Джеймс Ролинс
Седмият мор (8)

5.

30 май, 21:22

Ашуел, Хартфордшър, Англия

„Не може да е толкова тъп…“

Сейчан сграбчи китката на Джо Ковалски и заби пръст в нервния възел в основата на палеца му. Грамадният мъж изквича, но най-сетне пусна ръката на Джейн Маккейб.

Младата жена залитна крачка назад. Сейчан й прегради пътя, преди да се е втурнала да бяга, и вдигна ръце.

— Госпожице Маккейб, извинете. Не искахме да ви плашим.

Джейн зяпна двамата си нападатели. Тълпата се мотаеше около тях, сякаш не бе забелязала краткия им сблъсък. Но пък вниманието на повечето хора беше приковано към пламъците, танцуващи на фона на тъмното небе.

— Пейнтър Кроу ни изпрати — обясни Сейчан, докато сирените виеха в притъмнялото село. — Трябва да ви заведем на безопасно място.

Джейн разтърка насинената си ръка. Ако се съдеше по изписания на лицето й ужас, уверенията на Сейчан не бяха подействали. Погледът й се насочи към Ковалски. Мъжът приличаше на пристрастен към стероиди център-нападател. Дори спускащият се до коленете черен шлифер не успяваше да скрие мускулестата му фигура, извисяваща се на близо метър и деветдесет. На всичкото отгоре лицето му представляваше брутална карта от белези, рунтави вежди и дебели устни, всичко това събрано около смачкан нос и поддържано от брадичка, която сякаш беше издялана с тесла.

Ковалски я погледна засрамено.

— Извинявайте. — И махна с ръчището си. — Видях ви да стоите на улицата. Стори ми се, че някакъв тип се опитва да ви нападне.

Джейн погледна през рамо.

— Дерек…

Сякаш призована, от тълпата се отдели дългуреста фигура. Две струйки кръв се стичаха от счупения нос. Очите вече започваха да се подуват. Дерек се хвърли към Джейн, явно готов да я защити.

Сейчан го остави да застане до младата жена. Позна го от снимката, включена в инструктажа за мисията — идентификация, която Ковалски очевидно не беше направил, преди да се хвърли с рогата напред в кашата.

Дерек изгледа кръвнишки Ковалски, после се обърна към Джейн.

— Добре ли си?

Тя кимна.

Сейчан пристъпи напред.

— Стана недоразумение.

Едва сега археологът я забеляза и леко се сепна. Сейчан беше свикнала с подобна реакция. Знаеше, че източните й черти — дългата черна коса, бадемовият цвят на кожата, високите скули и изумрудените очи — са поразителни, достатъчно екзотични, за да съблазняват мишените в миналото, когато работеше като наемна убийца за Гилдията — терористична организация, унищожена от „Сигма“. Беше стройна и мускулеста, облечена скромно с черни джинси, кожени ботуши и широко дочено яке върху тъмночервена блуза.

Погледът на Дерек се премести от нея върху Ковалски и обратно.

— Кои сте вие?

— Изпратил ги е човекът, който се обади по телефона — каза Джейн.

— Макар да изглежда различно, дойдохме да помогнем — увери ги Сейчан.

И като доказателство подаде на Джейн снимка, пратена й от Пейнтър Кроу. Младата жена я взе и я обърна към светлината на уличната лампа. Дерек погледна над рамото й. Снимката показваше Кроу със Сафия ал-Мааз. Двамата бяха по-млади, усмихваха се към обектива, а зад тях се стелеше оманската пустиня с голямо езеро, блестящо на лунната светлина.

— Това е шефът ни — обясни Сейчан. — Помогнал е на доктор Ал-Мааз преди години.

Дерек я погледна.

— Виждал съм снимка на този тип в кабинета на Сафия. Веднъж ми разказа как са се запознали… макар да подозирам, че доста е редактирала случката.

Подозрението в очите му постепенно угасна.

— Можем ли да им се доверим? — попита го Джейн.

Дерек погледна към пламъците и пушека и каза:

— Май нямаме особен избор. — Докосна предпазливо носа си и изгледа намръщено Ковалски. — Но само за сведение, следващия път едно здрасти ще е достатъчно.

