Джеймс Ролинс
Седмият мор (7)

4.

30 май, 15:54

Вашингтон, окръг Колумбия

Катрин Брайънт никога не бе виждала шефа си толкова разтревожен. Кабинетът й гледаше към комуникационния център в подземната централа на „Сигма“ и сега тя виждаше през прозореца как директор Кроу крачи напред-назад в съседното помещение. Наредените П-образно телекомуникационни станции и компютърни екрани светеха към него, сякаш се подиграваха на безсилието му.

— Изглежда готов да изкопае дупка до долното ниво — отбеляза съпругът на Кат. — Няма да е зле да сипеш малко валиум в следващото му кафе.

— Знам, че се шегуваш, Монк, но може и да се наложи.

Кат потърка малкия белег на брадичката си. Беше нервен тик, израз на собственото й желание да прави нещо повече от това да пренасочва обаждания от различни глобални разузнавателни агенции. Но като пръв помощник на директора тя си знаеше мястото. Беше привлечена в „Сигма“ от военноморското разузнаване и малко хора на света можеха да съперничат на уменията й.

— Някакви вести от Кайро? — попита Монк.

— Само лоши.

Тя погледна съпруга си. Монк Кокалис беше с няколко сантиметра по-нисък от нея, но имаше телосложението на същински булдог. За да подсили образа, бръснеше главата си и така и не си беше направил труда да коригира носа си след едно старо счупване. Преди три часа, когато бе почнало всичко това, Монк беше във фитнеса на централата и още беше по кецове, долнище на анцуг и камуфлажна тениска с емблемата на Зелените барети — кръстосани стрели и меч — на гърдите. По външния му вид малко хора биха се усъмнили, че е служил години наред в специалните части, но мнозина подценяваха блестящия ум, скрит зад външността на професионален боксьор.

В „Сигма“ ценяха експертизата на Монк в областта на медицината и биотехнологията — както и в АИОП. Но за тях Монк бе по-скоро местно морско свинче. Беше загубил ръката си при една мисия и бе сменил серия протези, като с подобряването на технологиите всяка следваща бе по-добра от предишната. Сегашната му ръка беше свързана с неврален имплант, който му позволяваше да контролира пръстите си още по-фино.

Монк се заигра с връзката на китката — още се мъчеше да свикне с новата придобивка.

— Какво имаш предвид под „лоши“?

— В момента в Кайро цари пълен хаос.

— Ами карантината?

Кат изсумтя.

— Още преди заразата медицинската инфраструктура в Кайро беше меко казано скапана. Горе-долу същото се отнася за спешната помощ. Ако положението се влоши, ще е все едно да се опитваш да спреш пожар в саваната с воден пистолет.

— А случаите в Англия?

— Засега…

На екрана й се появи междуведомствен брифинг с червен банер от Центъра за контрол и превенция на заболяванията. Тя го прегледа бързо и Монк забеляза как се напряга.

— Още лоши новини ли?

— Не точно. Няколко служители на летищата в Кайро и Лондон са съобщили, че имат висока температура. — Тя го погледна. — Включително една стюардеса от „Бритиш Еъруейс“.

— Май котката се опитва да раздере чувала.

— Докладът е предварителен. Още е твърде рано да се каже дали става дума за същата болест, поразила екипа на моргата в Египет, но не можем да стоим със скръстени ръце. Ще трябва да координирам и мобилизирам множество здравни агенции, наши и чужди.

Тя поклати глава. Когато се стигаше до организиране на подобни начинания, международните спънки и бюрокрацията забатачваха всичко. Усети се, че отново търка белега на брадичката си, и свали непослушната ръка върху клавиатурата на компютъра.

От другата страна на прозореца Пейнтър крачеше все така нервно. Кат знаеше, че той иска да е в Лондон вместо в „Сигма“. Централата им беше построена в лабиринт от стари бомбоубежища от времето на Втората световна война под Смитсъновия замък. Мястото осигуряваше на „Сигма“ лесен достъп до коридорите на властта и до най-добрите научни институции и лаборатории в страната, но явно в момента това нямаше значение за Пейнтър. Той искаше да е горе, на терен, и да води преследването на онези, които бяха атакували Британския музей.

