Джеймс Ролинс
Седмият мор (22)

19.

3 юни, 10:22

Суданската пустиня

В търбуха на бога Грей слушаше как приглушеният рев на мотора затихва. Надяваше се някъде там да има изход — а ако нямаше, Сейчан щеше да се скрие някъде с Джейн Маккейб, надявайки се Грей и останалите да ги опазят.

Ковалски влезе в стомаха и вдигна палци. Гигантът беше подготвил малка изненада, ако някой от враговете реши да влезе през хранопровода в корема. Единственият друг вход в тази част на спящия бог бе през отвора в диафрагмата.

Екипът на Грей пазеше тази точка. Това бе най-добрата им отбранителна позиция. Отворът беше тесен и през него можеше да мине само един човек. Скрит зад една извивка на дванадесетопръстника, Грей беше насочил пистолета си към входа, като му се искаше да имаше повече огнева мощ.

От дясната му страна Дерек бе клекнал зад купчина камъни — някаква част от анатомията беше паднала и се бе разбила на парчета. Той поглеждаше тревожно тавана, сякаш очакваше от него да падне още нещо. Държеше резервния пистолет на Грей — „Берета 96А1“ беше казал, че е добър с огнестрелното оръжие и че това било необходимо умение за археолог, който често работи в разкъсвани от войни страни или на места, контролирани от бунтовници.

Когато чу това, Ковалски даде на Дерек друг съвет: „На твое място бих се замислил за бич“.

Точно сега Грей би приел с радост всяко допълнително оръжие.

Ковалски бе заел позиция зад стомаха: стоеше близо до отвора в случай, че някой реши да опита по този път. Държеше пушката си „Пиезер“, заредена с пиезоелектрични кристали, готов да даде шокиращо посрещане на всеки неканен гост. Освен това в колана си имаше затъкнат „Дезърт Игъл“ 50-и калибър.

Никой не говореше, всички се ослушваха за приближаващ противник.

Грей им бе наредил да изгасят фенерите на каските си, за да са по-трудни мишени в тъмното. Единственият източник на светлина идваше от каската на Сейчан. Грей я беше конфискувал преди тя да потегли и я бе поставил на пода, като лъчът беше насочен към отвора.

На светлината му не виждаше никакво движение, но можеше да се закълне, че чува звуци — сритани камъчета, шумолене на плат, скърцане на кожа. Ако слухът не му правеше номера, някой се движеше в съседната зала на тъмно, вероятно с уреди за нощно виждане.

И тогава всичко се случи наведнъж.

Изтрещя пушка и фенерът на каската се пръсна. Залата потъна в мрак.

В същото време от водещия в стомаха свод се чу силен гърмеж, последван от ослепителна светлина. Някой беше закачил жицата, опъната от Ковалски при отвора на хранопровода и задействаща две заслепяващи гранати.

Извърнал се от ярката светлина, Ковалски вдигна пушката и стреля напосоки. Искрящо сините пиезокристали експлодираха в стомаха и рикошираха от стените, като продължиха да заслепяват след като ефектът на гранатите отмина.

Грей използва момента да метне димна граната към тунела през диафрагмата. Тя се пръсна на прага и обви всичко в гъст пушек. Дерек стреля, за да обезкуражи допълнително опитите за проникване.

Докато изгледът към корема беше блокиран, Грей свали каската си, включи фенера й и я постави на пода.

— Отстъпваме на втора позиция!

Дерек го последва, а Ковалски се хвърли презглава в стомаха с насочен напред пистолет. Стреля веднъж, вероятно за да отстрани зашеметения вътре, след което изскочи навън, като влачеше нещо след себе си.

— Реших, че може да ни потрябва.

Плячката му беше черна тръба на руско РПГ-7 — реактивен противотанков гранатомет — с два изстрела.

Грей погледна с безпокойство стената на диафрагмата.

„Щом имат един гранатомет, сигурно имат…“

Оглушителен гръм разтърси света. Отворът на диафрагмата се пръсна, а по варовиковата стена, разделяща двете зали, плъзнаха огромни пукнатини. От тавана се посипаха камъни, които принудиха Грей и останалите да отстъпят още назад. Едно парче се стовари върху стомаха и го разби.

