Нора Робъртс
Огнената звезда (17)

16

Ставането на разсъмване си беше изпитание. Ставането на разсъмване за йога и разгрявка всъщност се оказа доста приятно. Но след тази доста приятна разгрявка последваха напъни с прикляквания и промениха всичко. Саша не се предаде, макар да не бе пила и глътка кафе, но напъните и подскоците с разтваряне на краката и ръцете — редом до усмихнатата Аника, която дори успяваше да се засмее с глас от време на време, докато тя едва се справяше — накараха Саша да поиска да изпробва десен прав върху красивото лице на приятелката си. После дойде ред на ужасните лицеви опори.

Единствено тя от шестимата не можеше да направи повече от две. По-точно една и половина, ако трябваше да е честна. Дори със свити колене — поза, която Райли наричаше (с открито презрение) „момичешка“, пак й беше трудно.

Трябваше да стане по-силна.

Набирания — нито едно. Коремни преси, докато мускулите й пламнаха. Още разгрявка — слава богу — после бягане по стъпалата в скалата, по брега и обратно.

Където тя просто се строполи на тревата, задъхана и изпотена.

— Мразя ви! — едва успя да изрече. — Особено Дойл! Мразя ви всичките!

— Кой отговаря за закуската? — попита Дойл, без да обръща внимание на думите й.

— Графикът е в моята стая. Някой, който още е в състояние да ходи, може да го донесе.

— Аз ще го донеса. — Без следа от умора Аника хукна към къщата.

Легнала по корем, Саша оголи зъби.

— Както върви, ще я намразя повече и от Дойл.

Претърколи се с пъшкане, изправи се с мъка на треперещите си крака.

Демонстративно се намръщи, когато Аника дотича с графика.

— Днес готвим аз и Сойер. Мога да направя кафето. Знам как. Толкова е хубав!

Тя завъртя графика така, че да го видят всички.

Саша го бе нарисувала в различни цветове и тъй като беше в настроение преди това сутрешно мъчение, го бе илюстрирала.

Красиви малки рисунки на тенджери и тигани, косачка за трева, градина, кокошки, които кълват зърна, басейна и така нататък — заедно със скици на всички до имената им.

— Искам го! — заяви веднага Сойер. — Искам го, когато свършим! Засега ще стои в кухнята, но си го заплювам. Хайде да вървим да готвим, Аника.

— Може ли аз да счупя яйцата — попита тя, докато крачеха към вилата. — Много е забавно.

— Ето една жена, която сама си намира забавления. Хайде да видим дали може да прави и кафе.

— Чакай малко — обърна се Дойл към Райли. — Владееш ли тай чи^[1]?

Райли потупа с юмрук разтворената си лява длан.

— Разбира се.

— Дай на Саша един урок за начинаещи.

— Какво? Защо? О, не! — Макар да я беше срам, Саша се чувстваше толкова слаба, че се обърна за помощ към Бран. Но той само се усмихна, потупа я окуражително по ръката.

— Ще ти помогне за равновесието и устойчивостта — обясни Дойл. — Трябва ти допълнително обучение, ако искаш да си като останалите. Двайсет минути са достатъчни. Ще ми покажеш ли какво си свършил напоследък, докато те готвят? — обърна се той към Бран.

— Добре. — Бран обгърна лицето на Саша с ръце, целуна я лекичко. — Двайсет минути — повтори и я остави.

— Искам кафе! — настоя Саша. — Искам да седна! Искам при мама!

— Хленченето няма да ти помогне. Разтвори леко крака, отпусни коленете. Дишай оттук. — Райли перна Саша по натъртените ребра.

— О, боже!

— Нали настояваше за екип, Саша? Май получи каквото искаше.

— Боли ме!

— Без болка няма напредък — изстреля Райли бодро и безмилостно. — Ще продължим да философстваме по-късно, защото и на мен страшно ми се пие кафе, но засега — дишай от центъра и прави каквото правя аз.

Поне упражненията бяха бавни и тя, ще не ще, се възхити на плавните движения на Райли, докато се опитваше да ги имитира. Но това не означаваше, че четириглавите мускули на бедрата й не я боляха като развалени зъби.

Когато най-после седна на масата, й идеше да се разреве и да захленчи за кафе, но вече чудесно знаеше къде е центърът на тежестта й, защото той потрепваше от изтощение и плачеше за храна. Сойер бе приготвил цяла златиста планина от палачинки.

При други обстоятелства не би изяла повече от една, но сега изгълта цели три и дори се замисли дали да не хапне четвърта, но реши, че може да й прилошее от преяждане.

Дойл погледна през масата към нея.

— Бива си те.

— Не искам да ме бива! Изтормозих се!

— Според мен Дойл има предвид красивия ти и оригинален график. — Бран посочи към стола, където Аника бе подпряла таблицата, все едно е член от екипа им.

— О! Добре. Двамата с Бран се заемаме с почистването, Райли — с Аполон и кокошките.

— Вълк в кокошарника.

Райли отправи на Сойер бърза, мила усмивка.

— Голям шегаджия си.

— Двете с Аника ще се погрижим за градината — бране и чистене на плевели — продължи Саша.

— Тук пише, че аз трябва да се заема с басейна, Бран — с косенето на моравата, Аника — с прането. — Сойер се ухили, докато разглеждаше графика. — Което означава, че за снабдяването ще имат грижата Райли и Дойл. Най-много ми харесват рисунките на чантата с провизии и на кутиите с муниции.

— Дайте ми десет минути за пилетата, още десет да си взема един душ. — Райли изгълта остатъка от кафето си. — И още пет да се обадя по телефона, за да видя къде можем да купим най-добрите муниции.

— Списъкът с необходимото за домакинството е на скрина в стаята ми.

Като кимна към Саша, Райли се надигна от масата.

— Ясно. Най-много петнайсет минути — каза тя и се отдалечи тичешком.

Как намира сили да тича — зачуди се завистливо Саша, — за да нахрани пилетата.

— Може първо да поплувам, преди да почистя басейна.

Заедно със Сойер стана и Дойл.

— Имате петнайсет минути, ако искате да добавите нещо към списъка. Няма да чакам повече.

