Нора Робъртс
Огнената звезда (7)

6

Саша се събуди от диамантеното проблясване на слънчеви лъчи в синя вода и се зачуди на обрата, който бе взел животът й. Каквото и да й се случеше от сега нататък, в момента я заобикаляше неопитомена красота. Идеята да сложи статива си, да се опита да предаде тази красота върху платното, я накара да седне в леглото. Докато не си припомни, че е част от екип, а екипът има график.

Вече сме екип от петима, помисли си тя, с новото допълнение — великолепната и странна Аника Уотърс.

Тя вдигна малкото букетче от възглавницата си и го поднесе към носа си. Тутакси си припомни бързата целувка, почувства топлината, лекия натиск върху устните си.

Ние сме екип, повтори си тя. Това не е романс, а мисия.

Щеше да изпълни дълга си, но все пак си достави удоволствието да отвори широко френския прозорец и да излезе сред тази неопитомена красота. Вдиша уханието на плодове, цветя и море, каза си, че трябва да намери лейка и да се погрижи за саксиите на терасата — всичките преливащи от цветя с различни форми и изумителни, топли цветове.

Саша се облегна на железните перила, огледа безлюдния плаж и изведнъж видя Аника, която се изкачваше по стълбите в скалата. Сега носеше красива бледорозова рокля, полата се развяваше около бедрата й, докато прекосяваше тревата с босите си крака.

Спираше на всяка втора крачка да помирише цветята, да погали листата. Когато вдигна очи и видя Саша, на лицето й се изписа широка усмивка, помаха й.

— Здравей!

— Добро утро. Рано си станала.

— Не обичам да пропускам нищо, а и имах нужда да поплувам. — Облечена в какво, понечи да попита Саша, но реши, че не е нейна работа.

— Всички спят, а ти си будна — каза Аника.

— Да, така е. Само ще си взема душ и ще се облека. След малко слизам.

Саша се наслади на душа, чудейки се колко ли ще й излезе да си инсталира хидромасажен душ у дома, и реши, че каквато и да е сумата, ще си струва.

Съобразявайки се с дневния ред, тя облече джинси, потник и спортна риза с къс ръкав, обу си туристическите обувки. Пренареди раницата си, за да е по-лека. И макар отначало да се смути от идеята, взе си стръкче лавандула от букетчето и го притисна между страниците на дневника, който си бе купила за пътуването. Прибра косата си в конска опашка и слезе долу.

Щом приближи кухнята, дочу гласове и я лъхнаха сутрешните ухания на кафе и бекон. Спомни си, че Бран бе предложил да приготви закуската, и изписа на лицето си нехайната усмивка, която бе упражнявала пред огледалото.

Когато влезе, видя, че Аника се мръщи на чашата с кафе.

— Защо вкусът му не е като аромата?

— Силно ли ти е? Не виждам смисъл да пиеш кафе, ако не те накара да скочиш и да затанцуваш. Винаги го приготвям по този начин.

Бран стоеше край печката, загребваше бекон от тигана с вилица и го мяташе в чиния, застлана с хартия.

Дръж се нехайно, напомни си Саша и влезе в стаята.

— Колкото по-силно, толкова по-добре.

Аника се обърна към нея, протегна чашата.

— Искаш ли я?

— Благодаря. В хладилника има сок, ако искаш. — Аника се усмихна смутено, затова Саша отиде и извади каната. А после, тъй като жената изглеждаше толкова симпатично безпомощна — и стъклена чаша.

Аника отпи предпазливо.

— О! Това е много хубаво! Много по-хубаво от кафето. Извинявай ме, Бран.

— „Извинявай“, без „ме“ — поправи я Бран. — И няма нужда да се извиняваш.

— Кога научи английски? — Като продължаваше да се държи нехайно, Саша се облегна на плота.

— Английски?

— Езикът.

— О! Знам и още няколко. Но понякога бъркам думите. Поправяйте ме и ще се науча. Ти можеш ли да готвиш, като Бран.

— Мога, да.

— Тогава ще ме научиш. Забавно е и мирише хубаво.

— Няма проблем. Но засега би могла да сложиш масата.

Аника я изгледа.

— Масата?

— Онази отвън. Бихме могли да закусим отвън, на двора. А ти би могла да сложиш масата.

— Къде да я сложа?

Саша се засмя и остави кафето си.

