Нора Робъртс
Огнената звезда (8)

7

Райли изгуби баса. Нужно бе двойно повече време, отколкото бе изчислила, въпреки общите им усилия да екипират Аника с подходящите дрехи. Райли си помисли, че самата тя сигурно щеше да е готова за една десета от това време, но само при положение че не настоява първо да докосва всяко проклето нещо.

Бран просто разтвори длан и тя неохотно сложи пет евро в нея. Недоволството й обаче не трая дълго, тъй като той извади кредитната си карта, за да плати ботушите и обувките на Аника, а също и шапката, която бе изнамерил за Саша, досущ като онази, нарисувана от нея на скицата от съня й.

— Богат ли си, ирландецо?

— Достатъчно, за да платя това. А и какъв по-голям гарант от торбата, която ни повери Аника. — Той хвърли поглед към нея и видя, че тя е вдигнала пред огледалото яркорозов неопренов костюм и го върти в ръцете си, а Сойер се е ухилил глупаво. — По-добре да я изкараме оттук, преди да е решила, че има нужда от още сто неща.

— Прав си, човек би помислил, че се намираме в бутик, а не в магазин за спортни стоки! Хей, принцесо! Време е да тръгваме!

— Може ли да купим още нещо? Тук продават ли обици? Обичам да нося обици!

— Някой друг път. Хайде, Сойер, помогни ни!

Те застанаха от двете й страни — както бе облечена в ботуши, панталон с безброй джобове, тениска, елек и шапка — и я поведоха към вратата.

— И аз ще помагам. — Саша застана зад Бран.

— Така е по-бързо. После, ако се налага, ще купим още нещо. — Той взе шапката, постави я на главата й. — Отива ти. Само гледай Аника да не ги замъкне в друг магазин.

Може би той е ясновидецът, помисли си Саша, тъй като Аника наистина се опита да ги вкара в магазинче за подаръци, чиято витрина бе пълна с дрънкулки.

— Пак ще дойдем. — Саша улови Аника за ръката и я задърпа.

— Обичам да пазарувам! Има толкова много хубави неща! — Тя огледа намръщено ботушите си, докато вървяха към колата. — Ботушите не ми харесват!

— А ще ти хареса ли да изкълчиш глезен по някоя изровена пътека? — отрезви я Райли и въздъхна облекчено, когато всички се накачулиха в джипа и Саша и Сойер притиснаха отзад Аника като в сандвич.

Дойде и Бран, натовари торбите, отпусна се доволно на мястото до шофьора.

— Благодаря ви за всичките ми неща, дори за ботушите!

Райли натисна газта, подкара по пътя, водещ извън селото.

— Може пак да качим някой стопаджия — провикна се Сойер през шума на вятъра.

— Място — колкото щеш! — Райли хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане, подсмихна се.

— Ако срещнем мъжа от рисунката на Саша, не виждам как ще го качим.

— Още не сме го намерили. Имаш ли някакво предчувствие, Саша?

— Просто знам, че ще стане. — Тя гледаше пробягващия край тях пейзаж и си мислеше, че доста бързо е привикнала с безразсъдното шофиране на Райли. — Той язди дракон.

— Я повтори?

Саша поклати глава.

— Не знам откъде ми дойде това, нито какво означава. Или ние ще го намерим, или той нас.

Райли зави, насочи се към вътрешността на острова. Земята стана хълмиста и гориста, изпъстрена с ярки петна от диви цветя, замяркаха се къщите на малко селце. Агнета като бели пухчета играеха в маслиновите горички. Саша вече не долавяше мириса на морето, но усещаше уханието на топлата, обляна в слънце зеленина на кипарисите и маслиновите дръвчета.

Райли отново зави, пое нагоре по тесен криволичещ път. И макар да не се бе старала, Саша почувства как сърцето ма Аника заби учестено.

— Добре ли си?

— Красиво е! Толкова много дървета!

Да, много са, съгласи се наум Саша, и това я подсети за малката й къща в гората. Щеше да си е същата, когато се върнеше в нея. Но се чудеше дали тя ще е.

