Каролайн Линдън
Скандална любов (17)

Глава 16

Джоун все още стоеше неподвижно и зяпаше вратата, когато Евангелин се върна.

— Боже, лорд Бърк тръгна ли си вече? — попита леля й. Наблюдаваше я зорко, а в тона й не се долавяше разочарование. Вече? Та той даже се задържа прекалено дълго.

— Да.

— Съжалявам, че не успях да се сбогувам. Хубаво ли си поприказвахте?

— Може и така да се каже.

Джоун се намръщи. Отначало бе като всеки друг разговор с него: объркващ и вбесяващ. Но после настъпи моментът, когато я погледна сякаш я намира за повече от предизвикателна; сякаш иска да я целуне истински, а не за да я накара да млъкне или да спечели облог. Било му невъзможно да я обиди; отнасяло се единствено за избора й на дрехи, а изражението му говореше за искреност. В този момент прецени, че май дължи голяма услуга на Дъглас, задето е поискал от лорд Бърк да я наглежда.

После отново стана такъв, какъвто го познаваше, провокира я да го удари и то неведнъж, а няколко пъти. Майка й би се ужасила, ако разбере; но много повече щеше да се ужаси от факта, че Джоун все пак обеща и да танцува с него, и да излезе на разходка. Бог да й е на помощ. Толкова неприятности ще си навлече, щом майка й разбере. Една разходка с лорд Бърк в парка с карета ще подсигури поне десетина писма до Корнуол от вечно дебнещите за клюки кокошки.

От друга страна, разходка в парка е напълно обичайно занимание. Стомахът й се сви, когато той я покани така настоятелно; дори заплаши да я убеди. Ако се бе опитал да я убеди с целувка… Дяволите да го вземат — щеше да постигне желаното. Колкото и да я дразнеше този мъж, тя не можеше да забрави нито спомена от целувката на бала у семейство Малкълм, нито как изглеждаше, когато я уверяваше, че за нищо на света не може да обиди лицето й. Съветът на Абигейл и предложенията на Пенелопе кънтяха в ушите й. Понякога заклетите женкари се влюбват и се променят. Нали точно това се бе случило с баща й? Имаше ли нещо нередно да се пита дали и с лорд Бърк няма да стане така? И щеше ли да е нередно от нейна страна да го окуражи да го направи, ако покаже данни, че е склонен да промени нрава си и се влюби в нея? Беше толкова привлекателен; толкова висок и силен; и как хубаво танцуваше; дори ухаеше на хубаво, както смаяно откри, когато се озова почти в обятията му и вдъхна аромата на сапуна му.

Джоун въздъхна. Едва ли някога щеше да разбере дали е склонен да се промени. Явно от някакво моментно лекомислие бе склонен да й обръща толкова внимание. Зяпаше гърдите й, защото беше женкар; за него всички бюстове бяха примамливи. Усети как отново я обзема гняв. Щом все пак успя да привлече похотливите мераци на един женкар, защо той да не е и очарователен? Нима не се наложи да призове цялата си воля, за да не приеме поканата му да го фрасне по красивото лице с готовност?

— Да не си намислила да го хванеш за съпруг? — попита внезапно Евангелин.

Беше се настанила отново на стола и явно се досещаше какво се върти в главата на Джоун.

— Не! — Племенничката й силно се изчерви.

В отговор на бурната й реакция веждите на леля й се стрелнаха нагоре. Опита се да смекчи тона си:

— Боже, каква мисъл! Според мен не е тип, който мисли за женитба. Ще е от онези, дето накрая се превръщат в стари развратници. Ще задиря похотливо момите, а почтените жени ще го избягват.

— Е, това определено ще ощастливи някоя непочтена жена.

— Евангелин! — зяпна я племенничката й.

— Какво? — По-възрастната жена остана невъзмутима. — Той е привлекателен дявол. Какви рамене само. А когато се усмихне, трапчинката… Да, признавам: малко е див, но и такива мъже улягат, скъпа моя. Скучните мъже остават скучни цял живот. За скучен мъж ли искаш да се омъжиш?

