Нора Робъртс
Огнената звезда (10)

9

Щом приведе кухнята в ред, Саша се качи горе за статива и боите си. Щеше да отдели един час за себе си, да успокои все още изопнатите си нерви. Настани се на терасата, присвои си една от масите и я застла с предпазната покривка от комплекта.

След като напълни няколко буркана с вода, тя извади четки, палетни ножове, палитра. И започна да подготвя платното. Избра златиста акрилна боя — тя щеше да придаде на картината, която виждаше в главата си, допълнително сияние. Първо се зае с ръбовете, после започна да втрива боята в платното, за да може да се просмуче в него. Внимаваше сместа да е с подходящата гъстота — отнемаше по малко от нея с четката, избърсваше я, докато остана доволна.

После постави платното върху статива си и започна да скицира. Облаци и море, очертанието на остров, висока скала, канал, който разсича пейзажа.

Прекрасна гледка, помисли си тя, а не драматичното, съсредоточено наблюдение, което бе принудена да претворява, не разтърсената от буря нощ, а сияен ден. Не фигури, уловени в бурята и един за друг върху скалата, а загатнати хора на брега и в морето, ярки цветове и живот.

Тя смеси боите — първо зелените — наситеното тъмнозелено на кипариса, по-мекия нюанс на маслината, по-богатия на цитрусовите дървета. Всичко това на фона на кафявите скали, просветлели от слънцето.

Това й донесе покой — работата и възможността да предаде не само каквото вижда, но и каквото чувства с боя, четка и платно за рисуване.

Сините тонове — сънливи, смели, меки, остри — зеленото и аквамаринът тук-таме около скалите. Бледозлатистият цвят на пясъка, преливащ в по-наситени тонове на местата, където вълните го миеха, оттегляха се, пак го миеха.

Облаците нарисува в памуково бяло на фона на яркосиньо небе, после смени четките, за да добави сенките им, като ехо върху морето.

Погълната от работата и удоволствието от нея, тя загуби представа за времето. Ярките цветове пред нея и върху платното й помогнаха да забрави за студените тъмни сенки в пещерата сред хълмовете.

Отстъпи назад, за да огледа какво се е получило, добави още няколко мазки. Спря, когато до нея достигна гласът на Райли, чу я да изкачва стълбите към терасата.

— Точно каквото искам! Да, да, може би до девет. Благодаря и кажи на Ари, че съм му длъжница. — Тя се засмя, когато стигна най-горе. — Е, не му дължа чак толкова. До скоро.

Затвори мобилния си телефон и го пъхна в джоба си, щом видя Саша и статива.

— О, извинявай! Не знаех, че рисуваш тук. Току-що се снабдихме с… Леле! — Тя се закова пред платното. — Прекрасна е!

— Още не е довършена.

— Щом казваш, но на мен ми изглежда съвършена! Знаеш ли, прочетох за теб в Гугъл.

— Така ли?

— О, да, още първата вечер. Исках да знам кой кой е. Разгледах някои от картините ти и много ми харесаха. Но това тук? На живо е направо невероятно!

— Благодаря. Исках да направя нещо слънчево, чисто и красиво. Все едно прочиствам съзнанието си. — Изведнъж й хрумна нещо. — Можем да сключим сделка.

— Моля?

— Ще ти дам картината, ако искаш.

— Порових се в интернет достатъчно, за да знам колко струва една оригинална „Саша Ригс“. Но… още няма да ставам майка, така че мога да си я позволя.

Заинтригувана, тя пъхна ръце в джобовете си, отново разгледа картината. Искаше я.

— Какво имаш предвид?

— Научи ме да се бия.

— Искаш да те науча да се биеш?

— Днес в пещерата не направих нищо. Сега, след като съм се успокоила и съм приключила със самосъжалението, допускам, че вината не е била изцяло моя.

— За гърлото те беше хванала богиня, Саша! Така че не се коси.

