Каролайн Линдън
Скандална любов (19)

Глава 18

Освен картичката към лилиите лорд Бърк не написа нищо повече за предстоящата разходка. Джоун реши да не мисли за него, но когато рано сутринта в уречения ден се събуди, тя стана и се облече бързо. Повтаряше си, че го прави, за да не я изненада, или защото сър Ричард може да доведе отново Луис, пък и беше по-здравословно да се става рано. Нищо не пречи да се разходи в парка с Абигейл или да убеди Евангелия да отидат до Пикадили, за да потърсят нови украси за шапка. Не възнамеряваше да прекара деня в очакване на Тристан Бърк, но и защо пък да я завари неподготвена.

И постъпи правило, констатира тя, когато чу карета да спира пред къщата, докато приключваше със закуската. Едва не счупи чаената чаша — така рязко я върна върху чинийката. Бързо се насочи към преддверието, за да попречи на Смит да отпрати лорд Бърк — ако наистина беше той — да си върви по пътя.

На прага на току-що отворената от иконома врата стоеше мъжът, който я вбесяваше.

— Дошъл съм да взема госпожица Бенет — съобщи той.

Изглеждаше съвършено бодър за това време на деня и невероятно привлекателен. За пореден път остана поразена колко е красив, когато не е отдаден на заниманието си да я тормози. Сутрешната светлина подчертаваше широките му рамене и изваяните черти на лицето му.

Смит се обърна с неодобрително изражение. Беше я чул да идва към преддверието и сега чакаше указания от нея. Джоун потисна желанието си да се втурне напред и пристъпи грациозно към госта.

— Добро утро, сър — поздрави тя с реверанс. — Прав беше, като каза „рано“.

На лицето му се появи закачлива усмивка и трапчинката се очерта особено ясно.

— Изисква се известно време, за да се организира върховно приключение.

— Върховно приключение ли?

Той само кимна.

— Готова ли си да тръгваме?

Боже! Върховно приключение! Какво ли имаше предвид? Както обикновено той не се държеше според очакванията й; и както обикновено това дълбоко я заинтригува.

— Само секунда.

Джоун побърза да се облече. Закопча сивото си палто с треперещи пръсти и си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди отново да слезе долу, този път с бавни, величествени стъпки — надяваше се да прикриват учестения й пулс.

Отвън ги чакаше изискана карета. Момче в елегантна ливрея стоеше до конете. Тристан й помогна да се качи, пое юздите и потеглиха. Попита го какво ще е върховното приключение, но той отказа да отговори. Насочиха се на север, извън града, и известно време Джоун наблюдаваше улиците, наслаждавайки им се в час, в който обикновено още лежеше в леглото. Все едно виждаше непознат град: прислужнички чевръсто метяха стъпалата пред къщите, минаваха препълнени каруци на път за пазара и никъде не се забелязваха карети с изискани дами, тръгнали на посещения. Минаха край парка, все още обвит в мъгла, и прекосиха Оксфорд стрийт; след това познатата част от града изчезна. Мъглата стана по-гъста, а къщи се мяркаха все по-рядко и по-рядко; сякаш пътуваха през омагьосани земи.

Точно започна да се чуди накъде ли я води, когато той измъкна нещо от джоба си.

— Да не забравя да доставя така силно желаната поръчка — заяви той и й подаде съвършено нов брой на „50 начина да съгрешиш“.

Джоун леко зяпна, преди да го сграбчи.

— Благодаря.

Той се загледа как тя се помъчи да натика брошурата в ръкавицата си.

— Книжарят ме изгледа доста странно, когато го поисках.

— Не се съмнявам. — Молеше се бризът да охлади страните й и поруменяването да не си проличи. Преструвайки се на безразлична, пъхна брошурата в чантичката си. — Предупредих те, че е дамско четиво. Вероятно си първият мъж в Лондон, който го купува.

— Заглавието е потресаващо. — Сниши глас и продължи: — Сигурна ли си, че не четеш нещо непозволено?

— Това е любовна комедия — излъга тя. — Много романтична. Скандални женкари преследват красавици, а те ги държат надалеч, докато не излеят любовта си в стихотворна форма, не се разкаят за греховете си и не се превърнат в предани съпрузи. Прочети някой брой, ако искаш.

