Джеймс Ролинс
Седмият мор (27)

24.

3 юни, 14:38

Остров Елсмиър, Канада

„Ако не бях толкова уплашен, щях да съм замаян“.

Все още скрит в товарния отсек, Пейнтър усети как самолетът се наклонява за поредния бавен завой над бурята.

След турбулентното, разглобяващо костите минаване през облачния слой машината бе стигнала до по-спокоен въздух над бурята и кръжеше вече повече от час. Екипажът най-вероятно се готвеше за пускането на осемнайсетте контейнера, всеки съдържащ по четвърт тон Pestis fulmen, но поради бурята долу и магнитната буря горе връзката между станция „Аврора“ и самолета явно беше проблематична.

Или може би всички бяха особено предпазливи.

Почти опрял буза в знака за биологична опасност, Пейнтър оценяваше тази предпазливост.

Беше използвал времето да разбере колко души има на борда на самолета. Трябваше да е внимателен, докато се промъква между контейнерите.

Видя двама мъже с черни комбинезони — от хората на Антон, — въоръжени с автомати като този, който Пейнтър беше метнал на собственото си рамо. Докато чакаше, се беше уверил, че отмъкнатите от охранителите резервни пълнители са заредени. Освен това прецени движението на охраната. За съжаление те се редуваха и не се задържаха заедно на едно място.

„Лошо“.

Преди малко едва не беше хванат от един от екипажа на самолета. Човекът бе имал нужда да се облекчи, но единствената тоалетна беше заета, така че беше дошъл в задната част, за да използва една фуния, която излизаше навън. Беше застанал толкова близо до Пейнтър, че той можеше да го потупа по рамото. Все пак разминаването на косъм бе позволило на Пейнтър да види, че човекът е въоръжен с пистолет. Според преценката му екипажът се състоеше най-малко от двама души, както и от отговорника за товара.

Освен това на борда имаше шестима учени, обезпокоени на вид мъже и жени. От непрекъснатото им бърборене беше ясно, че са цивилни, което беше проблем, тъй като можеше да нямат никакви лоши намерения, а да са просто ентусиазирани изследователи.

Ако изскочеше и откриеше огън, Пейнтър може би щеше да свали двамата въоръжени охранители, но учените щяха да се окажат под кръстосан огън. И до какво щеше да доведе това? При най-малкия намек за проблем екипажът просто щеше да заключи кабината и да остави Пейнтър да блъска безсилно с юмруци по бронираната врата. А отговорникът за товара щеше да задейства автоматичната система за изхвърляне на контейнерите.

Планът на Пейнтър беше далеч по-прост.

При първия ред палети имаше две червени копчета за аварийно спиране на системата, по едно в двата края на трюма. Те прекъсваха захранването на хидравличните бутала, които трябваше да избутат деветте палети по въртящите се колела и през задната рампа. Планът имаше само две спънки. Първо, копчетата работеха само когато всичко беше задействано, което означаваше, че ще може да ги натисне в последния момент. Второ, дори да натиснеше копчето, отговорникът за товара можеше да отмени командата и да продължи с операцията.

Така че Пейнтър се нуждаеше от време между първата и втората спънка, за да убеди всички на борда да спрат онова, което правят.

За целта се нуждаеше от друго нещо.

Заложници.

Нещо беше развълнувало учените около импровизираната работна станция. Един монитор показваше искряща карта на бушуващата в йоносферата буря. Учените я коментираха възбудено, като говореха на научен жаргон.

— Вижте струята плазма. Определено е ХСС.

— Може да е коротационен регион на взаимодействие.

— КРВ? Не, Г-скалата бие всички показатели.

В трюма нямаше прозорци и Пейнтър можеше само да си представи как изглежда северното сияние на такава височина. Над облачния слой слънцето още светеше, но поради ниската му дъга сияние с такава сила вероятно бе видимо. Прииска му се да можеше да го зърне.

