Джей Кристоф
Нивганощ (15)

13.
Урок

— Както казваше бившата ми жена — усмихна се Шахид Мишелов, — всичко идва от пръстите.

Чираците бяха се събрали в Залата на Джобовете в полукръг около Шахида. Тя беше просторна, слабо осветена в синя светлина от цветния прозорец на тавана. По дължината й бяха наредени дълги маси, отрупани с всякакви дрънкулки и джунджурии, катинари и шперцове. Отвъд светлината Мия видя стойки и още стойки, окичени с дрехи. Всякакви възможни кройки и моди от всички краища на републиката.

Самият Мишелов беше облечен във всекидневно айтриянско облекло — кожени бричове и мъжки жакет с разцепени ръкави, от мрачните му сиви роби нямаше и помен. Все така носеше на кръста си меча от черна стомана с прегърнатите златни фигури с котешки глави. Мия отново се порази от очите му — макар да изглеждаше като човек едва-що прехвърлил тридесетте, дълбоките му кафяви очи издаваха мъдростта на много по-зрял мъж.

— Естествено, първата ми невеста не беше с най-бляскавия ум. Все пак се ожени за мен.

Шахидът тръгна покрай чираците си с ръце на гърба и закима като някой ребророден франт, тръгнал на разходка в нивганощта. Спря внезапно пред брата на Ашлин — Осрик. Подаде му ръка:

— Здравей, момче, как е името ти? — Осрик я пое, а Мишелов му хвърли малък нож с дръжката напред. — Изпусна това.

Осрик погледна празния калъф на китката си. Примигна слисан. Мишелов се обърна към всички и им намигна.

— Всичко идва от сръчността.

Шахидът продължи обиколката си, спря се пред Трик. Синините от юмруците на Приливен зов и ботушите на Солис още личаха по лицето му в лилаво-синьо.

— Как е челюстта, момче?

— Добре е, Шахид, благодаря.

— Изглежда ужасно — Мишелов вдигна ръка, погали леко лицето му. Момчето се отдръпна и я отблъсна. В миг Шахидът му хвърли пръстен, който Мия тозчас позна — три сплетени сребърни морски дракона.

— Изпусна това.

Трик два пъти провери голия си сега пръст. Пръстенът в шепата си.

Мишелов пак погледна чирака.

— Всичко идва от усещанията.

Шахидът продължи по кръга и накрая спря пред Джесъмин. Усмихна се на червенокоската със сребърната си усмивка и пристъпи към нея. Момичето го погледна с ярките си очи на ловец и игрива усмивка, като се мъчеше с все сили да сломи Мишелов. Схватката завърши, когато Шахидът вдигна златна гривна и я завъртя на пръста си.

— Изпусна това — и я подхвърли на момичето.

Обърна се с усмивка към чираците.

— Всичко идва от очите.

Без дума Джесъмин излезе напред и го целуна право по устата. Очите му се разшириха, между новаците настъпи стъписване и оживление. Шахидът отстъпи назад, вдигна ръка да отблъсне момичето и тогава то хвана дръжката на меча от черна стомана и рязко го измъкна. Все така усмихнато, го насочи в сърцето му.

— Всичко идва от устните — рече Джесъмин.

Мишелов спря, погледна собствения си меч, опрян в гърдите му. Мия затаи дъх. Дали гневът му ще вземе същия облик като този на Солис? Ала мъжът се разсмя, дълго и гръмко, и се поклони ниско и вежливо на червенокосото момиче.

— Браво, мидоня, браво!

Джесъмин му върна меча и направи реверанс с въображаемата си рокля.

Ашлин стрелна Мия с поглед, а тя кимна недоволно.

Добра е…

И все пак тази несправедливост я глождеше. Тя бе посрамила един Шахид и затова той отсече ръката й. А Джесъмин получи бурни ръкопляскания…

Мишелов се обърна към групата.