Беше смел ход от нейна страна. Ами ако прозре блъфа й…

— Не, благодаря. Фактът, че е дамско четиво с продължение е достатъчен да ме възпре. — Отново бръкна в джоба си и постави нещо върху коляното си: лъскав шилинг. — Ето моята миза за облога ни — обяви той.

Изведнъж Джоун си даде сметка колко близко е той до нея. Седалката сякаш стана по-тясна, докато се взираше в монетата върху мускулестия му крак, непосредствено до нейния.

— Нямаме облог — опита се да възрази тя. — И двете страни трябва да са приели, преди да е сключен.

— Ти си страхливка.

— Нищо подобно.

— Тогава си наясно, че ще загубиш.

Тя успя да откъсне очи от монетата.

— Просто не искам да ти я взема.

— Ясно. — Той взе монетата с два пръста, вдигна я и започна да я изучава. Съвсем вещо продължи да направлява конете с една ръка. — Добре се пазариш, госпожице. Явно залогът е прекалено нисък за теб. Вдигам го на една гвинея.

— Заложи ако щеш и маймуна, аз няма да се включа — подметна тя лековато.

— Маймуна ли? — Очите му блеснаха. — Боже, какво огромно предизвикателство! Ще трябва да е нещо много дръзко. Петстотин паунда не са шега работа… на какво се бяхме обзаложили?

Волю-неволю Джоун се засмя.

— За всичко ли се обзалагаш?

— Така нещата стават по-интересни.

— Нещо без особено значение трябва да бъде осъществено само заради един шилинг ли? — Тя поклати глава. — Мъжете сте странни същества.

— Никога не съм казвал, че въпросът е маловажен. — Пусна монетата обратно в джоба си, отби каретата от пътя и намали хода на конете, щом тръгнаха по тревата. — Човек се обзалага, за да постигне желан резултат.

— Не ти ли е минавало през ума да помолиш вежливо, за да го получиш?

Докато се спускаха надолу, се друсаха по неравната повърхност и тя се хвана за седалката с една ръка, а с другата притисна шапката си.

Той я изгледа странно — колкото и развеселен, толкова и разтревожен.

— И да срина така трудно изградената си репутация? Защо, за бога, да го правя?

— Обикновено е по-лесно — обясни тя. — И не ти струва пари.

— Хммм… — Спря конете, дръпна спирачката и се обърна да я погледне. — Но ако ти не спечелиш шилинг от мен, как аз ще спечеля шилинг от теб?

— Кой казва, че някога ще спечелиш шилинг от мен? — попита тя, като се стараеше да не обръща внимание на лудо биещото си сърце.

Проклетият облог за целувката! Сега той гледаше устните й с несравнимо по-голям интерес, отколкото един шилинг би предизвикал…

Бавно се наведе към нея. Джоун затаи дъх.

— Обичам състезанията — промълви той. — И възнамерявам да спечеля това. Да слезем ли и да повървим? — Скочи от седалката, а момчето от капрата се втурна да хване юздите на конете. Подаде й ръка. — Джоун?

Тя си даде сметка, че се е вторачила в него със зяпнала уста и я затвори. Току-що бе забелязала насред мъглата да се издига балон като пъстър облак.

— Някой ще се вози на балон! — възкликна тя. — Колко вълнуващо! Досега съм виждала само един. На коронацията на Краля миналата година. Дали ще литнат скоро?

— Да. — Той раздвижи пръсти. — Ще слезеш ли най-после?

Позволи му да й помогне, но през цялото време не откъсваше очи от балона. Беше толкова красив с ярките си цветове, възвисил се над полето. Дълги въжета го опасваха и придържаха коша, наглед ужасно малък под величествения балон. Нямаше нужда Тристан да я подканва да отидат натам по влажната трева. Никога не бе виждала балон отблизо. Беше огромен и страшно красив.

Мъж в обикновени дрехи пристъпи да ги посрещне.

— Лорд Бърк — поздрави той дружелюбно. — Добро утро, сър, мадам.

Поклони се бързо, но почти не погледна към нея.

Тристан вдигна глава и примижа.

— Какви са перспективите за тази сутрин?

