Нора Робъртс
Огнената звезда (9)

8

Средството за придвижване на Дойл се оказа мотоциклет, който той измъкна от храстите доста по-надолу по пътеката. Когато го извади, Райли сви ръце в юмруци и ги допря до бедрата си.

— Класика! „Харли Дейвидсън“. Двуцилиндров двигател?

— Точно така.

— При това в движение.

Също като ботушите, и мотоциклетът носеше бойни белези — и също като собственика си, изглеждаше мускулест и як.

— Драконът! — Аника посочи към червения дракон с разперени криле и извити нокти, нарисуван отстрани на двигателя. — Ти яздиш дракон, така каза Саша.

— Хммм. И къде трябва да го яздя сега?

— На запад, малко преди Сидари — обясни Бран. — Ще ти е по-лесно, ако ни следваш.

— Става. Това ваше ли е? — попита Дойл и посочи джипа, паркиран малко по-надолу.

— Да.

— Може ли и аз да пояздя дракона?

Дойл се поколеба, сви рамене.

— Не обичам да отказвам на хубави жени. — Той преметна крак, кимна към Аника. — Скачай отзад.

Сойер се обезпокои.

— Дръж се здраво за него! — каза на Аника. — И се накланяй леко на завоите — навътре, не навън. Разбра ли?

— Разбрах. — Тя се настани зад Дойл и се засмя, когато той включи двигателя. — Как ръмжи само!

— Дръж се за него — повтори Сойер и ускори крачка, за да настигне останалите. — Тя няма да пострада, нали?

— Едва ли преживя „лекото“ премеждие преди малко, за да падне от мотоциклет. — Райли се настани зад волана. — Не я мисли.

— Седни отпред. — Бран се настани отзад. — Ядосана си и няма да споря с теб — обърна се към Саша, докато Райли прекарваше джипа по подобието на път. — Ще ти обясня, като се приберем във вилата и се поуспокоим.

— Искам да спя. — И като се извърна от него и затвори очи, Саша изненада сама себе си, правейки точно това.

Събуди се с главоболие, гърлото й гореше, раната на ръката — също. Райли вече караше по неравната алея към вилата.

Когато слезе от джипа, видя, че краката й треперят — отново й се прииска да се сгуши и да заспи.

— Трябва да се изкъпя. Започнете без мен.

Бран я хвана за ръката.

— Саша.

Тя се освободи рязко.

— Още я усещам върху себе си. Имам нужда от душ. — Въпреки треперенето в краката, тя си наложи да върви, забърза към къщата.

— Остави я малко сама — посъветва го Райли и погали набързо дотърчалия да ги посрещне Аполон. Хвърли поглед към Дойл, докато Аника скачаше от мотоциклета. — Виж, първо ще хапнем, ще й дадем време да дойде на себе си. — Тя погледна собствените си ръце. — И аз трябва да се почистя.

— Добре. Всички имаме нужда от едно хубаво къпане.

— Аз ще се изкъпя в морето — реши Сойер.

— О, да, хайде да поплуваме! Идвам с теб — зарадва се Аника.

— Страхотно! Вземи си банския костюм.

Тя го изгледа недоумяващо.

— Банският костюм?

— За плажа.

— О, да. Имам един. — Тя се втурна в къщата, а Сойер заизкачва стъпалата към терасата.

— Каква е нейната история? — обърна се Дойл към Бран.

— Истории да искаш — всички ги имаме! Само почакай половин час. Целите сме в кръв, нека първо се изкъпем и хапнем нещо. Има две свободни стаи, можеш да си избереш едната.

— Нямам намерение да оставам.

— Възможно е, но целият си в кръв и прилепови черва, и бог знае какво още. Можеш да използваш душа и да правиш каквото решиш, след като поговорим. Ще ти покажа свободните стаи, а ти използвай, която ти хареса.

— Един душ ще ми дойде добре.

— Хайде, влизай вътре, ще те разведа безплатно.

— Страхотна къща на страхотно място. Чия е?