През облака от пушек и прах се изсипаха тъмни фигури. Тичаха приведени, като ту се появяваха, ту се скриваха от поглед.

Проехтяха изстрели, куршуми рикошираха навсякъде около тях.

Един улучи зарязаната каска.

Мракът се спусна като черен саван.

До Грей Дерек изстена:

— А сега какво?

 

 

10:29

Сейчан се сниши, като се мъчеше да овладее мотора. Всичко около нея се тресеше. Джейн я стискаше толкова силно, че я оставаше без дъх. Тя наби спирачки и погледна назад.

„Грей…“

Джейн също погледна натам.

— Какво става?

— Разстроен стомах — изръмжа Сейчан и се обърна напред. — Започва война. Което означава, че е време да се махаме.

Даде газ и продължи напред. След безбройните мъчителни завои пътят напред изглеждаше съвсем прав.

— Не може да е далеч — каза Джейн. — Мисля, че сме в дебелото черво.

По-рано младата археоложка бе описала пътя през малкото черво като „представящ“. Извиващите се тунели бяха само малко по-тесни от този, в който се намираха в момента. Пътят също не отговаряше на детайлната скулптура на чревния тракт, показана отвън. Вместо това имаше просто извиващ се тунел, изсечен през варовиков блок с размерите на футболно игрище, изваян отвън да изглежда по-заплетен, отколкото беше в действителност.

Сейчан следеше с очи лъча на фара, но продължаваше да се ослушва. Експлозиите бяха затихнали, но по-резките гърмежи говореха, че престрелката продължава.

Джейн посочи над рамото й.

— Ето там. Виж как се стеснява. Мисля, че това е сфинктерът. Трябва да сме близо до дъното.

„В буквалния смисъл“.

Сейчан даде още газ.

Колкото по-скоро излезеха, толкова по-скоро можеше да прилъже противника след себе си. Грей и останалите рискуваха живота си, за да ги защитят.

„Редно е да върна жеста“.

Там, където се стесняваше, тунелът правеше едно последно спускане. Когато стигнаха до това място, фарът освети камъни и пясък, които блокираха пътя.

— Лайняна работа — изруга Джейн.

Сейчан наби спирачки.

— Е, поне не в буквалния смисъл.

 

 

10:32

Дерек пълзеше по пода. Ушите му пищяха. Грей и Ковалски го следваха, като стреляха в мрака. Зад тях светеше самотна лампа.

Зарязаната каска на Дерек.

Грей я беше поставил зад един камък на няколко метра назад, извън пряката линия на огъня. Макар да не разкриваше приближаващите противници, слабата светлина беше достатъчна, за да могат да се изтеглят по-навътре в сенчестите дълбини на корема.

— Местата за отстъпление са на изчерпване — каза Ковалски.

Прав беше.

От едната страна се издигаше плетеницата на изваяните черва; от другата стената на корема се извиваше плавно към гръбнака на тавана. Постепенно ги принуждаваха да отстъпят към долната част на корема, където щяха да бъдат приклещени.

Ковалски стреля с пушката, от което Дерек подскочи.

Две тъмни фигури се хвърлиха настрани като сенки и изчезнаха.

— Това трябва да е достатъчно далеч — каза Грей.

„Достатъчно далеч за какво?“

— Всички зад мен. — Грей вдигна гранатомета на рамо.

— Гледай да успееш — предупреди го Ковалски. — Имаме само един допълнителен опит.

Дерек подскочи от гърмежа. Огнен език изригна от задната част на тръбата, а реактивният снаряд полетя напред, оставяйки след себе си димна спирала. Но вместо да стреля по врага, Грей се беше прицелил високо, в тавана.

„Не, не в тавана!“

Грей ги избута още назад.

