Джон Конъли
Песен на сенките (57)

57

Соумс пребледня, когато Паркър се появи на вратата на офиса му. Рецепционистката му беше излязла за късен обяд и той трябваше сам да се оправя с бизнеса. Не че телефонът се скъсваше да звъни, или поне не доколкото това засягаше някого в Бореас. Нищо не беше в състояние да задуши колебливия растеж на местен пазар на имоти повече от едно убийство. Соумс си мислеше, че в действителност могат да минат години, преди отново да успее да даде под наем или да продаде който и да е от имотите в залива Грийн Херън. Понякога Гугъл беше проклятие.

— Дошли сте да подновите наема си ли? — попита той детектива, но не беше сигурен какъв отговор би желал да получи повече. Едно „да“ би осигурило на клиентите му — и, по подразбиране, на него самия — някакъв доход от един от имотите. „Не“ би означавало, че ще види гърба на детектива, който продължаваше да го изнервя и чието присъствие тайничко смяташе за докарало проклятие над залива Грийн Херън.

— Не, надявам се, че ще напусна преди края на месеца.

Соумс изпита облекчение и си даде сметка, че е копнял за спокойствие, повече, отколкото за пари. Зачуди се дали нещо не се разболява.

— Имам обаче един въпрос към вас — продължи Паркър. — Искам да разбера повече за областта. Кой е най-подходящият човек, към когото мога да се обърна за един урок по история?

Соумс се облегна назад в стола и скръсти ръце над корема си. След като детективът вече беше потвърдил заминаването си, той изпита известна топлота към него.

— Ами, тук няма недостиг на дъртофелници, които ще те накарат да ти се прииска никога да не си попитал — каза той. — Но ако искаш сбит отговор по същество, аз бих говорил с пастор Вернер от лютеранската църква „Христос Спасител“. Баща му беше пастор тук преди него. Семеен занаят е.

— Какъв е той?

— Между нас да си остане, нали?

— Разбира се.

— Никога не се е женил. Може би е гей. Никой не пита, никой не го интересува.

— Вие лютеранец ли сте?

— Не, аз съм католик, но това не ме притеснява.

— Да си католик?

— Да си гей. — Той се смръщи. — Сега, като споменавате, и да си католик. Аз съм от онези, дето ходят на църква веднъж в годината по Коледа. Предполагам, че съм във фаза на несъгласие с много от правилата.

— Вие сте едноличен разкол.

— Да, но не казвайте на никого. Не искам да привличам последователи. Последно чух, че сте в болницата.

— Вече съм много по-добре.

— Простете, че ви го казвам, но не изглеждате чак толкова добре.

Паркър беше мярнал отражението си в огледалото пред офиса на Соумс. Кажи-речи, беше пренебрегнал изцяло съвета на хирурга да я кара полека и това си проличаваше по лицето му.

— Така ли привличате клиенти?

— Отново ще ми простите, че го казвам, но донякъде се радвам, че си тръгвате, така че не ви искам за клиент. Възхищавам се на онова, което се опитахте да направите за жената и детето й, но колкото по-скоро изчезнете, толкова по-скоро ще бъдете забравен тук и толкова по-скоро аз ще успея да намеря кой да ме отърве от тези къщи.

— Вие сте практичен човек, господин Соумс.

— Както и вие. Полицията по-близо ли е до разкриването на онова, което се е случило там?

— Не зная.

— Ами вие?

— Все още разследвам.

— Ако мога да помогна, имате номера ми.

— Защото ако ми помогнете, ще ускорите заминаването ми?

— Само отчасти — каза Соумс. — Другото е, че бях там, когато екипът по почистването отмиваше кръвта от стените. Не ми хареса.

— Е — каза Паркър и понечи да си върви, — няма много за харесване.

След като остави Соумс, Паркър мина през полицейското управление на Бореас, точно навреме, за да чуе заключителната част от препирня между сержант Стайнс, която изпълняваше длъжността на началник, докато Кори Блум се възстанови от нараняванията, и сивокос мъж, който сигурно беше поне един и деветдесет и пет сантиметра или два метра и носеше син анорак с надпис „Полиция Бореас“ с бели букви на гърба, бежови панталони и черни обувки. Стояха в остъкления кабинет на началника на отворена врата. Всякаква дейност около тях беше замряла, а двама униформени полицаи — единият от които Мери Престън, а другият младолик мъж — и една рецепционистка слушаха развоя на разговора.

— Не можете да казвате на хората ми как да си вършат работата, господин Фостър — каза Стайнс. — Трябва ли да ви напомням, че официално сте пенсиониран?

Значи това беше Карл Фостър, помисли си Паркър. Беше чул всичко за него от местните. Бившият заместник-началник изглеждаше корав мъж. Паркър се радваше, че имаше възможност да се разправя с Кори Блум, а не с него.

— Трябваше да ме върнат! — изкрещя Фостър. — Аз познавам този град, да му се не види. Познавам го по-добре, отколкото ти някога ще го познаваш! — Натърти на думите си, като заби юмрук в бюрото на Стайнс. — И мога да ти кажа, че тези хора — вече махаше с ръка към слушащите ги фигури зад него, без дори да ги удостои с поглед, — нищо не струват.

— Махай се от този офис — каза Стайнс.

За разлика от Фостър, тя не викаше, нито дори ругаеше. Гласът й стигаше да покаже тежестта й. Владееше се добре.