Аника не тръгна веднага след останалите, погледна извинително към Саша.

— Не знам как да пера. Ще ми покажеш ли?

— Вървете. — Бран махна с ръка. — Чух какво каза, Аника.

 

 

Докато Саша свърши с обучението на Аника — разпределяне на дрехите, температура на водата, вид програма, той почти бе измил чиниите.

Затова тя и партньорката й за сутринта поеха към градината с мотики, гребла и пластмасово корито от бараката.

Докато работеха, Аника си тананикаше весело. Саша чуваше бръмченето на косачката, жуженето на пчелите и плясъка на вълните в основата на скалата.

Всичко е толкова нормално, помисли си тя, толкова спокойно. Ако някой гледа отстрани, ще види група хора, които изпълняват домакинските си задължения. Но те бяха много повече от това.

Тя изчака подходящия момент, виждайки, че Аника се усъвършенства във ваденето на плевели с мотиката също толкова бързо, както се бе научила на основните неща при прането.

Но беше явно, че никога преди не е прала, нито плевила.

— Значи имаш шест сестри — подхвана Саша.

— Да.

— Сигурно ти липсват.

— Така е, но тук ми е добре. Въпреки че трябва да се бием и част от работата е трудна.

— Шест сестри — повтори Саша. — И никога досега не си прала?

— Днес го направих.

— Значи имате персонал?

— Персонал?

— Хора, които се грижат за прането, готвенето и чистенето.

— О, това ли е персонал?

Аника избягваше да гледа Саша в очите.

— Така и не ни каза къде живееш.

Аника продължи да плеви, после спря и се обърна към Саша.

— Ще ми бъдеш ли приятелка?

— Аз съм ти приятелка.

— Ще ми бъдеш ли приятелка, която не задава въпроси, на които не мога да отговоря? Кълна се, не крия нищо лошо. Това е…

— Нещо като клетва.

— Да.

— Добре.

Аника пристъпи към Саша и я прегърна.

— Благодаря ти. Ти ме научи да пера. — Тя се отдръпна, усмихна се. — Аз пък ще те науча как да… — Като се изви назад, тя направи абсурдно гъвкава стойка на ръце.

— За това трябва много повече време, отколкото да се научиш да переш.

— Аз ще те науча. — Аника отново застана на крака. — И ще намерим звездите. А когато го направим и те отидат където им е мястото, ще мога да ти кажа всичко.

— Добре. Каквото и да е то, пак ще си останем приятелки.

 

 

След работата в градината и прането, след като прибраха покупките в шкафовете и изядоха гиросите^[2], които Райли донесе от селото, Саша получи първия си урок по безопасна употреба на огнестрелно оръжие.

Изненадващо търпелив, Сойер прекара значително време с нея и Аника — единствените, които никога не бяха използвали огнестрелно оръжие — показвайки им как да го зареждат, да изпразват пълнителя, да презареждат, как да се целят, как да вдигат и спускат предпазителя.

Аника вкара пълнителя в един от деветмилиметровите пистолети на Сойер.

— Не го харесвам. Много е студен и зловещ.

— Няма нужда да го харесваш. Трябва да го уважаваш. Много огнестрелни рани се получават от небрежност. Обикновено се случва на хора, които не боравят правилно с оръжието, не го обезопасяват, когато не се използва. Има израз, че оръжието не убива. Правят го хората. Но оръжието убива и след като знаеш това, е много важно да го уважаваш.

— Този пистолет убил ли е някого?

— Не. Но знам, че може. Знам, че аз мога. Ако нямам друг избор.

Той погледна към мястото, където останалите правеха временно стрелбище, с хартиени мишени върху дебела дъска.

— Време е да ги изпробваме. Спуснете предпазителите.

На Саша също не й харесваше да държи оръжие в ръката си, но го понесе към стрелбището, където Райли продължи урока.

— Ще започнем със стойката и захвата. Основната поза „Уивър“ — обърна се тя към Сойер. — Държане на пистолета с две ръце.

Когато им показа, Аника поклати глава.

— Сойер стреляше с една ръка.

— Когато се научите да стреляте като него, обадете ми се. Засега — с две ръце. Водещата ръка е по-напред върху оръжието, другата — по-назад. Балансирате. Това ще ви помогне при отката. Водещият крак назад и встрани, другият напред, със свито коляно. Основната тежест да пада върху крака, който е изнесен напред. — Тя ги накара да упражнят позата отново и отново, да заемат позиция, да повдигнат незареденото оръжие до нивото на очите.

— Добре. Кой иска да стреля пръв?

— Саша — каза веднага Аника.

— Добре.

— Зареди го както ти показах — обади се Сойер.

Когато го направи, Райли пристъпи зад нея.

— Не бързай, заеми позата, вдигни пистолета. — Тя постави ръка върху гърба на Саша. — Не вдишвай, когато дърпаш спусъка. Дръпни го бавно и плавно и издишай.

Тя го направи, почувства отката в рамото си, силата му, гърмежът я блъсна като удар в сърцето.

Не пропусна съвсем целта, но вкара куршума вдясно на втория кръг.

— Не беше зле. Заеми пак позата, отпусни рамене. Опитай отново.

Следващият куршум попадна по-високо и все още доста вдясно от центъра.

— Дърпаш го надясно. Помисли за това, стреляй отново.

Този път беше по-ниско, забеляза Саша, и с един кръг по-близо.

Стреля още няколко пъти, но така и не улучи центъра, обаче направи прилично „групиране“, както го нарече Райли.

Отстъпи встрани, повече от доволна, че може да свали пълнителя и да остави пистолета, за да направи място на Аника до линията.

Райли нагласи и нейната поза, захвата й, после отстъпи назад.

Аника стреля, когато й бе казано, пропусна хартиената мишена, заби куршума в дървото.

— Добре. Няма нищо. Не задържай дъха си. Не затваряй очи. Този път очите върху мишената и дръпни спусъка.

Тя го направи, улучи бялото на хартията и свали пистолета.

— Не искам да се уча на това! Съжалявам. — Демонстративно извади пълнителя, подаде внимателно пистолета на Сойер. — Съжалявам, но няма да стрелям повече! Ще работя още по-здраво и ще се бия, но не мога да правя това. Сякаш държа злото в ръката си. Съжалявам.

