Каролайн Линдън
Скандална любов (15)

Глава 14

Водовъртежът от събития напоследък изискваше дълъг разговор с Абигейл и Пенелопе. С кратка бележка Джоун ги извести за заминаването на родителите си и отложи разходката, а Абигейл отговори с нужната загриженост и пожелания за скорошното оздравяване на лейди Бенет. Но всичко това се случи преди дни. След пристигането на Евангелин, след опасната заплаха от страна на лорд Бърк и посещението при господин Салваторе Джоун се пръскаше от желание да говори. Приятелките й също нямаха търпение да чуят всичко, ако се съди по бързия им отговор, когато пожела да се видят. Абигейл предложи да се повозят с карета из парка и Джоун прие, след като получи разрешение от леля си.

— Най-после! — възкликна Пенелопе, когато Джоун ги посрещна на вратата. — От бала у семейство Малкълм не съм мигнала от тревога по теб.

— Вярно е, че не е спала, но не само от загриженост за теб — обади се Абигейл. — Предстои ти да бъдеш разпитвана безмилостно, Джоун.

Пенелопе направи гримаса.

— Няма лошо — уточни тя. — Не е хубаво човек да таи всичко в себе си. Олеква ти, когато го споделиш.

— Изненадана съм как така издържахте толкова време, без да се видим.

— Татко е решил, че ни трябва имот в провинцията, за да ни се вдигне цената. — Абигейл се усмихна. — Заведе всички ни в Челси, а после — в Гринуич и дори в Ричмънд, за да гледаме къщи. Мама за нищо на света не приема да живее по-далеч от един ден път до Лондон. Той сигурно е начертал кръг около града и е разпратил запитвания за имотите в тези очертания.

— При огледите не видях почти нищо, защото се тревожех за Джоун — сподели Пенелопе. — Сега бързо ни разкажи всичко, защото иначе ще умра от напрежение.

— Взехме Оливия за придружителка, а Джами реши да дойде с нас в последния момент, та няма да сме съвсем сами. — Вечно по-овладяна от сестра си, Абигейл погледна Джоун. — Дано нямаш нищо против. Пък и е добре за Оливия да излиза.

— Нямам, разбира се. — Джоун предпочиташе Оливия Таунсенд за придружителка пред госпожа Уестън. Беше само няколко години по-голяма от Абигейл и познаваше семейство Уестън от години. Когато излизаше с тях, се държеше по-скоро като по-възрастна сестра, а не като почтена вдовица, каквато беше.

Джоун не харесваше Джеймс, или Джами, по-възрастния брат на Абигейл и Пенелопе. Намираше го за прекалено сериозен и уравновесен — но винаги се държеше мило с нея. Пък и сестрите му знаеха как да се справят. Стигаше само да заговорят за чорапи или козметика и той бързо-бързо се отдалечаваше. След като госпожа Таунсенд и господин Уестън ги придружаваха, госпожа Уестън не бе сметнала за необходимо и тя да дойде или да прати прислужничка.

Пътуваха в открития файтон на господин Уестън, а Джеймс яздеше с коня си до тях. Водеха лековати и безгрижни разговори и госпожа Таунсенд направи само веднъж забележка на Пенелопе, че се смее прекалено силно. Денят беше прекрасен и Джоун вдигна лице към слънцето. Луничките да вървят по дяволите; беше прекрасно да е навън с най-близките си приятелки.

За жалост мнозина бяха решили същото. Паркът гъмжеше от народ и каретите направо пълзяха. След четвърт час Пенелопе започна да се върти неспокойно на мястото си.

— Ако няма да седиш мирна, по-добре слез и върви — смъмри я госпожа Таунсенд, която седеше до нея.

— Прекрасна идея, Оливия! — Пенелопе й се усмихна лъчезарно.

— Джами, искаме да се разходим — извика тя на брат си, а той кимна и пришпори коня, за да говори с кочияша. — Ще дойдеш ли с нас, Оливия?

Госпожа Таунсенд се усмихна.

— И да попреча да си поговорите откровено с госпожица Бенет, за което видимо нямате търпение ли? За нищо на света. С огромно удоволствие ще поседя тук на слънце няколко минути.