— Да, и това го имаше. Но през цялото време инстинктът ми подсказваше да си трая или да избягам и да се скрия. Не беше „стани и се бий“. Ти имаше оръжие, но сега, като се връщам назад, виждам всичко много по-ясно — ти не само стреляше. Използваше юмруците и краката си. Ритници и завъртания. А Аника…

— Да, тя е същински акробат.

— А аз просто стоях там, защото не знам как да се бия, в буквалния смисъл. Ти можеш да ме научиш.

— Няма нужда да ми даваш картината, за да те науча на основни неща. — Пъхнала палци в джобовете си, Райли отново разгледа картината. — Но тъй като не съм идиотка, ще я взема.

— Може ли да започнем веднага? Само трябва да почистя четките.

— Не виждам защо не.

— Но някъде на по-закътано.

— Облечи си тениска или потник — нещо, в което да се чувстваш по-свободно. Ще се видим в маслиновата горичка отзад.

— Добре. Благодаря ти, Райли!

— Хей, и на мен ще ми е забавно… а да не забравяме и картината. Ще ми трябват някои неща.

Саша почисти четките си, ножовете и бурканите, смени ризата си с черен потник. Когато отиде в горичката, Райли вече беше там и надяваше кожени ръкавици.

— Достатъчно ли е закътано?

Саша погледна към вилата. Можеше да видиш, ако гледаш, помисли си тя, но все пак беше за предпочитане в сравнение с терасата или моравата пред къщата.

— Да. Добре е.

— Окей, да караме поред. Свий ръката си в юмрук. — Когато Саша го направи, Райли поклати глава. — Точно както си мислех. Ако държиш палеца си вдигнат така, ще…

— Ох! — Саша дръпна рязко ръката си, когато Райли изви палеца й назад.

— Именно. Винаги дръж палеца си свит. Ето така. — Тя й показа.

Саша я изимитира.

— Палецът надолу.

— Винаги отвън, никога вътре в юмрука. Хайде, удари ме.

— Няма да те ударя!

Подсмихването не закъсня.

— Знаех си! Хайде, опитай! — Тя потупа носа си. — Право в лицето или край на урока.

Раздразнена, заплашена, Саша посегна към Райли. Тя се изви на една страна и избегна удара, изпълнен с половин сърце.

— Този път сериозно. В лицето ми, Саша. Спокойно, няма да те оставя да ме нараниш. Имай ми малко вяра.

Май всичко се свеждаше до това, помисли си Саша. Във всяко отношение. Малко вяра. Тя отново замахна — достатъчно силно, така че, когато Райли отстъпи встрани, тялото й се олюля напред.

— Добре, виж, ти удряш като момиче.

— Аз съм момиче.

— Никой не е момиче в боя. Ти си боец. Трябва да разпределяш теглото си, равновесието си, но първо да се научиш да стоиш здраво на краката си. Коленете — леко отпуснати, но трябва да се чувстваш стабилно на земята.

Райли я огледа.

— Така е по-добре. Когато замахваш, не накланяй цялото си тяло, нека ударът да излезе от рамото ти. Повдигни рамо, когато протягаш ръка. Не, не изправяй коленете. Силата идва от краката ти, а когато ги изправиш или наклониш напред, губиш равновесие и сила. Тялото ти трябва да е стабилно. И издишвай, когато удряш.

Райли кимаше или се мръщеше, докато се въртеше в кръг, нареди на Саша да опита с лявата ръка. Отново лява. Лява, после дясна.

— Не мятай лакти като пиле. Левият прав може да не е секси като кръстосания, но е най-силният. Защита, нападение. Удряш, буташ и най-вече разсейваш, докато…

Тя нанесе ляв прав на Саша, последван от десен кръстосан. И двата юмрука спряха на сантиметри от лицето на Саша и бяха толкова бързи и опасни, че тя затаи дъх.

— Не видя откъде ти дойде десният, нали?

