Джей Кристоф
Нивганощ

1.
Първи път

Момчето беше красавец.

Кожа гладка като карамел, усмивка като медена роса. Буйни черни къдрици. Яки ръце, здрави мускули, а очите му, о, Дъщери, очите му! Дълбоки като бездънни кладенци. Притеглят те към себе си и докато те давят, пак те карат да се смееш.

Устните му, топли и леко извити, докоснаха нейните. Стояха прегърнати на Моста на шепотите, а по небесната дъга се разстилаше морава червенина. Той я галеше по гърба. Кожата й бе настръхнала. Потръпна от нежната му като перце целувка, сърцето й взе да се блъска, в душата й пламна копнеж.

Отдръпнаха се един от друг като танцьори, преди музиката да заглъхне, но струните в сърцата им още трептяха. Тя отвори очи — той се взираше в мъгливата светлина. Под тях каналът ромонеше и мудно се изливаше в океана. Точно както й се искаше и на нея. Точно както трябваше да направи и тя. И се молеше да не се удави.

Това бе последната й нивганощ в града. Част от нея не искаше да се сбогува. Но преди да замине, бе пожелала да научи. Дължеше си поне това.

— Сигурна ли си? — попита той.

Тогава тя го погледна в очите, хвана ръката му и прошепна:

— Сигурна съм.

 

 

Мъжът беше противен.

С рани от склеродермия по кожата и малка брадичка, която се губеше в гънките на тлъстата му небръсната шия. Слой слюнка по устата му, следи от уискито по бузите, носа и очите му. О, богове, очите му! Сини като пламналото от слънца небе. Блещукащи като звезди в застиналия пъленмрак.

Устните му се залепиха за халбата и изцедиха и последните капчици. Наоколо музиката и смехът се усилваха. Той се олюля още миг насред таверната, после хвърли монета на дървения бар и излезе, препъвайки се, на ярката дневна светлина. Замъглените му от алкохола очи огледаха калдъръма в далечината. Улиците се пълнеха с народ и той започна да си пробива път през навалицата към дома и забравата на съня. Не вдигна глава. Не забеляза приклекналата фигура върху каменния гаргойл на покрива отсреща, измазан с бял и сив хоросан.

Момичето го видя как куцука по Моста на братята. То вдигна Арлекиновата маска, за да всмукне от пуретата си. Сладникавият дим на карамфил се понесе във въздуха. Хищната му усмивка и здравите му като въжета ръце го накараха да потръпне, сърцето му взе да се блъска, в душата му пламна копнеж.

Последната й нивганощ в града. Част от нея все още не искаше да се сбогува. Но преди да замине, бе поискала той да узнае. Дължеше му поне това.

Една сянка с формата на котка се настани до нея на покрива. Беше плоска като хартия и полупрозрачна, черна като смъртта. Опашката й се уви собственически около глезена й. Хладните води се изтичаха през вените на града в океана. Точно както й се искаше и на нея. Точно както трябваше да направи и тя. Като все така се молеше да не се удави.

— … сигурна ли си? — попита котката сянка.

Момичето видя как мишената й се промъкна към леглото му.

Кимна бавно и прошепна:

— Сигурна съм.

 

 

Стаята беше малка, гола — повече от това не можеше да си позволи. Но бе наредила розоведри свещи и букет водни лилии върху чисти бели чаршафи с отгърнат край, сякаш за да го подканят да се пъхне в тях, а момчето бе се усмихнало на тази лъскаво-захаросана подредба.

Тя отиде до прозореца и се вгледа във величествения древен град Божигроб. В белия мрамор, в червеникавокафявите тухли и изящните кули, които целуваха опаленото от слънцата небе. На север Ребрата се издигаха на стотици метри в аления небосвод, малки прозорчета се взираха навън от издяланите в древната кост жилища. От кухината на Гръбнака течаха каналите, които насичаха плътта на града подобно на мрежата на обезумели паяци. Първото слънце отдавна бе се скрило. Дълги сенки покриха пълните с народ тротоари, когато лъчите и на второто избледняха и оставиха третия навъсен огненочервен брат да бди над опасностите на нивганощ. О, де да беше властвал абсолютенмрак! Тогава той нямаше да я види. Тя не искаше помощта му.

 

 

Момчето се приближи зад гърба й, обгърнат в прясна пот и тютюн. Плъзна ръце по кръста й. Като лед и огън пръстите му облизаха вдлъбнатините на хълбоците й. Тя се задъха, дълбоко в душата й се разбуди нещо древно. Ресниците й запърхаха като крилца на пеперуди над скулите й, когато ръцете му преминаха по връхчето на пъпа й, докоснаха леко ребрата й и обгърнаха гърдите й. Нейната кожа настръхна, щом дъхът му раздвижи косите й. Тя изви гръб, притисна се в твърдината на чатала му, улови буйните му къдри. Едва смогваше да си поеме дъх. Не можеше да проговори. Не искаше мигът да започва, нито да свършва.

Обърна се и въздъхна, щом устните им се събраха. С разтреперани, потни пръсти непохватно откопча ръкавелите на надиплените му ръкави. Свали ризите и на двама им, допря устни в неговите и се свлече на леглото. Само тя и той. Плът в плът. Вече не можеше да различи своите стонове от неговите.

Копнежът бе нетърпим, обхванал цялото й същество, ръцете й трепереха, докато галеха гладките възвишения на гърдите му, твърдата плът, която водеше в бричовете му. Пъхна пръсти вътре и погали пулсиращия огън, тежък като желязо. Плашещ. Замайващ. Той изпъшка шумно и потръпна като новородено жребче под ласката на ръката й, на дъха й в неговия.

Никога не е била толкова уплашена.

Нито веднъж за всичките й шестнадесет години.

— Довърши ме… — прошепна тя.

 

 

Стаята беше разкошно обзаведена; от онези, дето само богаташите могат да си позволят. Но писалището бе обсипано с празни бутилки, а цветята на нощната масичка бяха увехнали в спарения мирис на нищетата. Момичето се зарадва, че вижда омразния й мъж да тъне в самота въпреки състоянието си. През прозореца видя как той окачи редингота си и остави оръфаната си триъгълна шапка върху празна гарафа. Опитваше се да се убеди, че ще успее. Че е твърда и остра като стомана.

Кацнала на покрива отсреща, тя огледа града долу — окървавените калдъръми, тайните тунели, високите катедрали от лъскава кост. Ребрата пронизваха небето над нея, усуканите канали извираха от разкривения Гръбнак. Първото слънце отдавна бе се скрило. Дълги сенки покриха пълните с народ тротоари, когато лъчите и на второто избледняха и оставиха третия, навъсен огненочервен брат да бди над опасностите на нивганощ. О, де да беше властвал пъленмрак! Тогава той нямаше да я види. Тя не искаше той да я види.

 

 

Тя протегна умните си пръсти, притегли сенките към себе си и захвана да сплита и увива черните паяжинни нишки, докато те се спуснаха над раменете й като наметало. Тогава изчезна от света. Стана прозрачна, подобно на петно върху картина на силуета на града. Скочи във въздуха до прозореца му и се повдигна на перваза. Отвори бързо стъклото и се мушна в стаята безшумно като котката сянка, която я следваше. Измъкна камата от колана си. Дишаше тежко. Дълбоко в душата й се разбуди нещо древно. Ресниците й запърхаха като крилца на пеперуди на фона над скулите й и, свита невидима в ъгъла, тя видя как той си напълни чаша с трепереща ръка.

Дишаше твърде шумно. В главата й цареше хаос. Ала той беше прекалено пиян, за да забележи — зареян бе някъде в спомените за скърцането на хиляди разтегнати вратове, хиляди чифта крака, танцуващи под музиката на палача с примката. Кокалчетата й побеляха върху дръжката на камата, докато го наблюдаваше от мрака. Едва смогваше да си поеме дъх. Не можеше да проговори. Не искаше мигът да започва, нито да свършва.

Той отпи от чашата и въздъхна. С разтреперани, потни пръсти непохватно откопча ръкавелите на надиплените си ръкави. Свали ризата си, прекоси с накуцване дъсчения под и се свлече на леглото. Бяха само тя и той, дъх за дъх. Нейният край или неговият — тя вече не можеше да каже със сигурност.

Чакането бе непоносимо, тялото й се обливаше в пот. Мракът потрепери. Тя си спомни коя е, какво бе й отнел този мъж, всичко, което щеше да последва, ако се провалеше. Събра смелост, захвърли плаща от сенки и пристъпи напред.

Той ахна, сепна се като новородено жребче, когато тя излезе на червената слънчева светлина с усмивката на Арлекино наместо своята.

Никога не бе виждала толкова уплашен човек.

Нито веднъж за всичките си шестнадесет години.

— Довърши ме… — прошепна той.

 

 

Той лежеше отгоре й с бричовете около глезените си. Устните му на шията й, сърцето й в гърлото й. Някъде между копнежа и страха, любовта и омразата измина вечност и тя почувства как той, огнен и невероятно твърд, се притиска в деликатната нежност между краката й. Пое си дъх, навярно за да заговори (но какво щеше да каже?) и тогава последва болка, болка. О, Дъщери, как болеше само. Той бе проникнал в нея, онова нещо беше в нея — грубо и реално, и тя изкрещя въпреки волята си, прехапвайки устна, за да заглуши пороя от писъци.

Той не чуваше, нехаеше, притискаше я под тежестта си, забиваше се в нея отново и отново. Мигът по нищо не приличаше на нежните образи, родени от въображението й. С разкрачени крака и свит стомах тя риташе по постелката и жадуваше той да спре. Да почака.

Това ли беше то?

Това ли?

Ако по-късно всичко се объркаше, това щеше да е последната й нивганощ в този свят. А тя бе научила, че първият път обикновено е най-ужасният. Мислеше си, че е готова; достатъчно увлечена, достатъчно влажна, достатъчно желаеща. И всичко, което бяха й казали уличните момичета между смеха и многозначителните погледи, не важеше за нея.

— Затвори очи — бяха я посъветвали те. — Скоро ще свърши.

Ала той тежеше много, а тя се мъчеше да не заплаче и й се искаше да бъде другояче. Беше мечтала за това, надяваше се, че ще бъде нещо специално. Но сега си мислеше, че цялата работа е груба и недодялана. Никаква магия или фойерверки. Само тежестта му върху гърдите й, болката от тласъците му, докато тя пъшкаше с изопнато лице и го чакаше да свърши.

Той притисна устни в нейните, обгърна страните й. И в този миг пламъчето пак присветна сладко въпреки тромавите движения, пъшканията и болката. Тя отвърна на целувката му и в жилите й се разля огън, мускулите й се изопнаха. Той притисна лицето си в косите й, потръпна, умирайки за миг, и накрая се отпусна отгоре й — неподвижен, плувнал в пот, омаломощен.

Тя остана да лежи задъхана. Облиза потта му от устните си. Въздъхна.

Той се превъртя настрани, сви се на чаршафите до нея. Тя протегна ръка между краката си и напипа влага, рана. Размазана по пръстите и бедрата й. Върху чистите постели с отгърнатия край, сякаш за да го подканят да се пъхне в тях.

Кръв.

— Защо не ми каза, че ти е за първи път?

Тя замълча. Взираше се в червените си пръсти.

— Съжалявам — прошепна той.

Тогава тя го погледна.

И тозчас извърна очи настрани.

— Няма за какво.

 

 

Тя го притискаше с колене към земята. Ръката му — на китката й, камата й — на гърлото му. Някъде между борбата и свистенето, зъбите и молбите измина вечност и накрая острието се заби, остро и невероятно твърдо, заби се във врата му и спря в гръбнака му. Той пое жадно дъх, вероятно за да заговори (но какво щеше да каже?), и тя видя в очите му болка, болка. О, Дъщери, как болеше само! Камата бе проникнала в него, тя беше в него — забивайки се безпощадно, докато той се мъчеше да изкрещи, но ръката й запуши пороя от писъци.

Обладан от ужас, отчаян, той взе да драска по маската й, докато тя въртеше острието. Мигът по нищо не приличаше на жестоките образи, родени от въображението й. С разкрачени крака и рукнал врат той риташе по постелята и жадуваше тя да спре. Да почака.

Това ли беше то?

Това ли?

Ако всичко бе се объркало, това щеше да е последната й нивганощ в този свят. А тя знаеше, че първият път обикновено е най-страшният. Мислеше си, че не е готова; не е достатъчно силна, не е достатъчно хладнокръвна, а уверенията на стария Меркурио не важаха за нея.

— Не забравяй да дишаш — беше я посъветвал той. — Скоро ще свърши.

Той се мяташе, а тя го държеше да не мърда и се питаше дали винаги ще е така. Беше си представяла, че мигът ще бъде пропит с жестокост. Дан, която трябва да се изплати, а не опияняваща минута. Сега обаче си мислеше, че цялата работа е красива и изящна като балет. Гърбът му се изви под нея. Страхът в очите му, щом свали маската й. Блясъкът на забитото острие, ръката върху устата му, тя кима, успокоява го с майчина нежност и го чака да свърши.

Той одра бузата й, стаята се изпълни с противната воня от дъха и лайната му. И в този миг пламъчето присветна — от ужаса се роди милостта, макар той да заслужаваше края си още сто пъти по толкова. Тя измъкна камата, заби я в гърдите му и топлата струя обля ръцете й. Мускулите му се изопнаха. Той се вкопчи в пръстите й, въздъхна, умирайки, и се отпусна под нея — неподвижен, плувнал в пот, омаломощен.

Тя остана отгоре му, задъхана. Вкуси солта и алената кръв. Въздъхна. Превъртя се настрани, чаршафите наоколо й бяха изпомачкани. Докосна лицето си и напипа влага, топлина. Размазана по ръцете и устните й.

Кръв.

— Чуй ме, Ния — прошепна тя. — Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб. Приеми го.

Котката сянка наблюдаваше от таблата на леглото. Наблюдаваше я така, както могат само безоките. Не каза нито дума.

Нямаше нужда.

 

 

Безмълвните лъчи на слънцето по кожата й. Мократа от пот гарвановочерна коса в очите й. Тя обу кожените си бричове, напъха се в сивата като хоросан риза, навлече ботушите от вълча кожа. Разранена. Окървавена. Но доволна. Или почти.

— Стаята е платена за цялата нивганощ. Ако я искаш.

Момчето за наслади я наблюдаваше от другия край на леглото, подпряло глава на лакътя си.

— Ами парите ми?

Тя посочи кесията до огледалото.

— По-млада си от редовните ми — каза той. — Нямам много жени, на които им е за първи път.

Тогава тя се погледна в огледалото — бледа кожа и черни очи. По-млада за годините си. И макар че свидетелството за обратното засъхваше по кожата й, за миг отново й беше трудно да мисли за себе си като за нещо повече от момиче. Нещо крехко и уплашено, нещо, което шестнадесетте години в този град така и не успяха да калят.

Беше натикала ризата обратно в бричовете си. Провери дали маската на Арлекино е в наметалото й. Камата — на колана й. Бляскава и остра.

Палачът скоро щеше да си тръгне от таверната.

— Трябва да вървя.

— Може ли да те попитам нещо, мидоня?

— Питай.

— Защо аз? Защо сега?

— Защо не?

— Това не е отговор.

— Според теб аз трябваше да се запазя, така ли? Като дар? Сега завинаги ограбен?

Момчето замълча. Наблюдаваше я с дълбоките си като кладенци очи. Красиво като картина. Момичето извади пурета от сребърната си табакера. Запали я на една от свещите. Всмука дълбоко.

— Исках да разбера какво е — рече накрая. — В случай че умра.

Сви рамене и изпусна дима.

— Сега вече знам.

И потъна в сенките.

 

 

Безмълвните лъчи на слънцето по кожата й. Сивото като хоросан наметало се спускаше по раменете й, превръщаше я в сянка на мрачната светлина. Беше застанала под мраморната арка на площад „Кралят просяк“, а третото безлико слънце не помръдваше на небето. Спомените за края на палача изсъхваха с петната от кръв по ръцете й. Спомените за устните на момчето за наслада изсъхваха с петната по бричовете й. Разранена. С въздишка на уста. Но доволна. Или почти.

— Виждам, че не си умряла.

Старият Меркурио я гледаше от другия край на арката, нахлупил ниско триъгълната си шапка, с пурета между устните. Виждаше й се някак смален. Отслабнал. Остарял.

— Не защото не опитах — отвърна момичето.

Тогава го погледна — изцапани ръце и гаснещи очи. По-стар за годините си. И макар че свидетелството за обратното хващаше коричка по кожата й, за миг отново й беше трудно да мисли за себе си като за нещо повече от момиче. Нещо крехко и уплашено, нещо, което шестгодишното обучение под негово наставление така и не я кали.

— Дълго няма да те виждам, нали? — попита тя. — Може никога да не те срещна отново.

— Ти го знаеше. Сама го избра.

— Не знам дали изобщо имаше избор.

Тя разтвори юмрук, в дланта й — кесия от овча кожа. Старецът прие възнаграждението и изброи съдържанието му с изцапания си с мастило пръст. Трак-трак. Окървавени. Двадесет и седем зъба.

— Явно палачът е изгубил няколко — обясни тя.

— Те ще разберат — Меркурио й подхвърли зъбите. — Отиди на седемнадесетия пристан, щом удари шестата камбана. Дюимерска бригантина на име „Поклонникът на Трелена“. Свободен кораб, който не плава под айтриянско знаме. Той ще те отведе там.

— Където ти не можеш да ме последваш.

— Аз те обучих добре. Продължаваш сама. Премини през прага на Църквата преди началото на Септимус, иначе ще изпуснеш късмета си.

— … Разбирам.

В сълзящите му очи проблесна обич.

— Ти си най-добрият ученик, когото съм изпращал в Червената църква. Там ще разпериш криле и ще полетиш. И пак ще ме видиш.

Тя извади камата от колана си. С наведена глава я сложи отпред на ръката си. Острието бе изработено от гробнакост и блещукаше бяло и здраво като стомана. На дръжката бе изваяна врана в полет. Червените кехлибарени очи светеха на алените лъчи.

— Задръж я. — Старецът подсмръкна. — Пак е твоя. Ти си я спечели. Най-накрая.

Тя огледа камата от всички страни.

— Да я кръстя ли?

— Може, но какъв е смисълът?

— Ето тази част — тя докосна върха. — С която ги пронизваш.

— О, браво! Внимавай да не се порежеш с този остър ум.

— Всички велики остриета си имат имена. Такъв е обичаят.

— Глупости. — Меркурио взе камата, задържа я между двама им. — Кръщаването на кинжала е нещо, с което героите губят времето си, момиче. Мъже, за които хората пеят песни, съчиняват приказки, кръщават на тях децата си. За теб и мен остава пътят на сенките. И ако изиграеш правилно ходовете си, никой никога няма да узнае името ти, а още по-малко острието изкормващо свине в колана ти.

— Ще бъдеш слух. Шепот. Мисълта, дето буди нощем кучите синове в този свят и ги кара да се обливат в пот. Ти никога няма да станеш ничий герой, момиче.

Меркурио й върна камата.

— Но ще всяваш страх у героите.

Тя се усмихна. Внезапно я обзе дълбока печал. Постоя още миг. Приближи се. Целуна го нежно по грапавите бузи.

— Ще ми липсваш.

И потъна в сенките.

2.
Музика

Небето плачеше.

Или поне така му се струваше. Момиченцето знаеше, че водата, която пада от тъмносивото петно отгоре, се нарича дъжд. То едва-що бе навършило десет годинки, но беше достатъчно голямо, за да знае. И въпреки това продължаваше да си представя, че от сивото глазирано лице се стичат сълзи. Много по-студени от неговите. Без соления им и парлив вкус. Но все пак небето наистина плачеше.

И какво друго му оставаше в такъв момент?

Момиченцето стоеше на Гръбнака над форума. В краката му лъщеше гробнакост, студен вятър развяваше косите му. Хората се събираха долу на площада, отворили усти, с пожълтели зъби и свити юмруци. Пълчищата бяха се стекли край ешафода в сърцето на форума и момичето се питаше дали ако го съборят, хората отгоре ще могат пак да се приберат по домовете си?

Никога не бе виждало такова гъмжило. Мъже и жени с различно телосложение и форма, деца почти на същата възраст. Всички бяха облечени в дрипи. Воят им бе уплашил момиченцето и то бе хванало майка си за ръка и силно я стискаше.

Майка му сякаш не забелязваше. Като всички останали бе вперила поглед в ешафода. Но не плюеше по мъжете пред примките, не хвърляше развалени храни и не крещеше с омраза през стиснати зъби „Предател!“. Доня Корвере стоеше в черната си дреха, подгизнала от сълзите на небето, като статуя над още празна гробница.

Все още. Но не задълго.

Момиченцето искаше да попита защо майка му не плаче. Знаеше какво значи „предател“ и затова искаше да пита. Ала някак бе разбрало, че тук не е място за приказки. Затова си мълчеше.

И наблюдаваше.

На ешафода под тях стояха шестима мъже. Единият с качулка на палач — черна като пъленмрак. Другият със свещеническо расо — бяло като гълъбово перо. Ръцете на останалите четирима бяха вързани с въжета, а в очите им блестеше бунт. Но щом палачът надяна примките на вратовете им, тя видя как непокорството се отцеди от лицата им заедно с кръвта. Години след това неведнъж щеше да слуша колко смел е бил баща й. Ала докато го гледаше сега от високото, там, в края на редицата, знаеше, че той се страхува.

Едва на десет, детето вече бе познало цвета на страха.

Свещеникът прекрачи напред и удари с тоягата си по дъските. С брада като храсталак и рамене на вол, той приличаше повече на разбойник, убил свят човек и задигнал дрехите му. На синджира около врата му висяха трите слънца и се опитваха да греят с потъмнялото си злато, но облаците в плачещото небе не им позволяваха.

Гласът на мъжа се точеше като карамел — черен и сладък. Говореше обаче за престъпления срещу айтриянската република. За предателство и вероломство. Светият разбойник призова Светлината за свидетел (момиченцето се почуди дали Светлината има избор) и назова по име всеки от мъжете.

— Сенатор Клавдий Валенте.

— Сенатор Марконий Албари.

— Генерал Гай Максиний Антоний.

— Джустикус Дарий Корвере.

Името на баща й, последната нота в най-печалната песен, която бе чувала. Очите й плувнаха в сълзи и светът изгуби резките си очертания. Колко дребен и блед изглеждаше той там сред виещото море. Колко самотен. Тя си го спомни такъв, какъвто беше доскоро; снажен, горд и силен. О, колко силен само. Бронята му от гробнакост бе бяла като пряспа сняг през зимата, наметалото се разливаше като пурпурна река на раменете му. А когато се усмихваше, сините му грейнали очи се сгъваха в ъгълчетата.

Бронята и наметалото сега ги нямаше, на тяхно място — дрипи от мръсно зебло. По лицето му — синини, подобни на тлъсти боровинки. Дясното му око бе се затворило и подуло, другото бе се забило в краката му. Момиченцето жадуваше баща му да го погледне. Жадуваше да се върне с тях вкъщи.

— Предател! — ревеше тълпата. — Накарай го да потанцува!

Момичето не разбираше какво говорят. Музика не се чуваше.^[1]

Светият разбойник погледна стените с бойниците, реброродените и властниците, струпани горе. Целият сенат бе се стекъл за зрелището, имаше близо стотина люде, издокарани с пурпурните си роби, впили безмилостни погледи в ешафода долу.

Вдясно от сената стояха групичка мъже с бели брони. С кървавочервени наметала. Мечове, измъкнати от ножниците, обвити във виещи се пламъци. Наричаха ги луминати. Тя знаеше това отлично. Мъжете бяха братя по оръжие на баща й преди изменничеството.

Наоколо цареше оглушителна врява.

Сред сенаторите стоеше красив тъмнокос мъж с пронизващи черни очи. Носеше бели мантии, гарнирани с най-тъмния пурпурен плат — одеждите на консула. И момиченцето, което не знаеше — о, какво ли знаеше то — се досещаше поне, че това е човек с ранг. Далеч над свещениците, войниците или тълпата, която ревеше да се танцува, без музика. По неговата дума тълпата щеше да освободи баща му. По неговата дума Гръбнакът щеше да се срине, Ребрата да се превърнат в прах, а Аа, самият Бог на Светлината, да затвори трите си очи и над ужасната процесия да се спусне благословен мрак.

Консулът бе излязъл напред. Многолюдието долу притихна. И щом красивият мъж заговори, момиченцето стисна ръката на майка си с надежда, каквото хранят само децата.

— Тук в град Божигроб, на Светлината на Аа и по единодушното съгласие на айтриянския сенат, аз, консул Юлий Скайва, обявявам обвиняемите за виновни в организирането на бунт срещу нашата славна република. За предателите на айтриянските граждани има само една присъда. Една присъда за тези, които искат отново да надянат оковите на кралско робство на народа ни.

Дъхът на момиченцето секна.

Сърцето му взе лудо да бие.

— Смърт.

Рев. Заля го като порой. Погледна с ококорени очи красивия консул, после светия разбойник, майка си — спри ги, миличка мамо, — ала очите на майка му бяха заковани върху мъжа долу. Само долната й устна потрепери и издаде страданието й. Но момиченцето не издържа; викът се надигна от него и се изля през устните му

не-не-не

и сенките по целия форум потрепериха пред яростта му. Мракът в краката на всеки мъж, на всяка девойка и всяко дете, тъмнината, хвърляна от светлината на скритите слънца, все едно колко слаба и бледа да беше, чуй, о, благородни ми приятелю, тези сенки се разтрепериха.

Ала никой не забеляза. Никой не се интересуваше.^[2]

Очите на доня Корвере не се откъсваха от съпруга й. Тя прегърна момиченцето, притисна го до себе си. С една ръка през гърдите. С другата през врата. Толкова силно, че то не можеше да помръдне. Не можеше да се обърне. Не можеше да си поеме дъх.

Представете си я сега; майката и лицето на дъщерята, притиснато в полите й. Настръхналата вълчица предпазва малкото си от убийството, което се разиграва долу. Ще ви бъде простено за тази картина. Простено, защото грешите. Майката държеше дъщеря си, обърната напред, за да вкуси всичко. Всяка хапка от горчивото угощение. Всяка трошичка.

Момиченцето видя как палачът опита примките една по една. После, накуцвайки, отиде до края на ешафода, повдигна качулката си и плю. Момичето зърна лицето му — пожълтели зъби, сива набола брада, заешка уста — толкоз. Някакъв глас в него изкрещя Не гледай! Не гледай! и то затвори очи. Майка му го бе стиснала още по-силно, шепотът й бе остър като бръснач.

— Никога не трепвай — изрече тя тихо. — Никога не се страхувай.

Момиченцето почувства думите в гърдите си. В най-дълбокото, най-черното място, където надеждата, която децата таят, а възрастните оплакват, чезне и се изгубва като прах, разнасян от вятъра.

И отвори очи.

Тогава той вдигна глава. Баща му. Само един поглед през дъжда. То често щеше да се пита какво ли си е мислил в онзи миг, в лицето на нивганощите. Ала нямаше думи, дето да могат да преминат през свистящата завеса. Само сълзи. Само плачещото небе. Палачът дръпна лоста и подът се отвори. И ужасено, то най-сетне разбра. Най-сетне я чу.

Музиката.

Погребалната песен на присмехулната тълпа. Рязкото опъване, проскърцването на въжето. Гър-гър-гъргоренето на обесения, прекъснато от ръкоплясканията на светия разбойник, на красивия консул и на гнилия, грешен свят. А на кресчендото на тази зловеща песен — краката ритат, лицето моравее, бащата бе започнал танца си.

Татко…

— Никога не трепвай. — Студен шепот в ухото. — Никога не се страхувай. И никога, никога не забравяй.

Момиченцето бавно кимна.

Изхвърли с въздишка надеждата.

И видя как баща му умря.

 

 

Тя стоеше на палубата на „Поклонникът на Трелена“ и гледаше как градът се смалява в далечината. Мостовете и кулите на столицата избледняха и накрая останаха само Ребрата; шестнадесет костни дъги, които се подаваха от хоризонта, докато и те най-после изчезнаха в мъглата.

Стискаше побелелите от сол перила, засъхналата кръв под ноктите й бе хванала коричка. В колана й — кама от гробнакост, в кесията й — зъбите на палач. Черните очи отразяваха мрачното червено слънце над главата й, а отзвукът от по-малкия му, по-син брат още огласяше небето на запад.

Котката сянка бе се свила в мрака в краката й, макар да нямаше нужда от нея. Там беше по-хладно, нали разбирате. Някой по-наблюдателен можеше да забележи, че сянката на момичето е малко по-черна от другите. Някой по-наблюдателен можеше да забележи, че е черна за двама.

