Джеймс Ролинс
Седмият мор (29)

26.

3 юни, 17:01

Остров Елсмиър, Канада

По кожата на Пейнтър бягаха мравки от заряда във въздуха. Когато се хвана за една подпора, за да се наведе навън от задния отвор, искра статично електричество прескочи през мускулите на ръката му и ги сви, карайки го да се вкопчи още по-силно. Той игнорира болката и продължи да се държи.

Небето зад отвора гореше.

Носеше се остра миризма на озон — като хлор, примесен с миризмата на блъскащи се колички в лунапарк. Косъмчетата на ръката му бяха настръхнали.

Сиянието бушуваше в небето на бели електрически гребени и огнени пенести вълни, хвърляше спрайтове и сини струи плазма. Гръмотевици трещяха като непрекъсната артилерийска подготовка. Раздвоени мълнии скачаха от тъмните облаци.

Самолетът подскачаше от ударите, крилете му се тресяха, сякаш се мъчеха да се отърват от заряда, а единият двигател оставяше след себе си диря от черен пушек.

— Какво можем да направим? — извика отговорникът по товара, който се беше хванал от другата страна.

Пейнтър се огледа. Временната бариера зад преобърнатите контейнери беше свалена. Учените работеха на станцията, хванали се кой за каквото намери, и се опитваха да намерят отговор на въпроса. Двамата охранители се мъчеха да закрепят контейнерите с оранжева мрежа, като закачаха краищата й за скобите по стените на корпуса — газеха през алените локви на пода, без да обръщат внимание на отровата.

Нима вече имаше значение?

Когато фойерверките навън се засилиха, всички бяха осъзнали истината.

„Вече сме заедно в това“.

— Ще стане още по-зле! — извика Пейнтър.

Отговорникът — млад мъж със зачервено лице, казваше се Уилет — го погледна с ужасено изражение, което лесно можеше да се разчете. „Как е възможно да стане по-зле?“

Пейнтър посочи дясно на борд. Тъмната буря бушуваше зловещо там, образувайки чудовищен въртоп от енергия и огън. В пастта му танцуваха мълнии. Но най-лошото бе, че ослепителното сияние над нея се спускаше надолу, сякаш засмукано от бурята.

През последната минута Пейнтър беше гледал как се образува въртопът. Представи си как йоносферата се вълнува, на път да бъде разкъсана от приливните сили. Можеше дори да се досети за причината. Сърцето на огнения котел сияеше в алено.

Пейнтър познаваше този цвят.

Беше пропил дрехите му, беше полепнал по кожата му, образуваше блещукащи локви по пода. От самото начало той подозираше, че част от токсина се е изляла от самолета в облаците долу.

И доказателството беше пред очите му.

Представи си как всеки микроб действа като свръхпроводник, който освобождава потенциалната енергия в облаците и започва верижна реакция, която се разпространява във всички посоки. Скоро щеше да освободи цялата онази мощ, равняваща се на хиляда атомни бомби.

Пейнтър се обърна към отговорника по товара.

— Кажи на пилота да ни разкара оттук!

Трябваше да се отдалечат от огнения въртоп.

Веднага.

Уилет кимна и се втурна към носа на самолета.

Пейнтър затаи дъх. После самолетът бавно зави. Бяха се вслушали в предупреждението му.

Издиша.

„Ще успеем…“

От един облак отляво изригна нова огнена колона, която разкъса с гръм въздуха и се понесе към небето.

Самолетът завиваше точно натам. За да избегне сблъсъка, пилотът рязко зави в другата посока, накланяйки огромната машина. Мрежата се откъсна от корпуса. Контейнерите се затъркаляха по пода и смазаха единия охранител.

Докато самолетът се мъчеше да избегне колоната, Пейнтър гледаше зяпнал тази нова заплаха. Знаеше откъде идва тя.

От станция „Аврора“.

Погледна невярващо надолу.

„Какво си мисли онова копеле?“

 

 

17:12

— Това е единствената ни надежда — прошепна Саймън Хартнъл.

Стоеше в контролната зала, все още капитан на кораба, отказващ да напусне поста си. Сирената за евакуация ехтеше в станцията. Един монитор показваше как снегомобилите и моторните шейни потеглят на пълна скорост. Хора тичаха панически с развяващи се канадки.

В контролната зала бяха останали само неколцина, които му помагаха да се опита да спре онова, което беше започнал.

Д-р Капур дотича до него задъхан, лицето му лъщеше от пот.

— Прекалено много е. — Той поклати глава. — Трябва да я изключим. Няма да издържи.

— Трябва да издържи.