— Не, но…

— Може да попаднеш на някой много по-неподходящ от виконт Бърк — продължи Евангелин. — А и с него никога няма да се терзаеш, че се е оженил за теб заради зестрата ти.

Джоун изсумтя и отбеляза:

— На него пари не му липсват.

— Не, разбира се. И според мен знае какво иска. Ако ти предложи брак, то ще е защото силно те желае.

От всички тези мисли и приказки за Тристан Бърк Джоун я заболя глава. И нещо по-лошо: сърцето й започна да се стяга, а това никак не й харесваше. И преди беше страдала от увлечения; не стигнаха доникъде и след няколко дни плач и печал забравяше какво я е привлякло първоначално. Беше чакала с надежда обаждания от почтените, уважавани джентълмени, на които майка й я представяше, но едва пристигнали, откриваше, че няма търпение да си тръгнат. Преценеше ли един мъж като „интригуващ“, той насочваше вниманието си към друга; а мъж покажеше ли интерес към нея, колкото и рядко да се случваше, тя бързо си даваше сметка колко е безцветен. Не й се струваше възможно Тристан Бърк да стане безцветен, но и определено не искаше той да насочи зловещата си усмивка и неоспорим чар към друга.

— Лельо Евангелин — подхвана тя твърдо в опит да насочи мислите си в по-безопасна посока, — той не иска да се ожени за мен. Според мен никога няма да се ожени. Обръща ми внимание, защото Дъглас го е накарал да обещае…

— Наистина ли щеше да го направи, ако те намираше за неприятна? — прекъсна я леля й.

— Ами, вероятно. Веднъж спомена, че предизвикателствата го привличат. — Тя усети как отново поруменява. — Значи гледа на мен като на предизвикателство, а не като на потенциална съпруга. Има огромна пропаст между „неприятна“ и „готов да се ожени“. Няма да се венчае за мен, уверявам те.

— Не и ако го срязваш всеки път, когато ти прави комплимент.

— Не ми е правил никакви комплименти! — възрази Джоун шокирана. Оценката му, че най-после не е с грозна рокля, не беше истински комплимент, макар да прозвуча като такъв. — Ако… Ако го беше направил, щях… — Да припадна от шок, помисли си тя; от шок и блаженство. — Щях да му благодаря възпитано — довърши тя на глас.

Евангелин се засмя.

— Скъпо дете, начинът, по който те гледаше, беше комплимент.

Джоун отвори уста, за да отвърне, но застина. Затвори си устата и седна отново на дивана. Нямаше как да оспори думите на леля си. Но една дама не благодари на мъж, защото я е погледнал. Няма значение, че от това кожата й настръхва. Всъщност трябваше да го удари, след като кожата й настръхва от погледа му. Но пък… Не е изключено на него това да му се харесва. Очите му грейнаха, когато го удари.

— Освен това според мен ти го харесваш. Когато говориш с него, лицето ти се оживява невероятно. Никога не съм те виждала такава.

— Не разбирам защо го обсъждаме — тросна се Джоун и започна енергично да бърка студения си чай. — Родителите ми никога няма да го одобрят. Затова дори да падне на колене пред вратата ни и да умолява татко за ръката ми, ще остане разочарован.

Евангелин въздъхна леко.

— Не е вярно. Ако истински държиш на него или на друг ухажор, трябва да го кажеш на родителите си. Те не искат нито да си нещастна, нито сама. Не вярвам да ти откажат да се омъжиш за мъж, когото истински обичаш, Джоун.

Тя преглътна. Баща й едва ли би възразил при такива обстоятелства, но не се колебаеше за майка си.

— Няма значение — промърмори тя. — Поне не в момента.

— Само запомни думите ми, скъпа — наблегна Евангелин нежно. — Не позволявай на страха от майка ти да ръководи сърцето ти.