— Както ни показа нашият предприемчив чирак тук, играта на Джобове е игра на манипулации. Театър. Танц, в който вашата мишена по всяко време трябва да е извън ритъм, а вие да бъдете с една стъпка напред. Ухажването на кесиите или изкуството да останете незабелязани може да ви се струва дребна работа в сравнение с „изкуството“ да се налагате с мечовете или с това да убиете човек със собствения му бокал с вино. Но понякога всичко, което ви дели от мишената, е една врата или парола върху хартиено късче в джоба на пазача. Пътеката невинаги е покрита с кръв.

— За беда, предишната любов на живота ми беше близо до целта. Често пъти в тази игра пръстите са вашата прехрана. А единственият начин да ги усъвършенствате е, като ги упражнявате. Точно това ще правим тук. Ще се упражняваме.

Шахидът посочи купчина тънки свитъци на една от масите.

— За мотивация — всеки сезон Шахидите организират състезания. Всеки от вас ще вземе по един от онези списъци на вещи, намиращи се в Тихата планина, с число срещу всяка. Това са точките, които ви се полагат, ако се сдобиете успешно с предмета и ми го донесете, без собственикът му да ви спипа.

Мишелов погледна всички присъстващи в очите.

— Разберете, аз не нося отговорност за последиците, ако ви изненадат, докато задигате тези съкровища. А ако ви хванат да нарушавате забраната на Почитаната майка като кръстосвате коридорите след деветата камбана, Черната майка да ви е на помощ. Това е игра, деца. Но опасна. — Той изви вежди. — Единствената, която си струва да играете. В края на годината чиракът, който е събрал най-много точки, ще завърши на първо място в тази зала. Всички останали Шахиди ще проведат подобни съревнования; Песни, Маски и Истини. Стига да не претърпят някой фатален провал в друга област, първенците във всяка зала фактически ще завършат обучението си в Червената църква като съвършени остриета.

Сред чираците се понесе шепот. Мия погледна Трик в другия край на залата. Ашлин се усмихваше като котка, която бе откраднала сметаната заедно с кравата и доячката. Почти сигурно острие? Зъбите на Гърлото, това беше награда, заради която си струваше да задигне някоя и друга дреболия…

Част от чираците вече взимаха свитъците. Едноухото момче на име Петрус се сборичка с Диамо заради един и същи свитък. Списъкът на Трик бе грабнат от ръцете му от усмихващия се Тих. Мия си проби път през навалицата, за да вземе своя. Счупи восъчния печат и започна да чете изписания на ръка лист:

Кухненски нож — 1 точка

Секира от Залата на Песните — 1 точка

Лична вещ, принадлежаща на някой от другите чираци — 2 точки

Скъпоценност, принадлежаща на някой от другите чираци — точки

Книга от атенеума (открадната, умнико, не заета) — 6 точки

Огледало от Залата на Маските — 7 точки

Очилата на Летописец Елий — 8 точки

Лице от стаите на Тъкачката — 9 точки

Церемониалните ножове на Шахид Паякоубийцата — 20 точки

Нещо за спомен от кабинета на Майка Друсила — 35 точки

Празната ножница на Шахид Солис — 50 точки

И така нататък. Десетки и десетки вещи бяха изредени надолу по страницата, всеки следващ предмет, все по-чудат от предходния. Изглежда, това „състезание“ щеше да сложи началото на напрегната обирджийска война между чираците, което вероятно беше и целта на Мишелов. Всички щяха да бъда нащрек през цялото време. Вечно бдителни да не изпуснат някоя възможност. Очите им — непрекъснато на четири. Непрестанно упражнение.

Умно.

Най-отдолу Мия прочете и последната вещ. Най-трудната и ценната от всички.

Обсидиановият ключ на Почитаната майка — 100 точки

Мия си спомни ключа, който висеше на врата на старата жена. Колко луд трябва да си, та да се опиташ да го откраднеш? Тя вдигна глава към Шахид Мишелов и видя, че я наблюдава със сребърната си усмивка. После плесна с ръце и огледа залата.

— Сега. Упражненията.