Саймън усещаше как подът се тресе под краката му. Беше сложил предпазните очила и се взираше в огромната кула, заповядваше й мислено да издържи. Сини искри се носеха от въртящия се свръхпроводник на върха до дъното на старата мина, което се беше превърнало в бушуващо море от плазма в основата на кулата. Горещината на пещта достигаше до тях дори през дебелото стъкло.

Саймън знаеше, че свирепата енергия долу е само капка от цялата сила, която беше насочил дълбоко в земята. След като опитът бе довел до такъв катастрофален резултат, той бе потърсил начин да върне започнатото, да потуши пожара в небето. Обхванати от паника, двамата с Капур и хората му бяха прехвърлили различни сценарии и бяха направили бързи изчисления, които ги доведоха до едно възможно решение.

Следвайки дизайна на Тесла, Саймън бе построил своя Уордънклиф не само да предава енергия, но и да получава. Мечтата на Тесла беше била да изгради мрежа от стотици кули, които да предават безжично енергия в огромното енергийно море около планетата — или в небето горе, или в земята долу. И всяка кула да може да черпи от този източник, за да направи енергията достъпна за всички.

Загледан в бъдещето, Саймън беше направил същото.

С Капур бяха обърнали поляритета на кулата — нещо, което не бяха опитвали досега, но нямаха друг избор, освен да го направят. Макар че огненият стълб плазма изглеждаше по същия начин, той вече не запращаше енергия нагоре, а изсмукваше надолу от йоносферата.

Сега кулата беше гръмоотвод, който се опитваше да потуши огъня в небето.

Но все пак трябваше да пратят тази енергия някъде. И отново Тесла им предлагаше решение. Когато бе строил кулата си, Саймън бе трябвало да вкара основите й дълбоко в скалата, за да поддържат масивната структура. Това беше просто въпрос на инженерна необходимост, но му беше станало забавно колко приличаше на стометровите колони, проектирани от Тесла за неговата кула — яки железни прътове, които трябвало „да се вкопчат в земята“.

Тесла възнамерявал да използва това вкопчване и прътите, за да прати енергия дълбоко в земята и да достигне резонансната честота на планетата — потенциално бездънен кладенец, който може да бъде запълнен и целият свят да черпи от него.

Тесла се бе провалил, но ходът му на мисли беше основателен.

И сега Саймън се мъчеше да напълни въпросния кладенец с огньовете в небето. Надеждата му беше да балансира двете визии на ментора си, двата възможни източника на глобална енергия — йоносферата около планетата и тъмния кладенец в сърцевината й.

Идеята му беше кулата да изиграе ролята на гигантска бобина на Тесла, която свързва небето и земята и е проводник, по който огньовете горе ще потекат дълбоко долу. С малко късмет щеше да се стигне до точка на равновесие и редът щеше да бъде възстановен.

За съжаление късметът не беше на тяхна страна.

Земята се разтърси под краката му и го запрати към конзолата. Чу се трясък на пръснато стъкло. Саймън се сви: помисли си, че се е счупил извитият прозорец, гледащ към кулата. Вместо това парчетата стъкло се разбиха от дясната му страна, в задната част на залата. Саймън знаеше какво беше изолирал онзи прозорец. Представи си тъмното езеро от другата страна.

— Сър! — извика Капур, насочвайки вниманието му към една по-непосредствена заплаха. — Трябва да изключим всичко. Имаме огромни пикове във волтажа. Плазмените течения бушуват и в двете посоки.

Подът продължаваше да се тресе и подскача и Саймън си представи как вълните се носят напред-назад между земята и небето.

— Но нали искаме точно това? — каза той. — Нали очаквахме, че този ефект ще се получи при приближаване на равновесието, докато двете сили се мъчат да се стабилизират?

Капур поклати глава.

— Не разбирате.

— Кажете ми тогава.

— Двете вълни… — Капур се запъна и се опита да обясни с ръце, — Едната се движи нагоре, другата надолу. Амплитудите и дължините им са еднакви. Когато се пресичат, те започват да се налагат една върху друга.

Саймън пое дъх през зъби: беше разбрал опасността.

— Могат да образуват стояща вълна.

Представи си опънатата вибрираща струна енергия, свързваща небето и земята, стабилна и постоянна.

Капур погледна с ужас кулата.

— Ще се получи огромна верига.

Саймън се втурна напред — подобна верига нямаше да издържи дълго предвид огромните сили, които участваха. Щеше да даде на късо. Ако това станеше, можеше да разкъса небето и земята.

Завъртя ключа да прекъсне захранването, да изключи всичко.

Нищо не се случи.

Опита още няколко пъти.

— Вече се захранва сама. — Капур отстъпи крачка назад. — Веригата се е образувала.

Саймън се изправи.

„Закъсняхме“.

