Нора Робъртс
Огнената звезда (5)

4

Саша се смяташе за човек на реда, на навиците. Решеше ли да излезе извън този ред, правеше го след старателно обмисляне.

Или поне беше така, докато не долетя в Корфу.

Сега, едва двайсет и четири часа след като се бе настанила в хотела и бе разопаковала багажа си, отново го опаковаше, канеше се да освободи стаята и да се премести във вила с двама души, които познаваше едва от няколко часа.

И колкото и да се питаше дали е разумно, знаеше, че постъпва правилно. И че само така може да получи истински отговори.

Вилата беше красива, просторна и дори жена като нея, която се смяташе за практична, не можеше да не изпита вълнение, докато я обикаляше и знаеше, че ще живее тук в продължение на…

Все едно колко време.

Подове, застлани с грапави керамични плочки, помисли си тя, докато старателно опаковаше багажа си, огромни прозорци, просторен вестибюл и спираловидни стълби, водещи към втория етаж. Където, припомни си, се бе „изстреляла“ Райли.

Новата й приятелка избра най-голямата спалня, с масивно легло, върху което бе скачала щастливо, преди да влезе в прилежащата баня и да изписка възторжено при вида на каменната вана — достатъчно голяма да побере слон — и на също толкова удобния душ.

Саша се бе колебала между няколко варианта, всичките прекрасни, но накрая избра леглото със сводестия балдахин от богато надиплен морскосин лен. От спалнята й, както и от всички останали, се излизаше на тераса и тя си представи как ще рисува там.

Дори когато осъзна, че изгледът й ще включва и морския нос, не можа да събере сили да се премести в стая, откъдето той няма да се вижда.

Затвори куфарите си, провери два пъти стаята, за да е сигурна, че не е забравила нещо, и тъкмо се канеше да се обади за пиколо, когато някой почука на вратата.

Саша я отвори и видя Бран.

— Готова ли си? — попита той.

— Да. Тъкмо щях да повикам пиколото.

Той огледа куфарите й, раницата, дамската чанта с дълги дръжки.

— Мисля, че ще се справим и сами. — Закачи дамската й чанта на дръжката на единия от куфарите, преметна раницата й през рамо. — Ще можеш ли да носиш останалото?

— Разбира се, но как ще носим твоя багаж?

— Аз вече го свалих долу, натоварен е. Разбира се, моят е на половината на твоя.

— Разбира се. Ти си мъж. — Саша излезе след него, без повече да погледне стаята.

— Такъв съм. Само да видя дали Райли е готова и ще… О, няма нужда — добави той, когато Райли се появи в коридора, теглейки една-единствена платнена чанта на колелца.

— Това ли е всичко? Раницата ти и чантата? — учуди се Саша.

— Имам всичко необходимо и място за още.

Саша погледна собствения си багаж, буквално почувства снизходителната усмивка на Райли.

— Нося си нещата за рисуване — оправда се тя.

— Аха. — Все така снизходително усмихната, Райли пое към асансьора.

— Наистина! Нося си статива, няколко малки платна, резервен скицник, да не споменавам боите и четките.

— Май четките ти няма да се поберат в асансьора.

— Вие се качвайте — предложи Бран. — Аз ще сляза по стълбите.

— Куфарът е тежък — предупреди го Саша.

— Да, в него е резервният ти скицник.

Саша изгледа намръщено Райли, после се засмя.

— О, я млъквай!

Успя да вкара другия си куфар в асансьора, обърна се да благодари на Бран, но него вече го нямаше.

Докато остави ключа на рецепцията, те вече бяха натоварили багажа й в джипа и всичко бе овързано с въжета за бънджи от чантата на Райли.

Саша ги огледа със съмнение, обезпокоена за материалите за рисуване.

— Ще издържат ли?

— Досега не са ме подвеждали. Тежкарска вило, пази се, идваме!

Райли накара мотора да изреве, също както бе направила и сутринта. Този път Бран седеше на задната седалка с багажа.

— Ти трябваше да седнеш отпред. — Саша се изви назад. — Не съобразих. Аз съм по-дребна, няма да ми е толкова тясно.

