Джон Конъли
Песен на сенките (22)

22

Маркус Баулман стоеше на прага на дома си, докато посетителите му се връщаха при колата си. Жената беше облечена с един от онези елегантни костюми, които създават впечатление за наличие на извивки там, където те липсват. Позна я в мига, в който отвори вратата, защото следеше отблизо новинарските репортажи за Енгел и Фърман. Това беше Мари Демиърс, адвокат от отдел „Човешки права и специални съдебни преследвания“ към Министерството на правосъдието — отделът, отговорен за даването под съд на двамата старци. Опита се да намери най-подходящото описание за нея. Вече рядко говореше на немски, нито дори сред други американци от германски произход. Беше взел това решение преди много години и се беше потрудил здравата да заглади грубата рязкост на германските езици в акцента си. Eine dünne Fraulein^[1]: дали не беше това? Не, не съвсем. Не обхващаше нейната острота, нейната ръбатост и заплахата, която представляваше. Мъжът с нея не го тревожеше кой знае колко, макар той също да не беше напълно безобиден. Тя го представи като Толър, историк и изследовател в нейния отдел, и може би беше тъкмо такъв, но също така беше изследовател, който може да пробие дупка в стената, стига да реши. Въпреки всичко беше очевидно, че Демиърс е шефът. Баулман, разбира се, отрече всичко. Това беше първото правило, онова, което бяха научили непосредствено след края на войната. Отричай, отричай, отричай. Не, аз не съм този човек, този Краус. Аз съм Маркус Баулман. Ето това е семейната ми история. Мога да я проследя поколения назад. Да, разполагам с някои официални свидетелства и документи, макар че, за съжаление, са непълни. Толкова много се изгуби в суматохата след войната. Не можете да разберете, тъй като сте млада. Градовете ни бяха сринати до земята. Документите изгоряха, станаха на пепел. Да, аз воювах. Гордеех се, че се бия. В началото вярвах в онова, което ми беше казано. По-късно обаче това се промени. Но аз се бих във Вермахта. Дори не съм се доближавал до лагера, за който говорите, до Любско. Вижте, ето военната ми книжка. Нея опазих, заедно с войнишката ми плочка. Не, не знам защо има несъответствие между военната ми книжка и тези копия на Soldbuch^[2], които ми показвате. Може да е станала грешка. Както ви казах, толкова много беше загубено, толкова много изгоря…

Стана му ясно, че не му повярваха. Не бяха дошли чак от Вашингтон по прищявка. Вероятно очакваха да се пречупи, да си признае, но той не го направи. В известен смисъл от доста десетилетия насам се подготвяше точно за този момент. Упражняваше отговорите на въпроси тъкмо като тези, които му зададоха, докато се гледаше в огледалото и претворяваше чертите на лицето си в подходящите изражения — изненада, шок, искрено възмущение, дори лек страх, защото един честен човек би се изплашил.

Двигателят на колата запали. Жената си сложи слънчевите очила. Не можеше да долови дали го наблюдава, или не. Вдигна ръка, макар и с колеблив жест. Помисли си, че един честен човек би сторил и това.

Екстрадицията беше сложна работа. На първо място, германското правителство трябва да бъде убедено, че е задължено да го приеме: към този момент за неговото задържане нямаше заповед от германска страна. Германците също така бяха всеизвестни с неохотата, с която приемаха бивши нацисти обратно в страната си. Ако приемат заподозрян военнопрестъпник от САЩ, а после не успеят да доведат до край собственото си разследване и опит за даване под съд, рискуват да ги заклеймят като сигурно прибежище. Но Баулман вярваше, че зад нежеланието на германците да предприемат действия се крие по-дълбок психологически смут, национална болест. Не беше заявено открито и вероятно дори въвлечените в подобни работи бяха или незапознати, или отказваха да го признаят, но те просто чакаха и последният дърт нацист да умре, за да може престъпленията им удобно да се припишат на историята. Докато бяха живи, те оставаха жалон за минали злини, които само чакат да бъдат призовани, срам за новата Германия. Никой не желаеше да му бъде напомняно за безконечното им съществуване.