 

 

17:18

— Дръжте се!

Кат караше снегомобила на пълна скорост към другия край на остров Джонс. Дългата ивица черна скала стърчеше от леда на езеро Хейзън като подводница в Северния Ледовит океан — само че тази беше дълга шест километра и широка осемстотин метра. Наблизо имаше по-малки острови, които предлагаха места за криене.

Тагак седеше на мястото до нея, а баща му Джон беше отзад. И двамата държаха пушки.

През последните четирийсет и пет минути Кат участваше в игра на котка и мишка сред островите на езерото, преследвана от хората на Антон. Когато Джон ги предупреди за появата им, тя възнамеряваше да потегли сама със снегомобила и да им отклони вниманието от Сафия и останалите. Вместо това двамата инуити настояха да дойдат с нея. Тя се опита да ги откаже и ги предупреди, че има опасност да се заразят, но Джон само беше погледнал снегомобилите, които се спускаха от планината, и се качи в машината със сина си.

Кат беше късметлийка, че го направиха.

Бурята се беше засилила и предлагаше известно прикритие, но тя оставаше жива най-вече благодарение на тяхното познаване на езерото и островите. Като използваше светлините на снегомобила като фар в бурята, Кат беше успяла да отклони врага на юг. Трите покрити със сняг палатки така и останаха незабелязани.

Щом стигна островите, Кат изключи светлините и се превърна в преследвач и преследвана. Последвалата партизанска война постави и двете страни в безизходица. Снегомобилът имаше две нови дупки от куршуми на предното стъкло, но Кат знаеше, че е извадила от играта три моторни шейни.

После всичко се промени.

— Давай, давай, давай! — подкани я Тагак, когато веригите стигнаха до леда на езерото.

От двете страни през снега се носеха малки светещи петънца, маркирайки по-бързите машини на противника. Но те вече не представляваха опасност.

Ниските облаци се раздираха от мълнии, които падаха върху леда с експлозивна сила, образувайки огромни пукнатини във всички посоки. Над главите им облаците над езерото закипяха, образувайки въртоп с невъобразими размери.

Още по-лошото бе, че той сияеше в тъмночервено, сякаш вътре гореше огън.

Кат подозираше, че това е самата истина.

Сега тя се надпреварваше с тази буря наред с хората на Антон, които се пръснаха във всички посоки и бягаха от ада, напълно забравили за предишните си жертви.

Кат трябваше да стигне до Сафия и Рори, да ги вземе и да се махне от тази долина.

Задният прозорец внезапно се пръсна. Джон изпъшка и ръката му полетя към ухото. Между пръстите му бликна кръв.

— Залегни! — извика Кат и се наведе още по-ниско над кормилото.

Тагак се прехвърли на задната седалка при баща си, пъхна цевта на пушката си през дупката с големина на юмрук и стреля напосоки в бурята зад тях.

Кат продължаваше да лети напред, сподиряна от гръмотевиците и изгарящите ретината светкавици. Внезапно снегомобилът се килна рязко, понеже попадна на парче счупен лед. Кат не намали, а използва инерцията на машината, за да се озове отново на твърда основа.

Тагак продължи да стреля в бурята, но Антон караше без светлини. Кат знаеше, че именно руснакът е някъде зад нея. Кой друг би продължил преследването така упорито?

Нещо профуча от дясната й страна, падна на леда и експлодира с такава сила, че разтресе снегомобила. Първата й мисъл беше, че ги атакуват с миномети. После небето се разтвори и отприщи пълната си ярост.

Огромни парчета лед се стоварваха върху езерото, пръскаха се или отскачаха от повърхността. Заваля град колкото тиква. Таванът на снегомобила кънтеше от ударите и се огъна. Бомбардировката се засили, сипеше се наоколо, осветявана от мълниите.

Кат не смееше да намали скоростта.

Най-сетне успя да надпревари градушката и излезе от смъртоносния й залп, но канонадата от лед и мълнии продължи да ги преследва. Кат бягаше, като се мъчеше да остане пред бурята.

Забеляза в огледалото промяна в бурята. Сякаш донякъде изтощени от бомбардировката, кипналите облаци се бяха разкъсали и се виждаха ивици небе. Горяща плазма бушуваше през синия купол, бели вериги на мълнии разкъсваха небесата. Сякаш границите между световете бяха изчезнали и тя се взираше в самото пламтящо сърце на ада.

„И може би е точно така“.

Спомни си описанието на седмото библейско бедствие: „И простря Моисей тоягата си към небето, и даде Господ гръм и град, и огън се сипеше по земята“^[1].

Тя се взираше в мълниите, в експлозивната ледена канонада, в огньовете в небето. Трещяха гръмотевици, които разтърсваха леда и прозорците на машината.

