Джеймс Ролинс
Седмият мор (30)

27.

3 юни, 22:56

Национален парк Акагера, Руанда

Тръбенето на слоновете се носеше през каньоните, отекваше от стените, трептеше и увеличаваше силата си.

Разтревожен от странното им поведение и уплашен да не раздразни още повече стадото, Грей задържа групата скупчена и смълчана в слонското гробище. Лесно можеше да се досети какво предизвиква това драматично представление. В средата на малкия каньон старата белокожа слоница се взираше сляпо нагоре, сякаш усещаше искрящия танц на екваториалното сияние в нощното небе.

Накрая суматохата започна да се успокоява. Бели ленти и вълни блещукаща енергия продължаваха да замъгляват звездите, но и те също затихваха.

Ноа издиша, сякаш си беше задържал дъха през цялото време.

— Никога не бях виждал подобно нещо. — Той махна към небето, но и се загледа към величествената дама в каньона. — И се съмнявам, че тази група е била толкова гласовита някога. Особено за такова потайно стадо. Хорът им сигурно се е чул на сто километра оттук.

През цялото това време Рохо бе останал плътно до Ноа. Очевидно не беше харесал музикалното изпълнение.

Това не се отнасяше само за него. Ковалски разтърка уши и размърда челюст.

— Май никога вече няма да чувам добре.

До него Дерек държеше Джейн за ръка.

— Но забелязахте ли песента им? Не звучеше гневно или тревожно…

— А почти скръбно — промълви Джейн. — Сякаш всичките тези слонове внезапно са си спомнили нещо, което е разкъсало сърцата им.

Ноа кимна.

Тя е права. Чувал съм как слоновете оплакват отишлите си членове на стадото. Приличаше на същото.

— Но какво могат да си спомнят? — Дерек погледна към небето. — Съмнявам се някой от тях да е виждал подобно сияние на екватора, поне не по тяхното време.

— Може да не е било по тяхното време. — Грей погледна Джейн и Рохо. Спомни си как старата слоница ги бе избрала, сякаш ги беше познала или може би объркала с друга двойка от далечното минало. — Може да е някакъв много по-стар спомен, свързан с голяма трагедия, отекваща през хилядолетията.

Дерек като че ли се съмняваше.

— Имаш предвид от времето, когато друга жена и друг лъв са дошли при тях.

— След като голямото наводнение изкарало микроба от долината и отровило Нил. — Грей се загледа нагоре. — Ако е било предизвикано от атмосферни промени след изригването на Тера, както предположи ти, възможно е то да е било съпроводено и от локализирано сияние.

Джейн проследи погледа му към искрящото небе.

— Знаем, че Тера е избухнал с невиждана дотогава сила, но как това би могло да промени небето?

— Изхвърлената пепел е била пълна с енергия и е предизвикала мълнии. Ако цялата тази катастрофална енергия е била запратена нагоре от Тера, тя би предизвикала сияние в йоносферата над този район. И слоновете са го запомнили… заедно със смъртта, която е последвала.

— Ако си прав, това може да обясни и целта на изрисуваната гора — каза Ноа. — Многото светещи цветове, искрящото отражение във водата, дори движението на украсените им тела между дърветата. Възможно ли е да са се опитвали да събудят някакъв спомен за сиянието? Дали това не е в основата на ритуала им?

Грей си спомни как самата атмосфера в изрисуваната гора му се беше сторила свещена, изпълнена с благоговение.

— А ние пристигаме на тази церемония с жена и лъв. Може би затова ни приеха така охотно.

Ноа кимна.

— Смесили са пристигането ни с древния спомен, пълен с болка и скръб.

Джейн се загледа в старата царица.

— Питам се дали са знаели още тогава какво е било отприщено от долината им. Може би са позволили на египтяните да построят стената — стена, която слоновете лесно биха могли да разрушат, ако са искали, — и после са научили новодошлите на лека като начин да се извинят.

Грей си спомни как старата слоница бе хванала Джейн за ръката. Може би се беше опитвала да направи същото, като ехо от друго време.

— Но какво научихме ние? — попита Джейн. — Не разбирам.

Грей беше започнал да се досеща, но това като че ли трябваше да почака. Сякаш в отговор на някакъв нечут зов на царицата или просто развълнуван от угасващото небе, едрият мъжкар се беше върнал. Изгледа ги и тръсна глава, изсумтя и вдигна бивни в очевидно агресивна поза.

— Май прекаляваме с гостоприемството им — каза Ковалски. — И ни казват да си вървим.

