Нора Робъртс
Огнената звезда (18)

17

Тя плуваше през студена синя вода силна и уверена. То я призова като песен — и тя искаше само да отговори. Дори когато дробовете й запламтяха и закрещяха за въздух — само глътчица въздух — тя продължи да плува.

Видя промяната в светлината, беше като знак, и рискува всичко, за да се гмурне още по-дълбоко. Дори когато ръцете й отслабнаха, а краката й отмаляха, изобщо не си помисли да изплува на повърхността. Трябваше да стигне светлината. Песента.

Беше близо, толкова близо. Очите й се пълнеха с парливи сълзи, докато тялото й я предаваше. Вече виждаше отвора на пещерата, но знаеше, че няма да го достигне.

Не беше достатъчно силна.

Когато светлината започна да отслабва, а песента да звучи по-неясно, усети как нечии ръце я сграбчват.

Вдиша въздух, който опари гърлото й, задави се от вода в съня си, която изпълваше дробовете й.

И се огледа в тъмните очи на Бран.

— Хвала на боговете! — Той я притегли към себе си, залюля я в прегръдка. — Беше спряла да дишаш!

— Давех се.

— Ти си тук! Тук с мен!

— Имаше някаква светлина и исках да я достигна. Трябваше да го направя. Плувах към нея, но не бях достатъчно силна. Започнах да се давя.

— Просто сън. — Не беше предсказание. Той нямаше да го позволи. — Напрегната си, това е всичко. Утре ще се гмуркаме… — Днес, помисли си той, защото навън се развиделяваше. — Затова си напрегната.

— Бях сама. Не се гмурках, не и с кислородна бутилка. И не бях достатъчно силна.

— Няма да си сама. Днес ще пропуснем гмуркането. Аз ще остана с теб тук.

— Не бива, знаеш го. Сънят няма никакъв смисъл. Не бих се гмуркала без кислородна бутилка. И не се боях, Бран. По-скоро бях… като хипнотизирана. Докато осъзнах, че не мога да го направя.

— Какво да направиш?

— Да стигна до светлината. Пещерата. От напрежението е — каза тя и кимна. — Понякога сънят си е просто сън. Все още съм слабото звено — физически. Съжалявам. Уплаших те.

— Само ми изкара ума. Хайде, поспи още малко.

— Ако стана сега, ще мога да си направя кафе, преди Дойл да е размахал камшика. Мисля, че си струва.

— Добре тогава, да пием кафе. — В този миг, все още подвластен на уплахата, Бран беше готов да й даде всичко. — Ако нещо ти напомни за съня, докато се гмуркаме, непременно ми кажи. Няма да те оставя сама.

— Обещавам.

 

 

Тя беше спокойна. Сънят не я беше изнервил и разтревожил. Всъщност изобщо не изглеждаше реален. А след двайсет минути, когато Дойл започна да им вади душата с упражненията, нищо не изглеждаше реално, освен потта и потръпващите мускули.

Саша успя да направи шест лицеви опори (почти) — с недостатъчно повдигане на дупето според Дойл — и три четвърти от едно набиране.

Когато се качи в лодката, се чувстваше така, сякаш половин ден бе тичала до припадък. Едва ли в момента имаше нещо по-хубаво от това да отпусне изтръпналия си задник върху подплатената седалка, да вдигне лице към слънцето и да позволи на соления бриз да гали тялото й. И през цялото време зеленината на Корфу проблясваше на фона на синята вода. Други лодки се полюшваха на кея или плаваха по водата — както скоро щяха да направят и те. Тя различаваше цветовете на магазините и ресторантите, движението на хората, които вече се разхождаха. Върху перилата на тесните балкончета в един малък хотел се развяваха плажни кърпи.

Бризът довяваше смесица от гласове и езици, аромата на крем против слънце, лимони и силно гръцко кафе, едва доловимата миризма на дим.

Нима това не е едно малко чудо само по себе си, помисли си тя, целият този живот, кипящ около тях, толкова различен от досегашния й? Семейства на почивка, продавачи, отварящи врати за клиентите си, двойки, седнали край маси в тротоарните кафенета, наслаждаващи се на гледките, звуците и уханията също като нея, докато закусваха лениво.

