Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (5)

5

Начо ме кани на курабийки със сушени смокини. Учтиво отказвам. Тази вечер ми се иска да бъда сама, да поседя на стъпалата пред входа с Пако, дъвчещ лакомо парченцата шиш кебап, които съм му донесла. Всяка вечер в ресторанта събирам за него остатъци храна от чиниите. На Пако почти не са му останали зъби, затова го храня само с меки храни. Той е игрив, бодър, горд, но в очите му е цялата умора на света.

Преди да се настани в нашия вход, Пако дълго е скитал по улиците на Овалния град, за да търси стопанката си. Казват, че децата от съседните квартали го биели, защото не им се е подчинявал и ръмжал, когато хлапаците се опитвали да го опитомят. Начо сяда на долното стъпало и го гали по муцуната. „Миналата зима го прибрах от бунището над Мексиканския квартал. Кървеше, горкичкият. Някакъв мръсник му беше срязал дясната страна на муцуната — от устата до ухото. Виждаш ли белега? Добре че го открих. Веднага го заведох на ветеринар. Оттогава, където и да ме срещне, се умилква, ближе ми ръцете. Благодари ми. Всичко помни.“

Начо е от Сърбия. Носи шарени забрадки, гримира ярко синьо-зелените си очи и отглежда три деца в една стаичка с лилави стени. И трите са от различни мъже. Сега не понася и тримата. „За Свети Валентин ме поздравяват децата, подаряват ми сърчица с думите «на най-любимия човек». Там е истинското щастие, а не между краката на някакъв пръч.“

На младини Начо е работила като клоун в пътуващия цирк „Шен-Рубин“. Ръководел го едноръкият Игнасио Фрага, първият укротител на лъвове в Аржентина. Загубил ръката си в бой за жена. „Бях на седемнайсет. А той — на четирийсет и две. Обичах го тайно, бях до него, почиствах клетките в «Шен-Рубин», готвех му, перях го. Една нощ отидох при него и му казах: «Искам вие да сте първият ми мъж. Обичам ви.» На «обичам ви» се разплаках. Игнасио ми сипа чашка коняк, прегърна ме бащински и ме изпрати до стаята ми. После напуснах цирка. Заради него. И заради животните, лишени от свобода. Хората на цирковата арена са олицетворение на силата и безстрашието, но измъчените животни са най-трагичното доказателство за човешката жестокост и алчност.“

Начо ме пита: „И защо острига слънчевата си коса?“ — „Освобождавам се от излишното. В последно време.“ — „В последно време ли?“ Запалвам цигара. За миг димът замира във въздуха, после го прогонва ветрецът, отново завърнал се в Овалния град. „Север, какво става?“ Усмихвам се криво: „Скоро ще умра.“ Начо става, хваща ме за ръката и рязко ме дръпва към себе си: „Хайде да си хапнем курабийки с чай. Повярвай ми, ще ти олекне… Страх ли те е от смъртта?“ — „Не ме е страх от смъртта. Страх ме е да не напълнея от твоите буламачи.“ Любопитният Пако тича след нас.

* * *

Температурата ми е 39,6. Тресе ме, гърлото ми е пресъхнало. Белият чаршаф под мен се е превърнал в тънка ледена кора. Полудрямката се промъква по нишките на плата. Гледам вратата на стаята — от стъклено сива прелива в дървено кафява. Открехва се тихо и в процепа се появява баба с горещ чай, в който е пуснала малко касис. Сега ще ме разтрие с хладен оцет, ще заспя дълбоко и на сутринта ще се събудя отново силна.

Баба сяда на ръба на леглото ми. Косата й е с цвета на ниския пламък в камината, напомня ми на стъбълцата на глухарчето — една такава нежна и леко хлъзгава. „Слънце, просто забрави поне за малко, че все не си там, където трябва. Разкажи ми.“ Никога не питаме бабите си какво да им разкажем. Винаги имаме нещо за разказване, просто невинаги го правим. Как иначе — нали съм голяма, нали съм силна, ще се справя сама! Но така, както ще ме изслуша баба, никой друг няма да ме изслуша, дори майка ми. Каквото и да каже след това, както и да ме мъмри. И както и да мълчи.

„Бабо, трябваше да замина. Все още не съм осъзнала какво точно се е променило. Но ми се струва, че още щом затворя вратата, ще се окажа на прага на нова, отворена.“ Разказвам й дълго, пресипнало, припряно. И за това колко вкусни са прасковите в Овалния град, и че тук намирам така желаната тишина, че почти съм се научила да не си спомням за миналото, но дълбоко в душата си съжалявам, че не съм станала майка.

Тя ме слуша мълчаливо, тревожно. Температурата ме напуска заедно с изречените думи. Дишам по-леко. Изведнъж баба ме прекъсва, сякаш времето й изтича и трябва да си тръгва: „Север, най-страшното в живота е да се откажеш, преди да успееш. Знаеш го… Аз съм с теб.“ Точно това бяха думите, с които исках да отговоря на Начо, когато ме попита страх ли ме е от смъртта.