Грей даде знак да тръгват. Заобиколиха пазителя на царицата и тръгнаха обратно през пукнатината. Никой не говореше, всички се бяха унесли в загадките и чудесата от последните часове. Когато стигнаха по-големия каньон и тръгнаха през него, Грей огледа затворената долина, осветена от гаснещото сияние, и се опита да си представи как египтяните са пристигнали на това място.

— Вижте — каза Дерек и посочи към пещерата и малкото езерце.

Водната повърхност светеше в алено, но това не беше отражение на колонията светулки по свода отгоре. Светлината идваше от дълбините на самото езерце.

— Явно реагира на енергията във въздуха — каза Грей.

Дерек се обърна ококорен към него и каза:

— Май одеве беше прав. — Погледна към слоновете. — Може би същата тази енергия е причина за меланхоличния им хор, събудила е древните спомени, подклаждани от огъня на онова, което носят в черепите си.

„И сега този огън угасва“.

Грей гледаше как сиянието във водата гасне заедно със сиянието в небето. Изпита дълбок покой — което беше грешка.

Изстрел накара всички да се обърнат.

— Погледни нагоре! — изпращя гласът на Сейчан в слушалката му. — Нападат ни!

Грей затърси в небето, но отначало не видя нищо. После забеляза тъмните сенки, падащи бързо на фона на звездите. Когато стигнаха нивото на отвесните скали, над тях се разтвориха парашути.

Отгоре затрещя стрелба.

Куршуми разкъсваха листата на дърветата и се забиваха в земята около тях.

Грей осъзна, че лампата на каската му е още включена и насочва стрелбата. Изключи я и махна към отвесните скали.

— Натам! Скрийте се! — Обърна се към Ковалски. — Пази ги!

— Как?

— Измисли!

 

 

23:09

От стената Сейчан видя как лампата на Грей угасва.

Молеше се той да е добре и в същото време се проклинаше, че не е разпознала опасността по-рано. През последните два часа беше останала на пост тук, използваше височината на дигата, за да наблюдава долината от едната страна и водещия към нея път от другата. Беше насочила вниманието си предимно към тъмната пукнатина в скалите, единствения изход на екипа.

Затова забеляза падащите от небето парашутисти твърде късно. Единственото, което й даде знак, беше едва различимото бръмчене на самолет, което чу, след като оглушителният хор на слоновете замлъкна. Обхваната от параноя, тя затърси в небето и забеляза петънцата, носещи се надолу към каньона.

Стреля, за да предупреди Грей, като в същото време му се обади по радиото.

Това беше единственото, с което можеше да помогне на него и на останалите.

След като вече бе вдигнала тревога, изтича по стената до рампата. Изкушаваше се да завие надясно към долината, да се включи в битката, която щеше да започне всеки момент, но си представи бледото лице с черно слънце върху него.

„Искаш да направя точно това, нали?“

Подозираше, че целта зад тази въздушна атака е вниманието на всички да е насочено към каньона. Беше преброила петима парашутисти, но знаеше, че има и друга опасност. В Судан бледата убийца бе пратила екип под земята, като в същото време беше устроила засада отвън, като пазеше всички изходи.

И почти беше успяла.

Сейчан си спомни ослепителното пустинно слънце, как бе попаднала в капан на склона на дюната, как гледаше как врагът се прицелва в нея, представи си жестоката усмивка, скрита под шала.

Стигна до рампата, зави наляво и навлезе в пукнатината.

„Не и този път, кучко“.

 

 

23:11

Валя си избра позиция близо до мястото, където джунглата беше наводнена.

„Това ще свърши работа“.

Беше скочила от самолета преди десетина минути, когато от каньоните вече ехтеше стрелба. Въпреки това не бързаше, а спокойно прибра парашута си.

Докато се спускаше от небето, не беше сама. Дронът кръжеше около нея. Валя използва инфрачервената му оптика да огледа околността за евентуални скрити заплахи.

Не искаше повече изненади.

Тръгна към мястото, от което й се откриваше изглед към входа на каньона. Намери няколко щръкнали скали, идеална позиция за снайперист. Постла тъмното одеяло от екипировката си зад прикритието им, легна по корем и нагласи автомата на малката му тринога. Беше оборудван с уред за нощно виждане и заглушител. Щеше да е почти невъзможно врагът да забележи позицията й.

Подреди трите резервни пълнителя на одеялото до себе си, но задържа един в колана си за в случай, че й се наложи да се изнесе бързо.

