Джон Конъли
Песен на сенките (39)

39

Кабинетът на главния щатски патолог в Мейн се намираше в невзрачна сграда на улица „Хоспитъл“ в Аугуста, удобно разположена зад криминалната лаборатория към щатската полиция. Отделът винаги беше оперирал при известни финансови ограничения, до голяма степен заради законодателната власт в щата, която подобно на повечето избрани чрез избори органи неохотно одобряваше значителни увеличения на неговия бюджет, тъй като мъртвите не гласуват. Затова, въпреки че стандартът за определяне на причината за смъртта в страната беше шейсет дни за случаи без допълнителни усложнения и деветдесет дни за убийства, определянето на причината за смъртта в Мейн можеше да отнеме до шест месеца. Имаше изостанали случаи и отделът все повече се принуждаваше да подбира само онези, които смяташе длъжен да разследва.

Нищо от това не беше по вина на редицата назначени на поста главен патолог през годините, които даваха всичко от себе си да изцедят и последната възможна стотинка, когато се обръщаха с молба за допълнителни средства от щата, уви, обичайно без резултат. По тази причина Мейн имаше късмет, че различните управници на офиса не просто се отнасяха съвестно към задълженията си, но и бяха умели в пазарлъците, поради което успяваха да реализират някои от онези изискващи огромно въображение подвизи, които позволяват на важните институции да продължат да работят, въпреки че под дюшека не са останали никакви пари. За неопитното око, някои от тези подвизи можеха да се възприемат като леко неконвенционални. Например от патолозите се изискваше да пазят проби от вътрешните органи — обикновено от черния дроб, белите дробове, сърцето и бъбреците — на телата за аутопсия, в случай че в някакъв бъдещ момент възникнеха въпроси или запитвания. Те обикновено се слагаха във формалин и се държаха в стъкленици за проби. (Смята се за непрепоръчително да държиш тъканни проби в кутия от шоколадови бонбони, както се твърдеше, че е направил един патолог от Тенеси, малка грешка, която може би неизненадващо бе довела до загубата на разрешителното му.) И все пак специалните стъкленици за проби са скъпи, предвид това, че всичко, което е нужно за задачата, е обикновен стъклен съд с херметически затваряща се капачка. И така, един бивш патолог от Мейн, вероятно потънал в размисли над бурканче от майонеза или сладко, забелязал, че този тип хранителни продукти се продават в бурканчета с капачки за многократна употреба не много по-различни от онези, за които в службата му плащат най-високата продажна цена. И така — усърдно събрани, внимателно почистени и с грижливо отстранени етикети, за да се избегне всякакво неудобно и вероятно объркване — бурканчета от сладко бяха превърнати в стерилни съдове за съхранение, а спестените пари бяха вложени в намирането на отговори на по-належащи проблеми, а именно на начина, по който някой е загинал, и как в случаите на убийства това знание може да бъде използвано за арестуването на виновника или виновниците.

Все пак Мейн не беше сам в борбата с лошото финансиране и недостатъчното оборудване, но всички служители към отдела по патология имаха заслугата за това, че той не беше принуден да търпи скандали като онези в съседния Масачузетс, където телата лежаха непотърсени и труповете се загубваха, или както в Оклахома, където бяха спрели да правят аутопсии на очевидни самоубийства, поради недостиг на персонал. Но разследването на смъртта на семейството на Оран Уайлд, свързаното с нея убийство на бездомника и аутопсията на Пърлман бяха раздули ресурсите на отдела до крайност. А сега бяха прибавили още две тела към списъка им с трупове, чакащи изследване, макар че поне нямаше никакво съмнение как е загинал всеки един от тях. Тялото на Рут Уинтър вече беше предадено за погребване, но оставаше още един труп.

Тримата мъже, които пристигнаха в кабинета на патолога малко след стъмване, се интересуваха единствено от второто тяло — останките на мъжа, задушил се до смърт под пясъците в залива Грийн Херън. Влязоха през задния вход на сградата, а служителят, който дежуреше на рецепцията, даже не обърна глава след тях, когато тръгнаха към стаята, в която за тяхно удобство беше преместено тялото. Вече го бяха посъветвали, че не може да говори за онова, което не знае, така че нито бяха вписани имена, нито бяха видени лица. Той само въздъхна, щом чу вратата на залата за аутопсии да се затваря, след което грижливо провери ключалката на главния вход и се оттегли в уединен офис, където остана, докато тримата мъже не си тръгнаха, след което за пореден път остана сам с мъртвите.