От едно старо досие на мисия Кат знаеше за историята на директора със Сафия ал-Мааз. Тази жена беше важна за него. Сякаш доловил мислите й, Пейнтър отиде при един от компютрите и пусна отново записа на конферентния си разговор с д-р Ал-Мааз.

Кат беше гледала видеото четири пъти. На него Сафия беше нападната от маскиран мъж, нахлул в кабинета й. Беше я прострелял с нещо, което бе идентифицирано като упойващ пистолет „Палмър Кап-Чър“. Две стрелички се бяха забили в гърдите й. След това нападателят бе стрелял в екрана с обикновен пистолет — същото оръжие, с което бе убил двама музейни работници, включително младата жена, която се появяваше за момент на записа.

Когато помощта пристигнала, Сафия вече я нямало.

Пейнтър беше спрял видеото на последния кадър, на който жената бе вдигнала ръка към екрана.

— Ако я искаха мъртва, щяха да я убият — промърмори Монк. — Очевидно им трябва за нещо.

— А след това? — попита Кат.

Монк се намръщи.

— Да се надяваме, че ще стигнем до нея по-рано.

Кат погледна часовника на монитора.

— Грей не трябваше ли вече да е там? Самолетът за Лондон излита след трийсет и пет минути.

Монк сви рамене.

— Той е в болницата с баща си и брат си. Каза, че ще се срещнем на летището.

— Как е баща му?

— Не е добре. — Монк прокара изкуствената си ръка по бръснатата си глава. — Но истинският проблем е брат му.

 

 

16:14

„Ако не е едно, ще е друго…“

Командир Грейсън Пиърс седеше до леглото на баща си. Току-що се бяха върнали от серия изследвания в болницата „Холи Крос“ и го настаняваха в специализиран център за по-нататъшни грижи. Дори пътуването с линейката беше изтощило стареца.

Докато гледаше как сестрата завива баща му, Грей се помъчи да види коравия тексаски петролен предприемач, който бе командвал грубо семейството им. Баща му беше суров, яростно независим човек, дори след инцидента, който бе откъснал крака му при коляното. През по-голямата част от живота си Грей и баща му сблъскваха глави — и двамата бяха прекалено горди, твърде големи инати, за да се огънат. Враждата в крайна сметка бе принудила Грей да напусне дома си и да постъпи първо в армията, после при рейнджърите, а накрая в „Сигма“.

Седнал сега тук, той се взираше в картата от бръчки по лицето на стареца, в жълтеникавата кожа и хлътналите очи. Баща му пое дълбоко дъх, докато сестрата нагласяваше възглавницата му. Обикновено подобно поемане на дъх биваше последвано от порой ругатни заради суетенето около него: Джаксън Пиърс не беше човек, който търпи да го глезят. Но вместо това гърдите на баща му се отпуснаха с въздишка — беше твърде изтощен, за да протестира.

Грей заговори вместо него и махна на сестрата да се дръпне.

— Достатъчно — каза той. — Баща ми не обича да се суетят около него.

Младата жена отстъпи назад и се обърна към Грей.

— Трябва да му сложа системата.

— Бихте ли ни оставили за една-две минути? — Той си погледна часовника. „И без това ми остават само толкова“.

Желанието да действа го притискаше. Трябваше вече да е на летището. Погледна към вратата.

„Къде е Кени?“

Брат му вероятно се беше отклонил някъде по пътя си за болницата. Сигурно искаше да изстиска докрай последните си мигове свобода. Грей заминаваше и Кени трябваше да поеме „задължението за татко“, както го наричаха — отговорност, която ставаше все по-тежка с времето.

Обзет от нетърпение, Грей огледа новата стая. Макар да бе единична, определението спартанска би било твърде щедро за нея. Имаше вграден гардероб, параван и малка нощна масичка на колела. Това щеше да е домът на баща му през следващите шест седмици.