— Много добри, много добри. Мъглата се вдига, а хладният въздух ще ни е от полза. Горелката работи и почти сме готови да потегляме.

— Чудесно. — Тристан погледна към Джоун. — Да се качим ли?

Тя отново зяпна.

— Да се качим?! В балона?!

— Не. В коша под него — обясни той. — Балонът е пълен с газ. Нямаш работа в него.

— Аз… Ние… Да не искаш… — недоумяваше тя, гледайки балона.

Сега, вече по-отблизо, виждаше как се гъне плата като парче коприна, уловена от вятъра. От това разстояние изглеждаше по-скоро крехък, а не красив. Мисълта да полети с него й се стори безкрайно тревожна. Не се съмняваше, че майка й ще припадне, ако узнае. Порядъчните дами биха постъпили така. От друга страна…

— Възнамерявам да се кача — обяви Тристан с блеснали от вълнение очи. Тя изпитваше същото, само че в неговите очи не се четеше страх. — Очаквах да ти се стори изкусително. Стига вече с баналните обиколки из парка.

Тя извърна очи към човека, който управляваше балона, и той побърза да я увери:

— Няма страшно, мадам. Летял съм десетки пъти.

— Това е господин Чарлс Грийн. Миналата година издигна балона при кралското коронясване — представи го Тристан. Мъжът свали широкополата си шапка и се усмихна възпитано, но не скри нетърпението си да тръгват. — Ще видим цял Лондон от сто и петдесет метра.

— Сто и петдесет метра ли?! — Тя поклати енергично глава. — Не. Прекалено високо е.

— Съвсем малко по-високо от купола на „Сейнт Пол“. Хайде, може да ме държиш за ръка.

— Двайсет метра — отсече тя.

— Сто — настоя той.

Джоун погледна трепетно балона — люлееше се плавно. Десетина мъже стояха до коша под него; очевидно чакаха двамата да се качат.

— Баща ми ще ме убие, ако падна и загина.

Тристан обърна гръб на господин Грийн и стисна ръцете й между своите.

— Ако не искаш да полетиш, няма. Но е страшно впечатляващо да се откъснеш от земята и да се издигнеш като птичка… Дори не мога да ти го опиша. Ще се изкачим малко и ти ще решиш дали да продължим по-нагоре.

— А ако господин Грийн поиска да се изкачи по-високо? — прошепна тя.

— Ще постъпи, както му наредя — увери я той. — Кой мислиш му даде пари да си набави нова горелка?

Очите й се разшириха.

— Ти си инвестирал пари в това?

— Новата горелка е много по-простичка. Работи с газ, а не с водород. Така е по-ефективна и струва доста по-малко… — Той млъкна и се ухили. — Едва ли те интересува всичко това. Ще полетиш ли с мен?

Сърцето й заби лудо. Ентусиазмът му бе заразителен и сега, след като преодоля изненадата си, с всяка измината минута мисълта й се струваше все по-примамлива. Стисна ръката му и се усмихна малко нервно.

— Да!

Тристан остана много доволен от решението й. Тя вдигна глава, за да разгледа отново балона. Очите й сияеха, а на устните й разцъфна лека усмивка. Той за малко да се наведе и да я целуне пред господин Грийн и помощниците му. Точно такова изражение се надяваше да се появи на лицето й: доволно и развълнувано, макар и малко неуверено. Стисна ръката й и последва господин Грийн. Чувстваше се като момче на прага на страхотно приключение.

Кошът бе изплетен от жилава ракита и имаше дървен под. Не бе особено голям, а и оборудването заемаше част от мястото. Докато Грийн и хората му подготвяха излитането, Тристан придърпа Джоун към себе си.

— Не бива да им се пречкаме — обясни той, когато очите й с цвят на кафе се насочиха към него. — Така ще приключат по-бързо.

Ръката му се задържа върху талията й. Слава богу, че си бе набавила свестни нови рокли и престана да носи обемистите фусти. Усещаше формите й под памучния плат и си представи неща, за които си бе забранил да мисли.

