Каролайн Линдън
Скандална любов (13)

Глава 12

Джоун не знаеше какво да мисли, след като Тристан Бърк си тръгна, но не и преди да я заплаши отново да я целуне. „Заплаши“ определено беше точната дума. Проклетникът сякаш знаеше в каква степен я извади от равновесие първата целувка. Що за човек беше той? Да иска да целуне жена само за да я слиса. Вероятно го прави, защото е женкар, прецени тя, и си въобразява, че може да целуне всяка жена на света и тя ще падне поразена в краката му. За него целувката не означаваше нищо и би трябвало и за нея да е така, но — както се утешаваше тя — все пак се оказа ценен урок от безспорен майстор. Когато някога най-после я целуне почтен мъж с благородни намерения, малко познание по въпроса ще й дойде добре. Да, точно по този начин следва да гледа на нещата. Така се подготвя за бъдещето и за романтични срещи с истински джентълмени.

А Дъглас я оставяше в ръцете на този човек! Нима не знаеше каква репутация има приятелят му? Дъглас, неговият съучастник в повечето пакости и поразии. Какво си въобразяваше брат й? Нима не осъзнаваше, че майка им никога няма да одобри лорд Бърк?

От друга страна, майка им отсъства, а Евангелин явно не би възразила Джоун да прекара известно време с него или с друг джентълмен, не че някой друг бе предложил услугите си да я съпровожда из града. Запита се каква ли е причината да се съгласи, а после се помоли вниманието му, каквото и да е то, да не й навлече неприятности.

Тръсна глава и тръгна към стаята, където щастливо изучаваше колекцията от шапки на Евангелин, преди той да се появи. Налетя обаче на леля си.

— Да отидем ли при Федерико сега? — попита Евангелин, видимо ощастливена от нещо. — Нямам търпение. Пратих му бележка да има готовност да ни приеме още днес следобед. Ако си поръчаме рокли сега, ще са готови до седмица. Предчувствам, че доста ще излизаме.

— Чудесно — съгласи се Джоун, прогонвайки от мислите си влудяващия я лорд Бърк. Изгаряше от любопитство да види кой създава дрехите на Евангелин. Днешната рокля на леля й с висока якичка и свободно падащи ръкави приличаше повече на мъжка риза, отколкото на дамски тоалет. Нямаше нищо общо с полите на Джоун — изглеждаше удобна и най-вече въобще не приличаше на полуразтворен чадър. — Само да си взема шапката.

— Маниерите на Федерико не бива да те стряскат — предупреди я Евангелин в каретата. — Почти винаги отхвърля всичките ми предложения, но накрая резултатът неизменно е безупречен.

— Очевидно.

Евангелин имаше късмета да е намерила човек, който знае как да изтъкне достойнствата на фигурата й. А Джоун… Е, Джоун съзнаваше, че майка й прави всичко за нейно добро, но внимателно подбраните тоалети никога не й стояха така елегантно, както на илюстрациите в модните списания. Бяха й омръзнали опитите да скрива формите си под стегнатите корсажи; вече не хранеше никаква надежда, че някога ще изглежда елегантна в модни дрехи; изморяваше се да стои с часове, докато Джанет й прави масури, а в резултат изглеждаше само по-висока и по-пълна. Ако господин Салваторе успее да създаде рокля — каквато и да е рокля — в която да изглежда елегантна, Джоун щеше да я носи, дори с риск да предизвика малък скандал. Тогава лорд Бърк едва ли ще я оприличава на чадър.

— Виконт Бърк често ли се отбива да те види?

— Ами… — Джоун се смути от неочаквания въпрос. — Видя ли го?

— Да.

Джоун се изчерви леко. Младата жена прочисти гърло.

— Всъщност е приятел на Дъглас и дойде… да пожелае скорошно оздравяване на мама.

Неизвестно защо не й хрумна да каже друго. В главата й ехтяха думите му как ще я целуне и това ще й хареса; сякаш вече не го бе направил.

— Много мило от негова страна. Значи се разбира с майка ти.

Джоун си играеше с ръкавиците си и мислеше трескаво. Ако сподели истината с Евангелин, вероятно ще отпрати лорд Бърк завинаги. Баща й, без съмнение, бе изтръгнал дума за образцово поведение и от сестра си. Според обещанието, което даде на баща си, трябваше веднага да уведоми леля си, че майка й не харесва и не одобрява лорд Бърк.

В момента обаче не желаеше да анализира защо не иска да го направи.

— Нямам чувството, че с мама се познават достатъчно добре — заяви тя, молейки се да не я удари гръм, заради изреченото. — С Дъглас са приятели отдавна и най-вероятно го е направил от куртоазия.

— Спомена, че Дъглас го е помолил да те наглежда, да ти бъде като брат.

Джоун свъси вежди. Нищо не се получи от опита й да отмине темата все едно е безинтересна.

— Да, и пред мен спомена нещо такова.

— Много прилича на баща си — отбеляза Евангелия замислено. — Преди да го сполети трагедията. Колин Бърк определено се открояваше.

Джоун й хвърли бърз поглед, но леля й бе извърнала глава.

— Така ли?

— О, да. — В тона на Евангелин се прокрадна намек от възхищение. — Навремето на баща ви му забраняваха да дружи с подобен тип млади мъже, за да не провокират склонността му към пакости. Без съмнение дядо ти е имал право. Нали знаеш, че тогава татко ти беше такъв калпазанин, какъвто е Дъглас днес? Но Колин Бърк… Боже! Притежаваше дяволски чар, беше най-привлекателният мъж в Англия и не проявяваше капчица страх. Всички млади дами бяха омаяни от него, а беше толкова опасен, красив и харизматичен. И не беше никак глупав. Не той беше наследникът в семейството и затова се ожени за дъщерята на морски капитан, който натрупал богатство в моретата. Но го сполетя трагедия — промълви тя отново.

Джоун хапеше устни. Не знаеше какво се е случило с родителите на лорд Бърк, но звучеше много тъжно. Може би не беше изцяло негова вината, че няма никакво възпитание.

— Трагедия ли?

— Да. — Леля й придоби печално изражение. — И той, и съпругата му си отидоха от този свят, преди да навършат двайсет и пет. Той се удави, а тя… Май умря от разбито сърце. И моето щеше да е разбито, ако му бях жена.

Джоун пресметна нещо наум.

— Лорд Бърк е бил съвсем малък, когато двамата са починали — прецени тя.

— Той е връстник на Дъглас, нали? Да. Бил е съвсем малък. Чух за смъртта на Колин Бърк през лятото, когато се омъжих, а това беше година, преди да се родиш ти. Ето, пристигнахме.

Каретата спря. Евангелин не каза нищо повече за лорд Бърк, но и Джоун не попита. Той едва ли помнеше родителите си. Колкото и да се дразнеше от строгата си майка, тя не си представяше живота без родителите си. Ако бяха умрели, докато е била бебе, навярно щяха да я отгледат — о, ужас — лорд и лейди Донкастър. Дори перспективата с братовчедка й Марая да израснат като сестри нямаше да й бъде за утеха. Струваше й се някак нереално родителите й да оставят нея и Дъглас на грижите на Евангелин. Запита се кой ли е отгледал лорд Бърк. Дъглас разказваше, че Тристан вечно е у някой съученик за ваканциите.

Това не бе причина да го харесва, естествено, но може би беше причина да не го съди така строго.