— Приятел на приятел на някакъв чичо на Райли. Тя има връзки.

— Хубаво нещо са връзките.

— Така е. Макклиъри, нали? Значи семейството ти е от Ирландия?

— Прадядовците ми — уточни Дойл, докато се качваха по стълбите.

— Моите още са там — или повечето от тях. Слайго.

— Клеър. Така са ми казали.

— Е, Макклиъри. Една от тези две стаи е твоя.

— Тази ми харесва.

— Настанявай се тогава. Чувствай се като у дома си и ако после слезеш долу, ще сготвим нещичко заедно и ще поговорим.

Бран отиде в стаята си, съблече се и огледа хубаво хълбока си. Порязванията върху ръцете му не го притесняваха особено, но хълбокът му беше набразден от синини и порезни рани от рояка копелета, който го бе връхлетял, докато се опитваше да стигне до Саша.

Вече ги няма, помисли си той. Беше ги превърнал в пепел, но междувременно те бяха успели да го ранят сериозно. Отиде до скрина, прокара ръка по чекмеджето, за да го освободи от заклинанието за заключване, което бе направил. Извади една кутия, в която държеше мехлеми и отвари, взе каквото му трябваше и отново я заключи. Под душа издаваше съскащи звуци, когато водата падаше върху тялото му, накрая просто подпря ръце на облицованата с плочки стена, за да може проклетите рани да се почистят добре.

Щом се изкъпа и остави водните струи да отнемат част от болката, излезе от душа, отново огледа раните си и ги намаза с дебел слой лековит мехлем. Веднага усети облекчение. Превърза се колкото може по-добре, облече се и отиде да види какво е положението.

Саша плачеше под душа. Възбудата бе засилила главоболието й, но тя вече усещаше пречистващата сила на сълзите. Пусна водата, гореща колкото можеше да търпи, докато престана да се чувства така, сякаш по кожата й пълзят паяци. Изжули хубаво тялото си, без да обръща внимание на болката, когато докосваше порязванията и натъртванията, изми косата си. Отново изжули тялото си, отново се изми.

И най-накрая се почувства чиста.

След като се уви в една хавлиена кърпа, избърса огледалото от мъглата и огледа лицето си, опипа синината на шията си. Помисли си, че е проявила слабост, не можеше да си го позволи отново. Ако продължи с това — а знаеше, че ще го направи — трябваше да е по-умна, по-силна, по-подготвена. Не биваше да отстъпва страхливо, когато някаква богиня, демон от ада, се опита да я победи.

Нямаше отново да позволи да бъде използвана или измамена.

— Хората те подценяват, защото ти се подценяваш — каза тя на отражението си. — Няма да се случи повече.

Излезе от банята и спря, когато видя Бран до френския прозорец, гледаше навън.

— Искам да си тръгнеш.

Той се обърна и я огледа — прилепналата й мокра коса, ръката й, която стискаше хавлиената кърпа между гърдите. И обидата и гневът в очите й.

— Имам мехлем. — Подаде й бурканчето. — Мога да ти помогна с раните, и с болката също.

— Не искам да…

— Не се дръж като дете! Не си глупава. Щом искаш да се сърдиш, сърди се — каза той и усети как в него също се надига гняв. — Продължавай да се сърдиш и след като ти обясня, това си е твой избор, но сега ще седнеш и ще ме оставиш да ти помогна.

— Няма нужда да се грижиш за мен.

— И слава богу. Само че сме част от това и не мога да не помогна на човек от екипа. Ти пострада най-много. Затова сега седни и се сърди колкото си щеш, но се дръж умно.

Тя осъзна, че ако откаже, ще прояви слабост, ще позволи на обидата и разочарованието да замъглят преценката й. Трябваше да е силна и добре, за да се бори.

Седна отстрани на леглото.

Той приближи, остави бурканчето с мехлема. И внимателно постави ръце върху главата й.