— Не се страхувам от мама. — Направи пауза. Не се страхуваше, наистина… Само се притесняваше да споделя определени неща с майка си. — И, ако имам някакви чувства към лорд Бърк или истински го обичам, и ако той изпитва същото и пожелае да се ожени за мен, бъди сигурна, че ще помоля татко да се съгласи, ако поиска ръката ми. Но както стоят нещата сега, не виждам никаква причина да споменавам лорд Бърк пред родителите си. И ти, надявам се, смяташ същото — добави тя изведнъж, представяйки си как Евангелин пише на баща й, за да благослови несъществуващото засега ухажване от страна на Тристан и какъв фурор би предизвикало подобно писмо.

Леля й трепна и Джоун мигом съжали за изблика си.

— Аз съм последният човек на света, който би те тласнал да се омъжиш против волята си — вметна Евангелин нежно. — Извинявай, Джоун, Не исках да те притеснявам. Няма да говорим повече на тази тема.

Стана и излезе от стаята.

Джоун простена, остави чашата си и закри лице с ръце. Какво бедствие. Къде й беше умът? Не само Евангелин, но и мнозина ще решат, че се стреми да се омъжи за лорд Бърк, след като я видят да се разхожда и да танцува с него. Трябва да е луда, задето ясно и високо не каза „не“, когато я покани. Вместо това… Пое си дълбоко въздух, защото усети как сърцето й прескочи. Вместо това тя нямаше търпение да извърши и двата гряха.

Следователно й оставаше само едно, за да успокои нервите си и да си повдигне настроението; само едно нещо със сигурност щеше да я разсее от тревогите й. И Джоун се почувства по-добре само като се замисли за него.

Ще отиде да пазарува.

* * *

За щастие можеше да разчита на Абигейл Уестън. Пенелопе беше забавна, но само най-шокиращите и най-вълнуващите неща бяха в състояние да привлекат вниманието й. От друга страна Абигейл държеше повече на приличното поведение и вероятно затова й разрешаваха да се разхожда по Бонд стрийт, докато на сестра й не беше позволено. Пенелопе, както се оказа, бе проявила невнимание и майка й я заловила да чете „50 начина да съгрешиш“.

— Нейна е вината да я хванат — обясни Абигейл, докато двете вървяха хванати под ръка на няколко крачки след госпожа Таунсенд. — Предупредих я, че мама ще се върне всеки момент.

— Седяла и я е чела във всекидневната? — не можеше да повярва Джоун.

Абигейл кимна.

— Без капка страх се бе разположила удобно до прозореца с чаша чай и чиния с бисквити. Мама, естествено, я видяла още от улицата, и когато влязла и попитала Пен какво чете, глупавото момиче се опитало да излъже.

— Боже — промърмори Джоун.

— Сега мама е наясно, че Пен краде екземплярите й, а много добре знаеш какво пишеше в последния брой.

Помнеше много добре авантюрата на лейди Констанс с разпасания лорд Еверард. От мисълта как би реагирала нейната майка, ако разбере, че Джоун е чела брошурата, я побиха тръпки.

— За колко време е наказана?

— За седмица. Мама й забрани всякакви гости и балове. Не бива да излиза от къщи, освен за църква и мама отваря пощата й.

— А на теб как ти се размина? — попита Джоун.

Нямаше начин госпожа Уестън да не съобрази, че Абигейл е в течение на всичко, което Пенелопе прави.

Лека руменина плъзна по страните на приятелката й.

— Пенелопе не спря да се кълне, че нямам нищо общо, че е криела от мен. Не очаквах, но мама й повярва и само ме предупреди да не следвам лошия пример на сестра си. В замяна Пен ме накара да обещая, че ще внасям тайно новите броеве вкъщи, защото мама ще я дебне по-зорко от ястреб.

— Първоначално ме изненада нейната саможертва, но сега всичко си идва на мястото — ухили се Джоун.