„Нима виждам точно това?“

Въртопът бавно се затвори, скривайки онова, което беше показал за момент. Сега изглеждаше още по-силен и тъмен, като в същото време запазваше ужасното си сияние.

— Внимавай! — изкрещя Тагак от задната седалка.

Кат откъсна поглед от огледалото към езерото.

Видя позната гледка, този път още по-нереална. Някакви сенки се носеха безшумно пред нея, уплашеният тропот на копитата се заглушаваше от бурята, телата се губеха и се появяваха отново в снежната виелица. Това беше призрачното стадо карибу.

Но не бяха привидения.

Едър елен внезапно изскочи пред бронята на снегомобила. Кат рязко зави, за да не го удари. Животното отскочи невредимо, а снегомобилът се завъртя в пълен кръг по леда.

С бясно биещо сърце Кат овладя машината.

И видя в далечината купчинки на леда.

Палатките.

„Слава богу…“

Потегли отново, без да откъсва поглед от целта. Но тъй като вниманието й беше насочено напред, не забеляза пукнатините. Ледът под нея се наклони и снегомобилът се килна. Изгубила инерция след разминаването с елена, Кат не беше набрала достатъчно скорост, за да се измъкне. С изместването на центъра на тежестта ледът се наклоняваше все по-бързо и по-бързо.

Кат посочи вратите.

— Вън!

Всички са закатериха нагоре в наклонената кабина и отвориха вратите. Когато Кат се подаде навън, снегомобилът почти се беше преобърнал. Плъзна се по леда. Кат стъпи на вратата, скочи и докато летеше над синята вода, снегомобилът бавно се плъзна под повърхността. Кат се плъзна по корем по твърдия лед. Успя да зърне как Тагак прави същото, като придържаше ранения си баща.

Обърна се и видя как плочата лед поляга отново и се поклаща. Снегомобилът беше изчезнал, погълнат от ледения трап, сякаш никога не го беше имало.

Джон и Тагак дойдоха при нея. Джон въздъхна.

— Кучешката шейна е къде-къде по-добра.

Кат не възрази.

Тръгнаха към палатките, но след петдесет метра откъм бурята се чу боботене. От мрака се появи сянка, като акула в тъмни води.

Моторна шейна, движеща се без светлини.

— Бягайте — каза Кат, посочи напред и даде знак да се приведат с надеждата, че не са ги забелязали. Бяха изгубили оръжията си при бързото напускане на снегомобила. Единствената им надежда беше да стигнат до покритите със сняг палатки и да се молят врагът да ги подмине.

Движеха се на плътна група, без да се отдалечават един от друг.

Лагерът се виждаше все по-ясно.

Кат напрягаше слух за мотора, но бурята приближаваше с гръм и трясък на лед.

Все пак успяха да стигнат до лагера.

Кат забърза към палатката, в която беше оставила Рори и Сафия.

Преди да успее да посегне към чергилото, изтрещя изстрел. Ледът пред краката й експлодира.

Тя спря и се обърна.

Антон се появи иззад съседната палатка, следван от друг мъж с канадка. Двамата бяха насочили автомати към нея. Явно бяха скрили машината си и им бяха устроили засада.

— На колене — нареди Антон на двамата инуити. — Ръцете на тила.

Те се поколебаха, но Кат им махна да се подчинят.

Партньорът на Антон застана зад тях, като се целеше в гърбовете им.

— Рори, излез! — извика Антон.

Чергилото на палатката се повдигна и младият мъж излезе и погледна виновно Кат. Беше с нова канадка.

— Съжалявам — каза той и сведе очи. — Изненадаха ни. Не исках да стане така.

„И аз…“

Но ако се съдеше по канадката, той щеше да се измъкне.

— Как е Сафия? — попита тя.

Рори поклати глава.

— Зле. Сякаш се влошава с бурята.

Значи поне не я бяха убили…

Чергилото се повдигна и Сафия залитна навън между Рори и Антон. Гледаше към въртопа, изпълващ света на юг. За момент Кат беше готова да се закълне, че очите й светят, но вероятно просто отразяваха мълниите.

Сафия рязко вдигна ръка.

След това всичко се случи като на забавен кадър.

Мъжът зад Кат явно си беше помислил, че Сафия вдига оръжие. Стреля, но Рори, който гледаше към него, забеляза опасността и се хвърли пред Сафия.

— Не!

Антон пък реагира с умението, придобито от обучението в Гилдията, и се озова пред Рори, с гръб към стрелеца. Куршумът го улучи в гръбнака. Той падна напред в обятията на Рори.

Докато двамата падаха, Кат се хвърли напред, грабна оръжието на Антон, извъртя се и изстреля три куршума.

