Джеймс Ролинс
Седмият мор (11)

8.

31 май, 10:04

Арктически архипелаг

Сафия опря длан на прозореца и усети хапещия студ през тройното стъкло. Макар да нямаше решетки, помещението, в което се намираше, несъмнено бе затворническа килия. През прозореца се виждаше замръзнала пустош, продължаваща до хоризонта. Небето бе покрито с ниски облаци. По-наблизо се виждаше издълбан от ледници черен гранит, покрит на петна с бял сняг, а в далечината в морето се спускаха отвесни скали, сковани от лед.

„Къде съм?“

Въпросът я измъчваше, откакто се бе събудила на борда на хеликоптера. Беше завързана за носилка и имаше само смътен спомен от събитията, отделни картини, когато дойде в съзнание. Някой я беше атакувал в кабинета й в музея, беше я упоил и отвлякъл. Докато беше била в безсъзнание, я бяха преоблекли в сив комбинезон. Сафия обгърна тялото си с ръце. Чувстваше се омърсена. Обърна се и огледа бетонната стая, която едва побираше легло, тоалетна и умивалник.

За щастие похитителите й бяха оставили часовника, подарък от съпруга й за третата годишнина от сватбата им. Осъзна, че го е стиснала, сякаш се държи отчаяно за част от себе си. Благодарение на него знаеше, че от отвличането й са минали двайсет и четири часа.

През последните четири часа постепенно идваше на себе си, макар че главата продължаваше да я боли и имаше чувството, че устата й е пълна с памук. На тавана имаше камера и похитителите й със сигурност знаеха, че вече не е упоена. Но въпреки това никой не дойде; никой дори не беше говорил с нея.

„Какво искат от мен?“

Вратата на килията беше стоманена, с малък отвор в долната част, през който вероятно щяха да й пъхат поднос с храна — макар че подобно нещо не се беше случвало досега. Имаше също и малка шпионка, в момента затворена.

Сафия отново насочи вниманието си към покрития със скреж прозорец. Гледката й предлагаше единствената следа къде може да се намира. Загледа се в замръзналата тундра, в покритото с ледове море.

„Някъде в Арктика“ — предположи тя.

Нямаше представа за часовата зона, но през последните четири часа бе следила пътя на слънцето. То почти не беше помръднало над хоризонта, сякаш стоеше там през целия ден, което може би и беше така. Ако бе права, значи се намираше някъде отвъд Северния Полярен кръг, където денонощието продължаваше една година.

Опря юмрук в гърлото си и се загледа в другата характерна особеност на ландшафта. Приличаше на стоманена гора с площ стотици хектари насред тундрата. Всяко дърво представляваше десететажна антена с Х-образни рамки вместо клони. По гранита се виеха кабели, свързващи антените в огромна мрежа.

Сафия присви очи към комплекса. Явно беше някакъв масив от антени.

„Но с какво предназначение?“

В центъра на комплекса в скалата беше изкопан голям изкуствен кратер с диаметър около четиристотин метра. Изкопът изглеждаше по-стар от антените, видът му беше овехтял, като на изоставена открита мина.

Сафия знаеше, че арктическият район е важен източник на петрол, редки природни изкопаеми и скъпоценни метали. Покрай по-топлите зими и топенето на вечната замръзналост големи части от Арктика ставаха по-достъпни и минното дело в района се разрастваше. Арктика беше обхваната от истинска златна треска, водеща до обтягане на международните отношения.

Но въпреки че тук се бяха добивали полезни изкопаеми, Сафия знаеше, че мястото е много по-различно.

„Но какво? И защо са ме докарали тук?“

Чу тихо бръмчене зад себе си и се обърна.

Камерата на тавана завъртя обектива си към нея.

Сафия я изгледа войнствено, като се мъчеше да овладее страха си.

„Май скоро ще науча отговорите“.

 

 

10:22

— Трудно ще я накараме да сътрудничи — реши Саймън Хартнъл.

Стоеше с ръце зад гърба, пръстите му докосваха маншетите на костюма му „Армани“ и гладеха фината тъкан. Правеше го несъзнателно всеки път, когато беше изправен пред предизвикателство и мислеше. Беше ръководил много заседания на борда в същата поза. Но сега гледаше картината на монитора на стената, изписаната на лицето на пленницата решимост, и преценяваше противника си.

— Може да използваме същите поощрителни мерки като при професор Маккейб — обади се зад него глас със силен руски акцент.

Саймън се обърна към началника на охраната на базата. Антон Михайлов беше строен, с мускулесто телосложение, подчертано от тесни черни панталони и черна куртка. Светлорусата му коса бе късо подстригана и намазана с гел, като се разделяше на рязко V между веждите. След прекараните месеци в Арктика кожата му бе бледа, почти прозрачна — не че дни под екваториалното слънце биха променили особено нещо. Също като по-голямата си сестра Валя Антон беше албинос. Въпреки това и двамата не отговаряха на стереотипната представа, че всички албиноси имат червени очи — техните бяха чисто сини.