Никой от тях не знае, помисли си тя, че съществуват зли сърца, толкова алчни за власт, че биха унищожили всички останали.

Подскачащото между родителите си малко момиченце в красив розов три четвърти панталон и панделка, която се спускаше по къдравата й конска опашка; старецът със съсухреното лице и шапка с козирка, всмукващ с наслада от цигарата си, докато кафето му вдигаше пара пред него; невъзможно красивият мъж, който миеше с четка палубата на близката лодка и зъбите му проблясваха в усмивка; трите минаващи край него момичета, които му отправяха закачливи погледи.

Те нямаха представа, че светът е изложен на риск. За тях това бе просто една прекрасна утрин на потънал в пролетна зеленина остров сред синьо море.

— Ти си някъде далеч. — Бран седна до нея.

— Всъщност не съм. Точно тук съм. Точно тук и точно сега и чувството е прекрасно. Със сигурност пак ще се върна — реши тя мигом. — Когато „тук“ и „сега“ няма да са застрашени. Ще пия кафето си ей там и ще обикалям по магазините. Ще си купя безумно пъстър шал и нещо абсолютно безполезно и красиво, на обед ще пия вино от кумкуат. — Тя наклони леко глава, усмихна се. — Може би и ти ще дойдеш и ще пиеш с мен?

— Не звучи зле.

Дойл изкара лодката от пристана, далеч от суматохата, ароматите, целия този живот. Саша взе скицника си, за да нарисува набързо селото от водата. Щеше да запамети ярките цветове и тези, избелелите от слънце, докато го рисува. Ленив акварел, реши тя, така че това кътче от света да изглежда леко загадъчно и нереално.

Отгърна страницата — нова скица на скалите, всичките тези зелени и кафяви нюанси, текстурата — и плажа, където хората вече започваха да предявяват претенциите си към деня.

Потънала в работа, тя едва забеляза, че Бран стана да помогне на Райли и Аника с екипировката за гмуркане, едва чуваше мотора, вятъра, Дойл и Сойер, които разглеждаха картите.

Изпълнена с доволство, леко отнесена, тя свали обувките си, стана, за да съблече ризата, късите панталонки. Прибра косата си в конска опашка за гмуркането и остави шапката си върху дрехите, всички сгънати прилежно върху скамейката.

Въпреки яркото слънце остави слънчевите си очила върху купчинката. Светлината беше бял блясък, пронизващ водата, сгъстяващ синьото на морето. Пяната, оставяна след лодката, плисъкът на вълните в корпуса, докато завиваха плавно към сушата, звучаха като музика.

Изведнъж тази музика я затегли, затегли всичко в нея. Саша се изправи на пейката, качи се на перилото. И просто се гмурна в песента.

Бран се обърна пръв, за част от секундата успя да види как тя изчезва във водата.

— Спрете лодката! — Грабна спасителен пояс, вдигна го нагоре и го запрати с всичка сила към мястото, където бе изчезнала Саша. — Падна зад борда! Саша падна зад борда! — извика, докато изхлузваше обувките си. — Тя сънуваше, че се дави!

— За бога! Почакай! — Райли го хвана за лакътя. — Сложи си кислородната бутилка! Тя може да има нужда от въздух. Дойл!

— Вече обръщам.

Бран нахлузи кислородната бутилка на гърба си, като проклинаше отминаващите секунди, претърколи се във водата.

— Слагайте кислородните бутилки, хвърлете котва! Ние трябва да…

— Аз ще я намеря. — Аника прекъсна обърканите нареждания на Райли. Също като Саша, и тя просто се гмурна.

— По дяволите! — Като нахлузваше бутилката върху тениската си, Сойер държеше спасителния пояс под око. — Сигурно Нереза им е направила нещо. Да действаме.

Беше във водата секунди след Аника.

Дойл подхвърли на Райли кислородната маска.

— В нея е влюбен магьосник. Той ще я спаси.