Накрая постави преносимия предавател до лакътя си. С него можеше да продължи да следи от небето.

Удовлетворена, долепи око до мерника и зачака. До ушите й отново долетя стрелба. Не знаеше какво става, тъй като бе наредила на Крюгер да не използва радиото, докато не обезопаси каньона.

Все пак едно знаеше със сигурност.

„Тя ще дойде. За мен“.

 

 

23:13

Грей — куршумите рикошираха с искри от скалите около него — се скри в тясната пукнатина, водеща към гробището, и стигна до първия рязък завой. След като се озова извън пряка видимост от каньона, намести една от каските на лакътя си и изключи лампата й. Направи същото и с каската на главата си, както и с онази в другата си ръка.

Беше взел двете допълнителни каски от Джейн и Дерек.

Един куршум рикошира в стената и го накара отново да побегне.

„Трикът ми като че ли е подействал… но доколко?“

След като Ковалски и останалите тръгнаха към стената на каньона, Грей бе спринтирал в противоположната посока с надежда да прилъже противника да го подгони — поне докато другарите му намерят прикритие. За да се хванат на въдицата му, Грей беше взел каските и бе запалил лампите им. Беше сигурен, че петчленният щурмови екип има уреди за нощно виждане, така че лампите щяха да ги заслепяват в тъмния каньон. Надяваше се силната им светлина да скрие факта, че е сам. Искаше врагът да смята, че другите са още с него, и да насочи основната си сила към светлините.

Спринтира по останалия път до гробището, като почти се удряше в скалите, за да остане пред онзи, който стреляше по него. Накрая стигна по-малкия каньон и натрошените кости захрущяха под подметките му.

Включи отново трите лампи и ги разхвърля във всички посоки. Тук беше само царицата, очевидно наежена от стрелбата, но не толкова уплашена, че да не присвие очи към странните лудории на Грей.

В желанието си да я държи настрана от лошото — „Това не е твоя битка“, — той се помъчи да я пропъди, като завика и замаха с ръце.

— Марш! Махай се веднага! Хайде.

Тя прие това като оскърбление и вдигна хобот, сякаш бе отвратена от грубостта му, но все пак тромаво се обърна и бавно се отдалечи.

„И така става“.

Грей погледна към трите лампи — искаше да объркат врага, да разделят вниманието му. Забърза към купчината клони върху натрупани кости и зае позиция с пистолета в ръка.

Не му се наложи да чака дълго.

Една сянка предпазливо се раздвижи в пукнатината. Противникът подаде глава и огледа бързо, после се скри. Беше се открил само за секунда и сега вероятно кроеше планове как да продължи.

„Добър е“.

Грей се заслуша напрегнато и осъзна още нещо за противника.

Беше сам.

Фактът, че не се беше подлъгал да поведе останалите със себе си, означаваше, че най-вероятно е лидерът на екипа, може би същият, който ги бе преследвал в гробницата в Судан. Ако беше така, кучият син щеше да иска да си отмъсти.

Грей стисна зъби, разтревожен за приятелите си.

 

 

11:18

Дерек клекна в дъното на пещерата.

След като се разделиха с Грей, бяха побягнали към стената на каньона. Най-доброто скривалище беше и най-опасното. Отровното езерце отново бе потъмняло, но малката пещера, която скриваше половината от него, оставаше осветена от колонията светулки, живееща в растителността по тавана. Дерек се беше надявал, че трептящата им биолуминесценция ще премахне предимството на уредите за нощно виждане на врага. Дори тази слаба светлина би заслепила чувствителното оборудване.

Затова предпазливо заобиколиха езерцето и стигнаха до дъното на пещерата. Намериха ниска ниша, достатъчно голяма да скрие всички освен едрия Ковалски. Той нямаше нищо против: каза им да се спотайват, докато се справи с врага. Остави ги с обезпокоителна усмивка и само две последни думи.

„Имам план“.

Джейн и Ноа се криеха зад Дерек, като пазеха Рохо.

Всички затаиха дъх, когато една тъмна сянка заобиколи отсрещната страна на езерото — приведена, с вдигнато оръжие. Дерек се свря по-навътре в нишата, за да остане скрит, като се молеше нападателят да продължи нататък. Но той спря и сякаш погледна право към тях с очилата си за нощно виждане.

Дерек трепна. Изведнъж беше изгубил всякаква увереност в избора си на скривалище.