Джейн скръсти ръце на гърдите си и на лицето й се изписа гняв. Явно не беше толкова склонна да прости и забрави.

— Няма да…

Сейчан се хвърли напред и я блъсна настрани. Изстрелът изтрещя силно, заглушавайки какофонията на сирените. Винаги нащрек — инстинкт за оцеляване, роден от дивите години по улиците на Банкок и Пном Пен, — тя бе видяла как смътна фигура вдига ръка към групата им. Беше реагирала инстинктивно на заплашителния жест още преди оръжието да проблесне.

Джейн залитна, но Сейчан я подхвана през кръста и викна:

— Наведи се! — И докато се обръщаше, извади „Зиг Зауер“ от кобура под мишницата си.

Насочи го към стрелеца, но тълпата бе реагирала на стрелбата и хората се щураха объркано, което бе позволило на убиеца да се смеси с тях.

Ковалски беше съборил Дерек на земята и го закриваше с туловището си. Той също беше извадил оръжие изпод шлифера си. Приличаше на рязана пушка, но всъщност беше „Пиезер“ — ново оръжие, разработено от Научноразвойния отдел на Вътрешна сигурност. Вместо стандартните боеприпаси 12-и калибър оръжието използваше куршуми, пълни с пиезокристали, които бяха заредени от вградена батерия. При стрелба куршумът се пръскаше и разпръскваше кристалите, заредени с волтовия еквивалент на тазер. Несмъртоносното оръжие имаше обхват петдесет метра, идеално за ситуации, изискващи контрол над тълпата.

Но в рядка проява на сдържаност Ковалски не дръпна спусъка.

„Не ни трябва още паника на улицата. Поне засега“.

Сейчан подкара Джейн по-надалече от последната позиция на стрелеца, като подбра и Ковалски и Дерек. Беше нащрек за други стрелци в тълпата. За съжаление, бягството им ги отвеждаше далеч от колата. Преди минути Сейчан и Ковалски бяха стигнали селската къща точно когато пламъците изригнаха към небето и бяха принудени да си пробият път през вървящите срещу тях зяпачи, за да стигнат до „Бушел енд Страйк“.

— Къде отиваме? — попита Дерек.

— На някое сигурно място. — Сейчан се огледа. — Тук сме прекалено открити.

Джейн посочи каменната ограда на стара каменна църква и хората в бяло пред отворените врати.

— Днес е Хоровата вечерня.

Сейчан се намръщи неразбиращо.

— Има предвид, че там е пълно с хора — обясни Дерек.

„Става“.

Сейчан ги поведе натам, като скри оръжието под якето си.

— Има ли заден изход? — попита с надеждата, че ще успеят да се измъкнат от преследвачите.

— Можем да излезем от северната страна — каза Джейн. — Изходът води към гробището зад църквата.

— Гробище нощем — измърмори Ковалски. — Е, поне на кучите синове ще им е по-лесно да ни закопаят.

Без да му обръща внимание, Сейчан забърза през портата и през църковния двор и попита Джейн:

— Какво има зад гробището?

— Предимно паркове около изворите на река Кам. — Джейн махна напред. — А след блатистия район, на половин километър по-нататък, е Стейшън Роуд. Там можем да спрем кола. За няколко минути ще стигнем до гарата.

Сейчан кимна.

„Плана си го бива“.

Дерек си погледна часовника.

— Следващият влак до Кингс Крос заминава след по-малко от час.

„Още по-добре“.

Сейчан ускори темпото.

— Да го хванем тогава.

Пред тях облечените в роби хористи бърбореха шумно и развълнувано. Бяха окъпани от светлината, лееща се от отворените врати на църквата. Отвътре се чуваха ясните тонове на орган — музикантите се подготвяха, макар сигурно да се питаха дали събитието ще се състои. Несъмнено на хора щеше да му е трудно да се съревновава с виещите сирени на пожарните.

Влязоха в църквата. Като пристъпваше предпазливо, тя огледа вътрешното разположение. Отляво бе засводеният вход към камбанарията. Отдясно нефът продължаваше към широк олтар, над който висеше прикованият на кръста Христос, осветен от свещи.

В отсрещната стена на църквата имаше същите средновековни врати, отворени към нощта.

„Това трябва да е северният изход“.

Джейн потвърди мислите й, като посочи напред.