След като миналия месец се беше подхлъзнал и паднал, баща му бе получил дълбока рана в отрязания си крак. След посещение на спешното и лека операция всичко изглеждаше добре, но появилата се слаба температура упорито не отминаваше. Диагнозата беше вторична костна инфекция и леко отравяне на кръвта — сравнително често срещано усложнение при възрастни пациенти. След още една операция и престой в болница баща му бе пратен тук, където трябваше да бъде подложен на шестседмичен курс интравенозна терапия с антибиотици.

„И може би така е най-добре — виновно си помисли Грей. — Поне тук ще има денонощни грижи, докато ме няма“.

Дори в най-добрата си светлина Кени не беше особено добър болногледач.

Откъм леглото се чу пъшкане.

— Готов съм да си вървя.

Грей се обърна към баща си.

— Трябва да останеш тук, татко. Нареждане на доктора.

Напоследък баща му имаше съвсем смътна представа за настоящето. Онова, което бе започнало като пристъпи на забравяне — губене на ключове, повтаряне на един и същи въпрос, объркване на посоки — накрая доведе до диагноза алцхаймер — още един удар по човек, отчаяно опитващ се да запази своята независимост. Миналата година Грей бе рискувал с експериментално лечение — лекарство, което бе откраднал от една лаборатория и което изглеждаше обещаващо за лечение на дегенеративни невропатии — и като по чудо то подейства. Серия скенери бяха показали, че в мозъка няма нови амилоидни отлагания и клинично влошаването на състоянието на баща му като че ли бе спряло.

За съжаление терапията не можеше да поправи нанесените вече поражения, което се оказа нож с две остриета. Баща му остана донякъде с ума си, но никога нямаше да се превърне в мъжа, който беше преди болестта да го съсипе. Оставаше в капан някъде по средата, изгубен в мъгла, която никога не се разпръскваше.

— Искам да дойде майка ти — обади се отново баща му, този път с по-заповеднически тон.

Грей пое дълбоко дъх. Майка му от доста време не бе между живите. Грей бе обяснявал това на баща си неведнъж и той очевидно го беше приел донякъде и често изразяваше мъката си или разказваше някоя смешна случка с нея. Грей милееше за тези моменти. Но когато бе изтощен или под напрежение като сега, баща му губеше представа за времето.

Грей посегна към рамото на баща си, без да е сигурен дали да му позволи тази заблуда, или да му обясни за пореден път суровата истина. Погледна в сините като лед очи на баща си, същите като неговите. Дълбоко в тях видя ясен ум.

— Татко…?

— Готов съм да си вървя, синко — повтори баща му. — Аз… Толкова много ми липсва Хариет. Искам да я видя отново.

Грей замръзна, изгубил дар слово. Баща му винаги беснееше срещу света, срещу всичко, което възприемаше като обида, дори срещу твърдоглавия си син. Грей не можеше да съчетае това пълно примирение с коравия мъж, който го беше отгледал.

Преди да успее да отговори, Кени нахълта в стаята като вихрушка. Роднинската прилика не можеше да се сбърка. Двамата братя бяха еднакви на ръст, с тъмни гъсти коси и румени уелски лица. Но докато Грей поддържаше добра форма, Кени си беше отгледал бирено шкембе покрай работата си в една софтуерна компания и прекалено честите нощни партита.

Кени вдигна една найлонова торбичка от супермаркет.

— Взех малко списания за татко. „Спортс Илюстрейтид“. „Голф Дайджест“. А също и нещо за хапване. Чипс и сладкиши.

Придърпа един стол до леглото и се тръшна на него, сякаш току-що беше пробягал маратон. Силна миризма на уиски лъхна Грей. Очевидно по-малкият му брат не беше купил само дреболии от магазина. Кени посочи вратата.

— Грей, можеш да тръгваш. Аз поемам. Ще се погрижа за татко. — В гласа му се появи обвинителна нотка. — Някой трябва да го прави, нали така?

Грей стисна зъби. Кени знаеше, че той работи за правителството, но нямаше достъп до секретна информация, за да е наясно за „Сигма“ и колко важна е работата на Грей. Всъщност Кени по принцип не проявяваше особено любопитство към по-големия си брат.