— Добре, няма проблем. Хей, недей да плачеш — каза той бързо, когато очите й се наляха със сълзи. — Ще ти намерим нещо друго. Без оръжия. — Той погледна многозначително към Дойл. — Тя може и да не използва оръжие.

— Щом така иска.

— Ето, виж. — Сойер прибра пистолета в кобура, прегърна Аника през рамо. — Щом така искаш.

— Аз ще сгъна прането. Саша ми показа как. Ще отида да сгъна прането.

— Ще измислим нещо друго — каза Сойер на групата, когато тя тръгна бързо към къщата.

— Може би ще ми хрумне нещо. — Бран гледаше подире й. — Нещо, което да е оръжие и да може да се защитава с него, но без да се разстройва. Оставете на мен.

 

 

Когато приключиха с всевъзможните видове оръжия, Саша видя, че прането е изпрано и сгънато, а собствените й неща са оставени внимателно върху леглото й.

И къщата блестеше от чистота.

Тя намери Аника в кухнята, изпразваше старателно миялната машина.

— Почистих къщата.

— Личи си.

— Съжалявам.

— Спри да го повтаряш. Никой не ти се сърди.

— Не изпълних задачата си.

— Защото според теб е нередно. Всички разбираме. — Саша си помисли за болката в собствените си мускули, сравни ги с приятелството. — Ти каза, че ще ме научиш да правя стойка на ръце. Може да ми дадеш няколко частни урока, преди да започнеш да работиш с останалите.

— Добре, ще го направя.

— Какво ще кажеш да започнем веднага?

Тя се провали и дори когато Аника я държеше за краката, ръцете и раменните й мускули вибрираха и звънтяха като опънатите струни на арфа. По време на груповия урок, след многобройните приземявания по лице или задник, я върнаха да упражнява простичките предни и задни претъркулвания.

Щеше да стане по-силна. Щеше да стане по-добра.

Решила, че е приключила, Саша избра да лекува болежките си с хидротерапия. Първо си помисли да направи няколко дължини в басейна, както бе предложил Дойл, но при това състояние на крайниците й сигурно щеше да потъне веднага и да се удави. Освен това си бе заслужила една хубава почивка.

Почувства струята от джетовете в джакузито — о, какво блаженство! Нагласи слънчевите си очила. Тъкмо се бе потопила до брадичката, когато видя, че към нея приближават Аника и Райли.

Харесваше компанията им, но в момента би предпочела да си ближе раните на спокойствие.

Райли остави кана с маргарита на масата, наля три чаши. Аника държеше малко шишенце.

— Бран каза да излеем това във водата.

— Какво е?

— Лавандула и розмарин. И… — Тя погледна към Райли.

— Магия. Той каза, че ще премахне болката в мускулите. Излей го, Ани. Да видим дали ще има ефект. — Райли подаде чаша на Саша.

— Аз нямам мускулна треска. — Все пак Аника изля бледозелената течност във водата.

— Изкушава ме да й кажа „майната ти“. — Райли влезе в джакузито.

— Смятай го за казано. — Саша притвори очи, отпи от пенливото питие. Чу плясък, когато Аника предпочете да плува в басейна. — Всичко ме боли! Като си помисля, че утре рано-рано пак ще правим упражнения и ще тичаме, направо ми призлява!

— Прибави и работата върху горната част на тялото ти.

Саша присви очи.

— Смятай, че и аз съм те наругала.

— Утре ще се гмуркаме, така че това ще ни разнообрази. И може да извадим късмет. Оставих Сойер и Дойл да помислят къде.

— Бран?

— Хрумна му нещо за оръжието на Аника и каза, че ще поработи върху идеята.

Саша реши, че ще отиде да му помогне. Може би.

— Господи, това ухае прекрасно! Защо нямам нещо такова у дома.

— Горещо джакузи или горещ магьосник, който да ти прави вълшебни отвари за горещото джакузи?

Тя се усмихна бегло.

— И двете.

— Бас държа, че можеш да имаш и двете.

— Бран в моята малка къща в планината? Той си има Ню Йорк и Ирландия. Моето място е толкова изолирано, толкова тихо, а той… той е по-голям от живота, не е ли така? Цялата тази мощ. Умее да я контролира, но е огромна и пламенна и едва ли ще му е достатъчно да живее в някаква си къщурка в Северна Каролина.

— А на теб ще ти бъде ли достатъчно, когато свършим с това тук?

— Вече не знам — отвърна колебливо Саша. — Но мисля, че винаги ще имам нужда от някое тихо местенце, в което да отида, да живея, да рисувам. Повече никога няма да блокирам способностите си, нито ще си мисля, че трябва да съм сама. Сега се познавам по-добре, знам какво мога. Знам какво е да си част от нещо наистина важно. Нещо, за което си струва да се бориш. И като се погледна сега…

… Огледалото вижда истината, голата и суровата. Онова, от което се бои тя, живее в огледалото. Там, вътре, е и нейният край — край, който могат да променят единствено звездите. Тя се страхува от края си.

Когато Саша отново дойде на себе си, видя, че Райли я е стиснала за ръката, за да държи главата й над водата, и вика Аника.

— Добре съм! Всичко е наред.

— Пийни една голяма глътка! — Райли напъха чашата обратно в ръката й. — Успях да я хвана, когато започна да се накланя в ръката ти.

Саша поклати глава, въздъхна.

— Дай ми минутка.

— Водата е твърде топла, а ти си бледа. Хайде да се охладим в басейна.

— Добра идея.

Като кимна към Аника, Райли остави чашата и помогна на Саша да се изправи.

— Вън от джакузито и вътре в басейна!

Тя се подчини, защото наистина й беше горещо, и някак… отпуснато. По-хладната вода на басейна й помогна да се отърси от замайването и тя успя да излезе от него сама.

— Помниш ли какво каза? — попита я Райли.

— Да. За едно огледало и истината в него. Не съм сигурна какво означава.

— Време е да се прибираме — реши Аника. — По-далеч от слънцето.

Да, помисли си Саша. Ще си свали банския, ще почине минутка-две.