— Натам.

Сейчан тръгна, но някаква суматоха я накара да се обърне. Тълпата отвън завика гневно, но миг по-късно бе заглушена от гърленото ръмжене на двигател. Хората се метнаха настрани от вратата. Към тях с рев се понесе мотоциклет, яхнат от двама души с каски. Мъжът отзад държеше пистолет.

Сейчан се обърна и посочи входа към спиралното стълбище на камбанарията.

— Ковалски, качвайте се горе.

Той кимна и тръгна, но все пак погледна назад и попита:

— Какво ще…?

Тя му обърна гръб и се метна към най-близката пейка. Претърколи се, клекна и насочи пистолета към вратата.

Мотоциклетът влетя в църквата и ревът на двигателя отекна в нефа като дяволски хор, следван от изгорели газове и стържене на предавки. Водачът рязко наби спирачки и гумите изпушиха по каменния под.

Мъжът зад него посочи към входа на камбанарията.

„Видели са Ковалски“.

Стрелецът скочи от мотора, за да се втурне натам, и Сейчан се прицели в основата на каската му и стреля. Резкият гръм на оръжието заглуши ръмженето на мотоциклета. Гърбът на стрелеца се изви на дъга, от гърлото му бликна кръв. Той рухна на земята и каската му отскочи от каменните плочи.

Преди Сейчан да успее да се прицели във водача, той се обърна, измъкна автомат от кобура при коляното си и изстреля напосоки откос към нея. Сейчан едва успя да се скрие. Куршумите се забиха в пейката и от нея се разхвърчаха трески. Водачът скочи от мотора и го използва като щит, за да отстъпи към входа на камбанарията.

Сейчан стреля под пейката, като се целеше в краката му, но той стигна целта си. Сейчан изруга под нос, но оцени по достойнство уменията му.

„Справя се добре в напечена ситуация… прекалено добре, за да е аматьор“.

Опасявайки се от най-лошото, тя изскочи от прикритието си, като държеше пистолета насочен към входа. Забърза напред, нащрек и за най-малкото движение в сенките. Преди да стигне до арката, се надигна друг хор.

Виеща какофония от двигатели, която се засилваше.

Сейчан се обърна. Тъмни фигури тичаха през църковния двор към нея.

Погледна към камбанарията. Представи си как убиецът се катери нагоре, твърдо решен да продължи преследването и да изпълни задачата си. В момента нищо не можеше да направи с него. Трябваше да задържи позицията си тук, ако искаше да имат поне някаква надежда за измъкване.

„Ковалски, само не прави глупости“.

 

 

21:44

Докато бързаше нагоре по спиралната стълба на камбанарията, Джейн докосваше с ръка стените. Усещаше под пръстите си средновековните надписи, издълбани в мекия варовик. Това бе напомняне за държеливите хора, живели някога тук — селяни, устояли на чуми, войни и глад.

„И аз трябва да устоя“.

Пръстите й се плъзнаха по поредния надпис и тя се сети за баща си и за посещенията им тук, когато беше малка. Нямаше да позволи нападателите да го изтрият от този свят нито с пожар, нито с убийство. Щеше да се бори до последния си дъх.

Не само заради баща си, но и заради Рори.

„Ако има и най-малък шанс още да е жив, няма да спра, докато не го намеря“.

Ускори крачка.

Дерек се катереше пред нея, а грамадният американец — Ковалски — я следваше.

— Къде свършват тия проклети стълби? — попита едрият мъж.

— Горе — отвърна Джейн. — При камбаните.

Тя погледна нагоре. Звънът на камбаните беше константа в живота на селото, отекваща на всеки петнайсет минути от повече от век, макар че напоследък поради оплакванията от шума звънът им бе приглушен през нощта. Джейн намираше това за особено тъжно — сякаш се опитваха да запушат устата на историята.

Внезапно отдолу се разнесе нов, много по-модерен шум. До тях достигна ревът на много двигатели. Сякаш демони ги гонеха по стълбите. Американецът наклони глава настрани и се поколеба. По лицето му ясно си личеше, че е загрижен за партньорката си.

— Какво ще правим? — попита Дерек.

Ковалски изръмжа и махна с оръжието си.