— Това не е…

— Главата те боли, очевидно е. Тя се опита да проникне в мозъка ти, нали? И си плакала. Затова главата те боли. — Той прокара лекичко палци по слепоочията й, челото й. — Не ме бива много в това, но ти си разбран чо…

— Не съм.

— За бога, жено, не спори с мен! — Раздразнението му изплющя като камшичен удар. — Блокирала си по-голямата част, но още е в теб! Използвай тази сила и тя ще ми помогне да ти помогна. Нека я почувствам, отпусни се и ме остави да я почувствам. Ще започнем с главоболието, за да разсъждаваш по-трезво.

Тъй като беше прав, тъй като показваше по-скоро нетърпение, отколкото съжаление, тя притвори очи, позволи му да се справи с болката й.

— Точно така — промърмори той и пръстите му загалиха челото й, главата й, слепоочията й. — Това е тъмен сив облак. — Бран прокара ръце надолу, притисна палци в основата на врата й. — Но бързо се разсейва от подухващия бриз. Хладен и свеж. Почувствай го.

Тя го послуша и ужасното смазващо напрежение намаля.

— Да, така е по-добре. Така е по-добре — повтори тя и избута ръцете му. — Благодаря ти.

— Имаш драскотини, ожулвания и натъртвания, и една-две порезни рани. Тук мехлемът ще е достатъчен, но тази рана има нужда от допълнително лечение. Аника е направила чудесна — как се казваше — „превръзка на място“. Определено притежава разностранни таланти. Дай да я погледна. Да, зачервена е и тупти. — И щеше да остане белег, ако той не се справи. Изненада се, че тази мисъл го разстрои. — Но е чиста. Няма причина за притеснение.

— Откъде знаеш?

— Ти знаеш, а аз виждам това, което знаеш. Помогни ми да я охладя и затворя.

Тя се загуби в очите му. По-късно й хрумна, че той сигурно я бе накарал да изпадне в някакъв лек транс, но чувствата й, изглежда, докосваха неговите като връхчета на пръсти и топлината в ръката й намаля.

— Вече е по-добре. А мехлемът ще се погрижи за останалото — каза той.

Малко замаяна, тя погледна и видя как раната се затвори и от нея не остана и следа.

— Но това е…

— Магия? — усмихна се той. — Това е вид лечение и ти вършиш по-голямата работа. Сега да видим крака ти. Как е десният ти крак?

— Не знам. Сигурно съм си изкълчила глезена в пещерата. Когато прилепите…

— Сега няма да мислим за тях. — Бран се наведе, прокара съвсем леко ръце по глезена й, отдръпна ги, когато тя трепна. — Боли, нали? Ще го оправим.

Тя вече не се съпротивляваше, позволи на лечебната му сила да проникне в нея. Представи си подуването, сухожилията и мускулите, докато пръстите му правеха кръгове и я галеха.

След малко той се изправи.

— Гърлото ти — това е най-лошото и най-трудното за оправяне. Тя те докосна.

— Не ме е докоснала. Не и физически.

— А тази рана е най-дълбоката, разбираш ли? Нейната сила срещу твоята. Сега малко ще те заболи. Трябва да ми се довериш.

— Добре.

— Не сваляй очи от моите. Не притежавам твоите способности, но ще ти помогна да се освободиш от това. — Той сключи леко и внимателно ръце около гърлото й, покри синините.

Наистина болеше. От внезапния шок тя затаи дъх, хвана се за рамката на леглото, за да не мърда. Бореше се да не извика — слаба беше, слаба — но не се сдържа и простена.

— Съжалявам. Още малко.

Сега той си мърмореше нещо на ирландски — думи, които не й говореха нищо, но тонът, успокоителен и леко притеснен, й помогна да понесе болката. После, както и при останалите й наранявания, болката намаля. От облекчението й се зави свят.

— По-добре е.

— Ще си отиде. Няма да й позволя да те бележи. Трябваше да я спра.

— Ти го направи. С ослепителни светкавици. Стига толкова. Вече не ме боли.

Тя се отмести, надигна се.

— Трябваше да занесеш мехлема на останалите.