— Има и нещо хубаво. — Тя разкърши рамене, преди да се увие с хавлиената кърпа. — Вече не ме боли.

Макар да бе отклонила предложенията им да й помогнат да се преоблече, тя осъзна, че са отишли право при Бран, когато той влезе в стаята й, преди още да е закопчала ризата си.

— Дай да те погледна.

— Добре съм! Не биваше да те прекъсват.

Той обаче постави ръце на раменете й, взря се дълго и изучаващо в лицето й.

— Имаш ли главоболие?

— Не. Не се опитах да блокирам видението. Заля ме като вълна — и ме остави малко разтреперана, но не ме заболя. Ти беше прав.

— Опиши ми какво се случи.

— С Райли бяхме в джакузито — Аника изля отварата ти във водата. Прекрасна е, между другото. Аз се бях отпуснала и тъкмо си говорехме за… — Тук тя спря. Нямаше никакво намерение да споделя с него предположението на Райли, че той може да живее с нея в Северна Каролина.

— Говорехте си за какво?

— Че откакто това започна, вече се познавам по-добре и знам какво е да си част от нещо. После ме заля тази вълна. Все едно си попаднал в подводно течение. Но този път се оставих на видението, не се опитах да се боря с него.

— Какво видя?

— Аз… — Тя замълча, защото на вратата се почука.

— Добре ли си, Саша? — извика Сойер отвън.

— Да! След малко слизам! Имам нужда да си подредя мислите — каза тя на Бран.

— Добре. — Той прокара ръка по влажната й коса. — Ще слезем долу.

Всички вече се бяха събрали на терасата, затова тя седна, пое си дъх.

— Съжалявам, но наистина не разбирам какво означава видението. Може да е било стая, може да е било и пещера. Всичко беше в злато и сребро. И сияеше. Като много елегантна къща, пълна с огледала. Аз сякаш стоях в нея, но не можех да се видя. После взех едно огледало — но ръката не беше моята. Мисля, че беше нейната. На Нереза. Тя взе огледалото със скъпоценните камъни, но щом се взря в него, онова, което я гледаше оттам, не беше просто остаряло. Беше древно. Сиво и повехнало. Хлътнали очи, тънка сива коса. Приличаше на череп. И не се виждаше нищо друго. Стъклото около отражението беше черно. Огледалото се счупи и лицето се разпадна на парченца, хиляди парченца. А парченцата се превърнаха в дим и всичко стана черно.

— Ти каза, че огледалото вижда истината — напомни й Райли.

— Знам.

— Алегория? — предположи Сойер. — Тя е древна, защото е богиня — но огледалото вижда, че душата й, или както там се нарича, е повехнала и мрачна?

— Не се нуждаем от гадател, за да разберем смисъла — обади се Дойл. — Може би е нещо от сорта на Дориан Грей.

Изумена, Райли вирна пръст към него.

— А огледалото отразява истинската й същност. То старее вместо нея, показва греховете й и през цялото време тя остава млада и красива.

— Това е предположение.

— Но добро. Ако наистина има огледало и ние го разрушим — това ще е краят й.

— Не знам. Онова, което видях аз… Тя счупи огледалото. Едва ли ще се унищожи сама.

— Друго огледало, друго стъкло — допусна Бран.

— Аз ще се поровя малко. — Райли отново взе чашата си с маргарита. — Ти каза, че само звездите могат да променят това. Може би има друга причина тя да ги иска толкова. Съществува вероятност да я унищожим — не просто да я спрем, а да я унищожим. Но ако тя се сдобие със звездите — с тази вероятност е свършено.

— И аз ще направя проучване за огледалните заклинания — каза Бран. — Но звездите остават приоритет. Вие двамата избрахте ли къде ще се гмуркаме днес?

Дойл кимна.

— Съставихме маршрут за три пещери. Би трябвало да успеем да огледаме и трите. Две ще отметнем със сигурност. Ти ще искаш да хапнеш преди залез-слънце — обърна се той към Райли, — затова…

— Преди да продължите с това — прекъсна го Сойер — и с каквото друго има в дневния ред, искам да обясня нещо. Първо трябва да говоря със семейството си. По-специално с дядо.

— Относно компаса? — предположи Бран.

— Да, точно така. В него има и още нещо. — Той го извади от джоба си. — Ако го използваш с карта, ще ти покаже къде да отидеш, за да се сдобиеш с онова, което искаш. Но може да направи и повече. Дори без карта.

— Какво например? — попита Райли.

— Ами нещо такова. — Сойер постави компаса върху дланта си и… изчезна.

— Мили боже!

Докато Райли възклицаваше, Аника скочи на крака.

— Къде отиде той? Къде е той?

— Тук горе — обади се Сойер от терасата и им помаха. После отново изчезна и се появи на мястото си край масата.

— Значи и ти си магьосник!

— Не. Компасът е вълшебен — обясни той на Аника. — Свързан е с мен, да, но той е вълшебният. Просто му зададох маршрут от лесните — до терасата и обратно.

— Бива си го. — Дойл протегна ръка и внимателно огледа компаса, когато Сойер му го подаде. — И как е свързан с теб?

— Този, който го има, може да го предава на други. Нямам предвид както аз ти го подадох сега. Това е традиция в семейството. Мой е, докато го предам на следващия в рода. Обикновено на син или дъщеря.

— Като гледам, нямаш нужда от самолет — пошегува се Райли.

— Много смешно. Всъщност, да, удобен е в това отношение. Но има и още нещо. — Той го взе обратно от Дойл, обърна го от другата страна, прокара пръст по окръжността.

Отвори се втори капак и отдолу се показа циферблатът на часовник.

— Божичко! Само не ми казвай, че това е като машина на времето!

Сойер се усмихна бегло на Райли.

— Нещо подобно.

Тя подскочи и затанцува на място.

— Исусе Христе, местата, на които мога да отида, които мога да видя! Маите, ацтеките, келтите… изумителните пирамиди! Къде… не, кога си бил назад във времето?