За късмет, на борда на „Поклонникът“ нямаше такива.

Тя не беше хубавица. О, легендите, които сте чували за убийцата, сринала айтриянската република, несъмнено описват красотата й като неземна; млечнобяла кожа, стройна фигура и изящни устни. И тя действително притежаваше тези качества, но обрисуването е… малко неточно. В края на краищата „млечнобяла“ е хубав израз за „бледа“. „Стройна“ е думата, с която поетът заменя „недохранена“.

Бледата й кожа и нейните хлътнали страни й придаваха изгладнял, изтощен вид. Гарвановочерната й коса стигаше до ребрата, без нащърбения перчем, който сама бе отрязала. Устните и кожата под очите й изглеждаха вечно посинели, а носът бе чупен поне веднъж.

Ако лицето й беше пъзел, повечето хора щяха да го приберат в кутията недовършен.

Освен това беше ниска. Слаба като вейка. Бричовете й нямаше на какво да се държат. Не беше красавица, за която влюбени да дават живота си, армии да влизат в бой, герои да посичат богове или демони. Точно обратното на това, дето сте чували от поетите, сигурен съм. Ала тя имаше обаяние, благородни ми приятели. А вашите поети са глупци.

„Поклонникът на Трелена“ беше двумачтова бригантина, а моряците на борда й бяха родом от островите Дюим. Вратовете им бяха украсени с огърлици от зъби на морски дракони в знак на преклонение пред тяхната богиня Трелена^[3]. Век по-рано айтриянската република бе завладяла народа на дюимерите, които имаха черна кожа и се извисяваха с една глава и гърди над средния айтриянец. Според легендата те произлезли от дъщерите на великани, съвкупявали се със сладкодумни мъже, но при едно по-щателно вглеждане логиката на сказанието се пропуква.^[4] Казано простичко, като народ били едри като бикове и яки като пироните в ковчег, а склонността им да украсяват лицата си с татуировки на левиатани разваляло още повече първото впечатление.

Но въпреки страховития им вид, дюимерите се отнасят с пътниците си не толкова като с гости, колкото като със свещен товар. И тъй, макар на борда да пътуваше сама шестнадесетгодишна девойка, въоръжена само с парче заострена гробнакост, на никого от моряците не му минаваше през ум да я задява. За жалост, сред екипажа на „Поклонникът“ имаше и неколцина, които не бяха родом от Дюим. И на един от тях му хрумна, че си струва да си поиграе със самотното момиче.

Едва ли ще излъжем, ако кажем, че винаги освен в самотата си, а понякога, уви, дори и тогава, можеш да разчиташ на компанията на глупци.

Мъжът беше конте. Айтриянски франт с гладки гърди и достатъчно чаровна усмивка, за да вкара някоя и друга жена в леглото си. Филцовата му шапка бе закичена с пауново перо. Седем седмици щяха да изминат, преди „Поклонникът“ да акостира в Ашках, а за мнозина това си е дълго чакане само с една ръка за компания. И тъй, контето се облегна на перилата до нея и й предложи перушинено пухестата си усмивка.

— Хубавица си.^[5]

Тя му хвърли бърз преценяващ поглед, после отново извърна към морето черните си като въглени очи.

— Не ме закачайте, сър.

— О, я стига, хубавице. Не се дърпай. Държа се приятелски с теб.

— Аз си имам достатъчно приятели, благодаря ви, сър. Моля ви, оставете ме на мира.

— На мен ми се вижда точно обратното, девойко.

Той протегна твърде мило ръката си и отмести леко косата от бузата й. Тя се завъртя, приближи се с усмивка, която в действителност бе най-красивото нещо у нея. Извади камата си, притисна я в източника на повечето мъжки неволи и заговори. Усмивката й се разширяваше ведно с очите му:

— Ако още веднъж ме пипнете с пръст, сър, ще нахраня драконите със съкровището ви.

Паунът изцвърча, щом натиснаха по-силно сърцето на проблемите му — без съмнение проблемът вече бе се смалил. Мъжът пребледня и отстъпи назад, преди някой от другарите му да стане свидетел на неблагоразумието му. И като се поклони възможно най-изящно, се измъкна незабележимо, за да убеди себе си, че в края на краищата ръката му е по-добра компания.

Момичето се обърна към морето. Пъхна камата обратно в колана си.

Както казах, и то си имаше чар.

 

 

Тъй като не искаше да привлича повече внимание, девойката се показваше навън само в часовете за хранене или излизаше да глътне чист въздух в мъртвилото на нивганощ. През останалото време бе напълно доволна да си лежи в хамака в каютата и да чете томовете, които бе й дал старият Меркурио. Избождаше очите си с ашкахското писмо, но котката сянка й помагаше с най-трудните пасажи. Свита в гънките на косата й, тя наблюдаваше през рамото й, докато девойката четеше „Алхимични истини“ на Хипация и едно прашасало копие на Плинис „Теории за Гърлото“^[6].

В момента бе се привела над „Теориите“, бръчка загрозяваше гладкото й чело.

— опитай пак… — прошепна котката сянка.

Момичето разтри слепоочията си и трепна.

— Заболя ме главата.

— о, горкото момиче, да го цункам ли…

— Тази книга е за деца. Бебетата ги учат на такива неща.

— книгата не е била писана за айтриянска публика…

Момичето се върна към изписания със ситни букви ръкопис. Изкашля се и зачете на глас:

— Небето над айтриянската република се огрява от три слънца, за които се вярва, че са очите на Аа, Бога на Светлината. Неслучайно мръсните често наричат Аа Всевиждащия.

Тя вдигна вежди и погледна котката сянка.

— Аз се мия достатъчно.

— плинис е бил от елита…

— Искаш да кажеш кретен.

— продължавай…

Въздишка.

— Най-голямото от трите слънца представлява жарко червено кълбо, наречено Саан. Виждащият. Той се тътри по небосвода като бригантина, дето си няма друга работа, и почти сто седмици не слиза от там. Второто слънце се нарича Сааи. Знаещият. По-малък и със синкаво лице Сааи изгрява и залязва по-бързо от брат си…

— сродник… — поправи я котката сянка — … в староашкахския няма дума за брат и сестра…

— По-бързо от сродника си и престоява по четиринадесет седмици наведнъж, като почти два пъти толкова време прекарва отвъд хоризонта. Третото слънце е Шиих. Наблюдателят. Това е мъждив жълт гигант, който прекосява небето за почти същото време като Саан.

— много добре…

— Между мудното странстване на трите слънца айтриянците виждат истинска нощ, която наричат пъленмрак, само за кратък отрязък от време на всеки две години и половина. В останалото време — всяка вечер жадуват за миг тъмнина, в който да пият с другарите си, да се любят с любимите си…

Момичето замълча.

— Какво означава oshk? Меркурио никога не ме е учил на тази дума.

— очакван…

— Значи има нещо общо със секса.

Котката сянка се премести на другото й рамо, без да разбута нито един кичур.

— означава „да се любиш, без да обичаш“…

— Ясно — момичето кимна — … да се любят с любимите си, да чукат курвите си или някого другиго — трябва да понасят вечната светлина на тъй наречената „нивганощ“, огрявана от едно или повече от очите на Аа в небето.

— Понякога три години наред без капка истински мрак.

Девойката затвори с глух звук книгата.

— отлично…

— Главата ме боли ужасно.

— писмото на ашкахите не е било предназначено за слабоумци…

— Е, много ти благодаря.

— нямах предвид теб…

— Без съмнение — тя се изправи и се протегна, разтърка очите си. — Да излезем на свеж въздух.

— нали знаеш, че не дишам…

— Аз ще дишам. Ти гледай.

— както кажеш…

Двете се качиха тихомълком на палубата. Нейните стъпки бяха по-тихи от шепот, а тези на котката сянка — напълно безшумни. Отгоре чакаха бурните ветрове, които отбелязваха идването на нивганощ — синият спомен за Сааи избледняваше бавно на хоризонта, оставяйки Саан да хвърля сам мрачното си червено сияние.

Палубата на „Поклонникът“ бе почти празна. На кормилото стоеше едър кормчия с набраздено лице, в наблюдателницата на върха на мачтата двама моряци бяха на вахта, а един юнга (по-висок с около две глави от нея) подремваше върху дръжката на парцала си и сънуваше прегръдките на любимата си. От петнадесет дни корабът плаваше на юг в Морето на мечовете покрай нащърбената ивица на Лийс. В далечината момичето видя още един кораб, замъглен от светлината на Саан. Тежък дредноут, развял знамето с трите слънца на айтриянския флот, разсичаше вълните като кама от гробнакост гърлото на стар палач.

Кървавата смърт, с която бе дарила палача, й тежеше. Повече от спомена за гладката твърдина на момчето за наслада, за потта, дето бе оставило да засъхне по кожата й. И макар че тази фиданка щеше да разцъфне в убийца, от която другите убийци с право щяха да се страхуват, в този миг тя беше един току-що откъснат цвят и спомените за лицето на палача, когато прерязваше гърлото му, я… объркваха. Не е лесно да видиш как човек се подхлъзва от мощния живот към неотменимата смърт. Още по-трудно е да бъдеш този, който го блъска. И въпреки обучението на Меркурио, тя още бе шестнадесетгодишно момиче, което тъкмо бе извършило първото си убийство. Във всеки случай първото замислено убийство.

 

 

— Здравей, хубавице.

Гласът я изтръгна от унеса й и тя се прокле за непредпазливостта си. Какво бе я учил Меркурио? Никога не оставай с гръб към стаята. И дори да потърсеше оправдание за нехайството си в наскоро пролятата от нея кръв или в това, че палубата на кораба не е никаква стая, чу върбовата пръчка, която старият убиец би вдигнал в отговор.

— Два пъти нагоре по стълбите! — щеше да излае той. — Дотам и обратно!

Девойката се обърна и видя младия моряк с шапката с пауново перо и с усмивката на прелъстител. С него имаше още един мъж, широкоплещест, с мускули, опънали ръкавите на ризата му като орехи, натъпкани в зле скроени торби. Ако се съдеше по външния му вид, бе също айтриянец, загорял и синеок, сивият отблясък на улиците в Божигроб бе запечатан в погледа му.

— Надявах се пак да те срещна — рече Пауна.

— Корабът е твърде малък, за да се надявам на друго, сър.

— „Сър“, така ли? Последния път заплаши да отрежеш най-скъпите ми части и да нахраниш с тях рибите.

Тя наблюдаваше момчето. Оглеждаше изпод ресниците си натъпканата с орехи торба.

— Не беше заплаха, сър.

— Тогава значи дръзко самохвалство? Празни приказки, за които, сигурен съм, ми дължиш извинение.

— А вие бихте ли приели извинението, сър?

— Долу в каютите, безспорно.

Сянката й се раздвижи като водата във воденичен вир, когато дъждът целува повърхността. Пауна обаче не се отказваше от униженията си, а главорезът с орехите — от сладката болка, с която щеше да я дари, ако имаше на разположение пет-шест минути с нея в някоя кабина без прозорци.

— Нали разбирате, че трябва само да извикам.

— И колко силен ще бъде викът ти — усмихна се Пауна, — преди да изхвърлим кокалестия ти задник през борда?

Тя погледна кормчията. После — наблюдателницата. Падането в океана би я обрекло на смърт — дори „Поклонникът“ да се върнеше, тя можеше да плува на йота по-добре от котвата му, а Морето на мечовете гъмжеше от дракони подобно на момче за наслада край доковете, налазено от раци.

— Не много — съгласи се тя.

— простете, благородни приятели…

Гласът стресна мъжете — не бяха чули някой да се приближава. Двамата се обърнаха. Пауна пуфтеше и се мръщеше, за да скрие внезапния си страх. И там на палубата зад тях, разбойниците видяха как котката от сенки ближе лапата си.

Беше тънка като стар пергамент. Силует, изрязан от ивица мрак, но не чак толкова плътен, та да не могат да видят палубата зад нея. Гласът й бе шепот на сатенени постели върху студена кожа.

— боя се, че сте си избрали неподходящото момиче за танци…

Хлад пролази в душите им — лек като шепот и вледеняващ. Някакво движение привлече погледа на Пауна и той осъзна с нарастващ ужас, че сянката на момичето е по-голяма, отколкото е редно или възможно да бъде. А най-лошото беше, че се движи.

Ченето на Пауна увисна, когато момичето срита с ботуш съучастника му в слабините с такава сила, та да осакати неродените му деца. Разбойникът с орехите се преви, тя го улови за ръката и го преметна през перилата в морето. Премести се зад Пауна и той изруга, но така и не можа да вдигне крак — като че ли в сянката на момичето ботушите му бяха залепнали за палубата. Тя го ритна силно отзад и той заби лице в перилата, размазвайки носа си като кървав конфитюр по бузите си. Момичето го обърна и с нож на гърлото го притисна с мъчително извит гръбнак в парапета.

— Моля ви за извинение, госпожице — изпъшка той. — Кълна се в Аа, не исках да ви обидя.

— Как се казвате, сър?

— Максиний — прошепна той. — Максиний, с ваше позволение.

— Знаеш ли какво съм аз, Максиний, „с ваше позволение“?

— З-здра…

Гласът му потрепери. Премести поглед към движещите се в краката й сенки.

— Здрачин.

При следващата глътка въздух Пауна видя, струпан пред очите си, незначителния си животец. Всички прегрешения и добрини. Провалите, триумфите и всичко по средата. Момичето усети познатия силует на рамото си — пърхане на тъга. Котката, която не беше котка, кацна на ключицата й, точно както беше кацнала на леглото на палача, когато го предаде на Гърлото. И макар да нямаше очи, момичето разбра, че тя гледа, запленена, живота в зениците на Пауна, като дете на куклен театър.

Разберете, тя можеше да пощади момчето. Със същата лекота на това място разказвачът можеше да ви излъже — с хитростта на шарлатанин, за да представи нашето момиче в милостива светлина.^[7]Ала истината, благородни ми приятели, беше, че тя не го пощади. Все пак сигурно ще намерите утеха във факта, че поне спря. Не за да се гаври, не за да злорадства.

За да се помоли.

— Чуй ме, Ния — прошепна тя. — Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този живот, тази смърт е моят дар за теб. Приеми го.

С лек тласък го запрати в разлютената паст на вълните.

Щом пауновото перо потъна, тя закрещя над воя на вятъра, оглушително като дяволите в Гърлото Човек зад борда! Човек зад борда! и не след дълго камбаните за тревога вкупом зазвъняха. Но докато „Поклонникът“ обърне назад, сред вълните не се виждаше ни следа от Пауна и торбата с орехи.

И като на шега, броят на кончините на нашето момиче се утрои.

Камъчета в лавината.

Капитанът на кораба беше дюимер на име Вълкояд — двуметров на ръст, с черни, сплъстени от солта къдрици. Съвсем разбираемо добрият капитан бе опечален от ранното слизане на хората от екипажа му и гореше от желание да узнае и най-малката подробност от случката. Но при разпита в каютата му дребничкото, бледо момиче, което вдигна тревогата, смънка, че айтриянците се счепкали и кавгата им свършила с размяна на юмруци и ругатни, пратила и двамата зад борда в моряшкия гроб. Вероятността две морски кучета, та било то и айтриянски глупци, да се сбият така, че да паднат в морето, бе нищожна. Но още по-невероятно беше това дете само да ги е пратило при Трелена.

Капитанът — този бродяга в сиво и бяло, обгърнат в мириса на изгорял карамфил — се надвеси над него. Той не знаеше кое е момичето, нито защо пътува за Ашках. Ала тъкмо когато пъхна лулата от змейска кост в устата си и драсна кутията с кремъка, за да запали смолата, погледът му случайно попадна върху палубата. Върху сянката, свита в краката на непознатото момиче.

— Най-добре е да не се показваш много до края на пътуването, девойче. — Капитанът изпусна дима в мрака помежду им. — Ще наредя да ти носят храната в каютата.

Момичето го огледа с очи, черни като Гърлото. Сведе глава към сянката си, тъмна като за двама. И с усмивка, сладка като медена роса, се съгласи с Вълкояд.

Тъй де, капитаните не са глупав народ.

3.
Безнадеждност

Нещо беше тръгнало след нея от онова място. Мястото над музиката, където умря баща й. Нещо изгладняло. Сляпо, нечисто съзнание, дето мечтаеше за рамене, увенчани с прозрачни крила. А тя — тази, която щеше да му ги даде в дар.

Момиченцето бе се тръшнало върху разкошното легло в майчините си покои с мокри от сълзи страни. Повит в пелени, брат й лежеше до нея и мигаше с големите си черни очи. Пеленачето не разбираше нищо от случващото се край него. Беше прекалено малко, за да знае, че баща му е свършил, а с него и светът наоколо.

Момиченцето му завиждаше.

Домът им се намираше високо в кухината на второто Ребро, върху стените от древна гробнакост бяха изваяни богато украсени фризове. През прозореца от оловна светлина отсреща се виждаха третото и петото Ребро, които се извисяваха на двеста метра над Гръбнака долу. Нивганощните ветрове виеха край застиналите кули и донасяха хлад от водите на залива.

Подът бе застлан с разкошни вещи — всичките от скъпо червено кадифе и от майстори от четирите краища на айтриянската република. Движеща се мекверкска статуя от Железния колегиум. Гоблени с милиони бодове, ушити от слепите гадателки от Ваан. Полилей от чист дюимерски кристал. Прислугата се движеше във вихрушка от ефирни дрехи и засъхващи сълзи, а в окото на този ураган стоеше доня Корвере и им заповядваше да се движат, движете се, в името на Аа, движете се.

Момиченцето бе седнало на леглото до братчето си. До гърдите си бе притиснало черен котарак, който мъркаше тихичко. Но той се наежи и изсъска, когато видя една по-дълбока сянка под завесите. Ноктите се забиха в ръчичките на момиченцето. Болката преряза вцепенението му и то го изтърва на пътя на приближаваща прислужница, която падна с писък. Величествена и разгневена, доня Корвере се обърна към дъщеря си.

— Мия Корвере, дръж това злощастно животно далеч от краката ни или ще тръгнем без него!

И като на шега научаваме името й.

Мия.

— Капитан Локвичка^[8] не е мръсен — каза почти на себе си Мия.

В стаята влезе момче в разцвета на юношеството си, зачервено от търчането по стълбите. На жакета му беше избродиран герба на фамилия Корвере — черна врана в полет на фона на червено небе, под нея кръстосани мечове.

— Мидоня, простете ми. Консул Скайва поиска…

Тежки стъпки го накараха да замълчи. Вратите се разтвориха широко и стаята се изпълни с мъже с белоснежни брони, с алени пера в шлемовете; сигурно си спомняте, наричаха ги луминати. Те напомниха на малката Мия за баща й. Предвождаше ги най-едрият мъж, когото бе виждала — подрязана брада опасваше вълчите черти на лицето, а в очите му проблясваше животинско лукавство.

Посред луминатите стоеше красивият консул, с черните си очи и поръбената с лилаво дреха — мъжът, произнесъл „… Смърт“, и бе се усмихнал, когато подът се разтвори под краката на баща й. Прислужниците се спотаиха в тъмните ъгли и оставиха майката на Мия като самотна фигура сред това снежно и кърваво море. Висока, красива, напълно сама.

Мия слезе от леглото, отиде до майка си и я хвана за ръката.

— Доня Корвере. — Консулът допря до сърцето си ръката с пръстени, отрупани със скъпоценни камъни. — Приемете съболезнованията ми в този миг на изпитание. Нека Аа да ви къпе вечно в светлината си.

— Вашата щедрост ме изпълва с покорство, консул Скайва. Аа да ви благослови за добротата ви.

— Аз искрено скърбя, мидоня. Преди да изпадне в немилост, вашият Дарий служи достойно на републиката. Публичните екзекуции винаги са били безвкусни събития. Но какво друго да направим с генерал, тръгнал срещу собствената си столица? Или с Джустикус, сложил корона на главата на въпросния генерал?

Консулът се огледа, видя прислугата, багажа, неразборията.

— Напускате ли ни?

— Ще погреба тялото на съпруга си във Вранско гнездо, в семейната крипта.

— Поискахте ли разрешение от джустикус Ремус?

— Честитя повишението на джустикус — мимолетен поглед към мъжа с вълчите черти, — плащът на съпруга ми му стои добре. Но защо трябва да искам позволението му?

— Не за да напуснете града, мидоня. За да погребете вашия Дарий. Не знам дали джустикус Ремус ще иска в мазето му да гние трупът на предател.

По лицето на доня Корвере се изписа разбиране.

— Не бихте дръзнали…

— Аз? — Консулът вдигна едната от изписаните си вежди. — Такава е волята на сената, доня Корвере. Джустикус Ремус получи имотите на починалия ви съпруг като награда, задето разкри гнусния му план срещу републиката. И почтените граждани ще видят, че това е справедлив десятък.

В очите на доня Корвере светна ярост. Тя погледна разтакаващите се прислужници.

— Оставете ни!

Момичетата избягаха от стаята. Доня Корвере насочи острия си поглед към консула. На Мия й се стори, че увереността му се разколеба, но накрая мъжът кимна на Вълчия.

— Изчакайте ме отвън, джустикус.

Тромавият луминат погледна майка й. Сведе очи към момичето. Големите му ръце, които можеха да обгърнат главичката му, потръпнаха. Момичето го погледна право в очите.

Никога не трепвай. Никога не се страхувай.

— Ваша воля, консуле. — Ремус кимна на хората си и сред съгласуваното туп-туп на тежките ботуши, стаята се изпразни с изключение на трима души.^[9]

Гласът на доня Корвере се заби като прясно наточен нож в презрял плод.

— Какво желаете, Юлий?

— Знаете отлично какво, Алин. Искам своето.

— То вече е ваше. Кухата ви победа. Скъпоценната ви република. Дано това ви топли нощем.

Консулът погледна надолу към Мия, усмивката му — черна като синина.

— Ти искаш ли да знаеш какво ме топли нощем, детенце?

— Не я поглеждайте! Не й говорете…

Плесницата му завъртя главата й на една страна, черните коси се разлетяха като парцаливи ленти. Но преди Мия да примигне, майка й извади от ръкава си дълга кама от гробнакост с дръжка, издялана като врана с кехлибарени очи. Притисна я с мълниеносна бързина в гърлото на консула, а отпечатъкът от дланта му се изкриви на лицето й, когато му изръмжа:

— Пипнете ли ме пак, ще прережа противното ви гърло, мерзавецо!

Скайва не трепна.

— Можеш да измъкнеш жената от калта, но никога калта от жената. — Той се усмихна с превъзходните си зъби и погледна Мия. — Нали знаете цената, която любимите ви хора ще платят, ако забиете острието по-надълбоко. Политическите ви съюзници ви изоставиха. Ромеро. Юлиан. Граций. Дори самият Флоренти избяга от Божиград. Сама сте, любима моя.

— Аз не съм ваша…

Юлий блъсна камата и тя изтрополи на пода до сенките под завесата.

Скайва приближи с присвити очи.

— Би трябвало да завиждате на скъпия ви Дарий, Алин. Аз бях милостив с него. Вие няма да получите подаръка на палача. Само тъмница във Философския камък и дълга доживотна нощ. И докато губите зрението си в мрака, доброто време ще отнеме красотата, волята и анемичното ви убеждение, че сте нещо повече от лийсийска глупачка, нагиздена в айтриянска коприна.

Устните им бяха толкова близо, че почти се докосваха. Очите се взираха в нейните.

— Но ще пощадя семейството ви, Алин. Ще го пощадя, ако ме помолите.

— Тя е на десет години, Юлий. Вие не бихте…

— Нима? Познавате ме отлично, така ли?

Мия погледна майка си. Очите й бяха плувнали в сълзи.

— Какво бяхте ми казали, Алин? „Neh diis lus’a, lus diis’a?“

— Мамо? — обади се Мия.

— Една думичка и дъщеря ви ще бъде спасена. Кълна се.

— Мамо?

— Юлий…

— Да?

— Аз…

Във Ваан има вид паяци, известни като изворници.

Женските са черни като пъленмрак и притежават най-удивителния майчин инстинкт в животинската република.

След като забременее, женската съгражда килия, запасява я с трупове, после се зазижда в нея. Ако гнездото пламне, тя ще изгори с него, но няма да го изостави. Ако я нападне хищник, тя ще загине, защитавайки яйцата си. Отказът й да изостави малките си е тъй яростен, че щом снесе яйцата, тя не ги напуска даже за да търси храна. Оттук идва и името на най-ревностните майки в републиката. Защото, щом веднъж запасите в гнездото й свършат, женската започва да яде от себе си.

По един крак всеки път.

Откъсва крайниците от тялото си. Яде, колкото да не умре от глад. Къса и дъвче, докато остане последният крак, вкопчен в кадифеното съкровище, набъбващо под нея. А щом малките й се излюпят и се измъкнат от нишките, в които ги е увила с такава любов, те на мига започват да се хранят.

От майката, която им е дала живот.

Но чуйте ме, благородни ми приятели, кълна се, че казвам истината: и най-ревностният изворник в цялата република не можеше, повтарям, не можеше да стъпи на малкия пръст на Алин Корвере.

И там, в онази, о, тъй тясна стаичка, Мия почувства как майка й свива юмруци.

Стиска горделиво зъби.

Очите й се озаряват от тежката борба.

— Моля ви — изсъска накрая доня Корвере, сякаш думата я изгори. — Пощадете я, Юлий.

Ликуваща усмивка, ярка като трите слънца. Красивият консул отстъпи назад, черните му очи и за миг не изпуснаха майчините й. Стигна вратата и извика; край него дрехите му се развяха като дим. И без дума да проронят, луминатите влязоха отново в стаята. Вълчия изтръгна Мия от полите на майка й. Капитан Локвичка измяука възмутено. Мия стисна котарака здраво, сълзите пареха очите й.

— Престанете! Не докосвайте майка ми!

— Доня Корвере, арестувам ви по силата на закона за заговорничество и предателство срещу айтриянската република. Ще дойдете с нас във Философския камък.

Оковите щракнаха на ръцете на доня Корвере, стегнати толкова здраво, та да я принудят да сгърчи лице. Вълчия се обърна към консула и хвърли въпросително поглед към Мия.

— Децата?

Консулът погледна малкия Йонен, все така повит в пелените си на леглото.

— Пеленачето още суче. Може да придружи майка си в Камъка.

— Ами момичето?

— Вие дадохте дума, Юлий! — Доня Корвере се опита да се измъкне от ръцете на лумината. — Заклехте се!

Скайва сякаш бе оглушал. Погледна Мия, която хлипаше до леглото, притиснала Капитан Локвичка до слабичките си гърди.

— Благородният ти татко учил ли те е да плуваш?

 

 

„Поклонникът на Трелена“ изплю Мия на един окаян кей, който стърчеше в края на разрушеното пристанище, известно под името Последна надежда. Сградите бяха пръснати по брега на океана като зъбите на уличен боксьор, а каменната гарнизонна кула и фермите в далечината допълваха масления пейзаж. Населението се състоеше от рибари, фермери, особено глупава порода иманяри, които се препитаваха, като ограбваха стари ашкахски руини, и малко по-хитра тяхна разновидност, която си градеше име, като плячкосваше труповете на събратята си.

Щом стъпи на пристана, Мия видя трима прегърбени рибари да се мотаят около една въдица и шише зелено джинджифилово вино. Мъжете извърнаха очи към нея така, както червеите оглеждат развалено месо. Момичето погледна търпеливо всеки поред, за да види дали някой ще поиска да танцува^[10].

Вълкояд слезе по подвижния мост с няколко човека от екипажа зад него. Капитанът забеляза жадните погледи, впити в девойката — шестнадесетгодишна, сама, въоръжена само с нож за свине. Като подпря крак на един пън на кея, едрият дюимер запали лулата си и обърса потта от татуираните си бузи.

— Най-дребните паячета са най-отровни, момчета — предупреди той рибарите.

Думата на Вълкояд явно имаше тежест пред негодниците, защото те се обърнаха, замляскаха шумно и запениха водата до подпорите на кея.

Момичето се обърна към капитана с леко разочарование и му подаде ръка.

— Моите благодарности за гостоприемството ви, сър.

Капитанът погледна протегнатите му пръсти, изпусна синкавия дим от дробовете си.

— Хората рядко имат повод да дойдат в стария Ашках, девойче. А още по-рядко момиче като теб дръзва да стъпи в мрачни земи като тукашните. И ако по случайност някога се върнеш, не ми се ще да те засягам. Само че няма да взема ръката ти.

— И защо, сър?

— Защото знам името на онези, дето първи са я докоснали. — Той погледна сянката й, като си играеше с огърлицата от драконови зъби на врата си. — Ако тези неща имат имена. Но знам със сигурност, че имат памет, а аз не искам да запомнят моето.