Не след дълго намериха място, където да спре каретата. Господин Уестън скочи от коня и им помогна да слязат, после се заприказва с госпожа Таунсенд.

Щом се озоваха на пет метра от каретата, Пенелопе изригна:

— Разкажи ни всичко!

— Има предвид как си, след като майка ти се разболя — намеси се Абигейл и погледна строго сестра си. — Добре ли си, Джоун?

— Да, да. — Направи пауза. — Притеснявам се за мама. Обикновено не боледува, но този път… Татко я отнесе почти на ръце до каретата. Разтревожих се.

— Стигнали ли са вече в Корнуол?

Джоун вдигна безпомощно ръце.

— Не знам. Вероятно. Татко предупреди, че ще пътуват бавно, за да не се уморява мама. Получихме кратка бележка. Изпратили са я от Бат, но там спрели, за да си почине мама. Обеща да ми пише, когато пристигнат. Надявам се скоро да имам новини от него.

— Много разумно е постъпил.

За миг трите останаха смълчани. Джоун прехапа устни, спомняйки си колко немощна изглеждаше майка й, как кашляше и плюеше кръв. Нямаше търпение да получи новини от баща си, но — от друга страна — не искаше също така той да бърза с придвижването им само за да й съобщи, че са стигнали Девъншър. Важното бе лейди Бенет да пристигне безопасно в Корнуол, нищо че чакането я изпълваше с ужасни опасения и страхове. Стараеше се да не се притеснява и присъствието на Евангелин доста й помагаше, но въпреки всичко всяка вечер Джоун мислеше за майка си.

— Добре ли се разбираш с леля си? — попита Пенелопе колебливо. — Никога не си говорила за нея.

Джоун се насили да се усмихне.

— Досега не я познавах достатъчно добре. Мама я смята за скандална и тя не идва често в Лондон. Не съм я виждала от години.

— И баща ти те остави на нейните грижи? — ококори се Абигейл.

— Да, но след като ме накара да обещая тържествено, че ще се държа прилично.

— Звучи ми неправдоподобно — възкликна Пенелопе. — Баща ти не е ли наясно, че това е почти невъзможно?

— Според мен обстоятелствата го принудиха — отвърна Джоун. — Прати Дъглас в Ашуд да наблюдава ремонта на къщата след наводнението там.

— Дъглас? — почти изкрещя Пенелопе смаяна.

Зад гърба им господин Уестън се обърна и погледна в тяхна посока с леко свъсени вежди. Абигейл му махна с ръка и се усмихна лъчезарно, като същевременно сръга сестра си в ребрата.

— По-тихо, Пен. Джами ни гледа.

— Не ме интересува Джами — обяви Пенелопе, но вече по-тихо.

— Не мога да си представя Дъглас да избира тапети за стените и завеси за прозорците.

— Не е за вярване, нали? — ухили се Джоун. — Предполагам, че вече си скубе косите и мечтае да се върне в Лондон.

— Кажи ни за леля си — настоя Абигейл. — Не ми изглеждаш потисната.

— Не, точно обратното. — Джоун се огледа, но господин Уестън отново разговаряше с госпожа Таунсенд и двамата сякаш не се интересуваха от момичетата. — Тя е шокиращо оригинална. След вечеря пие бренди. Поздрави Смит, иконома ни, като стар приятел. Веднъж й помогнал да се промъкне вкъщи, след като излязла без позволение. Освен това пет пари не дава за модата, а дрехите й са прекрасни и впечатляващи. Почти не мога да дишам от завист.

Сестрите Уестън си размениха погледи.

— Нямам търпение да се запозная с нея — призна Пенелопе.

— Значи присъствието й те радва? — смая се Абигейл.

Джоун се замисли за новата всекидневна рокля, която господин Салваторе шиеше в момента за нея. Както я предупреди Евангелин, той реши каква точно ще бъде и нито веднъж да се поинтересува от мнението й. Осведоми я единствено, че ще бъде зелена. Говореше й обаче мило и насърчително — имала заложби да бъде истинска Венера и той е наясно как да подчертае тези й черти. С цялото си сърце се молеше да е прав и да се получи красива рокля; дано наистина да знае как да привлече погледите към високата й, знойна фигура, а не да прилича на разперен чадър.