Райли отби и спря в някакво подобие на канавка.

— Оттук продължаваме пеша.

Въоръжени с раниците си, с грубо начертаната карта на Райли и компас, те свиха от пътя и поеха на запад. Саша бе очарована от възможността да прекосява поля, в които магарета хрупаха трева и диви цветя. Толкова очарована, че не успя да се разтревожи, когато едно я приближи и я загледа настойчиво.

— Бас държа, че си е харесало нещо в раницата ти. — Бран спря до нея, погали магарето между дългите уши.

— Има много сладки очи. Жалко, че нямам ябълка.

— Хммм, я да видим… — Бран я обърна кръгом, потупа раницата й. Когато отново я обърна с лице към себе си, държеше малка лъскава зелена ябълка.

— Наистина трябва да ми покажеш как го правиш!

Той се усмихна, докато вадеше джобното си ножче, после разряза ябълката на две.

— Може и да успееш да ме убедиш. Ето, дай му я.

— Чудесата продължават! Аз храня магаре!

— Побързай, иначе може и другарчетата му да поискат.

— Чувствам се също като Аника. Всичко е толкова красиво!

Те продължиха напред, като оставиха полето и поеха по изровена пътека с преплетени храсталаци от мирта и лавър и високи, стройни кипариси, извисяващи се сред маслиновите дръвчета. Подминаха струпани на едно място скали с украса от жилави диви цветя, които си пробиваха път през пукнатините им към слънцето.

Тя се чувстваше така, сякаш е преодоляла някаква бариера и е стигнала до светлината.

— Изглеждаш щастлива — отбеляза Бран.

— Разхождам се сред хълмовете на Гърция във великолепен пролетен ден. Има толкова много за гледане! За мирисане! — додаде тя, като прокара ръка по храст див розмарин, за да усети аромата му. — Няма да мисля за къде сме тръгнали. Стига ми, че съм тук… Защо ме целуна?

Тя не възнамеряваше да го пита, но не можа да попречи на мисълта си да се оформи в думи.

— Ами обичайните причини…

Саша си каза, че не бива да продължава, че трябва да спре да дълбае. После си помисли: какво пък толкова!

— Би могъл да целунеш Райли или Аника по обичайните причини.

— Права си. И двете са привлекателни, интересни жени, всяка по свой начин. Но аз не изпитвам желание да ги целуна. И понеже ти ме накара да се замисля, признавам, че отново бих изпитал желание да го направя, ако става въпрос за теб. — Той го каза толкова делово, че тя не беше сигурна дали трябва да се засмее, обиди или изплаши.

— Нямаш ли си някого в Ирландия, в Ню Йорк?

— Имам, разбира се. Но не по този начин. Имам приятели от двете страни на океана и семейство. Но не и жена, която да ме чака да се прибера у дома. Ако имаше, никога не бих ти посегнал и със сигурност не бих спал с теб.

— Изобщо не съм казала, че…

— Когато го направиш — продължи той с лекота. — Това тук е нещо повече от обикаляне на хълмовете и търсене на звездите. Не се ли питаш какво е то, фейд?

Тя не знаеше как да флиртува, помисли си Саша. Не знаеше как да води закачливи, секси разговори. Затова сложи край, преди да е станало късно.

— Чудя се защо Райли пое по лявото разклонение, когато пещерата е вдясно.

— Така ли? — промърмори Бран.

— Райли! Това е пътят!

Отпред Райли спря и се обърна.

— Според картата е наляво.

— Не, надясно е. Ето, виж… — Тя спря, загледана към мястото, където ясно бе видяла тъмния отвор на пещера под една скална козирка. Но сега не беше там. — Помислих, че видях…

— Може и да си. Ясновидката или картата? — попита Бран останалите.

След миг колебание Райли кимна.

— Ще завием надясно.

Това означаваше по-трудно изкачване. Склонът стана по-стръмен, а пътеката — по-изровена и скалиста. Но цветята продължаваха да цъфтят, жилави и упорити, а едно тясно поточе, едва метър широко, си пробиваше път през гъстата зеленина и сиво-кафявите скали.

