Джей Кристоф
Нивганощ (2)

Caveat emptor

Знаете ли, че когато умират, хората често се осират?

Мускулите се отпускат, душите им отлитат на свобода и всичко останало просто… изтича навън. При цялата любов на публиката към смъртта, драматурзите и дума не обелват за това. Когато нашият герой поема последния си дъх в обятията на своята любима, те не насочват вниманието към уголемяващото се петно по бедрата му или към вонята, от която очите й се насълзяват, навеждайки се да го целуне за сбогом.

Споменавам това за вас, о, благородни ми приятели, като предупреждение, че разказвачът ви не страда от подобни задръжки. И ако вътрешностите ви се втечняват при мисълта за отблъскващата прощална целувка насред зловонията, то нека ви предупредя, че книгата в ръцете ви разказва за едно момиче, а за него смъртта е това, което е музиката за маестрото. То правеше с щастливите завършеци онова, което прави острието на триона с кожата.

Девойката вече не е между живите — но би дала мило и драго да чуе и злите, и правдивите думи. След нея остана изпепелена република. Град от мостове и кости лежи на дъното на морето от нейната ръка. И въпреки това съм сигурен, че тя би намерила начин да ме погуби, ако разбере, че съм записал тези слова на хартия. Щеше да ме разпори и да ме остави на Гладния мрак. Но ми се струва, че все някой трябва поне да опита да я отдели от лъжите, дето се носят за нея. Чрез нея. От нея.

Някой, който я е познавал добре.

Мнозина я наричаха Бледата дъщеря. Или Кралесъздателка. Или Враната. Но най-често — никак. Ненадмината убийца, чиято кончина е известна само на Богинята и на мен. Ала с какво се сдоби накрая след смъртта? Със слава или с позор? Признавам, че никога не съм виждал разликата. Но и никога не съм гледал на нещата като вас.

Никога не съм живял в света, който наричате свой.

Нито пък тя.

Мисля, че затова я обичах.