Райли закопча канията с ножа за гмуркане.

— Не можем да рискуваме!

Саша заплува през хладната синя вода, погълната от песента. Тя проникваше в главата й, в кръвта й, по-красива от всичко, което бе чувала досега. Видя светлината отпред — прекрасно меко сияние в синята вода, потрепващо в ритъма на музиката.

Саша се гмурна още по-дълбоко, копнееше да я достигне. Слизаше все по-дълбоко и по-дълбоко, макар дробовете да я боляха.

Започна да усеща топлината й, сякаш всеки момент щеше да я докосне. С всички сили се мъчеше да я достигне, но вече с по-уморени движения.

Не беше достатъчно силна. При мисълта за собствената й слабост и жалката човешка нужда от въздух, когато е толкова близо до желаното, я заля отчаяние.

Изведнъж всичко се разми — светлината, пулсирането, песента — и тялото й се отпусна безпомощно. Тя започна да потъва в синкавата вода с ръка, протегната към красотата.

Някакви ръце я уловиха. Безпомощна, Саша глътна вода, докато я издигаха нагоре.

Ослепителна светлина, внезапна топлина. После нищо.

Аника я извлече нагоре, проряза повърхността на водата. В пещерата, където се намираха, водата сякаш пееше, докато се плискаше в скалите. Светлината проблясваше, синя като лунни лъчи.

— Не диша! — Аника ридаеше и притискаше Саша към себе си, когато Бран изплува рязко от водата. — Можеш ли да й помогнеш?

— Да, да!

Той нямаше да я изгуби. Покатери се върху широката козирка на една скала и издърпа Саша нагоре. Постави длан на сърцето й, започна да прилага сила. И като се наведе, й даде от дъха си.

За миг, който продължи цяла вечност, той позна истинския страх. Нямаше да й е достатъчен! Беше закъснял!

Изведнъж сърцето й под дланта му се раздвижи.

Тя се закашля и изплю вода. Бран я обърна внимателно по корем, докато на повърхността изплуваха и останалите, и продължи да притиска длан към сърцето й, защото тя си поемаше въздух с усилие.

— Всичко е наред! Повече никога няма да ти казвам, че е било само сън. Всичко е наред, a ghrá^[1]?

Той я повдигна, прегърна треперещото й тяло, притисна чело към нейното, залюля я в обятията си.

— Какво се случи?

Райли се изкатери при тях, погледна строго Саша.

— Гмурна се без кислородна бутилка.

— Аз… беше като сън. — Тя потърси ръката на Бран. — Бях в лодката, рисувах, после… чух музиката. Сякаш сънувах. Трябваше да намеря песента, светлината.

— Нереза — процеди Райли през зъби.

— Не, не. Не беше тъмно или студено. Не беше зло. Беше красиво.

— Понякога злото се крие зад красотата. — Дойл се изкачи при тях.

— Не. Щях да го усетя. Чувствам го. То ме викаше. Никой от вас ли не го чу?

— Имаше нещо, докато приближавахме пещерата. — Райли вдигна очи, огледа се. — Тази пещера я няма в картите.

— И светлината. — Бран я погали по бузата в желанието си да възвърне цвета й. — Тя ни доведе при теб.

— Ти ме спаси — промълви тя, но той поклати глава.

— Аника. Тя стигна първа до теб, изтегли те на скалата. Във водата е по-бърза от всеки от нас. — Той й хвърли бърз поглед. — Което е разбираемо.

— Не можех да позволя на морето да я вземе при себе си.

Аника изтри една сълза от лицето си с кокалчето на пръста. Лъскавата й опашка се виеше във водата.

— С крака нямаше да я достигна навреме.

Сойер, все още газейки във водата, докосна внимателно проблясващата опашка с пръст, неспособен да откъсне поглед от сапфирите, изумрудите и рубините, с които бе обсипана.

— Ти си русалка! Да му се не види! Това обяснява много неща.

— Не можех да ви кажа. Не ми беше разрешено.