На поредното разклонение на пътеката величествено се възправяше едно дърво на Юда.

— Сега накъде? — попита я Райли.

— Не съм сигурна…

— Не мисли. — Бран постави ръка на рамото й, лека като перце. — Следвай вътрешния си глас.

— Този път наляво. Те пропуснаха първото разклонение, когато ти обясняваха. То е наляво, но те не видяха…

Онова, което се криеше в нея, сякаш раздвижи ръце и повдигна някакво було. Но нейните собствени ръце се отпуснаха отстрани на бедрата й, очите й станаха кобалтовосини.

— От влажната й уста излиза дяволски дъх. В недрата й лежат костите на убити мъже, които стенат в тъмното, на жени, които вият за изгубени деца. Само светлината от огън, от вода, от лед ще ги освободи.

— Съжалявам. — Тя се облегна на ствола на дървото, главата й бе объркана от видения, от ехото на собствените й думи. — Малко съм замаяна. Дойде изневиделица, сякаш някой те блъска от ръба на скала.

— Вземи. — Аника й предложи бутилка. — Това е вода. Вкусна е.

— Благодаря.

— Ботушите ми са грозни.

— О, за бога! — възкликна Райли, готова да продължи.

— Но Райли беше права. Ти беше права — обърна се тя към Райли. — Грозни са, но са здрави. А здравината е важна.

— Да. — Саша се помъчи да успокои дишането си. — Да, така е. — Тя подаде бутилката на Аника. — Благодаря ти. Наляво. — Кожата й бе настръхнала, сякаш я пробождаха миниатюрни бодлички. Но тя не можеше да отстъпи.

— Вече сме близо.

Следваше пътеката и инстинктите си. Краката я боляха от изкачването, но не им обръщаше внимание. Дробовете й се задъхваха, но тя продължи напред по пътеката към мястото, от което се боеше.

Когато слънцето заблестя в очите й, примигна, за да вижда по-добре. Беше се изправила пред тъмния вход под широката каменна козирка.

— Видяха ли я всички? — попита.

— Право напред. Добра работа, Саша. — Райли я потупа лекичко по ръката.

— Следвали сме грешната посока.

— Може би някой е искал да го направим — предположи Сойер. — Първо ще влезем ние с Бран, да я огледаме.

— Това беше глупава мъжка забележка! — възмути се Райли. — Направи още една и ще те фрасна по красивата физиономия.

— Тогава ще трябва да фраснеш и мен, защото предложението му е разумно. Ако и петимата влезем вътре — продължи Бран, — няма да има кой да повика помощ, ако нещо се обърка.

— Имате две минути. — Райли вдигна ръка, потупа часовника си. — Щом ви дам знак.

— В търбуха тогава. — Бран тръгна към входа със Сойер.

Не в търбуха, помисли си Саша. В устата.

Търбухът беше по-дълбоко.

Двамата пристъпиха под козирката и влязоха. Напред се простираше тъмнина, отзад светеше слънцето — все едно бяха излезли от деня и влизаха в нощта.

Всеки извади фенерче, заопипва с лъча му.

— Ето я капещата й уста.

Сойер освети с фенерчето дебелите сталактити, от които капеше вода. С течение на времето тя бе образувала малко езерце зад приличните на човешки зъби сталагмити. Ритмичното цопване на вода във вода отекваше в пещерата като тихо сърцебиене.

— Тесничко е тук — промърмори Бран, — но…

— Да, разширява се. Няма как да знаем колко е дълга.

— Не и оттук.

Сойер огледа мястото, запристъпва от крак на крак.

— Дали ще успеем да ги придумаме да останат отвън, докато огледаме?

— Не. Освен това трябва да сме всички заедно, независимо от риска. Без значение дали звездата е тук, или не, всички трябва да сме заедно.

— Да, знам. Ще им кажа да идват. — Но Сойер едва беше поел обратно, когато Райли се пъхна под козирката и влезе с останалите по петите й.