— Давай, давай, давай…

Експлозията освети мишената му, откъсвайки я от извитата стена. Големият колкото автобус бъбрек се отдели заедно с част от тавана, превъртя се във въздуха и се стовари между тримата и противника. Около откъснатия бъбрек се посипаха още камъни.

Нещо улучи каската на Дерек и изгаси лампата й като свещ.

Грей извади фенер, включи го и насочи лъча към пораженията.

Ковалски тупна партньора си по гърба.

— Вече никой не може да мине оттам!

„Включително и ние — помисли си Дерек. — Поне докато нещата не се уталожат“.

Но това бързо стана малко вероятно.

Вместо да затихне, срутването продължи, като обхващаше все по-голяма площ. Земята под краката им се разтресе, огромно парче варовик се откъсна от тавана, стовари се като дланта на бог и смаза половината черва. Гъст облак прах се понесе над тях, като заплашваше да ги задуши, ако не бяха предпазните им маски.

Грей им даде знак да се махат.

— Всичко се срутва.

 

 

10:35

Джейн се изправи.

Преди малко беше оглеждала камънаците, които блокираха изхода — и в следващия момент се бе озовала просната на пода. Дори Сейчан беше залитнала към заоблената стена на тунела, прикована от мотора, на който седеше.

Погледнаха назад. Призрачен облак прах се носеше към тях по тунела на червото.

— Трябва да се махаме — каза Сейчан. — Веднага.

Още трусове и зловещи трясъци подсилиха преценката й.

Джейн вдиша прах и се закашля. Едва сега осъзна, че маската й се е повредила при падането.

Изруга и я свали.

Сейчан посегна към своята маска, явно с намерението да й я даде.

— Задръж я — каза Джейн. — Няма смисъл и двете да се излагаме на риск.

Съмняваше се, че има голяма опасност да се заразят толкова дълбоко в червата на бога, но защо да рискуват?

Вместо това насочи вниманието си към по-непосредствената опасност.

— Това е фалшиво като всичко друго — каза Джейн, като потупа с длан препятствието.

— Какво искаш да кажеш?

— Направено е така, че да изглежда като естествено срутване. Но виж това. — Тя тупна камъните и пясъка. — Това е скулптура като всичко останало.

Сейчан сви рамене. Изглеждаше примирена с участта им.

— Фалшиво или не, пак си остава задънена улица.

Джейн поклати глава.

— Дерек беше прав. Древните винаги са оставяли скрити изходи, като често са ги маскирали.

Огледа стената, като прокарваше длани по нея.

Сейчан слезе от мотора да провери от другата страна.

Пръстите на Джейн откриха процеп в скалата.

— Ето тук — каза тя и го проследи, оформяйки очертанията на правоъгълна врата. — Помогни ми.

Опряха рамене в единия край на вратата и натиснаха. Камъкът застърга и се отмести малко. Окуражени, те забутаха по-силно. Вратата се завъртя около стълб в средата. Получи се по-лесно, отколкото Джейн беше очаквала.

Когато вратата се отвори, тя избърса длани в панталоните си.

— Баща ми сто на сто я е открил. Не би могъл да я пропусне.

За момент мъката я парализира.

Сейчан се върна и избута мотора до вратата.

— Трябва да тръгваме.

Джейн кимна и й помогна да вкара мотора през вратата в късия тунел. Отпред се лееше слънчева светлина, която ги накара да ускорят крачка. Изходът беше скрит от една канара по средата на почти отвесна скала. Стръмна пътека водеше надолу между два заоблени хълма. Те бяха оформени единствено от вятъра. Въпреки всичко силуетите им образуваха част от човешката анатомия, която не можеше да се сбърка с нищо — особено като се имаше предвид откъде бяха излезли току-що.

Тръгнаха надолу.

Сейчан буташе мотора, но постоянно гледаше назад.

Джейн разбираше тревогата й.

Останалите още бяха затворени под земята.

 

 

10:40

Грей отстъпваше с Ковалски и Дерек навътре в недрата на умиращия бог. Гризеше го вина заради пораженията, предизвикани от изстрела му.

Средната част на залата вече се беше срутила напълно. И продължаваше да се срутва. Облакът прах изпълваше всичко и им пречеше да виждат.