— О, тук сме си добре, аз и четките ти за рисуване. Пък и като знам как шофира Райли, ще стигнем, преди да ми се схванат краката.

Скоростта — възмутителна — този път изглеждаше по-скоро освежаваща, отколкото плашеща. Саша успя да зърне размазаните очертания на морето и цветята, на колите и напечените от слънцето сгради, докато слушаше с половин ухо как Райли и Бран обсъждат дали да спрат някъде за обяд, или да продължат, за където са тръгнали.

На нея й беше все едно. Всичко бе толкова сюрреалистично и безразсъдно. Досега най-безразсъдното, което си спомняше, че е правила, бе, когато си отряза сама косата на дванайсет. Акт на гняв и съпротива, за който бе съжалила още преди да се офъка докрай.

Разбира се, в сегашните й действия имаше повече риск и щяха да изискват повече усилия — и все пак в момента й се струваха абсолютно правилни.

Първо ще си разопакова багажа, реши тя. Няма да се чувства добре, докато не го направи. А после ще сглоби статива си… може би отвън — ще опита да направи рисунка на градината с креда. Или ще пробва с акварел. Рядко използваше тази техника, но…

— Ти за какво гласуваш? — поиска да знае Райли.

— Съжалявам, не разбрах?

— Обяд или да продължим? Ти ще наклониш везните.

— О, все ми е едно.

— Везните — настоя Райли. — Не може да ти е все едно. Бран иска да продължим. Аз съм за обяд.

— Не искам да накланям везните.

— Нямаш избор. Той казва, че вилата е пълна с храна — заредена е и имаме зелена светлина да използваме всичко. Но първо трябва да стигнем дотам, а после да си спретнем нещичко. Някой от вас може ли да готви?

— Разбира се, че мога — бързо отвърна Саша и тутакси осъзна грешката си. — Но в никакъв случай няма да отговарям за кухнята!

Голяма, красива кухня, припомни си тя, и щеше да й е приятно да сготви едно-две ястия, но…

— Някой трябва да отговаря. Ако обичате пържено, аз съм вашият човек, иначе — да живеят сандвичите! Мога и да разбърквам. И да режа — добави тя. — Кълцам като фурия.

— Не знам как да готвя за хора.

— За кого готвиш тогава? — учуди се Бран. — За мечки?

— За себе си. Но…

— Аз съм майстор на закуските. — Бран сложи край на обсъждането. — Съмнявам се обаче, че някой ще иска да готви постоянно. Сидари не е далеч и можем да хапнем там, но ако искаме да обсъждаме действията си в уединение, по-добре да си приготвим нещо във вилата.

— Саша е нашият човек! Двама на един.

— Въздържам се. — Тя наистина изпита паника при мисълта, че може да я изберат да отговоря за нещо. — Тоест абдикирам.

Докато спореха, джипът летеше напред и Саша започна да осъзнава, че ще изгуби битката.

— Определено ще спрем за обяд — ето, наклоних везните — а ако някой огладнее довечера, може да хапне от прословутите сандвичи на Райли — отсече тя.

— Моят специалитет!

— Аз ще сготвя утре вечер, за да имам време да измисля какво, но след това…

Тя замълча, поразена от гледката на поредния стопаджия — козирката на бейзболната му шапка бе дръпната надолу, палецът му — вдигнат.

— След това пак ще трябва да ядем — отбеляза Райли.

— Ставам нервна, когато съм гладна, а едва ли искате да ме виждате в…

— Спри! — Саша само бе зърнала лицето му, докато минаваха край него, но това й беше достатъчно. — Спри колата!

Райли реагира бързо, натисна спирачките.

— Какво има? — попита, докато отбиваше отстрани на пътя.

— Върни назад! Стопаджията! Завий или върни назад. Стопаджията!

— О, ясно! — Райли погледна над слънчевите си очила, за да подсили саркастичния си тон. — И без това място — колкото щеш!

Саша изскочи от джипа.

— Той е още един! От нас!

— Без майтап?

Бран скочи от джипа, преди Саша да стъпи на банкета.

— Нека изчакаме минутка, скъпа. Той идва към нас. Нека първо опипаме почвата.