Луминесцентните лампи се отразяваха в стъклото, метала и плочките и осветяваха тялото, положено под чаршаф на носилка. Гордън Уолш извади латексови медицински ръкавици и подаде по един чист чифт на двамата мъже зад него, преди да дръпне чаршафа и да открие лицето на мъртвия мъж. Върхът на Y-образния белег едва се виждаше, кървав на фона на синьо-сивкавата бледнина на кожата му.

— Хей, та това е майка ти — каза Анхел.

— Абе ти на колко години си, да му се не види? — каза Уолш. — Боже мой.

Луис пристъпи напред.

— Мога ли да го докосна?

— Заповядай.

Луис внимателно помести главата на мъжа, оглеждайки деформацията на лицето и черепа и ушите без долна месеста част. Подръпна устните и се вгледа в белите му, равни зъби.

— Частична протеза — каза Уолш.

— Може да си е мислил, че това ще увеличи шансовете му за срещи с момичета — обади се Анхел.

— Сигурно — каза Уолш. — Предполагам, че всяка помощ би му била от полза.

— Шегуваш ли се? Трябва да е погълнал половината плаж.

— Кофти начин да умреш.

— Ако искаш да се помолиш за него, сега е моментът. И така, напомня ли ви за някого, когото може да сте срещали?

— Извадили са всичкия пясък от него, така ли? — попита Луис.

— За майка ти — каза Анхел. Отново.

— Затваряй си устата, по дяволите. Предупредиха ме за теб.

— Има ли някакви обозначителни белези по останалата част от тялото му? — попита Луис.

— Никакви — отговори Уолш. — Единствено, че няма никакви косми. Алопеция универсалис — научих го едва днес и ми харесва да го казвам. О, и вътрешностите му са на решето от тумори. Патологът смята, че е изпитвал непрестанни болки. Вероятно му е оставало по-малко от година живот.

Луис отстъпи назад и махна ръкавиците, като внимаваше да се увери, че голите му ръце няма да докоснат каквато и да било част от материала, бил в допир до кожата на мъртвия мъж.

— Как каза, че му е името?

— Когато го извадихме от пясъка, намерихме шофьорска книжка от Джорджия на името на Ърл Щайгър. Това беше единственият документ за самоличност, който носеше, но не и единственият, който е притежавал.

— Ърл Щайгър — каза Луис. — Не, нищо не ми говори.

— Трябваше да е отседнал някъде в околността — продължи Уолш, — така че проверихме района и открихме мотел край Белфаст на име „Секрет“. Останал е там няколко дни и е платил веднага на ръка.

— „Секрет“ — каза Анхел. — Майтапиш ли се?

— Не, сериозно. Не ти трябва да отсядаш там. Огледахме стаята на ултравиолетова светлина. Правичката да ти кажа, секрети да искаш в мотел „Секрет“, и бая народ се е захванал първо с чаршафите и одеялото. Като излязох, ми се прищя да си изгоря обувките.

— И? — обади се Луис.

— Намерихме още четири книжки, нито една от които на името на Ърл Щайгър. Всичките бяха от южните щати и до една редовни, поне доколкото не са подправени. Досега успяхме да проследим три от тях до мъртви деца, включително и Ърл Щайгър. Умрял е в автомобилна катастрофа заедно с цялото си семейство през 1975 г. в окръг Уилкинсън, Джорджия, на петнайсет години.

Луис за първи път прояви искрен интерес.

— Мъртви деца ли?

— Дух — каза Анхел. — Старата школа.

Духовете бяха рожба на друго време, онова преди компютрите и редовния обмен на информация — било то на теория, или на практика — между държавните агенции. Преди появата на данъка общ доход през 1913 г. и въвеждането на системата за социално осигуряване по-късно през 1935 г. е било възможно мъж или жена в САЩ да живее свободно без каквито и да било официални документи от държавата. Дори след 1935 г. е било трудно да се направи справка дали самоличността на човек е наистина заявената. Едва изобретяването на базите данни и разпростиращата се дълга ръка на правителството бяха направили подобни мошеничества по-трудно постижими — макар че по ирония на съдбата с интернет, с неговото разпространение на интимни лични подробности, кражбата на самоличност беше станала по-лесна от всякога.