Единият улучи врата на мъжа, отнесе по-голямата част от него и го просна по гръб на леда.

В този спиращ дъха момент само един от тях остана на крака.

Погледът на Сафия нито за миг не се откъсна от небето.

— Не бива да бъде… — каза тя, сякаш се обръщаше към бурята.

 

 

17:32

Докато пламъците лумват по-ярко в черепа й, тя се взира през два чифта очи.

Стар и по-нов.

Вижда студена буря да се носи през изгарящата пустиня към кървавочервена река. Вижда замръзнало езеро, което се опълчва на огнената буря над него. Двете картини трептят, наложени една върху друга, сякаш се опитват да се заличат взаимно.

Битка между огън и лед, стара, като света.

Тя я игнорира — знае, че е просто за отвличане на вниманието.

Погледът й се насочва по-далеч, към фара, който блести там.

„Не бива да бъде“.

 

 

17:33

— Искаш да направим какво? — попита Пейнтър.

Седеше в кабината с пилота и отговорника по товара, който очевидно играеше ролята и на втори пилот. Зад него останалите се бяха събрали на стълбата и слушаха бившия си шеф по микровълновото радио на самолета.

— Трябва да разбиете самолета в антените на станцията — повтори Хартнъл. Гласът му трепереше от страх. — Право в кулата.

Пейнтър погледна напред към огнената колона плазма. Хартнъл вече им беше казал в общи линии какво се случва, как в опит да поправят нанесените от него щети само беше влошил нещата. Пейнтър си представи веригата, която беше описал Хартнъл. Даваше си сметка, че обяснението е само груба аналогия на колосалните енергии, които участваха тук, но разбираше същината.

Някой трябваше да скъса тази верига, преди да се е разпаднала сама.

На земята Хартнъл и Капур се мъчеха да я задържат стабилна, но това нямаше да продължи дълго. На Пейнтър му беше достатъчно само да погледне навън, за да разбере истината. Огненият въртоп неумолимо растеше, същински ураган от потенциална енергия.

„Еквивалент на хиляда атомни бомби“.

Щом това стигнеше до крехката верига, сияеща ярко в небето, играта щеше да приключи.

Пейнтър прецени, че разполагат най-много с още двайсет минути.

Нямаше време за дълги дебати.

— Ще го направим — каза той.

Пилотът го погледна с ужас. Очевидно си даваше сметка, че някой трябва да управлява ръчно — при всичките тези смущения и бурята самолетът не можеше да се приземи по уреди.

И щяха да имат възможност само за един опит.

Пейнтър беше забелязал и снимката до мястото на пилота — усмихваща се съпруга и две малки деца. Пресегна се и стисна рамото му.

— Аз се заемам.

Пилотът се намръщи.

— Управлявал ли си някога С-17 „Глоубмастър“?

— Нищо толкова голямо. Предимно частни самолети. — Пейнтър го потупа по рамото. — Но няма да ми се наложи да го приземявам. А само да го разбия.

Пилотът определено се съмняваше и се бореше между желанието да спори с Пейнтър и да го остави да поеме ролята на камикадзе. Накрая лицето му стана решително.

— Ще те запозная с основните неща. Ако не се чувстваш уверен или ако не смяташ, че можеш да различиш лоста за управление от хуя си, аз поемам.

— Бива. — Пейнтър посочи дросела. — Това е лостът за управление, нали.

Пилотът го погледна с ужас.

Пейнтър се ухили.

— Това е ръчката на дросела, знам. А това е лостът. Онова е виртуалният дисплей, показателят за скорост и, разбира се, основният дисплей. — Накрая посочи чатала си. — А по последни спомени, това ми е хуят.

Пилотът измърмори нещо и се намести в седалката си.

— Да го направим.

Всички на борда бързо съставиха план за евакуация, докато пилотът завиваше за най-добър подход към антените. Планът беше да се гмурнат бързо през бурята, което Пейнтър с готовност остави на пилота. Щом се спуснеха достатъчно ниско, самолетът щеше да се изравни и всички щяха да скочат през рампата с парашути, оставяйки Пейнтър да управлява машината до антените.

Съвсем просто — стига ти да не си онзи, който ще се изпече.

— Дръжте се! — обяви пилотът по радиото. — Започваме спускане!

Пейнтър седеше на мястото зад Уилет, откъдето му се откриваше пълен изглед, докато носът на самолета се накланяше надолу към облачния слой. Пилотът беше нагласил курса да бъде прав и дълъг.