Първият урок беше по обикновено джебчийство. Мишелов взе дрънчаща кесия от една от масите и я върза на колана си. После преведе чираците през няколкото метода за задигане на парите, кой от кой с по-необичайно име. Мъртва тяга. Маймуна. Жулиета. Жиголо. С бастун в ръка, той избираше случаен чирак, който трябваше да открадне наградата. Бел, момичето, което се поклащаше като змия и се движеше почти толкова бързо. Едрият Диамо, чиито ръце като ковашки чукове се оказаха по-сръчни, отколкото изглеждаха. Твърде бавните новаци бяха възнаградени с удар по кокалчетата. Прекалено вързан в ръцете? Прас. Прекалено очебиен? Прас. Прекалено тромав?

Прас, прас, прас.

Ашлин изглеждаше сръчна в играта, Джесъмин и Тих й бяха равни. Светлоликото синеоко момче все така отказваше да говори и дори когато учителите го притискаха, използваше парчето тебешир и дъската за всеки въпрос, за който кимването и поклащането на главата не стигаха. Но иначе беше бърз като червей върху труп и убийствено безшумен.

Мишелов смени няколко костюма, а докато преравяше дрехите на закачалките на стената, обясняваше как могат да бръкнат в джоба на всеки от тях. Преоблече се като ребророден аристократ с дълъг, добре скроен редингот и тлъста кесия в него. После като сенатор в официална роба, гарнирана с пурпур и таен джоб за парите.

— А сега — обяви Мишелов и отново взе да рови по закачалките — един вид, за който всички трябва да помним, че се стиска за медниците си като удавник за парче дърво в бурно море. — Шахидът надяна през глава тежка бяла дреха, закопча на врата си златна верига. — Вашият добър, старомоден и богобоязлив свещеник на Аа.

Чираците се засмяха, когато Мишелов вдигна трите си пръста, за да ги благослови.

— Хайде, хайде, смейте се, щом искате, чираци, но облеклото е автентично. Принадлежеше на един свещеник от Божигроб, когото срещнах за кратко на младини. Макар да не се зарадва на срещата ни толкова, колкото аз. — Той огледа лицата на множеството. — Хайде, кого да изпитаме…

Челото на Мишелов се набръчка.

— Добре ли си, чирак?

Всички извърнаха очи към Мия. Момичето стоеше като заковано, вперило поглед в трите слънца, които висяха на врата на Шахида. Прилоша й. Пот изби по челото й. Ръцете — свити в юмруци. Светлината от цветното стъкло на прозорците се пречупваше в трите окръжности от бяло злато. Изгаряше очите й. Господин Благ бе се свил в сянката й, уплашен, разтреперан, обзет от такъв ужас, че не можеше да изпие нейния. Ала нещо повече от обикновен страх бе сграбчил Мия. Това беше истинска физическа болка.

— Аз…

— Ела, дете, това е само една свещеническа одежда.

Мишелов пристъпи напред. Без предупреждение, Мия се препъна назад, падна на колене и повърна закуската си на пода. Другите се отдръпнаха с отвращение. Трите слънца я заслепяваха, изгаряха я, а когато Мишелов направи следваща крачка към нея, устните й, остъргани от зъбите, изсъскаха, сякаш бе попарена, и тя се скри зад една от масите, вдигнала ръка, за да се предпази от ослепителната светлина, която само тя виждаше.

Трик тръгна към нея, ококорил очи загрижено. Джесъмин се подсмихваше, Аш гледаше, слисана, а другите чираци си шепнеха объркани.

— Излезте всички — нареди Мишелов. — За днес уроците свършиха.

Групата се повъртя неуверено, зяпайки ужасеното момиче.

— Вън! — изрева Шахидът. — Незабавно!

Тълпата се изниза от залата, а Трик взе да кръжи над Мия като разтревожена медицинска сестра, но Мишелов му изкрещя да се махне. Когато залата се опразни, той свали одеждите и ги захвърли настрани. Приближи се към Мия като подплашено животно с протегната ръка.

— Добре ли си, дете?