„Продължавай…“

Мъжът обаче остана на мястото си и Дерек затърси с очи около него с надеждата, че Ковалски е някъде наблизо и изчаква. Вместо това се чу силен гръм, последван от гъргорещ писък. Гърмежът идваше от средата на каньона; Ковалски вероятно бе отстранил един от противниците — но за съжаление това означаваше също, че не е наблизо да им помогне.

Гърмежът обаче постигна същия резултат.

Мъжът с автомата се просна по корем и завъртя оръжието си в посока на гърмежа. После се надигна и тръгна приведен натам.

„Уф…“

Но някой друг също реагира на гърмежа.

Рохо.

Изскимтя нервно.

Ноа тихо го сгълча и успя да го накара да млъкне предимно с докосване — но белята вече беше станала.

Мъжът с автомата спря и се ослуша. От джунглата над каньона долитаха крясъците на маймуни и от време на време ревове на нощни хищници, засилени от акустиката на високите стени.

А после мъжът се обърна и тръгна към скалния корниз, служещ като бряг на езерцето, с намерението да провери какво става.

Дерек погледна през рамо. Единственото им оръжие беше мачетето на Ноа. Ковалски, разбира се, бе взел пушката си, а водачът им беше забравил своята на острова, докато спасяваха слончето. Покрай цялото вълнение и чудесата на изрисуваната гора я беше оставил опряна на дървото.

Дерек погледна Рохо, но Ноа вече им беше казал, че лъвчето е твърде младо и неопитно, че тепърва започва да се учи да ловува. Освен това Дерек подозираше, че водачът им не иска приятелят му да стане човекоубиец. И ако се съдеше по начина, по който Рохо трепереше, Ноа беше прав, че е обичлив и не си пада по битките.

Дерек се размърда и прие неизбежното.

„От мен зависи“.

Ноа стискаше мачетето, но само като резерва, като крайно средство да защити Джейн.

Междувременно мъжът с автомата беше стигнал езерцето и вървеше покрай него. Махна с ръка, за да пропъди няколко светулки — биолуминесценцията на насекомите очевидно го заслепяваше. Въпреки това той не сваляше очилата — явно се отнасяше с уважение към военната екипировка.

Докато заобикаляше, поглеждаше ту към каньона, ту към пещерата.

Дерек го изчака, докато не приближи на няколко крачки — и се хвърли, когато погледът на противника се насочи към каньона. За жалост, шумът от стъпките му накара ловеца тутакси да се обърне.

Но за Дерек вече нямаше връщане.

Той посегна с две ръце към гърлото на противника, като в същото време го блъсна. Сборичка се с него и двамата паднаха в езерцето. Това не влизаше в плановете на Дерек, макар той да знаеше, че има такъв риск.

И заради Джейн беше готов да го поеме.

Изскочи на повърхността, метна се на брега и извика:

— Давай!

Джейн вдигна контролера в мига, в който мъжът в езерцето вдигаше автомата си. Натисна копчето, изпреварвайки го с миг. Шоковият нашийник, който Дерек бе сложил на врата на мъжа, блесна ярко — мощността му беше нагласена на 10.

Ефектът се оказа по-драматичен, отколкото бяха очаквали. Вместо просто да извади целта от строя, електрическият шок буквално подпали мократа му фигура и цялото езерце, сякаш микробите отприщиха събраната енергия наведнъж.

Мъжът изпищя и се загърчи, гръбнакът му се изви на дъга.

Докато тялото му падаше в езерцето, по чиято повърхност все още танцуваха електрически искри, Дерек отстъпи предпазливо назад.

— Ъ-ъ, Джейн, мисля, че можеш да спреш да натискаш копчето.

— О, вярно. — Тя отпусна ръка и пристъпи към него.

Той се дръпна — много добре си даваше сметка, че дрехите му са подгизнали.

— Не…

Тя не му обърна внимание и го прегърна.

— Вече е късно. Заедно сме в това.

Дерек стоеше с разперени ръце — страхуваше се да отвърне на прегръдката й. После осъзна, че тя е права, и я притисна към себе си. Това беше нещо, за което си заслужаваше да умре.

„Не че искам, особено сега“.

 

 

23:24

Гърмежи от каньона стреснаха всички. Слоновете затръбиха войнствено.

„Какво става?“

— Не можем да останем тук — каза Дерек.

Джейн знаеше, че е прав. Покрай цялата пиротехника и писъците на мъжа с нашийника скривалището им беше компрометирано.