— Аника! — Саша изпълзя до ръба на скалата, където Аника се бе подпряла с ръце. — Ти ми спаси живота!

— Виждам надалеч във водата. Както вие на сушата. Затова успях да те намеря, но с крака щях да се забавя. Дори така, ти беше бездиханна, когато те изкарах от водата. Бран ти даде своя дъх.

— Направила си това за мен! — Саша постави длан върху ръката на Аника. — Това означава ли, че… сега трябва да останеш във водата?

— Не. Мога да имам крака на сушата за три пълни цикъла на луната. Три месеца — поправи се тя. — Заклех се да не казвам на човеците, дори на онези, които търсят звездите с мен. Но животът е по-свещен от една клетва.

— Всеки, който те нарани по някакъв начин, ще се разправя с нас — увери я Сойер. Изтри една сълза от бузата й. — Ти си героиня!

— Значи не ми се сърдите?

— Шегуваш ли се? Ти спаси човешки живот и за да го направиш, се отказа от нещо важно за теб. От твоята тайна. Как точно тази… — Той отново прокара същия пръст отстрани на торса й в горната част на опашката. — Съжалявам — каза бързо и отдръпна ръка.

— Няма нищо. Аз съм щастлива. Саша е жива и никой не ми се сърди.

— Сега, след като установихме това — поде Дойл, — може би трябва да разберем защо Саша едва не се удави, за да ни доведе тук.

— Размахващият камшик има право — съгласи се Райли. — Това място е особено. — Тя се изправи на крака. — Дълбоко в скалите, доколкото мога да определям посоки. Но достатъчно достъпно, ако си с оборудване — добави тя, като сочеше с пръст Саша, — за да остане неоткрито от други гмуркачи. Обаче го няма на нито една от картите за водолази.

— Според мен отговорът е прост. — Вече поуспокоен, след като Саша бе възвърнала цвета на лицето си, Бран също стана. — Пещерата не е трябвало да бъде открита от други. Тя притегли Саша чрез ясновидските й способности. Притегли всички ни.

— Мислиш, че звездата е тук?

Той кимна към Райли.

— Дори да не е, това място води към нея. И отговаря на предсказанието на Саша. Намираме се между земята и морето, не е ли така?

— Прав си. — С ръце на хълбоците Райли огледа пещерата. — Малко езеро, обширна площ. Много скали. Стените са почти гладки, а таванът… — Тя се намръщи, когато погледна нагоре, огледа го. — Почти съвършен купол, а и тези сталактити, групирани по такъв начин? Досега не съм виждала нищо подобно.

— Купол, групиране под формата на полилей. Свято място.

Сойер най-сетне излезе от езерото и се присъедини към тях.

— Не би трябвало да има толкова светлина, като се има предвид колко е дълбоко. Няма и небе, което да я отразява. — Погледна към Аника. — Искаш ли да се качиш тук горе — да седнеш на козирката?

Опашката й се изви във водата, проблясвайки като дъга, и се разцепи на две. Аника се изправи.

— Сега мога да стоя — каза тя и отръска водата от бедрата си. — Харесва ми да имам крака.

— Е, добре си служиш с тях.

— Ще трябва да обсъдим всичко това — реши Райли, — но тъй като сме тук, по-добре да се фокусираме. Ако звездата е тук и е заровена някъде, ще са ни нужни инструменти. Мога да ги намеря, но не бива да копаем навсякъде. Най-добре е да се разпръснем и да се оглеждаме за нещо необичайно. Аз ще започна от другата страна на езерото.

— Не знам какво да търся.

— Ти ни доведе тук — напомни Бран на Саша.

Нещо необичайно, помисли си тя. Но не знаеше какво е обичайно, тъй като не й се случваше често да посещава непознати подводни пещери.

Но нещо я бе довело тук — довело бе всички тук.

Защо сега не можеше да чуе музиката или да почувства онова притегляне, което я водеше в правилната посока? Започна да търси с останалите, прокарваше ръце по скалите, катереше се по надвисналите над тях козирки.