— Този е за теб. Имам и за тях.

— Ще сляза долу веднага щом се облека. Имаме много за обсъждане.

— Така е. — Но той не помръдна от мястото си, чакаше.

— Ти ме излъга.

— Не съм.

— Прикриването на истината…

— Невинаги е лъжа. Понякога е просто лична работа.

— Казах ти всичко за себе си, всичко, което знам, а ти… какъв си ти? Магьосник?

Той трепна, опитваше се да преглътне обидата.

— Знам, че според някои хора думата означава човек, който върши злини. И даже че е самият дявол в човешки образ. Аз бих казал „вълшебник“, дори „вещер“, но предпочитам маг, както ти се представих, когато се запознахме.

В очите й се четяха обвинения и по-лошо, много по-лошо — болка и разочарование.

— Знаеш какво мислех, че имаш предвид.

— Да, не ти казах цялата истина. Но аз действително си изкарвам хляба като маг. И съм отдаден с цялата си душа и сърце, и дарба, и морал на бялата магия. Как обаче да споделя това с човек, който не вярва на собствените си способности, фейд? Каква щеше да е реакцията ти, ако в началото ти бях показал и друго, освен обичайните фокуси?

— Не знам.

— Семейството ми крие какво е не защото се срамува, а от предпазливост. Ще ми се да можех да ти покажа какъв съм, кой съм, всичко, което съм по друг начин — не толкова драматичен, — но Нереза ми отне тази възможност.

— Тя искаше да ме отстрани.

— Изобщо не го очаквах… Съжалявам за това. Съжалявам, че не планирах по-добре нещата и не намерих по-добър начин. Но не мога да съжалявам за онова, което съм, или че чаках да се уверя в съекипниците си, преди да се разкрия пред тях.

— Затова ли ме целуна — за да ме накараш да ти повярвам?

Бран закрачи из стаята, изненадвайки я с буен изблик на гняв.

— По дяволите! Това е обидно — и за двама ни!

Той я сграбчи, притегли я към себе си без нежното внимание, което бе проявил, докато я лекуваше. Гневът, който пламтеше в него, се усети и в целувката.

— Сега знаеш всичко, така че защо е тази целувка според теб?

— Трябва да си помисля.

— Хубаво, помисли си!

— Ще сляза долу, щом се облека.

— Страхотно! — Той излезе от стаята и захлопна ядно вратата след себе си.

Тя се обърна, отиде до огледалото. На гърлото й нямаше и следа от синината, а лицето й бе възвърнало цвета си. Вече не се чувстваше слаба, осъзна Саша. А това бе дяволски добро начало.

 

 

Сойер вложи творчество в сандвичите с шунка и кашкавал. Аника отново направи пейзаж от салфетките, сгънати като цветя и аранжирани покрай криволичеща река от чинии. Отново облечена в една от своите рокли на цветя, тя спря работата си и се обърна, за да прегърне силно и сърдечно Саша.

— Изглеждаш чудесно и се чувстваш по-добре.

— Благодаря, така е. Ти ранена ли си?

— Съвсем малко, но Бран ни даде мехлем, който мирише много хубаво. Не се сърди на него.

— Работя по въпроса. Къде е… забравих му името.

— Имаш предвид Дойл. Дойл Макклиъри. Толкова е забавно да се возиш на неговия дракон! Той слезе долу, но отиде да се разходи около вилата, да разгледа.

— Разбирам го. Аника, благодаря ти, че ми помогна, когато ме раниха.

— Ние сме затова — да си помагаме.

Колко простичко го каза, помисли си Саша.

— Много си права. Хайде да пийнем малко вино.

— Обичам вино!

— Ще го донеса.

Тя отиде в кухнята, където Сойер нареждаше последните сандвичи върху едно плато, а Райли вадеше бира от хладилника.

— Сойер „Точния мерник“ има скрити заложби — уведоми я Райли. — Направи сос салца.

— Разполагах с нужните продукти. — Сойер се обърна. — Готови ли сте да хапнете?