— Трябва да има друг изход — каза Ковалски и ги погледна, сякаш очакваше подкрепата им.

Грей посочи порутените остатъци от чревния тракт, като се молеше Сейчан и Джейн да не са там.

— Онзи изход е блокиран. — Махна назад. — И няма как да се върнем по пътя, по който дойдохме.

— А не може ли да има друг изход? — Ковалски се обърна към Дерек, който изглеждаше замаян, сякаш всеки момент ще изпадне в шок. — Не спомена ли, че онези типове оставяли куп тайни тунели и какво ли не още?

Дерек сви рамене.

— Тук всичко е свързано с анатомията. Влязохме през устата. Единственият логически изход е от другия край.

Ковалски сви юмрук, като мислеше трескаво.

— Имаме и други дупки — каза той и посочи под кръста си. — Какво ще кажете за… сещате се…

Грей осъзна, че едрият му приятел може и да е прав.

— Дерек, възможно ли е? — Погледна към долната част на корема. — Може би през пикочния мехур.

Дерек беше спрял, сбърчил замислено вежди.

— И през уретрата ли? Не. — Обърна се и погледна решително Грей. — Но мисля, че знам как да се измъкнем.

 

 

10:44

„Най-сетне…“

Валя се ухили на тънката прашна диря, издигаща се на около четиристотин метра от нея.

Въпреки трусовете, подземните взривове и облаците дим през входа на подземния комплекс през последните двайсет минути тя бе останала на поста си на скалата. От Крюгер и хората му нямаше и следа, така че тя можеше да си представи свирепата битка долу.

Все пак екипът му бе успял да пропъди заека от дупката му.

За да потвърди онова, което вече подозираше, тя отиде при контролната станция и даде команда на дрона да се спусне към дирята.

Искаше да види целта.

Клекнала до монитора, Валя гледаше от птичи поглед хълмовете, докато дронът пикираше към малкия мотоциклет, който се носеше по пясъка. Отдалечаваше се по права линия към далечния Нил. Бяха го яхнали двама. Около врата на предната се развяваше шал, който скриваше наполовина лицето й.

Валя стисна зъби, когато разпозна този флаг.

„Сейчан“.

Въпреки това подозрението я задържа на мястото й. Можеше да е поредният номер. Възможно бе предателката да се опитва да я накара да напусне поста си и да гони някаква примамка. Валя приближи дрона и увеличи образа.

Трябваше да се увери кой се вози зад водача.

Беше трудно, тъй като жената носеше каска и се беше притиснала плътно в гърба на Сейчан, извърнала лице от шибащия пясък и палещото слънце.

Валя спусна дрона по-ниско, като се мъчеше да намери подходящия ъгъл, за да идентифицира целта. И тогава, сякаш предупредена от нещо — може би от сянката на дрона — жената се надигна.

Валя изруга и бутна лоста за управление, но бе твърде бавна.

Наистина беше номер.

Жената отзад се взираше в нея от монитора.

Беше Сейчан.

Вдигна пистолета си с две ръце и го насочи към дрона. На екрана тъмните й очи се присвиха към Валя, сякаш знаеха кой я гледа.

Дулото проблесна и екранът угасна.

Валя бутна вбесена монитора, стана и направи три резки крачки към ръба на скалата, загледана в прашната диря, която още висеше над пустинята. Нямаше потвърждение, но вярваше на инстинкта си.

Джейн Маккейб караше мотора, скрила лице под шала на Сейчан.

Валя яхна своя мотор — „Дукати 1080s“, пригодено за пустинята и със специални гуми. Беше като пантера в сравнение със заека на целта. А в откритата пустиня нямаше къде да се скрият.

Спря, колкото да вземе преносимия монитор на дроновете. Свърза се с другия дрон, който следеше камиона, и го прати към координатите на отдалечаващия се мотор. Този път го остави високо — имаше нужда от очите му, докато не намали разстоянието.

„Не че е нужно да приближавам чак толкова“.