Докато се спускаха, Пейнтър се взираше в огнената колона отдясно и в тъмната кипяща буря отляво. Разстоянието между тях беше намаляло значително, при това по-бързо, отколкото беше преценил Пейнтър. Можеше да се досети защо. Плазмената буря в йоносферата се беше засилила. Сиянието бушуваше в небето, като хвърляше огромни огнени примки към земята.

Хартнъл губеше контрол и положението вече се дестабилизираше.

Пилотът явно усети същото, насочи самолета под още по-стръмен ъгъл и изрева:

— Дръжте се!

Боингът се носеше надолу към черните облаци. Пейнтър се напрегна, вкопчи се в предпазните ремъци и се облегна назад. Стихията подмяташе самолета като перце. Пилотът се беше навел над уредите за управление с една ръка на лоста и другата на дросела. Пред предното стъкло имаше единствено мрак. Дори зелените светлини на виртуалния дисплей едва се виждаха от статичния шум.

Това продължи сякаш цяла вечност.

После изведнъж се озоваха под облаците и светът отново стана черно-бял — виелица, черни скали и бели ледници.

Пилотът вдигна носа и даде газ, за да изравни машината и да забави спускането. После нагласи няколко превключвателя, почеса се по брадичката и се обърна към Пейнтър.

— Твой ред е.

Пейнтър разкопча ремъците.

„Значи това е краят“.

Седна на мястото на пилота, който се засуети около него като квачка, за да провери, че всичко е готово. Пейнтър му махна да се разкара.

— Върви. Погрижи се всички да напуснат самолета.

Пилотът кимна, обърна се, после спря.

— Благодаря.

— Още е рано да ми благодариш.

Пилотът го потупа по рамото и излезе.

Уилет се задържа още малко.

— Ще имаш само секунди.

— Знам.

Уилет въздъхна и се загледа напред. Точно пред носа бурята бушуваше със син огън. Звярът го очакваше.

— Мога да остана — предложи Уилет. Но ако се съдеше по напрегнатия му глас, трябваше да впрегне цялата си воля, за да изрече тези три думи.

Пейнтър посочи с палец назад.

— Господин Уилет, напуснете самолета ми. Това е заповед.

Уилет се усмихна и му отдаде чест.

— Слушам, капитане. — Разкопча ремъците, стана и го тупна по рамото. — И гледай да успееш.

Пейнтър знаеше, че Уилет няма предвид само разбиването на самолета в антените.

Това беше планът.

Докато Уилет слизаше долу, Пейнтър си сложи слушалките. Отдели минута, за да се запознае по-добре с уредите за управление. Над главата му и по пулта имаше стотици превключватели, но най-важното нещо беше лостът до коляното му.

„Мога да го направя“.

Накрая чу отново Уилет в слушалките.

— Скочиха. Скачам и аз. Самолетът е твой.

Макар да не беше сигурен, че отговорникът по товара е напуснал самолета, Пейнтър го усещаше. Беше сам в огромната птица.

За да се разсее, провери индикаторите за височина, погледна изписаната на основния дисплей скорост и направи малки промени в ъгъла. Две минути преди сблъсъка дръпна ръчката на дросела, за да намали скоростта.

„Започва се“.

Натисна копчето на радиостанцията.

— Хартнъл, чуваш ли ме? Вдигни.

Хартнъл отговори. Гласът му бе изненадан, почти развеселен.

— Пейнтър? Ти ли сваляш самолета?

— Все някой трябва да оправи кашата, която си забъркал. Просто да знаеш, че остават сто секунди. Така че двамата с Капур по-добре идете в бомбоубежището.

— Вече изпратих доктор Капур. Но някой трябва да остане на кормилото. Дори само колкото да ти спечели една-две секунди.

Пейнтър усети напрежението му и си спомни свирепата буря в йоносферата, която показваше, че ситуацията се дестабилизира.

— С колко време разполагам?

— Тези една-две секунди може и да ти потрябват.

Пейнтър изруга наум и бутна ръчката на дросела напред, увеличавайки скоростта.

Вече беше достатъчно близо да различи антените. Между тях прескачаха сини искри, които осветяваха спиралата, превръщаха я в блещукаща галактика насред тундрата. В центъра от върха на кулата се издигаше колона от плазма. Дори от това разстояние той забелязваше спазмите по огнената й дължина, дестабилизиращите пулсации на енергията.

Увеличи скоростта още повече. Не смееше да намали, както бе възнамерявал по-рано. Прозорецът му за действие се стесняваше, не му оставаше нито една свободна секунда.

— Пейнтър! — внезапно извика Хартнъл в ухото му.

Пейнтър го видя в същия миг. Огромно кълбо плазма изригна от минната яма и се понесе към йоносферата. Енергията вече не течеше надолу. Полярността на кулата се обръщаше, преди всичко да рухне. Докато следваше издигащата се светеща точка, Пейнтър разбра вероятната причина.