Саша не беше мислила, че е възможно да сложи нещо в устата си, а сега установи, че е точно обратното.

— И още как, сандвичите ти изглеждат страхотно! Но Дойл и Бран ги няма.

— Сега намериха да се разхождат! Те губят — ухили се Райли. — Ти как си?

— Вече съм добре. Ами вие двамата?

— Натъртвания и драскотини — нищо, което един горещ душ и вълшебният мехлем на Бран да не могат да оправят. Може би не биваше да използвам думата „вълшебен“ — осъзна Райли.

— А как другояче да го наречеш? С Аника ще пийнем вино. — Тя избра бутилка, взе чаши и излезе с тях.

— Бързо й мина — отбеляза Сойер.

— Мъже. — Изпълнена със съжаление към него, Райли напъха половин дузина бири в кофа, която бе напълнила с лед. — Тя е бясна, красавецо. Гневът й вече изтлява, но е бясна — и се опитва да се примири с факта, че само преди часове се е целувала с мъж, който се е оказал вещер.

— Нима? Целували са се?

— Нали ти казах, нещо „тлее“. — Тя му намигна, вдигна кофата. И докато я изнасяше, забеляза, че Бран и Дойл се появяват иззад ъгъла. Изглеждаха така, сякаш вече се разбират чудесно.

— Носѝ кльопачката! — провикна се тя към Сойер, после измъкна една бира от кофата и се отпусна в стола. Изчака, докато Сойер донесе храната, докато другите си вземат вино или бира. И надигна бутилка. — Пия за успешната битка!

Когато Саша я погледна недоумяващо, тя поясни:

— Всяка битка, която можеш да полееш с изстудена бира, е успешна битка.

— Добре казано. — Дойл си взе сандвич. — Имам бира, имам храна — доволен съм. Но все още нямам отговори. Правещият магии е доста потаен. Време е да станем по-конкретни.

— Правещият магии! — Райли се изсмя кратко. — Харесва ми — настоя, когато другите не реагираха. — Саша, ти започни първа, от теб тръгна всичко.

— Не мисля, че е тръгнало от мен, но щом казваш… — Тя отпи от виното си, преди да продължи: — Аз съм художничка.

— Разбрах от скиците.

— Живея в Северна Каролина. Винаги съм имала…

— … дарба — довърши Бран, сякаш я предизвикваше да го отрече.

Тя не му обърна внимание.

— Още в началото на годината започнах да сънувам сънища за нас — за всички нас тук — и за звездите.

Тя разказа на Дойл всичко до пристигането си в хотела в Корфу.

— Просто хвана самолета и последва сънищата си?

— Не можех да ги пренебрегна, нито да ги спра, така че, да, точно това направих. Райли, сега е твой ред.

— Няма проблем. Отличен сос — вметна тя и топна едно картофче в обилното количество сос, което бе изсипала в чинията си. — Аз проследявам легенди, митове, откривам антики и артефакти — с това се занимавам. Радарът ми отдавна е уловил звездите, успях да „изкопая“ известна информация и тя ме доведе тук. Просто бях приключила с една работа, имах малко свободно време — и реших да видя какво ще открия.

Тя размаха бутилката, продължи:

— Любопитното е — това не съм го споменавала досега — че не възнамерявах да отседна в онзи хотел. Изведнъж ме завладя някакъв импулс, само това мога да кажа. Я се поглези с един добър хотел за ден-два, Райли, отдъхни си малко. И така, седя си аз с едно много хубаво белини на хотелската тераса и насреща ми се задава една блондинка…

Когато тя свърши своята част от разказа, посегна към нова бира.

— Сега е твой ред, Бран.

Той все още не бе преценил точно колко да им каже, какво да премълчи. И накрая реши да е напълно откровен с тях.

— Член от семейството ни, поколение след поколение, е имал задачата да търси звездите и един ден да ги върне, откъдето са се появили, за да не бъдат използвани за зли дела. Така че сега аз съм този член. Ние произхождаме от Селена.