— Не съм бил толкова назад. Вижте, трябва много да внимаваш, когато използваш компаса за преместване във времето или пространството. Много! Например приисква ти се да гледаш стрелбата в Окей Корал^[3]. Първо — не си облечен подходящо и някой ще забележи. Ами ако се озовеш на пътя и някой камион те прегази? Или може да те улучи заблуден куршум. Дори и да оцелееш, ти вече си променил нещо. А то може да промени друго, така че, когато се прибереш, нещата там няма да са като преди. И трябва да се върнеш и да ги оправиш.

— Пространствено-времеви континуум. Разбирам, но ти си бил там, нали? Видял си братята Ърп и Док Холидей^[4]?

— Да. Но беше бързо и грозно — стрелбата, имам предвид. Пътуването във времето не е лесна работа и скоро се научаваш — защото те обучават, а и от собствен опит, когато оплескаш нещата — да не го използваш за забавление.

— Колко назад? — попита Дойл. — Колко назад във времето можеш да отидеш?

— Не знам дали има граница. Чувал съм истории — отраснал съм с тях — за хора, които не са се завърнали. Компасът винаги се връща, но някои от онези, които са го държали, не успяват. Може би са отишли твърде далеч или не са изчислили правилно времето или мястото, така че са паднали в океана или са се озовали насред битка или земетресение.

— А напред във времето? — попита го Бран. — И това ли можеш?

— Още по-трудно е. Искаш да видиш какви ще са нещата след сто години? Ами ако след осемдесет години се влошат? Мислиш си, че ще се озовеш на Таймс Скуеър, а там няма нищо. Или попадаш в разгара на война, на чума. Дори нещо толкова простичко като поляна в гората може да е превърнато в петлентова супермагистрала и да те сплескат като палачинка. Възможно е да изчислиш доста точно връщането назад, но напред? Няма как да знаеш онова, което не се е случило.

Сойер затвори капака на часовника.

— Връщал съм се назад, пътувал съм в разни посоки и съм се въртял в кръг, опитвайки се да разбера с какво точно се заемам. Преди да дойда тук, преди да срещна който и да е от вас. Успявах да събера някое и друго зрънце информация, варианти на легендата в различните митологии, но нищо съществено. А после компасът ме насочи насам и дойдох тук.

Аника го докосна лекичко по ръката.

— Ти от сега ли си?

— Да. Роден съм преди двайсет и девет години. Вижте, ако знаех как да се върна където е започнало всичко, бих рискувал. Но това не ми е по силите. А и да успеех, едва ли бих могъл да направя нещо сам.

— Можеш ли да вземеш друг човек със себе си?

— Да. Взех брат ми на стадиона „Доджър“, за да види играта на Джаки Робинсън^[5]. Беше на рождения му ден и дядо ни разреши. Но съм го правил само с един човек. Теоретично бих могъл да взема повече. Обаче не говорим за това извън семейството — продължи той. Нещо като твоята клетва, Райли. Приказвах с дядо и смятах да ви кажа за това снощи. Но ти трябваше да се превърнеш във вълк.

— Хммм.

— Трябва да се справяш с куп неприятности, ако нещо подобно се разчуе. Онзи задник разбра за това и от пет години ме преследва. Кучият му син се опита да ми направи засада миналата година в Мароко — бях открил нещо там. Видя, че няма да ме купи, и вместо това се опита да ме застреля. Проклетият Малмон!

— Чакай малко! — Райли се наведе напред с оголени зъби. — Андре Малмон?

— Да. Познаваш ли го?

— Познавам го. Обича да се афишира като спасител на артефакти, като експерт по митологиите, консултант, авантюрист — според случая. Той е крадец, измамник и — не мога да го докажа — но знам, че е убил мой колега. Значи е по дирите ти заради това? — добави тя и потупа компаса.

— Да. Изплъзнах му се след Мексико.

— Няма да се откаже лесно. Ще се обадя тук-там да видя дали мога да разбера къде е в момента. Ако е наблизо, трябва да се пазим от него толкова, колкото и от Нереза.

— Той знае ли за звездите? — попита Бран.

— Малмон знае нещо за всичко. — Райли вдигна питието си, взря се в него намръщено. — Кучият му син Малмон! Ако подуши, че ти си тук Сойер, че аз съм тук, че ние сме тук — веднага ще дотърчи, освен ако не е подгонил някой друг. Ще ти пререже гърлото за компаса.

— Да, стана ми ясно още в Мексико.

— А пък ако е разбрал за звездите — ще ни изкорми всичките!

— Тогава по-добре да го открием първи — надигна се Дойл. — Ще си взема бира.

— Донеси и на нас. — Бран се обърна към Райли: — Разкажи ни за Малмон.

— Умен е — има много научни звания. Но е безскрупулен. И червив от мангизи.

— Червив от мангизи? — повтори изумено Аника.

— Означава, че има купища пари. Семейно богатство, а после и каквото е откраднал. Би изпълнил всякакви поръчки, стига да са добре платени. Според моите източници, той е човекът, организирал отвличането на бял носорог — видът е застрашен от изчезване — от един от резерватите в Кения. Оставил е два трупа след себе си. Но никой не можа да го докаже и така и не намериха носорога.

— Защо му е на някой да краде носорог? — зачуди се Саша.

— Защото друг му е платил тлъста сума. Най-вероятно човек, който е богат и жесток колкото него и е искал да ловува животното. Малко ли извратени копелета ловуват редки и преследвани видове!

Тя поклати глава, загледана в бирата, която донесе Дойл.

— Ако знаеше каква съм, нямаше да миряса, докато не ме затвори в клетка и не ме продаде на търг. Както и да е. — Тя замълча за миг. — На четиридесет и няколко е, има бази в Ню Йорк, Париж, Дубай, имение в Девън. Сигурно и на други места. Баща французин, майка англичанка, отраснал е предимно в Англия — пак доколкото ми е известно. Ако трябва да му сложа етикет, бих избрала „нарцистичен социопат“. Има си постоянен екип от наемници и няколко бивши барети, а за по-специалните неща наема хора отвън. Но няма нищо против лично да си изцапа ръцете — или да ги оплиска с кръв. Според мен това му доставя удоволствие. Когато един колега ми се обади, беше на седмото небе. Каза, че е открил Карнвенан, бил абсолютно сигурен, и ме помоли да отида в Корнуол и да му помогна да го докажем.

Райли промени решението си за бирата, взе си още една.

