Джей Кристоф
Нивганощ (32)

30.
Доброжелателства

Пет дни, преди да е станало твърде късно да реши загадката на Паякоубийцата.

Преди най-добрата й възможност за посвещение да се разнесе като дим.

Преди всичко, за което бе се трудила, да се разпадне на прах.

Само.

Пет.

Дни.

Мия почти не мигваше. Не се хранеше. Взираше се съсредоточено в записките си, сякаш някакъв отговор се криеше между редовете изписан текст. Гмуркаше се в старите уроци от Залата на Истините с надеждата, че е пропуснала нещо важно, чрез което парченцата от пъзела ще се наредят. Заравяше нос в книга след книга, усещаше, че отговорът е близо — само да протегнеше ръка и щеше да го пипне, но щом понечеше да го хване, той се превръщаше в пепел.

Безпощадна обирджийска война бе се разразила, тъй като чираците се мъчеха да свалят Аш от водачеството в стълбицата на Мишелов. Точките сега се водеха в Небесния олтар вместо в Залата на Джобовете, за да може всички да знаят резултата.

Тих заемаше второто място на цели осемдесет точки отзад. Джесъмин беше на двадесет точки зад него. Водачеството на Аш изглеждаше непреодолимо — факт, който момичето гласовито напомняше на всички в столовата, за да не би някой да вземе да се надуе. Разбиваха се стаи, пребъркваха се джобове и всяко наглед безобидно сблъскване водеше до това, че четири-пет предмета сменяха собственика си. Летописец Елий подаде официално оплакване до Почитаната майка, след като Ашлин открадна очилата на стареца направо от главата му, докато той дремеше на писалището си^[1], а предмет №5 от списъка на Шахид Мишелов:

Книга от атенеума (открадната, умнико, не заета) — 6 точки

бе премахнат заради протест от самия него. Пип, изглежда, беше организирал нападение в ранни зори над атенеума, за да свие няколко тома от количката с надпис ЗА ВРЪЩАНЕ, но той и любимият му нож бяха погълнати от един от по-киселите книжни червеи.

— И сега всички останали са ядосани, че те не са се нахранили! — бе се разкрещял Елий. — Искам да знам кой ще разчисти кървавата неразбория!

Тъй като официалните занимания бяха приключили, чираците получиха разрешение да пътуват до Божигроб, когато си пожелаят. Говорител Адонай седеше до басейна си ден и нивганощ и изпращаше отново и отново новоизлюпените убийци в Града на мостовете и костите. Шахид Аалеа не издаваше пред никого кой води в нейното състезание, но с количеството тайни, с което я заливаха от Гроба, Мия си мислеше, че жената сигурно знае повече от тайните агенти на проклетите Obfuscatii.

Сама в стаята си или приведена над чина в Залата на Истините (винаги с лице към вратата), Мия не спираше да се блъска над формулата на Паякоубийцата. Беше изоставила мисълта да се върне в Гроба. Състезанието на Аалеа бе изстрел в тъмното. По-добре да работи върху нещо, което може да види. Да докосне. Да вкуси.

Беше приготвила серия стъкленици; мензури и купи, цилиндри и шишета и безкрайни спирали от тръбички. Различни разтвори бълбукаха, топяха се или се втвърдяваха в сложните устройства и повече от сто черни плъха се избавиха от терзанията и нищетата на живота, докато Мия продължаваше проучванията си. Паякоубийцата често я навестяваше, за да работи на своето писалище или да прави експерименти, но не я заговаряше. Мия знаеше, че жената няма да й помогне. Ако искаше да завърши първа в Истините, трябваше да си го заслужи.

Но ето че в деня след изпитанието на Солис, Паякоубийцата реши да я заговори:

— Срам за Диамо…

Мия вдигна поглед от работата си. Шахид Паякоубийцата бавно се приближи към последната скулптура на момичето, прекарвайки дългия си нокът по стъклото. Ръцете й бяха почернели от отровите. Устните — почернели от червилото. Но най-черен беше взорът й.

— Искате да кажете, че е срамота, че не е изпробвал антиотровата, преди да я използва?