— Времето изтече. Ето я твоята уста, Саша, както пише в рекламата. Дяволското дихание. Бас държа, че от това езерце се издига пара и щом излезе от пещерата — ето ти го диханието. — Като осветяваше с фенерчето, тя огледа преддверието. — Малко е ниско за по-високи хора. Навътре има повече място, поне засега.

Тя мина през каменните прегради, наклякали около езерцето.

— Не е дълбоко, доста е чисто. Вътре не виждам нищо. — Тя погледна към Саша.

— Добре. — Макар да се боеше, Саша приближи езерцето. — И аз не виждам нищо — в него или през него.

— Хубаво. Готови ли сме всички да влизаме? — Райли поклати глава, когато видя, че Аника се е заиграла с фенерчето и прави кръгове с лъчите му.

— Това е…

— Да, красиво. — Тя тръгна напред и тъй като Бран вече бе поел навътре, останалите го последваха.

Между стените имаше около два метра разстояние, но покривът на пещерата се издигаше все повече и накрая мъжете можеха да ходят изправени. Забелязвайки, че Сойер гледа да е близо до Аника, Саша реши, че няма защо да се безпокои за игривата си съекипничка.

— По-голяма е, отколкото мислех — отбеляза и едва не подскочи, когато гласът й отекна в пещерата. По-голяма, помисли си тя, и по-тъмна.

Проходът се разшири, озоваха се пред две зали.

— Сега накъде? — попита я Бран. — Какво ти казва инстинктът? — додаде той, когато тя се поколеба.

— Надясно. Но…

— Тогава надясно.

— Чакайте. — Райли изрови тебешир от раницата си, маркира стената на залата. — Винаги е добре да знаеш къде си бил.

Залата се разшири, стана още по-висока и просторна. Сталактити, сталагмити, а колоните, които те образуваха, когато се срещаха, проблясваха на светлината в златисто, червеникаво и ръждивокафяво.

— Като скъпоценни камъни! — възхити се Аника.

— От различните минерали е. — Райли огледа залата. — Но признавам, че е красиво.

Саша прокара лъча от фенерчето си по една колона, приближи я.

— Трябва да видите това! Прилича на жена. Вижте — главата й, раменете, тялото — красиви и пропорционални! Лицето й — очите, носът, устата! Не са рисувани или изваяни. Как е възможно камъкът да се е оформил по този начин?

Фигурата беше изправена, с дълга тъмна коса. Около изящните й форми се диплеше роба. Очите й гледаха надолу, сякаш ги наблюдаваше. Едната й ръка бе повдигната, сочеше към дъното на пещерата. Другата държеше кълбо.

— Няма начин да е естествено образувание — отсече Райли. — Някой го е направил.

— Не е рисувано — повтори Саша.

— Има и други начини. — Бран обърна лъча на фенерчето си към мястото, накъдето сочеше фигурата. — Там има издатина, а над нея — отвор.

— Аз ще вляза да разуча — предложи Сойер, после долови движение. — Райли!

— Това ми е професията — напомни му тя, метна се върху издатината и мина през отвора.

— По дяволите! Всички след нея! Стойте близо един до друг — нареди той на Саша.

Аника влезе последна, обърна се и хвърли поглед към каменната фигура.

— Не я харесвам — промърмори тя, докато Сойер стягаше редиците.

Пълзяха около три метра, когато Саша внезапно осъзна, че може би все пак изпитва клаустрофобия. В този момент Райли се провикна:

— Нова зала, много голяма. Трябва да скочим около метър.

Саша чу стъргане на ботуши върху скала, после тупване.

— Ще те поема — каза Бран, преди да скочи леко в тъмното. С фенерчето си й посочи пътя, протегна ръка да хване нейната. — Отпусни коленете — предупреди я.

Тя скочи, затаила дъх.

Преди Бран да успее да подаде ръка на Аника, тя скочи грациозно долу.