Мъжът затича по пътя, но някак отпуснато, с раницата на гърба и прашните, износени туристически обувки. Изпод бейзболната му шапка се подаваха гъсти кичури тъмноруса коса.

Саша знаеше, че очите му — макар да не можеше да ги види зад тъмните очила — са сиви.

Той им отправи бърза, слънчева усмивка.

— Калимера — поздрави. — Евхаристо, ъъъ…

— Не се мъчи — спря го Бран. — И английският ще свърши работа.

— Чудесно. Благодаря, че спряхте.

— Американец си, нали? Заобиколен съм от тях.

— Да. Сойер, Сойер Кинг. — Той се усмихна широко и кимна на Райли, когато тя го приближи.

— Накъде си тръгнал, Сойер Кинг? — попита тя.

— О, просто обикалям. Докъдето ме откарате. Но май нямате много място.

— Така е — съгласи се Бран. — Отиваме до Сидари. Бран Килиан.

— Ирландец, а? — Сойер пое протегнатата ръка. — На почивка ли сте?

— Не точно. — Райли се извърна към Саша, погледна я многозначително.

— Да, сигурна съм.

Сойер беше пъхнал палеца си в гайката на колана — нехайна поза — но изведнъж застана нащрек.

— Сигурна за какво?

Една рисунка щеше да свърши повече работа от всякакви обяснения, реши Саша.

— Ще изчакаш ли минутка?

— Да. — Отправи й усмивка — бърза като светкавица — но остана нащрек. — Не бързам за никъде.

Тя отиде до джипа и се наведе, за да издърпа чантата си, напъхана в пространството между предната и задната седалка. Извади портфолиото, после рисунката на шестимата.

Върна се при него и му я показа.

— Нарисувах я преди около три седмици в Северна Каролина — там живея.

Мъжът я разгледа, свали слънчевите си очила, огледа я още веднъж. Да, сиви очи, като вечерна мъгла над сенчесто езеро.

Той каза:

— Хммм.

— Знам колко странно звучи… но имам и други рисунки. На нас, на теб… На това — каза тя и разтвори ръце.

— Коя си ти?

— Саша Ригс, а това е Райли Гуин.

— Кои са другите двама на рисунката?

— Не знам.

— Като гледам как вървят нещата — намеси се Бран, — мисля, че скоро ще разберем. Мисля също, че това не ти се струва странно и че знаеш за Трите звезди.

Сойер завъртя дръжката на слънчевите си очила.

— Да, знам.

— Тогава можем да обсъдим всичко това тук, на пътя, и да рискуваме да ни забърше някоя минаваща кола, чийто шофьор е любител на високите скорости като нашата Райли. Или можем да го направим на по бира.

— Не бих отказал едно питие. — Сойер върна рисунката на Саша.

— Променям гласуването си. Налага се да отидем направо във вилата.

Сойер вдигна вежди.

— Имате вила?

— Приятел на приятел на един чичо. — С ръце на хълбоците Райли оглеждаше джипа, багажа. — Бива ме да отварям място, но сега се предавам. Саша ще трябва да седне на скута ти, Сойер.

— Той може да седне отзад — поправи я Бран. — Тя ще седне на моя скут, понеже ме познава по-отдавна.

— Сигурно е забранено да караме така… — усъмни се Саша.

Райли изсумтя, упъти се към шофьорското място.

— Убиваш ме, Саша!

— Остават само двайсетина километра. — Бран я побутна към джипа. — Всичко ще е наред. — Той се качи, потупа подканящо скута си. — Хайде, идвай.

— Не се дръж като ощипана госпожица, Саша! За бога, нали вече спа с човека!

— Не съм! Е, не и в буквалния смисъл, но…

За да сложи край на приказките, Бран я улови за ръката, придърпа я към себе си.

— Очертава се забавно пътуване. — Сойер прехвърли дългите си крака отзад, отпусна се на седалката.

— Да, ние сме весела компания. — Райли се изстреля на пътя и кокалчетата на Саша побеляха върху предното табло, докато го стискаше като спасителна сламка.