— Не видях и двата. В колко битки си участвала?

— Не си водя сметка. Виж сега! — Райли протегна облечените си в ръкавици ръце с дланите нагоре. — Първо в дланта, като топка в ръкавица. Ляв. Хайде, „заек“, ляв! Ляв. Десен. Ляв. Така е по-добре. Удряш с кокалчетата, издишваш, повдигаш рамо. Съсредоточи се. Искам да завъртиш ръка. Вдигаш я и докато нанасяш ляв прав, я завърташ. Сега всичко едновременно. Ляв!

Саша продължи да нанася леви прави, докато ръцете я заболяха.

Когато ги отпусна, Райли я сръчка.

— Хайде, дори не си се изпотила още! — Но бръкна в малката платнена чанта, която бе донесла, и подаде на Саша бутилка вода. — Да не се дехидратираш.

— Мислех, че ще ме учиш на бойно изкуство, не просто да те удрям по ръцете.

— Без това не може, Саша.

Тя отвори бутилката и отпи.

— Досега не съм удряла човек.

Райли се ококори.

— Не думай!

— О, я стига! — Но докато разкършваше изтръпналите си рамене, Саша се засмя.

 

 

Бран реши, че ако поскубе малко бурени от зеленчуковата градина, това ще му помогне да се освободи от все още стаеното в него негодувание. А и докато го прави, щеше да набере някои билки и корени. Би могъл да ги използва. Въоръжен с кирка и работни ръкавици от бараката, собствения си нож за рязане на билки, той се отправи към градинската порта. Чу смеха на Саша, извисил се над странно приятното кудкудякане на кокошките.

Жената го беше обсебила, помисли си той с горчивина. Тези големи сини очи, изпълнени с наранените й чувства. И още по-лошо — с разочарование. Сякаш заявяването на всеослушание, че си наследствен магьосник, е неизменна част от обичайните разговори над халба бира.

Та той я познаваше едва от седмица, за бога! А и да не забравяме, че именно уменията му на магьосник я бяха спасили от злощастна съдба!

Но не и преди да бъде наранена, помисли си той. Това направо го убиваше — че не бе имал време да й помогне. Всички бяха попаднали в ситуация, която ставаше все по-тежка, и той не можеше да си позволи да се безпокои за нея така, както се улови, че се безпокои. Всеки от тях трябваше да се спасява сам, да използва каквито умения или сили притежава.

На риск беше изложено нещо твърде голямо. Разбира се, той можеше да я желае, помисли си, като отново хвърли поглед към горичката. Това беше разрешено. Сексът не е навредил никому, стига да се прави добре и двамата да го желаят. И помагаше много повече за оправяне на настроението и прочистване на ума от копаенето на лехи или плевенето на бурени.

Бран долови движение и изпълнен с любопитство, подпря мотиката на оградата и пристъпи към далечния край на градината.

През дърветата видя Саша в прилепнал черен потник да удря в разтворените ръце на Райли. Забеляза, че е вдигнала нагоре косата си и задната част на врата й бе оголена.

Стана му забавно и очарован, се подпря на оградата, за да гледа.

Учеха я на десен прав, осъзна той.

Появи се Дойл и застана до него край оградата.

— Какво става?

— Прилича ми на урок по бокс.

Дойл се загледа.

— Брюнетката е в добра форма. Блондинката удря като момиче.

— Прав си, но на бас на двайсетачка, че няма да е така, когато Райли приключи с обучението й.

Дойл продължи да гледа още известно време как Райли показва техниките или заобикаля Саша и я улавя за раменете, за да й посочи как да движи тялото си при удара.

— Обречен бас, но приемам. Какво е животът без риск?

— Тя няма да се предаде, приятелю. И Райли няма да се откаже да я обучава. Може да не я направи състезател, но Саша ще се научи да се защитава. Нещо, от което се нуждаем всички ние.

— Можеш да се откажеш.