За съжаление някакъв дух явно го чу.

Около него се разнесе тих стон на хидравлика и задната рампа на самолета започна да се отваря. Светлината нахлу в полутъмния трюм през широката цепнатина.

Отпред се чуха възбудени възклицания и ръкопляскане.

Пейнтър се напъха още по-навътре между палетите. Отвън ревяха ветрове, но не проникваха в трюма. Самолетът се разклати поради внезапната промяна в аеродинамиката, но пилотът показа майсторство и бързо го изравни.

В момента летяха към ниско увисналото слънце, което позволи на Пейнтър да види тъмносиньото небе зад опашката. Искрящи зелени и червени вълни танцуваха в небесата. Запленен за момент, Пейнтър не успя веднага да забележи промяна в звука на хидравликата, но тракането на мотор моментално го накара да се обърне.

Едното от буталата се беше задействало.

Пейнтър беше предположил, че ще изхвърлят редовете един по един, за да намалят вероятността метеорологичните балони да се сблъскат или оплетат.

За съжаление първо щяха да изхвърлят контейнерите, между които се беше скрил.

Пейнтър хвърли един последен поглед, запомняйки позицията на всеки в трюма — след което изскочи от скривалището си и се затича приведен между високите контейнери и заоблената стена на корпуса.

Стигна до червеното копче и стовари длан върху него.

Буталото, което се движеше напред покрай левия борд, спря с разочарована хидравлична въздишка.

Всички погледи се обърнаха шокирано към него, сякаш се беше материализирал от нищото.

Време беше да заплаши заложниците си.

Хвърли се зад първия контейнер отляво и скрит зад него, насочи автомата към редицата контейнери покрай десния борд и се прицели в един от знаците за биологична опасност.

— Никой да не мърда, или ще започна да стрелям по заложниците! — изрева той към събралите се отпред.

„Да видим колко ценят живота си — и евентуалните си бъдещи синове“.

Очевидно заплахата му не успя да достигне до отговорника за товара. Второто бутало изстена и се задвижи напред, за да избута заложниците му. Отговорникът явно беше забелязал червената светлина за първия ред на пулта си и бе решил да изхвърли втория вместо да се придържа към графика, което щеше да му даде време да провери причината за прекъсването.

Уви, това не пасваше на графика на Пейнтър.

Прикован на мястото си, той нямаше как да стигне до копчето на десния борд, така че буталото продължи напред. Стигна до първата палета, бутна я във втората и целият убийствен парад пое към зейналия отвор на кърмата.

Пейнтър изчака буталото да се изравни с позицията му и се прицели в хидравличните кабели с надеждата да прекъсне един или два и да принуди буталото да спре. Дръпна предпазливо спусъка, боейки се от рикошети в затвореното пространство.

Два куршума прекъснаха един кабел, но това като че ли не даде никакъв резултат.

Поне не за буталото.

Един от охранителите, помислил стрелбата за атака, се паникьоса и откри огън към позицията на Пейнтър. Тъй като беше прикрит, куршумите не го улучиха, но май щеше да е по-добре да бяха.

От такова късо разстояние куршумите пронизаха алуминиевия контейнер с микроба и прелетяха над главата на Пейнтър. От удара бяха изгубили инерция и само отскочиха от следващия контейнер.

Въпреки това пораженията бяха налице.

Бликнаха алени фонтани и окъпаха Пейнтър. Ако се съдеше по ужасените писъци, подобни фонтани бликаха и от дупките от другата страна. Но пораженията не бяха приключили.

Пейнтър чу над себе си рязко съскане.

„О, не…“

Погледна нагоре в мига, когато метеорологичният балон експлодира от пакета върху контейнера подобно на предпазна въздушна възглавница при автомобилна катастрофа. Явно някой куршум беше улучил резервоара му. Балонът се удари в тавана и се замята, сякаш се мъчеше да се освободи. После направи онова, за което бе проектиран, и полетя към отвора. Пробитият контейнер се откъсна от палетата си и го последва.

