Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Если бы ты знал…, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ася Григорова, 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Елчин Сафарли
Заглавие: Ако ти знаеше…
Преводач: Ася Григорова
Година на превод: 2016
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Gnezdoto
Град на издателя: София
Година на издаване: 2016
Тип: роман
Националност: руска
Печатница: „Симолини“
Излязла от печат: 20.12.2016
Редактор: Калина Петрова
ISBN: 978-619-7316-07-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8886
История
- — Добавяне
19
В мен живеят двама души. Единият вечно се отчайва и защитава, на челото му е написано „fuck off“. Вторият се отскубва, грижливо замаскира следите от пораженията и безразсъдно лети срещу живота. Изобщо не мога да ги обединя в едно цяло.
Работният ден е в разгара си. Съдовете прозвънват и се изплъзват от ръцете ми. Говоря си с тях като рисувам с пръсти въпросителни по порцелановата им повърхност. Ето тази чиния разказва за жената с пепелявата коса, която яде аспержи със сос beurre blanc — тя живее в безкрайно очакване. И би могла още дълго да бъде в отбора „малко над трийсет“, ако не я издаваше погледът й, в който красотата беше жива, но отсъстваше надеждата.
А по края на тази купичка, в бледочервени пръстени са засъхнали остатъци от доматена супа. Изяде я кльощавият гей със свежо като праскова лице. Той обича един пианист от Овалния град и бавните песни на Нора Джоунс. И тъгува по родния си Ню Йорк. По сивите небостъргачи, тътнещата суетня, кроасаните с кафе в шест сутринта, когато Бруклинският мост е още сънен, а светофарите се взират през мъглата на разсъмване.
Всъщност колко скучно би било, ако хората отвътре бяха съвсем същите като отвън. Нямаше да е нужно да разгадаваш никого, да опознаваш никого — всичко би се виждало от пръв поглед. Слушам откъслечните истории на героите от Града на гордите спомени и периодично притичвам за една цигара до тоалетната, където през малкото прозорче под тавана прониква шепотът на бриза. Набързо доизмивам останалите прибори. Скоро работният ден свършва.
Ще сваля престилката, ще си облека нещо уютно, ще се омотая с дълъг шал, ще си закопчая палтото и ще забързам натам, където при вдишване поемам прохладния солен въздух, а при издишване се разделям с тревогите. И се радвам, защото в този град вече не се налага да се защитавам, да стоя със скръстени ръце от страх да не разпилея вътрешната си топлина.
… Постоях край морето и премръзнах. Дали да не се отбия в кафенето с прозрачните стени? Съвсем наблизо е. То се казва „Inter Alia“[1]. Там е много тихо и се чуват песните на чайките.
Управителка на това кафене е младата рускиня Олга, пристигнала в Овалния град преди четири години. В свободното си време Олга обича да снима морето — най-сполучливите снимки окачва в сребристи рамки по стените на заведението. Никога не бих разбрала, че е рускиня, ако не беше книгата на Довлатов, към която посяга във всяка свободна минута.
Днес в „Inter Alia“ няма никой, освен нас двете и един сервитьор. Поздравих я, поръчах си чай с мента, мед и зелени ябълки. Помолих я да поседи с мен. Тя се усмихна, викна нещо на келнера и седна срещу мен.
Усмихва се: „Честно казано, тук рядко ще срещнеш руснаци. Затова избрах Овалния град, когато реших да замина. За да може нищо да не ми напомня за миналото. А с течение на времето разбрах, че обстановката и хората около теб нямат вина за нищо. Мъкнем миналото със себе си и ако не ни е добре с него, няма значение къде ще избягаме — то винаги ще ни причинява болка.“
Казвам й, че ме наричат Север. Тя се усмихва и споделя, че има приятелка, почти сестра, на която казва Агънце: „Тръгна от фамилията й — Баранова[2]“. Очите на Оля са сиво-зелени. Питам я щастлива ли е тук. „Аз съм като пеперуда, не мога да стоя дълго на едно място. Искам да пърхам, да живея на свобода, под слънцето. Едва понасях руските студове. Мечтаех за морето, въпреки че съм израснала сред типично урбанистичен пейзаж.“
Оля тъгува за своята Москва — за пустеещите утринни улици, за бавните трамваи и за гълъбарника на балкона на една тиха сграда. „Знаеш ли къде е? Като тръгнеш от сградата на ТАСС към Възнесенски. Прекарвах там много време и гледах как спокойно живеят птиците, далече от суетата на мегаполиса.“
Тя прехвърля разговора към мен: „А твоето щастие в какво е?“ — „Не знам, Оля, трудно ми е да кажа нещо определено. Това са парченца от пъзел или по-точно, проблясъци. Ако между плочките на моя балкон си проправи път някое зелено стръкче, го наблюдавам и съм щастлива. Става ми хубаво и от спомените. Детските. Когато ми беше трудно, отивах при баба. Слагах глава на коленете й, тя ме галеше по косата и ми говореше разни неща, най-обикновени. Затварях очи и я слушах. В такива моменти всичките ми проблеми и грижи изчезваха.“
Оля предлага да направи капучино. „Ти си герой, Север! Умението да бъдеш щастлива е лично постижение. Обикновено в миговете, когато съм щастлива, сякаш онемявам. Губя способността си да се обяснявам с дълги изречения, реагирам само с възклицания, а най-често просто мълча.“
Бъбрим си тихо, от време на време мълчим и се заглеждаме в крайбрежната алея. Сега съм щастлива. Да срещна толкова сърдечни хора в толкова малък отрязък от живота си! Това е като прощални думи на раздяла. Или като допълнително парче торта за из път.