Джон Конъли
Песен на сенките (11)

11

Кори Блум получи обаждането вечерта — точно преди да тръгне да се прибира към вкъщи. Обади се диспечерът от полицейския участък, Карън Хелър, която също се канеше да се прибира. На Блум донякъде й се искаше Карън да беше оставила Стайнс или Корбин да се погрижат. Всъщност Блум не разбираше защо изобщо Карън я занимава с това.

— Казваш, че на плажа, близо до мястото, където беше изхвърлено тялото, стои мъж? — попита я.

— Ами, точно така, Кори. Току-що се обади Дан Райни.

Дан беше проявил собственически интерес към цялата работа с удавения мъж. От това, което Блум бе дочула, след като тялото беше открито, той бе събрал тълпа ентусиасти в „Брикхаус“ и дори веднъж не му се бе наложило да се бръкне да си плати питието.

— Не се обиждай, Карън, но това все още е свободна страна. Освен това плажът не е отцепен, а дори да беше, не можем да направим кой знае какво, за да попречим на прилива да отмие останалите улики.

— Това ми е ясно — каза Карън и Блум долови нотка на раздразнение в гласа й. Очевидно ставаше дума за нещо, което Блум не разбираше напълно, но, не ще и съмнение, много щеше да й помогне, ако Карън просто вземеше да й каже какво е то — което тя надлежно стори.

— Частният детектив е. Чарли Паркър стои на Мейсън Пойнт.

Блум паркира на границата на крайбрежната ивица. Знаеше добре, че не трябва да слиза с колата на плажа, даже и с експлоръра. Проклетият пясък беше коварен и не минаваше и седмица през лятото без някой тъп турист да пренебрегне табелите за забранено паркиране на плажната ивица и тя да е принудена да вика пътната помощ на Смайли, която да изкара автомобила обратно на твърда земя.

Дори да беше чул, че колата й отбива, Паркър не го показа с нищо. Просто продължи да си се взира в океана и тя надали щеше да го вземе за нещо повече от човек, който търси лека промяна на обстановката в прохладната късна пролетна вечер, ако не беше фактът, че той стоеше почти на точното място, на което тялото бе изхвърлено на брега. Носеше тъмно манто, което стигаше току под коленете, с вдигната над врата яка. Вятърът образуваше пясъчни смерчове и фините зрънца жилеха бузите на Блум.

Чак когато стигна едва ли не на една ръка разстояние от него, Паркър леко се завъртя, за да й даде знак, че е забелязал приближаването й, като едновременно с това изрече името й. Зачуди се как ли бе разбрал. През цялото време, докато го наблюдаваше, погледът му не се бе отклонил от водата.

— Началник Блум — каза той и тя се почувства някак нервна, сякаш светът леко се беше изместил от оста си. Около него витаеше някакъв конфликт, смесица от противоречия — болка, но и покой; гняв, но и хладнокръвие. Забеляза белите шарки в косата му, страданието беше изписано на лицето му.

А очите… Ако беше в по-приятелски отношения с Боби Соумс, сигурно щяха да намерят много общи положения във впечатлението си от Паркър. Преди да пристигне, го беше виждала единствено на снимки, но се питаше дали очите му винаги са били така обладани — и така обладаващи. Това бяха очи на човек, станал свидетел на случки отвъд разбиранията на останалите, а може би и отвъд неговите собствени. Тя знаеше, че сърцето му е спирало три пъти след стрелбата и че всеки от тези пъти е бил реанимиран. Може би жертвите на подобни травми губят по малко от себе си всеки път и оставят част от съществото си в тъмнината. А може би той беше донесъл нещо от тъмнината със себе си. Да, това беше. Това не бяха очите на човек, който е по-малко от онова, което е бил. Не, това бяха очите на човек, който е много повече.

— Господин Паркър. Имате ли нещо против да ви попитам какво правите тук?

— Да не би да съм пропуснал постановление срещу наслаждаването на гледката?

Не го каза сприхаво. Звучеше просто развеселен.

— Такова още не сме издавали, макар че има разни хора в града, които е радост биха намерили начин да го таксуват, стига да могат. Не, просто се чудя дали е съвпадение, че пълните дробовете си на няколко крачки от мястото, където, както, убедена съм, знаете, наскоро изплува един труп.

— Разполагате ли вече с име?