Практиката на броденето като нечий дух означаваше да намериш умрял човек, чиято възраст приблизително отговаря на твоята собствена, да разбереш датата му на раждане — често от самия надгробен камък — и после да се позовеш на информацията, за да получиш акт за раждане на въпросното име. Веднъж сдобил се с акта за раждане, беше относително лесно да задействаш процедурата по придобиване на официални идентификационни документи и по този начин да затвърдиш присвоената самоличност.

— Ами останалите деца? — попита Луис.

Уолш направи справка в бележника си.

— Нобъл С. Грифис от Юрика Спрингс, Арканзъс. Удавил се през 1962 г. на три години, докато бил под опеката на методистко благотворително заведение. И Уилям X. Прует, от Тарбъроу, Южна Каролина — бил на девет, когато загинал в пожар заедно с майка си, двете си сестри и тримата си братя през 1971 г. Бащата починал по-рано.

Луис мълча известно време. Обмисляше информацията, дадена им от Уолш, и я пресяваше през ума си. Мъртвият — при липса на по-добро име, Ърл Щайгър, — или някой, действащ от негово име, бе подбрал присвоените идентичности умно. Най-напред, насочил се бе към по-бедните региони на Юга, най-вероятно въз основа на това, че архивите там може би се водеха по отгоре-отгоре и изписването на имената можеше да се интерпретира по повече от един начин — например „Грифис“ звучеше като подправено „Грифин“ или „Грифитс“. При този подход съществуваха известни рискове, предвид близките взаимоотношения между семействата в малките селски общности и дългата памет на отговорните за опазването на архивите, но предимствата ги превъзхождаха.

На второ място, откраднатите имена бяха на момчета, които са били сираци или чиито най-близки родственици са загинали заедно с тях, което намаляваше вероятността някой да се разрови из семейната история и да установи, че малкият Ърл, Нобъл или Уилям явно се радва на живот след смъртта. И най-сетне, всички деца бяха родени в рамките на три години между 1959 и 1962 г., което вероятно отговаряше на възрастта на мъжа, положен на носилката пред тях.

— Предполагам, че се опитвате да разберете кога са издадени копията на актовете за раждане — каза Луис.

— Престарели мъже и жени преравят архивите, както си говорим — каза Уолш.

— Да се съсредоточим върху Ърл Щайгър.

— Защо?

— Това име е използвал при идването си тук, но мога да се хвана на бас, че е разчитал на тази самоличност повече от останалите. Без значение колко фалшиви самоличности има човек, той ще е привлечен от една определена, защото дори един дух се нуждае от някаква котва. Освен това, ако непрекъснато сменяш самоличността си, се объркваш и е по-вероятно да допуснеш грешка. И в крайна сметка не ти остава на какво да се опреш, ако се наложи да изчезнеш.

— Забелязвам, че си смущаващо добре осведомен — отбеляза Уолш.

— Не си ме повикал тук, защото съм красив.

— Не съм те викал изобщо.

Предложението да се свърже с Анхел и Луис заради убиеца на Рут Уинтър беше дошло от специален агент Рос от ФБР. Рос беше човек, който проявяваше особен интерес по въпроси, свързани с Чарли Паркър, по причини, които дори самият Рос може би не беше в позиция да поясни в детайли.

— Ще откриете, че повторният акт за раждане на Ърл Щайгър е издаден до година след смъртта му — най-много две.

— И защо смяташ така?

— Защото Ърл Щайгър е бил най-голям, когато е умрял, което значи, че най-вероятно неговата е първата самоличност, придобита от нашия приятел тук. Потенциалът му сигурно е бил забелязан рано, но не и преди да навърши петнайсет-шестнайсет.

— Знаеш кой е в действителност — каза Уолш.

— Не, даже не мисля, че към момента на смъртта си дори той е знаел кой е в действителност — каза Луис. — Но това с децата от Юга, с възрастта… ми е познато.

Той хвана края на найлоновия чаршаф и го придърпа над лицето на мъртвия мъж.

— Трябва да се обадиш на приятеля си агент Рос. Кажи му, че тук може би е умрял един от хората на Камбиън.