Елчин Сафарли
Ако ти знаеше… (47)

22

— Радвам се, че Пако не е успял да се привърже много към мен. Понесъл е нормално заминаването ни. Начо каза, че два дни е тъгувал, не ял нищо, а на третия изтичал до масата и започнал да маха с опашка и да си проси храна…

— Лакомник. Впрочем, Север, ти нахрани ли го?

— Да. Вече за пети път днес, представяш ли си? Надебелял е…

— Нека яде. Твърде дълго се е мъчил. Ще направим всичко, за да му е толкова добре, колкото при стопанката му докато е била жива.

— Колкото и да се стараем, Ре, едва ли с нас ще е по-щастлив, отколкото е бил с нея. За кучетата стопаните им са целият свят.

— Не само за кучетата. Нима в нашия живот не се случва да срещнем някого, който става всичко за нас? И колко дълго боледуваме, ако изведнъж го загубим. Едни оздравяват, а други остават неизлечимо болни.

— Ние с теб го знаем най-добре… Замисли се колко интересни създания са хората. Отглеждат ни майки и бащи, играем навън с момчета и момичета, имаме братя и сестри… а после изведнъж един напълно чужд човек става най-близкият за нас. Толкова близък, че оставаме без дъх.

— Помня, че когато те видях, аз просто спрях да дишам. Сигурно звучи малко извратено, но ти беше толкова красива в онзи неприятен момент.

— Ти си луд, Ре…

— Не се шегувам, любима. Дотогава не бях виждал жена с толкова интересно, обсипано с лунички лице. А устните ти… като изрисувани. Знаеш ли, че устните ти са създадени за целувки?

— Хайде, стига, най-обикновени устни. Виж, луничките — да, те са си изцяло мои.

— Искам ти да си изцяло моя… винаги.

— Ще бъда… Знаеш ли, Ре, започнах да се плаша от времето. Снощи, докато ти спеше, цяла нощ съм мислила за това. Не че се страхувам, по-скоро се тревожа, че няма да се справя. Да, научих се да живея с настоящето, да влагам и да извличам максимума от него. Но когато до теб е онзи, с когото искаш да бъдеш винаги, те налягат страхове.

— Север, говориш някак странно. „Време“, „няма да се справя“, „страхове“… Защо е всичко това? Лятото едва започна, до студовете има още половин година. Север…

— Да?

— Обичам те.

— Когато чувам това, вече от нищо не ме е страх.

— Като във вица, помниш ли? Още не е измислено по-добро успокоително за жените от „Обичам те“.

— Да, точно така!

— Север, тревогите ще отминат, трябва ти още малко време. Това са последиците от дългото очакване, а те не могат да изчезнат безследно. Прекалено дълго си чакала тази вътрешна тишина… За мен очакването също е трудно. Особено когато трябва просто да чакаш, без да можеш да предприемеш каквото и да било. Тогава времето тече бавно. Иска ти се да го превъртиш, но сякаш някой нарочно е скрил контролното табло, а по друг начин не можеш да го направиш. Тази невъзможност да промениш нещо е много мъчителна. После, когато получиш дългоочакваното, вече не можеш да му се зарадваш, защото се сковаваш от страх при мисълта, че може да го изгубиш отново… И при теб става нещо такова.

— Прав си, скъпи! Най-важното е очакването да бъде просто един отрязък от живота ни, а не целият живот. Аз вече няма какво да очаквам. Намерих себе си и успях да се разделя със сенките от миналото — това беше страшно важно за мен. Щастлива съм, че си до мен, Ре, че те обичам. И че каквито и опасения да ме измъчват, бих говорила за това с лекота. Ще говоря. Независимо колко време ни е отредено. Можем да владеем всичко друго, освен времето.

— Хайде, достатъчно! Повече никакви разговори за времето! Така или иначе не можем да влияем на неговото количество. Освен това, когато прекалено много държиш на него, то сякаш нарочно ускорява ход и незабележимо побутва стрелките на часовника. Затова по-добре да не мислим за времето, а да…

— … да ме целунеш!

— Всъщност това е добра идея!