Не е тъмно, осъзна Саша, поне не съвсем. Отнякъде идваше светлина, бледа и малко… странна. Но на нея се виждаше размерът на залата, изгладените каменни зъби, спускащи се към пода, другите, които се издигаха от него. Всичките червени, забеляза тя, всичките червени като кръв.

Върху гърдите й сякаш се стовари камък, главата й се замая.

— Недей! — Тя посегна към Райли, която приближаваше образувание, наподобяващо издигната маса. — Не я пипай! Тук са вършени тъмни дела!

— Райли! — предупреди остро Бран. — Не пипай нищо!

Подчинявайки се мълчаливо, Райли повдигна свободната си ръка, прокара светлината по каменната маса.

— Има издялан надпис. На древногръцки.

— Кости! Там има купчина човешки кости! — Сойер гледаше встрани.

— Чувате ли писъците? — Саша притисна ушите си с ръце. — Децата. Тя предпочита деца. Младежи. Невинността.

— Ще я изведа оттук.

— Чакай, не бързай! — Райли спря Бран. — Мога да прочета надписа. — „Взети с кръв. Отдадени с кръв. Та тя да живее, та тя да се въздигне. В името на Нереза.“ — Когато Райли изговори името, усетиха някакво раздвижване, сухо шумолене над главите.

— Това са прилепи. Не изпадайте в паника!

Предупреждението на Райли дойде секунди преди писъците и тъмния водопад от криле. Саша инстинктивно закри главата и лицето си, сви се в опит да се смали. Почувства как кожесто крило докосва косата й, потрепери. Това са само прилепи, каза си. Само прилепи.

Изохка от силна болка, когато нещо поряза ръката й. Стисна я и почувства топлата влага на собствената си кръв.

— Те хапят!

— Не са просто прилепи! — Райли измъкна пистолет от кобура отзад на кръста си. — Бягайте! — Тя стреля по един, който летеше към лицето й, гърмът се разби в стените на залата.

Отекна нов, когато и Сойер стреля със своето оръжие.

На земята шурна кръв, разплиска се по олтара.

И земята потрепери. Прилепите кръжаха, вперили в тях гладни, човешки очи.

Тя постепенно се очерта в тъмнината. Черната роба се диплеше около тялото й, а косите й, гъсти като мрак, се спускаха на лъскави кичури.

Лицето й се открои в камъка, тя се усмихна с ужасяваща красота.

— Чаках ви. — Докато прилепите кръжаха и пискаха, тя вдигна ръце. В едната държеше стъклената сфера. — Наблюдавах ви.

Гласът й ехтеше над хаоса, над дъжда от куршуми, викове и писъци. Въоръжена само с фенерчето си, Саша се изви, за да се предпази, видя, че Сойер се извъртя, за да се прицели в прилеп, спуснал се към Аника.

За части от секундата Аника се преметна, оттласна се с ръце и размаза прилепа в стената на пещерата с мощен ритник.

— Твоята кръв. — Тя слезе от пиедестала си, наведе се грациозно и прокара пръст по кръвта, която капеше от ръката на Саша по пода на пещерата. — Топла е — продължи, докато я ближеше деликатно от пръста си, сякаш беше течен шоколад или сметана. — Твоята сила е мощна и… вкусна. Ще изпия силата ти от кръвта ти. Тази сила е пътят към звездите.

Уловена в капан, бореща се да избегне зъби, нокти, криле, Саша отстъпи с олюляване назад, но се оказа притисната до стената.

В другия край на залата Райли крещеше, стреляше. Ала куршумите просто преминаваха през фигурата, която вървеше към Саша.

Нещо стисна ума й, нещо студено и свирепо. Тя опита да се освободи, почувства, че нещото поддаде, съвсем малко.

— Много мощна…

Сега същата сила, студена и свирепа, стисна гърлото й, лишавайки я от въздух. Тя усещаше само собствения си страх и някаква тъмна злоба, бездънна алчност.

— Ела с мен и живей!

Лъжи. Царицата на лъжите. Нереза.