Огненият котел в небето беше пристигнал. Външните му краища почти докосваха колоната плазма, издигаща се от станцията.

Времето на Пейнтър изтичаше.

Той даде още газ и насочи носа надолу с лоста. Скоростта започна да се вдига, превръщайки самолета в снаряд.

Докато Пейнтър се канеше да направи хода си, порив на вятъра удари самолета странично. Проклинайки, Пейнтър обърна носа срещу вятъра, за да задържи правилния ъгъл на спускане. Изгуби безценни секунди, но успя да овладее курса.

Ръцете му останаха за миг над уредите.

„Май ще стане“.

Хвърли се към стълбите и в товарния отсек и се втурна назад, докато самолетът се носеше към целта си.

Тичаше с всички сили към кърмата. Нямаше начин да оцелее, ако се хвърли навън. Беше твърде ниско, за да използва парашут, и твърде високо, за да скочи.

Затова импровизира.

До отворената рампа грабна онова, което беше приготвил, метна го на гръб и грабна автомата до него.

Хвърли се към вратата точно когато външните краища на искрящата спирална галактика се появиха от двете му страни. Крилете срязаха върховете на антените, докато носът на самолета се забиваше в стоманените стволове.

„Ох, мамка му…“

Пейнтър стигна до ръба и натисна копчето.

Метеорологичният балон разкъса раницата на гърба му, понесе се във вятъра зад самолета и рязко го издърпа от машината.

Пейнтър полетя настрани и нагоре. Гледаше как грамадният „Глоубмастър“ оре светещата спирала, насочен към огнения звяр в центъра й.

 

 

17:52

Саймън Хартнъл стоеше в контролната зала.

Беше чул ревящото приближаване на огромния товарен самолет, а сега и минаването му през антените. Погледна нагоре към кулата, която пламтеше от енергия. Спомни си как по-рано си беше помислил, че гледката му напомня на огньовете на свети Елм, които танцували по мачтите и такелажа на платноходите.

Представи си кулата като мачта на собствения му „Еребус“ или „Ужас“. Спомни си и коментара на Пейнтър за прародителя му, който бил член на екипажа на единия от корабите.

„Май не бива да се целим прекалено високо“.

Но дори сега не приемаше това.

Взираше се в шедьовъра си, макар той да беше обречен.

„Много по-лошо е обаче да не опитаме“.

Светът експлодира — и отне и живота му, и всичките му мечти.

 

 

17:53

Пейнтър гледаше как огромният „Глоубмастър“ приключва последния си полет.

Товарният самолет се плъзна по корем през блестящите антени и заби нос във върха на кулата. Докато падаше в широката яма на мината, смаза кулата под туловището си и изгаси пламъка на нажежената до бяло свещ.

Само за миг Пейнтър видя как колоната плазма се мята в небето като опашката на гневна котка — и изчезва.

Момент по-късно самолетът експлодира и заличи образа. Огромно огнено кълбо се вдигна към небето и бързо се превърна в стълб от пушек, тъмна сянка на ослепителната светлина преди малко.

Далеч от разрухата — но и далеч не в безопасност, — Пейнтър вдигна автомата и стреля по балона. Внимаваше много, стреляше на единична, за да изпусне въздуха бавно. Най-сетне спря да се издига и започна да се спуска. Беше се приготвил за твърдо приземяване, но накрая се оказа доста меко.

Метеорологичният балон се спусна зад него като саван върху скали и сняг. Пейнтър се освободи от раницата, но задържа оръжието. Доколкото можеше да прецени, се намираше на три километра от станцията и не искаше някоя бяла мечка да опропасти връщането му.

Все пак спря за момент, загледан в небето. След изключването на антените, които вече не подхранваха небето с огън и бяха запратили голямо количество енергия в земята, бушуващият въртоп в облаците като че ли се успокояваше. Мътното алено сияние почти беше изчезнало, вътрешният му огън не се подклаждаше от затихващата плазмена буря в йоносферата.

Но макар времето да се оправяше, Пейнтър знаеше, че голямото чистене тепърва предстои. Нямаше представа колко замърсен е островът. Не можеха да разчитат, че електричеството е заличило всички изхвърлени във въздуха микроби.

Въздъхна и тръгна към станция „Аврора“.

Помисли си, че в Арктика би трябвало да е по-хладно — дори с канадката, която беше облякъл.

Докосна челото си.

„Горя“.

 

 

18:25

— Как си? — попита Кат.

Сафия седеше на походното легло в палатката на инуитите, обгърнала с длани купата гореща супа, приготвена от Джон и Тагак.

— По-добре.