— Всички можем. Но никой няма да го направи, ако това се чудиш. Днес бяхме на косъм от смъртта и все пак сме тук. — Бран посочи с брадичка към маслиновата горичка. — Виж ги двете — едната преподава, а другата получава уроци по бокс под маслиновите дръвчета. Мисля, че боговете не разбират колко упорити и жилави са смъртните. И затова ни подценяват.

Дойл пъхна палци в джобовете си, докато гледаше как Саша прави комбинация от леви прави и десни прави в ръцете на Райли.

— Уроци по бокс, да, в това има смисъл. Повече, отколкото магьосник да скубе с мотика плевели. Ти би могъл да се отървеш от тях и другояче. — Той щракна демонстративно с пръсти.

— Физическият труд е добър за мозъка, а и не бива да използваш магия, понеже те е домързяло. Обаче… — За да направи показно, Бран протегна напред ръце, разтвори ги. Нещо проблесна за част от секундата и от плевелите не остана и помен.

— Така е по-бързо — отбеляза Дойл.

— Да. Ти май не си много изненадан от магията.

— Ходех с магьосница.

Заинтригуван, Бран повдигна веждата с белега, облегна се дружески върху оградата.

— Нима?

— Червенокоса, така изваяна, че няма начин Бог да не е мъж.

— Не се ли получи?

— Известно време се получаваше. Тя не се стесняваше да използва даденостите си. Всъщност от нищо не се стесняваше — добави ухилено Дойл.

— Не можа ли да ти помогне с търсенето?

— Не и поради липса на желание. Но ми каза, че ще има още петима, всеки притежаващ определени способности. Щом се обединим, ще можем да изковем сабята, която ще прониже сърцето на отмъстителен бог. Каза ми още, че любовта ще прониже сърцето ми със зъб и с нокът и ще ме отведе на пътеката на смъртта. — Той се засмя с половин уста. — Знаеше как да ми влезе под кожата тая червенокоска. Ами ти… заплюл ли си си блондинката?

— Не. — Това беше детинско, той се държеше детински, по дяволите! — Да.

— Вече започвам да схващам урока. Хей, тази комбинация си я биваше. — Смръщен, Дойл видя как Саша я повтори. — Биваше си я — повтори той. — По дяволите, май ще олекна с двайсетачка. Натам вървят нещата.

Тъй като му се видя глупаво да върне плевелите и отново да копае с мотиката и да ги скубе, Бран набра билките, от които се нуждаеше, после изкачи хълма през друга маслинова горичка за още корени и растения.

Ще продължи да работи в стаята си, реши той, тъй като не виждаше смисъл да навира в лицата на всички онова, което прави. Ясно беше, че и занапред ще се нуждаят от мехлем, ако се съдеше по първия им сблъсък с Нереза.

Освен това, както бе започнал да тупти хълбокът му, и той самият щеше да се нуждае от допълнително намазване. Бран смяташе правенето на мехлеми и обикновени отвари за домакинска работа — без да засяга домакините — тъй като беше едновременно досадно и необходимо.

И понеже беше такова, работата върху по-интересната отвара, която бе започнал, трябваше да почака.

Тъй като не беше в настроение за повече разговори, изкачи стъпалата към терасата, възнамерявайки да се затвори в стаята си, да свърши каквото има за вършене.

Видя статива, рисунката — и спря поразен.

Беше… великолепна, реши той. Почти можеше да помирише морския бриз, лъхащ от платното. Всичко сияеше, сякаш огряно не само от слънцето, а от някаква скрита, вътрешна светлина.

Съществуваха най-различни видове магии и тя също имаше своята.

Той я чу да идва — смеха й или по-скоро весело пъшкане. Гласът й се смеси с този на Райли, докато изкачваше стълбите. Вместо да се скрие в стаята си, Бран се обърна. Тя сияе, помисли си, също като рисунката. От слънцето, от тренировката и от… постигнатото, реши той.