— Ах, не е там работата. Макар че не успя да неутрализира напълно отровата ми, разтворът на Диамо все пак забави действието й. Тъй че, ако беше я изпробвал върху плъховете предишната вечер, те щяха да са живи на другата сутрин, когато дойде да ми я донесе.

— М-м-м — Мия се върна към работата си. — Наистина е срам.

Шахидът на Истините я потупа по рамото и излезе от залата без повече приказки. Същия следобед Диамо бе погребан в небелязана гробница в Залата за поклонение.

Паякоубийцата никога повече не отвори дума за него.

Ако не друго, безкрайните часове, през които се потеше над загадката, й помагаха да избягва Трик. Мия съсредоточи ума си върху задачата и избягваше да мисли за него. Ядеше в необичайни часове, за да не го среща. И ако момчето спохождаше сънищата й през малкото часове, в които спеше, Господин Благ го поглъщаше, преди да са я обезпокоили.

Два дни преди края на състезанието Мия бе се привела над кипяща колба в Залата на Истините. Отново бе получила разрешение от Паякоубийцата да остане навън след вечерния час. Деветата камбана беше ударила, но смарагдовата светлина, която се процеждаше през прозорците на залата изобщо не бе избледняла. Във въздуха се долавяше парфюмът на изгоряло благоухание и мъртъв плъх. Беше се вплел в косите й. Замъгляваше очите й.

Мия чу, че вратата се отваря.

Вдигна очи. Очакваше да види Паякоубийцата, но вместо суровата преподавателка по Истини, зърна яркосини очи. Светла кожа и изпъкнали скули. Момче повече красиво, отколкото просто хубаво.

Големите двойни врати се затвориха безшумно зад него.

Мия посегна към камата в ръкава си.

— Здравей, Тих.

Момчето, естествено, не каза нищо. Прекоси мълчешком залата и застана пред Мия и бълбукащото й приспособление. Наблюдаваше я през стъклениците, стиснал здраво устни.

Ръцете бяха зад гърба му.

Мия беше напрегната като мекверкска пружина. В тази стая бе убита Лоти. Господин Благ бе я предупредил, че Джесъмин и Диамо не са виновниците, макар да бяха очевидните заподозрени. Тих беше заловен да броди след деветата камбана, но никой така и не обясни какво точно е правел, когато са го открили. А и никой така и не бе узнал какво се случи с Приливен зов…

Мълчанието на момчето беше пълно; не само устните му, но цялото му същество. Той не издаваше шум, когато вървеше. Когато дишаше. Когато се движеше, дори тъканите на дрехите му бяха смълчани. А проклетите му ръце още се криеха зад гърба му.

— Не бива да си тук след вечерния час.

Тих само се усмихна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Момчето наклони глава.

Бавно я разклати.

Господин Благ се сля с него зад гърба му, като внимателно го наблюдаваше. Всички мускули в тялото на Мия бяха се изопнали. Щом пръстите й потръпнаха, сенките около нея се размърдаха. Собствената й сянка започна да се огъва, изпълзя по пода, удължи се, почерня повече, отколкото трябваше. Тогава Тих измъкна ръце иззад гърба си и показа, че са празни.

Мия си отдъхна. Пусна ножа. Тих заговори на безсловесния език, на който бе ги научил Мишелов, а пръстите му показваха знаците толкова бързо, че тя не смогваше да ги проследи.

— помогна.

Мия се намръщи. Направи знаците на безсловесния малко по-неумело от момчето.

— с какво да ми помогнеш?

Момчето посочи бълбукащите смеси, шишенцата, охладителите и бурканите. Пак се усмихна. Мия си спомни гледката, когато го бичуваха. Беззъбите му венци, докато пищеше беззвучно. Ръцете й се раздвижиха по-бързо, очите й за миг не се отделяха от неговите.

— защо?

Тих се позабави. Лека бръчка загрози съвършеното му чело.

— наблюдавах, мястото ти не е тук.

Ред беше на Мия да се намръщи.

— какво означава това?

Ръцете на момчето се разклатиха във въздуха, а сръчните му пръсти извайваха думи от мълчанието.

— след бичуването само ти ме попита дали съм добре.

— никой друг не даваше пукната пара̀.

Тих поклати глава.

— мястото ти не е тук.

Мия погледна навъсено.

— а на теб?

