Джон Конъли
Песен на сенките (43)

43

Вече привършваха. Луис се стараеше да не обръща внимание на факта, че Анхел пие кафе заедно с виното си, макар че мигновеният изблик на раздразнение, пробягващ по лицето му всеки път, когато Анхел отпиеше първо от едното, а после от другото, го издаваше. Уолш, достигнал лимита си за бира, пиеше само вода.

След като приключиха с вечерята, разговорът се пренесе към други теми — Паркър, накратко; състоянието на Кори Блум; и щом Уолш осъзна, че те не се опитват да вземат на подбив него или щатската полиция на Мейн — Оран Уайлд.

— Значи търсите съучастник? — попита Анхел.

— Както сам каза по-рано, той е адски умен за тийнейджър. Някой трябва да го укрива.

— Освен ако не е бил той — каза Луис. — Ако някой друг е убил семейството.

— Но защо ще оставя Оран жив?

— Може би не го е направил.

— „Той“ ли?

— На теб прилича ли ти на работа на жена?

— Стрелба? Огън? Не, не ми прилича. Стараем се да останем непредубедени — главно защото нямаме кой знае какъв избор, — но въпреки всичко най-очевидният отговор на загадката изглежда Оран да е извършил убийствата. То е като оная работа с Бръснача на Окам^[1] — най-простото решение обикновено е правилното.

— Само че Окам никога не го е писал — каза Луис.

— Нима? — каза Уолш. — Сега ще ми кажеш, че дори не е притежавал бръснач.

— Той е бил монах, а те са били задължени да си бръснат главите, така че сигурно е притежавал… или поне е заемал от друг — каза Луис. — Не там е въпросът. Въпросът е, че Окам не е вярвал, че най-простото решение обикновено е вярното. Онова, което е написал, е, че „множествеността никога не трябва да бъда налагана без необходимост“, и то само в ограничен контекст. Не си е мислил за разследвания на убийства, не че някой би могъл да знае. Нито пък е намеквал, че колкото по-просто е решението, толкова по-добре.

— Винаги ли е такъв? — Уолш попита Анхел.

— Само като пие вино — отговори той. — Всъщност връщам си думите назад — винаги е такъв. Обаче не спира да ме изненадва с познанията си дори след всичките тези години.

Луис ги остави да си бъбрят. Беше надарен със забележително търпение. Иначе не би могъл да остане с Анхел. Щом спряха да се забавляват на негов гръб, той продължи да говори, все едно ги няма и търси разрешението на проблема на глас, но сам.

— Семейството на Оран Уайл умира ден, след като в Бореас изплува трупът на Бруно Пърлман. Изисква се особен тип човек — особен тип престъпник — да съобрази, че начинът да отвлечеш вниманието от едно жестоко престъпление е да извършиш друго, особено в местност или щат, където жестоките престъпления са нетипични. Не би сработило в Детройт, Оукланд или Мемфис, не по същия начин. В тези градове би следвало да скриеш тялото насред други тела. В Мейн става дума за това да впрегнеш ресурси, да проявиш ловкост, да принудиш властите да се съсредоточат върху едно или друго действие, но не и върху двете едновременно.

— Предполагаш, че има връзка между семейство Уайлд и случилото се в Бореас? Имаш ли доказателства?

— Освен собствените ми впечатления, никакви. Ако бях достатъчно безмилостен — Луис остави условното наклонение да увисне във въздуха за миг, за да даде време както на себе си, така и на слушателите си да обмислят какво точно загатва то — и залогът беше достатъчно висок, може би щях да преценя, че си заслужава да убия повече хора, за да отвлека вниманието от един. Все едно да запалиш огън в единия ъгъл на стаята, за да прикриеш факта, че си драснал клечката в другия.

— Не ми се вярва — каза Уолш.

— Много ясно — отвърна Луис. — Ти току-що цитира Уилям Окам погрешно. Човек, достатъчно умен, за да стори това, ще знае, че една изнемощяла от работа полиция, било и тя подпомогната от външни агенции, ще е склонна да тръгне по най-прекия път, ще последва най-очевидното решение. Той ще добавя променливи със съзнанието, че вие ще ги пренебрегнете, или поне повечето от тях. В края на краищата това е димна завеса — отговорът на въпроса е прост, но не толкова прост, колкото сте си мислели. Няма връзка между семейство Уайлд и Бореас, но тъкмо това е връзката.

— От теб никога няма да стане ченге — каза Уолш. — Твърде креативен си.

— По дяволите — каза Луис. — А аз разчитах на тия трийсет и пет хилядарки начална заплата да си купя яхта.

— А какво ще кажеш за съобщението, което е оставил Оран Уайлд?

— От онова, което четох, той не е оставил съобщение. Съобщението е било изпратено по-късно. И какво гласи: „Мразех семейството си и подпалих къщата, но съм неразбран“ или нещо от тоя сорт? Кое шибано дете избива семейството си, след което си прави труда да си затрае ден-два, преди да пише съобщение на приятелчето си, в което в общи линии не казва нищо и даже не моли за помощ?

— Това всъщност не е първото съобщение — каза Уолш, — но разбирам какво искаш да кажеш. Да, есемесите, които открихме, са странни. И в този случай може би е съучастникът. Да предположим, че приемам идеята за усложненията и променливите. Съобщенията, мъртвият бездомник, те просто размътват водата. Но нямам причина да повярвам в основната ти идея за връзка между Оран Уайлд и Бореас.

— Правилно — каза Луис. — Просто си мислех на глас.

— А Ърл Щайгър не би могъл да убие семейство Уайлд, семейство Тедеско, Пърлман и Рут Уинтър. Просто не е възможно.