Момичето се подсмихна. Сложи ръка на колана си.

— Тогава, нека Трелена бди над вас, капитане.

— Дано сънят те намери преди драконите, момиче.

Мия се обърна и тръгна по кея с блясъка на едно-единствено слънце в очите си. Потърси сградата, за която Мекрурио беше й казал. Със сърце в гърлото скоро я откри — нелепа неголяма постройка досами водата. На скрибуцаща фирма над вратата пишеше Старият империал. Табелата на един от мръсните прозорци уведомяваше Мия: „Набираме персонал“.

Не ще и дума, това беше тясна, неприветлива дупка. Но не най-западналата постройка в цялото творение.^[11] Ако обаче странноприемницата е мъж, когото случайно срещате в бара, ще ви бъде простено, ако си помислите, че след като възторжено се е съгласил с молбата на съпругата си да доведе още една жена в брачното им ложе, е открил, че неговата невеста му е приготвила сламеник в гостната.

С леки стъпки момичето отиде на бара, като държеше гърба си по-близо до стената. Около дузина мъже бяха се спасили вътре от жегата на деня — неколцина от местните и шепа добре въоръжени иманяри. Щом то влезе, всички го зяпнаха неподвижно — ако някой седеше на стария клавесин в ъгъла, сигурно щеше да натисне грешната нота за драматичен ефект, но, уви, звярът от години не бе се обаждал.^[12]

Собственикът на „Империал“ изглеждаше безобиден човечец — съвсем не на място в този град на ръба на пропастта. Очите му бяха разположени твърде близо едно до друго и от него се носеше воня на развалена риба, но като се имат предвид разказите за ашкахската Шепотна пустош, които бе слушала, Мия трябваше да се радва, че мъжът няма пипала. Бе се облегнал зад бара с омазана престилка (петна от кръв?) и бършеше мръсна халба с още по-мръсен парцал. Едното му око, забеляза Мия, изпреварваше леко другото, като дете, което води за ръка бавния си братовчед.

— Добър ден, сър — рече тя, като се стараеше гласът й да не трепери. — Аа да ви благослови и пази.

— Пристигаш с шайката на Вълкояд, нали?

— Наблюдателен сте, сър.

— Плащаш четири просяка на седмица, но ще получиш стая на горния етаж.^[13] Двайсет процента от всичко, дето си изкараш от клиентите в стаята, влиза право в моя джоб. Преди да те взема, ще искам да те пробвам. Съгласна?

Усмивката на Мия завлече зад бара тази на собственика и безшумно я удуши.

Тя умря, без да гъкне.

— Боя се, че не разбрахте, сър. Не съм дошла за работа във вашето — тя хвърли поглед наоколо — безспорно отлично заведение.

Подсмърчане.

— Защо тогава?

Тя сложи на бара кесията от овча кожа. Съкровището в нея изтрака по-мелодично от злато. Ако сте в бизнеса със зъболекарски услуги, вие веднага бихте познали, че малкият оркестър в кесията е съставен изцяло от човешки зъби.

Трябваше й миг да заговори. Да намери думите, които бе упражнявала, докато почнаха да се явяват в съня й.

— Моят десятък за Гърлото.

Мъжът я погледна с непроницаемо изражение. Мия се опита да спре треперенето на дъха, на ръцете си. Бяха й нужни шест години, за да стигне дотук. Шест години по покриви и тесни улички в безсънни нивганощи. На прашни томове, кървящи пръсти и вредна меланхолия. Но накрая беше стъпила на прага и едно кимане я делеше от превъзнасяните коридори на Червената…

— Какво общо има Гърлото с това? — примигна собственикът.

Мия запази каменното си изражение въпреки ужасните кълбета, които правеха вътрешностите й. Огледа помещението. Иманярите бяха се навели над картите си. Шепа от местните безделници играеха на шамар с тесте плесенясали карти. Една жена с черен воал рисуваше спирали по масата с нещо, приличащо на кръв.

— Гърлото — повтори Мия. — Това е десятъкът ми.

— Гърлото е мъртва — намръщи се барманът.

— … Какво?

— Вече близо четири пълнимрака.

— Откачи ли? — намръщи се тя.

— Ти си тази, която носи подаръци на мъртвата ми майка, девойче.

Мия най-сетне проумя, обяснението я почука по рамото, изигра кратък, смешен танц.

Та-та.

— Не говоря за майка ти, глупа…

Мия улови невъздържаността си за яката и хубаво я раздруса. Прочисти гърлото си, забарабани по бара, отмести нащърбения перчем от очите си.

— Не говорех за майка ви, сър. Говорех за Гърлото. Ния. Богинята на Нощта. Нашата Дева на Благословеното убийство. Съпругата на Аа и Майка на Гладния мрак в нас.

— О, Гърлото!

— Да. — Думата беше камък, захвърлен право между очите на бармана. — Гърлото.

— Извинявай — рече смутено мъжът. — Заради акцента е.

Мия го изгледа кръвнишки.

Барманът се покашля.

— По тия места няма никаква църква на Гърлото, девойче. Такива култове са забранени, даже и в покрайнините. Аз си нямам работа с никакви Убийци на нощта и тем подобни. Пречи на кльопачката.

— Вие сте Дебелия Данийо, собственик на „Старият империал“?

— Не съм дебел…

Мия удари по бара. Двама-трима от картоиграчите се обърнаха.

— Но се казвате Данийо? — изсъска тя.

Мълчание. Сбръчкано от усилие чело. Погледът на бавния братовчед в окото на Данийо се отмести, като че привлечен от пищни цветя или може би от дъга^[14].

— Да — рече накрая Данийо.

— Казаха ми — забележете, специално ми казаха — да дойда в „Старият империал“ на брега на Ашках и да предам десятъка си на Дебелия Данийо. — Мия бутна кесията по бара. — Вземете я.

— Какво има вътре?

— Трофей от убиец, убит с милост.

— Ъ?

— Зъбите на Август Сципио, върховен екзекутор на Айтриянския сенат.

— Той ще дойде ли да си ги вземе?

Мия прехапа устни. Затвори очи.

— Не.

— Как, в името на Пропастта, си е изгубил…

— Не ги е изгубил — Мия се наведе още повече напред, към проклетата смрад. — Аз ги изтръгнах от черепа му, след като му прерязах нещастното гърло.

Дебелия Данийо се умълча. Лицето му почти се замисли. Той се наведе към нея, обвит във вонята на развалена риба, а в очите на Мия бликнаха нежелани сълзи.

— В такъв случай, прощавай, момиче. Но аз какво да правя със зъбите на някакъв мъртъв глупак?

Вратата се отвори със скърцане и с приведена под рамката глава Вълкояд прекрачи прага на „Старият империал“, сякаш притежаваше част от акциите.^[15] След него влязоха дузина моряци, навряха се в мърлявите сепарета и се подпряха на скърцащия бар. Дебелия Данийо сви извинително рамене и се зае да обслужи дюимерите. Мия го улови за ръкава тъкмо когато той тръгна към сепаретата.

— Имате ли стаи тук, сър?

— Да, имаме. По един просяк на седмица, плюс закуската.

Мия пъхна една желязна монета в лапата му.

— Моля ви, кажете ми, когато свърши.

 

 

Седмица без знак, без дума, без шепот, освен от ветровете в Пустошта.

Екипажът на „Поклонникът на Трелена“ остана на борда, докато набави нови провизии, но често се възползваше от удоволствията на града. Обикновено нивганощта почваше с кльопачка в „Старият империал“, после момчетата се впускаха в ръцете на доня Амил и нейните „танцьорки“ в подходящо наречения дом „Седем вкуса“^[16], преди да се върнат в „Империал“, където се наливаха, пееха и понякога се сбиваха с ножове. За целия им престой бе отрязан само един пръст. Собственикът му прие загубата с чувство за хумор.

Мия седеше в един мрачен ъгъл със зъбите на палача в кесията пред себе си. Очите й се стрелкаха към вратата всеки път, когато изскърцаше. От време на време хапваше по паница от невероятно лютото (но трябваше да признае и вкусно) чили „резняк“ на Дебелия Данийо, а намръщената й физиономия ставаше все по-мрачна с приближаването на деня, в който „Поклонникът“ щеше да отпътува.

Възможно ли е Меркурио да се е объркал? Години са минали, откакто не е пращал свой чирак в Червената църква. Дали мястото е било погълнато от Пустошта? Или пък луминатите най-сетне са ги избили до крак, както джустикус Ремус бе се зарекъл след Клането по пъленмрак?

А може би това е изпитание. Да види дали ще побягна като уплашено дете…

В края на всеки ден тя се мотаеше из града, заслушваше се пред вратите, почти невидима под наметалото от сенки. Опозна отлично жителите на Последна надежда, гадателката, дето вещаеше бъдещето на жените от града, тълкувайки знаците от един стар том с ашкахски ръкопис, който всъщност не можеше да чете. Ратайчето от „Седем вкуса“, което кроеше да убие мадам и да избяга в Пустошта.

Луминатите легионери, разположени в гарнизонната кула, бяха най-нещастните войници, които Мия бе срещала. Две дузини мъже на края на цивилизацията и шепа остриета от слънчева стомана между тях и ужасите на ашкахската Шепотна пустош. Говореше се, че ветровете, които духаха от руините на старата империя, докарват хората до лудост. Мия обаче беше сигурна, че тягостната монотонност ще погуби легионерите много преди шепотните ветрове. Те не спираха да говорят за дома, за жени, за греховете, запратили ги в задния двор на републиката.^[17] След седмица на Мия й се повдигаше от всички. И нито един не бе обелил и дума за Червената църква.

Седем дни след пристигането си в Последна надежда Мия наблюдаваше как екипажа на „Поклонникът“ затваря трюмовете, прегракнали от грог. Част от нея не искаше нищо друго, освен да се качи тайно на борда, когато отплават в морето. Да се върне у дома при Меркурио. Ала истината беше, че е стигнала твърде далеч, за да се откаже сега. Ако Църквата очакваше да подвие опашка при първата пречка, изобщо не я познаваха.

Седнала на покрива на „Старият империал“ с карамфилова пурета между устните, тя гледаше как „Поклонникът“ тръгва от залива и пуска накъсани струйки дим. Шепотният вятър подухваше от Пустошта зад нея, безформен като сън. Погледна котката, дето не беше котка, седнала в дългата й сянка, която хвърляше слънцето. Гласът й бе кадифена целувка върху бебешка кожа:

— страх те е…

— Това ще те зарадва.

— меркурио не би те пратил тук напразно…

— Луминатите отдавна се мъчат да унищожат Църквата.

— ако ги е сполетяло зло, все ще са останали следи…

— Предлагаш да отидем в Шепотната пустош и да потърсим?

— да почакаш тук или да се приберем у дома…

— Нито една от тези възможности не ме привлича.

— сигурна съм, че предложението за работа на дебелия данийо още важи…

Усмивката й бе тънка и бледа. Тя се обърна към морето, където слънцето проблясваше и се отразяваше в бурните вълни. Пое дълбоко дима и изпусна сиви кълбета.

— мия?

— Да?

— няма защо да се боиш…

— Не се боя.

Мълчание, изпълнено с шепота на вятъра.

 

 

Накрая Мия открадна почти всичко, от което се нуждаеше.

Мях за вода, провизии и палатка от Основни стоки, Последна надежда и Отличните гробари. Одеяла, уиски и свещи — от „Старият империал“. Вече бе набелязала най-хубавия жребец в конюшните на гарнизона, макар на седлото да се чувстваше толкова неудобно, колкото монахиня в публичен дом.

Каза си, че кражбите ще държат ума й буден, а промъкването после в обраните магазини, за да остави компенсация на тезгяха, ще е истинско забавление.^[18] Седнала пред огнището на „Империал“, тя сърбаше с наслада последната паница от резняшкото чили и чакаше да излязат нивганощните ветрове и да донесат благословения хлад след жаркия, огнен ден.

Мия вдигна глава, когато вратата изскърца, и пусна вътре извити пръсти прахоляк.

Влязлото момче приличаше на дюимер — татуировки по лицето на левиатани (с ужасно качество), сплъстени кичури с целувката на сол. Но кожата му беше по-скоро смугла, отколкото кафява, и бе твърде нисък за островитянин; едва една глава над Мия, откровено казано. Облечен с черни дрехи, той носеше ятаган в очукана ножница и миришеше на кон и дълъг път. Щом се промъкна вътре, огледа всеки ъгъл с лешниковите си очи. Когато погледът му обходи нишите, Мия се загърна в сенките и избледня в мрака като воден знак.

Момчето се обърна към Дебелия Данийо, който лъскаше същата мърлява чаша със същия мърляв парцал. Огледа мъжа от глава до пети и заговори с мек като кадифе глас:

— Благословен да сте, сър.

— Дадено — отвърна Дебелия Данийо. — Какво да бъде?

— Това.

Момчето постави малко дървено ковчеже върху тезгяха. Очите на Мия се свиха, щом то изтрака. Момчето пак огледа помещението, после изрече с напрегнат шепот:

— Десятъкът ми. За Гърлото.^[19]

4.
Доброта

Капитан Локвичка обичаше своята Мия.

Познаваше я още от малко котенце. Преди да забрави топлите телца на братята и сестрите си, тя го гушкаше в ръцете си, целуваше го по розовото носле и той знаеше, че момиченцето винаги ще бъде центърът на света му.

И тъй, когато джустикус Ремус се наведе да сграбчи момичето за ръка по заповед на своя консул, Капитан Локвичка изсъска с пожълтели зъби, замахна с лапа с извадени нокти и одра лицето на джустикуса от очната кухина до устната. Едрият мъж нададе вой, сграбчи с една ръка главата на Капитана, раменете с другата и с обиграна лекота ги усука.

Чу се звук като от строшаването на наръч мокри пръчки, твърде силен, за да бъде удавен от писъка на Мия. В края на ужасните, напоени с кръв пукания в ръката на джустикуса увисна безжизнено черно телце. Топлото, мекичко, мъркащо телце, до което Мия бе заспивала всяка нивганощ, вече не мъркаше.

Тогава тя обезумя. Взе да вие, да дере, да дращи. Смътно усети как другият луминат я сграбчва и я премята през рамо. Джустикусът притисна кървящото си лице и измъкна меча си. По острието се разгънаха огнени езици, стоманата засия с болезнена, ослепителна светлина.

— Не тук, Ремус — скастри го Скайва. — Ръцете ти трябва да са чисти.

Джустикусът ревна по хората си, а майка й пищеше, проклинаше, риташе. Мия я повика, но внезапно я фраснаха по главата и макар да не се предаде на мрака под нозете си, виковете на доня Корвере заглъхнаха в нищото.

Стълбите на прислугата се виеха надолу. Тунел през Гръбнака — не прекрасните коридори от лъскава бяла гробнакост, кристални полилеи и реброродени^[20] в красивите им премени. Неосветен тесен тунел отвеждаше в земите отвъд. Мия беше присвила очи нагоре — дъгата на Ребрата в буреносните небеса, великолепните здания на съвета, библиотеките, обсерваториите — после мъжете я хвърлиха в едно празно буре, сложиха капака и го натовариха в дървената конска каруца.

Тя усети, че колата потегля, колелата се затъркаляха по калдъръма. В каруцата до нея се возеха мъже, но тя не чуваше думите им, съкрушена от гледката на усукания Капитан Локвичка, който лежеше на пода, на окованата си майка. Нищо не разбираше. Бурето дращеше кожата й, треските се закачаха в роклята й. Усещаше, че минават мост след мост, мъглата от замайването се проясни, изтъня дотолкова, че да заплаче, хълцайки и хлипайки. Един юмрук удари по бъчвата.

— Да мълчиш, малка фусто, да не те перна, та да има за какво да ревеш.

Те ще ме убият, помисли си тя.

Полази я хлад. Но не при мисълта за смъртта; всъщност няма дете, което да не вярва, че е безсмъртно. Това беше физическо усещане, което се излъчваше от мрака в бурето, увиваше се около краката й като ледена вода. Тя усети присъствие или по-точно липсата на присъствие. Като чувството на празнота в края на прегръдката. И разбра със сигурност, че в бъчвата има нещо.

Наблюдаваше я.

Чакаше.

— Здравей! — прошепна тя.

Вълничка в тъмнината. Безшумно, незабележимо земетресение. И там, където допреди миг нямаше нищо, в краката й проблесна нещо, уловено от слабите лъчи, които проникваха през тесните процепи на капака. Нещо дълго и безмилостно остро, каквато можеше да бъде само гробнакост с изваяна дръжка, за да наподобява врана в полет. За последен път видяна да се плъзга под завесите, когато консул Скайва блъсна ръката на майка й и взе да говори за молби и обещания.

Камата на доня Корвере от гробнакост.

Мия посегна към нея. За миг можеше да се закълне, че вижда светлина в краката си, проблясваща като диаманти в океана на нищото. Усети празнота, тъй необятна, та си помисли, че пада — надолу-надолу в някакъв гладен мрак. И тогава пръстите й се свиха около дръжката на камата и тя я стисна здраво — толкова студена, че почти я изгори.

Усети нещото в мрака край нея.

Медния вкус на кръв.

Пулсиращия прилив на гняв.

Колата подскачаше по пътя, стомахът й се свиваше от страх, докато накрая спряха. Усети как повдигат капака, захвърлят го, той се удря оглушително в земята, от което тя едва не си отхапа езика. Чу пак гласове, достатъчно силни, та да различи думите.

— До гуша ми дойде от това, Алберий.

— Заповедта си е заповед. Искаш да си играеш с Ремус ли? Със Скайва? Спасителите на проклетата република?

— Спасители. Друг път! Питал ли си се някога как са успели? Да заловят Корвере и Антоний посред въоръжен лагер?

— Не, мътните го взели, не съм. Помогни ми.

— Чух, че е станало с магия. Черна алхимия. Скайва е във връзка…

— Вземи се в ръце, проклета фусто. На кого му пука как са го направили? Корвере беше мръсен предател и си го получи.

Капакът на бурето бе свален. Мия примигна към двама мъже — черни плащове върху бели брони. Ръцете на първия бяха като дънери, пестниците — като тепсии. Вторият имаше красиви сини очи и усмивка на човек, който души кутрета за развлечение.

— Зъбите на Гърлото — изрече тихо първият. — Та тя не е на повече от десет.

— И никога няма да стане на единадесет. — Въздишка. — Стой мирно, момичето ми. Няма да боли дълго.

Удушвачът на кутрета стисна Мия за гърлото, от колана си извади дълъг, остър нож. И там, в отражението върху лъскавата стомана, момиченцето зърна смъртта си. Следователно по-лесно щеше да й бъде да затвори очи и да чака. В края на краищата тя беше на десет години. Сама, безпомощна, уплашена. Но ето една истина, благородни ми приятели, все едно колко слънца има в небето ви. На този свят, а и на всеки друг, живеят два вида хора: тези, които бягат, и тези, които се борят. Вашият род има много думи за тях. Безумци. Инстинкт на убиеца. Лъвско сърце и куха глава.

И с малкото, дето вече знаете, не бива да ви учудва, че в лицето на главореза и ножа му и под тежестта на спомена за бащината й екзекуция

никога не трепвай

никога не се страхувай

вместо да заплаче или да побегне, както вероятно би направило друго десетгодишно дете, малката Мия стисна здраво камата, която бе измъкнала от тъмнината, и я заби право в окото на удушвача на кутрета.

Мъжът изрева и падна назад, кръвта рукна между пръстите му. Мия се изтърколи от бурето. След тъмнината вътре слънчевата светлина блестеше непосилно ярко. Тя усети, че нещото идва с нея, свито в сянката й, следва я по петите. Видя, че са я довели на някакъв порутен мост; малкият канал — затлачен от мръсотия, прозорците наоколо — заковани с дъски.

Очите на мъжа с тепсиите се разшириха, когато приятелят му падна с викове. Извади острието от слънчева стомана и пристъпи към момичето. Пламъците проблеснаха буйно по острието. Ала движението в краката му насочи погледа му към камъните и той видя, че сянката на момичето се размърда. Задращи с нокти, заувива се като жива, посегна към него като гладни ръце.

— Светлина, помогни ми — прошепна мъжът.

Мечът потрепери в ръката на разбойника. Мия отстъпи заднешком по моста с кървавия нож в треперещото й юмруче, нещото — все тъй по петите й. И когато удушвачът на кутрета се изправи тежко на крака с лице, обляно в кръв, изруга и грабна оръжието си, момиченцето стори това, което всеки друг на нейно място би сторил — да го вземат мътните съотношението между лъвското сърце и кухата глава.

— бягай… — рече тънко гласче.

И тя побягна.

 

 

Дюимерското момче мина през кажи-речи същия разговор с Дебелия Данийо като Мия^[21], само дето то го понесе с мълчаливо достойнство.

Барманът го осведоми, че едно момиче е питало за същото, посочи масата му — или поне масата, на която седеше преди малко. По това време Мия бе се промъкнала тайно по витото стълбище и подслушваше, без никой да я вижда, безмълвна като айтриянски железен свещеник^[22].

След като поблагодари, момчето попита дали има свободни стаи и плати с монета от изпосталяла кесия. И тъкмо се запъти към стълбите, когато един от местните картоиграчи, джентълмен на име Скъпс, каза:

— Ти от шайката на Вълкояд ли си?

Момчето отвърна с дълбок, спокоен глас:

— Не познавам никакъв Вълкояд.

— Той не е от екипажа на „Поклонникът“ — Мия разпозна, че вторият глас е на брата на Скъпс, Лем. — Я виж колко е дребен. Няма да стигне и до топките на Вълкояд.

Смях.

— Може би това е целта?

Още смях.

Момчето от Дюим почака, за да се увери, че няма да последват нови подигравки, после продължи нагоре по стълбите. Мия бе се мушнала в стаята си и наблюдаваше през ключалката как то приближи с леки стъпки вратата си. Краката му не издаваха никакъв шум, макар че дъските скърцаха като семейство убити мишки. Той хвърли поглед през рамо към стаята й, подуши веднъж и се пъхна вътре.

Тя седна в стаята си и се замисли дали да почука на вратата му, или да си плюе на петите, както бе намислила. Той явно търсеше същото, което и тя, но вероятно беше хладнокръвен психопат. Едва ли много послушници търсеха Червената църква от алтруистични подбуди като нея.

Щом градските камбани известиха настъпването на нивганощ, тя чу, че момчето тръгва надолу, тихо като кадифе. Усети, че сянката й се размърда, протегна се — безплътни нокти се забиха в дъските на пода.

— ако не се върна до утрото, кажи на майка ми, че я обичам…

Момичето изсумтя, когато не-котката се мушна под вратата. Чака с часове, четейки на пламъка на свещта, вместо да отвори капаците и да пусне слънцето. Ако ще потегли днес, то трябва да го стори, щом удари дванадесетата камбана, когато часовоите на кулата се сменят. Тогава по-лесно ще открадне коня. Мисълта, че е могла да купи някоя стара кранта, надигна ръка в дъното на учебната зала, но бе заглушена от другата — не биваше да навлиза в Пустошта на по-лош от най-добрия кон, който градът можеше да й предложи.^[23]

Тя почувства прииждащ хлад, чувство на загуба и котката, която бе сянка, скочи на леглото до нея. Примигна с несъществуващи очи. Опита се да мърка, но не успя.

— Е?

— хапна малко, като между залъците наблюдаваше онези, които го оскърбяваха. когато си тръгнаха, ги проследи…

— Уби ли ги?

— изпика се в кацата им с вода…

— Значи не е прекалено кръвожаден. А после?

— качи се на покрива на конюшнята на „империал“. оттогава наблюдава прозореца ти…

Кимване.

— Смятам, че ме набеляза още щом влезе.

— умен е…

— Да видим колко.

Мия опакова багажа си, книгите пъхна в малка кожена торба. Надяваше се да се изплъзне незабелязано, но след като дюимерът я наблюдаваше, въпросът вече не беше дали да се разправи с него. Само как.

Измъкна се от стаята, прекоси скърцащите дъски на пода, без да издаде шум. Щом се добра до една празна стая отсреща, извади два шперца от тънка чанта, залови се за работа и след минута-две чу тихо щракване. Шмугна се през прозореца, побягна по покрива и почувства изгарящата светлина на празното небе. Пръстите й изтръпнаха от адреналина. Беше хубаво пак да се движи. Пак изпитание.

Хукна с безшумни ботуши по уличката между „Империал“ и пекарната. Не-котката притичваше отпред, наблюдаваше с не-очите си, бърза като душа, отлитаща към Огнището^[24].

Точно както бе сторила пред прозореца на Август, Мия улови сенките край себе си. Нишка по нишка притегли с умните си пръсти тъмнината, подобно на тъкачка, плетяща наметка — наметка, по която непредпазливите очи губят пътя си.

Наметка от сенки.

Наречете го както щете, благородни ми приятели. Чародейство. Алхимия. Вълшебство. Магия. Като всяка сила, и тази вървеше с десятък. Щом Мия се загърна в сенките, светлината в очите й потъмня. Както винаги, й стана трудно да вижда през воала от мрак, както й бе по-трудно да вижда в него. Светът отвъд стана мъглив, неясен, забулен в черно и тя трябваше да стъпва бавно, за да не се препъне. Но увита в сенките си, тя запъпли полека напред през ослепителния блясък на нивганощта — акварелен образ върху платното на света.

До страничната стена на конюшнята, нагоре по водосточната тръба — по усет. Щом се покатери на покрива, присви очи в своя мрак и в сянката на комина забеляза дюимера, който наблюдаваше прозореца на стаята й. Мия пое с леки стъпки по керемидите. Представи си, че отново е в склада на стария Меркурио; по пода са пръснати сухи листа, тридневна жажда мъчи гърлото й, четири диви кучета спят около гарафата с кристално чиста вода.

Мотото на стареца беше мотивация.

Вече е по-близо. Не знае да заговори или да действа, да започне или да свърши. Някъде на двайсетина крачки видя, че момчето се изопва, обръща глава. И в следващия миг тя се затъркаля под шепа ножове, които той хвърли, три един след друг, лъщящи на светлината на проклетото слънце. Ако цареше пъленмрак, щеше да го спипа. Ако цареше пъленмрак…

Не поглеждай.

Тя скочи на крака, с извадена кама, а сянката й се гърчеше по керемидите към него. Момчето бе извадило ятагана си, още два ножа за хвърляне чакаха в другата му ръка. Черните, сплъстени от сол кичури се поклащаха над очите му. Татуировките на лицето му бяха най-грозните, които Мия бе виждала, сякаш надраскани от слепец, изпаднал в пристъп. И все пак лицето под тях…

Двамата стояха и се гледаха, неподвижни като статуи, миговете се проточиха като часове.

— Имате много добър слух, сър — рече тя накрая.

— Вие имате по-добри крака, Бледа щерко. Не чух нищо.

— Тогава как?

Момчето показа усмивка с трапчинки.

— Миришете на дим от пурети. Карамфил, струва ми се.

— Това е невъзможно. Вятърът духа към мен.

Момчето погледна сенките, дето се виеха като змии в краката му.

— Явно невъзможните неща валят в тези части.

Тя впи поглед в него. Суров и проницателен, лек и бърз. Шпага в свят на мечове. Меркурио умееше да разчита хората по-добре от всеки друг, когото познаваше, и бе я научил от един поглед да преценява непознатите. Което и да беше момчето, каквито и да бяха причините му да търси Църквата, не беше психопат. Не беше човек, който би убил заради самото убийство.

Интересно.

— Вие търсите Червената църква — рече тя.

— Дебелият мъж отказа да вземе десятъка ми.

— И моя. Мисля, че ни подлагат на изпитание.

— И аз си казах същото.

— Възможно е вече да не са тук. Канех се да тръгна към Пустошта, за да огледам.

— Ако търсите смъртта, има по-лесни начини да я намерите. — Момчето посочи отвъд стените на Последна надежда. — И откъде щяхте да започнете?

— Възнамерявах да следвам своя нюх — усмихна се Мия. — Но нещо ми подсказва, че е по-добре да следвам вашия.

Момчето се взря в нея дълго и безстрастно. Хладни и присвити, лешниковите му очи обходиха тялото й. Камата в ръката й. Сенките в краката й. Шепотната пустош зад него.

— Казвам се Трик — рече той и прибра ятагана си.

— Трик? Сигурен ли сте?

— Дали съм сигурен за името си? Да, сигурен съм.

— Не исках да ви обидя, сър. Но ако ще пътуваме заедно през Шепотната пустош, трябва да бъдем достатъчно честни да използваме истинските си имена. А вашето не може да е Трик.