Момчето кимна.

— грозен като всички останали.

Мия се обърка. Тръгна покрай кулите от бълбукащи стъкла и сладникавия мирис на смърт. Спря пред момчето, взе ръцете му и прошепна:

— Тих, за какво говориш? Ти изобщо не си грозен.

Той се засмя. Това беше първият звук, който го чуваше да издава. Неизползваните му гласни струни бяха атрофирали и смехът излезе повече като писукане. Той затисна уста с ръка и се сгърчи, но тя пак зърна за миг беззъбите венци зад добре оформените устни. Слабостта в очите му.

— ’Паст, какво се е случило с теб? — отрони тя.

Погледът му беше тревожен. Очите — като прегоряло небе.

— роб.

— Но ти нямаш белези. — Тя посочи лицето му. — Нямаше алхимични изгаряния и когато пристигна, сигурна съм.

Момчето поклати глава.

— те не ни загрозяваха.

— Те?

— развлекателен дом.

Стомахът на Мия изстина, докато момчето правеше знаците. Устата й се смрази. Веднага разбра за какво говори. Откъде идваше. Кой е бил притежателят му преди това и защо са избили всичките му зъби.

— О, Богиньо — изрече тя. — Толкова съжалявам, Тих.

— виждаш ли.

Устните на момчето се извиха в нещо, което навярно бе усмивка.

— мястото ти не е тук.

Той огледа стаята, врящата течност и мъртвите плъхове, плесента и ръждата във въздуха.

— но добротата ще пожъне доброта, дори в това поле.

Момчето бръкна в бричовете си и за миг Мия отново посегна към ръкава си. Мракът около тях потрепери. Но вместо някое скрито ножче, той извади оръфана тетрадка с черна кожена подвързия. Отвори на случайна страница. Мия видя бележки, написани с код — вариант на поредицата на Елбърти, смесена с лични изобретения. Разпозна почерка. Самия код.

— Това е тетрадката на Карлота — отрони тя.

Момчето кимна.

— Откъде я взе?

Момчето наклони глава.

— казах ти, наблюдавах.

Сърцето на Мия взе да бие по-бързо. Прелисти страниците, видя, че доста са опръскани със засъхнала кръв. Един от листовете към края беше напълно откъснат. Бавна ярост кипна под кожата й, но тя усети как я възпира. Нямаше смисъл да избухва без причина. Тих й предлагаше помощ. Сигурно е взел бележките на Карлота, без да я убива — той се придвижваше дебнешком из Църквата, откакто бе пристигнал. Може би е намерил тялото на Лоти преди Шахида. И все пак, най-простият отговор обикновено беше и верният.

— Тих… — прошепна тя бавно и предпазливо, — ти ли уби Лоти?

Момчето погледна надолу към сянката й. Нагоре към очите й.

— какво значение има?

Ръце — в юмруци. Червена мъгла пред очите й. Ледена стомана до кожата й.

— Има значение, защото тя беше моя приятелка! — изсъска Мия.

Момчето поклати глава. Тих изглеждаше почти натъжен.

— ти имаш един приятел в тези зали. не карлота. нито трик или ашлин. не съм и аз.

Тих се взираше в нея, без да мига. Той не й беше съюзник, осъзна тя. Това не беше знак на уважение или символ на неохотното другарство от това, о, тъй странно момче. Изплатен дълг. Доброта за добротата. Дори в поле като това. И макар че пръстите на Тих не бяха се поместили, думите ясно изплуваха пред очите й.

Вземи го или го остави.

Мия взе тетрадката от ръцете му. Тих наведе глава в поклон, едва забележимо и перчемът падна в безумните му сини очи. После се завъртя на пети и излезе от залата безшумно като слънчев лъч върху студения каменен под. Стигна двойните врати, бутна ги с ръка, но гласът на Мия го спря насред крачката му.

— Тих.

Момчето се обърна. В очакване.

— Защо не използваш записките? Не искаш ли да излезеш първи в залата?

Тих наклони глава. Усмихна й се многозначително.

И без шепот излезе.