Метна автомата си на гръб. Беше руски АК74М с монтиран под цевта гранатомет GP-25.

Запали двигателя и започна лова.

 

 

10:51

Озадаченият Грей вървеше след Дерек навътре в корема.

— Къде отиваме?

— Би трябвало да е наблизо. Ако съм прав.

Ковалски вървеше последен, като често се озърташе през рамо и трепваше при всеки трясък. Пещерата зад тях се смаляваше. Преследваше ги бавна лавина от камъни и пясък.

Стените и таванът се приближаваха към тях, а подът се издигаше. Бяха стигнали долната част на корема.

Накрая Дерек посочи напред.

— Ето там. Онова би трябвало да е пикочният мехур.

На Грей му приличаше на изпуснат балон, наполовина смазан от чревния тракт.

— Нали каза, че не можем да излезем през уретрата.

Дерек тръгна към мехура.

— Нали на влизане ви казах, че нещо не е наред с начина, по който е написано името Туту.

Грей си представи двата реда йероглифи. Последният свършваше с коленичила фигура.

— Изобразяваше жена вместо мъж.

— Заблуждавали сме се през цялото време — каза Дерек. — Не се намираме в тялото на бог на име Туту, а на богиня.

И вдигна ръка към заоблената маса, която притискаше другата половина от пикочния мехур.

— А това е утробата й.

Грей погледна нагоре към утробата. Спомни си деликатната украса в каменното сърце, летящите пеперуди. Дори тогава темата му се беше сторила женствена.

— Как се сети? — попита той.

Дерек го погледна.

— Изобщо не беше трудно. Помниш ли купчината отломки, зад които се бях скрил?

Грей кимна. Нещо беше паднало от тавана и се бе разбило на пода. Дерек през цялото време се беше опитвал да разбере какво точно, а Грей си бе помислил, че се страхува нещо друго да не падне върху главата му.

Вместо това той бе разглеждал анатомията.

— Беше яйчник — каза Дерек. — Видях откъде се е отчупил и как се е търкулнал до мястото си. Успях да различа остатъците от фалопиевите тръби по стената и продължаващи назад в мрака.

„До това място“.

Грей отново се обърна към утробата.

— Така че ако има друг изход, той би трябвало да е тук — каза Дерек. — Нещо като символично раждане.

Грей освети с фенера си пикочния мехур и огромната каменна матка. На повърхността й имаше тъмна сянка.

— Врата!

Силен трясък накара и тримата да подскочат. Огромна част от тавана от дясната им страна се откъсна, повличайки голяма част от гръбначния стълб при кръста на богинята. Гръбнакът падна в отсрещната част на кухината, последван от порой камъни, които се сипеха с оглушителен тътен.

— Тръгвайте! — нареди Грей.

Покатериха се на високия до рамото пикочен мехур насред дъжд от пясък и камъчета. Грей освети пътя до отвора. Зад него наистина имаше голяма кухина. Всички се вмъкнаха вътре, за да се спасят от пороя.

Щом се махнаха от бурята, стана по-тихо и въздухът не бе така задръстен от прах. Може би въображението си казваше думата, но Грей изведнъж изпита благоговение, сякаш бе влязъл в катедрала.

Насочи лъча на фенера нагоре. Подобно на сърцето и стомаха, стените бяха украсени с изображения. Подобни на херувими деца танцуваха навсякъде около тях, сякаш летяха.

Дерек откри по-мрачна гледка.

— Вижте долу.

Грей насочи лъча към краката си. По пода имаше още деца, но извитите им разкривени форми създаваха впечатлението, че са мъртви или измъчвани.

Дерек се опита да сложи ръка на устата си, но маската му попречи.

— Това е изображение на десетото бедствие. Фигурите долу са на момчета. А горе са момичета.

Грей видя, че е прав.

„Всичко тук е урок“.

Ковалски ги подкара напред, като поглеждаше пясъка, който навлизаше през отвора.

— Продължавайте, или ще правим компания на момчетата.