Както каза Райли, стените бяха гладки, почти като стъкло. И топли, забеляза тя, а би трябвало да са студени. Въздухът би трябвало да е хладен, осъзна тя — дори студен — като се има предвид, че бяха в подводна пещера.

Откъде идваха светлината и топлината?

Тя огледа куполовидния таван, богатите цветове на скалите, странното групиране на сталактитите, проблясващи от мокрота.

Докато гледаше, от един конус се плъзна капка, падна върху осеяния с камъни под на пещерата.

Тя чу как капката се удари в скалата толкова ясно, сякаш някой дръпна струна на арфа. Следващата. Докато Саша гледаше, капките се стичаха надолу, проблясвайки на светлината — вода, падаща върху вода, вода, падаща върху скала — с бърз, приятен звук.

Песен.

Не беше възможно! Скоростта на течността, светлината й, звукът — музиката се извисяваше над всичко останало. Тя се приближи повече, все така гледайки нагоре, протегна ръка.

Върху дланта й падна капка, топла, искряща — но не и мокра. Задържа се в нея — съвършен овал, прозрачна като стъкло, а песента й отекваше в сърцето на Саша.

Като продължаваше да държи миниатюрното кълбо, тя коленичи върху пода на пещерата.

Чу как някой произнася името й, поклати глава. Не сега, не сега. Нима не виждаха, че в дланта си тя държи любов, вяра, надежда? Толкова много бе събрано в една-единствена капка, достатъчно за всички светове!

Саша я постави като приношение върху малкия каменен олтар.

Капката се издигна оттам — пламъкът и огънят. Искряща и красива, червена и чиста, като кръвта на сърцето. В огъня проблясваха хиляди фасети, освободени от камъка — ослепителната светлина на звездата.

— Огнената звезда, за новата кралица. В нея пламтят страстта и огънят на истината. — Саша я вдигна, подържа неистово пламтящата светлина в събраните си длани. — Тук са мощта, силата и огнената справедливост, които ще осветяват небесата във всички светове, в името на Егле, сияйната.

Саша вдигна звездата нагоре и я протегна напред, в очите й бликнаха сълзи на върховна радост.

— Намерена е! Свободна е! И всички ние трябва да я пазим, докато я върнем заедно със сестрите й на Стъкления остров, за да могат да блестят вечно, завинаги, над всички светове.

Тя погледна към звездата, въздъхна. А когато вдигна очи, те бяха изчистени от видения.

— Не сънувам.

— Не, фейд! — Бран, който бе дошъл и стоеше до нея, постави ръце на раменете й. — Ти я намери!

— Истинска е. Вземи я. Трябва да я защитим от нея. Тя ще дойде за нея.

— Съмнявам се, че може да дойде тук. — Райли приближи, допря върховете на пръстите си до пламъка. — Не и на това място. Тук е светло и топло — отбеляза тя. — Звездата не е плътна. Но… мога да се закълна, че бръмчи. Има ли някакво тегло?

— Не, но я усещам. Не мога да го обясня. Ето, виж.

Райли взе звездата от ръката на Саша.

— Маса без тегло — промърмори. — Активен пламък, който не гори. Не мога да почувствам формата й физически, но я усещам.

— Нека оставим химическия анализ за по-късно, докторе. — Дойл не изпускаше от очи малкото езеро, едната му ръка беше върху ножа за гмуркане. — Ако тя ни нападне сега, нямаме нищо, освен няколко ножа, вълшебни гривни и каквото Бран може да извади от шапката си. Не само трябва да изкараме това на повърхността, но и да го скрием на място, откъдето тя да не може да го вземе.

— А когато я извадим? — Сойер направи знак на Райли и на свой ред подържа огнената звезда. — Какво ще правим? Не виждате ли каква светлина излъчва? Хората на острова ще я видят.

— Аз мога да я покрия с нещо — каза Бран. — Поне така мисля. И ако Дойл е прав и Нереза успее да се добере дотук, наистина няма да сме добре защитени. Трябва да отнесем звездата във вилата колкото може по-скоро.