 

 

Трябваха й часове, за да разбие кода на Карлота. Още толкова — да сглоби парченцата от написаното. Липсващата страница беше загадка, но накрая се оказа, че не е от значение. Хрумна й, че Тих й пробутва същата хитрост, която тя бе устроила на Диамо. Но беше близо до отговора и го усещаше, и сред подредено изписаните мисли на Карлота, откри липсващото парче — ключът, който беше й убягвал.

Беше сигурна.

Мия дестилира разтвора в три стъклени шишенца. Две от тях даде на два тлъсти черни плъха, а третото запази за себе си. Десет часа след това косматите й другарчета похъркваха в клетките си, когато Паякоубийцата влезе и я завари да седи сред палатите от лъскави стъкълца.

— Дошла си рано, чирак — рече Шахид Паякоубийцата. — Или пък късно?

В отговор момичето вдигна шишенцето, пълно с мътна течност. Паякоубийцата прекоси стаята, а нефритенозелените й поли изшумоляха. Тя отметна солните кичури от раменете си, погледна стъклото в ръката на Мия. Черните й, слепени от червилото устни се извиха в любопитна усмивка.

— Какво е това?

— Отговор на невъзможното.

— Сигурна ли си?

Мия погледна в краката си. Господин Благ се спотайваше в сянката й. Без капка съмнение знаеше, че дори той да не е до нея в този момент, тя пак няма да се страхува.

Погледна я и се усмихна.

— Има само един начин да се уверим, Шахид.

 

 

Обявлението беше направено на закуската. Типично за Паякоубийцата, фанфари нямаше, нямаше и похвали. Тя изчака, докато Духовенството и чираците се съберат, отиде тихо при Мия и закачи брошката на гърдите й. Беше малка, изработена от желязно дърво и излъскана до черен блясък.

Вълкопаяк.

Сред чираците се надигна шепот. Паякоубийцата се наведе и остави черен отпечатък от устните си върху челото й.

— Благословията ми.

И това беше всичко.

Аш се ухили, протегна пръстите си към Мия, а тя ги докосна с усмивка. Но тозчас осъзна, че е било глупаво да се остави да я пипне и демонстративно започна да проверява всичките си джобове, уверявайки се, че брошката на Паякоубийцата още стои на гърдите й. Ашлин завъртя очи, засмя се и без да каже нищо, се върна към закуската си. Мия погледна надолу по масата и видя, че Джесъмин я зяпа с неприкрита омраза.

— Така — Шахид Мишелов се надигна от масата на Духовенството. — Щом Паякоубийцата е решила да връчи даровете си, защо и ние да не сторим същото? — Той се обърна към Аалеа с обичайната си самоуверена усмивка. — Красотата е с предимство пред възрастта, Шахид.

Аалеа отказа с леко поклащане на главата.

— Чираците имат още една вечер, в която да надават ухо в Гроба. Ще дам наградата си утре.

— Както желаеш — Мишелов се поклони. — Чувствам увереност, че в моето състезание няма чирак, който да изпревари водача в изкуството на Джобовете. Ако няма възражения сред участниците.

Ашлин се облегна на стола си и се усмихна като лисица, откраднала ключовете за кокошарника на фермера и в добавка целомъдрения пояс на дъщеря му. Другите чираци се намръщиха над закуската, но Мишелов казваше истината. От един поглед към таблото се виждаше, че Аш води Тих с деветдесет точки, а друг наблизо нямаше. Състезанието бе приключило.

— Чирак Ашлин — подхвана Мишелов. — Приеми поздравленията ми за най-дръзките кражби в тези зали, откакто бях взет да чиракувам в…

Гласът на Шахида замлъкна, когато Тих се надигна от мястото си.

— Чирак? — Мишелов се намръщи.

Тих прекоси безмълвно Небесния олтар. Спря пред Шахида, бръкна в джоба си и с лек поклон поднесе отворената си длан към мъжа. Мия и другите се надигнаха от местата си и протегнаха шии да видят какво държи момчето. Мия зърна нещо черно и лъскаво. Сребърна верижка.

— Зъбите на Гърлото — отрони тя, щом позна предмета в ръката му.

— Не може да бъде… — изсъска Аш.

Тих държеше обсидиановия ключ на Почитаната майка.

Как, в името на Гърлото, бе го откраднал, без тя да разбере?