— Продължавайте нагоре. До върха. Би трябвало да е безопасно, докато…

На фона на рева на двигателите проехтя изстрел.

Ковалски трепна и се присви. Куршумът беше рикоширал от каменната стена до главата му, посипвайки го с искри и остри късчета.

— Бягайте! — изрева той и се втурна нагоре.

Джейн побягна с Дерек.

Силен гърмеж я накара да подскочи. Ковалски бе стрелял слепешком назад. Сачмите — или онова, с което бе заредено късото оръжие — се пръснаха и рикошираха от стените в каскада ярки сини искри.

От шока тя се спъна по стъпалата. Дерек я хвана за ръка.

— Държа те, Джейн.

— Какво беше…?

— Не знам. Не ми пука. Не спирай.

Задърпа я нагоре. Ако се съдеше по тревожната му физиономия, в момента го беше грижа само за едно. Беше изписано на лицето му. Той не се страхуваше за собствения си живот — а само за нейния.

Тя не искаше да го разочарова, затова затича по-бързо.

Долу отекващият рев на двигателите рязко спря. Възцарилата се тишина беше изнервяща.

Джейн погледна надолу. Какво ли ставаше?

Внезапната тишина добра новина ли беше, или лоша?

 

 

21:50

Сейчан се наведе над дръжките на откраднатия мотоциклет и полетя през тъмната поляна. Беше изгасила фара също като онези, които я преследваха.

Преди секунди, когато групата вражески мотори летеше към църквата, тя бе грабнала каската на убития стрелец и си я беше сложила, за да скрие лицето си. После бе скочила на зарязания мотор. Двигателят беше горещ и тя даде газ и полетя към северния изход. Щом стигна отворените врати, рязко наби спирачки и се плъзна в сенките отвъд прага. Обърна се точно когато първите три мотора влетяха в църквата.

Наполовина скрита в мрака, Сейчан замаха и завика с нарочно удебелен глас. Надяваше се, че каската заглушава достатъчно гласа й и че противниците знаят английски. Поне убитият в църквата беше бял.

— Насам! — извика тя. — Тръгнаха натам!

После полетя в нощта, увличайки преследвачите след себе си.

Докато пресичаше тъмния двор зад църквата, погледна в огледалото, за да се увери, че я следват. Въздъхна с облекчение.

Три мотора с изгасени фарове летяха през тревата.

Зад тях, над църквата, небето бе осветено от червеникаво сияние. Засега пожарът бе отвлякъл вниманието на всички от суматохата и стрелбата в църквата.

„Толкова по-добре…“

Не искаше да й се пречкат цивилни. Съсредоточи се върху непосредствената задача и подкара по ниския тревист склон. От върха му поляната се спускаше към дървета, които се издигаха в черна редица на двеста метра от нея. За съжаление теренът пред мотора беше осеян с изправени плочи и малки гробници.

Това беше гробището, за което бе казала Джейн.

Без да намалява, тя се насочи към него. Щеше да й е трудно да кара в тъмното, но нямаше друг избор. Докато се носеше напред, правеше всичко възможно да избягва препятствията, но надгробните камъни и гробниците ставаха все по-чести. Въпреки това тя продължи, като дори даде още газ.

Рискува да погледне на няколко пъти в огледалото. Останалите все още смятаха, че преследват целта си, и се спускаха по склона зад нея. Сейчан ги изчака да навлязат в гробището, рязко наби спирачки, завъртя кормилото и обърна мотора назад към врага.

Палецът й натисна копчето на фара. Ярък лъч внезапно прониза нощта. Сейчан превключи на дълги. Следващите я мотористи, заслепени и хванати неподготвени, не можеха да избегнат мраморните препятствия.

Първият мотор се блъсна челно в една гробница и катапултира водача в стената. Тялото му се свлече на земята с врат, извит под неестествен ъгъл.

Вторият закачи един надгробен камък, изгуби управление и моторът падна настрани и се плъзна по тревата. Сейчан проследи пътя му с пистолета и стреля, когато замаяният моторист спря. Плексигласът на каската му се пръсна и тялото се отпусна безжизнено на земята.

Третият се оказа по-ловък. Успя да се измъкне от ослепителния лъч и продължи, като правеше слалом между надгробните камъни.