Но на фона на това стоеше осъзнаването, че времето за завеждане на дела изтичаше. С всяка изминала седмица, с всеки изминал месец, възможността да привлечеш старите мъже и жени под отговорност ставаше все по-нищожна и по-нищожна, така че натискът над властите да действат при откриването на доказателства за закононарушения пропорционално нарастваше. Американците бяха особено усърдни в усилията си, макар че тези неща бяха относителни. За малко повече от три десетилетия бяха успели да заведат дела срещу не повече от сто и четиридесет, сто и петдесет бивши нацисти, довели до извеждането от страната на по-малко от половината от тях, посредством екстрадиция, депортация или доброволно напускане. Повече от двайсетина други бяха починали, докато делата им се разглеждат, а на още толкова съдебните процедури бяха прекратени поради влошено здраве.

При все това дори американците бяха компрометирани. В края на краищата тяхното контраразузнаване беше вербувало бивши офицери от Гестапо, ветерани от СС, и подкрепяше колаборационисти в опит да укрепи собствените си антикомунистически дейности. Помогнаха на Клаус Барби, Касапина от Лион, да избяга в Аржентина в замяна на неговото сътрудничество. Позволиха на Микола Лебед, украински садист и нацистки сътрудник, смятан за отговорен за убийството на незнаен брой евреи и поляци, да работи за американското разузнаване в Европа и Америка до осемдесетте. И това, без да споменаваме бившите нацисти, на които бе осигурено убежище въз основа на това, че бягат от комунистическо преследване в Европа. Не, американците не се намираха в позицията да размахват пръст срещу когото и да било.

Баулман се запита дали младата жена от отдел „Човешки права и специални съдебни преследвания“ знае нещо от това — и дали изобщо я интересува, ако знае. Когато я гледаше по новините, виждаше в нея разпалеността на истински фанатик. Действията й може би бяха обусловени от лична амбиция, но освен това тя бе убедена в справедливостта на своята кауза: това бяха зли хора и заслужаваха да се изправят пред закона в цялата му сила. Баулман знаеше, че това беше част от обаянието, която Втората световна война упражняваше над младите. Тя нямаше никакви нюанси, никакви сиви зони. Имаше само добри хора и лоши хора. Лошите даже се обличаха в черно и окичваха униформите си с черепи. Нима не бяха улеснили максимално останалия свят при решението му да ги заклейми като зли?

Когато за пръв път чу да се споменава за отдел „Човешки права и специални съдебни преследвания“, Баулман не знаеше какво представлява той. Беше запознат със старото Бюро за специални разследвания, което дълго беше преследвало неговите хора, докато накрая естественият ход на събитията не го бе принудил да си потърси други мишени — военнопрестъпници от бивша Югославия, от Руанда, — за да успокои колективната си съвест. Знаеше, че ловците не са изчезнали, макар някак си да бе пропуснал факта, че през 2010 г. БСР се е сляло с Отдела за вътрешна сигурност, за да сформират нова част в Криминалния отдел към Министерство на правосъдието. Това само показваше колко немарлив бе станал, мислеше си, колко уверен, че радарът им го е пропуснал и ще изживее старините си на спокойствие.

Баулман си направи чаша горещ шоколад и застана до кухненския прозорец. Птиците кълвяха семенцата от хранилката. Обикновено прекарваше половин час в блаженство, докато ги наблюдаваше, но не и сега, не и днес. Вратата към всекидневната беше отворена. От мястото си виждаше диванът, на който бяха седели посетителите му; бяха оставили папката с документацията върху стария сандък, който той използваше вместо масичка за кафе и по който приплъзваха копия на документи, докато проучваха историята му. Дали не трябваше да повика адвокат? Не го обвиняваха в извършване на престъпление. Жената изрично го беше подчертала. Просто имали няколко въпроса към него. Не, добре направи, че не настоя за адвокат. Един честен човек би се защитил сам. Един честен човек няма нищо за криене.

Откъде ли бе дошло това, запита се той? Защо сега? Отговор му дадоха новините по-късно същата вечер.

Фърман беше напуснал Щатите в посока към Германия, но Енгел не беше отпътувал заедно с него „поради влошено здраве“, както обясни репортерът.

Баулман не го вярваше.

Енгел беше проговорил.