— Не, не е. Отново се връщаш към съучастник, но може би не точно от типа, който си предполагал.

Уолш искаше да се прибере у дома си, отчасти защото докато стигнеше, жена му щеше вече да си е легнала, а той обичаше да се плъзва под чаршафите, когато тя вече е там, да усеща как помръдва, когато усети присъствието му, да отвръща на целувката й за лека нощ и да чува как въздъхва доволно, докато отново потъва в сън, щастлива, че съпругът й се е прибрал жив и здрав. Заради такива малки удоволствия животът си струваше да се живее. Но освен това чакаше с нетърпение пътуването, защото мислеше най-добре, докато караше сам, а Луис му беше предоставил много теми за размисъл.

Уолш извика сметката. Когато най-сетне им я донесоха, тя си остана в средата на масата, недокосната и нежелана.

— Ей, човече — Анхел каза на Уолш, — защо не я вземеш и не видиш за какво става въпрос?

Уолш неохотно бръкна за портфейла си.

— Допусках, че ще ме одерете.

— След всичко, което направихме за теб — каза Анхел. — Да, да.

Уолш остави кредитната си карта върху сметката и сервитьорката ги отнесе.

— Един последен въпрос — каза Уолш. — Как човек, който изглежда като Щайгър, успява да се покрива за толкова дълго?

— Ако изглеждаш странно или различно, ставаш доста добър в криенето — каза Луис. — Можеш да избереш да останеш в полезрението, ако си достатъчно смел, но това не би проработило за убиец като Щайгър. На него са му били необходими сенките. И е имал помощ.

— Този Камбиън.

— Камбиън знае как да се крие.

Върнаха кредитната карта на Уолш. Той остави голям бакшиш. Не беше стиснат.

— Някой от двама ви да е чувал за човек на име Франсис Галтън? — попита, докато се пресягаше за палтото си.

Луис и Анхел се забавиха с отговора. Що се отнасяше до Луис, при него беше въпрос на това да прехвърли в ума си всички визитки, за да се увери, че не е убил човек на име Франсис Галтън в някакъв минал момент.

— Нямам спомен — каза накрая.

Анхел се съгласи.

— Той е бил основоположник на науката за евгениката^[2] — сещате се, подобряване на човешката раса чрез селективно размножаване и тем подобни.

— Нацист? — попита Анхел.

— Не, живял е преди нацистите — в края на деветнайсети век, струва ми се. Смятал е, че типът характер може да се определи по чертите, затова фотографирал най-различни хора, включително престъпници. Имам чувството, че се е интересувал най-вече от убийци. Той нареждал портретите един до друг и налагал върху всеки един фотографска плака за отрязък от време, обикновено предполагащ пълно осветяване, така че получавал нещо като смесица, осреднение, в един-единствен кадър — нали се сещате, наложени едно върху друго лица.

— Защо? — попита Анхел.

— Опитвал се е да намери общи черти във външния им вид — същината на престъпността им, на злината им, ако щеш. Искал да вярва, че може да ги изолира, че в лицата на хората, извършили ужасни престъпления, може да се крият доказателства. По този начин ще можеш да кажеш кой е престъпник само като го погледнеш. Накрая обаче разполагал единствено с редица изопачени образи, нещо като генерализирана деградация. Но фотографиите са интересни. Смущаващи. Цяла вечер се опитвам да разбера защо, когато погледнах Щайгър, нещо в него ми се стори познато. Чак сега си спомних на какво се дължи — неговото лице ми напомня за един от колажите на Галтън, сякаш всичко, което не е било наред вътре в него, се е просмукало през порите му и е деформирало черепа му.

— Работата ти щеше да е толкова по-лесна, ако можеше да разпознаваш лошите по вида им — каза Анхел. — Или пък в крайна сметка щеше да затвориш зад решетките цяла сюрия грозници, които никога никому нищо лошо не са причинили, а да оставиш куп красавци без души да се разхождат свободни по улиците.

Станаха да си вървят.

— Галтън е бил в тотална заблуда — каза Уолш. — Най-лошите, истински покварените, крият злото дълбоко в себе си. Изглеждат като най-обикновени Джо или Джейн, но под обвивката са прогнили до мозъка на костите и ние не разбираме за тях, докато не стане твърде късно.

Излязоха от ресторанта и отидоха заедно до колите.

— Знаеш ли, Уолш, ти ставаш — каза Анхел. — За ченге.

— Ти също — отвърна Уолш. — За каквото си там.

Луис просто кимна. Не се ръкуваха.

— Не забравяйте какво ви казах за подпалването на градове. Гледайте да правите тези простотии на юг от Мейсън-Диксън.

Видя как се отправиха обратно към Портланд. Знаеше, че утре ще се върнат в Бангор да вземат Паркър. Пожела им късмет. Пожела на всички им късмет.

Уолш подкара към вкъщи, в колата цареше тишина, загърбваше милите зад себе си като непотребни листове хартия и прехвърляше в ума си всичката информация в опит да навърже нещата. Когато се прибра у дома, събу обувките си на прага, използва банята на долния етаж, съблече се в коридора и се мушна под чаршафите до спящата си съпруга. Усети как тя се размърда. Полубудна, тя се протегна към него. Той прие целувката й и й отвърна. Заслуша се за онази въздишка, остана доволен, като я чу, и погледа как тя се сгушва на кълбо като котка. Обърна се на другата страна, мислеше, че няма да заспи, но когато отвори очи, жена му я нямаше. Чу звука от радиото от долния етаж, тракането на чиниите за закуска и гласовете на децата.

Достатъчно, помисли си. Това е достатъчно, че и отгоре.