— Да, голяма саможертва — съгласи се Абигейл. — Тя си беше виновна, но съм благодарна, задето не съм затворена в стаята си като нея. Нямам представа обаче как ще вмъкна нов брой на брошурата, без да привлека вниманието на мама върху себе си. Ако мама разбере, че и двете сме я лъгали… — Потрепери. — Не ми се умира млада, Джоун.

Приятелката й за малко да се задави от смях.

— Няма. Дори моята майка само ще ме прати в манастир, докато остарея и такива нечестиви истории не ме вълнуват повече.

Абигейл се усмихна.

— Така е. Но се опасявам Пен да не ме убие от скука, ако скоро не й набавя нещо интересно. — Хвърли пълен с копнеж поглед към Мадокс стрийт, край която точно минаваха. — Няма начин обаче да се измъкна и да потърся нов брой, без да събудя подозренията на Оливия.

Джоун устоя на изкушението да извърне глава, за да погледне книжарницата, където Тристан Бърк я последва с единствената цел да я обиди и раздразни.

— Недей да рискуваш. Знам как да осигуря следващите броеве без никоя от нас да се изложи на опасност.

— Какво? — Лицето на Абигейл засия. — Как?

Джоун погледна напрегнато гърба на госпожа Таунсенд. Младата вдовица сякаш не им обръщаше внимание, а Абигейл се бе заклела, че Оливия Таунсенд би запазила тайните им при всякакви обстоятелства, но Джоун не бе толкова сигурна. Сниши глас.

— Няма значение как. Може нищо да не излезе, но ако успея, обещавам да давам моите броеве на теб и на Пен.

— Боже! — Абигейл се ококори. — Нима леля ти позволява…

— Тихо! — Джоун ощипа приятелката си. — И през ум не ми минава да я питам. Татко я накара да се закълне, че ще се държи прилично, а накара и мен да обещая същото. Съмнявам се, че Евангелин ще приеме „50 начина да съгрешиш“ като подходящо четиво за млада дама.

— Откъде си толкова сигурна? Може тя да е авторката.

— Абигейл! — възкликна Джоун ужасена.

— Извинявай. Беше страхотно безчувствено от моя страна. Но не смяташ ли, че лейди Констанс копнее да бъде разкрита самоличността й?

— Пред цял Лондон ли?

Абигейл беше видимо развеселена.

— Да! Трябва да е наясно в каква степен предизвиква съдбата с такива деяния в театъра. Онази вечер дочух лейди Уилетс да казва на лейди Мултър, че били на представлението, когато цигуларят счупил лъка си, и двете дочули стенания, все едно човек е стигнал до… до крайност. Явно е била много близо до тях.

— Но кой е издавал стоновете? Коя е Констанс и кои са сър Талант и сър Еверард?

— Сър Талант е сър Пери Коул, сигурна съм — произнесе се Абигейл. — Трябва да е той! Нееднократно е заявявал слабостта си към операта. Освен това е привлекателен военен, загубил ръката си. Няма начин да не е сър Пери.

— Но той заяви пред всички, че онази вечер не е бил в операта. Ако наистина се е случило, както твърди лейди Уилетс, значи е бил там.

— Най-вероятно е излъгал, за да се прикрие — разсъждаваше приятелката й и продължи: — Нямам представа обаче кой е сър Еверард. — Тънка бръчка се появи на челото й. — Убедена съм, че половината мъже в Лондон знаят самоличността му. И Джами знае предполагам. — Стисна ръката на Джоун. — И лорд Бърк трябва да знае!

По някаква причина лицето й пламна.

— Съмнявам се — промърмори тя. — Едва ли чете брошурите.

Абигейл се закова на място.

— Питала ли си го? Боже, Джоун! Той ли ще ни доставя новите броеве?

— Не и ако го огласиш на всички на Бонд стрийт — просъска Джоун. — Ще ми ги набави, ако може да се вярва на този вбесяващ мъж, че спазва дадената си дума, но съм напълно убедена, че не знае нищо за съдържанието.