Пое дълбоко въздух — това му припомни колко приятно ухае тя. Започваше да се чувства пълен идиот. Няколко танца, едно-две гостувания и щеше да изпълни дадената на Дъглас дума. Беше убеден, че това бе имал предвид Бенет, когато изкопчи обещанието от Тристан. Нямаше защо да се обзалага колко хубаво ще я целуне, защото не се очакваше да се стигне до втора целувка; нищо, че мислеше за това всеки път, щом я види, и определено не, защото понякога тя го гледаше сякаш директно го предизвиква да прилепи устни към нейните. Редно е да прекарва по-малко време с нея.

Но след чая онзи ден, когато тя изглеждаше така прелестна, той мислеше единствено как да я докосне. Именно тогава Тристан реши да й предложи нещо, с което да извини досегашното си поведение. Да я разходи с балон му се стори отлична идея. Тя едва ли би предприела подобно нещо сама, а същевременно бе вълнуващо и екзотично. Искаше тя да запомни това утро до края на живота си; беше убеден, че той ще го запомни.

Грийн изхвърли още баласт, кошът се заклати и се вдигна на сантиметри от земята. Джоун ахна и се вкопчи в ръката му.

— Забравих да попитам как ще се спуснем обратно — сподели тя и се засмя притеснено.

— Помощниците ми ще ни издърпат надолу — обясни Грийн. — При свободен полет щях да хвърля всички въжета долу, но лорд Бърк не иска да прекара цял ден, реейки се из небесата, макар гледката да е възхитителна — добави той и хвърли пълен с надежда поглед към Тристан.

— Не и днес.

Но, боже, не би имал нищо против. Грийн изхвърли още баласт, въжетата се опънаха и балонът се издигна в стоманеносиньото небе. На Тристан му идеше да се разкрещи от възторг. Това обичаше той: триумфа на науката и инженерната мисъл над гравитацията.

Разкрачи крака, за да възвърне равновесието си и несъзнателно постави ръка върху гърба на Джоун, за да я придържа. Тя все още стискаше другата му ръка, но вече надничаше любопитно през ръба на коша.

— Боже! — възкликна тя. — Толкова сме високо.

Той се ухили. Не бяха на повече от десетина метра.

— След малко ще сме по-нависоко. Виж гледката.

Грийн бе избрал място, откъдето се разкриваше добър изглед към Лондон. Докато се издигаха над мъглата и дърветата, градът се разпростираше под тях като тайнствена страна. Долу Темза се виеше и проблясваше в източната си част, където облаците се бяха вдигнали. Земята представляваше ниви и поля, оградени с плетове, а градчета като Камдън и Излингтън приличаха на рисунки от детска книжка.

Полъх на вятъра разклати коша. Джоун извика леко и стисна още по-здраво ръката му.

— Падаме ли? — попита тя сепнато и вдигна глава, за да види балона над тях. — Той пука ли се?

— Не. — Едната му ръка я обгръщаше през кръста и я придържаше плътно към тялото му. За негова огромна изненада — и наслада — тя не се отдръпна, но очите й останаха впити в балона. — Всичко е напълно нормално. — Наложи се да приближи уста до ухото й, защото Грийн за пореден път включи горелката и тя засвистя. — Вятърът тук е доста по-силен.

Тя го погледна. Изпод шапката й се бе измъкнал кичур и се вееше около устните й.

— И преди ли си летял?

— Три пъти. Както виждаш, не съм пострадал ни най-малко.

— Белите стават за секунди — отвърна тя, но той усети как тялото й малко се отпусна.

— Ако полетим към земята, няма да възразя, ако тупнеш отгоре ми.

Тя премигна, но после се усмихна; след това направо прихна.

— Ще ти скъсам ушите, ако умра!

— Не се съмнявам — отвърна той също усмихнат. — Но не така бих искал да прекарам последните си минути на земята.

— А как? Да се обзаложиш какви са шансовете да оцелееш ли? Той се пресегна и отмести кичура, който така го провокираше.

Пръстът му се плъзна по долната й устна. Ако Грийн не бе до тях, щеше да я целуне още сега.

— Не съвсем…

Устните й леко се разтвориха. Тя разбра подтекста в думите му. Прочисти си гърлото и все така загледана в него заяви:

— Е, и без това няма да имаш възможност да си получиш парите от облога.

— Няма, но ще се опитам да сключа друг облог.

— Нима? — Страните й поруменяха.

Той се усмихна и наведе глава. Устните му бяха почти до ухото й.