Сейчан стреля по него, но постоянното лъкатушене не й позволи да улучи. Мотористът се отдалечи. Сейчан изруга, обърна мотора си и го подгони. Боеше се, че противникът ще обърне, след като избегне лъча на фара й. Трябваше да се възползва, докато имаше възможност.

Мотористът излезе от гробището преди нея. На терена пред него нямаше препятствия и той събра достатъчно увереност да се обърне назад. Това бе единственото предупреждение за Сейчан. Мотористът вдигна пистолет и стреля по нея, като изпразни целия пълнител.

Сейчан се наведе ниско зад предпазното стъкло. Куршумите се забиваха в земята от двете й страни; един рикошира от предния калник. Тя започна да превключва скорости и да лъкатуши, за да е по-трудна мишена, но един куршум улучи фара й. Пътят пред нея отново потъна в мрак и за момент тя не беше в състояние да вижда нищо.

Изруга и намали — но не достатъчно бързо.

Пред нея избухна свръхнова. Светът изчезна, изтрит от ярката светлина. Сейчан много добре знаеше какво е станало. Противникът използваше собствения й номер — беше обърнал мотора си и бе насочил дългите светлини към нея.

Страхувайки се, че той ще използва момента да презареди, Сейчан даде газ към източника на светлина и стреля. Улучи целта и мракът отново я погълна; за съжаление моторът на противника беше без водача си, подпрян на едно дърво само на метри от нея.

Сблъсъкът бе неизбежен и Сейчан остави мотора да падне и да се плъзне с колелата напред. Метна се настрани в последния момент, докато моторите се удряха един в друг. Без да се бави нито за миг, използва инерцията от претъркулването си да скочи на крака и да се хвърли в прикритието на гората.

Опря гръб в ствола на един ясен с ниско надвиснали клони. Гонитбата беше свършила в горичката, която бе забелязала от хълма над гробището.

Но къде беше противникът?

Напрегна слух за издайнически звуци — шумолене на листа, пукане на съчки. Някъде навътре в гората ромонеше и бълбукаше вода. Спомни си, че Джейн беше споменала, че паркът се намирал около извори, подхранващи река Кам.

От същата посока се чу по-силен плясък, после още един.

Противникът явно се опитваше да избяга.

Сейчан тръгна към звука. Не можеше да позволи на оцелелия да се обади за подкрепления или да се върне и да устрои засада. Въпреки това напредваше предпазливо — подозираше, че шумът може да е примамка, целяща да я хване в капан. Движеше се напълно безшумно, като дишаше равномерно през носа и внимаваше на всяка стъпка.

Когато очите й привикнаха към по-дълбоките сенки под клоните, забеляза чакълена пътека, която явно водеше към изворите. Тръгна успоредно на нея. Отпред нещо меко заискри между дърветата. След още няколко метра пред нея се появи широк водоем, чиято черна повърхност отразяваше звездите и луната. Езерото беше колкото половин футболно игрище. Покрай залесения му бряг се виждаха няколко пейки.

Движение от отсрещната страна привлече вниманието й.

Някаква тъмна фигура тичаше по водата, без да вдигне дори малка вълничка.

„Как…?“

Сейчан се вгледа по-внимателно и видя редица плоски камъни, почти на нивото на водата, които пресичаха езерцето. Необичайната пътека позволяваше на посетителите да прекосят до отсрещната страна.

Недалеч във водата се носеше каска. Противникът й явно я беше захвърлил, вероятно защото бе ограничавала полезрението му.

Сейчан вдигна пистолета, но фигурата вече бе стигнала отсрещната страна. Преди да изчезне в гората, противникът се обърна. Лунното отражение в езерцето освети лицето му.

Сейчан замръзна от изненада.

Беше млада жена с коса до раменете, която бе бяла като сняг. Дори от това разстояние Сейчан забеляза татуировки, покриващи половината й лице. После фигурата се обърна и изчезна в сенките.

Сейчан прецени доколко е рисковано да мине по камъните и да продължи преследването. Щеше да е прекалено открита в езерцето, лесна мишена за стрелец в гората. Помисли дали да заобиколи, но знаеше, че докато стигне отсрещната страна, жената отдавна ще е избягала.

Въпреки това се поколеба.

И тогава се чу друг звук.