Пейнтър се хвърли настрани и се блъсна в корпуса.

Тежащият четвърт тон контейнер се размина на сантиметри с главата му.

Другите контейнери от редицата се бяха преобърнали, но в крайна сметка последваха блудния си другар. Балонът се разкъса и спусна, като падна върху редицата и оплете всичко.

Буталото при десния борд продължаваше да си върши работата, без да забелязва хаоса от другата страна.

Пейнтър гледаше как контейнер след контейнер стигат до края на рампата. Падаха като камъни надолу, но секунди по-късно на фона на синьото небе разцъфваха бели гъби, осветени от трептящото северно сияние.

Девет балона се издигнаха нагоре, а смъртоносният им товар се поклащаше под тях.

Безпомощният Пейнтър остана свлечен покрай стената.

— Какво стана, по дяволите? — прогърмя глас от предния край на товарния отсек.

Пейнтър се обърна. Явно шокираният човек беше отговорникът за товара, дошъл да види резултата от работата си. Автомати се насочиха обвинително към Пейнтър.

Подгизнал като зрелостник на абитуриентски бал, той сви рамене.

— А си мислите, че вашият ден е бил кофти.

 

 

15:39

„Дръж се…“

Кат беше клекнала до Сафия и притискаше студен компрес към челото й. След първия пристъп беше свалила почти безчувствената жена от снегомобила и я бе завлякла до една от кожените палатки на инуитите. Въпреки външния си вид номадското жилище върху леда на езеро Хейзън имаше походно легло с одеяла и се отопляваше от походна печка.

Тримата рибари — Тагак, Джоузеф и Нейтън — бяха предложили да помогнат, но Кат се страхуваше да не ги зарази и ги бе помолила да стоят настрана. Въпреки това прие да използва палатката и комплекта им за първа помощ, включващ шишенце аспирин, който беше добре дошъл както за нея, така и за Сафия.

Беше изпила три с надеждата, че няма да й прилошее.

Накара Рори да направи същото. Той крачеше неспокойно напред-назад в тясното пространство. Кат си беше дала сметка, че да го държи вързан означава да пропилява полезен ресурс, особено когато трябваше да домъкне Сафия тук.

Пък и къде можеше да отиде Рори? Ключовете от снегомобила бяха у нея, а единственото превозно средство на инуитите бяха снегоходките им и теглена от кучета шейна. И преди час Нейтън беше потеглил с рунтавия си екип към Алърт, за да извика помощ.

Езеро Хейзън имаше малка импровизирана писта. Това бе едно от трите места в парка, където можеше да кацне самолет. Сезонът беше в началото си и пистата беше покрита със сняг и неизползвана до този момент, но Кат се надяваше, че от Алърт могат да изпратят помощ.

Поне такъв беше планът.

Освен това беше поставила Тагак и Джоузеф на стража, като им заръча да си отварят очите за някакви признаци за преследвачи от станцията. Подобно на всеки пътуващ в Арктика, двамата бяха въоръжени.

Сафия изстена и се замята под одеялата. Кат беше намерила цифров термометър в пакета за първа помощ и бе премерила температурата й — 39,7. Висока, но не опасна за живота. Въпреки това Кат непрекъснато й слагаше потопени в ледена вода компреси, за да запази мозъка й, като периодично пращаше Рори навън да смени водата. Държеше едната си ръка на тила на Сафия, а другата на челото й.

Студът наистина като че ли я успокояваше и след първия пристъп не беше получавала други. Оттогава ту губеше съзнание, ту идваше на себе си, като понякога ги разпознаваше, друг път не.

Бълнуваше нещо в треската си.

Рори се приближи и наклони глава.

— Мисля, че говори на коптски.

— Сигурен ли си?

