Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (28)

3

Толкова ми е спокойно. С теб и без теб. Не ме връхлита страх, че случилото се между нас е било сън — когато се забавиш някъде или рано сутрин, току-що събудила се, не те намирам до себе си, защото си отишъл за топъл хляб. Всичко при нас е толкова осезаемо, че е невъзможно реалността да се окаже илюзия. Усещам сигурна почва под краката си и не се страхувам да падна, дори ако внезапно скоча от стръмната скала на чувствата. И при това „ако“ е за „всеки случай“. Няма да правя повече спонтанни екстремни скокове, независимо колко мощен ще е вятърът от емоции, тласкащ ме към това. Уверена съм.

Сега дълбоките взаимни чувства между мъж и жена не ми напомнят реклама на портокалов сок, за който не вярвам, че е натурален. И какво като ги няма вълнуващия трепет и горещия водовъртеж в стомаха… Преди, всичко беше в излишък, до пресита, но разранено до кръв. Сега преживявам трудностите по реда на появата им. А ако ги няма, просто се радвам на дребните неща, от които се състои животът.

С Ре се отърсих от една голяма своя слабост — преди много обичах да се заравям в спомените. Само да се настаня по-удобно, да притворя очи и започвах потапянето… Никакви сравнения повече, никакво връщане към руините на миналото. Днес между мен и миналото има охранявана граница. Белег. Все още възпален и горящ, но вече не пулсиращ както преди.

Да приемеш миналото и да не се ровиш в него — на това не можеш да се научиш от чужд опит. Примирието с миналото идва с времето. Това не е война до победен изстрел, а по-скоро мирно, макар и бавно разрешаване на конфликта.

Толкова много „сега“ вече са в живота ми. Не мимолетната свежест на нови чувства, а спокойно начало, бял лист.

Понякога като че ли надникваш през тъмния прозорец на профучаващ вагон и зад неясните цветни плетеници виждаш отражението на близък човек, който още живее в теб. Дръпваш се уплашено, оглеждаш се на всички страни, а после облекчено въздъхваш и затваряш очи. Та това може да е само собственото ти отражение. И вътрешно крещиш от умора — вече нямам сили да живея с теб, отивай си, остави ме на мира!

Нашата уязвимост се дължи на честото обръщане към миналото и неговите герои. Нужни са решителност и способност за действие. Трябва твърдо да си кажеш: край, стига толкова! И да престанеш да пристъпваш на място, да не се обръщаш към багажа на миналото и известно време изобщо да не поглеждаш назад. Ако окончателно решиш да напуснеш някое място, мисли за това накъде ще поемеш, а не за това, с което отдавна е трябвало да се сбогуваш.

* * *

Отново вярвам в персоналните спасители. В ранната си младост се съмнявах, че ще срещна човек, който ще ме сглоби — мен, разпадналата се на съставните си части, и ще ме прегърне силно. Просто тогава си мислех, че никой не би ме обичал такава, каквато съм. Защото аз непрекъснато съм различна, изтъкана от крайности. И всеки, когото съм срещала, се е влюбвал само в една от всички тези крайности.

На седемнайсет, въпреки цялата си недоверчивост, се влюбих в мъж, който успя да ми подари постоянство. Благодарение на него станах цяла. Във втори курс от следването се разделихме. Той замина за друга страна.

После беше онзи, заради когото най-вече напуснах Града на лошото време. Изглежда се беше появил в живота ми не с благородна мисия, а само за да изпита твърдостта на вярата ми. Не само че не издържах изпита, но и съвсем загубих вяра. Мислех си, че всичко ще приключи така — с него.

Но ето, появи се един, който ми се струва, че знае всичко, или ако не знае, със сигурност усеща. Ре ме върна към живота — в прекия и преносен смисъл на думата. Само седмица преди да го срещна, получих знак, че е близо, но както винаги, не обърнах внимание. Нали Сулеме беше споменала, че в жилището срещу моето трябвало да се настани „някакъв чужденец“. Оказва се, че това е бил Ре.

Моят нов съсед, моята нова светлина… самият персонален спасител. Той обикна настоящето ми, без да ме кара да се връщам в миналото… Всяка жена чака този мъж спасител и силно се нуждае от него. Но далеч не всяка ще си го признае на глас.