— Отпусни се. — Развеселен, Бран уви ръце около талията й, притегли я назад. — Явно не ни е писано да умрем в автомобилна катастрофа в нает джип на път към наета вила.

— Като говорим за вили… — Райли хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане. — Ти можеш ли да готвиш, Сойер?

И Саша, седнала неудобно в скута на Бран, литнала по пътя като безразсъдна и безгрижна тийнейджърка, се засмя така, че я заболя устата.

Когато заподскачаха по пътя към портата, вече бе установено, че Сойер може да готви, което според Райли го правеше „капитан“ на кухнята заедно със Саша.

— Три от спалните вече са заплюти — предупреди го Райли. — Но има още четири, така че можеш да си избереш от тях.

— Просто така?

— Първо ще пийнем, а Райли може да ни нахрани със световноизвестните си сандвичи. — После — продължи Бран, — ще решим заедно.

— Той е един от нас — каза простичко Райли, докато завиваше, и вилата се появи отпред.

От задната седалка Сойер изсвири с уста.

— В рот мне ноги!

Райли се изви и го изгледа.

— Как така готино момче от Вирджиния — нали акцентът ти е вирджински, от крайбрежието?

— Точно попадение. Малко място, наречено Уилоу Коув, край Чесапийк.

— Благодаря. Та как така готино момче от Вирджиния знае да ругае на руски?

— Дядо ми е руснак. Ти говориш ли руски?

— Аз съм царица на ругатните — на всички езици. И, да, мястото си заслужава едно в рот мне ноги!

— Какво означава? — попита Саша.

— Приблизително? „Майка му стара“. — Райли слезе пъргаво от джипа и поздрави кучето. — Здрасти, Аполон. Върнахме се.

— Гледай ти! — Сойер, очарован като малко момче, изскочи от колата и без предисловия започна да гали кучето с две ръце. — Ти си един голям, красив приятел. Това твоята къща ли е? Късметлия си!

Аполон седна, подаде лапа.

Саша ги наблюдаваше и забрави къде седи, докато не обърна глава. Усмихна се на Бран и осъзна, че лицата им са интимно близо.

— О, съжалявам. Трябва да сляза от… джипа.

— Разбира се. Макар че тук е доста уютно. — Той отвори вратата, пъхна ръка под краката й. — Позволи ми да ти помогна — каза и я завъртя настрани, задържа я така.

— Благодаря.

— Пак заповядай.

Той я пусна, позабави се малко, преди самият да слезе от джипа.

— Всички да грабнат по нещо — нареди Райли. — Трябва да приберем багажа. Бран, ти можеш да покажеш вилата на най-новия член на клуба ни, докато аз приготвя сандвичите. Ако не хапна скоро, ще схрускам някой от вас.

Докато вкарваха вътре багажа, а главата на Сойер не спираше да се върти във всички посоки, Бран подръпна лекичко конската опашка на Саша.

— Ние ще качим нещата, Сойер и аз. Ти може да се погрижиш за бирата.

— Добре.

Значи, тя нямаше първо да разопакова — щеше да хапне сандвич и да помогне на Райли и Бран да обяснят нещата на Сойер. Надяваше се и Сойер да им обясни някои неща.

Нуждаеше се от няколко минути да огледа хубаво мястото, затова прекоси антрето с топлите златисти плочки и влезе в просторния хол. Широките прозорци имаха щори, които да предпазват помещението от силното слънце, но тя обичаше обилната светлина.

Двойка дивани в турскосиньо образуваха кът за разговори, в който бе разположен и голям кожен хамак в шоколадовокафяво. Кремави вградени шкафове над камина, облицована с лъскави плочки, също в турскосиньо, съдържаха пъстра колекция от стъклени и керамични съдове.

Игрив десен на екзотични птици, които сякаш се канеха да полетят, красеше меките кресла. Висок шкаф изпъкваше с гравираните си с подобни мотиви врати и изглеждаше старинен и изискан. Но притегателната сила на стаята се намираше извън големите прозорци, в ширналата се градина с цветя и дървета, която водеше към ръба на скалата и морето в пищно синьо.

— Здрасти.

Беше Райли. Тя се обърна.

— Много е красиво!