— Не вярвам да откажеш последното желание на умиращ мъж, който… би искал да чуе името си.

Тя се засмя нервно.

— Бъди сигурен, че ще го чуеш. Ще го повтарям многократно, придружено с шумни ругатни и клетви.

— Обикновено така го чувам — ухили се той и направи широк жест с ръка. — Но кажи ми истината: всичко това не си ли заслужава риска?

Джоун погледна напред и затаи дъх. Бе така увлечена да гледа как земята се отдалечава и да усеща как той я държи, че почти не бе огледала панорамата. Вече се бяха издигнали високо. Мъжете долу, които държаха въжетата, представляваха дребни фигурки, обгърнати с мъгла. Поемайки към реката, пред тях се разкриваше приказна гледка. Лондон никога не бе изглеждал толкова малък. Тя се загледа в мъничките сгради. Търсеше нещо, което да разпознае.

— Онова „Сейнт Пол“ ли е? — попита тя, сочейки развълнувано познатия купол.

— Да. А там е Уестминстърското абатство. — Обърна се и посочи на изток. — В ясен ден се вижда Кралската обсерватория в Гринуич, а ако се качим по-нависоко, ще видим и „Тауър“.

— Боже…

Джоун се опитваше да разпознае улици или познати места, но оттук й бе трудно. Лондон приличаше на спокойно заспало село; нямаше ги шумовете, миризмите и оживлението, с които бе свикнала.

Също като мъжа зад нея. Тристан Бърк въобще не приличаше на вбесяващия женкар, който се държа безцеремонно с нея на бала у лейди Малкълм, нито на арогантния борсук, който я нарече полуразперен чадър. Лицето му бе оживено. Никога не го бе виждала такъв. Той отметна глава назад, пое дълбоко въздух, прониза я отново с искрящите си зелени очи и избухна в смях, неспособен да задържи радостта в себе си.

— Не е ли величествено? — провикна се той, за да надвие шума от горелката.

Джоун му отвърна с усмивка. Никога не си бе представяла, че ще лети с балон; продължаваше да стиска ръба на коша. Чувстваше се екзалтирана. А неговият неподправен възторг и радост само допринасяха за това чувство. Когато беше щастлив, Тристан беше…

Отмести очи от него. Беше се навел, за да попита господин Грийн нещо, и понеже кошът бе прекалено малък, се наложи да се притисне към нея. Усещаше топлината на ръцете му около талията си. Това бе най-дългият период от време, прекаран заедно от двамата, без да се скарат, и тя откри с копнеж, че мечтае той винаги да е такъв. Неволно се улови, че когато той е в подобно настроение, преосмисля отговора си, даден на Евангелин, дали вижда в негово лице съпруг. Нямаше представа как би реагирала на негово предложение за брак, но я обзе тревожното чувство, че много би й допаднало Тристан да я ухажва. Част от нея не искаше това пътуване с балон да приключи. За миг се поколеба дали да не каже на господин Грийн да хвърли въжетата и да останат да се реят из въздуха — далеч от Лондон, далеч от обществото и от всеки, който би се шокирал да я види с него.

Не за пръв път изпита известно раздразнение. Той не стоеше чак толкова по-високо от нея в обществената стълбица; все пак тя бе дъщеря на баронет с много добри връзки. Вярно, той бе по-богат от баща й, но и Джордж Бенет не беше без средства, а титлата му бе много по-стара от тази на Бърк. Защо да няма шанс като всички други момичета в Лондон да бъде с Тристан? И преди привлекателни мъже се бяха женили за обикновени жени. Тя може и да изглеждаше като Амазонка, но както Евангелин правилно отбеляза, той бе още по-висок. И колкото и да успяваше да я вбесява, тя започваше да се убеждава, че съвсем не е такъв груб негодник, какъвто го обвини, че е. Алис Бърк го нарече „ужасен“, но дори Джоун никога не бе го видяла да се държи толкова лошо. Той просто откликна на начина, по който тя подходи към него, а това я подтикна да се замисли какво ли би станало, ако опита да флиртува с него…

Останаха във въздуха още известно време. Тристан сочеше познати места, които започнаха да забелязват, щом мъглата се разсея. Вятърът прогони облаците и слънцето изгря. Вече всичко се виждаше от ясно по-ясно, но продължаваше да е по-студено отколкото на земята и Джоун леко потрепери.