— Какво е Карнвенан? — попита я Саша.

— Камата на крал Артур. Много хора от моята професия вярват, че тя е чиста проба мит. Аз обаче не съм съгласна, а Уесъл, доктор Уесъл, е посветил по-голямата част от професионалната си кариера на изследванията за крал Артур. Когато ми каза, че я е намерил, му повярвах. Нужни ми бяха няколко дни да се организирам и да отида при него. Когато го направих, той беше мъртъв. Удушен с гарота — но първо го бяха измъчвали, а лабораторията му беше претърсена и подпалена — заедно с него. Разбира се, нямаше и следа от Карнвенан или от записките му, нито от останалите артефакти, които бе намерил. Забелязали бяха Малмон във Фалмът, а това едва ли е съвпадение.

Тя се изправи на крака.

— Ще отида да се обадя на контактите си, дано открия къде е той и какво е намислил.

— А ние ще се разправим с него, ако и когато го намериш — заяви твърдо Бран, докато Райли се отдалечаваше.

— А също и с неговите наемници и платени убийци — добави Дойл и хвърли бърз поглед към Аника.

Сякаш бе чакала знак, тя направи няколко премятания през масата и накрая се изправи на ръце, а петата й се озова само на сантиметри от лицето на Дойл.

Той се засмя — толкова бързо, от сърце и с възхищение, че Райли, която все още бе на няколко крачки от тях, се обърна и го изгледа.

— Добре, красавице! Знаеш как да изразиш мнението си.

— Мога да се бия. — Тя се преметна гъвкаво през масата и стъпи леко на краката си.

— Подхванал съм нещо за теб. Всъщност трябва да продължа. — Сега и Бран се изправи. — Но първо ми е нужно нещо твое.

— Имам монети и… парите, които ми даде Райли.

— Не, mo chroi^[6]. — Той извади малко шишенце от джоба си. — Трябват ми само няколко капки от твоята кръв.

— Моята… — Тя пребледня леко.

— Това, което правя, трябва да съдържа част от теб — твоята светлина, твоето сърце, твоята сила. — Той извади малък ритуален нож, който бе почистил. — Съвсем лекичко убождане на върха на пръста ти. Най-добре дай третия на лявата ти ръка.

Без да каже нищо, тя протегна ръка, вкопчи се в Сойер с другата.

Без да сваля очи от нея, Бран използва върха на ножа и задържа пръста й над шишенцето, в което се стекоха три капки кръв.

— Готово. — Той целуна пръста й, както би постъпил с дете. И мъничката рана изчезна.

— Не ме заболя.

— Защото си много храбра. И куражът ти също е в кръвта ти.

— Какво ще ми направиш?

— Изненада. — Сега той я целуна по бузата, обърна се и погледна към Саша. — Ще ми помогнеш ли?

Тя тръгна с него.

— Не изглеждаш много притеснен от този Малмон.

— Той е просто човек, колкото и да е опасен.

Бран влезе в стаята си. Тъй като сега спеше в спалнята на Саша, беше я подредил изцяло като работно място. В момента котелът му беше поставен върху висок каменен пиедестал в средата на стаята.

— Бран, едно нещо е да се биеш, дори да убиеш противните създания, които ни изпрати Нереза. Но човешко същество?

Убиец, поправи я той наум, но само кимна.

— Има начини да се отбраняваш и дори да нападаш, без да проливаш кръв. Точно върху такова нещо работя сега за Аника.

Саша погледна кехлибарената течност в котела и сбърчи вежди.

— Какво е това?

— За него ми е нужна твоята помощ. Почти съм приготвил сместа, но добавките и по-нататъшните ми действия ще зависят от формата, която тя ще приеме.

— И какво ще прави?

— Ще отклонява. Ще унищожава онова, което е създадено в тъмнина, тъй като ще го отклонява със светлина.

— Щит?

— Да, това обмислям. — Той заобиколи котела, докато говореше. — Малък щит — Аника е достатъчно силна и ще се научи да го използва, да се движи с него.

— Но ръцете й ще са заети!

— И върху това трябва да помисля. Може би ще е нещо като нагръдник, но тогава ще е неподвижно и ще се движи само когато се движи тя. Няма да я предпазва отзад или отстрани, трябва да се обръща, и макар да е много бърза…

Саша си представи Аника в нагръдник — гъвкавата и красива принцеса боец.

— Как точно ще действа щитът?

— С лъч светлина. Лъчът ще прониква в създаденото от мрак. Ще отклонява, ще унищожава. Щитът може да е…

— Ще направиш ли две? — прекъсна го тя.

— Два щита?

— Не, мислех си по-скоро за гривни. Нещо като маншети. Може да не съм запозната с всички супергерои като Сойер, но познавам комиксите с Жената чудо.

Бран се засмя, когато Саша протегна напред юмруци, сякаш се кани да нанесе удар.

— Блестяща идея, фейд! Ще носите вълшебни гривни като нея, ръцете ви ще са свободни и ще можете да отклонявате нападателите и да се защитавате от всички страни.

— Ще ги направиш ли красиви? Тя ще носи каквото й дадеш, но ако са красиви, ще я зарадваш много.

— Ще се постарая. — Той обхвана с длан брадичката й, притегли я за целувка. — Всъщност ще се погрижим и за дизайна, плюс силата и защитата.

Той прекоси стаята и отиде до книгите си, избра една, започна да я разлиства.

— Ето. Това ще ни свърши работа. — Той й направи знак да се приближи.

— Келтско ли е?

— Да. „Моята кръв и сила са вдъхновени от мен.“ Ще ги нарисуваш ли? Две гривни с този надпис. Както ти ги виждаш.

— Добре. Чакай да си донеса скицника.

Тя изтича до стаята си и се върна веднага, вече си представяше как ще изглеждат маншетите. Широки около три сантиметра, помисли си, леко заоблени, с тънък кант под формата на стегната плитка.

А келтските символи на Бран щяха да са изписани в кръг около тях.

— Не ми каза как ще се закопчават.

Той се усмихна леко.

— Магия. Няма да имат начало и край — добави. — Непрекъснат кръг. — Докато говореше, си избра парче жица. — Бронз. За истински бойци.