— Защо не? — Абигейл отново тръгна, защото госпожа Таунсенд извърна глава и ги изгледа с любопитство. — Защо да не се интересува от брошурите?

— В такъв случай щеше да ми се подиграва безмилостно — отвърна тя честно.

След като Тристан Бърк я заплашва да я целуне отново, само и само да я накара да танцува с него, какво ще поиска в замяна, задето й е доставил най-похотливото четиво в Лондон? Единствената причина безгрижно да се съгласи Джоун виждаше в неведението му относно съдържанието на брошурата.

— Значи си в по-добри отношения с него, така ли? — поинтересува се приятелката й. Вече не е лорд Борсук.

— Продължава да е борсук — бързо възрази тя, — но май постигнахме известно примирие.

— И той ще ти носи забранените брошури. — Очите на Абигейл преливаха от веселие. — След като се е обзаложил на пари, дали ще ти е приятно да те целуне отново. Ох, де да можех и аз да постигна подобно примирие с привлекателен виконт!

— Говориш като Пенелопе.

Другото момиче се засмя.

— Горката Пен. Тази история страшно щеше да й хареса. — Изведнъж стана сериозна. — Възможно ли е лорд Еверард да е лорд Бърк?

— Не!

При възклицанието на Джоун Оливия Таунсенд се обърна. Двете момичета веднага придобиха весели изражения и й махнаха, но Абигейл, все така усмихната, прошепна:

— Много си категорична.

Джоун отказваше да си представи ръцете на лорд Бърк върху лейди Констанс. За жалост описанието му пасваше. Беше висок и силен и без съмнение — див. Би ли шляпнал жена и в замяна да поиска тя да го удари? Определено му стана приятно, когато накара Джоун да го удари; по негово нареждане при това. Би ли си уговорил среща с жена за една нощ на наслада, без да мисли за по-нататъшно обвързване? Настояваше, че не общува с лейди Елиът, но тя не се ли беше разсъблякла пред него в нощта на бала у семейство Малкълм? Самата мисъл Тристан Бърк да е лорд Еверард напълно помрачи насладата на Джоун от разигралата се тогава пред очите й сцена. Ако досега не бе общувал с лейди Елиът, явно бе въпрос на време да се случи…

Свъси вежди.

— Много по-вероятно е лорд Хамонд да е лорд Еверард. Прилича на мечка и не знам как жена би била интимна с него, ако първо не й е позволено да го нашиба с камшик. Хайде да отидем при мадам Картър да видим дали предлага нови бонета.

Тя се приближи до госпожа Таунсенд и й съобщи, че ще разглеждат шапки.

В магазина се отдели от спътничките си, захласнали се по най-модните шапки, украсени с пера. Както Джоун добре знаеше те само я правеха да изглежда още по-висока. Загледа се в по-обикновените модели по полиците. Мечтаеше да има смелостта да предложи да посетят магазина на господин Салваторе. Остана безкрайно доволна от всекидневната рокля, която й уши и си поръча още няколко, но още не бяха готови. Баща й щеше да й спре джобните за следващите две години, ако не ги одобри. Джоун най-после намери шивач, който знае как да подчертае хубавите и черти и не можеше да се насити. След като зелената рокля толкова подобри мнението на лорд Бърк за нея, какво щеше да се случи, ако господин Салваторе й ушие бална рокля? Надяваше се да има поне един нов тоалет за разходката, на която лорд Бърк щеше да я заведе.

Наметалото й обаче щеше да прикрива и най-хубавата рокля, докато шапката винаги е на показ. Джоун се загледа в сламена шапка с тясна кордела. Или тази — с копринената панделка и едно малко цвете…

Огледа се, но собственичката помагаше на Абигейл и госпожа Таунсенд. Джоун знаеше, че Абигейл купува дребни подаръци на вдовицата, когато пазаруват, но винаги минаваше време, докато приятелката й убеди госпожа Таунсенд да приеме. Този път изглежда щеше да е по-лесно, защото по-възрастната жена пробваше красива шапка, много подходяща за сърцевидното й лице. Абигейл й се възхищаваше, а собственичката, предусещайки продажба, кимаше и се усмихваше.