— Тъкмо се възхищавах на работата ти.

— Не е довършена.

— Не е ли?

— И е моя — обяви Райли, — така че не си го и помисляй! Ако искаш нещо от селото, сега е моментът да ми кажеш. Отивам там да купя продуктите за моята световноизвестна маргарита.

— Всъщност има едно-две неща.

— Направи списък или ела с мен. — Райли се загледа в билките в ръцете му. — Обяд ли ще готвиш?

— Не, друго съм намислил, затова просто ще ти дам списъка, който вече съставих — възнамерявах да те помоля за джипа и да го изпълня сам.

Тя взе списъка, хвърли му бърз поглед.

— Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти. — Той извади малко пари от джоба си. — Кажи ми, ако струва повече.

— Ще ти кажа, не се безпокой. Ще се видим по коктейлно време.

— И кога е това?

— Когато се върна. Ще ти намеря тези ленти за глава — обърна се тя към Саша и се отдалечи.

— Как е ръката ти?

— Добре — отвърна Саша малко рязко. — Благодаря ти за грижите.

Той я хвана за ръката, сам я огледа. Ако Саша го бе попитала — което тя не направи — той щеше да я посъветва да изчака поне ден, преди да вземе проклетите уроци по бокс. Сега превръзката изглеждаше по-розова, отколкото му се нравеше.

— Намажи се пак с мехлема, после още веднъж довечера. До утре сутринта ще ти мине.

— Хубаво.

— Ами глезенът ти?

— Добре е, Бран.

Той вдигна тези свои очи с паднали клепачи, впи ги в нейните.

— А би ли ми казала, ако е другояче?

— Всички трябва да сме силни и здрави, ако искаме отново да се изправим срещу Нереза. Разбира се, че ще ти кажа. За какво са ти тези билки?

— Тези? Повечето са за приготвяне на лекарства. По-добре да действам.

Той усети парене в хълбока си и за миг зрението му се замъгли.

— Какво има? Какво ти е? О, ти кървиш!

Той погледна надолу и изруга, когато видя кръвта върху ризата си.

— По дяволите!

— Много ли е зле? Дай да видя! — Преди той да успее да я спре — все пак не беше в най-добрата си форма — тя бе издърпала нагоре ризата му. — Божичко! Това днес ли се случи? Защо не си казал на никого? Защо се държиш като идиот?

— По-добре е, отколкото беше. Просто ми свърши мехлемът. Но ще направя нов. Ще се погрижа за това.

— Продължаваш да се държиш като идиот! Все още имам достатъчно мехлем. Влез и седни. Свали си ризата. — Тя докосна с пръсти червенината около няколкото отворени рани. — Па̀ри.

— Мислиш ли, че не го усещам?

Едновременно ядосана и изплашена, тя грабна растенията от него, хвърли ги върху сгъваемата си работна маса.

— Влизай вътре и седни! По дяволите, суетиш се за някаква дребна рана на ръката ми, а виж какво имаш ти!

— Знам какво да правя! — тросна се той, докато тя го побутваше към френския прозорец.

— Чудесно. Ще ми кажеш какво е и аз ще го направя. Нищо чудно, че се е възпалило, щом си се лекувал сам. Не можеш да стигнеш до раните, а и мехлемът нямаше да ти свърши, ако беше оставил достатъчно и за себе си.

— Мислех, че съм го направил. — Заля го топла вълна и той си помисли, че може да припадне. — Казах ти, че това ми е силата — да лекувам.

Но седна отстрани на леглото й, защото стаята се завъртя около него.

— Мислех, че съм почистил добре раните, но явно съм пропуснал нещо.

— Сваляй я! — Тя задърпа ризата през главата му, после я използва, за да попие част от кръвта. — Някои рани изглеждат доста добре, като тази на ръката ми, други са зачервени и леко подути. Но тази отзад, на гърба ти — тя е най-зле. Две пробождания.