— Може да сложиш чиниите, приборите, салфетките. Ние сме петима — каза тя и извади пет чинии от кухненския шкаф. — Така че ни трябват пет чинии и пет комплекта прибори. — Отвори едно чекмедже. — А салфетките са в най-горното чекмедже на бюфета с голямата витрина.

— Мога да сложа масата. — Аника зарови в чекмеджето със сребърните прибори, броеше тихичко. Когато взе необходимото и излезе, Саша се обърна към Бран.

— Тя така и не отговори на въпроса ми.

— Избегна го елегантно. — Той загреба с решетъчна лъжица от картофите, които бе нарязал и сварил в една тенджера, и ги изсипа в тигана. Мазнината засъска и зацвърча. — Умна е.

— От една страна, ми се иска да я притисна, от друга, предпочитам да оставя нещата да еволюират. Знам, че тя не ни мисли злото.

— Тогава еволюирането е за предпочитане. Как спа?

— Чудесно. Всъщност страхотно. А ти?

— И аз така.

За да прави нещо, Саша свали опаковката на втория — и последен — самун хляб, зае се да реже филии за тоста.

— Май днес времето е подходящо за туризъм, макар че ако ще разглеждаме пещери, това няма значение. Не съм си сложила фенерче в раницата — изобщо не се сетих, но…

Ножът й изтрака на масата, когато Бран я улови за раменете и я завъртя към себе си.

— Какво…

— Снощи не ми беше достатъчно.

Устните му се впиха в нейните. После дойде опиянението.

Не почти братско докосване на устните, а продължително, дълбоко притежание, което я изпълни с неистова жажда. За миг бурята влетя в стаята, вятърът брулеше, разнесе се гръм, проблесна познатата й ярка светкавица.

Прииска й се да скочи в нея, да я яхне, без значение къде ще я отведе.

Но имаше риск, а и болката… Саша вече познаваше тази болка, знаеше, че тя може да я съсипе.

Притисна ръка към гърдите му и той й даде възможност да си поеме дъх. Очите му — тя можеше да се закълне, че видя светове, вихрени, буйни светове — се впиха в нейните.

— Ние сме екип — успя да произнесе и пламтящият му, опасен взор премина в закачлив поглед.

— Права си, фейд, но за това искам само теб.

Той я прегърна така, че тя трябваше да се изправи на пръсти, и отново я целуна.

Не беше успял да я пропъди от ума си, да се отърси от желанието, което бе накарало кръвта му да кипне. Имаше безброй причини да устои на изкушението, да се отнася с нея само като приятел и съекипник. И една-единствена причина да пренебрегне това.

Това простичко докосване на устните предишната вечер беше запалило в тялото му огън. Бран копнееше да разбере колко силно може да се разгори той.

Тя обаче искаше той да спре, искаше го с нараненото си и смело сърце. Това беше достатъчна причина да престане.

Ала огънят се разгаряше, въпреки причините, въпреки разума.

— О, по дяволите!

Той отстъпи назад, щом чу гласа на Райли, но очите му се задържаха върху тези на Саша, докато Райли влизаше, следвана по петите от доволния Аполон.

— Мислех, че ще са ви нужни още ден-два, преди да преминете към действие. — Тя отиде право при кафето, взе си чаша. — Ако искате уединение, опитайте една от спалните. — Наля си кафе, вдиша аромата му. — Аз ще поема кучето — храна и всичко останало. И номинирам новото момиче да се грижи за кокошките. Начало — след кафето. Кога ще закусваме?

— След малко. — Бран прокара ръце по раменете на Саша, по ръцете й, после отиде до печката, за да сложи тигана, който съобразително бе свалил от огъня.

— Добре. Умирам от глад.

— Аз… трябва ми лейка.

Саша се обърна бързо, тръгна към вратата на терасата.

Райли поклати глава по посока на Бран, след което настойчивият й поглед накара Аполон да излезе от стаята.

— Връзките на работното място са нож с две остриета, ирландецо. Накрая някой може да бъде уволнен.

— Значи сме късметлии, че работим безплатно. — Той обърна картофите от другата стана.

Саша се съмняваше, че утринният въздух ще охлади кожата й, кръвта й, но просто имаше нужда да излезе за малко и да се помъчи да се успокои.

Какво ще прави сега? Как ще се държи сега? Той бе променил всичко. О, не, призна си тя, просто го бе ускорил.