Наведоха се, когато таванът стана по-нисък при каменната шийка. Наложи им се да лазят на четири крака, за да минат през нея, но след това отново можеха да се изправят. Грей насочи фенера към последната мускулеста отсечка на тунела, изобразяващ влагалището. Лъчът освети купчина камъни, които препречваха пътя.

— Страхотно — отбеляза Ковалски. — Богинята май е девствена.

Дерек докосна лакътя на Грей.

— Изключи фенера.

Грей се подчини. Мракът ги обгърна, но когато очите му свикнаха с тъмнината, той забеляза слаба светлина отпред, която проникваше между камъните.

— Срутването трябва да е сравнително ново — каза Дерек. — Ако действаме внимателно, може да успеем да…

Земята се разтресе от оглушителна експлозия. Пясък и прах се понесоха към тях. Грей чу как още камъни падат върху срутването пред тях и ги блокират допълнително.

— Няма време.

Той избута всички обратно през шийката до матката. После вдигна тръбата на РПГ-то и зареди последния изстрел.

— Запушете си ушите и отворете уста.

Легна по корем, насочи тръбата през шийката и стреля.

Взривът и пламъкът го оглушиха и ослепиха. Камъчета се посипаха по главата и раменете му. После нещо задърпа крака му.

— Тичай, мамка му — едва успя да чуе той.

Вдигна глава и пред очите му се проясни, но отново бе заслепен от ярката светлина.

„Слънце…“

После през светлото петно заваляха тъмни сенки.

— Вън! — Ковалски го забута отзад. — Преди да се е затрупал отново!

Грей схвана и се втурна напред. Щом стигна прага, се хвърли през каскадата от камъни и пясък. Приземи се на рамо и се затъркаля по дълъг пясъчен склон.

Ковалски и Дерек последваха примера му.

Миг по-късно пустинята погълна дупката зад тях.

Грей се изправи несигурно на крака.

Ковалски се претърколи по гръб и погледна назад към руините.

— Значи ти хареса, скъпа? — Изправи се и избърса чело. — Защото аз съм направо изстискан.

Дерек се олюляваше на няколко крачки от него, загледан в земята.

— Тук има следи от гуми.

Грей отиде при него и проследи следата, водеща към пустинята. Заля го облекчение.

„Сейчан е успяла“.

 

 

11:02

„Няма да успеем“.

Сейчан се беше навела ниско над кормилото. С Джейн си бяха сменили местата преди петнайсет минути, след като бе свалила дрона, и сега летяха през пустинята. Беше се надявала да изминат повече разстояние, преди врагът да ги открие.

Не изкара този късмет.

Без добра преднина нямаше шанс да се доберат до Руфаа преди врагът да ги настигне. Джейн се беше опитала да се свърже с Ахмад, но не получи отговор.

Въпреки коварния терен Сейчан продължаваше да се носи напред с пълна скорост.

Джейн я потупа. Като продължаваше да се държи за Сейчан с едната ръка, посочи надясно, към някаква прашна диря в далечината. Малко тъмно петънце се носеше през пясъка, оставяйки следата след себе си.

На Сейчан й се искаше да вярва, че това е мираж.

„Нищо не може да се движи толкова бързо“.

Точката се носеше с над сто и петдесет километра в час.

Въпреки това тя знаеше, че е истинско — и знаеше кой лети след тях.

Сейчан стисна зъби и се опита да изстиска още мощ от мотора.

„Няма начин да успеем“.

Петънцето ги приближи и се превърна в сребристочерен мотоциклет. Мотористът беше почти легнал на седалката.

Сейчан се огледа. Знаеше, че няма да може да избяга на бледата преследвачка.

В далечината се издигаше дюна, рязко очертана на пътя им. Единствената надежда бе да търсят прикритие и по-висока позиция.

Определила целта си, Сейчан се наведе още по-ниско над кормилото.

„Хайде…“

С приближаването им дюната се издигна още повече, подобно на замръзнала вълна на фона на небето. Оказа се по-стръмна, отколкото изглеждаше. Но нямаше връщане назад.