Дерек ги поведе покрай стената, като се придържаше към по-плътните сенки на джунглата високо над тях. Останалата част от каньона също тънеше в мрак, но луната и звездите бяха достатъчно ярки да разкрият една странна гледка.

Слонове, поне двайсет, бързаха към преградната стена.

Джейн присви очи.

— Какво…?

Изведнъж изтрещяха нови гърмежи и заискриха пиезокристали. Ковалски стреляше, но не по врага. Вървеше зад стадото и гърмеше в задниците на животните, подкарваше ги пред себе си. Към това добавяше и ругатни, които в други обстоятелства щяха да накарат Джейн да се изчерви, но точно сега тя беше впечатлена от обхвата им и от въображението на човека, който ги ръсеше.

Джейн си спомни последните му думи.

„Имам план“.

И планът му даваше резултат. Слоновете се задвижиха по-бързо в опит да избягат от мъчителя си, объркани от ярките светлини и нещата, които жилеха задниците им. Блъсканицата само усили объркването им — докато то не стигна до преломната точка. Задумкаха тежки крака, тръбенето стана оглушително и стадото препусна презглава.

И целта му бе ясна.

От горната и долната част на рампата проехтяха гърмежи, разкриващи присъствието на двама противници. Избухна граната и вдигна гейзер от пръст. За щастие беше хвърлена неточно — противниците на рампата се бяха паникьосали от стената бивни, мачкащи крака и тръбящи хоботи, която се носеше право към тях.

Онзи в долния край на рампата се обърна и побягна нагоре, но песъчливата повърхност му изигра номер. Той падна и изчезна под стадото, което продължи напред и прехвърли стената. Миг по-късно от другата страна се чу приглушен писък — и вторият стрелец беше смачкан в тесния проход.

Последните слонове минаха по рампата и побягнаха през пукнатината, за да търсят спасение в наводнената гора.

Нови изстрели ги накараха да се обърнат към другата страна на каньона.

Явно битката още не беше приключила.

 

 

23:32

„Няма да се хвана на това“.

Грей стоеше скрит в гнездото си от клони и кости. Противникът му отново се подаде и стреля слепешком в гробището. Куршуми летяха към светещите каски, забиваха се в натрошените кости. Противникът на Грей се опитваше да го накара да отвърне, да разкрие позицията си.

Стратегията вероятно бе продиктувана от звуците на битката, които достигаха до тях — писъци, стрелба, гърмежи — всичко това насред ревовете и тръбенето на слоновете.

Грей долавяше присъствието на старата царица в дъното на малкия каньон. Тя се спотайваше в горичката високи дървета там. Гризеше го чувство за вина заради касапницата, която бе предизвикал с идването си при тези мирни създания, които бяха отворили дома си за тях.

„И ето как се отплащаме за щедростта им“.

Сякаш прочел мислите му, противникът му се хвърли напред и изстреля откос към дърветата. От горичката се разнесе болезнено тръбене.

„Копеле мръсно…“

Грей се обърна да види как е слоницата.

Докато го правеше, един клон от върха на купчината се освободи и се заплъзга по могилката.

Без да губи нито миг, Грей изскочи от скривалището си — знаеше, че противникът му ще реагира мигновено на шума и движението. Метна се настрани и се претърколи. Граната падна в гробището и избухна, запращайки високо във въздуха натрошени кости и пламнали клонки. Взривната вълна отхвърли Грей още по-надалече, посипа го с отломки, ужили кожата му с остри парченца.

Грей остана с протегнати напред ръце, стиснал пистолета. Стреля по сянката и бе възнаграден с рязка ругатня от противника си, който побърза да се скрие.

Грей остана да лежи по корем, без да откъсва поглед от целта, но беше открит върху белите кости. Ако опиташе да побегне или дори да помръдне, хрущенето щеше да го издаде.

Безизходицата продължи сякаш минути, но всъщност бяха само секунди.

Накрая противникът му стреля, вероятно надявайки се на чист късмет.

И той едва не му се усмихна — куршумът изсвистя покрай ухото на Грей.

Грей стреля по подаващото се оръжие, но със същия успех.

„Няма да изкарам следващия рунд“.

Зад Грей се чу шумолене и въздишка, съпроводени от тежки стъпки. Запукаха клонки. Той рискува да погледне и видя царицата да излиза от горичката. По бялата кожа на гърдите й се стичаше кръв. Почти слепите й очи бяха обърнати към него и изглеждаха скръбни, но решителни. Тя излезе напред, мина пред него, падна на колене, после по корем.