Със свободната си ръка издигна котела във въздуха около десетина сантиметра, запали под него огън.

— Без остриета, без стомана. Само светлина. А в светлината — силата да се отбраняваш, да отклоняваш атаките. Да унищожаваш създаденото от тъмните сили, да се отбраняваш срещу онова, което иска да ти навреди. Кръвта на боеца. — Той вдигна шишенцето, обърна го и изсипа трите капки в котела. — И на магьосника. — Като използва същия нож, той притисна върха му и към своя пръст, добави още три капки кръв в течността. — Сила и светлина, свързани от кръвта, идващи от древността. — После пусна жицата и тя заплува в къкрещата течност. — Раздвижени от вятъра.

Духна в протегнатата си длан и течността се раздвижи.

— Възпламенени от искра.

Пламъците се издигнаха и заоблизваха стените на съда с червени езици.

— С вода от бурята и от морето, за да лекува. И пръст от свещената земя за благословия.

Добави от едно шише водата, искрящо синя, после пръстта с наситен кафяв цвят.

— Рисунката готова ли е?

Саша я беше направила, но сега едва дишаше. Във въздуха пулсираше някаква мощ, той бе станал синкав като водата, която Бран изля в казана. В него той беше светлината, излъчваше я. Когато обърна глава да погледне Саша, очите му бяха с цвят на оникс.

Тя му подаде рисунката.

Бран не каза нищо, докато я разглеждаше, но кимна одобрително.

Вдигна я високо с двете си ръце.

— Сила от теб, сила през мен! Изкови вълшебните оръжия на светлината! Благослови ги и ги дай чрез мен на таз жена! И нека ги използва за добри дела! Сътвори ги в този образ и втъкни кръвта ни. Разгори се огън, буен и свободен!

Рисунката лумна в ръката му и светлината от горящата хартия се понесе към котела.

— Да бъде!

Бран задържа ръце над този пламък, над тези искри.

— Сега се охлади! Готови са.

Стаята отново стана същата, огряна от меката привечерна светлина, а котелът стоеше кротко на каменния пиедестал.

— Не ми достига въздух — промърмори Саша.

Бран се обърна бързо, очите, които преди бяха напрегнати и отнесени, сега я гледаха загрижено.

— Не, нямам предвид… — бързо се поправи Саша. — Просто останах без дъх. Това, което направи ти, беше великолепно и ме остави без дъх.

— Не е лесно да създадеш нещо осезаемо от стихии и воля. Многопластово е и изисква значителна енергия.

— Видях.

— Уплаши ли се?

— Не и когато го правиш ти. Не.

Той протегна ръка.

— Ела да видим какво се е получило.

— Аз не съм…

— Рисунката ти. Това, което ми даде ти — красота и въображение — също се съдържа тук. — С едната ръка той я улови за китката, а с другата бръкна в котела.

Маншетите бяха точно както ги бе нарисувала тя — с гравираните символи и тънкия кант с форма на плитка.

— Може ли да…

— Разбира се.

Тя прокара пръст по тях.

— Красиви са. Аника със сигурност ще ги хареса. А на мен ми харесва… харесва ми, че ти ги направи за нея, че разбра нежеланието й да използва оръжие и изработи нещо силно, красиво и от светлина. Ти…

Задавена от изблика на благодарност, тя впи очи в неговите.

— Наистина оставам без дъх от теб. И не само заради способностите ти, Бран. А и заради това, което се случва с мен, докато сме заедно. Ти промени живота ми. Разкри ми красотата му.

— И ти промени моя. — Той обви лицето й с ръце, целуна я нежно. — Обогати го. Ще ти се закълна в нещо, фейд, макар да не съм ясновидец. Когато върнем звездите по местата им, ще застанем заедно, точно както сега, под светлината им.

— Това е клетва, която искам да удържим и двамата.

— Тогава вярвай, че ще го направим.

Тя се облегна на него за миг, докато гледаше към небето, морето и носа, където знаеше, че ще стоят заедно в разгара на бурята.

— Става късно — боже, как лети времето! Имаме работа в кухнята.

— Много жалко, защото в главата ми се върти много по-приятна мисъл, свързана с нас двамата.

— Запомни си мисълта — но първо Райли трябва да хапне нещо преди залез. И трябва да дадеш на Аника гривните.

— Ти си самата практичност! Но по-късно ще се разходиш с мен.

— Значи приятната мисъл, свързана с нас двамата, е била да се разходим заедно?

— Като за начало. — Той взе гривните, които тя му върна, после и ръката й. — Достатъчно се занимавахме с бойни планове и задачи — каза, докато слизаха долу. — Иска ми се да се поразходя с теб на лунна светлина.

— Значи имаме среща. — Тя видя, че Аника играе на дърпане на въже с Аполон. — Занеси й гривните, а аз ще се заема с вечерята.

Когато тя го остави, Бран закрачи през моравата. Аполон прекъсна играта и му отдели необходимото време за поздрав под формата на подскоци около него.

А очите на Аника се разшириха, когато видя гривните в ръката му.

— О! Това ли е, което правеше за мен? — Тя притисна длани като за молитва, докосна с тях устните си. — Боже, как само блестят на слънцето!

— Защото са направени от светлина.

— И кръв?

— Твоята и моята. Само за теб са и могат да принадлежат само на теб или на някой, който носи твоята кръв — обясни той.

— Благодаря ти! — Тя взе едната почти благоговейно, после на лицето й се изписа озадачено изражение. — Не знам как да я нося. На китката ли се слага?

— Точно така. — Той улови ръцете й. — Ако я искаш, сама ще обгърне китката ти. Но имай предвид, че е едновременно оръжие и щит.

— И ще ми помага да се бия — без пистолет или нож?

— Точно така. Без пистолет или нож, но със сила и светлина.

— Ще се бия!

Когато Бран напъха пръстите й в гривната, тя проблесна над ръката й, обви китката й и остана там, стабилна и съвсем истинска. Аника направи същото с втората.

— Красиви са.

— Само ти можеш да ги свалиш.

Тя поклати глава.

— Ще ги нося постоянно. Благодаря ти. — Прегърна го. — Благодаря ти!

— Пак заповядай. Нека ти покажа как действат.