Нещо — някой — изскочи от сенките. В мъждивата червена светлина проблесна среброто на меч. Острието му се вряза в кръжащите прилепи, започна да ги сече. Като в мъгла Саша чу някой да вика:

— Излизайте! Веднага!

— Дай ми каквото искам! — Нереза се надвеси над Саша. — Или ще те унищожа, теб и всички, които обичаш!

— Няма да е днес! — Бран избута Саша зад гърба си. Докато тя се мъчеше да си поеме дъх, той размаха и двете си ръце. От тях излетя ослепително бяла светкавица.

Нереза вдигна ръце, за да предпази очите си, и от гърлото й излезе рев, който беше по-скоро животински, отколкото човешки.

— Измъкни я! — изкрещя Бран. — Измъкни я оттук! Това няма да издържи дълго.

Прилепите се издигнаха, прегрупираха се и като голяма крилата стрела се спуснаха към него. Мъжът с меча мушкаше, сечеше, поваляше прилепи на земята, а куршумите ги пронизваха.

— Изкарай я оттук! — Гласът на Бран, леденостуден, проехтя като тътен. — Изведи всички!

Мъжът с меча сграбчи Райли, почти я метна в тунела. Улови Аника, която привършваше серия премятания и размазваше прилепите.

— Тръгвай!

— Вземи Саша! — нареди Сойер и застана до Бран. — Няма да те оставя, човече!

— Тогава се приготви за атака. — С крайчеца на окото си той видя как мъжът с меча сграбчва Саша под мишница, поглежда назад със смесица от ярост и съжаление и я понася към тунела.

— Тръгвай, когато ти кажа! — извика Бран. — Няма да имаш много време. Ще бъда точно зад теб. Имаш думата ми!

— Ако не си зад мен, ще се върна за теб.

Бран почувства как Нереза се опитва да преодолее силата му, но знаеше, че няма достатъчно. Не тук и не все още.

— Сега! Тръгвай! — кресна той на Сойер и запрати две светкавици към земята. Експлозията разтърси залата, изпълни я с ярка светлина и гъст дим. Изпитвайки същата смесица от ярост и съжаление като мъжа с меча, той се гмурна в тунела след Сойер.

— Не спирай! — нареди му. — Не знам колко й е дълга ръката!

Под тях скалите потрепериха. След като изскочи от тунела, Сойер спря и изчака Бран да се появи зад него въпреки заповедта. От отвора излизаше бял дим.

— Твоята обаче е доста дълга. Добра работа! — добави той, докато тичаха към входа на пещерата.

Мъжът с меча стоеше отпред и го пазеше, а Райли спореше разгорещено с него:

— Ти имаш меч, аз — пистолет. Познай кой ще спечели.

Тя направи опит да избърше кръвта от лицето си, но я размаза още повече заради раните по ръката си. — Не искам да стрелям по теб, но можеш да се обзаложиш, че ще го направя, ако не се махнеш от пътя ми. Връщам се обратно за приятелите си!

— Ако стреляш по мен, ще ме ядосаш! — Той се обърна, защото чу тичащи стъпки. — Идват — заяви и отстъпи встрани.

Щом излязоха от пещерата, Райли удари Бран в гърдите — макар че го бе притеглила към себе си. После прегърна и двамата.

— Кучи син! Кучи син! Да не си посмял повече да ме избутваш така навън! — Тя сграбчи главата на Сойер, целуна го звучно по устата, направи същото и с Бран. — Дължите ми обяснение!

— Сега не е нито времето, нито мястото. — Той я потупа по бузата и я избута встрани, за да отиде при Аника, която седеше на земята до Саша и старателно промиваше раните й с комплекта за първа помощ на Райли.

Той се наведе, прокара нежно пръст по бузата й, по силно зачервеното място на шията й.

— Съжалявам, че не успях да стигна до теб по-бързо. Съжалявам, че тя те нарани.

— Кой си ти?

— Който ти казах. Може би малко повече.

— Хубавата й риза е съсипана, ала порязванията не са опасни. — Аника превърза продълговатата рана на ръката на Саша. — Но е с шок.