Мия погледна към масата на Духовенството. Очите на Друсила бяха се разширили при гледката на ключа в дланта на Тих и тя вдигна ръка към гърдите си. Опипа между гънките на робата си. Но след миг устните й се извиха в усмивка.

— Драги Мишелов, боя се, че ви лъжат. Лисица в момчешки одежди, а?

Почитаната майка вдигна ръка. Между показалеца и палеца й увисна лъскав обсидианов ключ, който се завъртя на сребърната си верижка.

— Знаех си — въздъхна Аш. — Няма как да откраднеш това нещо…

— Аха — Мишелов се поклони с усмивка на Тих. — Хитра уловка, чирак. Но боя се, че тук не даваме точки за измами. Мишелов приема само оригиналните предмети и нищо друго.

Тих се усмихна. Сложи ключа в ръката на Мишелов и безшумно отиде до масата на Духовниците. Устните на Аалеа се бяха извили в потайна усмивка, дори Солис и Паякоубийцата изглеждаха развеселени. Светлокожото момче спря пред Майка Друсила, протегна едната си ръка, а с другата направи знак на безсловесния.

— може ли?

Друсила леко се намръщи, но склони и му подаде ключа. Без да се церемони, Тих го пусна в краката си и го стъпка с ботуша. Вдигна тока си и посочи пода като някой уличен мошеник, който играе на тука има, тука няма. Мия видя, че ключът е стрит на прах.

— Син на пачавра — прошепна Аш.

— Глина… — изрече Мия.

Учудване по лицето на Майката. По това на Мишелов. По лицата на всички чираци. Не стига, че Тих бе откраднал ключа на Друсила от врата й, ами го беше заменил с толкова съвършен фалшификат, че старицата не бе забелязала.

Тишината увисна в залата като мъгла. Момчето коленичи, вдигна сребърната верижка от пода и я постави в ръката на Друсила. Обърна се към Аш, усмихна се, сложи ръка на гърдите си и се поклони. Мия погледна към нея, почти очаквайки момичето да измъкне нож и да пререже гърлото му. Ала тя приличаше на човек, комуто бяха разпорили корема с касапска кука. Сви се на стола с тревога в очите и погледна брат си. Осрик, който, откакто изгуби Песните от Трик, бродеше из планината като призрак, я погледна също толкова съсипан.

Останалите чираци бяха изпълнени със страхопочитание пред демонстрацията на Тих. Мишелов започна да ръкопляска, после Шахид Аалеа и Паякоубийцата. Солис и дори Почитаната майка. Мишелов отиде до таблото, добави още сто точки към тези на момчето и го сложи на първото място. И като погледна Аш и сви рамене — момичето беше тъй бледо, че Мия се уплаши да не припадне, — Шахидът закачи знака за неговото покровителство на ризата на Тих. Малка брошка от желязно дърво, нещо свито на кравайче, което гледаше с лъскави черни очи.

Мишка.

— Пръв в Джобовете, чирак — обяви Мишелов. — Браво!

Ето защо не са му трябвали бележките на Лоти. Вече е притежавал ключа на Друсила.

Мия вдигна ръце и също започна да ръкопляска. Но щом погледна Ашлин, ръцете й застинаха. Посвещението в редиците на остриетата бе толкова важно за момичето, колкото и за нея. Баща им от години бе обучавал Аш и брат й. Някогашно острие на Църквата, той бе желал единствено децата му да го заместят, след като е бил осакатен в името на Майката. Представи си трудностите им. Представи си желанието им саможертвата на баща им — ръката, държаща меча, окото му, Богиньо, дори мъжеството му — да не е отишла напразно.

А сега, никой от тях нямаше шансове изобщо да бъде посветен.

 

 

— Този див козел, проклето магаре, гадна свиня — проклинаше Аш.

Момичето крачеше напред-назад в стаята на Мия, а тя самата бе се сгушила между възглавниците. Една от последните цигари стоеше на устните й, накъсани спирали пушек с карамфилов аромат се виеха нагоре. Последното от краденото златнопиво стоеше недокоснато в две чаши на нощната й масичка.

— ’Паст, как е успял? — попита Аш.

— Не знам — Мия сви рамене. — Той е умен. По-умен, отколкото всички си мислят. Чудя се дали не се е оставил нарочно да го заловят след деветата камбана.