Единственият недостатък на чертите на Антон беше черната татуировка върху лявата страна на лицето му. Представляваше половин слънце, чиито извити лъчи продължаваха по бузата и нагоре над окото му. Сестра му Валя носеше другата половина на дясната си буза.

Саймън се беше опитал да открие значението на двата символа, но така и не получи задоволителен отговор от тях, а само неясни споменавания за бившата им работа. Саймън беше привлякъл двамата наемници след като бяха осиротели — не по тяхна вина — след разбиването на организацията на предишния им работодател.

Двамата се бяха показали като безмилостни, коварни и най-важното, верни. Саймън не очакваше друго, след като им плащаше толкова. Но пък, от друга страна, тези разходи бяха пренебрежими, като се имаше предвид, че собственото му състояние варираше между четири и пет милиарда долара, в зависимост от стойността на акциите на „Клиф Енерджи“. Беше основал компанията след раздялата с „Уортън“, за да се отдаде на истинската си страст — и сега крайната цел беше на една ръка разстояние.

„Толкова съм близо…“

Следващия месец навършваше петдесет и беше твърдо решен да превърне рождения си ден в историческо събитие, дори това да означаваше да разтърси света до основи. Възнамеряваше да опровергае отрицателите, които пренебрегваха амбициите му и ги наричаха суетни прищевки на ексцентричен милиардер.

Тази мисъл отново подпали познатия гняв.

Същите онези идиоти се бяха подигравали на Ричард Брансън заради заниманията му с частни космически полети и гледаха с презрение на руския милиардер Юрий Милнер, който търсеше отговора на фундаменталния въпрос сами ли сме във вселената.

В миналото подобни личности с поглед в бъдещето бяха променили курса на човешката история. В началото на двайсети век, когато американското правителство било с вързани ръце и не можело да отговори на засилващите се глобални заплахи, богатите предприемачи, великите барони на индустрията като Хауард Хюз, Хенри Форд и Джон Рокфелер бяха изтръгнали контрола от ръцете на самодоволните политици и се бяха изправили открито срещу предизвикателствата, полагайки основите на технологичната епоха.

И ето че колелото беше направило пълен кръг и правителствата отново бяха затъпели. Политиците бяха затънали в блатото на борбите си, неспособни да отговорят на хилядите нови опасности. Беше крайно време на преден план да излязат нови мислители с поглед в бъдещето, които да въведат нови технологии.

Норвежците бяха измислили име на тези проекти — stormannsgalskap, или „лудостта на великите“. Макар че терминът би трябвало да е презрителен, Саймън го приемаше като почетна значка. Историята беше показала, че stormannsgalskap често се оказват истинският двигател за промяна. А сега повече от всякога светът се нуждаеше от подобни пионерски иновации. Имаше нужда от велики хора, готови да се опълчат на правителствата и да направят необходимото, да вземат тежките и дръзки решения.

„И аз възнамерявам да съм един от тези хора“.

Оставаше обаче едно препятствие.

Саймън се загледа в монитора, в решителния блясък в очите на британката, и взе решение.

— Макар че сестра ти се провали със залавянето на Джейн Маккейб в Англия — каза той, — тя ни прати този дар. Не можем да го пропиляваме.

— Разбирам.

Саймън се обърна към Антон.

— А сега накарайте нея да разбере. Нека доктор Ал-Мааз разбере какъв е залогът — и каква цена ще плати, ако откаже.

 

 

10:38

Сафия чу стърженето на резето и се приготви за най-лошото. Но когато вратата се отвори, някой изблъска в помещението слаб млад мъж, който се препъна на прага. Беше облечен като нея в безличен сив комбинезон.

Шокът от разпознаването я накара да пристъпи напред.

— Рори?

Беше синът на Харолд Маккейб. Беше по-блед от последния път, когато го бе виждала, скулите му бяха по-изпъкнали, очите хлътнали. Кестенявата му коса, обикновено поддържана добре, беше рошава и се спускаше до яката му на къдрици, които го караха да изглежда като момче.

Освен това Сафия видя страха в зелените му очи.

— Доктор Ал-Мааз, толкова съжалявам. — Той погледна мъжа, който го бе бутнал в килията й.

Непознатият остана на прага, препречвайки пътя за бягство. Ръката му беше положена върху пистолета в кобура на кръста му, но стоманеният му поглед бе по-плашещ от оръжието. Тъмната татуировка върху лицето му само засили страха й.

Този човек беше убиец.

Въпреки това Сафия го игнорира, пристъпи към Рори и го хвана за рамото.

— Добре ли си? Какво става?

Той трепереше под ръката й.

— Не знам откъде да започна. Имам да ви кажа толкова много неща…

— Това може да почака — излая мъжът на прага, пристъпи вътре и махна с ръка. — Излизайте. И двамата. Веднага.

Рори моментално се подчини и наведе глава като бито куче. Сафия побърза да го последва. Татуираният тръгна след тях, без нито за миг да сваля ръка от дръжката на пистолета си. Сафия бе забелязала руския му акцент и си представи замръзналата пустош отвън.