— Богинята? — Райли остави изненадано бирата си. — Значи си бог?

— Не съм. — В гласа му прозвуча нетърпелива нотка. — Аз съм каквото ви казах. Вещер, и произхождам от нея. Тя е живяла с вълшебник — смъртен — и му е родила син.

— Полубогът Мовар — вметна Райли, — а името на вълшебника е Асалри.

— Точно така.

— Мовар е имал петима синове и три дъщери. Знам легендата. Или… — поправи се Райли — родословното ви дърво.

— Магьосническата ми дарба е наследена, както и задачата за намирането на звездите. Дойдох тук, защото, подобно на теб, Райли, попаднах на известна информация. Преглеждах книгите — за кой ли път — докато очите ми се зачервиха, и попаднах на абзац, в който се говореше за паднала звезда, огнена, която чака в зелена земя. Нормално е да се сетиш за Гренландия или за Ирландия, но имаше и още нещо, което ме убеди, че земята е тук. Пишеше, че звездата е скрита от момите на Керкира, далеч от майката на лъжите.

— И аз открих горе-долу същото — присъедини се Райли. — А съвпадението във времето, това, че се срещнахме — аз, ти, Саша — доказва, че сме на прав път.

— И аз като теб се регистрирах в хотела, следвайки някакъв импулс — бях възнамерявал да наема вила. Заради спокойствието, уединението, защото трябваше да работя, а хотелските стаи не са… удобни за някои видове работа.

— Когато правиш магии — уточни Аника и го накара да се усмихне.

— Когато правя магии, да. И така, излязох на хотелската тераса ядосан на себе си, че съм променил плановете и посоката си. Представете си изненадата ми, когато се озовах сред две красиви жени с интересни истории.

— И сформирахте екип… — заключи Дойл.

— Аз съм последният, който би се усъмнил в съществуването на мощни енергии, на съдба. Освен това ги имаше историите, а също и скиците — блестящите скици на Саша, от които ясно се вижда, че ни е писано да се съберем. И все пак ми се струваше, че е по-добре да не споделям за себе си това, което ви казвам сега. — Той погледна смръщено бирата си, сви рамене. — И други са били подвеждани от хубави лица, изумителни истории, от усещането за скрити енергии и обещанието за почтеност. Така че изчаквах известно време. Но не може да се каже, че съм прекалил с изчакването, нали? — В тона му се усети раздразнение, когато погледна към Саша. — Само колкото да се уверя в онова, което усещах, което знаех, че е истина, и че тази среща, това обединяване на силите е правилната стъпка. — Той замълча, чудеше се дали да не си вземе нова бира. — Тъй че се натоварихме в наетия джип на Райли, която, бидейки находчива и с добри връзки, ни уреди това място. На връщане от хотела, където бяхме отишли да си приберем нещата, срещнахме Сойер, който вървеше край пътя. — Той реши все пак да си вземе бира. — Ето така — обърна се към Сойер — и ти попадна сред нас.

— И при мен е семейна традиция. Историята за звездите се предава в семейството. Аз не съм учен като Райли и повечето неща ги знам от тези истории. И… — Сойер се почеса по врата, смръщи чело.

— И ти не си ни казал всичко, нали? — попита Бран.

— Не точно. Това е нещо, което хората трудно възприемат, а и както ти каза, познавахме се отскоро. Едно е да си ясновидец — искам да кажа, много хора вярват в това. Направо си е занаят. Нищо лично, Саша.

— Няма проблем — увери го тя.

— Но след случилото се днес — мутиращи прилепи от ада и зли богове, е, Бран — разбрах, че няма да ви се стори много странно. Пак е свързано със семейството. С мой прадядо още през — макар че никой не е съвсем сигурен за точното време — четиринайсети век. Бил моряк и корабът, на който плавал, бил потопен по време на буря. Той започнал да се дави, но според историята бил спасен и изваден на брега от русалка.

Дойл се изсмя кратко, Аника ахна.