— Ако обичаш.

Бран протегна длан и над нея се появи тъмна, въртяща се топка, която той запрати във въздуха. После взе ръката на Аника, както бе свита в лакътя, и я обърна към топката.

— В началото трябва да мислиш, да се целиш, да си съсредоточена. Но после ще го правиш автоматично. Отклони топката!

— Да я отклоня?

— Твоята светлина, Аника, срещу тъмнината. Използвай я!

Този път й помогна, като за първи път. От маншета й се изстреля тънък лъч светлина, удари топката.

— Чувствам ги — промърмори тя.

— Точно така. Направи го отново. — Тя го изненада, като вдигна другата си ръка и запрати топката встрани.

— Бързо се учиш.

— Чувствам ги — повтори тя. — Но какво ще стане, ако направя грешка? Ако ударя някого? Не искам да наранявам никого.

— Гривните поразяват само тъмнината или някой, който има черни мисли. Все пак съм ги направил аз и съм положил клетва. Свещена клетва. Да не наранявам никого. Да използвам възможностите си само срещу мрака.

— Това ще е и моята клетва. Ще я взема от теб. Ще се бия с мрака. — Тя вдигна ръце, изстреля по един лъч светлина и от двете и топката полетя надясно, после наляво.

— Наистина се учиш бързо! А сега я унищожи!

— Да я унищожа?

— Ще ти дам друга. Унищожи тази. — Този път светлината беше по-ярка, по-остра, порази топката и тя мигом изчезна.

— Мога да направя това, ако онези създания се върнат и ни нападнат. Те са зли, затова мога да го направя.

Очите й станаха сурови, тъжни.

— Ще го направя, без да наруша клетвата си.

— Направи го, за да унищожим мрака, да открием и защитим звездите.

— Тези гривни са повече от подарък. Дори повече от оръжие. Ти ми даде цел. — Очите на Аника, обикновено изпълнени с веселие, срещнаха неговите с твърда решимост и сила. — Няма да те посрамя.

— Знам.

— Харесва ми, че са красиви.

— Саша ги нарисува за теб. — Той направи нова топка. — Упражнявай се. Аз имам работа в кухнята.

— Ще работя здраво! Можеш ли да ми направиш още една, сега? Злото не идва само.

— Имаш право. — Той й направи три, потупа я по рамото и я остави да се упражнява. Докато прекосяваше моравата, до ушите му достигаше звукът от замахването на ръцете й и свистенето на светлината.

Сойер стоеше в края на терасата, с ръце в джобовете и смаяна усмивка на лицето.

— Прилича досущ на Жената чудо!

— Идеята беше на Саша. Но мисля, че й отива.

— Шегуваш ли се? Виж я само колко е добра!

Бран погледна назад, видя как Аника направи предно премятане и стреля по едната топка както беше във въздуха. Другите две удари, докато се приземяваше.

— Чувствам се като задник, като си помисля, че я карах да използва пистолет. — Както бе направил и с Аника, Бран потупа Сойер по рамото и отиде в кухнята.

 

 

Аника им демонстрира новите си движения преди вечеря, доказвайки, че е неуморна и схватлива.

— И аз бих искала да имам един чифт от тези. — С ръце на бедрата, Райли гледаше как Аника атакува трите топки, докато изпълняваше серия от премятания презглава.

— Три пъти в месеца ще са ти нужни два.

Тя хвърли кос поглед на Сойер.

— Много смешно! — каза и взе бирата му. — Сигурен ли си, че не може да пропусне и да очисти някой от нас?

— Напълно. — Както бе инструктиран, Бран изсипа рибата от грила в платото. — Само ще почувстваш нещо като… статично електричество.

— Това отнася ли се и за вълчата ми форма?

— Пак си си ти, нали?

— Да, така е. Но може би е добре да направим проверка все пак. Сойер ще е мишената.

— Ха-ха! — реагира той.

— Не се шегувам, ние трябва да… — Райли млъкна, тъй като телефонът й иззвъня. — Момент.

Саша изкара отвън купа с паста и задушени зеленчуци и самун хляб върху дъската за рязане.

— Вечерята е готова — обяви тя.

Сойер подсвирна одобрително, когато Аника уцели и трите топки.

— А аз съм бил добър стрелец!

Райли остави встрани телефона си, докато сядаше.

— Според два от източниците ми Малмон в момента е в Лондон. Така че засега не бива да се тревожим за него.

Тя вдигна очи, преценявайки положението на слънцето и времето, с което разполага.

— Обичам да си подремвам след последната нощ. Но май няма да се случи.

— Ще се упражняваме на разсъмване. — Дойл натрупа храна в чинията си.

— Умирам да се упражнявам! — Аника се отпусна тежко в стола до Сойер. — Понякога упражненията приличат на танц.

 

 

Нереза ги наблюдаваше през топката. Беше бясна, защото образите изглеждаха размазани, сякаш ги гледаше през пластове марля.

Магьосникът, помисли си тя, беше спуснал завеса — изглежда, притежаваше повече сила, отколкото й се нравеше.

Не достатъчна, изобщо нямаше да е достатъчна, но я вбесяваше.

Тя остави топката, взе бокала и отпи.

Нека си мислят, че са защитени. Нека пируват и се смеят. Когато приключи с тях, смехът ще се е превърнал в писъци.

Извика едно от създанията си, то кацна върху страничната облегалка на стола й и тя прокара пръсти по грубите очертания на лицето му. Можеше да организира нападение, само за да ги види как ще се разбягат като мравки, но реши, че е по-разумно да ги остави да пируват, да ги остави да повярват, че е възможно да спечелят битката.

И да ги остави да я отведат до Огнената звезда.

Когато го направят — ако го направят — тя ще я вземе от тях. Ще ги разкъса на парчета, ще изпепели костите им, ще обагри морето с кръвта им.

Беше се уморила от чакане, беше се уморила само да ги наблюдава през магическата завеса. От ласките й създанието почти бе заспало. Тя скърши врата му с единствено злобно движение. Прибави малко от кръвта му в бокала, както друга жена би добавила сметана в чая си.

Докато пиеше, си представи, че това е кръвта на магьосника и че неговата сила се слива с нейната.