— Студено ли ти е? — попита Тристан. Без да дочака отговора й, се обърна към господин Грийн: — Готови сме да се спускаме вече.

— Не е толкова студено — възрази Джоун, но заради вятъра той се престори, че не я е чул.

Притегли я по-плътно към себе си и я обгърна с предницата на сакото си. Джоун затвори очи, остави го да я притиска и пак си пожела да останат така още известно време. Загърната със сакото му и притисната към него, тя нямаше никакво желание да стъпи отново на земята.

Но господин Грийн, вече надвесил се над ръба на коша, размахваше шапка към хората на земята. Тя почти веднага усети придърпването на въжетата. Величествената гледка бавно започна да изчезва, докато се спускаха надолу. Не след дълго се приземиха на тревата.

Тристан пръв скочи от коша и протегна ръце. Тя сложи ръце на раменете му, а той я вдигна над преградата все едно е малко момиче. Тя залитна за миг, когато краката й отново стъпиха на твърда почва; беше несравнимо по-стабилна от поклащащия се ракитов кош. Ръцете му веднага я обгърнаха през талията, за да й помогне да си възвърне равновесието. Джоун се насили да се отдалечи, защото докосването му й достави твърде голямо удоволствие.

Той размени няколко думи с господин Грийн, на когото Джоун благодари с реверанс. Тръгнаха си, а мъжете се заловиха да оправят въжетата и да пълнят коша с баласт.

От земята светът изглеждаше плосък и малък. Джоун отново си представи стелещите се хълмове, виещата се река, скупчените сгради, кулите на църквите и въздъхна щастливо. Какво приключение! Не си бе представяла подобно нещо.

— Благодаря. — Замълча и после повтори: — Благодаря, Тристан.

Щом чу името си, той трепна и я изгледа изпитателно с пронизващите си зелени очи. След това се усмихна.

— Дамата спечели. Дължа ти шилинг.

Джоун забели очи.

— Задръж си проклетия шилинг. Просто се опитах да ти благодаря.

Усмивката му помръкна. За миг той придоби неуверен вид и обясни:

— Трябваше да ти предложа нещо впечатляващо.

— Защо? Очаквах просто една обикновена разходка.

— Обикновена разходка?! Толкова банално, скучно, безинтересно. Теб цитирам, мадам.

— А нищо с теб не бива да е банално или обикновено — отбеляза тя суховато. — Явно трябва да съм ти благодарна, че не излетяхме с балона от центъра на „Сейнт Джеймс Парк“.

Той се ухили.

— Каква гледка щеше да бъде! Щеше ли да дойдеш с мен, ако го бях направил?

— В никакъв случай.

— Нима? — Сниши глас. — Но на теб ти достави удоволствие. Какво щеше да е по-различно, ако хората бяха видели, че ти е приятно?

— Щяха да ме видят с теб — отвърна тя и тутакси си прехапа езика.

— Ясно. — Подкупващата му усмивка изчезна. — Бог да те пази от подобно нещо.

— Не! — Спря и след няколко крачки и той последва примера й. — Не исках да кажа това — извини се тя. — Наистина ми беше приятно и изцяло дължа на теб тази брилянтна, неочаквана идея и целия труд да го организираш.

Той я наблюдаваше. Вятърът бе измъкнал част от дългата му коса от опашката и един кичур танцуваше върху бузата му. За пръв път в изражението му нямаше и следа от подигравка, арогантност или насмешка. Той просто стоеше и чакаше обяснение.

И тя му дължеше честно обяснение, а не някакъв уклончив отговор за неодобрението на майка й. Джоун често бе мечтала да има повече смелост и воля да следва своя път и да преследва своите интереси, а не да се съобразява с мнението на майка си или на обществото. Бунтовете й обаче бяха дребни; изправена пред перспективата да се сблъска с неодобрението на обществото или недоволството на майка си, тя потискаше импулсите си. Укриването на брой от „50 начина да съгрешиш“ бе малко провинение. Далеч по-страшно ще е, ако се движи с Тристан Бърк из Лондон.