За момента бяха само двете. Рори беше в другата палатка, където Джон бе направил всичко по силите си да настани Антон удобно, но куршумът, който беше поел вместо Рори — и съответно Сафия, — бе прекъснал гръбнака му и го беше парализирал от кръста надолу. Освен това беше разкъсал и гърдите му и сега той храчеше кръв.

Нямаше да изкара дълго.

Рори разбираше това и бе останал при него.

— Можеш ли да ми кажеш какво стана? — попита Кат. — Халюцинираше и не се разбираше нищо.

— Всичко ми е като в мъгла. Помня само отделни образи. Пясъкът изгаря петите ми. Вонята на мъртви животни. — Сафия поклати глава. — Но накрая, точно преди да рухна, видях по-ярки образи. Сякаш гледах през два чифта очи. Виждах бурята тук, но също и друга, бушуваща над кървавочервения Нил. Изглеждаше толкова истинска, също като леда и снега тук.

Кат погледна към чергилото на палатката. Бурята внезапно се беше успокоила. Светкавиците и градушката, които се канеха да пометат лагера, бяха затихнали. Точно тогава Сафия бе паднала на снега като кукла с отрязани конци.

— Рори — както и баща му, между другото — смята, че причината за халюцинациите ти може да е микробът, че организмът проиграва стари модели, които са запечатани в него. Пренася спомени, мисли, може би дори самоличности. И че може би те са още от Древен Египет.

Кат се запита дали енергията на бурята е засилила ефекта. Това можеше да обясни защо Сафия си спомняше по-ярко последните халюцинации.

— Не знам. — Сафия сви рамене. — Както казах, не помня почти нищо.

— Докато бълнуваше, Рори те попита на коптски как се казваш. Ти отговори на същия език, че името ти е Сабах.

Това очевидно впечатли Сафия.

— Това е името на мумията на трона. — Тя докосна лицето си, явно си спомняше как се беше заразила.

— Сега по-добре ли си?

— Да.

След внезапното й рухване я бяха прибрали в палатката. Малко по-късно тя дойде на себе си и изглеждаше много по-добре. Треската определено беше отминала, температурата й спадаше. Кат се чудеше дали просто се е оправила, или внезапното й подобрение е свързано с електричеството във въздуха. Искаше да изследва Сафия колкото се може по-скоро.

Което повдигаше друг въпрос.

„Мина толкова много време, защо двамата с Рори сме още добре?“

Пропускаха нещо важно.

Чергилото на палатката се вдигна и Рори влезе. Очите му бяха подпухнали.

— Антон? — попита Кат.

Той поклати глава и седна по турски. Очевидно не искаше да остава сам. Изглеждаше потресен до дъното на душата си и замаян. Кат си помисли, че още не е осъзнал напълно загубата си.

— Съжалявам — каза Сафия.

Кат още не можеше да изрази съчувствието си, но пък Рори се беше опитал да спаси Сафия, беше се хвърлил между нея и стрелеца. Затова търпеше присъствието му.

Рори пое дълбоко дъх.

— Искам да знаете… така и нямах възможност да ви кажа.

— Какво? — попита Кат.

— Оставихте ме да изучавам топографската карта на татуировките на мумията. — Той погледна Сафия. — Сканираното изображение беше отлично и използвах метода ти за превръщане на египетските йероглифи в ранен иврит. Имах известен напредък, преди… — Той махна към съседната палатка, в която беше умрял Антон.

— Продължавай — подкани го Кат. — Какво научи?

— Мумията е била лекът.

Кат се надигна.

— Какво?

— Или поне е бил в тялото, наред с патогенния микроб в черепа. Но аз още не разбирам. Нали баща ми изследва тъканите й. При това неведнъж. Не откри нищо, което би могло да те излекува, а само да те разболее. — Рори се намръщи. — Пропуснал е нещо. — Махна към Сафия. — Но затова тя е по-добре. Онова, с което е влязла в контакт, е подействало като ваксина. Изкара лека треска, но без лоши последствия.

— И си научил всичко това от татуировките на мумията?

— Трябваше да правя много догадки. А и има още много за превеждане. Но също така съм сигурен, че това е причината да не се разболеем. Лекът е подействал и на Сафия, като е отслабил действието на патогена, с който тя се зарази в лабораторията.

Кат впери поглед в Сафия.

— В такъв случай бихме могли да използваме кръвта й или гръбначна течност и да създадем лекарство…

Рори въздъхна и поклати глава.

— Поради някаква причина не се получава по този начин. Това поне е ясно. Има само един лек и един начин за получаването му. Директно от източника. — Той погледна Кат. — А ние го изгорихме.

Кат си представи предпазните мерки в лабораторията, спомни си рева на огъня.

„Лекът е изгубен“.