Джон Конъли
Песен на сенките (24)

24

Рейчъл и Сам пристигнаха малко след като Паркър бе приключил разговора си с Уолш. Беше прекарал промеждутъка от времето в разходка, като се опитваше да поддържа баланс между болката, която вървенето му причиняваше, и желанието да пришпори тялото си към пълно възстановяване. Ненавиждаше колко бавен е станал почти толкова, колкото ненавиждаше физиотерапевтичните сеанси два пъти седмично, не толкова заради неудобството, което му причиняваха, ами защото мразеше да бъде обкръжен от такива като него. Не искаше да вижда собствена си слабост, отразена в други. Мразеше главоболията и лекарствата, белезите и раните, и прехвърляше гнева си върху улиците, по които сега крачеше. Винаги бе имал проблем с Бангор като град. Бяха правени опити на центъра отново да бъде вдъхнат живот, но бангорският мол беше изсмукал живеца му преди много години и вредата никога нямаше да бъде изличена. Сега изглеждаше много по-добре, отколкото изобщо някога, но липсваха студентите и артистите, които поддържаха центъра на Портланд, когато мейнският мол по сходен начин беше унищожил търговския участък на улица „Конгрес“. Накрая стигна до църквата „Св. Джон“ на улица „Йорк“, построена в средата на деветнайсети век с цел да приюти ордите от ирландски имигранти, дошли в града. Не беше стъпвал в църква от стрелбата. Не знаеше защо. Беше отгледан като католик и все още от време на време ходеше на литургия, но се отбиваше в църквата най-вече когато почувстваше нужда да каже молитва за Рейчъл и Сам или просто да поразмишлява на спокойствие. Сега се усети привлечен от старата сграда от червени тухли с нейната висока кула и тиролските витражи, може би защото му напомняше за „Св. Доменик“ в Портланд, една от най-старите и най-красиви църкви в щата, поне докато епархията не затвори врати през 1997 г. Дядо му го водеше там на богослужение на Коледа и Великден, когато преценеше, че случаят заслужава нещо по-величествено от църквата „Св. Максимилиян“ в Скарбъроу, и затова Паркър подсъзнателно свързваше църквите от червени тухли с дядо си, а спомените му за стареца му бяха безкрайно свидни.

Пристъпи в църквата, прекръсти се и седна на една пейка към средата на пътеката. Беше празно и той беше сам. „Св. Джон“ не беше аскетична църква, не и с оникса, бронза и мрамора, не и с орнаментите по стените и тавана, не и със скулптурите на Кръстния път. Не, това беше архитектурен химн във възхвала на Бога.

Запита се какво ли очаква — да усети Божието присъствие, да се окъпе в Неговото сияние? Не разполагаше с отговор и нямаше към кого да се обърне, за да изрече мислите си на глас. Нямаше баща, нито майка. Зад него се нижеше единствено колона от мъртъвци.

Паркър затвори очи и в ума си за пореден път седеше край езерото, но този път мъртвата му дъщеря не беше с него, а от далечните хълмове се дочу воят на вълк, отбелязвайки повторното му пребиваване на това място. Докато седеше в „Св. Джон“, умът му пресъздаде свят отвъд този тук и той се опита да свърже двете пространства. Не беше луд, нито пък спомените му бяха резултат от травма, упойка или постоперативни медикаменти. Вярваше, че макар и за съвсем кратко, докато беше мъртъв или умираше, той беше заседнал между два свята. Беше така убеден заради онова, което пазеше в джоба на якето си. И сега, както си беше със затворени очи, той бръкна за него и усети предмета между пръстите си. Извади го и го стисна в дясната си длан, а палецът му проследи формите и набраздяванията.

Представляваше нащърбен от едната страна черен камък. Държеше тъкмо такъв камък, когато седна на пейката край това езеро и се опита да направи избор между това да прегърне физическата смърт или да се завърне към агонията на съществуването. Когато най-сетне го хвърли, междинният свят се разби на парчета. Камъкът беше у него, когато мъртвата му дъщеря го държеше за ръка, а топлината й изгаряше като факел собствената му вкочанена от студ кожа, защото на това място тя отново се беше превърнала в светлина, докато той чезнеше. Стискаше го в юмрук и когато дойде в съзнание в болницата в Портланд и никой не можа да му каже как се е озовал там.

Това беше неговото доказателство, и то си беше само негово.

Отвори очи. Църквата беше все така празна. Все още имаше въпроси, но не и съмнения. Палецът му продължаваше да опипва камъка, докато се молеше за Сам и Рейчъл и за онези, които обичаше. Най-накрая каза молитва за Аманда Уинтър и нейната майка, при все че не би могъл да обясни защо, освен че знаеше за болестта на дъщерята и заради едно чувство на безпокойство по отношение на майката. Щом приключи, върна камъка в джоба си, коленичи, отново се прекръсти и си излезе.