— Не съм свикнала хората да ме зяпат — подхвана тя смутено. — Обикновено не е поради основателна причина и рядко завършва добре за мен.

— Какво би било основателна причина? — поинтересува се той след малко.

— Ами…

Бързо затвори уста. Основателна причина щеше да е, ако облече нещо смайващо модно, отслабне няколко кила или загуби петнайсет сантиметра от ръста си и заприлича на сирена, или ей сега направи нещо впечатляващо — например да открие у себе си неподозиран досега талант да пее италиански опери; или може би да привлече най-желания джентълмен в града до себе си…

— Никога не се получава — продължи тя с въздишка. — Когато хората ме зяпат, това е защото съм облякла нещо ужасяващо или на поредния бал пак не съм танцувала нито веднъж. Понякога ме гледат със съжаление, когато брат ми е извършил нещо осъдително. Или напоследък ме гледат с очакване дали леля ми няма да ми повлияе зле със скандалното си и непристойно поведение.

Челюстта му се стегна, преди да уточни:

— А да те видят с мен би било скандално и непристойно ли?

Би било. Цял Лондон ще бъде шокиран. Абигейл ще се разтревожи; Пенелопе ще бъде очарована; Евангелин вероятно ще се почувства горда; но майка й… Майка й ще бъде ужасена. Тя не само нямаше вяра на Тристан Бърк; тя бе изтръгнала обещание от Джоун да не се вижда с него. А да се качи на балон с него определено бе нарушаване на това обещание, дори ако Джоун измисли умопомрачителна история за бандити и принуда под заплахата на дулото на пистолет, за да обясни разходката.

— Признай, че си положил доста усилия, за да създадеш подобно впечатление — отвърна тя, избягвайки прекия отговор.

— Така ли? — Той се заклати на пети. — Приписваш ми прекалено големи заслуги.

Тя изсумтя:

— Отваряш врати полугол, обзалагаш се за какво ли не, развратничиш пред очите на хората…

— Никога пред очите им! — поправи я бързо той.

— Почти пред очите на всички!

Той сви рамене.

— Не аз, а лейди Елиът. Тя си свали фустата и я метна по мен.

Страните на Джоун поруменяха.

— Не говори така! Не е почтено!

— Ти започна — отвърна той невъзмутимо.

— Наистина не знаеш как се говори с дама, а?

Щом обаче чу думите, изречени на глас, всичко се подреди логично. Това обясняваше влудяващите им сблъсъци при всяка среща. Той не следваше типичните за джентълмен правила или разговори и отказваше да се промени. Никоя тема за него не беше табу. Направо изпитваше наслада да я шокира и обърква. Как посмя да й каже, че онази жена си е свалила фустата? Сякаш искаше Джоун да си представи как лейди Елиът му се предлага на стола. Преди няколко седмици Джоун го възприе като пикантна клюка, но сега й развали настроението дори повече от предположението на Абигейл, че Тристан е лорд Еверард от „50 начина да съгрешиш“. Само една паднала жена би постъпила така, разбира се, но… Щеше й се Евангелин да не бе загатвала, че Тристан би направил една непочтена жена доста щастлива. Не беше редно да звучи така дяволски вълнуващо. Защо той просто не се държи малко по-прилично и така да я избави от всичките й ужасни мисли? Защо не иска да направи една относително почтена жена щастлива?

Оставаше й да прави само едно: да разсъждава като майка си.

Да се опита да мисли като майка си. И преди всичко не бива да се пита какво би направил, ако една жена… като Джоун например… го изкуши да спечели проклетия облог тук и сега…

Той бавно й се усмихна; с онази усмивка, която предполагаше какви ли не непочтени неща.

— Така ли мислиш? Обикновено давам да се разберат какви са намеренията ми.

Мисли за майка си! Какво би казала мама сега? Джоун въздъхна отчаяно.

— Точно това имам предвид — тросна се тя. — Говориш одобрително за разюздани жени, които си вдигат полите пред теб. Разговаряш с всепризнати клюкарки, защото ти доставя удоволствие да ги отпращаш с някоя пикантна мълва, макар да знаеш, че не отговаря на истината. Но всички други жени избягваш, защото нямаш и най-бегла представа как да си истински възпитан, чаровен или грижовен. Ти си като дете, лорд Бърк. Доставя ти удоволствие да шокираш и вбесяваш хората.