Хоботът се изви назад към него и изсумтя в бузата му. Слоницата обърна глава да го погледне. Меките ноздри го докоснаха.

Грей разбра.

„Опитва се да ме предпази, макар че умира“.

Чу раздвижване и се изправи, приемайки този дар от голямото животно. Прицели се над гърба на слоницата и когато противникът му се показа, очевидно раздразнен от намесата на царицата, Грей стреля и го принуди да отстъпи крачка назад.

Не улучи.

Но това не беше целта му.

„Просто се съсредоточи върху мен“.

Противникът му сякаш се подчини на мисълта му и насочи гранатомета към него.

Зад раменете му изникна огромна сянка. Все така безшумен, все така верен страж, мъжкарят се извиси над него, нереално бавно заби бивен в гърба на мъжа и го вдигна на пръсти, после във въздуха.

Бликна кръв, оръжието падна на земята.

Мъжкарят тръсна глава и тялото отлетя обратно в пукнатината, така че костите му да не оскверняват свещеното място.

Грей се отпусна на колене и постави длан върху сухата буза на царицата.

— Съжалявам.

Хоботът й се вдигна и погали ръката му, сякаш в отговор на мъката му — после се уви около китката и леко го подкани да стане и да си върви. С окървавен бивен мъжкарят пристъпи да заеме мястото му и го изгледа заплашително.

Грей прие решението им и тръгна.

Когато стигна изхода, погледна назад. Мъжкарят беше навел глава, сплел хобот с хобота на умиращата царица. Грей се извърна — знаеше, че не заслужава да вижда това.

Затича се през пукнатината. Изпитваше облекчение и срам едновременно.

Но сега други имаха нужда от него.

 

 

23:39

Сейчан беше клекнала на четирийсетина метра от цепнатината в скалите. Докато вървеше предпазливо през дългия километър и половина проход, чуваше екота от престрелката. Пропъди страховете си — знаеше, че няма да й помогнат. Вместо това разчиташе, че Грей ще оцелее и ще опази другите. С помощта на Ковалски, разбира се.

Тя имаше своя собствена отговорност.

Спотайваше се неподвижно недалеч от изхода, ослушваше се за звуци, които нямаха място в гората, следеше за всяко подозрително раздвижване на сенките.

Всичко изглеждаше спокойно, но тя знаеше, че това е само привидно.

„Тук някъде си“.

Всеки нерв й го крещеше.

Имаше две възможности — два различни пътя, определени от двете думи, запечатани в съзнанието й от онези, които я бяха обучили като убийца на Гилдията.

Сянка или огън.

Можеше да продължи скрито, придържайки се към сенките, да изкатери отвесните скали и да скочи незабелязано от другата страна. Или можеше да разпали адреналина си, да се втурне напред и да изскочи навън под дъжд от куршуми.

Вместо това избра да изчака, защото имаше трети път, който не се учеше в скованата структура на Гилдията. Нещо, което бе възприела от Грей, смес от импровизация и интуиция — макар че тази нощ може би Ковалски беше истинският й ментор.

Чу ги много преди да се появят — като далечен гръм. Не помръдна, за да не издаде плановете си на дебнещата в гората. Едва когато земята започна да се тресе под нея, се покатери на скалата.

Миг по-късно първите слонове се понесоха под нея — толкова близо, че можеше да протегне ръка и да докосне гърбовете им. Изчака шанса си и го видя в образа на една голяма женска. Докато слоницата минаваше под нея, Сейчан скочи, сграбчи опашката й с двете си ръце и опря пети в дебелите й задни крака.

Стресната, слоницата се затича по-бързо, мъчейки се да се отърве от нещото, което се беше вкопчило в нея. Сейчан се държеше здраво — превозът й беше необходим само за няколко секунди. Въпреки това слонът отзад заблъска неканената гостенка и едва не я събори. Сейчан се сви и се вкопчи с всички сили. Светът около нея се размаза.

Изведнъж отвесните скали отляво и отдясно изчезнаха.

Сейчан изчака стадото да стигне до гората, скочи и се претърколи по гниещите листа. Моментално се изправи, втурна се приведена настрани и се скри зад едно високо дърво.

Загледа се в стадото, което тъпчеше и мачкаше всичко, докато бягаше в гората, за да види дали няма да прогони някого на открито.

Далеч вдясно едър мъжкар блъсна с бедра купчина камъни. Когато те се събориха от удара, нещо тъмно и приведено изскочи от прикритието си.