Помощничките се суетяха около по-възрастна клиентка и двете й дъщери, очевидно твърде капризни. Момичета си приличаха като две капки вода: слаби и дребни, с лъскави руси коси и небесносини очи. Роклите им, скроени по последна мода, бяха богато украсени с розова коприна и златни панделки. Човек би ги взел за оживяла статия от списание „Акерман“. Джоун не се въздържа и въздъхна с лек копнеж. Колкото и да харесваше новата си зелена рокля и дори да се чувстваше привлекателна в нея, се питаше защо не прилича на тези две ангелчета. Тогава всяка шапка в магазина щеше да й стои чудесно.

Едното момиче вдигна поглед и забеляза, че ги наблюдава. Джоун кимна възпитано и отново насочи вниманието си към сламената шапка, но за нейна изненада момичето я приближи.

— Госпожица Бенет, ако не се лъжа — заговори то. — Хвърлила си око на виконт Бърк, нали?

Джоун премигна от подобно несправедливо обвинение.

— Аз… Какво… Не, нищо подобно.

— Ти си глупачка — обяви момичето. Гласът й бе неочаквано рязък за деликатната й осанка. — Глупачка си да го искаш и ще си още по-голяма глупачка, ако го хванеш.

Боже, да не би това момиче да го смяташе за своя територия? Джоун никога не бе ставала обект на завист на друго момиче заради мъжко внимание. Макар донякъде да се ласкаеше, че някой я смята за съперница — и то по отношение на лорд Бърк — тя се стъписа какво да отговори. Огледа се смутено наоколо, но Абигейл продължаваше да убеждава госпожа Таунсенд да приеме шапката.

— Ужасно се извинявам, но май не се познаваме…

— Аз съм Алис Бърк. Лорд Бърк е мой братовчед. — По страните й плъзна руменина и тя стана още по-привлекателна, макар очите й да проблясваха заплашително. — Мразя го!

Да, сега се сети. Госпожиците Бърк, няколко години по-млади от нея, минаваха за две от най-красивите новопоявили се дами на пазара за женене тази година. Майка им възнамерявала да ги омъжи най-малкото за графове. Не се движеха в кръговете, близки на семейство Бенет, и понеже бяха красавици, рядко стояха в ъглите на балните зали, както се случваше с Джоун и сестрите Уестън. Джоун знаеше кои са, но не ги бяха запознавали официално.

Нищо при сегашната им среща не предизвика съжалението й, че не е била представена на госпожица Алис Бърк или на сестра й Кити.

— Как си, госпожице Бърк? — поинтересува се тя жизнерадостно. — Приятно ми е да се запознаем.

Абигейл вероятно ще забележи какво става и ще дойде да я спаси; а може и да не го направи. Рискуваше да попадне в неприятна ситуация.

— Майка ти положително ще се ужаси, ако разбере как му се нахвърляш — продължи госпожица Бърк все едно не я е чула. — Мама едва издържа да говори с него, но е принудена.

Джоун се зачуди кой ли мисли, че се нахвърля на Тристан Бърк; напротив, правеше всичко, за да го избягва. А ето, хората остават с точно противоположното мнение. Какъв лош късмет!

— Нима? И кое точно я принуждава?

— Моли се баща ти да не умре и да не те остави на милостта на подлец. — Устните на госпожица Бърк потрепериха все едно ще заплаче. — Откакто татко почина и онзи ужасен човек наследи всичко, на мама редовно й се налага да се среща с лорд Бърк.

