Джон Конъли
Песен на сенките (69)

69

Един от по-благотворните аспекти на смъртността, от гледна точка на изследователя, е, че мъртвите не могат да възразят.

Те нямат право на уединение. До обед на същия ден детективите, изолирани в Бореас, се бяха сдобили с телефонните сметки на Вернер и с някои, но не всички, от неговите банкови данни.

Паркър получи обаждането, докато нареждаше кашоните в колата. Радваше се, че повечето от нещата му вече ги няма. Мустангът си имаше предел за вместимост на багаж, ако искаш да шофираш безопасно, а и вдигането на кашони му причиняваше зверска болка.

— Напускаш ли ни? — попита Уолш.

Паркър хвърли поглед наляво. Един от полицаите на Стайнс седеше в необозначена кола на пътя над дюните и наблюдаваше къщата.

— Имах намерение да се сбогувам.

— Не се съмнявам. Ще арестуваме Баулман.

— На какво основание?

— Изглежда, си го шашардисал, когато си се изпречил пред лицето му вчера. Обадил се е на Вернер от домашния си телефон. Немарлива постъпка от негова страна. Демиърс разпозна номера. Ще го попитаме за целта на обаждането, точно както планираме да го попитаме и защо е правил парични трансфери на стойност почти двайсет хиляди долара през последните три седмици в една от банковите сметки на Вернер.

— Закрилата струва пари — каза Паркър.

— Макар че някои хора я получават безплатно. Екипът на криминолозите още ли работи на дюните?

От това, което Паркър успяваше да види, претърсването на района като че вървеше към своя край.

— Кажи-речи, привършват. Струва ми се, че не оставиха необърнато дори едно зрънце пясък.

— Можеше да им спестиш доста неприятности.

— Искаш пак да преповторим всичко ли? Стъмваше се. Не видях нищо. Чух само изстрела и се строполих на пясъка.

— Жалко.

— Да.

— Има нещо, което не ти казах снощи — Вернер е бил в частната клиника „Голдън Хилс“, когато пациент на име Бернхард Хумел се е задавил до смърт с грозде. Хумел е познавал Баулман — пристигнали са в страната заедно. Хумел страдал от деменция и не ядял, освен ако някой друг не го храни с лъжица.

— Вернер се е страхувал, че Хумел може да издрънка нещо.

— Чиято и работа да е вършел, не е била Божията. Изглежда, Маркус Баулман също е посетил Хумел малко преди да го стори Вернер.

— Значи Баулман е бил тревога, а Вернер е извършил убийството.

— Възнамеряваме да разпитаме Баулман по този въпрос, наред с всичко останало.

— А какво стана с имота на Вернер?

— Започнахме претърсването, но още няма нищо. Колкото до оръжието, не сме на сто процента сигурни, но като че ли е същото, използвано и при убийството на семейство Уайлд. Тук още има разни хора, на които им се иска да вярват, че Вернер е бил съучастник и закрилник на Оран Уайлд, но един труп ще ги накара да млъкнат. Открихме връзката между Вернер и Оран, между другото — Оран е спечелил конкурс по писане на есе, организиран от североизточните Лютерански църкви. Вернер е бил един от съдиите. Разполагаме със снимка, на която награждава Оран със сертификат и чек. Оран е спечелил сто долара и това му е струвало живота на семейството му и неговия собствен.

— Къде се намираш?

— Пред Полицейското управление на Бореас, излязох на чист въздух. Защо?

— Има една книжарница в центъра, казва се „Улесен“, отзад има паркинг. Да се срещнем там след около петнайсет минути.

— Защо?

— Божичко, Уолш, просто бъди там, става ли?

 

 

Беше злощастно съвпадение, че Маркус Баулман отвори входната си врата, за да изведе кучето на разходка, тъкмо когато двете необозначени коли отбиха пред къщата му. Не разпозна жените, които излязоха от първата кола, но ги взе за полицайки. Когато Мари Демиърс се появи от втората кола, вече беше убеден, че идват за него. Вернер беше мъртъв, а кой знае какво бяха открили впоследствие за него — за всички тях?

Баулман се втурна обратно вътре и затвори вратата. Лоте, вече нетърпелива за разходка, изглеждаше объркана. Той я потупа по главата. Щеше да му липсва. Избута я във всекидневната и затвори вратата. Не искаше полицията да я паникьоса и да я нарани.

Чу звънеца, а после и трите силни потропвания по входната врата. Непознат женски глас го повика по име и жената се идентифицира като детектив, но Бауламан вече тичаше към стълбите. Лоте започна да лае и той мярна една сянка да преминава покрай кухненския прозорец и да се насочва към задния вход на къщата. Беше в спалнята си, когато чу звук на счупено стъкло, а оръжието вече беше в ръката му, когато първите стъпки закънтяха по стълбите.

Усети вкуса на машинно масло в устата си, щом дръпна спусъка.