— Аха. После ще си направим слънчеви бани. Сега трябва да хапнем.

— Ти отговаряш за сандвичите.

— Кухнята е достатъчно голяма. Освен това получих есемес, с който ме уведомяват, че можем да пием и от виното. Свърши ли, имало изба — но всичко, което изпием, после го възстановяваме. Аз предпочитам вино пред бирата. Ти какво ще пиеш?

— Обикновено не го правя толкова рано през деня.

Явно развеселена, Райли разкърши тяло.

— Но си свикнала да си във вила в Гърция и да говориш за звезди и богини толкова рано през деня.

— Не. — Райли имаше право. — Ще пия вино.

Саша я последва през коридор със сводест таван, който ги отведе до стая с пиано и още една, по-малка — с камина, друга — пълна с книги, просторна трапезария, кабинет и накрая — в кухнята.

Райли бе отворила широко тройния френски прозорец към покритата с тента тераса и във въздуха танцуваше ароматът на лимони и рози.

— Това място е невероятно! Не мога да повярвам, че ни позволиха да се настаним тук.

— Връзките вършат работа. Собственикът има лозя. — Райли потупа бутилка бяло вино, което бе взела от охладителя за вино. — Реших, че е добре да уважим една от неговите. Ще я отвориш ли?

— Добре. — Саша прокара ръка по един от плотовете, гранитът изобилстваше от златисти, кремави и кафяви нишки. — Толкова голяма кухня би трябвало да е стряскаща, а всъщност е уютна. Всичко е много модерно, но чиниите в бюфета отсреща, масивният кухненски остров и дървените столове действат предразполагащо.

— Повече ще се отпусна от храната и виното.

Саша намери тирбушон, докато Райли ровеше в огромния хладилник.

— Има и голям килер — направо можеш да живееш в него! И зеленчукова градина, от която да берем каквото ни трябва. Ще измислим някакъв график за градинската работа. И за пилетата. Кокошарникът е в другия край на градината.

Райли отряза филия от голям самун пълнозърнест хляб.

— Това е професионална печка — добави тя, — което означава, че ще стоя далеч от нея.

Макар да нямаше търпение да я пробва, Саша реши да не го споделя — не искаше Райли отново да си помисли, че тя ще поеме ролята на главен готвач.

— Мъжете искаха бира. Има ли?

Райли посочи с палец хладилника и от рязането на хляб премина към рязане на домати.

— По-добре да ядем отвън. Аз ще се погрижа.

Тя намери бамбукови подложки за маса, избра пъстри чинии, салфетки с черешов цвят и се зае с удоволствие да подреди празнична маса под дървения покрив на беседката. Пренесе купата с плодове от кухненската маса на тази отвън и се обърна, когато чу мъжки гласове:

— Хайде да го пробваме.

Върна се вътре тъкмо когато Бран сипваше малко вино в една чаша. Той отпи и кимна.

— Хубаво е.

— И аз ще пия тогава. Голям късмет сте извадили с това място!

— И аз мисля така. Саша предложи да ядем отвън и аз съм „за“. — Райли постави последния от четири огромни сандвича в порцеланово плато, изсипа половината съдържание на пакет чипс в една купа. — Хайде да ядем!

Саша огледа огромните сандвичи и когато седнаха на масата, отряза един наполовина, оставяйки втората половина в платото.

Бран отхапа щедър къс от своя.

— Ти наистина си царица на сандвичите!

Заета със своя собствен, Райли кимна.

— Това е талант. Е, Сойер Кинг, сега да поговорим за приказната цена на престоя в тази приказна вила край морето. Каква е твоята история за Трите звезди?

Той вдигна пръст, за да го изчакат да преглътне, после вдигна чашата си с вино.

— Доколкото съм чувал, преди много време, в една далечна галактика…

— Оценявам цитата ти от „Междузвездни войни“…

— Любимият ми филм. Три богини на луната, събрали се да приветстват новата си кралица, създали три звезди — едната от огън, втората от лед, третата от вода.

Той говореше гладко, явно не се притесняваше, че е център на вниманието.

— Точно така. — Райли задъвка чипс. — Сега следва втората част на въпроса…

— Значи е в две части.