— Колко неприятно — отвърна Джоун съчувствено. — Всяка вечер се моля татко да продължава да се радва на добро здраве, благодаря. — Макар че, ако баща й почине и остави Дъглас начело на семейството, майка й ще го държи още по-изкъсо. Запита се дали госпожица Бърк изпитва някакво състрадание към братовчед си, загубил и двамата си родители на много по-крехка възраст. — Сигурно за вас е много тежко да се пазите да не излизате в обществото от страх да не се срещнете с него.

По лицето й се изписа отвращение.

— Той не може да ни изплаши! Той трябва да ни избягва. Едва ли някой го иска, убедена съм.

— Но как да си обясним факта, че го канят навсякъде? — промърмори Джоун.

— Той е ужасен човек — повтори Алис Бърк. — Исках само да те предупредя.

— Ужасен ли? — премигна тя. Едно е да не одобряваш нечии маниери, но съвършено друго е да го смяташ за отвратителен. — Защо говориш така, госпожице Бърк?

— Прогони ни от дома ни и не ни позволява да се върнем. Мама го помоли, направо го е умолявала, но той само се изсмял и отказал. Що за човек постъпва така, госпожице Бенет?

— Чух, че покривът на къщата се сринал. — Свъси леко вежди, припомняйки си как му се присмя, задето живее при Дъглас, а той й обясни, че няма друг избор, защото къщата му е развалина. — Та самият той не може да живее в къщата сега.

Русата красавица изсумтя презрително.

— Ремонтът почти е приключил. Със сестра ми израснахме там. Всичките ни спомени от скъпия татко са там, а той не ни позволява да се върнем. Винаги съм мечтала сватбената ми закуска да се състои в трапезарията на къщата, но сега вече е напълно невъзможно. С такъв човек танцуваш, госпожице Бенет.

Джоун стиска устни. Трудно й бе да нарече Тристан Бърк образцов джентълмен. Представяше си го как се смее и отхвърля молба, ако не е склонен да я изпълни. И бегло помнеше как много отдавна заяви, че леля му и братовчедките му го мразят и той ги мрази. Но думите на Алис прозвучаха злобно. Не си го представяше да падне толкова ниско. Защо му е да го прави?

— Благодаря за предупреждението, госпожице Бърк. Извини ме, но приятелките ми ме викат.

Направи лек реверанс и отиде при Абигейл и госпожа Таунсенд.

За да се съвземе от неприятната среща, купи сламената шапка. Излязоха вкупом от магазина. Тя мълчеше, а Абигейл и госпожа Таунсенд бъбреха, щастливо коментирайки новата шапка на вдовицата, което позволи на Джоун да потъне в мислите си. Нима Тристан Бърк се бе отнесъл към леля си и братовчедките си така жестоко, както го описа госпожица Бърк? Основните знания на Джоун относно мъжете идваха от брат й. Спомни си колко пъти се бяха карали и спорили. Имаше огромна разлика в представите на двамата за жестоко. Мъжете просто разсъждаваха различно от жените. Госпожица Бърк, с русите си къдрици и големите сини очи вероятно не бе свикнала представител на мъжкия пол да й отказа каквото и да било, особено ако отчаяно го желае. Лорд Бърк, от своя страна, сякаш по-малко от останалите мъже се впечатляваше от женската чувствителност.

Въпреки това дори за него бе доста невъзпитано да се изсмее в лицето на майка, умоляваща го да върне децата си в дома им. Не че не се бе присмивал в лицето на Джоун неведнъж и й даваше основание да го смята за доста груб. Това силно контрастираше с поведението му, когато дойде на чай и беше… възхитителен. Интригуващ; внимателен. И как само я гледаше с премрежен поглед и непроницаема усмивка…

Тя измърмори неприлична дума под носа си. Дори купуването на нова шапка не й помогна да го разкара от мислите си. Винаги ли така става, когато си имаш работа с мъже? При всичките си мечти за ухажори, никога не бе подозирала, че яви ли се такъв, ще бъде толкова изнервящо.

Трябваха й няколко минути, за да проумее, че е започнала да мисли за него като за ухажор.