 

 

Уолш чакаше Паркър на паркинга. Не дойде с кола. Полицейското управление на Бореас беше на кратко разстояние пеша. Паркър отби до него и слезе от колата.

— Трябва ли да съгласувам заминаването си със Стайнс и Демиърс? — попита Паркър.

— Аз ще им кажа. Ще ги разстроиш.

— Относно Оран Уайлд.

— Казвай.

— Луис ти е казал, че Щайгър може би е работил за човек на име Камбиън. Камбиън вече е мъртъв. Бил е убит в къща в Куинс по-миналата вечер. Писа се за това във вестниците, макар че официално още не са го идентифицирали, както и мъжа, загинал заедно с него. Жената, която е собственик на къщата, е в състояние на кататония. Преди да умре, Камбиън е потвърдил, че Вернер е убил не само семейство Уайлд, но също така е забил ножа в окото на Пърлман и е наредил на Ърл Щайгър да убие Рут Уинтър и семейство Тедеско.

Дори Уолш вече да бе получил тази информация от Рос, не го издаде с нищо.

— На кого го е казал? — попита Уолш.

— Аз не мога…

— Майната ти. На кого го е казал? На теб? На Луис?

— Няма значение.

— Знаеш ли, прав си — няма. Ти си подмамил Вернер, ти, Луис и онзи другият кучи син. Примамили сте го тук и после сте го убили.

— Той не дойде на този плаж, за да се предаде.

— Дори не е имал шанса да го стори!

— Той е убил деца, Уолш. Държал е Оран Уайлд жив точно толкова дълго, колкото да му послужи, а после е убил и него.

— Може би ако беше оставил Вернер жив, щяхме да успеем да го попитаме сами.

Паркър се облегна на колата. На лицето му не се четеше нищо. Той знаеше, че се излага на риск, като разказва на Уолш за обаждането на Камбиън. Ако Уолш решеше, можеше да го арестува по подозрение в съучастничество в убийство. Паркър щеше да отрече изобщо да е казвал нещо, разбира се, и Уолш го знаеше, но думата на Уолш струваше повече в съдебната зала, а обвинение в съучастничество можеше да му донесе присъда до три години. В същото време заговор за извършване на убийство означаваше от двайсет и пет години до живот.

— В миналото си затворих очите — каза Уолш. — Но сега е различно.

— Нима?

— Това е убийство! Виж се само. Какво се е случило с теб?

Безизразното лице на Паркър отвърна втренчено на погледа му.

— Аз умрях — каза той. — А после се върнах.

— Това е… — започна Уолш.

— Наслади ли се на вечерята си, детективе? — попита Паркър.

— Какво?

— Вечерята в Аугуста. Наслади ли й се? — Не звучеше победоносно, а просто опечалено.

И Уолш разбра. Той беше показал тялото на Щайгър на Луис и Анхел, а после беше ял и пил с тях. Беше съучастник. Сам се беше превърнал в такъв, стъпка по стъпка, още откакто беше застанал на страната на Рос, но Рос нямаше да го защити. Да се обърне срещу Паркър и по подразбиране срещу Анхел и Луис, означаваше да предизвика провалянето на собствената си кариера.

И за какво — за един убиец на деца?

Гневът на Уолш започна да отслабва, но беше заменен от замайване, от световъртеж, от осезание за един отвратителен свят. Той вярваше в доброто, в морала, но това важеше и за мъжа, застанал пред него, и Уолш установи, че е неспособен да запази равновесие между двете представи. Така ли трябваше да бъде? За да изкорениш малка част от злото на този свят, трябваше ли да жертваш нещо от собствената си доброта? Мислеше си, че може да общува с такива хора и въпреки това да запази морална дистанция. Беше сгрешил.

Мобилният телефон на Уолш звънна в джоба му. Той вдигна, послуша и каза само „Идвам там“, преди да затвори.

— Баулман е мъртъв — каза той. — Застрелял се е преди да стигнат до него.

Той се взря в телефона в ръката си, сякаш очакваше последващо обаждане, което би му обяснило всичко.

— Прибирам се вкъщи — каза Паркър. — Време е.

 

 

Братята Фулчи бяха свършили добра работа, дори за малкото време, с което бяха разполагали. Шперплатът над строшения прозорец на кухненската врата го нямаше, а вместо него беше сложено ново стъкло. Дупките от куршуми и сачми бяха запълнени, а кухнята беше пребоядисана. Кабинетът му имаше нова врата. Дори бяха купили мляко, хляб и кафе и бяха оставили шест бири „Шипярд експорт“ в хладилника. На кухненския плот стояха две бутилки вино. В бележка, подписана от двамата, му пожелаваха всичко добро и го уведомяваха, че са им останали една-две дребни задачки за довършване в удобно за него време.

И там, на мястото, на което едва не беше загинал, в дома, който някога бе споделял с Рейчъл и Сам, той изведнъж се почувства обладан от емоции — гняв, признателност, вина, разкаяние. Седна на стола в кабинета си, зарови лице в ръце и дълго време не помръдна.