Той видимо не се чувстваше порицан; не изглеждаше и унизен; строгото й мъмрене само го бе развеселило и усмивката му стана още по-широка.

— Така ли? — попита той провлачено. — Предпочиташ скучни сухари, които цяла вечер не могат да ти кажат едно интересно нещо, значи?

— Ни най-малко.

Дори майка й не би се съгласила с подобно твърдение. Джоун го изгледа свирепо, обзета от безсилно раздразнение.

— Те поне не ме влудяват! — тросна се тя.

— Аз наистина ли те влудявам?

Бе снишил гласа си и въпросът прозвуча някак съблазнително и дори сякаш… проявява истински интерес.

Боже, помощ! Дори майка й няма да знае какво да отвърне на мъж, ако я гледа по този начин.

— Понякога ми се иска да те ритна! — обяви тя гневно.

Той я изгледа за миг, после отметна глава и прихна. Тя стисна устни, мина край него и с решителни крачки се отправи към каретата. Ще попита сър Ричард дали не може да накара Еркюл да прогони лорд Борсук от града. Ако Еркюл направи огромна дупка на седалището на панталона му, тя ще аплодира кучето.

Тристан изтича след нея.

— Джоун, чакай. — Тя се обърна рязко, когато той я докосна по лакътя, а после вдигна две ръце в знак, че се предава. — Сгреших. — Вдигнатата й вежда подсказа, че го изчаква да продължи. Той си придаде разкаяно изражение и постави длан върху сърцето си. — Скъпа госпожице Бенет, нямах представа, че присъствието и поведението ми ти причиняват такова безпокойство. Приеми смиреното ми извинение.

— Много добре — изгледа го ядно тя. — Само не ми говори как жени се разсъбличат пред теб!

— Никога повече няма да се повтори — откликна той веднага. — Такива думи няма да излязат от устата ми.

— Нито други неприлични неща — добави тя. — Да не чувам за чорапи, фусти, корсети, бюстиета, жартиери или други женски атрибути!

Последното, което искаше да чуе, бе как някоя жена е позволила на Тристан да развърже корсета й.

Устните му трепнаха, но той кимна тържествено.

— Както желаеш. Вече няма да споменавам друго, освен носна кърпичка. Разрешаваш ли да те изпратя до вкъщи, преди да бъдеш безвъзвратно озлочестена от моето вредно влияние?

Тя го изгледа изпитателно, но накрая хвана протегнатата му ръка.

— Разрешавам.

На връщане към Лондон Тристан се държа толкова прилично, колкото Джоун би искала; колкото майка й би искала. Извини се, че кара прекалено бързо по калдъръма; говореше за времето; неизменно се обръщаше към нея с „госпожица Бенет“; не обръщаше внимание на тайните скептични погледи, които тя му хвърляше от време на време. За свое смайване не след дълго Джоун откри, че всичко това я отегчава до смърт. Той се държеше точно както един джентълмен трябва да се държи и на нея никак не й бе приятно. Опитваше се да си внуши, че е така, защото всичко е само фасада, но всъщност той й харесва повече като невъзпитан нехранимайко. Нехранимайковците бяха интересни и вълнуващи, макар да те вбесяват понякога. Не прибърза ли тя? Ами ако продължи да е безупречен джентълмен само и само, за да я дразни?

На Саут Одли стрийт той спря каретата точно пред стъпалата на дома й и скочи. Помогна й да слезе и изчака да си нагласи шапката. После хвана ръката й и се поклони.

— Благодаря за удоволствието да ми правиш компания, госпожице Бенет. — Хвана ръцете й между двете си длани и й се усмихна. — Беше ми много приятно.

Докато пускаше ръката й, пъхна нещо в ръкавицата й.

Усетила допира на студен метал до кожата си, тя разтвори широко очи.

— Какво…

— Печалбата ти — прошепна той и я погледна с онзи лукав поглед, от който сърцето й неизменно спираше. — Така или иначе този шилинг ще ти е необходим… по-късно.

Скочи обратно на капрата и я остави онемяла и поруменяла, стиснала здраво шилинга му в ръка.