Докато Грей ставаше, баща му го изгледа строго и леко поклати глава. Посланието бе ясно. Баща му не искаше Грей да споменава какво е казал преди малко. Очевидно трогателното признание бе предназначено само за неговите уши.

„Е… какво значи още една тайна?“

Грей отиде до леглото и прегърна за последно стареца си. Беше неловко заради леко повдигнатото положение на леглото, а и защото публичната демонстрация на привързаност бе рядкост помежду им.

Въпреки това баща му го потупа по гърба.

— Дай им да разберат.

— Винаги. — От един инцидент в миналото баща му знаеше каква е истинската работа на Грей. — Ще се видим, когато се върна.

Грей се изправи и се обърна. Вътрешно усети рязката промяна, докато се подготвяше за предстоящата мисия. Годините в редиците на рейнджърите го бяха научили да превключва за секунди на пълни обороти, независимо дали скачаше от леглото при тревога за артилерийски обстрел, или се мяташе зад първото прикритие, за да се спаси от куршумите на снайперист.

Като войник: дойде ли време да действаш, действаш.

Сега беше един от тези моменти.

Тръгна към вратата, но баща му го спря. Гласът му бе изненадващо силен, сякаш мъжът от миналото се бе върнал.

— Обещай ми.

Грей се обърна и сбърчи чело.

— Какво да ти обещая?

Баща му примигна и погледът му трепна. Беше се надигнал на лакът, но дори това малко усилие го бе изтощило. Отпусна се на леглото и на лицето му отново се изписа познатото объркване.

— Татко? — обади се Грей.

Баща му немощно му махна да върви.

Кени подсили жеста с намръщена физиономия.

— Господи, ако ще тръгваш, тръгвай. Остави татко да си почине. Стига си проточвал нещата.

Грей сви юмрук и затърси какво да удари. Накрая се обърна и излезе. Пое няколко пъти дълбоко дъх и тръгна към мотоциклета си, „Ямаха V-Макс“. Яхна го, стегна каската и запали. Двигателят изръмжа гърлено.

Грей даде газ и двигателят изрева, сякаш изразяваше собствените му чувства. Вибрациите отекнаха в костите му. Той превключи на скорост и потегли. Зави рязко на изхода от паркинга, наведе се ниско над кормилото и полетя напред.

Думите на баща му обаче продължаваха да го гонят.

Обещай ми.

Не знаеше какво означава това. Вината го загриза — защото заминаваше и защото дълбоко в себе си се радваше, че се маха. След толкова месеци грижи около колебливото здраве на баща му, след толкова дълга борба с безплътни демони, Грей се нуждаеше от нещо, с което да се сражава истински — нещо, което да може да сграбчи с ръце.

Съсредоточи се върху това и се обади в централата на „Сигма“.

— Карам към летището — каза на Кат. — Пристигам след петнайсет минути.

— Монк ще те чака — отвърна гласът й в каската му. — Приготвил ти е пълен доклад за мисията.

Грей вече беше научил основните моменти от директора. Пейнтър имаше личен залог в този случай и бе поискал Грей да поеме нещата в Лондон.

— Какво е положението там? — попита той.

— Музеят е отцепен. За съжаление охранителните камери в крилото на служителите не са уловили нападателите. В момента полицията обикаля района за очевидци.

— А другата потенциална мишена?

— Джейн Маккейб ли? Още няма вести.

Грей даде газ — с всеки час положението ставаше все по-страшно. За съжаление щяха да кацнат едва призори в Нортхолт, база на Кралските ВВС в едно западно предградие на Лондон.

Заради забавянето Пейнтър Кроу вече беше задействал двама агенти на „Сигма“, които бяха по-близо. Единият участваше в конференция в Лайпциг, Германия, а другият се намираше в Маракеш и разследваше черния пазар на откраднати антики от Близкия изток.

Двамата бяха странна двойка, но нуждата често създава необичайни комбинации.

Отпред се появи отбивката за частното летище. Грей даде още газ и полетя към входа, като си представяше двамата агенти на терена.

Бог да е на помощ на всеки, който им се изпречеше на пътя.

„Разбира се, стига първо да не се избият помежду си“.