— Лъжец ли ме наричате, девойко?

— Не съм ви нарекла нищо, сър. И ще ви бъда благодарна, ако не ми казвате отново „девойко“, сякаш думата е сродна на нещо, което сте намерили в ботуша си.

— Имате необичаен начин да си намирате приятели, Бледа щерко.

Мия въздъхна. Улови избухливостта си за ухото и го разтегна до петата.

— Чела съм, че дюимерите се придържат към обредните кръщенета. Имената ви следват установен модел. Съществително, после глагол. Те имат имена като Гърботрошач. Вълкояд. Свинекрадец.

— Свинекрадец?

Мия примигна.

— Свинекрадецът е бил един от дюимерските пирати с най-позорна слава, живял някога. Естествено, вие сте чували за него?

— Никога не съм обичал историята. Защо му се е носела позорна слава?

— Крадял свине. Тормозел фермерите от Бурестраж до Заранпук почти десет години. Накрая натрупал триста железни пари. Нито едно прасе не било в безопасност.

— Какво станало с него?

— Луминатите. Мечовете им сторили с лицето му това, което той правел с прасетата.

— Ах.

— Тъй че, не може да се казвате Трик.

Момчето я огледа от глава до пети с мрачно изражение. А когато заговори, в гласа му прозвучаха железни нотки. Обида. Дълго таен в душата гняв.

— Казвам се Трик — рече той.

Момичето го измери с присвити черни очи. Този беше загадка. А нашето момиче имаше слабост към тях.

— Мия — произнесе накрая.

Бавно и спокойно момчето прекоси керемидите, без да обръща внимание на мрака под него. Протегна едната си ръка. Мазолести пръсти, на показалеца — сребърен пръстен — дългите, змийски тела на три сплетени морски дракона. Мия пак го огледа — белезите и грозните татуировки по лицето му, смуглата кожа, стройните и широки рамене. Облиза устните си, вкуси солта.

Сенките в краката й се раздвижиха.

— Приятно ми е да се запознаем, доня Мия — рече той.

— И на мен, дон Трик.

И с усмивка стисна ръката му.

5.
Комплименти

Момиченцето побягна през тесните улички, по моста и под стълбите с червената коричка по ръцете си. Нещото бе го последвало, свито в мрака в крачетата му, докато те тупкаха тежко по напуканите плочки. То не знаеше какво е това, нито какво иска — само че бе му помогнало, а без помощта му, щеше да е мъртво като баща си.

Отворени очи.

Ритащи крака.

Гър-гър-гър.

Мия прогони сълзите, сви ръчички в юмручета и побягна. Зад себе си чуваше виковете и ругатните на удушвача на кутрета и на приятеля му. Ала тя бе пъргава, бърза, ужасно уплашена и страхът й даваше крила. Хвърчеше надолу по тесни проходи с резки завои, нагоре по ронещите се стъпала, докато накрая се плъзна по стената на една алея, като стискаше камата до себе си.

В безопасност. Засега.

Седнала на земята със свити под себе си крака, тя се опита да потисне сълзите, както беше я учила майка й. Преглъщаше ги, но те бяха много по-големи от нея и накрая я надвиха. Захлипа, затресе се, притисна сополивото си личице в червените си ръчички.

Баща й беше обесен като предател пред погледа на самия върховен кардинал. Майка й бе в окови. Имотите на фамилията Корвере бяха подарени на онзи ужасен джустикус Ремус, който бе счупил врата на Капитан Локвичка. А Юлий Скайва, консул в Айтриянския сенат, бе заповядал да я удавят в реката като някое непотребно коте.

В един ден целият й свят бе погубен.

— Дъщери, спасете ме… — промълви тя.

Мия видя как сянката под нея се раздвижи. Нагъна се на вълнички, като че беше вода, а тя камък, хвърлен насред нея. Беше странно спокойна, страхът се оттече от нея като през дупки в ходилата й. Не усети заплаха, нито детските страхове от неописуеми чудовища под леглото, от които да трепери. Но пак усети онова присъствие, или по-точно, онази липса на каквото и да е присъствие — свито в сянката върху камъните под нея.

— Здравей отново — прошепна.

Тя почувства нещото, дето беше нищо. В главата си. В гърдите си. Разбра, че то й се усмихва — приятелска усмивка, която щеше да стигне чак до очите му, ако имаше очи. Тя бръкна в ръкава си, намери окървавената кама, дето бе й дало.

Подаръкът, който бе спасил живота й.

— Какво си ти? — тихо попита черното нещо в краката си.

Мълчание.

— Имаш ли си име?

То потрепери.

И зачака.

Чакаше.

— Харесваш ми — заяви тя. — Името ти също трябва да е хубаво.

Нова усмивка. Черна и нетърпелива.

Мия също се усмихна.

Взе решение.

— Господин Благ.

 

 

Според табелката над преградата, жребецът се казваше Рицар, но за Мия той щеше да бъде просто Кучисин.

Да кажем, че тя не обича конете, е все едно да кажем, че скопените коне не обичат ножовете. Отраснала в Божигроб, не беше й се налагало да ползва тварите и честно казано, те не са удобно средство за пътуване, все едно какво казват поетите. Миризмата им е като кука, натикана право във вече счупен нос, нежните части на конника по-често стават в мехури, отколкото в синини, а пътуването на кон не е по-бързо от пътуването пеш. И всички тези беди се утежняват, ако конят притежава чувство за собствено достойнство. За жалост, точно такъв бе случаят с Рицар.

Жребецът беше собственост на центуриона на гарнизона — ребророден член на Легиона на луминатите на име Винченцо Гарибалди. Той беше от чистокръвна порода, черен като дробовете на коминочистач.^[25] Рицар, който за разлика от хората на Гарибалди получаваше отлични грижи (и храна), не търпеше друга ръка освен ръката на господаря си. И тъй, когато прозвуча тръбата за смяната на караула и в конюшнята му се появи непознато момиче, той изцвили сърдито и се зае да изпразни мехура си, покривайки колкото може по-голям периметър.

След като години наред бе живяла край Розовата река, миризмата на конска пикня хич не смути Мия, която тозчас му сложи юздата, за да го накара да млъкне. Колкото и да ненавиждаше добичетата, тя бе изтърпяла триседмично обучение в една конска ферма на континента по „молба“ на стария Меркурио и беше научила достатъчно, тъй че да не сложи оглавника на задницата на гадината.^[26] Ала когато вдигна подложката на седлото, Рицар започна да хвърля къчове в конюшнята и само благодарение на бързия й скок към вратата, тя се отърва от ритниците.

— В името на разлюлените цицки на Трелена, накарай го да млъкне! — изсъска Трик от вратата.

— Ти сериозно ли изруга с „цицките“ на богинята?

— Остави това, накарай го да млъкне!

— Нали ти казах, че конете не ме харесват! А богохулстването с цицките на Богинята на Океана никак няма да помогне. Всъщност заради него навярно ще се удавиш, глупчо!

— Със сигурност ме чакат дълги години в смрадливия клозет, който минава за затвор в тази помийна яма, за да се кая за греховете си.

— Не сваляй гащите още — прошепна Мия. — Клозетът ще бъде зает известно време.

Трик се почуди за какво говори момичето. Но тъкмо когато тя се пъхна в конюшнята на Рицар за нов опит да го оседлае, чу викове от кулата на гарнизона, молби към Всевиждащия и изблик на такива цветисти ругатни, че можеше да ги хвърлиш във въздуха и да образуваш дъга. Вонята във въздуха се усили от вятъра и стана толкова остра, че очите му се насълзиха. И тъй, докато Мия сипеше проклятия върху главата на Рицар, момчето реши да види за какво е цялата тази суматоха.

Господин Благ седеше на покрива на конюшнята и даваше всичко от себе си да имитира любопитството на истинските котки. Видя как момчето се придвижи тихичко до кулата, покатери се по стената. Надникна в стаята през прашния прозорец и лицето му позеленя под пошлите му татуировки. Скочи на земята без звук и се промъкна обратно в конюшнята точно навреме, за да види как Мия нахлузва седлото върху гърба на Рицар с помощта на шепа откраднати бучки захар.

Момчето й помогна да изведе пръхтящия жребец през вратата на конюшнята. Тя беше дребничка, а расовият кон стигаше два метра височина, затова се наложи да го яхне със засилване и скок. Когато се покатери отгоре му, забеляза зеленикавата бледност по лицето на Трик.

— Всичко наред ли е?

— Какво, в името на Пропастта, става в кулата? — прошепна Трик.

— Злополука — отвърна Мия.

— Какво?

— Три сухи пъпки от лийсийска кръстоска между малина и къпина, една трета чаша есенция от меласа и щипка сушен корен от кордово дърво — тя сви рамене. — Злополука. Сигурно си я чувал като „проклятието на водопроводчика“.

Трик примигна.

— Отровила си целия гарнизон?

— Всъщност Дебелия Данийо ги отрови. Той им сервира вечерята. Аз само добавих подправката — усмихна се Мия. — Тя не е смъртоносна. Страдат само от малко… чревно неразположение.

— Малко? — Момчето хвърли тревожен поглед към кулата, с оклепаните и пъшкащи страдалци. — Виж, не се засягай, но аз ще готвя в Пустошта, става ли?

— Както искаш.

Мия впери очи в пустинята отвъд Последна надежда и със свалена шапка към кулата срита Рицар в хълбоците. За жалост, вместо да полети в галоп към хоризонта, момичето се озова във въздуха, а след краткия си полет рухна на пътя. Тя се претърколи в прахоляка, потърка задницата си и изгледа кръвнишки цвилещия жребец.

— Кучисин… — изсъска.

Обърна се към Господин Благ, който седеше до нея на пътя.

— Нито. Една. Проклета. Дума.

— мяу…

Със силен трясък вратата на кулата се отвори. Оплесканият центурион Винченцо Гарибалди се олюля на улицата, стиснал с една ръка разкопчаните си бричове.

— Крадци! — изстена той.

С вял жест предводителят на луминатите извади дългия си меч. Стоманата грейна по-ярко от слънцата над главите им. Тозчас огнените езици се заизвиваха по ръба на острието и мъжът се запрепъва напред с лице, сгърчено от справедлива ярост.

— Спрете, в името на Светлината!

— В името на любовниците на Трелена, давай!

Трик скочи на седлото на Рицар и вдигна Мия на лъка отпред като чувал с проклинащи картофи. И с ново остро сритване в хълбоците на жребеца двамата препуснаха в галоп към сигурната си гибел.^[27]

 

 

Спряха, колкото да вземат жребеца на Трик — едър дорест кон, кръстен необяснимо защо Цветче, а после побягнаха към Пустошта. Обаче „проклятието на водопроводчика“ си беше свършило работата — преследването на гарнизона на Последна надежда трая кратко и в голяма степен бе хаотично. Скоро Мия и Трик преминаха в енергичен тръс, тъй като наоколо не се виждаха преследвачи.

Шепотната пустош, както я наричаха, тънеше в разрушения, по-мрачни от всички, дето Мия бе виждала. Като напуканите, засъхнали устни на просяк, хоризонтът бе застинал неподвижно, брулен от ветровете, носещи гласове, които ухото не можеше да улови. В Айтрия, щом второто слънце целунеше хоризонта, това обикновено беше знак за началото на лютата зима, но тук огънят все така жарко печеше. Господин Благ бе се свил в сянката на Мия, нещастен като самата нея. Тя наложи една (открадната и платена) триъгълна шапка на главата си и огледа хоризонта.

— Предполагам, че служителите на Църквата вият гнезда по високото — обади се Трик. — Предлагам да започнем с онези планини на север, а след това да свърнем на изток. После вероятно ще бъдем изтощени до смърт от привиденията от прах или изядени от пясъчните кракени, тъй че костите ни няма да придирят къде ще се пръснат.

Кучисин хвърли лек къч и Мия изруга. Бедрата й се бяха схванали от седлото, седалището й беше готово да развее белия флаг. Тя посочи едно самотно скално образувание на разстояние от десет мили.

— Там.

— При цялото ми уважение, Бледа щерко, но се съмнявам, че най-великият анклав от убийци в познатия свят ще разположи бастиона си близо до вонята от свинефермите на Последна надежда.

— Съгласна. Но мисля, че ние трябва да разположим лагера си там. Струва ми се, че има извор. И се обзалагам, че от върха ще ни се открие отлична гледка към Последна надежда и цялата пустош наоколо.

— Нали уж следваме моя нюх?

— Предложих това заради онзи, който ни слуша.

— Заради кой?

— Нали се съгласихме, че това е изпитание? И Червената църква ни изпробва?

— Да — кимна бавно момчето. — Но това не бива да те смущава. Твоят Шахид те е подготвил за трудностите, които ще срещнем.

Мия дръпна поводите на Кучисин, когато той се опита за пет минути да се върне пет пъти назад.

— Старият Меркурио беше зъл гений — кимна тя. — Нямаше миг, в който да не ми даде някой скрит тест.^[28] Работата е, че никога не ми е давал задача, с която да не мога да се преборя. И с Църквата няма да е по-различно. И така, коя е нишката, дето са ни дали? Кое е единственото парче от пъзела, което е общо за двама ни?

— Последна надежда.

— Именно. Мисля си, че Църквата не се издържа сама. Дори да отглеждат сами храната си, пак ще имат нужда от сечива. Аз поразгледах трюма на „Обожателя“ и видях стоки, от които кръвните родственици в Последна надежда не биха имали полза. Мисля си, че Църквата има ученик там. Той може би се озърта за нови послушници, но по-важната му работа е да превозва стоките до крепостта им. Тъй че трябва само да бдим за натоварен керван на път за Пустошта. После ще го проследим.

Трик огледа момичето от глава до пети и се подсмихна.

— Мъдрост, Бледа щерко.

— Не бой се, дон Трик. Няма да…

Момчето вдигна ръка и неочаквано спря Цветче. Присви очи, огледа безплодната земя наоколо и набърчил нос, подуши шепнещия пустинен въздух.

— Какво има? — Мия посегна към камата от гробнакост.

Трик поклати глава със затворени очи, докато си поемаше въздух.

— Никога не съм надушвал подобно нещо. Напомня ми на… стара кожа и смъ…

Кучисин изпръхтя и се изправи на задните си крака. Мия се хвана за седлото и изруга, а в това време червените пясъци край тях изригнаха и изпод земята се подадоха дузина пипала. Шестметрови, обсипани с остри, назъбени куки, сухи като вътрешностите на иглата на мастилен наркоман.

Кучисин зацвили уплашено, когато единият от жилавите издатъци се уви като змия около предния му крак, а другият го пристегна през врата като примката на палач. Жребецът се бореше, хвърляше пръски и къчове като подивял. Самата Мия отново се озова във въздуха, отскочи от главата на Кучисин и падна близо до собственика на пипалата, който тъкмо се подаваше от земята и разтваряше грозната си, заострена като клюн паст. Въздухът свистеше от звънливото, гърлено съ-ъ-с-с-с-с-с-с-с-с-с-с-кане.

— Пясъчен кракен!^[29] — изрева Трик малко излишно.

Мия преряза с камата от гробнакост пипалото, което замахваше към нея. Шурна маслена кръв, оглушителен рев разтърси земята. Мия падна между други два от ужасните крайници, приведе глава, за да избегне трети, претърколи се и предпазливо се сви на земята, запъхтяна. Господин Благ се отдели от сянката й, надникна към ада и не въздъхна тихо.

— красота…

Трик измъкна ятагана си, скочи от гърба на Цветче и разсече пипалото, дето стискаше крака на Кучисин. С рязкото плющене на солно въже придатъкът се разцепи и нов рев се изтръгна от звяра, очите му се разшириха като тепсии, посипаните с прах хриле се разтвориха във въртящия се въздух. Отрязаният крайник взе да вършее наоколо, оплисквайки Трик със смрадлива течност. Кучисин отново изцвили от страх. От врата му, където пипалото бе се увило, се лееше кръв.

— Остави го! — изкрещя Мия и прониза поредното пипало.

— Отстъпи! — изрева Трик.

— Да отстъпя? Да не си откачил?

— Ами ти? — Трик посочи камата й. — Възнамеряваш да убиеш пясъчен кракен с тази никаква клечка за зъби? Остави го да вземе жребеца!

— Как ли пък не! Тъкмо откраднах шибания кон!

Мия приклекна и отряза още един крайник с кукички. От него бликна свежа кръв. Яростен замах назад просна Трик в прахоляка и той изруга. Мия сви пръсти и се загърна набързо в сенките, за да избегне подобен удар. Тези куки изглеждаха твърде здрави, та да изкормят военен пехотинец.^[30]

При все че беше възпрепятстван от малките торби месо и острите им пръчки, кракенът явно бе решил да завлече под пясъците чистокръвната си плячка, която, без съмнение, сега повече от всякога се противеше на кражбата му. Ала щом Мия притегли мрака към себе си, чудовището нададе раздиращ рев и скочи отново от земята, развилня се с пипалата си, а злият му клюн щракаше, ръмжеше и съскаше. Сякаш й бе ядосано.

Трик изплю червен пясък, изкрещя й да се пази и разсече още един крайник. Наметалото от сенки не й помагаше — под него тя беше почти сляпа, а звярът като че успяваше да я види въпреки това. И тъй, тя го остави да се свлече от раменете й и се втурна към цвилещия кон, като се препъваше по пясъка. Тичаше между гората от куки и замахвания, усещайки бриза на ударите, които се разминаваха на косъм от лицето и врата й, и звучното свистене на пипалата във въздуха. Сред тази буря тя не изпитваше истински страх. Просто се отдръпваше и приклякаше, шмугваше се и се превърташе. Танцът, който бе научила от Меркурио. Танцът, с който живееше почти всеки ден, откакто баща й направи дългия си скок от късото въже.

Падане в праха, задно превъртане, няколко подскока между пипалата като дете посред дузина въжета за скачане. Хвърли поглед към зиналата паст на звяра, която щракаше и се зъбеше над писъците към Кучисин, а туловището му стържеше, докато се надигаше още по-нагоре от пясъка. Миризма на мокра смърт и солена кожа, на прахоляк, който дращи дробовете й. На устните й заигра усмивка, когато й хрумна идея. Втурна се, прескачайки едно, две, три от вършеещите пипала, и се метна на гърба на Кучисин.

— Зъбите на Гърлото, тя е луда… — прошепна Трик.

Конят пак хвърли къч, но Мия се задържа с нокти, бедра и чиста злоба. Бръкна в дисагите, сграбчи един тежък буркан с яркочервен прах. Замахна назад, пое дъх и го хвърли в устата на кракена.

Бурканът се разби в клюна на създанието. Парченца стъкло и фин червен прах се пръснаха в гърлото на страшилището. Мия се изсули от гърба на Кучисин, за да избегне нов удар, и хукна по пясъка, когато агонизиращ писък раздра въздуха. Кракенът пусна жребеца и взе да драпа, да търка и дере устата си. Трик вяло го прониза още веднъж, но звярът напълно бе забравил плячката си. Огромните му очи се въртяха, докато той се премяташе отново и отново, завличайки туловището си под пясъка с рев на куче, дето тъкмо се е прибрало у дома след тежък ден и е открило в колибата си друг пес, който пуши от пуретите му, настанил се в леглото на жена му.

Мия стана на крака. Пясъкът шупнеше, докато кракенът се заравяше в него. Тя отметна потния си перчем от очите и се усмихна като луда. Трик стоеше с увиснало чене, кървавият ятаган висеше в ръката му, а лицето му беше цялото в прах.

— Какво, в името на Пропастта, беше това? — попита той задъхано.

— Ами всъщност това не е главоного…

— Питах какво хвърли в устата му?

Мия сви рамене.

— Буркан от чилито на Дебелия Данийо.

Трик примигна. Няколко пъти.

— Току-що надви страшилище от Шепотната пустош с буркан чили на прах?

Мия кимна.

— Срамота, наистина. Беше хубаво. Задигнах само един буркан.

За миг над Пустошта се възцари небивала тишина, изпълнена с фалшивата песен на влудяващите ветрове. И тогава момчето с белокостна усмивка и с трапчинки, на мърлявото си лице се заля от смях. Той отри очите си, изтръска черната кръв от острието и тръгна да хване Цветче. Мия се обърна към крадения жребец, който се надигна от пясъка с окървавени предни крака и врат. Започна да му говори утешително с надеждата да го успокои, а езикът й бе целият в пясък.

— Още ли си цял, момчето ми?

Мия приближи бавно с протегната ръка. Добичето не беше на себе си, но няколко дни почивка при наблюдателницата им, щеше да се възстанови. Тя се надяваше, че то ще бъде по-благоразположено към нея, след като бе спасила живота му. Погали го по хълбоците със спокойна ръка, бръкна в дисагите за…

— Ох!

Тя изпищя. Конят бе я ухапал по ръката така силно, че остави кървава следа. Той отметна глава назад с израз, който ужасно приличаше на присмех. И като разтърси грива, взе да куца в тръс към Последна надежда, а подире му оставаха кървави следи от копита.

— Стой! — провикна се Мия. — Стой!

— Той действително не те харесва — обади се Трик.

— Моите благодарности, дон Трик. Когато изкарате докрай одата на очевидното, може би ще ми окажете честта да настигнете коня, който избяга с всичките ми проклети вещи на гърба си.

Трик се усмихна широко, яхна Цветче и препусна в галоп да догони животното. Мия стисна одраната си ръка, заслушана в тихия, носен от вятъра смях на една котка, която не беше котка.

Плю в праха с очи към бягащия жребец и изсъска:

— Кучи син…

 

 

След половин час Трик се завърна с куцащия Кучисин зад него. Събрали се отново, двамата с Мия поеха през прахоляка към извисяващата се остра скала, която щеше да им служи за наблюдателница. Непрестанно се оглеждаха за движение под пясъка, а Трик душеше въздуха като ловджийско куче, но нито едно страшилище не надигна пипалата си (нито други свои израстъци), за да попречи на придвижването им.

Кучисин и Цветче можеха да пасат оскъдната трева, обточваща хребета. Цветче се хранеше с удоволствие, а Кучисин гледаше Мия с унищожителния поглед на твар, свикнала на свеж овес на всяко хранене, и отказваше да хапне и един стрък. Опита се още два пъти да я ухапе, докато го връзваше, затова тя показно отиде да погали Цветче (макар и него да не харесваше) и подари на дорестия кон няколко бучки захар от дисагите си. Подаръкът за крадения жребец беше само един грубиянски жест с ръка, който Мия успя да измисли.^[31]

— Защо си кръстил коня си Цветче? — попита тя, докато с Трик се подготвяха за изкачването.

— Какво му е на името?

— Ами само това, че повечето мъже кръщават конете си с нещо което звучи малко по-… мъжко.

— Легенда, Принц или тем подобни.

— Веднъж срещнах кон на име Гръмотевично копито. — Тя вдигна ръка. — Светлината ми е свидетел.

— Вижда ми се глупаво — подсмръкна момчето. — Да се издаваш така даром.

— За какво говориш?

— Ами кръстиш ли коня си Легенда, хората ще разберат, че се мислиш за герой в книжка с приказки. Кръстиш ли го Гръмотевично копито… богове, по-добре да провесиш на врата си надпис: „Имам фъстък вместо пенис“.

Мия се усмихна.

— Щом казваш.

— Точно като мъжете, дето кръщават мечовете си Проклятието на черепа, Пияч на души или тем подобни. — Трик завърза солните си кичури на сплъстен възел на главата си. — Глупци.

— Ако аз трябваше да кръстя меча си — рече Мия замислено, — щях да го нарека Принцеса. Или може би Пухче.

Трик се изсмя.

— Пухче?

— О, ’паст! — кимна момичето. — Помисли си за ужаса, който ще всееш. Да те победи враг с меч, кръстен Пияч на души… ще го преживееш. Представи си срама да се подмокриш от меч на име Пухче.

— Точно за това беше думата ми. Имената говорят за кръстника толкова, колкото и за кръщелника. Може би не искам хората да знаят кой съм. Може би ми харесва да ме подценяват.

Момчето сви рамене.

— А може би просто обичам цветята…

Мия се усмихна, докато се катереха по неравната повърхност на скалата. Нито един от двамата не ползваше скални клинове или въже — подобна глупост се среща често сред младите и привидно безсмъртни. Наблюдателницата им се издигаше на височина от трийсетина метра и те бяха се запъхтели, когато стигнаха върха. Но както Мия предположи, хребетът предлагаше великолепен изглед. Пред тях се разстилаше цялата Пустош. Ослепителният червен зной на Саан се сипеше безмилостно и Мия се почуди колко ли жесток ще да е пекът по време на пълната светлина, когато и трите слънца нагорещят небето до бяло.

— Хубава гледка — кимна Трик. — Дори някой да кихне в Последна надежда, ще го видим оттук.

Мия подритна едно камъче от скалата, проследи го как пада в пропастта. Седна на една канара и подпря ботуш на камъка отсреща в поза, от която доня Корвере би потръпнала, ако я видеше. Извади от колана тънка сребърна кутия, върху която бяха гравирани враната и кръстосаните мечове на фамилия Корвере. Пъхна пурета между устните си и предложи кутията на Трик. Момчето я взе, седна насреща й, сбърчи нос и присви очи срещу надписа на гърба.

— Neh diis lus’a, lus diis’a — промърмори. — Лийсийският ми е за окайване. Нещо за кръв?

— Когато всичко е кръв, кръвта е всичко. — Мия запали пуретата си с кремъка и въздъхна доволно. — Семейна поговорка.

— Това е на семейството ти? — Трик побутна с палец фамилния герб. — Щях да заложа дузина железни монети, че си го откраднала.

— Не ти ли приличам на реброродена?

— Не знам на каква ми приличаш. Но на детето на някой горделивец, вкопчен в Гръбнака? Никога.

— Трябва да поработиш над комплиментите си, дон Трик.

С непроницаеми очи момчето побутна с ботуша си сянката й. Погледна не-котката, която се таеше до рамото й. Господин Благ се вторачи в него без звук. Когато Трик заговори, гласът му неприкрито потрепваше:

— Чувал съм разкази за такива като теб. Никога обаче не съм ги срещал. Никога не съм си мислил, че ще ги срещна.

— Такива като мен?

— Здрачини.

Мия изпусна сивия дим с присвити очи. Посегна към Господин Благ, сякаш да го погали. Пръстите й минаха през него като през мъгла. Наистина малцина бяха я виждали да използва дарбата си и бяха оцелявали, за да разкажат историята. Хората в републиката се бояха от това, дето не разбираха, и мразеха това, от което се бояха. Но ето че това момче изглеждаше по-скоро заинтригувано, отколкото уплашено. Тя го огледа от глава до пети, този дребен дюимер с островитянските си татуировки и континенталното си име, и разбра, че той също е странник. И за миг я осени колко се радва, задето й правеше компания на този необичаен и прашен път.

— И какво знаеш за здрачините, дон Трик?

— Фолклор. Безсмислици. Крадат пеленачета от люлките им, обезчестяват девици, откъдето минат, и други нелепости. — Момчето сви рамене. — Чувал съм, че преди няколко години здрачините нападнали Basilica Grande. Избили куп легионери на луминатите.

— А — усмихна се Мия през дима. — Клането по пъленмрак.

— Сигурно поредните небивалици, които са измислили, за да вдигнат данъците и тем подобни.

— Сигурно — Мия махна към сянката си. — И все пак ти не се плашиш.

— Познавах един гадател, който можеше да предсказва бъдещето, ровейки се в животински вътрешности. Запознах се с един алхимик, който можеше да запали огън от прах и да убие човек само като духне върху него. Тези игри с мрака ми приличат на поредния вид чародейно шарлатанство. — Той погледна безоблачното небе. — И не виждам много полза от тях в свят, където слънцата почти никога не залязват.

— колкото по-ярка е светлината, толкова по-дълбока е сянката…

Трик погледна не-котката, явно учуден, че я чува да говори. За миг вторачи в нея очи, сякаш очакваше да й поникнат една-две нови глави или да издиша черен огън. Но като не се появи знак, че главите ще се умножат, момчето се обърна към Мия.

— Откъде я имаш? От майка си? От баща си?

— Не знам откъде я имам. Моят Шахид казва, че съм била „докосната от Майката“. Каквото и да означава това. Той, изглежда, не знаеше.

Момчето сви рамене, прекара пръст по релефния печат върху кутията за пурети.

— Ако не ме лъже паметта, фамилия Корвере бе замесена в някакви размирици преди няколко пълнимрака. Нещо, свързано с кралесъздателството?

— Никога не трепвай. Никога не се страхувай — въздъхна Мия. — И никога, никога не забравяй.

— Така. Пъзелът взе да ми се изяснява. Последната дъщеря на опозореното семейство. На път за най-доброто училище за убийци в цялата република. Възнамеряваш да си отмъстиш след завършването?