— Не стопроцентово. И може да няма значение. Доктор Ал-Мааз е експерт по египетска история и знае много добре коптски. Може просто да бълнува от треската.

Кат го погледна.

— Но не мислиш, че е това.

— Когато се разболяха, баща ми и другите имаха ярки халюцинации.

— Което е нещо обичайно при висока температура и енцефалит.

— Да, но в случая става дума за много сходни бълнувания. Все за Египет, изгарящи пясъци, болести.

— Възможно е баща ти и хората му да са реагирали на топлината и собствения си страх от болестта. Сходствата може да са просто резултат от силата на внушението, предизвикващо масова заблуда.

— Може и да е така. В края на краищата някои от халюцинациите изобщо не пасваха на този модел.

— Ето, сам виждаш.

Рори въздъхна.

— Баща ми се е намърдал в главата ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Водехме дълги разговори по интернет. Той имаше своя теория. Смяташе, че е възможно организмът да записва паметта на заразения индивид, да я предава на следващата жертва и да я възпроизвежда, като стимулира мозъка на втория човек по същия начин.

— Защо му е да го прави? Какво е еволюционното предимство на подобно поведение?

— Той смяташе, че само силни спомени могат да бъдат уловени и записани, особено ако става въпрос за нещо плашещо, което може да възбуди мозъка по-пълно и да храни микроба. След това, като го пренася и повтаря модела при следващата жертва…

— … ще може бързо да възбуди мозъка и да си осигури нова храна. — Кат кимна. — Интригуващо, но къде ни отвежда това?

— Според баща ми ни отвежда чак до времето на библейските бедствия.

— Как така?

— Той смяташе, че щамът, който зарази него и сега Сафия и който се разпространява в Кайро и отвъд него, е от времето, когато организмът за първи път се е размножил в Нил и е направил водите му червени. Мислеше си, че микробът е уловил онзи период на паника и ужас и сега го повтаря отново и отново, нещо като ехо от далечното минало.

— След толкова много време?

— Може да не е чак толкова много за самия организъм. Саймън Хартнъл го изследва и установи, че той е почти безсмъртен, способен да изпада в спящо състояние до следващата доза електричество. — Рори сви рамене. — Както казах, това беше просто нещо, върху което размишляваше баща ми. И когато Сафия се разприказва на древноегипетски, това ми напомни за разговора ни.

Кат обмисли тази теория. Човешките спомени се концентрираха в района на хипокампуса, но последните проучвания даваха основания да се смята, че информацията се записва там само краткосрочно. След това хипокампусът кодира тези спомени като електрически модели през милиардите синапси и ги разпределя за дългосрочно съхранение по цялата мозъчна кора.

Спомни си също, че д-р Кано беше споменала за уникалната способност на археите да се преобразяват, да се свързват заедно във вериги или жици. Възможно ли бе мрежа взаимносвързани микроби да уловят мозъчните вълни, особено ако са плод на силен спомен, и по-късно да ги имитират?

Сафия се размърда, устните й се раздвижиха безмълвно в някакъв сън.

Кат я побиха тръпки, когато си представи онова, което може би се случва в мозъка й.

Рори се премести по-близо до Сафия и прошепна в ухото й:

— Хере, ним пеп у-ран?

Кат се намръщи неразбиращо.

— Какво й каза?

Той я погледна.

— Попитах я на коптски как й е името.

— Но защо…?

Сафия най-сетне отвърна, сякаш говореше от дълбок кладенец.

— Сабах пе па-ран… Сабах.

Рори подскочи от отговора й и побърза да се дръпне. На лицето му беше изписан страх.

— Какво?

Той погледна лаптопа, поставен върху една кожа, после към Сафия.

— Каза, че името й било Сабах.

— С какво е важно това?

— Преди да се отприщи този ад, Сафия научи името на мумифицираната жена на трона, която я зарази. Сабах.