„Ето къде си била!“

Забеляза приглушения блясък на метал, докато фигурата бягаше.

Определено беше въоръжена.

„Не че съм очаквала друго“.

Сейчан се впусна след жертвата си.

Планът вече беше променен.

Огън.

 

 

23:43

Приведена, Валя отстъпваше по лъкатушещ курс през гората.

Навсякъде около нея бягаха слонове, прогонваха я далеч от скалите. Скоро под краката й заплиска вода — първо на локви, после пред нея се разкри безкрайно езеро. Накрая тъмните силуети на развилнелите се животни се пръснаха и паниката им като че ли поутихна.

Тя обаче не спря — трябваше й време да се ориентира.

Провери оръжието си. Оптичният мерник беше изчезнал, но иначе автоматът беше в изправност. За съжаление не беше имала време да грабне контролера на дрона.

Преди хаоса, когато бе заложила капана си, бе забелязала движение в пукнатината — телесна топлина, уловена от инфрачервените сензори на машината.

Определено беше човешка фигура, но идентифицирането й бе невъзможно.

По движенията й обаче Валя знаеше кой свети на малкия й екран.

Така че зачака Сейчан да вземе решението си.

Сянка или огън.

И тогава оптиката на дрона показа река от телесна топлина, която потече в тесния проход, заличавайки малката светлинка. Докато се опитваше да проумее какво вижда, Валя реагира твърде бавно. Слоновете се понесоха от цепнатината право към нея. Успя да се измъкне в последния момент.

Но какво беше станало със Сейчан?

Нима беше стъпкана?

Валя знаеше отговора.

„Не“.

Куршумът, който се заби в дървото над главата й, потвърди това.

Валя се метна настрани и се претърколи, така че дървото да остане между нея и противничката й. Стреля в посоката на гърмежа, но знаеше, че Сейчан вече се движи.

Валя направи същото.

Обърна се и се затича приведена на зигзаг към по-гъстата гора. Ако се съдеше по гърмежа, Сейчан беше въоръжена с пистолет. Валя усети тежестта на автомата си и резервния пълнител с четирийсет патрона, все още затъкнат в колана й.

Възнамеряваше да победи в тази игра на огън.

Трябваше й само прикритие.

И го намери.

Метна се в гъсталака, където имаше предостатъчно дървета, които й позволяваха да сменя позицията си, без да бъде видяна. Клекна, скрита напълно.

Изтрещя пистолет, нещо я блъсна в рамото и я завъртя.

Тя изключи болката от съзнанието си и отстъпи на друга позиция, по-навътре в гората.

Нов изстрел.

И ухото й пламна.

Валя се завъртя панически в кръг.

„Как?“

И тогава чу тихото бръмчене и осъзна, че играе погрешната игра. Това не беше огън. А сянка — потайност и измама. Сейчан беше претърсила скривалището й и бе открила контролера на дрона.

До нея достигна глас.

— Вижда ми се справедливо и аз да си поиграя с играчките.

Валя изруга.

Добре, да бъде сянка — и огън.

Извади радиостанцията и се свърза с пилота.

— Изстреляй двете „Хелфайър“. Цели се в каньона. Веднага.

 

 

23:48

„Хелфайър…“

Сейчан знаеше, че албиноската беше искала тя да чуе заповедта й.

Но наистина ли имаше ракети?

В Судан, когато не знаеше дали ги следят, най-добрата тактика беше да приеме, че го правят.

Сега не беше по-различно.

— Преследвай ме или помогни на приятелите си — подигравателно извика жената.

Сейчан не й обърна внимание — вече беше взела решение. Обърна се и се втурна към скалите със съзнанието, че трябва да направи всичко по силите си, за да помогне на другите.

Даде мислено обещание на албиноската.

„Ще се срещнем отново“.

 

 

23:50

— Давай, давай, давай! — викаше Грей; правеше всичко по силите си да опразни каньона, да изкара всички при стената и в прикритието на тъмната пукнатина.

Сейчан се беше обадила преди две минути, паникьосана и задъхана:

— Веднага се махайте оттам!

Обаждането дойде тъкмо когато бе стигнал при другите в основния каньон. Със запалени лампи на каските сега всички се мъчеха да накарат останалите слонове от стадото да тръгнат в същата посока. Сейчан се опитваше да помогне, като прати дрона да пречи на самолета.

Гласът на Сейчан отново прозвуча в ухото му:

— Една „Чесна“ се насочва към вас. Въоръжена с „Хелфайър“.