— Да, да, знам, но това е историята. Той се събудил — единственият оцелял от целия екипаж — върху скалистия бряг на някакъв остров в Северно море. И… ъъъ, русалката, тя се наранила, докато го спасявала — порязала се на скалите и нямала сили да плува. Вече умирала.

— Не! — възкликна Аника.

— Самият той бил доста натъртен, но намерил малко сухи дърва и листа и запалил огън. Не знаел дали да я отнесе до водата и дали тя няма да се удави, затова потърсил лековити билки и направил компрес за раните й. Морето изкарало на брега част от припасите и отломки от кораба и той ги използвал да построи нещо като заслон, нахранил я, погрижил се за нея.

— Тя оправила ли се?

— Да, краят е щастлив.

— Хубаво е, когато краят е щастлив.

— Една нощ той се събудил и видял, че тя влиза в морето. И останал сам.

— Но това не е щастлив завършек — възрази Аника.

— Имай търпение. Няколко дни по-късно русалката се върнала и той нагазил в плитчините, за да я посрещне. За първи път тя проговорила. Била го извадила от морето, защото така й било писано, а онези, които щели да дойдат след него, трябвало да търсят Трите звезди. Той трябвало да разказва историята на синовете си, а те на своите синове, докато звездите бъдат намерени и върнати у дома. Русалката му дала дар — компас, и казала, че той ще го води. Трябвало да го предаде на сина си, а неговият син — на своя, и така — от поколение на поколение.

— Компасът у теб ли е? — попита Райли.

— Да. — Той го извади от джоба си, постави го на дланта си, вдигна предпазния капак.

— Хубава изработка. Може ли? — Райли го взе, разгледа го. — Бронзова рамка, красив циферблат — добре си се грижил за него. Стар е, но според мен е по-скоро от седемнайсети век.

— Така ми е разказано.

— Това не обяснява защо си дошъл в Корфу — изтъкна Дойл.

— Ще стигна и дотам.

Сойер се надигна, измъкна пластмасов плик от джоба си и внимателно извади картата, сгъната вътре. Избута чиниите встрани и я разгъна. Протегна ръка, размърда пръсти към Райли да му подаде компаса.

— Точен е, както и да го завъртиш.

Той постави компаса върху картата. След секунди старата бронзова рамка заблестя, а циферблатът засия. Изведнъж компасът се заплъзга по картата.

— Като спиритическа дъска! — възкликна Райли.

— Не. — Бран поклати глава, докато наблюдаваше движението. — Тази не отваря врати. Показва пътя към тях.

— Може и така да се каже. Ето, вижте! — Сойер почука с пръст по картата. — Спира точно тук, върху Корфу. Затова последвах картата.

— Правел ли е това и преди? — попита Саша.

— О, да, много пъти. Винаги ме отвежда някъде, където откривам нова информация за звездите — или се уверявам в нещо, или просто трупам опит. Този път… Виждате ли как сияе?

— Красив е — промърмори Аника.

— Да, но този блясък? Това е ново. Винаги блести малко, но не толкова. Затова реших, че идването ми тук е дяволски важно. И се оказах прав. Бях тръгнал на автостоп — и ето ви вас тримата. С мен станахме четирима. Същата вечер отидох да се разходя по брега и видях Аника.

Той се обърна към нея.

— Твой ред е.

— Изпратена съм да ви помогна. Да бъда една от вас. — Тя наклони глава на една страна. — Не мога да обясня. Нямам магически компас, нито вълшебната сила на Саша и Бран. Не притежавам мозъка на Райли, но мога да ви помогна. Не обичам да се бия, ала ще се бия с вас. Не ме отпращайте.

— Хей. — Сойер я прегърна през раменете. — Никой няма да те отпрати.

— Дойдох при вас. — Тя се обърна към него. — Ти ме намери.

— Точно така. Засега ще оставим нещата както са. — Той погледна към Бран, сякаш го предизвикваше да възрази.

— Ти си една от нас, Аника, и това е повече от достатъчно. Няма нужда всички истории да се разказват веднага.