На Кат й се искаше да отхвърли и това като самовнушение. Щом Сафия бе работила върху загадката, трескавият й ум можеше да е скалъпил името.

И все пак…

Тя погледна Рори.

— Как научихте името й?

— От татуировките по тялото й.

Кат се замисли за момент, после извади диска с данни, който беше взела от джоба на Сафия. Тикна го на Рори и посочи лаптопа.

— Виж какво друго можеш да откриеш.

Нямаше да остави нито една следа непроверена.

Рори взе с нетърпение диска и седна по турски пред компютъра.

Кат насочи отново вниманието си към Сафия, като мислено я подканваше да се бори. Премери отново температурата й, смени компресите и успя да я накара да изпие още един аспирин с няколко глътки вода.

Рори тракаше на клавиатурата зад нея, мърмореше си, понякога отчаяно, друг път изумено. Кат го остави да се съсредоточи върху работата.

— Ей — обади се глас зад чергилото на палатката. Беше Джоузеф, най-възрастният от тримата инуити. — Някой идва. Много светлини се спускат в долината от планините.

Кат грабна оръжието си.

„Май е време и аз да поработя“.

 

 

15:58

Сабах пе па-ран…

Тя върви за хиляден път през изгарящите пясъци, покрай труповете на биволите, през смазаните тела на всякакви птици, дори лешоядите са паднали там, където са се хранели.

От селото отляво се надигат писъци, плач, стонове.

Но тя продължава към кървавочервената река. Крокодили се носят безжизнено в нея, обърнали кореми към слънцето. Тръстиките са задръстени с изсъхнали телца на жаби. И навсякъде се надигат и спускат облаци от мухи, подобно на вълните на морето зад делтата.

Появяват се други картини, които се наслагват върху тази.

… жена притиска умиращо бебе към гърдите си.

„Моето дете“.

… младо момиче се бори за глътка въздух, а тялото му гори.

„Аз съм това момиче“.

… прегърбена старица бива пребивана с камъни заради богохулство.

„Чувствам как тези камъни чупят черепа ми“.

И така без край.

Тя е стотици жени, продължаващи назад до онова време на мъка. Тя е Сабах и всички други, носели този спомен. За това са били обучени всички, да бъдат хемет неджер… девицата Божия. Научени са да приемат водата и да я оставят да мине през тях, да сдържат собствените си страхове, за да не опетнят спомена за времето на мъките, да го запазят за следващата след тях, за да не бъде забравен никога.

Да носиш спомена е проклятие.

Да знаеш онова, което знаем, е благословия.

„И сега аз съм поредната“.

Стига до калния бряг и се заглежда отново към мястото, където светът свършва в стена от мрак далеч отвъд реката. Бурята поглъща слънцето и то не й стига. Проблясват светкавици, градушка блъска пясъците като копитата на хиляда гневни жребци. Тя знае, че това е минало и че може да е бъдеще.

Обръща се към новата жена.

„Трябва да ги предупредиш“.

 

 

16:05

— Условията остават в подходящите за опита рамки — каза д-р Капур на Саймън.

Двамата стояха в контролната станция. През извития прозорец се разкриваше панорамен изглед към кулата. През последния половин час емоциите му се люшкаха между ярост и радостно въодушевление.

Не можеше да проумее как Пейнтър Кроу^[1] внезапно се беше появил на борда на самолета. Сякаш кучият син беше живо въплъщение на името си и бе отлетял там. Сега самолетът беше заразен и се поставяше под изолация. За съжаление половината контейнери с Pestis fulmen си оставаха на борда му, но въпреки саботажа девет бяха пуснати.

Саймън се взираше в картата на йоносферата. Малки светещи точки показваха къде балоните са освободили товара си в долната част на заредения слой на атмосферата. По екрана се виеха и носеха вълни, показващи проекция на енергийните потоци от геомагнитната буря.

Капур кимна към картината.