Зъби, помисли си тя.

— Не е необходимо да съм лекар, за да видя, че се е инфектирала.

Той се изви, присви очи от болката, но продължи, за да види раната. Не обърна внимание на червените резки по кожата си.

— Явно съм я пропуснал, макар че уж я намазах с мехлема, затова сега… Имам нужда от някои неща от стаята си.

— Бял си като платно — промърмори тя, избутвайки го назад. — И гориш, лепкав си. Кажи ми от какво имаш нужда, аз ще го донеса. Няма да пипам нищо друго — допълни тя през зъби, когато той се поколеба.

— По-добре недей. Имам нужда от нож — трябва да е на масата, която приготвих за работа. Има и едно кожено сандъче — мога да го отключа оттук. Вътре има шишенца и бурканчета. Трябва ми шишенцето с ромбовидната запушалка. Вътре има синя течност. Като очите ти. Ясна и кристално синя. И… Защо не се сетих досега? Малка медна купа. Три бели свещи няма да навредят. Има и друго сандъче, прилича много на първото. Отгоре е с триъгълен орнамент.

— Добре. Веднага се връщам.

Това не е много умно, помисли си той. Но хълбокът му беше в окаяно състояние и не можеше да види проклетите рани на гърба си. Сега, както каза тя, имаше инфекция, която бързо проникваше в тялото му, в кръвта му, и пътьом възпаляваше и останалите рани.

Той знаеше какво да прави и то щеше да му помогне.

При положение че не припадне и не умре, докато е в безсъзнание. Проклет да е, ако го допусне.

Тя се върна бързо с купата, свещите, шишенцето и трите ножа.

— Не знаех точно кой да взема.

— Вината е моя. — Фокусирането върху болката ускори сърдечния му ритъм. Той не успя да го забави. — Този със сребърната дръжка е най-добрият. Може ли чаша вода? Уискито е за предпочитане — но това е въпрос на вкус. Водата също ще свърши работа. Три капки от шишенцето — не, нека са пет, имам нужда.

Саша донесе чаша вода от банята, внимателно добави пет капки от шишенцето, върна запушалката на мястото й.

— Какво е това?

— Нещо като антибиотик. — Той се намръщи на чашата с вода, но изгълта съдържанието й. — Божичко! Уискито щеше да омекоти вкуса, но на харизан кон зъбите не се гледат. За другата процедура трябва да извикаш Сойер или Дойл.

— Защо?

— Защото не мога да стигна сам проклетата рана с ножа. Трябва да се отвори по определен начин и да съберем кръвта — и отровата в нея — в купата. Ще ни е полезна.

— Отровената кръв — полезна?

— Не ме питай, по-добре да не знаеш. Няма да е приятно, но така ще се излекувам. Повикай Сойер или…

— За толкова слаба ли ме мислиш?

— Изобщо не те мисля за слаба. — Той се олюля, трябваше да се улови за леглото и да седне с изправен гръб. — Просто това е…

Боейки се, че може да прояви слабост, тя побърза да вземе ножа със сребърната дръжка.

— Как да отворя раната?

— Добре, добре. Чакай да стана. — Той се хвана за една от колоните на леглото, изправи се. По кожата му изби още пот. — Свещите на пода трябва да образуват триъгълник.

Тя ги подреди.

— Трябва ли да ги запаля? Да потърся ли кибрит?

— Няма нужда. — Той протегна ръка и фитилите пламнаха. — Застани зад мен и дръж купата под раната в лявата си ръка, а ножа — в дясната. Когато ти кажа, ще опишеш кръг около двете рани.

— С ножа?

— Не дълбоко, само колкото да проникнеш под кожата. Щом ти кажа, ще отвориш раните кръстообразно. Направи го бързо и ако ти стане лошо, повикай някой от мъжете.

— Добре.

Бран се улови за колоната с две ръце и се вторачи в свещите.