— Може да се каже, че с нея извадих късмет — отвърна Джоун неопределено.

Не спомена за роклята, защото искаше да види реакцията им, когато я облече.

— Много се радвам — увери я Абигейл.

— И аз. А сега кажи какво стана с лорд Бърк на бала у семейство Малкълм — поинтересува се Пенелопе.

— Даде ми „50 начина да съгрешиш“. — Джоун завъртя чантичката си. — Искате ли брошурата?

Нави я на стегнато руло и я върза с панделка. Отсъствието на майка й и най-вече на Джанет й даваше възможност да я крие по-лесно.

— Задръж я. Онзи ден успях да открадна броя на мама. Затова ли те изведе от залата с валсови стъпки?

За голямо неудобство на Джоун Пенелопе не се откланяше от интересуващата я тема. Обикновено оживено обсъждаха всеки брой, коментираха описаните действия и гадаеха кой от мъжете в града е вдъхновил написаното.

— Беше само за момент.

— Продължи няколко минути. Вярно, той се появи и почти веднага напусна балната зала, но ти се показа доста по-късно и изглеждаше твърде смутена. Какво стана? — прояви настойчивост и Абигейл. — Надявам се да е нещо пикантно, ако съдя как се изчерви.

— И двете сте ужасни — изгледа ги свирепо Джоун. — Не мога ли да имам свои тайни?

Пенелопе изсумтя.

— Не и в този случай. Иначе, когато следващия път те покани на танц, ще те проследим и така ще му е много по-трудно да те обсипва с ласки.

— Пенелопе!

Усещаше, че лицето й е алено червено.

— Тя не отрича — отбеляза Абигейл. За пръв път проявяваше настойчиво любопитство като сестра си. — Е, какво направи той?

Джоун стисна устни, но част от нея нямаше търпение да им разкаже. Беше целуната — истински — от всепризнат женкар. И съществуваше шанс отново да го направи. Огледа се, за да се убеди, че са сами, и сниши глас.

— На никого не бива да казвате.

— На никого — увериха я приятелките й в хор.

— Извини се половинчато, задето ме нарече чадър… — Веждите на Пенелопе се стрелнаха нагоре. — Пъхна „50 начина да съгрешиш“ в роклята ми… — Абигейл шумно ахна — И после ме целуна.

Последните четири думи изрече шепнешком и те бяха последвани от шумното възклицание на Пенелопе.

— На теб хареса ли ти? — поинтересува се Абигейл.

— Какво значение има? — изсумтя сестра й. — Целунал я е най-привлекателният виконт в Лондон!

— Беше доста приятно — отвърна Джоун все така поруменяла, — докато не обяви, че го е направил, само и само да млъкна.

Приятелките й добиха комични изражения. Пенелопе видимо бе бясна, а Абигейл — смаяна. В следващия миг и двете се опитаха да прикрият смеха си.

— О, Джоун — въздъхна Абигейл с весели пламъчета в очите, — ти си омаяла един женкар и той те е целунал!

— Искам да съм като теб един ден — обяви Пенелопе.

— И това не е всичко. Онзи ден дойде вкъщи и съобщи, че е обещал на Дъглас да ме придружава из града. Като брат. Представяте ли си?

— Отчаяно се опитвам — промълви Пенелопе.

— Съзрях великолепна възможност да му го върна заради проявеното нахалство и затова не казах „не“. Но не се въздържах и го попитах дали възнамерява пак да ме целуне, а той отвърна отрицателно. — Джоун се усмихна самодоволно. — Обясних му, че и първия път не ми е харесало…

— Лъжкиня! — промълви Абигейл.

— Било му прозвучало като предизвикателство — продължи Джоун, хвърляйки изпепеляващ поглед към приятелката си. — Дори се обзаложи на един шилинг пак да ме целуне и то така, че да ми хареса…

Млъкна, защото с известно закъснение осъзна, че май е споделила прекалено много.

— Облог? — възкликна Пенелопе. — Ти прие ли?