— Нали не се каниш да ме нагостиш с мъдрости за безсмислието на отмъщението, дон Трик? Защото тъкмо започнах да те харесвам.

— О, не — усмихна се Трик. — Разбирам отмъщението. Но заради злощастията, дето си решила да поправиш, предполагам, мишените ти няма да бъдат лесни за убиване.

— Едната цел вече е в гроба. — Тя потупа кесията със зъби. — Остават още три.

— Тези ходещи трупове имат ли си имена?

— Първият е Франческо Дуомо.

— Онзи Франческо Дуомо? Върховният кардинал на Църквата на Светлината?

— Точно той.

— ’Паст и кръв…

— Вторият е Ремус Марило. Джустикус на Легиона на луминатите.

— А третият?

Светлината на Саан се отрази в очите на Мия. Няколко косъма от дългата й черна коса бяха залепнали по краищата на устата й. Сенките край нея се развълнуваха като океан, вълничките му — току до пръстите на Трик. Два пъти по-черни, отколкото трябваше да бъдат. Почти толкова черни, колкото бе станало настроението й.

— Джустикус Юлий Скайва.

— Четири Дъщери! — промълви Трик. — Ето защо искаш да учиш в Църквата.

Мия кимна.

— С много късмет един остър нож ще прониже Дуомо или Ремус. Но този, който ще довърши Скайва, няма да е гамен с ножче. Не и след Клането. Той не си ляга преди отряд луминати да проверят постелите му.

— Трикратно избиран за консул на Айтриянския сенат — въздъхна Трик. — Майстор алхимик. Най-влиятелният човек в републиката. — Момчето поклати глава. — Наистина знаеш как да си създаваш главоболия, Бледа щерко.

— О, да. Той е опасен като чувал с чернопетнисти пепелянки. Истинска путка, не ще и дума.

Момчето вирна вежди, леко зинал.

Мия го погледна, намръщи се.

— Какво?

— Мама ми е казвала, че това е мръсна дума — навъси се Трик. — Най-мръсната. Каза ми никога да не я произнасям. Особено пред доня.

— О, така ли? — Момичето всмукна от пуретата си с присвити очи. — И защо?

— Не знам — измънка Трик. — Тя така каза.

Мия поклати глава, нащърбеният й перчем се залюля пред очите й.

— Знаеш ли, никога не съм разбирала това. Как така да те обидят на женските долни части, е по-ужасно от всяка друга обида. Според мен мъжките срамотии са по-неприятно оскърбление. Кажи какво си представяш, когато чуеш да казват на някого пенис?

Трик сви рамене, смутен от странния обрат в разговора.

— Представяш си простак, нали? — продължи Мия. — Някой, на когото умът му е пълен с глупости и не остава място за друго. Слабоумен кучи син, дето се перчи с мъжеството и пикнята си, без изобщо да си дава сметка как изглежда в очите на другите.

Сладникава карамфилова въздишка във въздуха между тях.

— Пенис е просто друга дума за „глупак“. Но ако кажеш на някого путка, е… — момичето се усмихна. — Загатваш за злонамереност. За стремеж. Отмъстителен и съзнателен. Не си мисли, че наричам консул Скайва путка, за да го обидя. Путките притежават ум, дон Трик. Путките имат зъби. Нарече ли те някой путка, приеми го като комплимент. Знак, че този човек знае — с теб не могат да се гаврят с лека ръка. — Свиване на раменете. — Мисля, че на това му казват ирония.

Мия подсмръкна и се взря в разгърналата се под тях Пустош.

— Истината е, че няма разлика между твоите и моите долни части. Без очевидните, разбира се. Но едните не притежават повече тежест от другите. Защо трябва това между краката ми да бъде смятано за по-умно или по-глупаво, за по-лошо или по-добро? Това е само плът, дон Трик. Накрая всичко става храна за червеите. Както ще се случи с Дуомо, Ремус и Скайва.

Едно последно всмукване, дълго и дълбоко, сякаш за да изцеди самия живот от пуретата си.

— Но все пак бих предпочела да ми казват путка, отколкото пенис.

Момичето издиша дима и смачка пуретата с тока на ботуша си.

Плю на вятъра.

И като на шега младият Трик се влюби.

6.
Прах

Когато Мия беше на пет, нейната майка й подари кутия пъзел.

Беше дървен куб с местещи се лица, които, щом се наредяха правилно, разкриваха истинската изненада вътре. Най-хубавият подарък за Великия десятък^[32], който помнеше да е получавала.

Ала по онова време той й се стори жесток. Докато всички други реброродени деца си играеха с новите кукли и дървени мечове, тя се мъчеше с проклетата кутия, която просто отказваше да се отвори. Тресна я в стената, но напразно. Оплака се на баща си, че не е честно, а той само се усмихна. А когато отиде при доня Корвере и поиска да знае защо не й е подарила красива панделка за косата или нова рокля вместо това проклето нещо, майка й коленичи и погледна дъщеря си в очите.

— Умът ще ти служи по-добре от всяка дрънкулка под слънцата — каза тя. — Той е оръжие, Мия. И като всяко оръжие, трябва да се упражнява, за да го владееш добре.

— Но, мамо…

— Не, Мия Корвере. Човек се ражда с красотата, но мозъкът трябва да си го заслужиш.

И тъй, Мия взе кутията и седна с нея. Мръщи й се. Гледа я вторачено, докато започна да я сънува. Въртеше я, обръщаше я и я проклинаше с всички ругатни, дето бе чувала от баща си. Но след два месеца на гняв завъртя последното парче и чу прекрасен звук.

Щрак.

Капакът се отвори и вътре намери брошка — врана с мънички кехлибарени очи. Печатът на фамилията. Враната на Корвере. На следващия ден си я забоде на закуска. Майка й се усмихна, без да каже дума. Мия запази кутията. От всички пъзели, които родителите й бяха подарявали на Десятъците по-сетне, този си остана любимият й. След бащината екзекуция и ареста на майка й, тя остави кутията и нещо от момиченцето, което я обичаше.

Но брошката взе със себе си. Нея и дарбата да решава загадки.

Събуди се под купчина смет в самотна уличка, някъде из покрайнините на Божигроб. Докато чистеше съня от очите си, стомахът й изкъркори. Знаеше, че хората на консула още я преследват и ако той научи, че не са успели да я хванат, ще прати още. Без приятели. Без пари. Без храна.

Тялото я болеше, беше самичка, уплашена. Липсваше й майка й. Малкият Йонен, невръстното й братче, също. Мекото й легло, топлите дрешки, котето й. Споменът за прекършеното му телце на пода насълзи очите й. Мисълта за мъжа, който бе го убил, изпълни сърцето й с омраза.

— Горкичкият Капитан Локвичка…

— мяу… — чу се глас.

Момиченцето вдигна глава при този звук, отмествайки мократа коса от влажните си ресници. И там на паважа пред себе си, между бурените, отпадъците и мръсотията, видя коте.

Не нейното коте, със сигурност. О, това беше черно като пъленмрак, точно като добрия Капитан. Но тъпичко като хартия и прозрачно, все едно някой бе изрязал от сенките форма на коте. И въпреки че за разлика отпреди сега то имаше форма, тя пак разпозна приятеля си. Онзи, който й помогна, когато никой друг на света не можа.

— Господин Благ? — попита тя.

— мяу…

Тя понечи да погали създанието, но ръката й мина през него като през струйка дим. Впери поглед в тъмнината му и усети същото, както по-рано — страхът й се оттече като отрова от рана, остави я непоколебима и безстрашна. И тя разбра, че макар да нямаше ни брат, ни майка, ни баща, ни семейство, не беше напълно сама.

— Добре — кимна.

Най-напред храната. Пари нямаше, но камата беше с нея, а брошката й бе закачена за роклята й (която ставаше все по-дрипава). Ножът от гробнакост щеше да струва състояние, но тя не искаше да се раздели с единственото си оръжие. Обаче знаеше, че има хора, които биха й платили за скъпоценното украшение. Парите щяха да й подсигурят храна, както и стая, където да се скрие, за да помисли какво да прави по-нататък. На десет годинки, майка й в окови…

— мяу… — обади се Господин Благ.

— Добре — кимна тя. — Загадка по загадка.

Дори не знаеше в коя част на Божигроб се намира. Целия си живот бе прекарала в Гръбнака. Но баща й държеше карти на града в кабинета си, окачени на стените редом с мечовете и венците си, и тя помнеше приблизително разположението на метрополиса. Най-добре беше да стои далеч от квартала на реброродените, да се спотаи, да изчака, докато се увери, че хората на консула са се отказали от преследването.

Щом се изправи, Господин Благ се разля като вода в чернотата около краката й и сянката й потъмня. Вместо да се уплаши от гледката, както бе редно, Мия си пое дълбок дъх, среса косата си с пръсти и излезе от уличката, стъпвайки право в мокра купчина — надяваше се да е кал.^[33]

Изруга по най-неприличен начин, изстърга подметките си на паветата и видя по оживената улица да се блъскат всякакви хора. Светлокоси ваанийци, синеоки айтриянци, източените дюимери с татуировките на левиатани, десетки роби за продан с алхимични знаци, жигосани по бузите им. Ала Мия скоро осъзна, че повечето са лийсийци; със смугла кожа и тъмни коси. Витрините на магазините бяха изписани с магическия символ, който тя позна от уроците си с Брат Крас и литургиите на пъленмрак в големите катедрали — три горящи, преплетени окръжности. Огледало на трите слънца, които кръстосваха небето над главите им. Очите на самия Аа.

Троицата.^[34]

Мия разбра, че се намира в лийсийския квартал — Малкия Лийс, както бе чувала да го наричат. Мизерен и пренаселен, по ронещата се зидария се четеше бедност. Тук водите в канала течаха високо и заливаха приземните етажи на сградите наоколо. Палатите от голи тухли потъмняваха до кафяво досами водата. Над вонята от канала тя надуши миризмата на хляб с подправки и карамфилов дим, чу песни на език, който не разбираше напълно, но почти разпознаваше.

Вля се в потока от хора, които я блъскаха и бутаха. Тълпата можеше да бъде страшна за момиче, отраснало в защитения Гръбнак, но Мия отново откри, че не се бои. Народът я блъскаше напред, докато накрая улицата се изля на широк площад, обграден от всички страни със сергии и магазини. Мия се покатери на една купчина празни щайги и разбра, че се намира на Пазара. Въздухът бе изпълнен с говора на стотици хора, с неумолимия пек на двете горящи слънца на небето и с най-невероятния мирис, който бе надушвала в живота си.

Мия не можеше да го опише като зловоние — макар че в несравнимия парфюм несъмнено бе увито зловоние. Малкият Лийс беше разположен в Югозападен Божигроб, под Хълбоците, в близост до Залива на касапите, и бе обграден от божигробските кланици и няколко изходни канала. Хората сравняваха вонята в залива с пръснал се корем, покрит с конски тор и горяща човешка коса, престоял три дни на жегата по време на пълната светлина.

Тази смрад обаче беше замаскирана от парфюма на самия пазар. Топлата миризма на прясно изпечени хлябове, пайове и захарни курабийки, освежаващият мирис на градините по покривите край площада. Мия откри, че хем лигите й потичат, хем й прилошава — част от нея мечтаеше да изяде всичко пред погледа й, а другата се питаше дали някога пак ще може да вкуси храна.

Тя докосна брошката на гърдите си и се огледа за продавач. Беше пълно със сергии с дрънкулки, но повечето изглеждаха като евтинии за по два медника. В края на пазара обаче забеляза стара сграда, клекнала като просяк на ъгъла между две разкривени улици. Над безрадостна малка врата имаше табела, която се полюшваше и скърцаше на пръчката.

МЕРКУРИО, АНТИКВАР — ПРИЧУДЛИВИ,

РЕДКИ ВЕЩИ & НАЙ-ИЗЯЩНИТЕ АНТИКИ

Табела на вратата я уведоми: „Зяпачи, простаци и религиозни типове не са добре дошли“.

Тя присви очи натам, сведе ги към твърде тъмната сянка в краката си.

— Е? — попита.

— мяу… — отвърна Господин Благ.

— И аз така мисля.

И Мия скочи от щайгите и се запъти към магазина.

 

 

По пода на фургона се лееше кръв, гъста и засъхваща по ръцете на Мия. Прахолякът дращеше очите й, надигаше се на облаци от копитата на камилите. Нямаше нужда да ги шиба; добичетата тичаха и сами. И така, тя напрегна усилията си, за да потисне ужасното главоболие и вече познатото желание да намушка Трик многократно в лицето.

Момчето стоеше в края на фургона и блъскаше по нещо, което би било ксилофон, ако ксилофоните се изработваха от железни тръби и издаваха шум като чифтосващи се магарета в камбанария. Той също бе облян в кръв и прах и стискаше съвършено белите си зъби зад маската в мръсно червено и грозни татуировки.

— Трик, спри тази дандания! — изрева Мия.

— Тя плаши кракените!

— Плаши кракените… — простена Наев в локвата от собствената й кръв.

— Нищо подобно! — изкрещя Мия.

За всеки случай тя хвърли поглед през рамо да не би чудовищната врява да е уплашила страшилищата, дето ги преследваха, но, уви, четирите бразди от разкипяла се земя все така беше по петите им.

Кучисин препускаше в галоп до колата, вързан с поводите. Жребецът гледаше кръвнишки Мия и от време на време изцвилваше укорително към нея.

— О, я млъквай! — изкрещя тя на коня.

— той наистина не те харесва… — прошепна Господин Благ.

— Не ми помагаш!

— и какво би помогнало?

— Обясни ми как се забъркахме в тази каша!

Котаракът, който беше от сенки, наклони глава, сякаш се замисли. Оглушителният рев от исполините отзад разтърси фургона до болтчетата, но подскачането през дюните изобщо не развълнува Господин Благ. Той огледа хълмистата Шепотна пустош, назъбения хоризонт, който се приближаваше, господарката му над него. И заговори с гласа на някого, който разкриваше грозна, но необходима истина.

— ти си виновна…

 

 

Две седмици бяха минали на върха на наблюдателницата им и Мия и Трик вече губеха вяра в теорията си. Първият ден на Септимус наближаваше бързо и ако не прекрачеха прага на Църквата преди това, нямаше да имат възможност да бъдат приети в тазгодишното паство. Редуваха се да наблюдават, единият се изкатерваше по възвишението, за да отмени другия, спираха се да поговорят малко между смените. Разказваха си истории за времето като чираци или за тайните на занаята. Мия рядко отваряше дума за семейството си. Трик никога не споменаваше своето. И въпреки това той винаги се застояваше — даже и да нямаше какво да каже, просто сядаше и я наблюдаваше, докато тя си четеше.

В края на краищата Кучисин бе проял тревата в подножието на скалата, макар да го правеше с недвусмислено презрение. Мия често го улавяше да я гледа така, все едно искаше нея да изяде.

Около падането на нивганощта на тринадесетия ден може би, тя и Трик седяха на върха на скалата и се взираха над Пустошта. На Мия й бяха останали само последни четиридесет и две пурети и вече й се искаше да беше се запасила с повече.

— Веднъж се опитах да ги спра — рече тя, поглеждайки водния знак на отличните, ръчно свити цигари „Черен Дориан“^[35].

— Много ли ти липсваха?

— Абстинентна криза. Меркурио ме накара да пропуша пак. Каза, че му стигат трите дни в месеца, през които съм като мечка с махмурлук.

— Три дни…

— Ах.

— Не си толкова зле, нали?

— След ден-два ще ми кажеш — засмя се тя.

— Нямах сестри. — Трик започна да връзва отново косата си — навик, на който (Мия бе забелязала) се отдаваше, когато беше неспокоен. — Аз съм неопитен по… — неопределен жест с ръка — отношение на жените.

— Е, тогава те чака награда.

Той спря насред възела и погледна учудено Мия.

— Ти не приличаш на нито едно момиче, което някога съм…

Момчето замълча, свлече се от камъка и приклекна. Извади стар морски далекоглед, гравиран със същите три морски дракона като пръстена му, и го долепи до окото си.

Мия клекна до него и се взря към Последна надежда.

— Виждаш ли нещо?

— Керван.

— Иманяри?

— Мисля, че не — Трик плю върху стъклото на далекогледа и изтри прахоляка. — Два натоварени фургона. Четирима мъже. Водят ги камили, значи са тръгнали навътре.

— Никога не съм яздила камила.

— Нито пък аз. Чувал съм, че смърдят. И плюят.

— Дори така звучи една степен по-добре от Кучисин.

— Бял дракон със седло е една степен по-добре от Кучисин.

В продължение на час наблюдаваха движението на кервана по кървавочервените пясъци, като се чудеха какво ли им предстои, ако хората наистина бяха от Червената църква. И когато колоната се превърна почти в петънце на хоризонта, двамата слязоха от престола си и я последваха през Пустошта.

Отначало се държаха на разстояние, Цветчето и Кучисин се движеха мудно. Мия беше сигурна, че чува странна мелодия във вятъра. Не влудяващите шепоти, с които още не бе свикнала, а нещо като фалшиви камбани, наредени една върху друга, които някой блъскаше с желязна пръчка. Какво ли можеше да е?

Двамата не бяха подготвени за преход навътре в пустинята и когато керванът спря за почивка, решиха да го настигнат. Нямаше как да се приближат скришом — оголените скали и разрушените монументи, които стърчаха в пустинята не бяха достатъчни да ги скрият, а наметалото от сенки на Мия стигаше само за един. Освен това, разсъждаваше тя, ако това бяха слуги на Девата на Благословеното убийство, може би нямаше да приемат добре някой да се промъква зад гърба им, докато са спрели да се облекчат.

За жалост, хората от кервана продължиха напред съвсем спокойно, тъй да се каже. Двоицата стопяваха разстоянието, но след цели два дни на седлото и с Кучисин, който я хапеше по краката и сегиз-тогиз се опитваше да я хвърли в прахоляка, Мия повече не издържа. Спря жребеца до един кръг от разрушени от времето статуи и не толкова, че бе се ядосала, колкото да се поразтъпче по пясъка.

— Спри, спри — изрече ядно тя. — Мътните го взели. Право в ухото.

Трик вдигна вежди.

— Какво?

— От толкова отоци в панталоните ми не остана дупе. Трябва ми почивка.

— На алитерация ли ще си играем или…

— Гледай си работата. Трябва да си отдъхна.

Трик се намръщи към хоризонта.

— Ще ги изгубим.

— Най-отпред вървят камили, Трик. Едно безносо куче ще проследи тази миризлива диря посред пъленмрак. Дори ако внезапно хукнат по-бързо от четиридесетгодишен пушач, гушнал пияни проститутки, мисля, че пак ще ги намерим.

— Какво общо имат пияните простит…

— Не искам масаж на ходилата. Не искам разтривка по гърба. Искам само да поседя час върху нещо неподвижно. — Мия слезе от седлото с разкривена физиономия и размаха камата си пред Кучисин. — И ако ме ухапеш още веднъж, кълна се в Гърлото, ще те скопя.

Кучисин изпръхтя, а Мия седна с въздишка на един гладък камък. Допря ръка до корема си и разтри задните си части с другата.

— Мога да ти помогна — предложи Трик. — Ако искаш.

Мия му показа кокалчетата и момчето се ухили. След като завърза конете, той седна срещу нея, а тя извади една пурета от табакерата си, драсна кутията с кремъка и всмукна дълбоко.

— Твоят Шахид е бил мъдър човек.

— Какво те кара да мислиш така?

— Три дни на месец са предостатъчни.

Момичето се изсмя, ритна насреща му пясък, а той се превъртя, заливайки се от смях. Тя нахлупи триъгълната шапка над очите си и облегна глава на скалата с пурета, увиснала от устните й. Трик я огледа, търсейки някакъв знак от Господин Благ. Нищо не откри.

Огледа каменните останки наоколо. Статуите си приличаха; смътно хуманоидни фигури с кучешки глави, камъкът бе поразен от ветровете и времето. Той се покачи на голите скали и погледна през далекогледа. Керванът с камили продължаваше да пъпли през пустинята. Мия имаше право — даже след неколкочасова почивка, пак щяха да ги настигнат. Трик не беше толкова зелен ездач като нея, но след три дни, без да слиза от седлото, го болеше на няколко неприятни места. И тъй, като поседна за малко на сянка, той се постара да не я гледа, докато спи.

Затвори очи само за секунда.

 

 

— Наев го съветва да мълчи.

Неясен шепот в ухото му, остър като ножа на гърлото му. Трик отвори очи, надуши кожа, нещо смрадливо, което вероятно беше камила. Женски глас, лепкав от слюнка, произношение, дето не можа да определи. Зад гърба му.

Трик гък не каза.

— Защо той следва Наев?

Трик се огледа. Видя, че Кучисин и Цветчето още са вързани. Отпечатъци от стъпки в праха. Ни следа от Мия. Ножът се заби по-силно в гърлото му.

— Говори.

— Ти ми каза да мълча — прошепна Трик.

— Умно момче — усмивка зад думите. — Твърде умно?

Трик бръкна в колана си и трепна, когато острието мръдна. Полека-полека извади малка дървена кутия, разклати я тихо — слабо тракане на зъби в нея.

— Десятъкът ми. За Гърлото.

Кутията бе изтръгната от ръката му.

— Гърлото е мъртва.

— О, Богиньо, пак ли…

— Тя си играе с теб, дон Трик.

Трик се усмихна, щом чу гласа й, и се ухили, когато жената с ножа изсъска от изненада.

— Но аз предлагам по-хубава игра — рече бодро Мия. — Казва се хвърлете ножа и пуснете момчето, преди да ви отрежа ръцете.

— Наев ще му пререже гърлото.

— Тогава главата ви ще падне на пясъка при пръстите ви, госпожо.

Трик се почуди дали Мия блъфира. Питаше се какво ли е да усетиш как острието изсвистява от едното ухо до другото. Да умре, преди дори да е започнал. Натискът на врата му се отхлаби и той сви лице, когато нещо дребно и остро го поряза по кожата.

— Ох!

Черни звезди се сблъскаха в очите му, вкус на прашни цветя — по езика му. Той се превъртя настрани, примигна — смътно усещаше борбата зад себе си. Свистящи ножове разсичаха въздуха, крака се местеха по кървавочервения пясък. През замъглени очи зърна нападателката им — дребничка, жилава жена, с покривало на лицето, облечена с дрехи с цвета на пустинния пясък. С два извити, двуостри ножа, тя танцуваше като човек, който знае стъпките.

Трик опипа драскотината по врата си, пръстите му се намокриха. Опита се да скочи на крака, но не можа. Втренчи се в ръката си, докато мозъкът му се опитваше да схване. Умът му си беше на мястото, но тялото…

— Отровила ме е… — отрони той.

Мия и непознатата се въртяха в кръг, стиснали ножовете в ловките си ръце. Движеха се като непокварени любовници — колебливо отначало, приближиха се, и накрая паднаха в ръцете си, юмруци, лакти, колене, блокаж, париране и нападение. Въздишката на стоманата във въздуха. Влажният сблъсък на плът и кости. Трик никога не беше виждал Мия да се бори срещу друг човек и бавно осъзна, че няма равна с ножа — гъвкава и, както изглеждаше, безстрашна. Биеше се с лявата ръка. Стилът й бе необичаен. Движеше се бързо. Но въпреки сръчността й, кльощавата жена й беше равна и отблъскваше всеки неин удар. Парираше всяко настъпление.

След като позяпа няколко минути, усещането започна да се връща в краката му. Мия дишаше тежко от напрежение, черната коса бе залепнала за кожата й като бурен. Непознатата не нападаше, само се отбраняваше мълчешком. Мия се въртеше, мъчеше се да остави слънцето зад гърба си, но неприятелката й бе твърде умна, та да пази очите си от светлината на Саан. И тъй, накрая с тиха въздишка, сякаш се признава за победена, Мия премести сянката си и непознатата затъна до глезен в нея.

Жената изсъска тревожно, опита се да излезе, но сенките се движеха с мълниеносна бързина. Трик видя как тя застина, като че ли краката й са залепнали на място. Мия се приближи и преряза гърлото на жената. Острието изсвистя. Но вместо да умре, непознатата изви ръката й, отскубна ножа й и я тръшна на подутите й задни части.

Камата й потрепери в пясъка между краката на Трик на пет сантиметра от възможния злощастен инцидент. Момчето примигна срещу ножа от гробнакост, като се мъчеше да се съсредоточи. Почувства, че трябва да го върне на Мия — това му се стори важно, — но топлината във врата му го застави да си поседи още малко.

Мия се извъртя на крака, с почервеняло от гняв лице. Грабна ножа от пясъка, обърна се пак към жената и изръмжа с оголени зъби.

— Да опитаме пак, става ли? — изхриптя тя.

— Здрачин — изрече непознатата, съвсем леко задъхана. — Глупава здрачин.

— Какво?

— Тя вика Здрача тук? Насред Пустошта?

— Коя си ти?

— Наев — отвърна неясно тя. — Просто Наев.

— Това е ашкахска дума. Означава Нищо.

— Учена глупачка значи.

Мия посочи Трик:

— Какво направи с приятеля ми?

— Мастило — жената показа пръстен с шипове. — Малка доза.^[36]

— Защо ни нападна?

— Ако Наев бе я нападнала, пясъците щяха да са по-червени. Наев попита защо я следят. И сега Наев знае. Наев се учудва на уменията на момичето. И сега Наев вижда. — Жената с покривалото погледна ту единия, ту другия и млясна. — Вижда двама глупаци.

Трик се надигна на разтрепераните си нозе, подпря се на камъка зад гърба си. Главата му се проясняваше и гневът измести замъглението. Измъкна ятагана и с наранена до кръв гордост изгледа свирепо размазаните образи на трите дребнички жени пред себе си.

— Ти кого наричаш глупак, дребосъчке?

Жената го погледна.

— Момчето, чието гърло Наев можеше да пререже.

— Промъкна се крадешком, докато спях.

— Момчето, което спи, когато трябва да си отваря очите на четири.

— Искаш ли да отвориш своите, докато аз ти…

— Трик — прекъсна го Мия. — Успокой се.

— Мия, тази кльощавела беше опряла нож в гърлото ми.

— Тя те изпитва. Мен също. Всичко, което казва и което прави. Погледни я.

Наев все така удържаше погледа на Мия, очите й горяха като черни лампи в черепа й. Мия бе виждала този поглед и преди — погледа на жена, която бе срещала лицето на смъртта толкова много пъти, че я имаше за свой приятел. Старият Меркурио имаше същия поглед. И най-сетне разбра що за човек е непознатата.

Мигът по нищо не приличаше на онова, дето беше упражнявала пред огледалото. Но почувства облекчение, когато извади кесията със зъби от колана си и я хвърли на слабата жена. Шестте години се вдигнаха от плещите й.

— Десятъкът ми. За Гърлото.

Жената взе кесията.

— Наев няма нужда от това.

— Но ти си от Червената църква…

— За Наев е чест да служи на Църквата на Девата на Благословеното убийство, да. В оставащите няколко минути поне.

— Няколко минути? Какво…

Земята под тях потрепери. Отначало лек трус, който усети ниско в гърба си. Усилващ се с всяка секунда.

— Дали това е, дето си мисля, че е? — попита Трик.

— Кракен — въздъхна Наев. — Те чуват, когато тя вика Мрака. Глупачка, както казах.

Мия и Трик се спогледаха и заговориха в един глас:

— О, мътните…

— Ти не знаеше ли? — попита той.

— Четири Дъщери, откъде можех да знам? Никога не съм била в Ашках!

— Кракенът, който ни нападна, откачи, когато направи онова нещо с наметалото си!

— Онова нещо? Да не би да си на пет?

— Е, както и да се нарича, трябва да го спреш? — Трик посочи сенките в краката на Наев. — Преди да е довлякло още.

Сянката на Мия се плъзна обратно по пясъка и отново зае обичайната си форма. Тя продължи да държи зорко Наев под око, но жената само прибра ножа в калъфа си, килнала глава.

— Два са — изрече. — Много големи.

— Какво да правим? — попита Мия.

— Да бягаме? — Наев сви рамене. — Да умрем?

— Бягството ми се струва отлично. Трик?

Трик вече беше на гърба на Цветчето, а конят бе се изправил нетърпеливо на задни крака.

— Сега чакам вас.

Мия скочи на седлото и подаде ръка на слабата жена.

— Качи се при мен.

Наев се поколеба за миг, наклони глава и забоде в Мия онзи черен поглед.