Блум забеляза, че не бе отговорил на въпроса й… макар всъщност като че ли току-що го беше направил. — Няма официално установяване на самоличността, но смятаме, че намерихме колата му.

Той изчака. Тя въздъхна. Не така трябваше да протече разговорът, но, мамка му, в този мъж имаше нещо.

— Бруно Пърлман, на четирийсет и пет. Жител на окръг Дювал, Флорида.

— Доста далеч е от вкъщи. Под наем ли е?

— Не, негова собствена.

— Карал е чак до тук от югоизточна Флорида?

— Така изглежда.

— Само за да се метне в океана?

— По този въпрос още нямаме становище.

— Звучите така, все едно вече репетирате за пред журналистите.

— Може и така да е. Ще оповестим името, щом уведомим семейството му. Само че…

Паркър отново просто зачака.

— Ами — продължи Блум, — изглежда, не успяваме да намерим негови близки роднини. По всичко личи, че, общо взето, е бил самотник.

— Ами щатската полиция?

— Те са затрупани с работа покрай издирването на онова хлапе Оран Уайлд. Същото важи и за патолога — чакат я четири обгорели трупа. Ще стигнат до нас, когато им остане време. Поддържаме връзка, но…

Думите й замряха. Той довърши вместо нея.

— Става дума за кола на плажа и труп на друг плаж — още повече труп, който никой не бърза да разпознае или оплаче. Намерихте ли писмо?

— Не.

— От Флорида до тук има много вода, в която да се хвърлиш, в по-голямата си част доста по-топла от тукашната.

Той посочи океана с бледата си ръка. Блум едва ли не очакваше като призован пред тях да се яви албатрос.

— Нима има логика в отнемането на собствения ти живот? — попита го тя.

Той обмисли въпроса.

— Знаете ли, предполагам, че вероятно има. Имате ли нещо против да огледам тази кола?

— Защо ви е да го правите? И защо ви е толкова интересно?

— Това ми беше работата.

— А сега?

Той я изгледа и тя почувства пълната сила на погледа му.

— Наречете го мое влечение. Загубил съм форма. Угодете ми, началник Блум. В крайна сметка с какво би могло да навреди?

Но тези шест думи Кори Блум си припомни по-късно, когато всичко изригна, докато усещаше как животът се изцежда от нея и разбра, че ще ги отнесе в гроба.

Колата, която държаха на склад в гаража на полицията в задната част на централния офис, беше матова сребристосива хонда „Акорд“ от 2003 г. Според километража имаше навъртяни 146 хил. километра, но Блум обясни на Паркър, че вероятно броячът е бил превъртан поне веднъж, тъй като колата, изглежда, се държеше единствено на добра воля и на кит, а пък по климатика беше стреляно. Беше покрила автомобила с брезент, за да попречи по боята да попаднат повече пръстови отпечатъци и петна, отколкото вече имаше.

Подаде на Паркър чифт латексови ръкавици.

— Можете да отворите вратата и да огледате вътре, но се постарайте да не пипате нищо, даже с ръкавиците, става ли?

Почувства се нелепо, че го предупреждава. В крайна сметка някога бе носил детективска значка. Може и да беше ренегат, но дори така, той познаваше процедурата. Освен това я беше подразнил с въпросите си на плажа и с желанието си да огледа автомобила. Блум беше достатъчно опитна, че да не си прави заключения, или поне така си казваше, но трябваше да признае, че мислено вече беше отписала трупа като вероятно самоубийство. Сигурно донякъде се дължеше на реакцията на щатската полиция. Да, умът на детективите там беше на друго място — при четирите трупа и изчезналото, вероятно проблемно момче, което като нищо беше виновно за смъртта им — но даже и така да беше, те не изглеждаха особено обезпокоени за тялото, което тя понастоящем държеше в лед. Редно или не, този начин на мислене беше заразен. Сега обаче реакциите на Паркър й напомняха колко е важно да не приемаш нищо за даденост, а тя не искаше вмешателство във веригата от веществени доказателства, в случай че се окажеше, че Бруно Пърлман не е влязъл във водата по собствена воля.