— Проекциите остават добри дори без допълнителния товар. Все пак трябва да дадем време на семената да се успокоят в този басейн. — Той посочи на екрана място, където енергията се завихряше силно. — Вече калибрирах лъча към тази цел. Но не бива да чакаме твърде дълго и да позволим на теченията в йоносферата да разпръснат семената твърде много.

— След колко време смятате да започнете?

— След десет минути.

— Отлично.

Саймън едва не заподскача от вълнение.

„Още десет минути и мечтата на Тесла най-сетне ще бъде осъществена… както и моята“.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката и чу пращенето на статично електричество. Знаеше кой е бил свързан с личната му линия.

— Антон?

— Открихме ги, сър.

— А данните?

— Ще бъдат осигурени до десет минути.

Саймън се усмихна на щастливото съвпадение.

„Идеално“.

— Знаеш какво да правиш — каза той.

— А жените?

Саймън погледна друг екран, който показваше кръжащия самолет. Пейнтър Кроу вече не представляваше проблем, а само нерешен въпрос. Не виждаше необходимост да пази разменни монети.

— Разчисти кашата.

— Разбрано.

Саймън стисна ръце зад гърба си в опит да овладее вълнението си. Закрачи напред-назад. Погледна към пулта.

„Навсякъде зелени светлини“.

Сякаш мина цяла вечност преди Капур да се върне.

— Е? — подкани го Саймън. Човекът като че ли се колебаеше.

Физикът се ухили и посочи пъхнатия в конзолата ключ.

— Готови сме да започнем.

Саймън смяташе, че този момент се нуждае от някакви паметни думи, от величествена реч за промяната на света, но реши да остави делата му да говорят сами за себе си. Пристъпи към конзолата, хвана ключа и го завъртя.

Усети вибрацията на мощ в пръстите си, когато системите се задействаха — или може би собственото си ликуване.

„Най-после…“

Лицата на хората в станцията се обърнаха към прозореца.

— Погледнете върха на кулата — каза Капур.

Погледът му се насочи нагоре. Медните пръстени започнаха да се въртят, повличайки със себе си огромните електромагнити. Вътре в онова метално гнездо яйцето от свръхпроводници в титанова обвивка бавно се завъртя с насочен надолу връх.

— Изумително — прошепна Капур.

През следващата минута пръстените набираха скорост, магнитите се превърнаха в размазано петно. Яйцето се въртеше като идеално балансиран пумпал, издигаше се безтегловно в този пашкул от енергия — и бавно започна да се накланя, насочвайки върха си към тъмното небе.

Затаил дъх, Саймън пристъпи напред, следван от Капур.

Щом оста на яйцето се насочи към небето, Саймън издиша.

С гръм, сякаш светът се пукаше, от кулата изригна стълб от чиста плазма. Контролната станция се изпълни с ликуващи викове и подсвирквания — всички знаеха, че това е първата стъпка към спасяването на планетата. Сини мълнии полетяха от върха на кулата и се понесоха към спиралата на антените, затанцуваха между клоните на стоманената гора. Гледката напомняше на Саймън на огньовете на свети Елм, природно светлинно шоу по мачтите на платноходите, плаващи в непознати води.

Само че това пътуване изследваше един много по-загадъчен океан.

Колоната плазма стигна до облаците и ги раздели. Под тях заиграха мълнии, опитващи се да разпръснат енергията. Лъчът продължи към небето, където най-сетне улучи мишената си.

Заби се в йоносферата, в опънатия горе щит, в бариерата от микроскопични организми. Енергията се разпръсна навън като северно сияние с такава яркост, че Саймън трябваше да закрие очите си.

Капур му подаде тъмни очила.

Саймън ги вдигна към очите си — беше прекалено възбуден, за да си ги сложи. Още и още енергия изригваше от кулата към небето, като продължаваше да зарежда сиянието. Вълни от енергия се понесоха навън във всички посоки.