— Каквото и да видиш или почувстваш, не спирай да правиш каквото ти казах.

Той си пое дълбоко въздух.

— Аирмед, Бригид, Сиан Сект, чуйте вашия син и слуга. Приемете тази чиста светлина, по една за всеки от вас. — Докато говореше, пламъкът на свещите се разгоря и стана восъчнобял. — Прогонете тъмните сили от кръвта ми. Нека този кръг стане чист. Сега, Саша — нарисувай кръга!

Пръстите му върху колоната побеляха, докато ножът се врязваше във възпалената му плът.

— Призовавам ви, сила до силата, кръв до кръвта, нека черните сили да потекат чисти, да потекат здрави.

Той се приготви за болката.

— Отвори ги, подложи купата и гледай всичко да изтече в нея. Направи го бързо.

Сякаш Саша гореше плътта му с пламтящо острие. После огънят навлезе по-дълбоко, Бран го усети като нажежен метал в кръвта си. Кожата му настръхна, коленете му се разтрепериха и омекнаха.

Гласът й достигаше до него като в мъгла.

— Само се дръж! Дръж се! Почти свърших.

Бран се вкопчи в този глас — и той трепереше, но тя продължи да му говори:

— Червенината избледнява. Колко още?

— Не е свършило. По-добре е, но не е свършило. — Сега Бран можеше да диша, замаяността му отмина и вече не стискаше толкова силно колоната.

— Вече изглежда чисто.

— Почти — промърмори той. — Близо сме.

— Как да разбера кога… — Изведнъж пламъкът на трите свещи лумна ярко и стана ослепителен, след което засия меко. — О!

— Мисля, че е достатъчно.

— Чакай да взема една хавлиена кърпа, за да спра кървенето… То спря!

— Е, три божества лечители би трябвало да могат да спрат кръвотечение, ако си го поставят за цел. Особено с добър помощник като теб. — Той се извърна, взе купата от нея.

— Черна е. Излизала е черна, докато… — При вида на кръвта стомахът й се преобърна. — Какво трябва да направя сега?

— Би могла да намажеш раните отзад с мехлема, ако мислиш, че ще се справиш. Останалите мога да стигна и сам. Това би трябвало да е достатъчно.

Тя взе мехлема от тоалетката си, намаза раните колкото може по-нежно. После се премести към драскотините върху ребрата.

— По-добре го вземи — предложи му тя.

— Ще направя още.

— Колко време ти е нужно?

— Не много. — Тя ти помогна, напомни си той, затова й дължиш точен отговор. — И един ден да се излекувам.

Саша кимна, взе още от мехлема, намаза с него одрасканата си ръка, после затвори бурканчето и изненада приятно Бран, като го пусна в един от джобовете на спортния му панталон.

— Ако имам нужда от още, ще те помоля да ми дадеш.

— Добре.

Тя погледна купата, начина, по който здравата му червена кръв бе изплувала над черната.

— Какво ще правиш с нея?

— Имам няколко идеи. Засега ще я запечатам. Ти имаш стабилна ръка, Саша. Благодаря ти.

— Само внимавай повече. — Тя се наведе за свещите, подаде му ги. — Ще отида да довърша картината, после с удоволствие ще пийна една от прочутите маргарити на Райли.

— И аз бих пийнал една. — Той остави свещите, пъхна ножа в колана си, взе ги отново. — Ще се видим долу.

Тръгна към вратата, спря и се обърна към нея.

— Никога не съм те смятал за слаба, нито за миг. Дано си престанала да мислиш за себе си по този начин.

— Престанах.

— Радвам се.

Той взе ножа си, свещите и медната купа с отровената и чистата кръв и ги отнесе в стаята си — върна се за билките и останалите растения. Трябваше му още един ден, за да се излекува, напомни си той, когато се изкуши да отложи правенето на мехлема.

Затова почисти ножа, запечата кръвта. И се залови с домакинската работа.