— Виж, добре дошла си да останеш тук, щом искаш…

Наев се приближи и земята се разтресе. Кучисин се вдигна на задни крака и взе да рита във въздуха. Мия хвърли поглед назад и видя как следата от кипнала земя се приближава — все едно под пясъка плуваше нещо огромно. Беше се насочило право към тях.

Щом жребецът свали копита на земята, тя отново повика сенките и го задържа на място, колкото Наев да се качи зад нея. Изпод земята се чу гърмящ рев, сякаш тварите също отвръщаха на зова й. Когато Наев я обгърна през кръста, тя долови дъх на подправки и дим. Нещо гнило отдолу.

— Тя ги кара да огладняват — обясни жената.

— Да тръгваме! — изкрещя Трик.

Мия освободи копитата на Кучисин, смушка го силно и жребецът полетя в галоп. Земята отзад избухна. От пясъка изскочиха пипала и заплющяха като биволски камшици с куки. Мия чу разтапящ вътрешностите рев, зърна човка, която можеше да погълне Кучисин цял. Видя втора бразда да боботи към тях от запад. Кънтящи копита и викове изпълниха слуха й.

— Два са, точно както каза! — изкрещя Мия.

Жената с покривалото посочи на север.

— Препускай към фургоните. Ние имаме желязнапесен, за да държим кракените на разстояние.

— Какво е желязнапесен?

— Препускай!

И те препуснаха. В див галоп над океан от кървавочервен пясък. Като хвърли поглед назад, Мия видя, че двете бразди се сливат и бързо прииждат. Чудно как ли я проследяваха зверовете? Как са разбрали, че точно тя е повикала Мрака? Едно пипало разкъса повърхността, два етажа високо, с куки от почерняла кост. Гневни ревове изпълниха въздуха, щом удари по земята.

Пясъкът я шибна в очите. Под нея Кучисин изпръхтя, в гърдите й кънтяха ударите на копитата. Мия стискаше здраво поводите и яздеше още по-здраво, благодарна, че макар жребецът да я мразеше като отрова, мисълта да го изядат му беше още по-омразна.

— Внимавай! — изкрещя Трик.

Мия погледна напред и видя, че още една бразда приближава от север. По-голяма и по-бърза, разтърси земята под нея. Цветчето изцвили уплашено.

— Явно са три — рече Наев. — Извинения…

От земята изригнаха пипала, разгънаха се като смъртоносно цвете. Мия погледна в пастта на звяра с тракащия му клюн и кукести кости. Щом Цветчето драсна на изток, за да избегне исполинското чудовище, Кучисин най-сетне проумя, че ще тича много по-бързо без двете ездачки на гърба си. И започна да хвърля къчове.

Мия имаше предимството на стремето. Поводите. Седлото. Но Наев яздеше върху задните му части и се държеше само за кръста на Мия. Кучисин ритна още веднъж и ги подхвърли като парцалени кукли. И без гък Наев полетя от гърба на коня.

Мия сви на изток след Трик и изкрещя, надвиквайки хаоса:

— Изгубихме Наев!

Дюимерът хвърли поглед през рамо.

— Може би ще спрат, за да я изядат?

— Трябва да се върнем!

— Откога стана алтруист? Самоубийство е да се върнеш там!

— Не е само алтруизъм, кокал такъв, нали й дадох десятъка си!

— О, гадост! — Трик опипа кръста си. — Тя взе и моя!

— Ти доведи Наев — реши Мия. — Аз ще отвлека вниманието им!

— мия… — каза не-котката в сянката й. — това е глупаво…

— Трябва да я спасим!

— жребецът на момчето няма да се върне там…

— Защото е уплашен! А ти можеш да поправиш това!

— ако изпия него, няма да мога да изпия теб…

— Аз ще се оправя с моя страх! Ти се оправи със страха на Цветчето!

Глуха въздишка.

— както кажеш…

Разкъсана и ранена, червената земя се тресеше под тях. Пясък в очите й. Сърцето в гърлото й. Усети как Господин Благ пробяга по пясъка и се сви в сянката на Цветчето, нагости се със страха на жребеца. Нейният се надигна като придошла река — леденостудена вълна в корема, тъй отдавна забравена, та едва не я помете. Много години бяха минали, откакто не бе се изправяла срещу страха си. Години наред Господин Благ поглъщаше всяка капчица, за да може винаги да бъде смела.

Страх.

Мия дръпна поводите и Кучисин спря. Жребецът изпръхтя, но се подчини на желязото в муцуната си, като тъпчеше и хвърляше пръски. Мия го завъртя и видя, че Наев е на крака и стиска ребрата си, бягайки по движещия се пясък.

— Трик, тръгвай! — изрева Мия. — Ще се срещнем при фургона!

Трик все още изглеждаше леко замаян от мастилото. Но кимна и хукна към падналата жена и приближаващия кракен. Цветчето летеше към страшилището бърз като вятъра, напълно безстрашен с безоката котка, впита в сянката му.

Първият кракен изригна зад Наев с големи като дракари пипала, които разсичаха въздуха. Кльощавата жена се завъртя, приклекна, изплъзна се от половин дузина удари. За жалост, седмият я докопа и куките раздраха гърдите и корема й. Но дори в тази страховита схватка, жената не извика, измъкна ножа си и насече пипалото.

Ужасът изпълни вените на Мия, пръстите й изтръпнаха, очите й се разшириха. Усещането й беше тъй непознато, че едва не потъна в него. И все пак страхът от провала бе по-силен от мисълта да умре в прегръдката на кракена, а споменът за майчините й думи в деня на обесването на баща й бяха издълбани в костите й. И тъй, тя събра цялата смелост в душата си и стори това, което трябваше.

Загърна се в сянката си и изчезна от погледа върху гърба на жребеца. Кракенът, заловил Наев, спря, тялото му потрепери по дължината. И с вой, от който костите й затрепериха, звярът пусна плячката си и се насочи към Мия с двамата си братовчеди, които плуваха бързо зад него.

Мия се обърна и с все сили препусна в галоп.

Стиснала зъби, хвърли поглед през рамо. Огромните туловища пробиваха земята, а после се гмуркаха обратно като морски дракони на лов. Отвъд страшилищата Трик препусна в галоп, грабна ранената жена и я сложи над лъка на седлото. Наев беше подгизнала от кръв, но Мия видя, че още мърда. Още е жива.

Тя обърна Кучисин на север към кервана. Служителите на Църквата не бяха глупаци — керванът камили вече бягаше през пустинята. Кракените не изоставаха от Кучисин, единият заблъска по пясъка само на петнадесетина метра зад тях. Земята потрепери и жребецът се уплаши. Страшен рев и свистенето на пронизващи земята тела изпълниха слуха й. Като се чудеше как успяват да я надушат, Мия галопираше към парче скалиста пустош и се молеше земята там да е по-твърда.

По лицето на пустинята се надигаха около четиридесет разрушени каменни чукари; малка скалиста градина насред безкрайното нищо. Тя свали наметалото и навлезе между тях, а гневният вой остана зад гърба й. Набра малка преднина и докато кракените заобикаляха, излезе от другия край. Плувнала в пот. С разтуптяно сърце. Вече наближаваше кервана, сантиметър по сантиметър, крачка по крачка. Трик беше стигнал и единият от хората във фургона поемаше окървавеното тяло на Наев, а друг стреляше с арбалет на стойка, зареден със стрели колкото дръжките на метли.

Във вятъра се чуваше същата металическа песен и Мия осъзна, че някакво странно приспособление е завързано на последния фургон до арбалета. Приличаше на голям ксилофон от железни тръби. Единият от хората във фургона го биеше, все едно инструментът бе обидил майка му, и огласяше въздуха с врява.

Желязнапесен, досети се Мия.

Ала сред какофонията тя чу кракените отзад, а земята се раздираше от страшилищата с големината на къщи. Бедрата я боляха, мускулите й стенеха, но тя яздеше с всички сили. Страхът се надигаше у нея — живо, дишащо нещо, което дращеше с нокти душата й, замъгляваше мислите и зрението й. Треперещи ръце, треперещи устни, моля те, Майко, махни ги…

Най-сетне настигна последния фургон и сгърчи лице от глъчката. Трик крещеше, протегнал ръка. Сърцето биеше оглушително в гърдите й. Зъбите тракаха в черепа й. И с поводите на Кучисин в юмрук, тя се надигна на разтрепераните си крака и скочи към него.

Момчето я улови, дръпна я към твърдите си като махагон и подгизнали от кръв гърди. Разтреперана в прегръдката му, тя погледна в лешниковите му очи, забеляза как се взира в нея — с облекчение, възхищение и още нещо. Нещо…

Господин Благ се плъзна обратно в сянката й и за миг се смути от страха във вените й. А сетне го изпи и въздъхна. И от него не остана нищо освен избледняващия спомен. Дойде на себе си. Пак беше силна. Без да има нужда от никого. От нищо.

Тя измърмори „Благодаря!“, отдръпна се от ръцете на Трик и се надвеси, за да завърже Кучисин за фургона. Трик коленичи до кървящото тяло на Наев да провери дали още е жива. Църковният служител на капрата погледна през рамо и изрева над ксилофона:

— Черна майко, какво…

Пипалото изхвръкна от земята пред тях и изсвистя. Разполови кочияша и един от другарите му през средата, вътрешностите и кръвта шурнаха, а таванът на фургона се разкъса като хартия. Мия се хвърли на пода, куките прелетяха на сантиметри от главата й. Фургонът се завъртя настрани. Трик ревеше, Кучисин цвилеше, а новопристигналият кракен виеше яростно. Арбалетът и стрелецът бяха изметени от колата и запратени в прахоляка. Камилите кривнаха панически и фургонът се вдигна нагоре. Мия се спусна към изоставените поводи и с трясък свали фургона на земята. Покатери се на капрата, изруга и погледна през рамо четирите звяра, които ги преследваха сега. Сред бъркотията изкрещя на Господин Благ:

— Напомни ми втори път никога да не викам Мрака в тази пустиня!

— за това не се бой…

Човекът от Църквата, дето биеше ксилофона, бе съборен от удара на кракена и сега виеше, докато едно от чудовищата го влачеше към смъртта му. Трик грабна падналия кривак и започна да блъска по инструмента, а в това време Мия извика на Наев:

— Накъде е Червената църква?

Жената простена в отговор и притисна разкъсаните рани по гърдите и корема си. В най-дълбоката Мия видя да блестят вътрешностите й. Дрехите на Наев бяха подгизнали от съсирената кръв.

— ’Паст и кръв, накъде?

— Север — изгъргори жената. — Планините.

— Кои планини? Те са десетки!

— Ни най-високата… нито най-ниската. Нито намръщеното лице, нито тъжния старец, нито неравната стена. — Накъсана, с гъста слюнка въздишка. — Най-обикновената планина.

Жената изохка, сви се на топка. Желязнапесен беше оглушителна и главоболието на Мия подскачаше из черепа й в радостна забрава.

— Трик, спри тази дандания! — изрева тя.

— Тя плаши кракените!

— Плаши кракените… — простена Наев в локвата от собствената й кръв.

— Нищо подобно! — изкрещя Мия.

За всеки случай хвърли поглед през рамо да не би чудовищната врява да е уплашила страшилищата, които ги преследваха, но, уви, те все така бяха по петите им.

Кучисин препускаше в галоп отстрани, гледаше свирепо Мия и от време на време изцвилваше укорително.

— О, я млъквай! — изкрещя тя на коня.

— той наистина не те харесва… — прошепна Господин Благ.

— Не ми помагаш!

— и какво би помогнало?

— Обясни ми как се забъркахме в тази каша!

Котаракът, който беше от сенки, наклони глава, сякаш се замисли. Огледа хълмистата Шепотна пустош, назъбения хоризонт, дето приближаваше, господарката отгоре му. И заговори с гласа на някого, който разкриваше грозна, но необходима истина.

— ти си виновна…

7.
Запознанство

Мия бутна вратата на МЕРКУРИО, АНТИКВАР и малкото звънче над рамката извести пристигането й. Магазинът беше мрачен и прашен и се разгръщаше на всички страни. Капаците бяха затворени срещу слънчевата светлина. Мия си спомни табелата отвън — ПРИЧУДЛИВИ, РЕДКИ ВЕЩИ & НАЙ-ИЗЯЩНИТЕ АНТИКИ. Огледа рафтовете и видя изобилие от първите. Втората част от уравнението бе спорна.

Откровено казано, магазинът щеше да се пръсне по шевовете от безполезни вехтории. Освен това Мия можеше да се закълне, че е по-голям отвътре, отколкото отвън, но приписа това на отсъствието на закуската. И сякаш за да й напомни, че е било забравено, коремчето й изкъркори укорително, за да се оплаче.

Мия си проправи път между дреболиите и джунджуриите до тезгяха. И там, зад махагоново писалище, издълбано в извита спирала, от която очите я заболяха, откри най-причудливото нещо в магазина на Меркурио, Антиквар — самия собственик.

Лицето му беше от онези, дето са родени, за да гледат навъсено, а отгоре му се мъдреше сплъстена светлосива коса. Сините очи бяха присвити иззад очила с телени рамки, които бяха виждали и по-добри дни. Статуя на елегантна жена с лъвска глава лежеше до него, а в обърната й нагоре длан се мъдреше алхимично кълбо. Старецът четеше от книга, голяма колкото Мия. От устата му висеше пурета и миришеше леко на карамфил. Когато проговори, пуретата заподскача на устните му:

— Да ти помогна с нещо?

— Добър ден и на вас, сър. Да ви благослови всемогъщият Аа и да ви пази…

Старецът почука по малката месингова табела на тезгяха — повторение на предупреждението от външната страна на вратата му. „Зяпачи, простаци и религиозни типове не са добре дошли“.

— Простете ми, сър. Дано четирите Дъщери…

Старецът почука по-настоятелно по табелката и прехвърли навъсения си поглед върху Мия.

Момиченцето се умълча. Мъжът се върна към книгата си.

— Да ти помогна с нещо? — повтори.

Момиченцето се покашля.

— Искам да ви продам един накит, сър.

— Само с искане няма да стане, дете.

Мия се повъртя неуверено, взе да хапе устни. Старецът пак почна да почуква по табелката, докато най-сетне тя схвана, откопча брошката и я сложи върху дървото. Малката врана я изгледа с червените си кехлибарени очи, сякаш се почувства наранена от мисълта, че ще я заложи при такъв сърдит стар негодяй. Мия сви рамене извинително.

— Откъде я открадна? — измрънка старецът.

— Не съм я откраднала, сър.

Меркурио извади пуретата от устните си и насочи цялото си внимание към Мия.

— Това е печатът на фамилия Корвере.

— Набито око, сър.

— Дарий Корвере умря като предател вчера по заповед на Айтриянския сенат. А според мълвата прислугата и цялото му семейство са били хвърлени във Философския камък^[37].

Момиченцето нямаше кърпичка, затова отри носле в ръкава и замълча.

— На колко години си, дребосъчке?

— На десет, сър.

— Имаш ли си име?

Мия примигна. Този старец за кого се има? Тя беше Мия Корвере, дъщеря на джустикуса от Легиона на луминатите. Реброродена в благородна фамилия, един от дванадесетте велики рода в републиката. Няма да се остави да я разпитва един обикновен търговец. Особено когато му предлага печалба, струваща повече от всичките вехтории в тази мръсна дупка.

— Не е ваша работа, сър — Мия скръсти ръце и се опита да имитира майка си, когато се караше на някой непокорен прислужник.

— Неевашаработа? — едната от сивите вежди се повдигна. — Странно име за момиче, нали?

— Искате ли брошката, или не?

Старецът пъхна пуретата между устните си и се върна към книгата си.

— Не.

Мия примигна.

— Тя е от най-изящното айтриянско сребро. Т…

— Върви си — рече мъжът, без да вдига глава. — И отнеси бедите със себе си, госпожице Неевашаработа.

Бузките на Мия пламнаха от яд. Тя грабна брошката от тезгяха, закачи я пак на рокличката си, преметна косата си през рамо и се завъртя на пета.

— Един съвет — обади се старецът, все така, без да вдига глава. — Корвере и близките му приятели се отърваха леко с обесването. Техните простородени войски бяха разпънати по бреговете на Хора. Според слуховете се канели да покрият с черепите им улиците покрай сградата на Сената. Много от семействата на онези войници живеят наоколо. Ако бях на твое място, нямаше да се разхождам с герба на предател, закачен на цицките си.

Думите удариха Мия като камък в тила. Тя се обърна към стареца, оголи зъби и изръмжа:

— Баща ми не беше предател.

Щом изхвърча отново навън, сянката й се разгъна по паважа и тръшна вратата зад нея. Момиченцето беше тъй ядосано, че дори не забеляза.

Мия остана на площадката, свила юмручета от ярост. Как смее той да говори така за баща й? Беше на път да влезе отново и да поиска извинение, но стомахът й изкъркори, пък й трябваха и пари.

Затова се сля с тълпата и взе да търси сергия за накити, когато едно момче, малко по-голямо от нея, излезе забързано от навалицата. Ръцете му бяха натоварени с кошница сладкиши и преди Мия да успее да се отдръпне, с ругатня и малка експлозия от пудра захар, момчето налетя право на нея.

— ’Паст и кръв! — извика Мия. Беше се проснала възнак, рокличката й — поръсена в бяло. Момчето също беше паднало назад, а курабийките бяха се разсипали в мръсотията.

— Защо не гледате къде вървите? — попита Мия.

— О, Дъщери, хиляди извинения, госпожице. Моля ви, простете ми…

Момчето се изправи, подаде ръка на Мия и й помогна да стане. То изтупа колкото можа бялата пудра от роклята й, като през цялото време се извиняваше. После се наведе и натика падналите курабийки в кошницата си. С виновна усмивка избра една от по-чистите сладки и я подаде на Мия с поклон.

— Моля ви, приемете това като извинение, мидоня.

Гневът на Мия постихна, когато коремът й се обади, и с нацупени устни прие сладкиша от мръсната ръка на момчето.

— Благодаря ви, сър.

— Най-добре да тръгвам. Добрият Отец побеснява, ако закъснея за раздаването на милостинята. — Момчето пак се усмихна на Мия и свали въображаемата си шапка. — Моите извинения за сетен път, госпожице.

Мия направи реверанс и спря да се цупи толкова.

— Разбира се, сър. Аа да ви благослови и пази.

Момчето се шмугна в тълпата. Мия го проследи с поглед, а гневът й се разнесе полека. Погледна пая в ръката си и се усмихна на късмета си. Безплатна закуска!

Намери една спокойна уличка, поднесе пая към устата си и отхапа голям залък. Усмивката й се смрази в краищата, очите й се разшириха. С приглушено проклятие изплю хапката в мръсотията и захвърли остатъка. Паят беше твърд като дърво, пълнежът — изцяло гранясал. Тя зачисти език с мръсни пръсти, направи гримаса и изтри устни в ръкава си.

— Четири Дъщери — изрева. — Защо трябваше…

Момиченцето примигна. Погледна роклята си, която още беше леко напудрена със захар. Спомни си как момчето я потупваше, наруга се, че е била глупачка, и най-сетне разбра каква е била играта му.

Брошката я нямаше.

 

 

Накрая желязнапесен наистина прогони кракените.

Или Трик поне така твърдеше. Четири часа би ксилофона, все едно инструментът му дължеше пари, и вероятно, предположи Мия, имаше нужда от оправдание. Когато един по един преследвачите им се отказаха, Господин Благ изказа мнението, че с приближаването на кервана към планините земята става по-твърда. Мия беше съвсем сигурна, че зверовете просто са се отегчили и са отишли да изядат някой по-лесен. Наев изобщо не сподели какво мисли, само лежеше в сгъстяващата се локва от собствената й кръв и се мъчеше да не умре.

Честно казано, Мия не вярваше, че ще успее.

По нейно настояване Трик пое юздите. В милостивата тишина, след като момчето изостави задълженията си на перкусионист, Мия коленичи до изпадналата в несвяст жена, чудейки се откъде да започне.

Вътрешностите на Наев бяха смлени на кайма от куките на кракените, а във въздуха се носеше вонята на черва и повръщано — четирите Дъщери само знаеха как Трик понася това с неговото остро обоняние. Мия познаваше отлично миризмата на смърт и разложение и се опита да облекчи жената. Нямаше какво да стори. Ако загубата на кръв не успееше, гнойната инфекция щеше да я довърши. При мисълта за края, който очакваше Наев, Мия разбра, че би било милостиво да я убие.

През процепа в покривалото й, Мия видя затворените й очи. Отлепи дрехата от разкъсания й корем, потърси нещо, с което да превърже раната, и се спря накрая върху плата около лицето на жената. Докато развиваше воала от главата на Наев, усети как Господин Благ се издува и въздъхва, изпивайки надигналия се страх и отвращение, които иначе щяха да я накарат да пищи.

Но дори така беше на косъм.

— ’Паст и кръв… — отрони тя.

— Какво? — Трик погледна през рамо и едва не тупна от капрата. — Черна майко на Нощта… лицето й…

Дъщери, какво лице…

Да кажем, че е обезобразена, е все едно да кажем, че нож в сърцето е „малко неприятен“. На мястото на носа й плътта на Наев бе опъната и усукана на възел. Долната й устна бе клюмнала като пребито доведено дете, горната оголваше зъбите й. Пет дълбоки бразди бяха издълбани в плътта й — сякаш лицето й беше от глина, а някой бе го сграбчил в шепа и стиснал. Грозотата беше опасана от красиви рижаворуси къдрици.

— Какво, в името на Пропастта, е могло да причини това?

— Нямам представа.

— Любов — прошепна жената. Лигите потекоха по обезобразените й устни. — Само любов.

— Наев… — започна Мия. — Раните ти…

— Лоши.

— Никак не са добре.

— Отведете Наев до Църквата. Тя има много работа, преди да се срещне с Благословената дева.

— На два дни сме от планините — рече Трик. — Може би повече. Дори да стигнем дотам, ти не си в състояние да се катериш.

Жената преглътна шумно, изкашля кръв. Вдигна ръка към врата си, откъсна кожената каишка и извади сребърно шишенце. Опита се да седне и простена от болка. Мия я сложи пак да легне.

— Не бива…

— Пусни я! — изръмжа Наев. — Помогни й да стане. Премести я. — Тя махна към задната част на фургона. — Вън от кръвта, там, където дървото е чисто.

Мия не разбираше какво си е наумила жената, но се подчини и я завлече през съсирващата се локва кръв до задницата на фургона. И там жената издърпа капачето на шишенцето със зъби и изсипа съдържанието върху грубите дъски.

Още кръв.

Яркочервена, като от прясна рана. Мия се намръщи, а Господин Благ се сви на рамото й и надникна през завесата от косите й. И докато Наев прекарваше пръсти през локвичката, котката сянка се опита да мърка и от това по гърба на Мия пробяга хлад.

— интересно…

Наев пишеше, досети се Мия. Все едно локвичката беше дъска, а пръстът й — четката. Писмото беше ашкахско — тя го позна, но самият ритуал…

— Това е кърваво магьосничество — пророни тя.

Но това беше невъзможно. Магията на ашкахите беше изчезнала с падането на империята. Никой не бе виждал истинска кървава магия от…

— Откъде си го научила? Това изкуство е мъртво от сто години.

— Не всички мъртви умират — със стържещ глас рече Наев. — Гърлото пази… това, което му трябва.

Жената се извъртя по гръб, притисна корема си.

— Карайте към планините… най-обикновената от всичките. — Мия можеше да се закълне, че видя сълзи в очите й. — Не я довършвай, момиче. Зарежи милостта. Ако Благословената дева… я отведе, така да бъде. Но не помагай на Наев да поеме пътя. Тя чува ли ме?

— Чувам те.

Наев хвана ръката й. Стисна я здраво. И пак потъна в мрака.

Мия превърза раните, колкото можа, изцапана до китките в кървища, взе наметалото си от дисагите на Кучисин (той се опита да я ухапе) и го нави под главата на Наев. Седна при Трик на капрата и погледна планините пред тях. Верига от високи черни била се простираше на север и юг, а някои бяха толкова високи, че по върховете им имаше сняг. Едното приличаше на навъсено лице, точно както бе го описала Наев. Другата дълга планина вероятно беше назъбената стена. А сгушен до хребет, който приличаше на тъжен старец, се издигаше рид, съответстващ на описанието.

Беше съвсем обикновен и изобщо не приличаше на могъщите върхове от праисторически гранит. Не беше толкова висок, та да е обвит в сняг, нито напомняше на лице или фигура. Най-обикновен чукар от древна скала насред кървавочервената пустиня. От онези, дето няма да погледнеш два пъти.

— Там — посочи височината Трик.

— Да.

— Човек би очаквал да изберат друго място. Нещо малко по-драматично.

— Точно там е целта. Никой, който търси гнездото на убийци, не би започнал от най-отегчителната планина в цялото мироздание.

Трик кимна. Дари я с усмивка.

— Мъдра си, Бледа щерко.

— Не се бой, дон Трик — усмихна се тя в отговор. — Няма да се главозамая.

 

 

Пътуваха още два дни, Трик на капрата, Мия до Наев. Тя мокреше един парцал, навлажняваше обезобразените устни, питаше се кой или какво е осакатило така лицето на жената. Наев говореше като в треска на някакво привидение, молеше го да почака. Веднъж вдигна ръка във въздуха, за да го погали. И тогава устните й се извиха в уродлива пародия на усмивка. Господин Благ седеше до нея през цялото време.

И мъркаше.

Цветчето и Кучисин бяха капнали от умора и Мия се страхуваше, че всеки момент ще окуцеят. Беше жестоко (даже към Кучисин) да ги карат да тичат без нужда до фургона. За Трик и Мия път назад вече нямаше. Или щяха да стигнат Червената църква, или да умрат. Тя беше виждала диви коне да кръстосват назъбеното подножие и предположи, че все някъде трябва да има вода. И тъй, с неохота предложи да ги пуснат.

Трик се натъжи, но разбра мъдростта на решението. Спряха фургона, момчето развърза Цветчето и го остави да се напие с вода от мяха му. Погали го гальовно по врата и му зашепна тихо:

— Ти беше верен другар. Знам, че ще си намериш друг. Пази се от кракените.

Шляпна коня по задницата и животното хукна в галоп на изток покрай планината. Мия отвърза Кучисин, а жребецът я гледаше кръвнишки даже докато изпразваше цял мях в гърлото му. Бръкна в дисагите и му предложи последната бучка захар на дланта си.

— Заслужи си я. Сега можеш да се върнеш в Последна надежда, ако искаш.

Жребецът сведе глава, лекичко изгриза бучката от ръката й. Изцвили, разтърси грива и отърка муцуна в рамото й. И докато Мия се усмихваше и го потупваше по бузата, Кучисин отвори уста и я ухапа силно над лявата гърда.

— Ти, син на сирашка майка…

Жребецът препусна през пустинята, а Мия взе да подскача, улови се за гърдите и прокле коня с трите слънца, четирите Дъщери и всеки, който случайно слушаше в този момент. Кучисин последва Цветчето на изток и изчезна в облаците от прах.

— Мога да го цункам, ако искаш — усмихна се Трик.

— О, я си гледай работата! — извика Мия, метна се на фургона и седна тежко на пода. По пръстите й имаше кръв от ухапването и като надникна в ризата си, кожата вече посиняваше. За първи път в живота си благодари на Дъщерите, че не е по-голямо момиче, и изсъска под носа си, докато Господин Благ се смееше от сянката й:

— Ама че кучи син…

 

 

Наев бързо гаснеше и повече не можеха да си позволяват да спират. Мия се страхуваше, че жената няма да издържи още дълго, а с утрото настъпваше първият ден от Септимус. Ако скоро не откриеха Църквата, по-добре беше изобщо да не я намират. Вече бяха стигнали подножието и планината се виеше наоколо им като ръцете на любим. Тя беше чела, че привиденията от прах често издигат домовете си там, където ветровете вият най-силно, и бе наострила уши за издайнически смях в шепота на бриза.

По пода на фургона кръвта бе се втвърдила, а отгоре като коричка бяха накацали мухи. Мия с всички сили се стараеше да ги пъди от корема на Наев, макар да знаеше, че тя вече е мъртвец. Решителността й бе се прекършила — когато беше в несвяст, не спираше да стене, а когато идваше на себе си, почваше да пищи, докато отново припаднеше. Жената беше пред нов пристъп, когато Трик спря фургона. След като дни наред бяха все на път, липсата на движение накара Мия да вдигне глава и да попита с уморен глас:

— Защо спряхме?

— Ако не сложиш крила на тези плюещи машини — Трик посочи озъбените камили, — по-нататък няма как да продължим.

Най-обикновената планина се издигаше пред камилската върволица, назъбена и остра. Мия се огледа и не видя нищо необикновено, никой необикновен. Наведе се над рамото на Наев и заглуши виковете й:

— Накъде да вървим оттук?