— Не, естествено!

— Но ти се е искало. — Абигейл я гледаше изучаващо и продължаваше да се усмихва. — Искаш пак да те целуне.

Джоун отвори уста, затвори я и чак след време напомни:

— Обещах на татко да се държа прилично. Не бих се впуснала в такива неизискани начинания като сключване на облози.

— А само ще се целуваш — засмя се Пенелопе.

— Джоун — подхвана Абигейл вече по-сериозно, — вълнуващо е джентълмен да те целуне тайно веднъж или дори два пъти, но докъде искаш да стигне всичко това? Онази вечер го нарече лорд Борсук и каза, че си го ударила по лицето.

— Не бъди толкова строга, Аби — смъмри я Пенелопе. — Било е само целувка.

— И облог за нови целувки. Просто смятам, че Джоун трябва да внимава. — Абигейл сви рамене. — Той е известен женкар и все се забърква в скандални истории. Не вярвам Джоун да иска да участва в подобно нещо.

— Не особено — промърмори тя.

— Една скандална история би била много лошо нещо, естествено, но докато трае… би могло да е вълнуваща.

— Освен ако лудо не се влюби в нея и не й предложи брак — разсъждаваше Пенелопе. — Някои скандални връзки завършват по този начин. Понякога и женкарите се влюбват, да знаете.

Абигейл погледна Джоун.

— На това ли се надяваш?

Тя не отвърна — наистина не знаеше какво да каже. Трудно й бе да отрече, че целувката на Тристан Бърк й е била приятна; дори повече от приятна. Възпламени сетивата й и накара кожата й да копнее за нов допир. Една невъздържана част от нея дори се вълнуваше от мисълта за по-интимни докосвания, когато си спомняше тялото му, притиснато към нейното. Ако и той искаше същото, тя не знаеше как би му отказала, независимо какви са мотивите му. Да се чувства желана, макар и за кратко, беше огромно изкушение.

Но лорд Борсук да се влюби в нея? Не си го представяше. Изглеждаше твърдо решен да намира нови начини да бъде груб и нахален при всяка тяхна среща. Джоун нямаше желание да се омъжи за мъж, който постоянно ще спори с нея, ще я нарича непривлекателна и ще я подчинява на волята си. Дори поведението му да се промени, трябваше да се съобразява и със семейството си. Майка й по-скоро ще я прати в манастир, отколкото да позволи да се омъжи за такъв като лорд Бърк. Ако допусне да се замеси в скандал, то плановете на лейди Бенет ще включат именно манастир и здраво заключени врати.

— Не — отвърна тя тихо най-накрая.

— Тогава внимавай — посъветва я Абигейл. — Не е вълнуващо, знам, но така трябва.

— Извинете, но готови ли сте да се прибираме? На госпожа Таунсенд й стана горещо от слънцето.

И трите момичета подскочиха от гласа на господин Уестън. Той се бе приближил зад Абигейл.

— О, да, готови сме — обяви Пенелопе, хвана брат си под ръка и го поведе към каретата, но не и преди да хвърли съчувствен поглед към Джоун. — Защо остави Оливия да седи на слънце, Джами? Трябваше да спрете на сянка…

Абигейл тръгна редом с Джоун.

— Харесало ти е, нали? Говоря за целувката. Съдя по изражението ти.

Джоун въздъхна донякъде от копнеж, донякъде от съжаление.

— Да…

— Значи отново иска да те целуне, след като се е обзаложил следващия път да ти хареса повече — отбеляза приятелката й след малко.

— Каза го колкото да ме дразни.

— Сигурна ли си?

Джоун само изсумтя. Бяха стигнали до каретата и господин Уестън помагаше на Пенелопе да се качи.

Вместо да пристъпи напред и да последва сестра си, Абигейл се обърна към Джоун.

— Да не се замесваш в скандал е разумно — прошепна тя. — Но няма нищо лошо да храниш надежди в джентълмена да пламнат чувства.

— Глупаво е да се надяваш на каквото и да било от този джентълмен — отвърна Джоун с тъжна въздишка и мислено се помоли да не забравя това предупреждение.