Погледна към носа, помисли си за бурята.

Аполон се отърка в нея, завря голямата си глава в ръката й. След получената разсеяна ласка се отдалечи тичешком.

Имаше нужда да се съсредоточи, каза си тя. Да се фокусира върху онова, което трябва да се направи, а не върху онова, което желае. Останалите зависеха от нея и тя трябваше да запази психичното си равновесие, така че…

Хвърли поглед по посока на внезапния смях, видя как Аника тича в кръг с кучето. Младата жена се завъртя и направи три много впечатляващи странични премятания, които предизвикаха силния радостен лай на кучето.

Саша не можа да сдържи усмивката си и желанието си да е толкова освободена, толкова безгрижно щастлива, че да прави циганско колело върху меката пролетна трева.

С въздишка се насочи към масата отвън. Спря като закована.

Чиниите бяха подредени под формата на кула — четири, балансиращи върху ръбовете си, държаха петата, а най-отгоре имаше чаша, пълна с полски цветя.

Аника беше подредила по същия начин и приборите и бе оформила нещо като беседка, а под нея бе застлала трева, детелина и лютичета. Декоративни храсти, осъзна Саша, изумена и очарована.

Салфетките бяха увити като пелеринки около високите мелнички за сол и пипер, короновани с диадеми от трева. Край тях бяха настлани други салфетки — яркосини. Морето, досети се Саша.

Аника дотича, поруменяла от играта с Аполон.

— Аз наредих масата.

— Виждам. Прекрасна е. Замък край морето.

— Владетелите му са гиганти — започна Аника. — О, Сойер! — В това кратичко възклицание Саша успя да долови още радостни премятания.

— Добро утро! — Той ги приближи бос, докато отпиваше от кафето си, и огледа подредбата на масата. — Леле!

— Харесва ли ти?

— Страхотна е!

— Закуската е готова — обяви Райли, понесла голяма чиния, отрупана с бекон, яйца, картофи, препечени филийки. Постави я на масата, огледа сътвореното от Аника. — Красиво е.

Бран я следваше с кани със сок и кафе. Всички стояха и съзерцаваха замъка.

— Сбъркала ли съм? — попита неуверено Аника.

— Не си — успокои я Бран. — Всъщност е приятно и забавно. На всички ни се иска да можеше да си остане така, но трябва да ползваме чиниите и приборите.

— О, аз мога да направя нов. Храната мирише хубаво!

— Добре. — Райли потри ръце. — Хайде да плячкосаме замъка.

Щом подредиха масата по по-обикновен начин и започнаха да си подават платото, Райли се обърна към кучето, което седеше и ги гледаше с надежда.

— Това е за теб — каза му и посочи купичката с гранули, която бе оставила за него. Той изпусна въздишка, изпълнена с разочарование, но отиде да яде. — Така, сега ще погледнем картите, но интуицията ми подсказва да поемем на юг, да следваме реката между хълмовете. Направих справка в компютъра — там има пещера с много зали, слабо изследвана. Местните я наричат Анаса Ту Диаволу, Дяволското дихание. Звучи обещаващо — додаде тя, докато набождаше още яйца с вилицата.

— Ами подводните пещери? — попита Саша и Райли кимна, докато се хранеше.

— Включила съм ги в списъка си. Но ще са ни нужни лодка и специално оборудване. Работя върху това. Всички знаете как да управлявате лодка, нали? И аз, но предпочитам кану или каяк.

— Зависи от лодката — вметна Сойер.

— Какво оборудване по-точно? — поиска да знае Саша.

— Със сигурност шнорхели, най-вероятно и леководолазна екипировка.

— Никога не съм се гмуркала.

— Имаме басейн, може да се упражняваме там, ако се наложи. Аз имам удостоверение — още е в сила. Поне така мисля… — Райли сви рамене. — Може би ще извадим късмет на сушата. Във всички случаи ще изключим някои райони и ще се упражним в гмуркане. — Тя посочи Аника с вилицата си. — Тази рокля няма да ти върши работа днес.

— Не я ли харесваш?

— Отива ти, но имаш нужда от панталони. Джинси или от спортните с много джобове, да ти пазят краката. Яке, шапка, раница. И туристически обувки.

— Нямам такива неща.

— Боях се, че ще го кажеш. — Райли погледна под масата към голите крака на Аника. — Имам резервен чифт обувки, но краката ти са по-големи от моите.