— Тогава по-добре я вземи ти. — Сойер я подаде на Бран. — Ти си най-защитеният, където и да се намираме. Саша, ти се дръж за него. Вземи моята бутилка, за да се върнеш на лодката. Аз ще успея да стигна до нея и така…

— Не, не мога да ти взема кислорода.

— Имам компаса, ако се наложи, но съм издръжлив плувец.

— Аз мога да върна Сойер на лодката много бързо.

— Значи, ще се возя на русалка? Това е първа класа — ухили се Сойер. — За нищо на света не бих отказал подобно предложение.

— Това заклинание е най-доброто! — Бран обви със свободната си ръка звездата. — Защитавай, уважавай, закриляй! — Той описа кръг с ръка около звездата и образува кълбо. Вътре звездата проблясваше, но с меко сияние.

— Добра работа! — похвали го Райли.

— Радвам се, че мислиш така. От доста време усъвършенствам това заклинание. Но за първи път го използвам върху истинска звезда, затова не мога да кажа колко време ще продължи. Трябва да побързаме.

— Тръгваме по двойки. — Сойер свали кислородната си бутилка. — Не ме гледай така — каза на Саша. — Аз си имам аквапревоз. Вие с Бран отнесете звездата на лодката. Двамата с Аника ще ви пазим гърба.

— Ние с Райли тръгваме първи. — Дойл закачи своята кислородна бутилка. — Аника и Сойер — на шест часа. Щом всички се качим в лодката, поемаме обратно. — Той погледна към Бран. — И внимавай да не изпуснеш това нещо!

Скочи във водата, а когато Райли го последва, се гмурна под повърхността и изчезна.

Бран стисна лекичко ръката на Саша.

— Готова ли си?

— Трябва да сме.

— Аз съм с теб! — Като държеше защитената звезда близо до тялото си, той влезе във водата със Саша.

Саша заплува, отдалечавайки се от светлината, но няколко пъти погледна назад, докато не видя Сойер, а после и Аника, чиято лъскава опашка проблясваше зад тях.

Изтласка се нагоре и ускори движенията си, за да не се налага Бран да забавя своите и да я изчаква.

Далеч от пещерата и светлината, тя доби по-добра представа колко далеч и дълбоко бе стигнала. Отново се притесни за Сойер и се обърна да погледне назад.

Нещо проблесна срещу нея, острите зъби искряха като сребро, очите излъчваха зъл жълт блясък. Неспособна да се защити, тя можеше само да го избегне. Бран протегна ръка през водата. Тя почувства силата на течението, докато онова, което идваше към тях — и което дойде с него — се отдалечи рязко.

Когато Бран й направи знак да изплува нагоре, към повърхността, тя поклати глава. Видя как Райли и Дойл замахват към прииждащите зверове с ножовете си за гмуркане. Не можеше да изостави приятелите си. Приготви се за бой с голи ръце, видя как Сойер забива ножа си в корема на създание, което приличаше на малка акула с огромна паст. Опашката на Аника се мяташе рязко, прогони цяла редица от създанията със сила, която ги превърна в мазни черни петна.

Нещо я удари като чук в гърба и тя се завъртя безпомощно във водата. Три от създанията я наобиколиха с отворена паст и проблясващи зъби. Тя започна да се отбранява с ръце, зарита с опашка, тялото й се изпълни с адреналин, докато юмруците й сякаш потъваха в пореста гъба.

Проблесна светкавица, телата им експлодираха.

Аника се стрелна край нея, опашката й помиташе нападателите, докато самата тя изтегляше Сойер със себе си.

Бран прегърна с една ръка Саша и яхна светкавицата до повърхността. Почти я избута по стълбичката в лодката, където Сойер се бе навел над перилата и плюеше вода.

— Аника! — успя да изрече. — Тя се върна обратно! Райли! Дойл!

Преди Саша да осъзнае какво става, Бран пъхна звездата в ръката й и се гмурна обратно във водата.

— Не!

— Спри! — Макар да се олюля леко, Сойер успя да я улови за ръката, преди тя да успее да скочи от борда. — Прибери звездата в рулевата рубка! Не мърдай оттам! Трябва ми кислородната бутилка!