Болката му беше отслабнала. Краткотрайният отдих му се беше отразил добре.

Предаването на Сам беше грубо, като размяна на заложник, макар да виждаше, че Рейчъл се тревожи за него. Тя дори намери удобен случай да го попита дали е сигурен, че ще се чувства добре със Сам (и без да го изговаря, но по-право: дали Сам ще е добре при него). Увери я, че и двамата ще са добре. Намери сили даже да я попита за Джеф, гаджето й, без да му се повдигне. Рейчъл забеляза какво усилие му коства това.

— Прозвуча почти искрено — каза му.

— Искрен съм. Поне така си мисля.

Не мислеше лошото на Джеф. Джеф беше задник, но такива наоколо имаше много и ако съдеше всеки, който понякога се държи като задник, то затворите щяха да са пълни, а улиците — празни. Всъщност Паркър беше почти сигурен, че в такъв един прекрасен нов свят, той щеше да разполага с килия само за себе си.

Двамата със Сам изчакаха Рейчъл да потегли, след което дъщерята се настани на предната седалка на мустанга до баща си.

— Знаеш, че майка ти предпочита да се возиш отзад — каза Паркър.

— Знам. Ти обаче ще ми позволиш да се возя отпред. С теб.

— Така ли?

— Да.

И така, приел, че въпросът е решен, той потегли.

Взаимоотношенията между детектива и дъщеря му представляваха изключително заплетено съчетание от нюанси и сенки. Никога не успяваше да я вижда толкова често, колкото му се искаше, ала въпреки това любопитното беше, че не му липсваше така дълбоко, колкото би могло при други обстоятелства, защото тя винаги беше с него. В това отношение, мислеше си той, беше като първата му дъщеря, мъртвата му дъщеря. Носеше Сам в сърцето си и когато разговаряше с нея в нейно отсъствие — сам нощем или докато караше по междущатската магистрала 1–95 с намалена музика, — чуваше отговорите й така отчетливо, както ако седеше досами него.

И макар да имаше толкова много неща, които не знаеше за Сам — което се дължеше както на физическата дистанция помежду им, така и на естествената пропаст във възгледите на един баща и подрастващата му дъщеря, — той имаше усещането, че в определени отношения я разбира по-добре от майка й. Начинът, по който работеше умът на детето, понякога объркваше Рейчъл, но не и Паркър. Сам беше дете на неизреченото и вероятно защото бяха далеч един от друг през толкова дълги отрязъци от време, той се беше научил да разчита тези промеждутъци, празнините и мълчанията; да се вслушва в неизреченото така, както чува предложените му думи. Тя не казваше нищо, без да го обмисли предварително, което означаваше, че той трябваше да се опитва да проследи мисловния процес, довел до съответното крайно изявление. Смяташе я за странно безстрашна и дори нейната загриженост за здравето му беше примесена с очевидното убеждение, че всичко ще се нареди, отчасти защото тя повеляваше да бъде така.

Беше зряла за възрастта си — Рейчъл също го виждаше, — но това не се изразяваше в горделиво преждевременно развитие. Тя просто правеше впечатление на необикновено хладнокръвна, надарена с покой, мълчаливост и способност да наблюдава и попива, без да въвлича и себе си. Но избереше ли сама да го стори, можеше да възприеме ролята на дете, при все че Паркър винаги имаше усещането, че играе, за да задоволи вкуса на публиката. По обратния път към Бореас обаче тя бе несъзнателно и неподправено себе си — или себе си като шестгодишна — и го забавляваше с непрекъснат поток от наблюдения, въпроси и изводи без връзка, които обемаха всичко от височината на оградите спрямо тази на кравите до това колко ли лошо трябва да са миришели всички в края на първата серия на „Игрите на глада“, която беше гледала по „Нетфликс“ с бавачката и което впоследствие беше отричала до дупка пред майка си, за да защити виновницата.

Спряха по пътя да си напазаруват и докато стигнат къщата, се беше стъмнило. Сам обичаше да си правят пица, затова сами си приготвяха и разточваха тестото, разрязваха всяка пица на четири части и експериментираха с добавките. Вечеряха навън, увити в топли дрехи заради океанския бриз. Белотата на разбиващите се вълни беше като проявление на надеждата в тъмата, а звукът и движенията им бяха като на живи същества. По-късно Сам заспа на дивана, докато баща й четеше и слушаше музика. После я пренесе в стаята, която беше отделил за нея, и я съблече внимателно; тя беше потънала в така дълбок сън, че не усети нищо. Остави лампата до вратата светната, както и тази в коридора, в случай че има нужда да използва тоалетната през нощта.

После си легна в своето легло и спа толкова дълбоко, колкото не му се беше случвало от месеци.