— Това не е краят — каза Фостър.

— Напротив — отвърна Стайнс. — И ще ти бъда благодарна, ако оставиш анорака тук на тръгване. Той е собственост на отдела.

— Ако го искаш, ще трябва сама да го свалиш от шибания ми гръб!

Той се изнесе с тежки стъпки от офиса, мина между две бюра и излезе през вратата до рецепцията, като забави крачка чак когато за малко не се сблъска с Паркър. Щом осъзна кой е новодошлият, отстъпи назад, смръщи се и му обрисува Стайнс с най-низки епитети, сочейки с палец в нейната посока, за да не остане и най-малкото съмнение у Паркър кого има предвид. Изглежда, си търсеше съюзник, но Паркър просто извърна глава на другата страна.

— Майната ти и на теб — кресна Фостър.

Профуча покрай Паркър толкова стремително, че на него му се наложи да отстъпи, но не залитна. Щом онзи си тръгна, Паркър отиде до бюрото.

— Трябва ли да впиша името си някъде, за да покрещя на някого — попита той рецепционистката, — или може направо да влизам?

Престън изникна зад нея, преди да е успяла да отговори. Тя беше сред хората, дошли в болницата да вземат показанията на Паркър след смъртните случаи в залива Грийн Херън, и срещата им беше преминала културно.

— Предполагам, че може да преминете направо начело на опашката — каза Престън.

Тя отвори вратата и го въведе в кабинета на началника. Стайнс го покани да седне, но той й каза, че предпочита да остане прав. Наранената му страна го мъчеше. Беше почти на края на силите си.

— Не се обиждайте — каза й. — По-удобно ми е да стоя изправен, а ако седна, може и да не успея да стана отново.

— Как се чувствате?

— Жив. Как е Кори Блум?

— Утре ще я изпишат от реанимацията.

— Радвам се.

Стайнс се обърна и погледна през прозореца, където джипът на Фостър излизаше от паркинга.

— Съжалявам, че ви се наложи да чуете това.

— Чувал съм и по-лоши неща.

— Каза ли ви нещо на излизане?

— Възможно е да е използвал груби думи. Постарах се да не изглеждам засегнат.

— Той е тъпак.

— От друга страна, добре го прикрива.

— Чудех се дали ще се върнете тук — каза Стайнс.

— Ще се задържа още някой и друг ден.

— За да се съвземете?

— За да задам някои въпроси.

— Бангор поеха разследването.

— Това значи ли, че вие възразявате срещу задаването на въпроси от моя страна?

— Щеше ли да има значение, ако възразявах?

— Да.

— Не съм сигурна, че ви вярвам.

— Прави ми впечатление, че предостатъчно хора ви вгорчават живота. Нямам намерение да ви създавам допълнително проблеми.

— Ще ви държа отговорен за думите ви — каза му тя. — Имах предчувствие, че може да приемете станалото тук лично.

— Точно както и вие.

— Кори не е просто мой началник, тя ми е приятелка. С кого възнамерявате да говорите?

— С когото мога. Вече разговарях с майката на Рут Уинтър. Освен това споменах на Боби Соумс, че ще се позадържа наоколо известно време. Не се съмнявам, че ще ми хрумнат още един-двама души.

— Боби Соумс тече като „Титаник“ след сблъсъка с айсберга.

— Нима? Бъбрив брокер. Кой да се сети?

Тя зачопли долната си устна.

— Ако бяхте някой друг, щях да ви кажа да се обърнете и да си продължите по пътя, докато не стигнете Портланд. Но ще направя изключение, ако ще само защото знам, че възраженията ми в случая не струват и пукната пара. Но ако откриете нещо, го споделете с Бангор — и с мен.

— Съгласен.

— Оръжието ви още ли е във вас?

— Да.

— Не го използвайте.

— Нещо друго?

— Само едно нещо. Федералните са налазили случая, а нашият отдел на практика се превърна в аванпост на отдел „Тежки престъпления“. Ако всичко това отиде по дяволите и някой ме попита, никога не сме водили този разговор.

— Често ми го казват.

— Не се и съмнявам. Грижете се за себе си, господин Паркър.

— Знаете ли, вие сте вторият човек днес, който ми казва да направя тъкмо това.

— Едва вторият? — каза Стайнс. — Шокирана съм. Само гледайте да не съм последният.

Мери Престън се присъедини към Стайнс в кабинета й, след като Паркър си тръгна.

— Започвам да го харесвам — каза Престън. — Но може ли да си призная, че ме кара да се тревожа?

— Ръцете му са изцапани с кръв — каза Стайнс. — И, знаеш ли, струва ми се, че е почти безстрашен.

— Защо го казваш?

— Не виждаш ли какво прави? Заявява присъствието си тук, оставя хора като Боби Соумс да разберат, че проявява професионален интерес към случилото се с Рут Уинтър и съответно с Бруно Пърлман и семейство Тедеско от Флорида. Който и да е поръчал смъртта им, ще чуе за това и ще разбере, че Чарли Паркър не е като ченгетата, нито дори като федералните. Той е целеустремен, преследва нещата докрай и няма да се откаже. Не мисля, че изобщо някога се отказва.

Престън все още изглеждаше объркана.

— Той превръща себе си в примамка, Мери — обясни й Стайнс. — Смята да подмами виновниците за тези убийства към себе си.

— А после?

— Мисля, че ще ги разпердушини.