„Това означава ли, че сме някъде в Русия? Може би в някой лагер в Сибир?“

Продължи да върви до Рори, мъчейки се да намери отговор на въпроса.

— Знаеш ли къде сме?

— В Канада — изненада я той. — В Арктическия архипелаг. На остров Елсмиър.

Сафия се намръщи.

„Защо Канада?“

— Аз съм виновен, че се озовахте тук — каза Рори. — Вината е изцяло моя.

— Какво искаш да кажеш?

Рори погледна през рамо и заговори още по-тихо.

— Държаха ме тук насила, за да принудят баща ми да им сътрудничи. Ако не им помогнеше в Судан…

Рори вдигна лявата си ръка. Кутрето му го нямаше.

„Мили Боже…“

— Баща ми нямаше избор — горчиво каза той. — Нито пък аз. Трябваше да сътруднича на проекта тук, иначе щяха да направят същото с татко. Заплашваха дори Джейн.

— Всичко е наред — рече тя, мъчейки се да успокои чувството му за вина.

— После баща ми избяга. — Рори разтърка челото си с длан. — Не знам защо пое този риск след толкова време.

Сафия се бе питала същото и стигна само до едно възможно заключение.

— Може да е открил нещо и да не е искал похитителите ти да научават за него.

Рори я погледна измъчено.

— И те си помислиха същото. Или поне го сметнаха за възможно. След като научиха за смъртта му, започнаха да ме притискат здравата. Трябваше им някой, който да замести баща ми. Накараха ме да им кажа имена, да изброя хората с достатъчно знание, за да продължат работата му.

Сафия го разбра.

— И си посочил мен.

— Вие бяхте на първо място в списъка ми. Знаете повече от всеки друг за работата на баща ми. — Погледна я, сякаш търсеше прошка. — Единствено Джейн разбираше по-добре баща ми, но настоях, че тя е твърде неопитна. Аз… опитах се да я предпазя.

„Както би направил всеки добър брат“.

За съжаление с това беше изложил на прицел нея.

— След като ви отвлякоха — продължи той, — планът им беше да унищожат всякакви минали и настоящи следи от онова, върху което работеше баща ми, и да прехвърлят предмета на изследването му тук, за да го пазят на сигурно място.

— И въпросният предмет е дошъл от Судан ли? — Сафия си представи Харолд, появил се залитащ като пиян от пустинята. — Там ли са го държали?

— Така мисля. — Рори се опита да не се намръщи. — Заедно с друг изследователски екип.

— Върху какво са…

— Стига приказки — предупреди ги пазачът им с тон, който не търпеше възражения.

Междувременно бяха стигнали края на белия коридор без прозорци, който свършваше с двойна врата.

Татуираният отключи с електронна карта и даде знак на Рори да мине пръв. Сплашен от похитителя, Рори отвори вратата. Чу се тихо съскане от изравняване на налягането.

Рори влезе в малко преддверие с пейки и шкафчета. Зад стъклена стена имаше друго помещение с модерно лабораторно оборудване. В него се влизаше през серия въздушни шлюзове, в които имаше окачени жълти биозащитни костюми, подобни на изпуснати балони. Покрай стените на лабораторията беше подредена различна блестяща апаратура с хладилници и фризери. Повечето инструменти бяха напълно непознати на Сафия.

Въпреки това тя разбра защо са я довели тук.

В средата на лабораторията имаше висок шкаф със стъклена стена. В него имаше нещо като матов черен трон. Дизайнът му бе несъмнено египетски. На облегалката имаше две изваяни фигури — едната бе профил на лъв, а другата на жена, може би египетска царица.

Вниманието на Сафия обаче беше привлечено изцяло от фигурата на трона — изсъхнали останки на жена. Мумифицираното й тяло сякаш бе заварено за стола; кожата по краищата изглеждаше овъглена. Въпреки това жената седеше там, отпуснала брадичка на хлътналите си гърди. Съсухрените й черти изглеждаха странно спокойни.

— Коя е тя? — попита Сафия.

— Някой, от когото искаме отговори — отвърна горчиво Рори.

Сафия се намръщи.

— За какво става въпрос? Какво става тук?

Обяснението дойде от непознат, който се бе материализирал от нищото зад тях. Той пристъпи до татуирания мъж. Беше по-възрастен, с прошарена коса, с безупречен костюм. Изглеждаше смътно познат, но Сафия бе твърде потресена, за да свърже лицето му с конкретно име.

Мъжът вдигна ръка към запечатания шкаф.

— Нуждаем се от помощта ви за решаване на тази загадка, доктор Ал-Мааз.

— А ако откажа?

Той се усмихна, показвайки съвършени зъби.

— Обещавам, че вие няма да пострадате.

Погледът му се стрелна към Рори, който отстъпи крачка назад.

От тази заплаха гневът пламна в гърдите на Сафия, но тя запази самообладание.

— Тогава ми кажете какво правите тук.

— Нищо лошо. — Усмивката му стана по-широка. — Просто се опитваме да спасим света.