Без Троицата пред погледа си Мия задиша по-леко. Сърцето се успокои в гърдите й, болката и замайването отшумяха. Тя примигна, за да прогони сълзите си. В очите й плуваха черни петна. Господин Благ бе се съвзел и свит в сянката й, пиеше страха й. Но ръцете й още трепереха, а сърцето й се блъскаше бясно…

— Аз… аз съжалявам, Шахид…

Мишелов коленичи до нея.

— Не, аз ти дължа извинение, чирак. Почитаната майка ми разказа за номера, който си погодила на Солис в Залата на Песните. И браво между другото…

Усмивката му изчезна, когато Мия не можа да я сподели.

— Но тя ми каза каква си. Бях небрежен. Прости ми.

Мия поклати глава.

— Не разбирам.

— Троицата. Трябваше да се досетя, че ще те нарани.

Мия се намръщи. Мишелов я потупа по ръката и продължи.

— Преди да прережа гърлото му, мъжът, който носеше трите слънца беше предводител на Духовенството на Аа. Слънцата са били осветени от върховния кардинал. Благословени от Дясната ръка на самия Аа.

— Дуомо?

Мишелов поклати глава.

— Предшественикът му. Но не е мъжът, дете. Нито одеждите му. А вярата му във Всевиждащия. Кардиналът, благословил тези слънца, е бил вярващ. Ти си докосната от Майката, чирак. Белязана, за добро или за зло, не знам. Но Светлината ненавижда невестата си. И почти толкова много онези, които обича.

Мия примигна, още й се повдигаше. Беше усетила омразата точно както усещаше камъка под себе си. Бе погледнала в трите горящи окръжности и бе почувствала ярост. Гняв. Злоба. Това вече бе й се случвало веднъж. Светлина, изгаряща очите й. Кръв по ръцете. Заслепение.

Не поглеждай…

Мишелов я потупа леко по коляното.

— Занапред ще държа Троицата далеч от теб. Още веднъж, извинения.

Шахидът й помогна да стане, почака да види, че може да стои права. Краката й трепереха и главата й беше леко замаяна. Но тя кимна и пое тежестта си, като дишаше дълбоко.

— Виждали ли сте лорд Касий да реагира така на Троицата?

— Не съм чак такъв глупак, та да я нося в негово присъствие — усмихна се Мишелов.

— Бих искала да говоря с него, ако може. Никога не съм срещала…

Шахидът поклати глава и пресече въпроса на устните й.

— Лорд Касий замина, чирак. Ще се завърне за посвещението ви и се съмнявам, че ще ни удостои с присъствието си преди това. Каквито и отговори да дириш, ще трябва сама да ги намериш. Ще ми се да можех да ти кажа повече, но Касий е единственият здрачин, когото познавам, а Господарят на остриетата пази мислите си за себе си.

Мия кимна с благодарност и излезе от Залата на Джобовете. Походката й бе неуверена. Ръцете й още трепереха. Спря пред двойната врата отвън, затвори очи, облегна глава назад и се заслуша в призрачния хор, който пееше в мрака. В чернотата зад клепачите й още плуваха трите горящи кръга, умът й още зашеметен от мисълта, че бе си спечелила омразата на един бог. И не знаеше как. Нито защо. А каквито и да бяха причините, никой в тази Църква нямаше отговор.

Може би…

Тя пое в мрака, все още леко й се гадеше, а горящите кръгове зад очите й бавно избледняваха. Помисли си, че може би има един човек между тези стени, който да й помогне. Но когато стигна до високите врати на атенеума, те бяха здраво залостени. Почука, извика силно Летописец Елий. Посрещна я само тишината.

Мия въздъхна, отпусна се тежко на вратите. Извади тънка сребърна кутия от превръзката си и запали пурета. Изпусна сивия дим.

Трите слънца горяха зад клепачите й.

Въпросите изгаряха ума й.

Явно ще трябва сама да открие истината за себе си.

Сянката се раздвижи в краката й. Тих глас прошепна в мрака.

— никога сама…