Жената се преви, взе да говори небивалици, дращеше с нокти по гноясалия си корем. Трик пусна поводите и слезе при Мия с мрачно лице. Вонята на човешки изпражнения и загнила кръв не се траеше. Агонията пред очите им бе тягостна.

— Мия…

— Трябва да запаля — изръмжа момичето.

Слезе и запали пурета, а Трик скочи до нея. Тя всмукна дълбоко от дима, вятърът развя перчема й. По пръстите й имаше засъхнала кръв. Наев се смееше и удряше задната част на главата си в пода на фургона.

— Трябва да сложим край — обади се Трик. — От състрадание.

— Тя ни каза да не го правим.

— Мия, тя агонизира. Черна майко, чуй я само.

— Знам! Щях да я довърша вчера, но тя ме помоли да не го правя.

— Значи си доволна да я оставиш да умре, пищейки?

— На теб доволна ли ти изглеждам?

— Е, какво да правим сега? Това е най-обикновената планина на мили от тук, поне доколкото аз виждам. Но не виждам камбанария, а ти? Да тръгнем да я обикаляме, докато умрем от жажда?

— И аз не знам. Но Наев ни каза да вървим в тази посока. Онова кърваво магьосничество не беше за майтап и развлечение. Някой знае, че сме тук.

— Да, противните привидения от прах! Те са я чули, че вика още отдалече!

— А теб страх или милост те ръководят, дон Трик?

— Аз не се страхувам от нищо — изръмжа той.

— Господин Благ го надушва. Аз също.

— Гърлото да те погълне — изсъска той и извади ножа си. — Ще я довърша!

— Спри! — Мия го улови за ръката. — Недей.

— Пусни ме! — Трик отблъсна пръстите й.

Мия посегна към камата си, Трик — към ятагана. Сенките се надигнаха около нея, дългите им пипала се протегнаха по камъните и се залюшкаха като че в такта на музика, която само те чуваха.

— Тя е единствената ни възможност да намерим Църквата. Аз съм виновна, че кракените я нападнаха. И тя ме помоли да не я убивам.

— В това състояние тя не знае на кой свят е. А аз не съм й обещавал врели-некипели.

— Не вади ятагана, дон Трик. Нещата ще свършат зле и за двама ни.

— Избрах те, защото си хладнокръвна, Мия Корвере. — Той поклати глава. — Само дето не знаех колко много. Къде държиш сърцето, което би трябвало да бие в гърдите ти?

— Продължавай в този дух и ще те накарам да изядеш своето, кучи син!

— Може и да съм кучи син — изригна Трик, — но ти си тази, която решава да бъде путка всеки ден от живота си.

Мия извади камата, усмихна се.

— Това е най-сладкото нещо, което си ми казвал.

Трик извади ятагана си, красивите му лешникови очи бяха приковани в нейните. В погледа й бушуваха гняв и объркване. В главата й цареше каша, гъста, заглушаваше здравия разум, който крещеше някъде отдалече. Мия разбра, че иска да убие това момче. Да разпори корема му до гушата и да потопи ръцете си в него. Да подгизне до лакти, да изрисува устните и гърдите си с неговата кръв. При тази мисъл усети болка в бедрата си. Задъха се, щом притисна ръка между краката си, убийството и страстта се смесиха в главата й, а в това време Господин Благ прошепна от сянката й:

— това не си ти…

— Махни се — изсъска тя. — Върви в ’пастта, демоне.

— тези мисли не са твои…

Трик настъпваше, присвил очите си тънко като прорез от нож, с изопнати вени на врата. Дишаше тежко, с разширени зеници. Мия погледна под кръста му и видя, че бричовете му са издути, и се задъха. Примигна срещу потта в очите си и си представи как камата й влиза и излиза от гърдите му, неговата в нейните, усеща медния вкус по езика си…

— Това не е редно… — изрече задъхано тя.

Трик се хвърли в атака, тя залегна и острият удар премина над главата й. Отправи ритник в слабините му, но той го блокира с коляно, а тя за миг се изкуши да падне на своите. Замахна към оголения му корем, макар да знаеше, че не е редно, това не е редно, и в последния момент спря удара и се претърколи настрани, а той отново насочи юмрук към главата й. Хилеше се като обезумял и тази мисъл й се стори също смешна. Опитваше се да не се разсмее, опитваше се да мисли отвъд желанието си да го убие, да го чука, двете едновременно, да лежи с него в нея, докато се пронизват, хапят и кръвта им изтича до смърт на пясъка.

— Трик, спри — рече му, запъхтяна.

— Ела тук…

Гърдите й се повдигаха, ръката й протегната напред докато приближаваше. Задъхана. Копнееща.

— Нещо не е наред. Това не е редно.

— Ела тук — той я следваше по пясъка с вдигнат ятаган.

— това е илюзия…

Тя поклати глава, примигна, за да прогони смъденето в очите си.

— ти си мия корвере — нареждаше Господин Благ — … не забравяй…

Тя протегна ръка, сянката й потрепери, проточи се от краката й и обгърна сянката на момчето. Той се закова в пясъка, а тя отстъпи с вдигнати ръце, сякаш за да предотврати удар. Камата й тежеше, теглеше я назад, умът й беше обладан от мисълта да я забие в него, докато той прониква в нея, но не, НЕ, това не беше тя (това не съм аз) и с един отчаян вик, запрати ножа надалеч.

Падна на колене, тръшна се по корем, стиснала здраво очи. Разтърси глава — пясък по зъбите й, потисна страстта и убийството, насочи усилията си към думите на Господин Благ, улови се за тях като удавник за сламка.

— Аз съм Мия Корвере — задъхано повтори тя. — Аз съм Мия Корвере…

Бавно пляскане.

Мия се надигна при мрачния звук, отекнал в главата й. Край себе си съзря хора, облечени в пустинно червено, с покрити лица. Дузина, наобиколили слаб мъж с извит меч на кръста. Дръжката бе изработена във формата на човешки фигури с кучешки глави — мъжка и женска, голи и преплетени. Сабята беше от ашкахска черна стомана^[38].

— Мия? — обади се Трик със собствения си глас.

От люлката си в прахоляка Мия погледна пляскащия мъж. Той беше добре сложен, красив като истински дявол. Косата му бе къдрава, черна, поръсена със сиво. Лицето му беше на мъж едва-що прехвърлил трийсетте, но дълбоките му, какаовокафяви очи говореха за много повече години. В ъгълчетата на устните му играеше полуусмивка, сякаш замисляше да открадне сребърните съдове.

— Браво — рече той. — От лорд Касий насам не съм виждал друг да устоява на раздора толкова успешно.

Щом пристъпи към тях, останалите се пръснаха като по даден знак. Започнаха да разтоварват кервана, откачиха грохналите камили. Четирима вдигнаха Наев на носилка и я понесоха към скалата. Мия не видя въже. Не видя и…

— Как се казваш?

— Мия, Учителю. Мия Корвере.

— И кой е твоят Шахид?

— Меркурио от Божигроб.

— Ах, Меркурио най-сетне е събрал кураж да прати нов агнец в Църквата на Заколението? — Мъжът й подаде ръка. — Интересно.

Тя я пое и той я вдигна от прахта. Устата й бе пресъхнала, сърцето се блъскаше глухо в ребрата й. Ехото от убийството и копнежа пулсираше в жилите й.

— Ти си Трик. — Мъжът се обърна към момчето с усмивка. — Който носи кръвта, но не и името на клана на Трите дракона. Ученикът на Адийра.

Трик кимна полека, отмести кичурите от очите си.

— Да.

— Казвам се Мишелов, слуга на Девата на Благословеното убийство и Шахид на Джобовете в нейната Червена църква. — Лек поклон. — Мисля, че имате нещо за нас.

Подканата увисна като меч над главата на Мия. Хиляда дни. Безсънни нивганощи, разкървавени пръсти, отрова, капеща от ръцете й. Потрошени кости, изгарящи сълзи, лъжи върху лъжи. Всичко, което бе сторила, всичко, което бе изгубила — всичко опираше до това.

Мия посегна за кесията със зъби на колана си.

Стомахът й се вледени.

— Не — изрече тя безсилно.

Опипа кръста, туниката си, и очите й се разшириха, щом проумя…

— Десятъкът ми! Изчезнал е!

— Ах — въздъхна Мишелов.

— ’Паст и кръв, ей сега беше у мен!

Мия претърси пясъците наоколо — боеше се, че я е изгубила в борбата с Трик. Ровеше в пясъка със сълзи в очите. Господин Благ бе се издул и търкулнал по гръб, но даже и той не можеше да удържи напълно ужаса й — мисълта, че всичко е било напразно… Тя пълзеше и се молеше в пясъка, разрошената й коса пречеше на погледа й, хапеше устните си и…

Трак, трак.

Вдигна глава. Видя позната кесия от овча кожа в ловките пръсти.

Усмивката на Мишелов.

— Трябва да внимаваш повече, малко агънце. Шахид на Джобовете, както казах.

Мия се изправи и грабна кесията, оголила зъби в ръмжене. Отвори я, преброи зъбите, стисна я в бледия си юмрук. Огледа мъжа от глава до пети, за миг гневът й погълна ужаса. Трябваше да удържи порива си да добави и неговите зъби към колекцията си.

— Това беше безсърдечно.

Мъжът се усмихна по-широко, а в ъгълчетата на старите му очи се таеше тъга.

— Добре дошла в Червената църква.

8.
Спасение

— Два железника и дванадесет медника — изграчи момчето. — Тази вечер ще ядем като крале. Или кралици. Според случая.

— Какво — присмя му се мърлявото момиче до него. — Искаш да кажеш разпънати на кръст на улица „Деспот“? Бих предпочела да се наям като консул, ако нямаш нищо против.

— Момичетата не могат да бъдат консули, сестричке.

— Това не значи, че не мога да ям като тях.

Три дечица бяха клекнали в една уличка недалеч от навалицата на пазара с кошница стари сладкиши до тях. Първото — момчето с ловките пръсти, което бе се блъснало в Мия на пазара. Второто — момиче с мръсна руса коса и боси крачета. Третото беше малко по-голямо момче, кльощаво и жестоко. Бяха облечени с овехтели дрехи, но по-голямото момче носеше хубав колан с ножове на кръста. Постъпленията от тазсутрешния им труд бяха наредени пред тях — шепа монети и една сребърна врана с кехлибарени очи.

— Това е мое — рече Мия иззад гърбовете им.

Тримцата бързо скочиха и се обърнаха с лице към обвинителя си. Мия стоеше в началото на уличката с ръце на хълбок. По-голямото момче извади нож от колана си.

— Върнете ми я веднага!

— Или какво? — попита то и вдигна ножа.

— Или ще извикам луминатите. Те ще отрежат ръцете ви и ако имате късмет, ще ви хвърлят в Хора. Или даже във Философския камък.

Тримата й се присмяха.

Черното в краката на Мия се раздвижи. Страхът й изчезна. И като скръсти ръце, изпъна гърди и присви очи, тя заговори с глас, който не можа да познае:

— Върнете. Я. Веднага.

— Омитай се, малка пачавро! — изруга големият.

Челото на Мия се навъси.

— Пачавра?

— Нарежи я, Ножка — подвикна по-малкото момче. — Направи й нова дупка.

С поруменели бузи Мия погледна първото момче.

— Ти се казваш Ножка? О, защото носиш ножове, нали? — Обърна се към по-малкото момче. — Тогава ти си Бълха? — Към момичето. — Нека да позная, Червей?

— Умно — обади се блондинката. С лека крачка застана до Мия, замахна с юмрук и го заби в корема й.

Тя се задави, остана без дъх, падна на колене. Примигна заслепена, улови се за коремчето и се опита да не повърне. Изумление в нея. Изумление и гняв.

Никой досега не беше я удрял.

Никой не бе дръзвал.

Безброй пъти беше виждала майка си да отвръща на остроумия в Гръбнака. Беше виждала мъже, превърнати в заекваща маса от доня Корвере, жени, доведени до сълзи. И Мия бе се учила добре. Но според правилата наскърбените трябваше да отговорят на удара с някаква своя хаплива забележка, а не с удар, с юмрук като някой несретен разбойник от улицата…

— О… — изхриптя Мия. — Добре.

Ножката пресече уличката и я ритна с ботуш в ребрата. Блондинката (която оттогава остана в съзнанието на Мия като Червея) се усмихна радостно, докато Мия повърна на празен стомах. Ножката се обърна към по-малкото момче и посочи плячката им:

— Взимай това и да се омитаме. Имам…

Той усети нещо остро и смъртоносно студено да се забива в бричовете му. Погледна надолу към камата, навряна в срамните му части, и юмручето, което я стискаше здраво. Мия бе се увила около кръста му, забола камата на майка си в чатала му. Враната на дръжката пронизваше Ножката с две кехлибарени очи. Шепотът й беше спокоен и страшен:

— Пачавра, така ли?

Ако това беше приказка, благородни ми приятели, а Мия — героят в нея, Ножката щеше да види сянката на убийцата, в която тя щеше да се превърне, и да се оттегли разтреперан. Ала истината е, че момчето се извисяваше с две глави над Мия и тежеше с петдесет килограма повече. И докато гледаше надолу към момиченцето на кръста си, не видя най-страшния убиец в цялата република, а едно дребосъче, което изобщо не умееше да държи нож, чието лице беше тъй близо до лакътя му, че едно хубаво замахване щеше да го просне на земята.

И тъй, Ножката замахна. И Мия не се просна, ами полетя.

Падна в калта, хвана се за счупения нос, заслепена от сълзи на болка. По-малкото момче (за което оттук насетне щеше да мисли като за Бълхата) вдигна падналата кама на доня Корвере с ококорени очи.

— ’Паст и кръв, я вижте това!

— Хвърли я насам.

Момчето я подметна с дръжката напред. Ножката улови камата във въздуха и с алчни очи се възхити от изкусната изработка.

— Пишката на Аа, това е истинска гробнакост…

Бълхата изрита силно Мия в ребрата, подсвирна тихо.

— Откъде такава повлекана е взела…

Една набръчкана ръка падна на рамото на момчето и го запрати в стената. Едно коляно поздрави слабините му, една чвореста тояга подкани зъбите му да потанцуват^[39]. Един удар с двете ръце зад врата го просна, кървящ, в праха.

Старият Меркурио, облечен с дълго палто от вехта кожа, се надвеси отгоре му с тояга в кокалестата ръка. Студените сини очи, присвити като прорези от нож, обхванаха сцената, проснатото на земята момиче с разбит нос. Погледна Ножката, устните му се отдръпнаха и той изръмжа:

— На това ли искаш да играем? На топка? — Той насочи жестокия си ботуш в ребрата на малката Бълха и получи удовлетворително хрускане. — Нямаш нищо против и аз да участвам, нали?

Ножката изгледа жестоко стареца и кървящия си другар. И с черна ругатня вдигна камата на доня Корвере и я запрати към главата на Меркурио.

Изкусно хвърляне беше. Право между очите. Но вместо да падне мъртъв, старецът сграбчи острието във въздуха, бърз като вонята по бреговете на Розата^[40]. Меркурио пъхна камата в палтото си, вдигна бастуна си и с отривист звън измъкна дълго острие от гробнакост, скрито в дръжката. Приближи се към Ножката и Червея и размаха меча.

— О, правилата на лийсийците, нали? Старата школа? Добре тогава.

Ножката и Червея се спогледаха със страх в очите. И без да гъкнат, се обърнаха и хукнаха по уличката толкова бързо, колкото ги държаха краката.

Мия беше се повдигнала на колене. Бузите й бяха омазани в сълзи и кръв. Носът я болеше, беше се подул и почервенял. Не виждаше добре. Не можеше да мисли.

— Нали ти казах, че тази брошка ще ти донесе само неприятности — изръмжа Меркурио и поклати глава. — Защо не слушаш, момиче.

Мия почувства огън в гърдите си. Парене в очите. Друго дете би се разревало за майка си. Би се оплакало колко несправедлив е светът. Ала целият гняв, цялото унижение, споменът за бащината смърт, за ареста на майка й, за жестокостта и опита за убийство, а отгоре на това сега грабежът и сбиването на улицата, в което бе изгубила — всичко се натрупа в нея като прахан в огън и изригна в ярък яростен плам.

— Не ме наричайте „момиче“ — извика Мия и обърса сълзите от очите си. Изправи се наполовина до стената и пак падна. — Аз съм дъщерята на джустикус. Първородно дете в семейство, което принадлежи към дванадесетте благородни фамилии. Аз съм Мия Корвере, мътните ви взели!

— О, знам коя си — каза старецът. — Въпросът е кой друг знае?

— Какво?

— Кой друг знае, че ти си издънката на Кралесъздателя, госпожичке?

— Никой — сопна се тя. — На никого не съм казвала. И не ме наричайте „госпожичке“.

Подсмъркване.

— Значи не била толкова глупава, колкото си мислех.

Старецът погледна към другия край на уличката. Към пазара. Накрая — към окървавеното момиченце в краката си. И с нещо близко до въздишка се наведе и му подаде ръка.

— Хайде, гардже. Дай да изправим човката ти.

Мия обърса с юмрук устните си и той се боядиса в кръв.

— Аз не ви познавам, сър. А още по-малко ви вярвам.

— А, това са първите разумни думи, дето чух да родиш. Но ако исках да те убия, щях да оставя това на теб. Защото сама тук ще си мъртва преди нивганощта.

Мия не се помръдна, подозрителността ясно се виждаше в очите й.

— Имам чай — въздъхна Меркурио. — И торта.

Момичето притисна коремчето си с две ръце.

— Каква торта?

— От онази без пари.

Мия нацупи устни. Облиза ги и усети вкуса на кръв.

— Любимата ми.

И пое ръката на стареца.

 

 

Нали казах, че няма да сложа това! — изрева Трик.

— Извинявай — отвърна Мишелов. — Да не би да те оставих с впечатлението, че те моля?

В подножието на най-обикновената планина Мия даваше всичко от себе си да запази здравия си разум. Хората от Църквата бяха се събрали до скалата, всеки мъкнеше припаси или дърпаше с въже капнала камила. Мишелов държеше превръзки за очите, които бе настоял да си ги сложат двамата с Трик. Но поради някаква необяснима причина дюимерът бе побеснял. И направо се наежи.

Макар тя вече да не усещаше остатъците от странния коктейл от гняв и страст, приятелят й още беше под неговото въздействие. Тя се обърна към Мишелов.

— Шахид, когато пристигнахме, ние не бяхме господари на умовете си…

— Раздора. Вълшебство, направено на Тихата планина преди векове.

— То продължава да му действа.

— Не. То прогонва тези, които пристигат в Църквата без… покана. Вие вече сте добре дошли тук. Стига да сложите превръзките.

— Ние спасихме живота й. — Трик посочи Наев. — И вие още ни нямате доверие?

Мишелов затъкна палци в колана си и показа сребърната си усмивка. Гласът му беше плътен като златнопиво „Дванадесет бурета“^[41].

— Още сте живи, нали?

— Трик, какво значение има? Сложи я.

— Няма да сложа никакви превръзки!

— Стигнахме толкова далече…

— И няма да продължите — додаде Мишелов. — Не и с открити очи.

Трик скръсти ръце и се намръщи заплашително.

— Не!

Мия въздъхна, прекара ръка през перчема си.

— Шахид Мишелов. Бих искала да се посъветвам с моя учен колега.

— Не се бавете. Ако Наев умре на прага, Говорител Адонай ще се разсърди. На вашите глави ще тежи, ако Девата я отведе.

Мия се почуди какво ли иска да каже Шахида — раните от кракените бяха фатални и Наев беше пътник. Тя обаче хвана Трик за ръка и го отведе в другия край на ронливото подножие. Когато вече не можеха да ги чуят, се нахвърли на момчето — прословутата й избухливост бавно взе да се разпалва.

— Зъбите на Гърлото, какво ти става?

— Няма да я сложа. По-скоро бих си отразял инструмента.

— Това няма да ти се размине, ако продължаваш така! С тази твоя куха глава!

— Да опитат само!

— Те така постъпват и точка по въпроса. Разбираш ли колко струваме тук? Ние сме чираци! Дъното на купа! Или ги слушаме, или те ни светяват маслото.

— Няма да си сложа превръзка.

— Тогава няма да влезеш в Църквата.

— Гърлото да я погълне Църквата!

Мия се заклати на пети, челото й се навъси.

— той се страхува… — прошепна Господин Благ от сянката й.

— Я, млъквай, малко проклето създание! — тросна се Трик.

— Трик, от какво се страхуваш?

Господин Благ подуши с не-нослето си, примигна с не-очите си.

— … от тъмното…

— Млъкни! — изрева Трик.

Мия примигна, по цялото й лице се четеше изумление.

— Не говориш сериозно…

— извинявам се, но не знаех, че съм бил понижен до ролята на шут…

Мия се опитваше да погледне в очите му, но момчето се мръщеше на праха в краката си.

— Трик, ти сериозно ли ми казваш, че си дошъл да се обучаваш в краката на най-страховитите убийци в републиката, а се боиш от тъмното?

Трик се канеше отново да изреве, но думите замряха на устните му. Скръцна със зъби, сви ръцете си в юмруци, направи гримаса и грозните му, груби татуировки се изкривиха.

— Не е от тъмното. — Тиха въздишка. — А задето… няма да мога да виждам. Аз…

Той се тръшна на земята, изрита няколко камъчета надолу по склона.

— О, зарежи…

Вина изпълни гърдите на Мия и удави гнева. Тя коленичи с въздишка до дюимера, хвана го успокоително за лакътя.

— Съжалявам, Трик. Какво се е случило?

— Лоши неща — Трик избърса очите си. — Лоши.

Тя взе ръката му и я стисна. Ясно разбираше колко много започва да харесва това необикновено момче. Като го виждаше такъв уязвим и разтреперан като дете…

— Аз мога да го отнема — предложи.

— Да отнемеш какво?

— Страха ти. Тоест, Господин Благ може. За малко. Той го изпива. Вдишва го. Това е нещото, което го държи тук. И от което расте.

Трик изгледа навъсено съществото сянка — в погледа му се четеше отвращение.

— Страха?

Мия кимна.

— Той от години пие моя. Не толкова, та да се самозабравя, а колкото да изляза с достойнство в битка с нож или да задигна нещо. Той ми дава сила.

— Но това е глупаво — изгледа я начумерено Трик. — Ако той поглъща страха ти, никога няма да се научиш сама да го преодоляваш. Това не е сила, това е патерица…

— Патерица, която съм готова да ти дам назаем, дон Трик. — Мия го измери кръвнишки. — Затова, вместо да ми четеш лекции, предпочитам да ми кажеш „Благодаря ти, Бледа щерко!“ и да си затътриш жалкия задник в Църквата, преди да са ни прерязали гърлата и да са ни хвърлили на кракените.

Момчето погледна сключените им ръце. Кимна полека.

— Благодаря ти, Бледа щерко.

Тя стана, помогна му да се изправи. Господин Благ не чака втора покана, ами се изниза от мястото, където сенките им се пресичаха. Тозчас тревогата загложди Мия отвътре, ледени червеи загризаха сърцето й. Но тя се постара да ги смачка под ботушите си, докато Трик я отвеждаше през неравния терен към Мишелов.

— Готови сте значи? — попита ги Шахидът.

— Готови сме — рече Трик.

Мия си усмихна, щом чу гласа му — с почти цяла октава по-дълбок. Той стисна пръстите й, затвори очи и остави Мишелов да му сложи превръзката. След като върза очите на Мия, Шахидът ги хвана за ръце и ги поведе по тътнещата земя. Тя чу дума — старинна и пулсираща от сила. А сетне чу камък — силния тътен и грохот на камък. Земята под тях потрепери, вдигна се гъст облак прах. Мия усети полъха на вятър, надуши масления дъх на алхимия.

Ръце поеха нейните, поведоха я напред през каменистото подножие към гладката скала. Температурата падна рязко, светлината отвъд клепачите й бавно изчезна. Намираха се на тъмно място — вероятно във вътрешността на планината. С Мишелов, който я водеше за ръка, стигнаха стълби, изкачваха се нагоре, нагоре във все по-широка спирала. Въртяха се и се обръщаха, главата й се замая леко, всяко чувство за посоката, от която бе дошла или посоката, към която вървяха, се заличи. Горе. Долу. Ляво. Дясно. Понятия без смисъл. Без спомен. Тя почувства почти непреодолимо желание да повика Господин Благ, да усети познатото докосване, без което вече не знаеше как да живее.

Най-накрая, както й се стори след часове, Мишелов пусна ръката й. За миг залитна. Представи си, че стои на върха на планината, край нея няма нищо освен пропастта, която я тегли към себе си. Протегна ръце, за да не падне. Дишаше тежко.

— Върни се — прошепна тя.

Усети как не-котката се втурна обратно, нахвърли се на пеперудите в корема й и една по една ги разкъса. Снеха превръзката й и тя примигна, видя широко открито пространство. Стените и подът — от черен гранит, гладък като речен камък. Мека алхимична светлина грееше отвъд стъклописите на красивите прозорци и създаваше усещането за слънчеви лъчи отвън, макар че в действителност се намираха на мили във вътрешността на планината. Трик стоеше до нея и оглеждаше залата. Просторни заострени сводове и каменни колони, наредени в кръг, обширни каменни фронтони, сякаш издялани в сърцето на самата планина.

— Трелена…

Момчето погледна към средата на залата и изгуби дар слово. Мия проследи погледа му и видя статуя на жена, скъпоценни камъни висяха като звезди по абаносовата й дреха. Малки железни халки бяха вградени в камъка на височината на човешки бой. В ръцете си тя държеше везни и дълъг, страховит меч. Лицето й беше красиво. Ужасяващо и студено. Мия усети как я полазва хлад по гърба. Очите на статуята я проследиха, когато се приближи.

— Добре дошли в Залата за поклонение — приветства ги Мишелов.

— Коя е тя?

— Майката — Мишелов се докосна по очите, после по гърдите. — Гърлото. Нашата Дева на Благословеното убийство. Всемогъщата Ния.

— Но… тя е красива — отрони Мия. — На картините, които съм виждала, е чудовище.

— Светлината е пълна с лъжи. Слънцата служат само да ни заслепяват.

Мия тръгна през голямата зала, плъзна ръка по спиралните мотиви в камъка. Стъпките й отекваха като камбани. Единственият звук беше мелодия, идваща сякаш от невидим хор във въздуха. Химнът бе красив, без думи, без начало и край. В мястото цареше нещо, което не беше усещала никъде другаде. Нямаше олтари, нито хор, нито златна украса, но за първи път в живота си Мия почувства, че се намира на… осветено място.

Господин Благ прошепна в ухото й.

— тук ми харесва…

— Елате — подкани ги Шахид Мишелов. — Стаите ви очакват.

От голямата зала той ги поведе през един от островърхите сводове. Множество стъпала се виеха нагоре в тъмното. Мия си спомни върбовата пръчка на стария Меркурио, проклетите стълби към библиотеката, по които бе я карал да тича нагоре и надолу толкова много пъти, че беше изгубила броя им. Усмихна се на спомена и докато благодареше на стареца за упражнението, започна да се изкачва с дълги, спокойни стъпки.

Те вървяха напред, зад тях Шахидът на Джобовете — безмълвен като чумата.

— Черна майко — задъхано рече Трик. — Трябвало е да кръстят мястото Червеното стълбище…

— Добре ли си? — прошепна тя. — Господин Благ помогна ли?

— Да. Беше… — Момчето разтърси глава. — Да погледнеш в себе си и да откриеш само стомана… Никога не съм чувствал подобно нещо. Проклета патерица. Сигурно е велико да бъдеш здрачин.

От стълбите излязоха в дълъг коридор. Сводовете се простираха напред в неосветен мрак, спирални мотиви на всяка стена. Шахид Мишелов спря пред дървена врата, отвори я. Мия надзърна в голямата стая, обзаведена с мебели от красиво черно дърво и широко легло, покрито с разкошна сива кожа с косми. При гледката тялото й закопня за него. Бяха минали две нивганощи, откакто не бе мигвала…

— Покоите ти, чирак Мия.

— Аз къде ще отседна? — попита Трик.

— Надолу по коридора. Другите чираци вече се настаниха. Вие пристигате последни.

— Колко сме? — попита Мия.

— Почти тридесет. Горя от нетърпение да разбера кои са от желязо и кои от стъкло.

Трик кимна на раздяла и последва Мишелов по коридора. Мия се прибра в стаята и хвърли багажа си до вратата. По навик претърси всяко ъгълче, чекмедже и ключалка. Накрая надникна под леглото, после се тръшна отгоре му. Помисли си да си развърже ботушите, но реши, че е крайно изтощена да си прави труда. И като се настани на възглавниците, потъна в дълбок сън.