— Май ще трябва да отскочим до селото и да я пременим — намеси се Сойер. — Едва ли ще отнеме много време.

— Бил ли си по магазините с жени, приятел? — усъмни се Бран.

— Магазини! — Аника заподскача в стола си. — Вие купувате разни неща. Аз имам монети.

— Ясно — няма нужда да ти обясняваме какво е — промърмори Бран. — Монети?

— Имам много. Ще ги донеса.

Когато тя хукна към къщата, Райли се извърна, размаха вилица към Бран.

— Няма да търпя обиди към моя пол, ирландецо. Мога да я облека от главата до петите за двайсет минути.

— На петарка, че няма да успееш!

— Дадено! Значи отиваме в селото, обличаме Аника. Оттам можем да поемем на юг по шосето, но след десет-двайсет километра сме офроуд.

— Бих искал първо да погледна картите ти, ако не възразяваш.

Сойер кимна към Бран, после към Райли.

— И аз.

— Няма проблем. Ти какво ще кажеш, Саша? — попита Райли.

— Още си мисля за Дяволското дихание. Умея да разчитам карти, но съм сигурна, че всички пещери си приличат.

Аника се върна, носеше тъмносиня торба, пристегната със златен ширит. Пусна я с уморена въздишка на масата и тя тупна тежко.

— Моите монети.

— Говорила е буквално! — Сойер се надигна със смях и отиде в другия край на масата, погледна в торбата. — В рот мне ноги!

— Какви са тези думи? — не разбра Аника.

— Руски. — Райли също стана и заобиколи масата, погледна в торбата. — Май и аз ще използвам израза на Сойер: В рот мне ноги! Нали не възразяваш? — обърна се тя към Аника и без да дочака отговора й, наклони торбата и част от съдържанието й се изсипа на масата.

Златни монети, сребърни, медни и бронзови. Дори с непрофесионалното си око Саша видя, че много от тях са старинни. Вероятно антични.

— Тук има много евро — заразглежда ги Райли, — английски паунди, ирландски и италиански лири, драхми, йени, дукати, франкове — швейцарски и френски — американски и канадски монети и… майчице! Това са испански долари!

— Пиратски монети? — Вероятността да са такива накара Саша да стане, за да ги види по-отблизо. — Просто така?

— Да, при това солидно количество, доколкото виждам. Може да струват около сто сегашни долара всеки.

— Всеки. — Саша заобръща в дланта си монетата със странна форма.

— Всеки, ако са в добро състояние и надписът се чете, както върху този, който държиш. Ами това!

Райли завъртя дупе възторжено.

— Това е „Карлос и Йохана“! Златен дублон, изсечен през 1521 година. Колекционерите веднага ще дадат хилядарка за нея.

Тя порови още малко, докато Аника стоеше отстрани и се усмихваше очаровано.

— Страхотна колекция — промърмори Райли. — И не бива да я държиш в тази торба. Господи, това е сребърна тетрадрахма, около 420 г. пр.н.е., като нищо струва няколко хиляди! И… гамото! Това е „майко мила!“ на гръцки. — Тя вдигна в ръката си златна монета. — Имаш ли представа какво е това? — обърна се към Аника.

— Монета.

— Виждаш ли този мъж тук, с лавровия венец на главата? Виждаш ли името? Това е Октавиан Август, основателят на Римската империя. А тази крава на гърба — това е юница. Тази монета? Изсечена е между 27 и 18 г. пр.н.е.! Струва милиони!

— Долари? — успя да попита Сойер.

— От тях са се запазили само няколко. Едната беше предложена на търг наскоро. Мисля, че я продадоха за петнайсет — и, да — говоря за милиони!

— Значи ще стигнат за туристически обувки.

Райли се вторачи в Аника така, сякаш виждаше пред себе си извънземно.

— Можеш да купиш цяла малка държава от Третия свят с онова, което е в торбата! При това не съм разгледала всичко! Откъде, по дяволите, си се сдобила с тази? — Тя размаха златната монета.

— Намерих я.

— Намерила си я значи…

— Да. Обичам да намирам разни неща, особено ако са хубави. На теб харесва ли ти?

— И още как!

— Вземи я тогава.

— Я повтори?

— Можеш да я вземеш. Подарък.