— Трябва да ни спечелиш още време — каза той.

— Работя по въпроса.

Ковалски стреля във въздуха, за да подкара последните маещи се слонове в правилната посока.

— Размърдайте си сбръчканите задници!

Ноа подходи по-нежно с една възрастна двойка, като ги докосваше и ги подканваше да го последват, оставяйки Рохо да се опита да играе ролята на овчарско куче.

Отпред Дерек и Джейн стояха на стената и размахваха палмови клони, за да накарат стадото да мине по рампата.

За щастие по-ранното бягство беше намалило броя на слоновете, но един твърдоглавец оставаше.

Грей се загледа през тъмния каньон. Огромният мъжкар стоеше на стража при задната стена. Беше се появил от пукнатината преди минути, показвайки, че старата слоница си е отишла. Няколкото останали в каньона възрастни бяха отишли при него и бяха сплели хоботи, за да споделят мъката си.

Сега мъжкарят отказваше да помръдне.

— Малко! — внезапно извика Джейн от рампата. — В тревата!

Всички се обърнаха, но тъй като бяха ниско, не можеха да забележат мъника.

Ковалски се втурна напред и изрева:

— Къде?

Джейн започна да го упътва.

Сейчан отново заговори в ухото на Грей, гласът й беше изпълнен с паника.

— Грей! Дронът е повреден. Чесната е почти над вас.

Грей погледна нагоре. Вече чуваше бръмченето на двигателя.

„Лошо“.

Направи фуния пред устата си.

— Ковалски, връщай се веднага! — Махна на останалите. — При стената! Дръпнете се колкото се може по-назад!

— Виждам го тоя дребосък! — Ковалски се затича още по-бързо.

Изчезна за миг в тревата и се появи отново, понесъл бебето слонче в ръцете си. Сигурно тежеше поне деветдесет килограма. Ковалски се затича. Бебето изплака жално.

„Няма да успее“.

Потвърждението се появи в небето, понесло се на фона на звездите. Малък самолет рязко зави, за да подходи към каньона.

Тогава се разнесе грохот.

Мъжкарят се втурна от задната част на каньона — може би подканен от уплашеното тръбене на малкото, или от някакъв алтруизъм, когато бе разбрал, че Ковалски изнемогва. Слонът стигна до едрия мъж, отскубна малкото от ръцете му и продължи напред към стената.

Освободен от товара си, Ковалски наведе глава и спринтира.

Зад него чесната се спусна към по-малкия каньон. Изпод едното й крило блъвна огън. Ракетата полетя с рев и след миг оглушителен взрив разтърси земята. Изригнаха пламъци, стълб пушек се издигна за момент, след което се спусна на тъмна пелена.

Мъжкарят стигна рампата и премина древната дига.

Ковалски и Грей го следваха плътно. Когато стигнаха стената, светът зад тях експлодира отново. Ударната вълна мина през пукнатината и ги запрати напред. Двамата се претърколиха на земята, като се разминаха на косъм да не бъдат стъпкани от мъжкаря.

Когато спряха, Ковалски остана да лежи по гръб.

— Напомни ми следващия път да те слушам.

Грей стана със стон. Останалите дойдоха при тях и всички закуцукаха назад и се качиха на стената.

Отляво се чу силен трясък, идваше от джунглата над стената на каньона. Миг по-късно към звездите се издигна стълб черен мазен пушек.

— Грей? — прошепна гласът на Сейчан в ухото му.

— Нищо ми няма.

— Добре. Просто исках да ти кажа, че успях отново да подкарам дрона.

Грей се загледа в стълба пушек. Несъмнено беше чесната, свалена от Сейчан.

— По-добре късно, отколкото никога, както се казва.

Джейн и Дерек гледаха опечалено руините на долината. Задната й половина бе в камънаци и пушек. Докато гледаха, нова част от стената на каньона вдясно се срути, погребвайки бившата пещера още повече.

— Всичко си отиде — каза Джейн. — Сега никога няма да намерим лекарството.

— Няма значение — промърмори Грей.

Дерек го изгледа свирепо.

— За мен има. Гмурнах се с главата напред в онова езерце!

— Просто исках да кажа, че лекарството никога не е било тук… поне за нас.

Двамата младежи не изглеждаха щастливи от новината. Грей се опита да ги успокои.

— Знам къде е.

— Какво? — ахна Джейн. — Къде?

Грей се обърна и заслиза по рампата.

— Там, откъдето започнахме.