От камбанарията зад нея се разнесе камбанен звън. Звучеше без никаква мелодия, просто шум и тревога.

Впери поглед натам. Досещаше се за източника на какофонията.

„Ковалски…“

 

 

22:04

— По-живо! — подкани ги едрият американец.

Клекна на стълбите и стреля със странната си пушка, запращайки надолу искрящи кристали.

Докато презареждаше, хвърли мрачен поглед на Дерек и вдигна два пръста.

Оставаха му два патрона.

Дерек — знаеше, че не могат да устоят още много — се напъна и забута бронзовата камбана по пода. Безпокойството стискаше гърлото му и му пречеше да диша — или може би заради това, че буташе камбана, тежаща над двеста килограма.

Бяха на върха на камбанарията, под шестте камбани, най-старата от които беше от седемнайсети век. Бяха с различни размери и висяха на въжета, които минаваха през дупки в дъсчения под.

Докато Ковалски разменяше изстрели със скрития долу противник, Дерек и Джейн бяха изпълнили инструкциите му да свалят една от камбаните.

Обяснението му бе кратко.

„Имам план“.

Дерек грабна подвижна стълба, а Джейн намери кутия с инструменти в единия ъгъл. Макар потта да пареше очите му, а кръвта да капеше от счупения му нос, Дерек освободи една от по-малките камбани от дървената рамка. Тя падна тежко на пода и изкънтя силно.

Сега двамата с Джейн се мъчеха да я избутат до американеца.

Нов изстрел проехтя откъм стълбището. Ковалски отвърна на огъня с дъжд от кристали.

„Остана само един патрон“.

Ковалски се обърна и изтича при тях. Тримата заедно избутаха камбаната до прага и към първото стъпало.

Планът вече бе очевиден.

— Време е да се махаме — измърмори Ковалски.

Тримата като един бутнаха камбаната надолу. Тя се затъркаля и заподскача по стъпалата, като се удряше в стените, кънтенето й беше почти оглушително.

Ковалски посочи след нея.

— Давайте!

И се втурна пръв, следван от Джейн. Дерек спря, колкото да грабне кожената си чанта, след което се хвърли след тях. Разбираше защо е толкова наложително да бързат. Камбаната можеше и да накара преследвача им да избяга от кулата, но сто на сто щеше да ги дебне долу.

Ковалски очевидно имаше други планове.

Спускаха се надолу, следвайки кънтенето. На един завой Дерек зърна камбаната и някаква тъмна сянка, която бягаше пред нея. Ковалски изстреля последния си патрон. Искрящите кристали профучаха покрай камбаната и рикошираха от заоблената стена. Някои обаче улучиха противника в гърба и той извика рязко от болка.

Още един завой разкри стрелеца, който беше зашеметен и залиташе. Успя да вдигне лице нагоре — точно навреме, за да види как двеста килограма кован бронз отскачат от каменната стена и го смазват на стъпалата.

Без изобщо да забавя скорост, камбаната продължи да се търкаля надолу.

— Не гледай — предупреди Дерек и прегърна Джейн през раменете. Поведе я покрай размазаното тяло, като заобиколиха петно кръв.

Ковалски взе автомата на противника и махна с него напред.

— Не спирайте!

Дерек видя тревогата на лицето му. Безпокоеше се какво може да ги чака долу.

Продължиха да следват камбаната. Долу тя се изтърколи от кулата в нефа на църквата, заби се в пейките, разби първата редица и най-сетне спря при следващата.

Тримата останаха скрити в кулата. Ковалски даде знак на Дерек и Джейн да стоят отзад и огледа църквата за евентуални заплахи. В другия край на нефа неколцина ужасени хористи се бяха сгушили зад органа.

Отвън виеха сирени, бял пушек влизаше в църквата от отворените врати от южната страна. Дерек се обърна натам. Пожарът явно се разпространяваше. В село от къщи със сламени покриви и дървена конструкция понесените от вятъра искри заплашваха всичко.

Пронизително изсвирване ги накара да се обърнат в другата посока. От сенките при северния вход се появи фигура.

Беше партньорката на Ковалски.

— Ако сте приключили с врявата — извика тя, — да си разкарваме задниците от това проклето място.

— Най-умното нещо, което чувам тази вечер — каза Джейн.