Виждайки, че Сойер се кани да каже нещо, Райли вдигна пръст.

— Ще ми я дадеш просто така?

— Щом я харесваш, ти я подарявам. Ние сме приятелки.

— Райли, не можеш да…

Тя спря Сойер с поглед.

— Ти за каква ме мислиш? Може ли да взема някоя друга?

— Която ти харесва повече? Да, избери си. Всички може да си изберете по една — която най-много ви харесва.

— Аз избирам тази. — Райли взе стара драхма. — Десет, може би петнайсет долара — обясни на Сойер. — Ще си я държа за късмет. Благодаря ти.

— Пак заповядай. Сойер, сега е твой ред. Ти ме доведе. Избери си нещо хубаво.

Той също беше скромен, избра си четвърт американски долар.

— За късмет.

— Саша, твой ред е. Избери си една!

— Вземи си един испански долар — посъветва я Райли. — Знаеш, че ти се иска.

— Но той е твърде…

— Повярвай ми, тя може да си го позволи. Хайде, вземай.

— Добре тогава, за късмет. Благодаря ти, Аника.

— Сега и ти, Бран. Закуската беше много, много хубава! Избери си една.

От сантиментални подбуди той взе една ирландска лира, после целуна Аника по бузата.

— Ти си чудесна приятелка, скъпа! Сега ще ми повериш ли монетите си, за да ги прибера на безопасно място?

— Поверявам ти ги. Ти си ми приятел.

— А ти си рядко цвете. Хайде да приберем монетите в торбата.

— Тази на Август… — намеси се Райли.

— Досега се е запазила. Ще прибера торбата, Аника, а ти можеш да си купиш туристически обувки и каквото там е нужно. Подарък от нас.

— О, благодаря ви.

Той вдигна торбата, погледна към Сойер, Райли, Саша.

— Поверявате ли ми я?

— Ти няма да предадеш доверието й — каза Саша.

— Гледай да не я изгубиш, ирландецо! — Райли издиша шумно, когато той кимна и пое към къщата. — Хей, Сойер, какво ще кажеш ти и Аника да раздигнете масата? Ние със Саша ще нахраним кокошките.

— Разбира се. Хайде да почистим масата и да измием чиниите.

— И после отиваме на пазар?

— Така изглежда.

Райли направи знак на Саша, отдалечи се достатъчно от двамата, за да не могат да я чуят.

— Тя да не е… нали се сещаш, бавноразвиваща се?

— О, не, не е това. Тя е… не знам как другояче да го опиша. Тя е чиста.

— Има и нещо друго. Не казвам, че не е чиста, но шикалкави. Хората не намират безценни монети просто така, на земята, или забутани в някое чекмедже. А тя има стотици. Стотици, а аз разгледах само двайсетина. Даже и без да броим „юницата“, в торбата има малко съкровище. Откъде го е взела?

— Ако мислиш, че го е откраднала, мога да те уверя, че е неспособна на подобно безчестие.

— Не мисля, че го е откраднала, но… Виж, Саша, аз си изкарвам хляба, като намирам разни неща, и съм дяволски добра. Никой обаче не е толкова добър или пък чак такъв късметлия, че да намери подобни монети просто така.

Райли спря при малък навес, извади две кофи, изсипа фураж в едната от тях.

— Тя беше готова да ми я даде. С удоволствие щеше да ми даде тази безценна монета, така че парите явно не значат нищо за нея. Тук има някаква тайна, и то голяма.

— Знам. Знам го, но просто не искам да я притискам. Искам да ни я каже, когато е готова.

Райли й хвърли бърз поглед, докато минаваха край градината на път към кудкудякащите кокошки.

— Много хора, вероятно повечето, се дразнят, когато някой не изплюва камъчето.

— Мисля, че имаме право сами да преценим кога и дали сме готови да споделим тайните си. Всички имаме такива.

— Ще го запомня. Окей, ще ми направиш ли една услуга?

— Ако мога.

— Хванах се на бас с Бран на петарка, че ще мога да „пременя“ Аника за двайсет минути. Ще ми помогнеш ли да го спечеля?

— Разбира се. За какво са приятелите? — Саша се намръщи, докато гледаше как кокошките се щурат насам-натам — и се взират в хората с малките си очички, помисли си тя. — Но не знам как се хранят кокошки. Нито как да прибирам яйцата им.

— Ще се справим някак си.