— Успяхте — каза Капур, който отново гледаше панела. — Стабилно е.

Саймън се усмихна.

„Най-сетне…“

 

 

16:21

Нещо се беше объркало ужасно.

Пейнтър стоеше до спуснатата задна рампа на самолета, увил юмрук в парче от метеорологичен балон. Отвън колона от огън прониза бурята и се пръсна по покрива на света. Подхранвано от тази енергия, северното сияние блесна във всички посоки, по-ярко и от арктическото слънце.

Усети заряда по кожата си, когато микробите в дрехите му реагираха на енергията във въздуха. Хвърли поглед назад към тъмния товарен отсек и видя, че алените локви от надупчения контейнер трептят с меко сияние.

Пред очите му една от тези локви потече като река към него и отвора. Пейнтър извика на събралите се зад прозрачния параван, издигнат набързо между товарния отсек и предната четвърт на самолета:

— Дръжте самолета с носа надолу!

Не искаше тази отровна супа да се излее навън. Подозираше, че част от нея вече е изтекла преди редът да бъде възстановен. Представи си как самолетът рисува червен кръг над облаците и засява както бурята долу, така и небето над тях.

След катастрофата на борда на самолета Пейнтър беше изолиран от останалия екипаж. Единствено той беше полят от контейнера, който още лежеше преобърнат и продължаваше да тече при всяко полюшване на самолета. Пейнтър не се съмняваше, че биха го застреляли на място, само че имаха нужда от ремонтен екип и никой не изгаряше от желание да излезе в това отровно блато.

Така че от него зависеше да направи нещо със задната рампа, която си оставаше отворена, тъй като механизмът й за задвижване беше блокиран от парцалите на разкъсалия се балон. От „Аврора“ не им разрешаваха да кацнат преди проблемът да се реши. Станцията не искаше твърдо приземяване, при което можеха да разпръснат контейнерите из тундрата или върху базата.

Което засега означаваше, че екипажът има нужда от него.

Макар че дълбоко в себе си другите несъмнено знаеха, че вдишват намиращия се във въздуха патоген, Пейнтър ги остави да се вкопчат в лъжливите си надежди.

„Те ме запазват жив“.

Блесна ослепителна светлина, съпътствана с гръм, който разтресе самолета. Пейнтър беше летял на достатъчно самолети, за да познае какво бе станало.

„Мълния“.

Обърна се отново към откритото небе. Както и се страхуваше, положението отвън започваше да се променя. Северното сияние изпълваше целия небесен купол. Вече не беше на искрящи вълни, които нежно се люлеят над света, а яростна буря, бушуваща навсякъде.

Откъм земята се чуха по-остри пукоти.

Пейнтър знаеше на какво е свидетел. Наричаше се високоатмосферна мълния, но всъщност бяха потоци светеща плазма, изхвърляни от йоносферата. Проявяваше се по различни начини, всеки със симпатично име като спрайт, синя искра и елф, но всъщност всички те представляваха мощни електрически разряди.

Но Пейнтър знаеше също, че толкова мощен разряд никога не е бил регистриран.

Десетина сияещи спрайта разцъфнаха във въздуха и избухнаха в алени огнени кълба, пускайки пипала от енергия към облаците, като в същото време в небето се издигнаха ослепителни сини конуси газ.

Бурята долу не беше радостна от ставащото и продължи да хвърля мълнии към небето, което само засили огнения танц над облаците.

Пейнтър знаеше, че дори буря със средна сила съдържа потенциалната енергия на сто атомни бомби като тази, пусната върху Хирошима, а разбеснелият се арктически звяр долу като нищо можеше да е десет пъти по-силен.

Явно от станцията бяха осъзнали същото. Колоната плазма от кулата към небето внезапно угасна.

Но вече беше твърде късно.

Саймън Хартнъл бе успял да постигне невъзможното.

„Той подпали небето“.