— Да. Откъде знаеш за тях?

— От руския ми дядо.

— Така ли? — Бран доля вино във всички чаши.

— Да, така. Това бе една от любимите му истории и като малък си мислех, че е тъкмо това — просто история. Но преди известно време той се разболя — мислехме, че няма да се оправи, той също. Тогава ме накара да седна до него и ми каза, че това е истина, дори повече от истина — нещо като съдба. Моята.

— И ти му повярва? — попита Саша.

— Никога не ме е лъгал — простичко отвърна Сойер. — Дедуля ми разказа за звездите и отговорността и че се предава в семейството от поколения. Търсенето е било дълго, но безуспешно. Е, във всяко поколение се ражда по един избраник.

— Ясно. — Райли се усмихна. — Още бонус точки за парафразата на „Бъфи, убийцата на вампири“.

— Падам си по сериала. Та той ми каза, че аз съм избраникът и ще знам, че съм на прав път, когато срещна още петима като мен. — Сойер си откъсна няколко зърна грозде от купата. — Дотук сте трима. Дедуля — надявам се това да не ви прозвучи странно — е нещо като ясновидец.

— И това ли се предава? — полюбопитства Бран.

— Не на мен.

— Защо тук? — попита Саша. — Защо Корфу?

Сойер изсипа още чипс в чинията си.

— Занимавам се с това от известно време и все удрям на камък, но информацията се трупа. Номерът е да отсяваш важното от очевидния боклук. Бях в Сардиния — страхотно място — и се натъкнах на следа. Историята за Посейдон и Керкира.

Доволна, Райли също си взе чепка грозде.

— Красивата нимфа, която богът на морето обичал и отвел на безименен остров. Кръстил го Керкира, на нея.

— Точно така, гръцкото име на Корфу. В историята се говореше за огнена звезда, която е изстинала, скрита между земята и морето, и чака да се възроди. И аз поех по следата.

— И аз тръгнах по същата следа. — Райли подхвърли зърно грозде в устата си.

— Ами ти? — обърна се Сойер към Бран.

— В моята история се говори за земята на Феакс.

— Синът на Посейдон и Керкира, затова в миналото жителите на острова са се наричали феакийци.

— Знаеш много за това — отбеляза Сойер.

— Тя има докторат — обясни му Бран.

— Без майтап? Е, доктор Гуин, как мина прослушването ми?

— Спечели гласа ми.

— Саша те е сънувала с нас — отбеляза Бран. — Така че въпросът ти е излишен.

— Аз обаче имам един. Просто се чудех — поде Саша, — с какво се занимаваш? Как се изхранваш, докато търсиш?

— Имам „златни“ ръце. — Той ги протегна, размърда пръсти. — Ако те бива да оправяш разни неща, винаги ще си намериш работа.

— И още един въпрос. Ти говореше за дядо си в сегашно време, значи се е оправил?

Сега Сойер се усмихна широко.

— Да. Корав е.

— Радвам се.

— Ами вие?

— Ясновидка, маг, копач — изреди Райли, докато ги сочеше един по един.

Сойер се взря в Саша.

— Помислих си го, с всички тези сънища и рисунки.

— Аз съм художничка. — Ако можеше, Саша би изхвърлила термина „ясновидка“ като бодлив пуловер. — Другото не зависи от мен.

— Добре. А какво е „копач“?

— Археолог, митологията ми е специалност.

— Аха. Индиана Джоунс. Пасва. И маг. — Широката усмивка се върна. — Нещо от рода на: „Сега ще измъкна заек от шапката си“?

— Е, да — кажат ли ти „зебра“, веднага се сещаш за райета.

Сойер се засмя на сравнението на Райли.

— Фокуси, илюзии и изчезвания? — обърна се той към Бран.

— Именно. — Бран извади монета, сви ръка, разтвори я и монетата изчезна. — Така си плащам сметките.

— Страхотно! Какво ще правим сега?

— Възможно е да сме се озовали тук, за да се срещнем с теб — отбеляза Райли. — Но ти вървеше в същата посока.

— Изглеждаше ми вярната.