— Ами ти, Макклиъри? — Райли се облегна в стола, огледа го изучаващо. — Каква е твоята история?

— Семейна традиция и дългът, който върви с нея. Защо съм тук? Импулс, от който не успях да се отърся, ме доведе в Корфу, после и в пещерата. Досега не съм бил толкова близо до звездите.

— А откъде си? С какво се занимаваш?

— От никое конкретно място. Оправям всичко, което има нужда от оправяне. Познаваме се само от няколко часа, така че това е всичко, което ще споделя с вас, докато не реша да ви кажа повече.

— Не ни вярваш. И защо да го прави? — Саша погледна към Райли. — Вярно е, че не сме прекарали много време заедно, но то беше богато на събития. А днес в пещерата се бихме на живот и смърт. И ти, и Сойер носехте оръжие, но не ни казахте.

Сойер се размърда притеснено.

— По дяволите! При това боен нож!

Райли извади от ботуша си страховит двуостър нож.

— Нож за мятане.

— Което само доказва, че все още не сме достигнали точката, в която можем да сме напълно откровени. Знаем за Бран само защото той… използва онова, което има, за да ни измъкне от пещерата. А за компаса знаем, защото Сойер се почувства виновен, че не ни е казал, след като разбрахме за Бран. Аника не е готова, ами Дойл? Ти все още си ядосан, че ти се изпречихме на пътя.

— За това си права.

— Но всъщност не ти се изпречихме на пътя и го знаеш, колкото и да те е яд. Всички бяхме там, където трябваше да бъдем. Всички избрахме да влезем в пещерата.

— Какво? Почакай малко. — Златистите очи на Райли се присвиха. — Да не би да казваш, че това е било някакъв вид изпит?

— Не знам. Наистина. Но мисля, че боговете са доста взискателни. Ние всички влязохме в пещерата. Бихме се. Е, всички вие се бихте.

— Саша. — Бран посегна да я улови за ръката, но тя я отдръпна.

— Аз не се бих. Вцепених се. Но няма да се повтори. И все пак се измъкнахме и сега — вече шестима — седим тук заедно. Не съм чула някой да казва, че си тръгва. В пещерата се изправихме срещу богиня и никой от нас не заяви, че се отказва. Затова мисля, че издържахме изпита.

— И нейния мозък си го бива — обърна се Райли към Аника. — Имаш право, Саша. Във всички легенди боговете са пословично взискателни. Освен това са изменчиви и често кръвожадни. Няма подвизи без изпити, саможертва и битки.

— Кръвта на Саша разбуди тъмните сили — отбеляза Аника и още докато го изричаше, се смути. — Извинявайте ме!

— Не, не, права си. И аз го почувствах и може би това е една от причините да се вцепеня. Не знам. Знам, че тя искаше да изсмуче силите ми.

— Защото не е задействала цялата си мощ — отбеляза Райли.

— Ако беше, сега да си в насипно състояние. — Дойл си взе нова бира. — Смъртни срещу богове? На кого бихте заложили?

— Аз бих заложила на себе си — отвърна рязко Райли — и на моите четирима приятели тук. За теб още не знам, храбрецо.

— Ние не сме точно простосмъртни — изтъкна Бран. — Колкото и да са изменчиви, боговете са ни дали известни способности. И ние ще ги използваме.

— Звездата не е в пещерата. Доста време я оглеждах — обясни Дойл, — преди да стане интересно.

— Има и други пещери. — Райли се загледа намръщено в бирата си. — Ще се обадя тук-там, ще се снабдим с лодка и оборудване. Говорехме да опитаме някои от подводните пещери. Може би това ще е следващата стъпка.

— Аз мога да приготвя някои неща, в случай че тя пак ни се нахвърли. Не бяхме готови. — Бран се изправи на крака. — Това е истината. Не бяхме готови, а трябва да сме.

— Тогава ще бъдем. Аз ще измия чиниите. — Саша стана, за да раздигне масата.

И тя самата имаше някои идеи.