Но Паркър явно не държеше да претърсва вътрешността, все още не. Обиколи колата под ярката флуоресцентна светлина, а веждите му се смръщиха едва забележимо. Чак когато приключи с това, той отвори най-напред шофьорската врата, а след нея и предната пасажерска. Огледа бъркотията по пода — бутилки от безалкохолно, пакетчета чипс, опаковки от бонбони, брой на вестник „Бостън Глоуб“ датиран няколко дни преди тялото да изплува на брега, — после се приведе напред и претърси жабката, но не откри нищо, което да привлече вниманието му. Прегледа вестника и копието на „Съюза на еврейските полицаи“, захвърлено на задната седалка, прелиствайки страниците, но отново не откри нищо. Дотук беше с непипането, помисли си Блум. После Паркър отвори багажника през копчето на таблото. Вътре имаше само една пътна чанта.

— Погледнахте ли вътре? — попита я.

— Да. Има само дрехи и тоалетни принадлежности.

— Имате ли нещо против?

— Не. Давайте — каза тя примирено.

Той внимателно разкопча ципа на чантата и прерови съдържанието парче по парче, разгръщайки тениските, бельото и дънките. Прегледа дори дезодоранта и крема за бръснене. Най-сетне дръпна ципа, затвори багажника и двете врати и се отдалечи от колата. Свали ръкавиците и й ги върна.

— Благодаря — каза тя. — Ще си ги пазя навеки. Свършихте ли?

— Да — отвърна той. — Засега. Попречих ви да бъдете някъде ли?

— При съпруг. Куче. Вана. Вечеря.

— Значи, нищо спешно.

— Кажете честно, имате ли изобщо някакви приятели?

— Достатъчно. Не набирам нови.

— Това не беше предложение. А да искате да споделите с мен нещо от оглеждането на колата?

— Нека преспя и ще говорим на сутринта — каза той. — Все пак ви чакат съпруг и куче, и вана, и вечеря. Тук няма нищо, което да не може да почака, а Бруно Пърлман няма да стане по-малко мъртъв до утре. Отдавна е престанал да чака нас да разгадаем последните му мигове.

Излязоха от гаража вън на прохладния нощен въздух.

— Имам един последен въпрос — каза той.

Блум въздъхна. Рон щеше да готви лазаня тази вечер. Беше му казала, че ще се прибере много преди шест, и той щеше да се постарае масата да е сложена до седем. Отдавна минаваше седем. Представи си почерняло ястие и нацупен съпруг.

— Казвайте — рече тя.

— Някой съставил ли е списък на намереното у тялото и в колата?

— За пълни селяндури ли ни смятате? Да, накарах Стайнс да го напечата и да го включи в доклада.

— Мога ли да получа копие?

— Не — каза тя и в същия миг осъзна, че звучи по-хапливо, отколкото й се иска. — Но ще ви позволя да го видите — омекна накрая, — стига да не прекарате цялата нощ с него.

Той влезе след нея в централния офис и я изчака на вратата. Докладът-в-развитие за Бруно Пърлман лежеше на бюрото й. Намери списъка с вещите и му го подаде.

— Знаете ли — каза тя, — ако се окаже, че е убийство, може току-що да съм предоставила този списък на заподозрян.

— Ако го бях убил аз, щях да се погрижа да проверя кога са приливите и отливите, преди да го метна във водата.

Опита се да отгатне дали се шегува, но не успя. Той прегледа списъка набързо и й го върна.

— Свободна ли сте за чаша кафе утре?

— Само ако черпите.

— Какво ще кажете за „Улесен“, около десет?

— Да нямате дял от това място?

Този път той повдигна вежда, но не каза нищо. Ей, помисли си тя, ама какво очакваше — че няма да те държа под око ли?

— В десет става — рече му.

Излязоха навън заедно.

— Благодаря ви — каза й той.

— За какво? Че ви оставих да огледате колата на един мъртвец?

— Че не ми казахте да си гледам работата.

— Ако все пак се окаже, че вие сте го убили, страшно ще се ядосам.

— Ако го лепнете на мен, аз също страшно много ще се ядосам.

Изведнъж й се прииска да се върне в офиса и пак да погледне списъка. Искаше отново да огледа колата, точно както го бе сторил той. Имаше чувството, че пропуска нещо, нещо, което той бе забелязал.

Само че я чакаше съпруг, и куче, и вечеря. А може би все пак и вана. Да, почти сигурно вана. Най-добре мислеше там. Докато го гледаше как се отдалечава, си помисли:

Какво допуснахме в града си?