— Да, изглежда вярната.

— Рисунката, която ти направи на брега, на луната — обърна се Бран към Саша. — Не беше на Сойер, а на една жена. В гръб, да, но формата на тялото, косата, ясно е, че е онази от другите ти рисунки.

— Бих искал пак да я видя — каза Сойер. — Значи имаш и още?

Саша стана.

— Да. Ще ги донеса.

— Нали няма да го ядеш? — Райли посочи половината сандвич.

— Не, не мога.

— Аз мога.

— Къде го побираш? — учуди се Бран. — Ядеш като птица — три пъти повече от теглото си.

— Бърз метаболизъм.

— Аз ще помогна с разтребването, докато Саша донесе рисунките. — Сойер избута стола си назад, стана и се загледа в морето. — Друго си е да живееш във вила!

— Чух те — ухили се Райли и захапа сандвича на Саша.

Прекараха повече от час в разглеждане на рисунките, обсъждане на теории и на местоположения, които са пробвали — с изключение на Саша — и на истории, които са чули.

Накрая Райли обяви, че дава почивка на мозъка си и ще пробва басейна.

— Това с почивката на мозъка е добра идея — съгласи се Бран. — Последните два дни бяха пълни с изненади.

— И аз не възразявам. — Въпреки това Сойер взе една рисунка на жената, която тепърва щяха да срещнат. — Наистина ли е толкова секси?

— Такава я видях.

— Нямам търпение да я срещна. Ще поскитам наоколо. — Сойер отново се изправи на крака. — Искам да опозная това място. Басейнът изглежда добре. Може накрая да се топна в него.

— Място — колкото щеш. Да се срещнем по-късно? — Без да чака отговор, Райли се упъти към къщата.

— За първи път работя в екип. Интересно е. — С тези думи и Сойер се отдалечи.

— Какво ще кажеш за него? — попита Бран Саша.

— О, Сойер? Обожава дядо си — имат много силна връзка. Оптимист е. Усещам много ясно оптимизъм и решимост. Не ми е приятно да любопитствам — добави тя, — но май се налага. В него има и още нещо — не знам точно какво, но не долавям… зло. Думата не е много силна, като се има предвид какво ни очаква. Не долавям нищо тъмно или зло. Всъщност тъкмо обратното.

— Значи му вярваш?

— А ти?

— Аз не съм толкова бърз като теб, но той ми се струва искрен. Пък и ето го тук. — Той потупа рисунката. — Е, аз ще се разходя по плажа. Ела с мен.

— Още не съм разопаковала багажа си.

— Това може да почака. — Бран се надигна с усмивка, подаде й ръка. — Само ще слезем по стълбите, издълбани в скалата.

Тя би трябвало да разопакова багажа си, да подреди нещата за рисуване, но вместо това пъхна ръка в неговата.

— Добре. И без това искам да огледам за добри перспективи.

— Ето, вече имаш разумна причина да направиш разходката.

— Знам, че за вас тримата приключението и рискът са нещо естествено.

— А ти си сдържана и разсъдлива?

— А аз съм сдържана и разсъдлива.

— Аз обаче виждам друго. Ти си най-храбрата между нас.

Тя го зяпна изумена, докато се насочваха към каменната ограда.

— Храбра? Аз?! Откъде ти хрумна?

— Ние тримата знаем какво търсим и защо. Но ти? — Той стигна до колоните и портата, отвори я. — Ти си напуснала дома си, пропътувала си целия този път, без да знаеш историята. И когато си видяла Райли, си отишла право при нея, рискувала си да кажеш на непозната нещо, което самата ти не разбираш. Това е смело.

Тя го погледна, запленена от тъмните му, убедителни очи и начина, по който вятърът рошеше косата около лицето му. И копнежът й се върна — толкова силен, че трябваше да отмести поглед.

— Не се чувствам храбра.

— Просто не разпознаваш собствената си храброст. Това е.

Той отново я улови за ръката и заслиза по грубо издяланите стълби.

— Наистина са стръмни. И високи.

— Но виж накъде ни водят. Обичам красивите плажове, макар често да се улавям, че повече ме привличат горите и планините. Кои са твоите планини?