Той свали бутилката от гърба й и щеше да си я сложи, когато Райли се появи на повърхността и се хвана за стълбичката. Сойер остави бутилката и се наведе да й помогне да се изтегли в лодката.

— Много ли е зле? — поиска да знае.

— Бран простреля някои от тях. Ако не се беше върнал… — Също като Сойер, и тя протегна ръка, за да помогне на Дойл.

— Бран! Аника! — Като стискаше здраво звездата в ръка, Саша се втурна към страничните перила на лодката.

— Точно зад мен са. Хванете се за нещо! — предупреди ги Дойл. — Трябва да изчезваме оттук!

От водата изскочи светкавица, а заедно с нея — Бран. Още докато се изтегляше нагоре, се появи и Аника, мощната й опашка проблесна ослепително във въздуха. Тя скочи в лодката от въздуха, приземи се на ръце и ловко се претърколи.

— Ти кървиш! — Сойер се отпусна на колене до нея.

— Всички кървим! — промърмори Райли, но също се наведе над Аника. — Много ли е зле? — попита я.

— Не. Не както преди, но… — Очите й се разшириха и тя посочи към небето. — Вижте!

Заприиждаха още, като рояк оси.

Дойл запали мотора, подкара лодката с пълна скорост. Докато летяха над водата, Сойер поклати глава.

— Не сме достатъчно бързи.

— Върви отпред, при Дойл! — Бран избута Саша към рубката.

— С тази лодка не можем да им избягаме! — Примирена, Райли стисна ножа си.

— Напротив, ще успеем! Може би — добави Сойер, докато вадеше компаса. — Не ставай! — нареди той на Аника, притисна тяло към нейното. — Всички да се държат здраво!

Саша се прилепи към Бран, като държеше звездата помежду им. Стискаше я здраво, докато Сойер произнасяше бързо няколко числа.

Беше като изтласкване в пространството, толкова светкавично, че им отне дъха. Краката на Саша омекнаха, главата й се завъртя, докато светът профучаваше край нея.

После започна да пада, като от голяма височина, и тупна шумно на земята — щеше да се просне по гръб, ако Бран не я беше задържал.

— Кучият му син, свърши работа! — Сойер целуна шумно компаса. — Кучият му син!

— Намираме се във вилата! — Райли крепеше натъртената си ръка. — И все още сме в лодката!

И шестимата стояха на палубата на лодката. А тя се бе приземила върху моравата между вилата и стената откъм морето. Аполон тичаше в кръг около нея и лаеше радостно.

— Досега не бях премествал толкова много хора. — Сойер сви рамене. — Реших да видя какво ще стане. По-късно ще му мислим.

— Още сме в лодката! — повтори Райли.

— Скоро пак ще ги изпрати срещу нас — предупреди ги Дойл. — Трябва да приберем звездата и да се приготвим за бой.

— Моля те, вземи я ти. — Саша подаде звездата на Бран. — При теб ще е най-защитена. Трябва да превържем раните. Вече знам какво да използвам.

— Дължина и ширина, нали? — Райли скочи от лодката. — Числата, които ти каза, преди да се телепортираме.

— Да. Винаги имам координатите на базата, ето тук. — Сойер потупа слепоочието си.

— Цялата лодка! — каза тя отново и като притисна кървящата си ръка, закрачи към вилата.

Дойл скочи от лодката, погледна към Бран.

— Сигурен ли си за плана си за звездата?

— Напълно. Но ще ми е нужно известно време. Също и време да предизвикам буря. Такава, която ще я просне по гръб, ще разчисти пътя ни. Където и да трябва да отидем.

— Когато си готов, ние ще те прикриваме.

— Нас — поправи го Саша. — Аз ще съм с него. Видях го — каза тя, преди Бран да успее да възрази. — Нарисувах го. Преживях го.

Тя пое към стъпалата на терасата.

— Не подлежи на обсъждане.

Вместо да спори, той внесе звездата вътре. Щеше да направи каквото е необходимо, когато му дойде времето.

Сам.