— В шок — поправи я Райли. — Тя понесе най-много удари. Беше доста напечено, преди ти да се намесиш със светлинното шоу. Без теб нямаше да се справим. — Тя погледна отново към Сойер. — Добра стрелба, Текс!^[1]

— И теб си те бива!

— Кои, по дяволите, сте вие?

Те обърнаха поглед към новодошлия. Той бе прибрал меча си в ножницата, която носеше на гърба си, стоеше разкрачен и със смръщено лице. Точно както Саша го бе нарисувала подробно в една от своите скици. Бризът, уловен в черната му рошава коса, я развяваше около лицето, което сякаш бе изсечено с длето. Високи скули, груба, сурова уста, дълъг патрициански нос. Очите му бяха пронизващи и пламтящо зелени.

Райли плъзна по него преценяващ поглед — от очуканите ботуши, които стигаха до средата на глезена, през дългите крака в износени джинси, до опръсканата с кръв риза върху широкия му торс.

Изправи се на крака.

— Райли Гуин, археолог, Сойер Кинг, стрелец и половина, Аника Уотърс, прелестен унищожител на прилепи.

— О! — възкликна очаровано Аника.

— Саша Ригс, ясновидка. Бран Килиан, маг. И това е най-малкото, което мога да кажа за него. А ти кой си, по дяволите?

— Макклиъри. Дойл Макклиъри. И ако вие не ми се бяхте изпречили на пътя, щях да й видя сметката на тая вещица.

— Малко вероятно — изсумтя Райли.

— Предлагам да продължим спора по-далеч оттук. Може ли? — Бран се обърна към Саша и потупа раницата й. Когато тя поклати глава в знак на съгласие, той зарови вътре и намери, както и очакваше, рисунката, на която бяха и шестимата.

Изправи се и пристъпи към Дойл.

— Първо, благодаря ти за помощта. Саша беше ранена и не знам дали щях да удържа кучката и да спася останалите без теб. Колкото до въпроса ти кои сме, по-добре виж това. — Той му подаде рисунката. — Ние сме екип, а ти си последният от нас.

— Кой я е направил?

— Аз. — Гласът на Саша излезе дрезгаво от нараненото й гърло. — Преди няколко седмици.

— И как така…

— Не сега — прекъсна го Бран. — Целите сме в кръв и всичко ни боли. Имаме къде да поговорим. На спокойствие.

— И как точно ще се поберем в джипа? — обезпокои се Райли.

— Имам си начин за придвижване. — Дойл ги изгледа един по един, извърна се към пещерата. Поклати глава. — Ще дойда при вас да поговорим. — Той подаде рисунката на Бран. — Тогава ще видим.

— Приема се.

Бран се върна при Саша, понечи да я вдигне от земята. Тя избута ръцете му.

— Мога да ходя! — Изправи се на крака. Може и да трепереше и да й се гадеше, но това не й пречеше да ходи, по дяволите.

За да го докаже, тя пое обратно към пътеката.

— Очаквам обяснения. — Райли потупа Бран по лакътя и последва Саша.

— Тя не знаеше ли, че си вещер? — попита Дойл.

— Не. Не намерих подходящ момент да й кажа, както и на останалите.

Дойл изсумтя, може би за да изрази съчувствие, след което пое по пътеката.

— Ще й мине. — Сойер протегна ръка, за да помогне на Аника да се изправи. — Страхотна тактика, Ани! Най̀ ми хареса, когато пробяга по стената и направи обратно салто и кълбо напред.

— Забавно е, нали? Не обичам да се бия.

— Възможно е, но си добра.

Когато последваха останалите, Бран погледна зад тях, после обратно към пещерата. Белият пушек блокираше отвора засега, но вече започваше да се разсейва. А това означаваше, че му предстои още много работа.

Намести раницата на гърба си, докато гледаше как Саша слиза — с леко накуцване, забеляза той — по неравната пътека.

Още много работа, помисли си той, в няколко области.