— Блу Ридж.

— Красиви ли са?

— Да. Прекрасни и успокояващи. Не си спомням кога за последно съм била на морски бряг. Където и да е.

— И той може да е красив и успокояващ. Виждаш ли онази висока точка?

Сърцето й запърха в гърдите, когато той посочи към морския нос.

— Да.

— Парчето земя, протокът помежду им? Нарича се Canal D’Amour, Каналът на любовта, и според легендата, ако го прекосиш с плуване, ще срещнеш любовта на живота си. Звучи красиво, нали?

— Вярваш ли го? Не това за плуването, а за любовта на живота ти. Че някой… който и да е — може да обича цял живот?

— Абсолютно.

— Значи си романтик.

— Не бих казал. Родителите ми са заедно повече от трийсет години. И не само защото имат четири деца и са свикнали един с друг. Обичат се и са щастливи заедно.

— Имаш братя и сестри.

— Да. Брат и две сестри. Мама обича да казва, че се е получил добър баланс — по двама от всеки вид.

— Хубаво, голямо семейство…

И глух би доловил тъгата в думите й, помисли си Бран.

— Такова е, да.

— Ходиш ли да ги виждаш?

— Разбира се, те също ми идват на гости. Голяма веселба пада, когато се съберем всички заедно. Ето, слязохме.

Тя едва бе забелязала стръмното спускане.

— Нарочно ме караше да говоря, за да не се изплаша.

— Ти не се плашиш толкова лесно. — Последното стъпало беше високо над земята. Бран скочи с лекота, обърна се, прегърна Саша през кръста и я свали долу. Останаха така, наслаждавайки се на прегръдката. — Нали, фейд?

Тя познаваше вкуса на устните му и усещането от допира им, начина, по който ръцете му се движеха по кожата й, извивките на тялото му под нейното.

Нуждата да изпита това извън сънищата беше прекалено силна.

— Може би — промълви и отстъпи от него.

— Има нещо, което не ми казваш. Усещам го. — Той почука с пръст челото й между веждите. — Какво е то?

— Всички имаме тайни, а когато намерим другите двама, и те ще имат такива. Изглежда, още не си вярваме достатъчно.

— Нормално е, познаваме се отскоро. Е, добре, ще трябва да се задоволим с наличното.

А наличното беше златист пясък и синя вода. Хора — да, но само неколцина, които се наслаждаваха на топлите пролетни лъчи или седяха под сянката на чадъри. Няколко деца дълбаеха пясъка с пластмасови лопатки, други бяха нагазили във водата.

— Сигурно плажовете в Сидари са доста по-многолюдни от този тук — продължи Бран. — Чух, че имало много желаещи да скачат от скалите в пролива, за да намерят истинската любов. От това може да излезе хубава картина, предполагам. Скалите, водата, смелчаците, които скачат в нея.

Запленена от идеята, Саша спря, погледна назад. Цветовете, текстурите, ъгълът, под който падаше светлината. Фигура, представи си тя, готова да скочи… друга, уловена по време на скока между скалите и водата. Може би още една — със събрани длани, разсичащи повърхността. Съжали, че не е взела скицника си, тогава би могла…

Зърна бързо движение — от водата се подаде нещо, което искреше като скъпоценен камък на слънцето. Миг, само миг на проблясване и на пяна, на разпенено синьо, после всичко изчезна.

— Видя ли това?

— Кое?

— В пролива. Нещо… Излезе от водата, после пак се скри.

— Не видях нищо, а си отварях очите.

— Беше красиво, като проблясване на скъпоценни камъни, засия на слънцето.

Той постави ръка върху рамото й.

— Звездите?

— Не, не, беше гъвкаво и живо. Движението, имам предвид. Някаква риба?

— Може да е било делфин. — Той вдигна ръка, сви я лекичко в юмрук около косата й, която тя бе прибрала назад, поглади я. — В търсене на истинската любов.

— Делфин. — Мисълта за делфин, който плува в пролива с надеждата да намери любов, я развесели. — Сигурно. Беше само миг, но великолепен! — Саша въздъхна и отново пое по плажа, галена от морския бриз.