Когато стигна подножието й, Сейчан се измести назад, като избута Джейн. Трябваше да прехвърли колкото се може повече тежест на задното колело за по-добро сцепление с пясъка. Моторът полетя нагоре по склона. Сейчан не намали. Не можеха да рискуват да заседнат.

Въпреки това пясъкът се съпротивляваше. Докато изкачваха дюната, целият склон внезапно поддаде и се плъзна надолу, превръщайки се в река. Сейчан се бореше срещу течението, поднасяше задницата на мотора, за да продължат да се движат и да не затънат още повече.

Бърз поглед надясно й показа, че другият мотор е само на петдесет метра зад тях.

Сейчан погледна напред — надяваше се, че ще стигне билото навреме.

И тогава дюната над нея експлодира и запрати стена от пясък към тях. Нямаше измъкване. Вълната преобърна мотора и ги изхвърли от седалката.

Сейчан падна на пясъка, изправи се и заби пети в земята, за да се спре. Намираше се по средата на склона. Джейн не изкара такъв късмет и продължи да се търкаля надолу.

Противничката я приближаваше, като караше с една ръка. В другата държеше автомат с димящ гранатомет под цевта.

Сейчан посегна към пистолета си, но кобурът бе празен.

Нищо не можеше да направи.

Противничката й не носеше каска, а само шал, покриващ долната половина на лицето й, но Сейчан знаеше, че жената се е ухилила жестоко, предвкусвайки удара. Познаваше това чувство — неведнъж самата тя го беше изпитвала.

Моторът намали скорост, а замаяната Джейн най-сетне спря да се търкаля по склона.

Когато ревът на двигателя утихна, се чу нов звук.

Лай.

От дюната горе.

Сейчан се обърна и видя как нещо рошаво прелетя над билото и се понесе надолу.

„Анджин“.

На билото се появиха хора с пустинни роби. Проснаха се по корем на пясъка, насочили дълги пушки напред. Залпът накара Сейчан да се хвърли на земята, но всички се целеха надолу, в жената с мотоциклета.

Куршуми се забиваха в пясъка, рикошираха от скали и няколко улучиха мотоциклета отстрани. Ездачката му се извъртя и даде откос назад, но намерението й беше не да победи, а да се измъкне. Лишена от наградата си, тя побягна, като се движеше на зигзаг, за да е по-трудна мишена.

Анджин дотича, близна Сейчан по лицето и заподскача в пясъка около нея.

Тя задържа псето, колкото да се обърне и да види Ахмад, който се плъзгаше по дюната към нея.

— Как…? — Сейчан погледна редицата мъже на хребета. — Кои…?

Ахмад се усмихна и махна нагоре.

— От Руфаа. Идват убие теб. — Видя смаяната й физиономия и я потупа по ръката. — Те мисли ти убива двама старци от село. Намират тела тази сутрин. Тръгват по следа насам.

„За да си отмъстят“.

Сейчан си спомни фигурата, която се беше спотайвала около камиона им. Вече знаеше, че трябва да е била бледата жена, само че маскирана. Явно уловките й онази нощ включваха и убийство.

— Те намира мен в камион — каза Ахмад. — Аз им казва ти не убила. Тогава те вижда. — Той имитира с ръка прашната й диря. — Идва при теб.

„И ни спасявате“.

Долу Джейн се изправи и започна да се изкачва. Щом дойде при тях, тримата продължиха към билото.

От другата страна на дюната бяха скрити пустинни мотоциклети и няколко камили, вероятно взети по пътя от някои номади.

Но нещо липсваше.

— Къде е камионът?

— А, не далеч. Но много шум, много — Ахмад отново имитира прашната диря, — за да се промъкне тук.

Сейчан се обърна в другата посока и се загледа в далечината.

Почти на хоризонта различи двата хълма, служещи като задник на великана. Над тях беше увиснал нов облак от прах и пушек.

„Грей…“

Джейн забеляза накъде гледа.

— Може да са успели да се измъкнат.

Сейчан сграбчи Ахмад за рамото.

— Има само един начин да разберем.