Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (7)

7

Пристигнах тук не за да се крия от спомените, да лея сълзи само когато режа лук и да чакам болестта да ме отнесе. Пристигнах тук преди всичко да живея. Защо заминах ли? За да не срещам никого от хората, свързани с призраците от миналото, за да не се натъквам на предмети от миналия си живот. Не обичам подсказването, напомнянията. Сама ще прелиствам страниците, и то в произволен ред, за да разбера с какво съм влязла в днешния ден. И това не са патетични изблици от напомпана с бодрост книжка в стил „Опознай себе си за 24 часа“.

Когато сме изправени пред смъртта, е прието да се замисляме за вечното, за красотата на изгубеното и прелестите на настоящето. У мен няма такова предсмъртно пробуждане на любовта към света. Искам само да съм в мир със себе си. А за това не е задължително да страдаш от смъртоносна болест. Моята ми даде само тласък. За някой друг, подобен тласък може да е нещо съвсем незначително. Например заплашително отклонилата се стрелка на кантара.

Прекалено дълго дори не познавах себе си. Прекалено дълго тичах с всички сили, тласкана от стремежа да взема повече от отреденото ми. Прекалено дълго проливах сълзи над нещо, което така и си остана недокоснато, непостигнато. Беше време да се спра край този поток, да поседна на брега, бавно да разреша косата си… И да продължа по пътя си с малки крачки, без да забравям да се радвам: да живея, да дишам, да гледам, да слушам. Без бързане.

Сега, както никога досега, ми се иска да бъда сред хора. Точно затова започнах работа, макар че с парите, получени от продажбата на семейното жилище, мога да живея в разкош още няколко години в Овалния град. Наех квартира в най-шумната, препълнена сграда, от чиито прозорци се носи джаз и мирише на току-що приготвена лимонада.

Колко тежко ми беше с товара на изписаните тетрадки… А в Овалния град дишам леко, губя се между разноцветните сгради в багрите на залеза, бавно крача към вкъщи под жълтата светлина на фенерите и леко настръхвам от вятъра, който се носи откъм морето. Сега вътре в мен има една постоянно светеща лампичка. Преди тя ту угасваше, ту светваше отново. Светлината й примигваше. А сега не помръква и за минута. Моят вътрешен фар.

* * *

Преядох с пържени праскови. Те растат през цялата година в Жълтото село, което е на сто и петдесет километра от Овалния град. Затова тук прасковите се продават на всяка крачка и са просто неприлично евтини. В делничен ден още в шест сутринта хлапаците от Жълтото село пристигат тук с пълни кофи и подвикват по улиците: „Медени праскови, току-що набрани, медени праскови, току-що набрани!“ Без да излизам от уютното си жилище, пускам от балкона въженце с привързана за него кошничка с парите за един килограм, и малкият продавач ми я пълни с избрани „меденки“. Наистина са толкова сладки, че дори ми присядат на гърлото.

Наскоро готвачката Сома от нашия ресторант ми обясни, че жителите на Овалния град не ядат зимните праскови сурови. Пържат ги. „Да не си се побъркала, момичето ми? Ще си навлечеш диабет! Прасковите от Жълтото село се ядат сурови само през летните месеци. Зимата ги пържат и ги сервират със сос. При пърженето захарта им изтича.“

Сома е родена в Жълтото село, където слънцето е в изобилие през всичките дванайсет месеца. Там нанасят топлата утайка от силно кафе върху косата си и затова изобщо няма побелели хора. Освен това там не обичат много-много белокожите, дори и „жълтите“, и казват, че външното не изразява същността им. Питам Сома: „Значи, и ти не ме обичаш особено?“ Тя отвръща, докато реже тиквички: „Съвсем не, напуснала съм селото още като дете! Но така или иначе не обичам да употребявам прекалено често думата «обичам». Не бива да свикваме с нея.“

Вкъщи нагрявам силно тигана и пържа прасковите в зехтин. Предварително ги нарязвам на половинки, внимателно вадя костилката и ги натривам с млян червен пипер. Разбивам сметана, заливам пържените „меденки“ и отгоре ги поръсвам с кашкавал от козе мляко. „Само ги сервирай топли и не жали кашкавала. Обикновено заедно с прасковите предлагаме и несладки хлебчета със стафиди. Става още по-вкусно.“

Сома ми обещава да ми каже още няколко рецепти, ако я поканя на „нашите“ банички с плънка от зеле: „Веднъж ги опитах, беше отдавна, при нас работеше една татарка… Вкуснотия! Но на мен не ми се получават така.“ Уговаряме се да се срещнем в края на следващата седмица и аз усилено се мъча да си спомня как баба ми правеше тези банички.