Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (69)

Послеслов

Този, който може да плаче не само за чуждите страдания, но и за измислените, определено е много повече човек от онзи, който плаче само когато го бият жестоко.

Висарион Белински

… Мамо! И как стана така, че аз, написал знаменитите си книги: за смъртта, за страха, за праха, за комплекса на жертвата — се изхитрих все пак да стана… толкова невъзможно щастлив.

Дмитрий Воденников

Дописах последното изречение и вече се канех да изключа лаптопа си и да се приготвя за сън, но в последния момент реших да си проверя електронната поща, въпреки че не очаквах спешни писма. „Едно непрочетено писмо.“ От читателка на име Олеся. Отварям го: празна страница и само един ред: „Изглежда, че знаете всичко за нас, жените, а това, което не знаете, го чувствате.“ Усмихнах се, благодарих на непознатата и… се замислих.

Често ми казват, че познавам добре жените, че ги разбирам и дори ги защитавам пред мъжете. Да си призная честно — нямам такова високо мнение за себе си. Жените са прекалено сложни и всяка от тях е абсолютно уникална, за да можеш да ги изучиш. Затова пък желанията им са сходни. И може би точно тези желания съм изучил добре, разбрал съм ги и съм ги „вложил“ в книгите си. Как съм ги разбрал ли? Не мислете, че съм съблазнител. Нито претендирам за званието „лесен за съжителстване“ — все забравям да затворя пастата за зъби. Дори не мога и да ухажвам елегантно.

Така или иначе винаги съм имал желание да ме четат жени. За тях е по-интересно да се пише (надявам се малкото мъже сред читателите ми да не се обидят). Освен това, женските интереси и желания са били мое естествено обкръжение още от детството ми. Аз бях мълчаливо дете, не особено общително и повече обичах да слушам, отколкото да говоря.

У нас, в Баку, винаги се събираха жени — многобройните ми лели, баби, братовчедки. Докато мъжете работеха, те се събираха заедно, приготвяха кулинарни специалитети (сладка баклава или пай с пълнеж от пролетни зеленчуци), клюкарстваха, плачеха или се хвалеха със златните си украшения. Аз бях малък, слабичък и ми беше много по-лесно да се скрия, за разлика от моя едър братовчед. С часове можех да слушам жените от нашия род, а понякога дори заспивах зад плътната завеса, където вечер ме намираше мама.

Ето къде е началото на всичко, на този „вятър“, който сега ме тласка напред, помага ми да направя крачка, дори когато едва се държа на краката си. Всички ние сякаш сме изтъкани от детството. Онова, което сме усещали, чували и получавали тогава, днес, в живота ни на възрастни, се увеличава, разширява, сякаш под лупата на дядо ми.

„Ако ти знаеше…“ — това е една картина, поставена под лупа, през която погледнах историята на едно рижо момиче. Срещнах я в града, в който няма ъгли и където мнозина отиват, за да се запознаят по-добре със самите себе си.

„Ако ти знаеше…“ е историята за една мъка, която може да бъде споделена само с белоснежните страници на дневника. Това е история за чувства, съмнения, очаквания и за онези огромни страхове, които често ни помагат да започнем живота си отначало.

Когато прочете ръкописа, моят редактор добави: „Сафарли, тази книга утвърждава идеала за мъж — мъж през погледа на жена.“

В „Ако ти знаеше…“ героят, макар и съвсем обикновен (а може би най-невероятният!), става причина и катализатор за промяна в една житейска ситуация. Той е този, който насочва самия живот в съвсем друга посока. Това става по загадъчен, мистичен, невъзможен начин, но точно там е и обикновеното чудо на любовта. Просто един ден внезапно се появява човек (възможно е и да не е човек), в чиито ръце можеш да заровиш лице и да забравиш всичко. А на сутринта да се събудиш с окриляващо чувство на доверие. На нова вяра.

Да, именно отговаряйки на чувствата на един мъж, главната героиня Север успява да избегне опасностите и да преодолее препятствията, в които е толкова лесно да се препъне. Но тя също му помага да се върне към живота — нали и той идва при нея с фантомните болки на миналото. Всяко взаимодействие е взаимно обогатяване. В това е мъдростта и истината на нашето съществуване.

Тази книга свърши така внезапно, както и започна. За мен това беше неочаквано. И сега искам да ви кажа с няколко думи какво означаваше тя за мен и на какво ме научи.

Животът подлага вярата на човека на изпитание. Как се случва това? Ти живееш и мислиш, че имаш контрол над обстоятелствата, а после се случва нещо, с което не можеш да се справиш сам. Дори и с помощта на приятелите и близките си — не можеш да направиш нищо с болката, появила се в теб. Тя те довежда до отчаяние, струва ти се, че няма да има край и ти е мъчително страшно, иска ти се да затвориш очи и да не мислиш за нея. И най-важното — дори не знаеш доколко фатално е това — дали ще те убие, или ще те направи по-силен… В това е интригата на живота. Не знаеш какви карти са ти се паднали, но трябва да продължиш да играеш.

И най-същественото тук е настройката, с която ти, отърсил се от първоначалния шок, се връщаш в играта. Вълнуваш се, не си сигурен в нищо, чуждите карти винаги ти се струват по-хубави… Както казва класикът: всички щастливи са щастливи еднакво, всеки нещастен е нещастен посвоему. Най-важното в тази игра е твоята настройка. Ако се заловиш да поправяш ситуацията и си в лошо разположение на духа, със сигурност ще загубиш. С други думи, всички обстоятелства са временни и не бива да позволяваш да те заблудят. Ако нещо има значение, това е настроението, в което си.

Сигурен съм, че всеки от нас преживява изпитания. И абсолютно на всеки се дава шанс да излезе на ново ниво, отваря му се нова възможност, нова врата. Какво има зад нея — не се знае. Но колкото и да е странно, изходът зависи от самия процес. От това как ще се подготвим вътрешно, докато стоим пред тази врата. От това как ще влезем през нея.

Този процес е много важен за мен. Ето така се появи и тази книга за изпитанията на вярата. За Нея, за Него, за Града. И разбира се, за мен — така е при всяка книга, която ми се е наложило да изживея. Просто казвам онова, което смятам, че е трябвало да кажа. И нека всеки читател вземе от тази история нещо свое.