Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (10)

10

Напоследък не съм особено общителна. Но като млада обичах да споделям вълненията си. Не можех да мълча, макар да разбирах, че мълчанието никога няма да се обърне срещу мен. Вътре в мен всичко кипеше. И слушатели не ми липсваха. Те сякаш се вълнуваха заедно с мен, държаха ме за ръка, съветваха ме. Пред тях се ядосвах на себе си, че им досаждам, а те ме прегръщаха силно и казваха: не, Начо, не говори глупости, радваме ти се!

Едва след години започнах да разбирам, че рядко някой се радва на някого докрай. Това не значи, че хората са подли. Просто всеки си има свой живот, а повечето хора са егоисти, никой не иска да споделя скръбта на ближния — собствената му стига! Сега рядко се разкривам пред някого, а дори да започна, сама се възпирам. Така ми е по-леко. Кажа две думи, пусна някоя сълза, пийна малко вино, запаля цигара — и ми мине. Когато не очакваш нищо от никого, помощта идва като чудо, а ако разчиташ на другите, само трупаш разочарования.

В жилището на Начо всичко е виолетово — и стените, и посудата. Дори джезвето и чашките за кафе. „За пълнолетието ми Игнасио, моят циркаджия, ми подари тюркоазени зюмбюли. Можеш ли да си представиш? Не знам откъде ги беше изкопал, но никога не бях виждала такава красота. А към цветята — томче на Лорка. Когато избягах от цирка и пътувах с влака към Овалния град, през целия път четох стихове. И плаках, плаках, плаках… Много. След две денонощия стигнах до тук. Измих се, слязох от вагона и оставих малката книжка до прозореца. Вървях из града, а в главата ми се въртяха стиховете «Не ми подарявай за спомен пустини — и без туй пустошта ни превзема». Оттогава не съм плакала.“

Очите на съседката ми са големи и тревожни, като на елен. Има дълги черни вежди и издължена шия, на която е вързано шалче в цвят бордо. Под него крие белег — оперирана е от гуша. Тя ми отрязва парче от сладкиша с грозде и високо, пресипнало вика на неразбираем език в стаята. „Непрокопсаници, утре са на училище, а още висят пред телевизора! Ей сега ще стана и ще го хвърля от балкона! И ще им оскубя косите!“

Не съм свикнала с подобни възпитателни методи и се учудвам, но си мълча. Южните жени са различни, с остър език, безпощадни в отношенията си с мъжете, способни да напляскат децата, но си остават щедри в любовта и винаги готови да се разправят с онзи, който заплашва семейството им.

„Когато резнах Грек по корема, за малко да отида в затвора. Имах късмет, че съдията се оказа жена — вникна в нещата, оправда ме. Видях как този кучи син щипе задника на голямата. Първо нахоках нея — че не ми е казала за тия безобразия. После заключих децата вкъщи и тръгнах да си изяснявам отношенията с оня мизерник. С нож. Бих го убила, но после се сетих, че отговарям за моите сополанковци и ми стана жал за тях. Беше красив като бог, но отвътре се оказа гнил.“

Начо пуши силни цигари без филтър, слага вишнев лак на дългите си нокти и носи малък сгъваем нож на разкошната си гръд. „Тук мъжете са с излишък от тестостерон. Ще се залепят като мухи на мед на всяка белокожа, при това преселница. Бъди внимателна. Ако има нещо, ме викни, на бърза ръка ще им свия перките.“

Тя не ме разпитва за болестта ми, нито за причините да дойда тук. Винаги ме кани у тях, гощава ме с нещо вкусничко, а днес ми подари томче стихове. На Лорка. Ново издание, на руски. Един бог знае къде го е намерила. Със замах е надписала книгата с виолетово мастило: „Сестро! Черните периоди в живота понякога стават писти за излитане. Не мога да търпя рижите, ти си първото и последно изключение. Ще се справим! Твоята стара комедиантка с картонения меч. Начо.“

Стоях в тясното антре под мрачния абажур, въртях в ръце книгата на Лорка и плачех. Начо бършеше сълзите ми с ръкава на размъкнатата си блуза и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. „Стига рева, Север! Хайде, тръгвай по-бързо, че ще напълня гащите.“ Сядам на стъпалата на входа, а Пако се събужда и се спуска към мен. „Здравей, миличък! Утре след работа с теб ще отидем до ветеринаря, а от там право при мен, вкъщи. Повече няма да спиш по студените стълбища. Ще те осиновя.“

Запалвам цигара и излизам на нощната улица. Тишина. Едва се долавя диханието на крайбрежната алея. И все пак има хора, безкрайни като космоса. С мнозина можеш да се усмихваш, да се смееш от сърце, да си бъбриш за какво ли не. Но е голяма рядкост да можеш да забравиш себе си с някого до теб. С Начо и с още няколко жени от Овалния град това се случва дори и на мен.