Аш се обърна да погледне момичето в леглото.

— Мислиш, че нарочно се е оставил да го бичуват?

— Може би. За да си помислим, че е наивник.

— Е, успял е.

Мия издиша сивия дим от дробовете си.

— Така е.

— А сега с мен е свършено. — Аш се намръщи и пак закрачи. — Изпитанието на Мишелов ми беше вързано в кърпа. А ето че го загубих! Лорд Касий ще се върне след два дни за посвещението. Ти ще пиеш млякото на Майката на банкета с другите остриета, а мен ще ме тикнат с останалата плява при ръцете. Стига преди това да не ме скъсат окончателно и да ме поднесат в дар на Майката.

Мия дръпна от пуретата си, присви очи срещу дима.

— Тогава най-добре е цяла вечер да оплакваш участта си.

Аш се извърна със смразяващ поглед.

— Приемам искрено съчувствието ти, Корвере. Моите благодарности.

— По дяволите съчувствието — усмихна се Мия. — Идваш при мен, получаваш решения.

Аш размаха ръце във въздуха.

— Ами решавай тогава.

— Аалеа все още не е дала своята благословия, Аш.

— И какъв шанс имам там?

— Ако продължаваш да търкаш пода, никакъв. Ако отидеш в Гроба и научиш нещо особено сочно…

— Игла в купа сено.

— По-добре да търсиш игла, отколкото да седиш тук и да отправяш молитви, нали?

Аш тикна в устата си върха на една от бойните си плитки и взе да го дъвче замислена.

— Аз ще дойда с теб — предложи Мия.

Ашлин вдигна очи.

— Гледаш да избягаш от Трики, нали?

— Това няма нищо общо с Трик.

— Сигурна съм.

Мия направи знака с кокалчетата. Гаврътна наведнъж уискито.

— Хайде, да тръгваме.

Аш направи физиономия и поклати глава.

— Мисля, че е най-добре да отида сама.

— Два чифта уши са по-добри от един.

— Да — сви рамене Аш. — И ти благодаря и прочие. Само че… не е редно. Ако не успея сама, може би изобщо не заслужавам да бъда тук.

Мия кимна. Колкото и да го криеше зад шеги и усмивки, приятелката й имаше достойнство. Гордееше се с уменията си. С баща си и с наследството му. И затова не искаше да бъде посветена с помощта на друг. И тъй, тя се надигна от леглото и прегърна здраво Аш.

— Богинята да бъде с теб! Пази се.

Аш я стисна толкова силно за гърба, че Мия сгърчи лице.

— След онзи номер с Диамо народът тук реши, че си безмилостна кучка. Но аз знам, че не си. Отвътре си добър човек, Корвере.

Мия целуна Аш по бузата и се усмихна.

— Не казвай на никого. Трябва да поддържам репутацията си.

— Говоря сериозно. Понякога се чудя какво, в името на ’паст, търсиш на това място, Мия.

— Ти откога се обръщаш към мен с „Мия“?

— Не се шегувам. Трябва да бъдеш сигурна.

— За кое?

Аш се вгледа в очите й. От усмивката й нямаше следа.

— Дали наистина искаш да бъдеш тук утре вечер.

— Че къде другаде да бъда?

Аш се канеше да каже още нещо, но погледът й се втвърди и тя се възпря. Забави се още миг с ръце върху кръста на Мия. Но сетне я пусна, измъкна се през вратата и изчезна надолу по коридора, за да открие Говорител Адонай. Мия затвори след нея и отново си легна. Постепенно цигарата догоря в ръката й.

За какво беше намекнала Аш? Нали за това бе се трудила. Това беше искала. През всичките години, разстояния, борби. Нещата, които бе сторила, за да се добере дотук, животите, които бе отнела по кървавия си път. От ръцете й капеше кръв. А сега само крачка я делеше от посвещението.

Една крачка по-близо до гърлото на Ремус.

Сърцето на Дуомо.

Главата на Скайва.

Те щяха да оправдаят всичко, нали?

Нали?

Черна фигура се примъкна в краката й. Прошепна като вятъра през зимните дървета.

-утре…

Мия кимна.

Утре.