На таблата на леглото бе кацнала котката сянка и я наблюдаваше.

 

 

— Някой идва…

Студеният шепот на Господин Благ в ухото й я изтръгна от съня. Тя отвори очи и седна в леглото. В същия момент на вратата се почука леко. Мия измъкна камата си, отмести с пръсти косата от очите си, опасани с полепнали песъчинки. За миг забрави къде се намира. Отново в старата си стая над магазина на Меркурио? Или в Ребрата, братчето й спи до нея, родителите им са в съседната стая…

Не.

Не поглеждай…

Тя изтри очи. Отговори несигурно.

— Влез!

Вратата се отвори тихо и една фигура с черни дрехи влезе, прекоси стаята и се спря до леглото. Мия вдигна предпазливо камата от гробнакост.

— Или сте сбъркали стаята, или момичето…

Неканената гостенка вдигна ръце. Свали качулката си и Мия видя рижаворуси къдрици и познати очи, които надничаха между воалите от черен плат.

— Наев?

Но това беше невъзможно. Вътрешностите на жената бяха разкъсани на парчета от куките на кракените. След два дни гниене на слънцето, кръвта й трябва да се е напълнила с отрова. Как изобщо, в името на Гърлото, беше жива, пък какво остава да ходи и да говори?

— Ти трябва да си мъртва…

— Трябва. Но не съм. — Слабата жена се поклони. — Благодарение на нея.

Мия поклати глава.

— Не ми дължиш благодарности.

— Повече от благодарности. Тя рискува живота си, за да спаси Наев. Наев никога няма да забрави.

Тя извади скрит нож от ръкава си и Мия отстъпи назад. Господин Благ се изду в сянката й. Ала обезобразената вдигна острието и го прокара по хълмчето на дланта си. Кръвта набъбна от раната и покапа по пода.

— Тя спаси живота на Наев — рече жената. — Затова Наев й е задължена с живота си. Пред Майката на Нощта Наев дава обет с кръвта си.

— Няма нужда да го правиш…

— Вече е сторено.

Наев се наведе и започна да развързва ботушите на Мия. Мия извика, пъхна ги под себе си. Жената посегна към връзките на ризата й, но момичето я удари през ръцете и отстъпи по леглото с вдигнати ръце.

— Виж…

— Тя трябва да се съблече.

— Наистина си сгрешила момичето. И повечето хора първо предлагат нещо за пиене.

Наев скръсти ръце на хълбоците си.

— Тя трябва да е изкъпе, преди да се срещне с Духовенството. Ако Наев има позволението й да говори открито, тя смърди на коне и изпражнения, косата й е по-мазна от лийсийски момици и цялата е в засъхнала кръв. Ако желае да присъства на кръщенето си в паството на Благословената дева във вид на дюимерски дивак, Наев й предлага да си спести няколко месеца страдания и да скочи от Небесния олтар още сега.

— Почакай… — Мия примигна. — Къпане ли каза?

— Да.

— С вода? — Мия се изправи на колене с ръце на гърдите си. — И сапун?

Жената кимна.

— Пет вида.

— Зъбите на Гърлото — Мия я удари по ръката. — В крайна сметка си избрала правилното момиче.

 

 

Черни фигури бяха се събрали пред каменната богиня, окъпана в безцветна светлина.

Дванадесет часа бяха минали от пристигането на Мия в Тихата планина. Четири, откакто бе се събудила. Двадесет и седем минути, откакто бе се измъкнала неохотно от ваната, оставяйки след себе си мръсна и кървава пяна, която щеше сама да стане и да тръгне, ако й бяха оставили още два-три дни да се оформи.

Дрехата беше мека, косата й — вързана на мокра плитка. Мирис на сапун се разнесе край нея, когато се обърна да огледа чираците — двадесет и осем на брой, облечени в убито сиво. Грубо айтриянско момче с пестници като ковашки чукове. Жилава девойка с червена коса, подстригана на черта, и вълче лукавство в очите. Едър дюимер с богато украсени татуировки на лицето и рамене, на които можеш да подпреш света. Двама руси луничави ваанийци — брат и сестра, ако се съдеше по вида им. Кльощаво момче със студени сини очи, застанало до Трик в края на редицата, тъй неподвижно, че тя почти го пропусна. Всички приблизително на нейната възраст. Всичките сурови, гладни, безмълвни.

Наев стоеше близо до Мия, обгърната в сенките. Други мълчаливи фигури с черни мантии се възправяха по тъмния край, мъже и жени, сплели пръсти като разкаяли се грешници в катедрала.

— Ръце — бе прошепнала Наев. — Тя ще открие два вида хора в Червената църква. Тези, които приемат призванието, правят жертвоприношения… това, което обикновените хора наричат убийци, нали? Ние ги наричаме остриета.

Мия кимна.

— Меркурио ми каза.

— Вторите се именуват ръце — продължи Наев. — За всяко острие има по двадесет ръце. Те се грижат за чистотата в Къщата й. Пътуват до местата за снабдяване — като Наев. Само четиримата най-добри чираци във всяко паство могат да станат завършени остриета. Тези, които оцелеят в края на годината, но се провалят на изпита, ще станат ръце. Останалите идват тук, за да служат на богинята според силите си. Не всеки е роден за убиец в нейно име.

Така. Само четиримата най-добри от нас успяват.

Мия кимна, оглеждайки фигурите с черни одежди. Присви очи и на няколко бузи забеляза алхимичния белег на робството. След като чираците се събраха под взора на статуята, ръцете произнесоха откъс от свещена книга, Наев изговаряше думите с тях, гласовете се издигаха в единство и декламираха по памет.

Тази, която е всичко и нищо,

първа и последна, вечна,

съвършено черна, Гладен мрак,

Дево, Майко и Глава на рода,

сега и в мига на нашата смърт,

моли се за нас.

Някъде в мрачината иззвъня камбана, тихо. Господин Благ се сви в краката й, пиеше жадно. Мия чу стъпки, видя от сенките да приближава силует. Ръцете дружно издигнаха глас:

— Мишелов, Шахид на Джобовете, моли се за нас!

Позната фигура се възкачи на подиума в основата на статуята. Красиво лице и остарели очи — мъжът, когото Мия и Трик бяха срещнали пред планината. Носеше сива дреха, единственото украшение бе мечът му от черна стомана. Той зае мястото си, обърна се към чираците и започна да говори с усмивка, с която лесно щеше да задигне не само сребърните прибори, но и свещниците:

— Двадесет и шест.

Мия чу още стъпки и ръцете пак извиха глас:

— Паякоубийце, Шахид на Истините, моли се за нас!

От мрака излезе жена дюимерка, висока и внушителна, с изправен гръб като колоните наоколо. Дълга коса, сплетена в спретнати, възлести плитки, които се спускаха по гърба й като въжета. Кожата й беше тъмна като на всички дюимери, но нямаше татуировки. Приличаше на движеща се статуя, изваяна от махагон. По сключените й ръце имаше петна, вероятно от мастило. Устните й бяха боядисани в черно. До трите извити ками на колана й висеше сбирка от стъкленици.

Тя зае мястото си на подиума и започна с ясен горд глас:

— Двадесет и девет.

Мия хапеше устни, наблюдаваше мълчаливо. И макар че Меркурио бе я обучил добре в тънкото изкуство на търпението, любопитството й най-сетне взе връх.^[42]

— Какво правят? — прошепна тя на Наев. — Какво означават числата?

— Сборът за Богинята. Броят на жертвоприношенията, които са направили в нейно име.

— Солис, Шахид на Песните, моли се за нас!

Мия видя от сенките да излиза мъж, облечен също в сиво. Беше едър, с ръце колкото бедрата й. Косата му бе едва набола, толкова руса, почти бяла, скалпът му — прорязан от белези. Брадата му беше оформена на четири шипа. Носеше колан за саби, но ножницата му бе празна. Щом зае мястото си, Мия погледна очите му и разбра, че е сляп.

— Тридесет и шест — рече той.

Тридесет и шест убийства? От ръцете на слепец?

— Аалеа, Шахид на Маските, моли се за нас!

Още една жена изпълзя от мрака и докато вървеше, се извиваше като змия. Беше пищна, с алабастрова кожа. Устата на Мия увисна — новодошлата беше най-красивата жена, която бе зървала. Гъстата й коса се спускаше до кръста, черна, чак синя. Черните й очи бяха изписани с чернило за очи, устните й — боядисани в кървавочервено. Не беше въоръжена. Поне така изглеждаше.

— Тридесет и девет — произнесе тя с глас като ухаен дим.

— Почитаема майко Друсила, моли се за нас.

От тъмнината излезе жена, безшумна като внезапна смърт. Беше на възраст, с чуплива сива коса, вързана на плитки. На сребърна верижка на врата й висеше ключ от обсидиан. Имаше вид на мила и добра старица и очите й грейнаха, когато огледа групата. Мия би очаквала да я види в люлеещ се стол до жизнерадостно огнище, с внуци на коленете й и чаша чай до лакътя й. Това не можеше да бъде върховният духовник на най-смъртоносната банда…

— Осемдесет и три — изрече жената и зае мястото си на подиума.

Гърлото да ме погълне, осемдесет и три…

Почитаната майка изгледа насъбралите се с лека усмивка на устните.

— Добре дошли в Червената църква, чада. Дълги години и много мили сте извървели, за да дойдете тук. Очакват ви още. Но в края на пътуването ще се превърнете в остриета, размахвани за славата на Богинята в най-свещеното от всички тайнства.

— Тези, които оцелеят, разбира се.

Старата жена посочи четирите фигури около себе си.

— Вслушвайте се в думите на вашите Шахиди. Помнете, че всичко, което сте били преди, е мъртво. И щом веднъж сте се отдали на Гърлото, вие сте нейни и само нейни. — Една фигура в роба със сребърна купа застана до Почитаната майка и тя повика Мия. — Дай десятъка си — останките от убиец, убит на свой ред, в дар за нашата Дева на Благословеното убийство в часа на кръщението ти.

Мия излезе напред с кесията в ръка. Стомахът й се премяташе, но ръцете й бяха непоколебими като камък. Застана пред възрастната жена, която леко се усмихваше, погледна надълбоко в светлосините очи. Усети, че я претеглят. Почуди се дали я намират за достойна.

— Десятъкът ми — успя да каже. — За Гърлото.

— Приемам го в нейно име с нейната благодарност на устните ми.

Мия си отдъхна, щом чу отговора, и едва не се свлече на колене, когато Почитаната Майка я прегърна и целуна по двете страни с леденостудени устни. Тя стисна здраво Мия, а момичето дишаше дълбоко и примигваше, за да спре горещите си сълзи. Старицата се обърна към сребърната купа, потопи в нея тънката си като вейка ръка и я извади. От пръстите й покапа червено.

Кръв.

— Кажи името си.

— Мия Корвере.

— Даваш ли обет да служиш на Майката на Нощта? Ще изучиш ли смъртта във всичките й цветове, ще я стовариш ли върху тези, които я заслужават, и тези, които не я заслужават, в нейно име? Ще станеш ли чирак на Ния, земно оръдие на Мрака, който живее между звездите?

Мия се бореше да си поеме глътка въздух.

Дълбокото вдишване преди скока.

— Да.

Почитаната майка допря дланта си до бузата на Мия и размаза кръвта надолу по кожата й. Беше още топла и мирисът на сол и мед изпълни дробовете на момичето. Старицата беляза първо едната буза, после и другата, а накрая прекара дълга ивица по устните и брадичката й. Момичето почувства с костите си тежестта на мига. Майката кимна и Мия отстъпи назад, обгърна тялото си с ръце, облиза кръвта от устните си, почти се разрида, разсмя се. Всичко това едновременно. Всичко. Разбра, че е тук.

Тук съм.

Ритуалът се повтори и всички чираци поднесоха един по един десятъка си. Някои носеха зъби, други очи. Високото момче с ръцете като ковашки чукове бе донесло гниещо сърце, увито в черно кадифе. Мия осъзна, че сред тях няма нито един, който да не е убиец. И от всички помещения в републиката едва ли имаше по-опасно от това, в което се намираше точно в този момент.^[43]

— Уроците ви започват утре — обяви Почитаната майка. — Вечерята ще бъде сервирана в Небесния олтар след половин час. — Тя посочи редицата хора с дълги дрехи. — Ръцете ще бъдат на ваше разположение, ако имате нужда от помощ, и аз ви предлагам да се възползвате, докато свикнете. В началото е трудно да се ориентирате в планината, а изгубите ли се по коридорите, може да има… злополучни последствия. — Сините очи блестяха в мрака. — Вървете бавно. Учете се добре. Дано Девата не бърза да ви намери. А когато и това стане, дано ви посрещне с целувка.

Старата жена се поклони и се скри в мрака. Един по един си тръгнаха и останалите членове на Духовенството. Трик отиде при Мия, усмихна й се с червени от кръвта бузи. Беше се изкъпал и изтъркал и дори солните му къдрици не изглеждаха толкова щръкнали.

— Избръснал си се — усмихна се тя.

— Недей да свикваш. Случва се два пъти в годината. — Той хвърли кос поглед на Наев и очите му бавно се разшириха, щом я позна. — Как, в името на Девата…

— Пак се срещнахме — мършавата жена се поклони. — Наев му благодари за помощта в пустинята. Дългът няма да бъде забравен.

— Как, в името на Пропастта, още вървиш и дишаш?

— Тайни в тайните крие това място — рече Мия.

— Корвере? — обади се тих глас зад нея.

Мия се обърна. Беше момичето, което бе забелязала — красивото, с червената коса на нащърбена черта и със зелените очи на ловец. Наклонила глава настрани, то разглеждаше настойчиво Мия. Високото айтриянско момче с ръцете като ковашки чукове се издигаше до нея като гневна сянка.

— По време на церемонията чух да казваш, че името ти е Корвере?

— Да.

— Да не би случайно да си близка на Дарий Корвере — бившия джустикус?

Мия претегли момичето наум. В отлична форма. Бърза. Здрава като дърво. Но която и да беше, Мия се съмняваше, че Скайва и приближените му имат съюзници между тези стени. След Клането по пъленмрак Ремус и неговите луминати бяха дали клетва да унищожат Червената църква, тъй че надали бяха пратили свой човек тук. При все това Меркурио беше увещавал Мия да се раздели с името си, преди да прекрачи прага й. Едно от малкото неща, за които бяха спорили. Глупаво вероятно. Ала смъртта на баща й бе единствената причина, поради която пое по този път. Скайва и лакеите му бяха изтрили името Корвере от историята — тя нямаше да го захвърли в праха, все едно какво щеше да й струва.

— Аз съм дъщерята на Дарий Корвере — отвърна най-сетне тя. — А ти коя си?

— Джесъмин, дъщерята на Марциний Грацианус.

— Извинявай. Трябва ли да го познавам?

— Първи центурион на Легиона на луминатите — намръщи се момичето. — Екзекутиран по заповед на Айтриянския сенат след бунта на Кралесъздателите.

Бръчката на Мия се изглади. ’Паст, това беше дъщерята на един от бащините й центуриони. Момиче като нея — останала сираче заради Скайва и Ремус и останалите негодници. Човек, който като нея познаваше отлично вкуса на несправедливостта.

Мия й подаде ръка.

— Радвам се, че се срещаме, сестро…

Джесъмин отблъсна ръката й с блеснали очи.

— Никакви сестри не сме, кучко!

До нея Трик настръхна, Господин Благ се наежи в краката й. Наев се приближи с една крачка, с длан в ръкава. Мия разтри ударената си ръка и каза бавно и предпазливо:

— Тъгувам за загубата ти. Наистина. Баща ми…

— Баща ти беше мерзък предател! — озъби се Джесъмин. — Хората му загинаха, защото удържаха клетвата си пред своя глупав джустикус. Разпънаха ги по бреговете на Хора. Черепите им застилат пътя към Сената. Заради могъщия Дарий Корвере.

— Баща ми беше верен на генерал Антоний. Той също имаше обет, който трябваше да спазва.

— Баща ти беше долна марионетка — изрева Джесъмин. — Всички знаят защо последва Антоний и това няма нищо общо с честта. Баща ми и брат ми бяха разпънати на кръст заради него. Майка ми умря от мъка в лудницата на Божигроб. Без да бъдат отмъстени. — Момичето се приближи с присвити очи. — Но не за дълго. Най-добре си сложи очи на гърба, Корвере, чу ли? И се откажи от дълбокия сън.

Мия изгледа момичето продължително, без да трепне. В краката й Господин Благ се издуваше. Наев се приближи към червенокосото момиче и с тих шепот изфъфли в ухото й:

— Тя ще се отдръпне. Или ще бъде премазана.

Джесъмин изгледа кръвнишки жената, стисна зъби, измери я от глава до пети. След битката с погледи, която се проточи дълго, момичето се завъртя на пети и си тръгна ядно, следвано от голямото момче. Мия усети, че е стиснала ръце в юмруци и ноктите прорязват дланите й.

— Ти наистина знаеш как да си намираш приятели, Бледа щерко.

Мия се обърна към Трик, който се усмихваше, въпреки че ръката му беше в ръкава. Тя се отпусна леко и също си позволи да се усмихне. Макар и да не умееше да си намира приятели, сред тези стени имаше поне един.

— Хайде — подкани я момчето. — Отиваме ли на вечеря?

Мия проследи отдалечаващата се Джесъмин. Огледа и другите чираци. Осъзна още по-дълбоко къде се намира. Училище за убийци. Заобиколена от начинаещи и майстори в изкуството на убийството. Беше дошла тук. Това беше то.

Време беше да се залавя за работа.

— Вечеря ми звучи чудесно — кимна тя. — Няма по-добро място, откъдето да започна разузнаването.

— Разузнаване? За какво?

— Чувал ли си поговорката, че най-бързият път към сърцето на един мъж е през стомаха му?

— Винаги съм се чудел — намръщи се Трик. — През ребрата ми се вижда по-бързо.

— Вярно. Но все пак можеш да научиш много за животните. Като ги наблюдаваш как се хранят.

— … Понякога малко ме тревожиш, Бледа щерко.

Тя се усмихна иронично:

— Само малко?

— Ами през повечето време откровено ме плашиш.

— Хайде — шляпна го тя по ръката. — Аз черпя.

9.
Мрак

Старецът, изправи нослето й, доколкото можа, избърса кръвта от лицето й с парцал, натопен в нещо, което имаше остра, метална миризма. И след като я настани на малката масичка в дъното на магазина, й приготви чай.

Стаята беше нещо средно между кухня и библиотека. Всичко тънеше в сумрак, капаците бяха затворени срещу слънчевата светлина отвън^[44]. Една-единствена алхимична лампа осветяваше купчините мръсни съдини и клатушкащи се камари с книги. Докато сърбаше отварата на Меркурио, пулсиращата болка изчезна и пихтията в средата на лицето й милостиво претръпна. Той й даде торта с мед и семена и тя излапа три парчета. Меркурио я наблюдаваше, както паяк наблюдава муха. А когато тя избута чинията настрани, той най-сетне проговори:

— Как е човката?

— Вече не ме боли.

— Хубав чай, нали? — Усмихна се. — Как го счупи?

— Голямото момче. Ножката. Допрях камата си в слабините му и той ме удари.

— Кой те е учил да се целиш в орехчетата на момчетата при сбиване?

— Баща ми. Каза ми, че най-бързият начин да надвиеш едно момче е, като го накараш да поиска да се е родил момиче.

Меркурио се изкиска.

— Duum’a.

— Какво означава това? — примигна Мия.

— Не говориш ли лийсийски?

— Защо да говоря?

— Помислих си, че майка ти те е научила. Тя беше от тук.

Мия примигна.

— Нима?

Старецът кимна.

— Много отдавна. Преди да се ожени и да стане доня.

— Тя… никога не е споменавала това.

— Едва ли е имала много причини. Сигурно си е мислила, че завинаги е оставила тези улици зад себе си. — Той сви рамене. — Както и да е, най-близкият превод на duum’a ще бъде „мъдро“. Използва се, когато чуеш думи на място. Както би казала „чуй, чуй“ или нещо подобно.

— Какво означава: Neh diis lus’a, lus diis’a?

Меркурио вдигна вежди.

— Къде си го чула?

— Консул Скайва го каза на майка ми. Когато я накара да се моли за живота ми.

Меркурио погали наболата си брада.

— Това е стара лийсийска поговорка.

— Какво означава?

— Когато всичко е кръв, кръвта е всичко.

Мия кимна, като си мислеше, че разбира. Известно време седяха в мълчание. Старецът запали една от своите пурети с дъх на карамфил и пое дълбоко дима. Най-сетне Мия отново заговори.

— Каза, че майка ми е от тук? От Лийс?

— Да. Много отдавна.

— Имала ли е семейство тук? — В очите й светна надежда. — Някого, когото бих могла…

Меркурио поклати глава.

— Всичките заминаха, дете. Или умряха. Или и двете.

— Като баща ми.

Меркурио се покашля, всмукна от пуретата.

— Срам. Това, дето му сториха.

— Казаха, че е предател.

Мъжът сви рамене.

— Предателят е патриот от неправилната страна на победата.

Мия отметна перчема от очите си и погледна с надежда.

— Значи е бил патриот?

— Не, гардже, той изгуби.

— И те го убиха. — Омраза се надигна в душата й, сви ръцете си в юмручета. — Консулът. Онзи дебел свещеник. Новият джустикус. Те го убиха.

Меркурио изпусна тънко сиво колелце, като внимателно я наблюдаваше.

— Той и генерал Антоний искаха да свалят Сената, момиче. Бяха готови да поведат кървава армия срещу собствената си столица. Помисли си за убийствата, които щяха да последват, ако не бяха ги заловили преди началото на същинската война. Може би трябваше да обесят баща ти, момиче. Може би той си го заслужи.

Очите на Мия се разшириха, изрита стола си назад и посегна към камата, която не беше там. Яростта изплува на повърхността, цялата болка и гняв от последните двадесет и четири часа пламнаха в нея с такава сила, че ръцете и краката й потрепериха.

И сенките в стаята също потрепериха.

Мракът взе да се гърчи. В краката й. Зад очите й. Тя стисна юмручета. Проговори през стиснати зъби:

— Баща ми беше добър човек. И не заслужаваше да умре по този начин.

Чайникът падна с трясък от плота. Вратичките на шкафовете се разтресоха, чашите затанцуваха върху чинийките. Кулите от книги се прекатуриха и се пръснаха по пода. Сянката на Мия се протегна към стареца, дращейки по нацепените дъски, пироните изскачаха от приближаването й. Господин Благ се надигна в краката й с настръхнала прозрачна козина и взе да съска и да плюе. Меркурио отстъпи назад по-бързо, отколкото би си представила за човек на неговата възраст, с умолително вдигнати ръце и увиснала от пресъхналите му устни пурета.

— Мир, мир, гардже. Това е изпитание. Не исках да те обидя.

Съдините спряха да се тресат и шкафовете се умълчаха, а Мия се отпусна на стола, сълзите й се бореха с яда. Всичко се стовари отгоре й. Гледката на баща й, който се олюлява, писъците на майка й, нощуването на улицата, грабежът, сбиването… всичко. Твърде много.

Твърде много.

Господин Благ се завъртя в краката й и като истинска котка взе да преде и да кръстосва напред-назад. Сянката й се плъзна обратно по пода, зае обичайната си форма, малко по-тъмна за един човек. Меркурио махна пуретата от устните си и посочи нататък.

— Откога се появява?

— … Какво?

— Мракът. Откога се отзовава, щом го повикаш?

— Не знам за какво говориш.

Тя се преви напред, опита се да се сдържи. Да стисне зъби, да натика болката навътре в душата си. Раменете й потрепериха. Коремчето я заболя. И тя заплака тихичко.

О, богове, как само се мразеше тогава…

Старецът бръкна в палтото си. Извади една почти чиста кърпичка и й я подаде. Тя я грабна, отри, колкото можа, счупения си нос, омразните сълзи на миглите си. А накрая той коленичи на дъските пред нея и я погледна с очи, остри и сини като необработен сапфир.

— Нищо не разбирам — прошепна тя.

Старецът се усмихна и очите му заискриха. Погледна котката от сенки, извади камата на майка й от палтото си и я заби в дъските помежду им. Лъскавата гробнакост отрази светлината на фенера.

— Искаш ли да научиш?

Мия погледна ножа, кимна полека.

— Да, сър.

— Тук няма сърове, гардже. Нито дони и донове. Само аз и ти.

Мия прехапа устни. Изкушаваше се да грабне ножа и да побегне с всички сили.

Но къде ще отиде? Какво ще прави?

— Как да те наричам тогава? — попита най-сетне.

— Зависи.

— От какво?

— Дали искаш да си вземеш обратно своето от онези, дето са ти го отнели. Дали си от хората, които не забравят и не прощават. Които искат да разберат защо Майката ги е белязала.

Мия го гледаше. Без да мига. Сянката се размърда в краката й.

— И ако съм от тях?

— Тогава ще ме наричаш Шахид. До деня, в който започна да ти казвам Мия.

— Какво означава Шахид?

— Това е древна ашкахска дума. Означава „благороден учител“.

— А ти как ще ме наричаш междувременно?

Тънко кръгче дим изплува от устата на стареца, когато каза:

— Познай.

— Чирак?

— По-умно си, отколкото изглеждаш, момиче. Едно от малкото неща, които ми харесват у теб.

Мия погледна към сянката под краката си. Нагоре към ослепително яркото слънце, което чакаше зад капаците. Божигроб. Град, построен от кости, който бавно се пълнеше с костите на любимите й хора. Тук нямаше никой, който да й помогне, и тя го знаеше. И ако искаше да освободи майка си и брат си от Философския камък, ако искаше да ги спаси от гроба, който стоеше до бащиния й — ако допуснем, че той изобщо е погребан — ако искаше да въздаде справедливост за хората, които унищожиха семейството й… Е, тогава щеше да има нужда от помощ.

— Добре, Шахид.

Мия посегна към ножа си. Меркурио го грабна с мълниеносна бързина, задържа го помежду им. Кехлибарените очи проблеснаха срещу нея в здрачината.

— Не и преди да си го спечелиш.

— Но той е мой — възрази Мия.

— Забрави момиченцето, което е имало всичко. То е умряло заедно с баща си.

— Но аз…

— Ти започваш от нищото. Нямаш нищо. Не знаеш нищо. И си нищо.

— Защо да го правя?

Старецът смачка пуретата на дъските между тях.

Усмивката му я накара на свой ред да се усмихне.

— Защото тогава ще можеш всичко.

 

 

В идните години Мия щеше да поглежда назад към онзи миг, когато за първи път зърна Небесния олтар, като към мига, в който бе започнала да вярва в божествата. О, Меркурио бе я въвел в религията на Майката. Смъртта като жертвоприношение. Животът като призвание. А преди всичко това, тя беше отгледана като добра и богобоязлива дъщеря на Аа. Но едва когато зърна тази тераса, прегърна идеята и започна истински да осмисля къде се намира.

Наев и другите фигури с мантии поведоха нея и Трик по (явно безкрайните) стълбища в Църквата. Всичките двадесет и осем чираци бяха решили да вечерят и докато се изкачваха, тихо разговаряха, а смесицата от диалекти й напомняше на пазара в Малкия Лийс. Ала щом групата стигна площадката, разговорите замряха. Дъхът й секна и Мия притисна ръка към болката в гърдите си. Наев прошепна в ухото й:

— Добре дошла в Небесния олтар.

Откритата платформа беше изсечена в склона на планината. Масите бяха разположени във формата на буква Т, а във въздуха се носеше ароматът на печено месо и пресен хляб. И макар че стомахът й изкъркори, мислите й бяха изцяло обсебени от гледката.

Площадката се издаваше от планинския скат, а отвъд парапета от желязно дърво на хиляда крачки височина се разстилаше Шепотната пустош, малка, красива и застинала. Но над главите им, където небето би трябвало да изгаря от светлината на неумолимите слънца, се виждаше само тъмнина — черна, пълна, съвършена.

Изпъстрена с дребни звезди.

— Какво, в името на Светлината… — пророни тя.

— Не на Светлината — смотолеви Наев. — На Мрака.

— Как е възможно? До пъленмрак остава поне още година.

— Тук винаги цари пъленмрак.

— Но това е невъзможно…

— Само ако тук е мястото, където тя си мисли, че се намира. — Жената поклати глава. — Но не е.

Чираците, зинали към мрака нагоре, бяха настанени по местата им. Макар че на тази височина ветровете би трябвало да вият, и най-лек полъх не смущаваше пейзажа. Нито звук, с изключение на приглушените гласове и собственият й бърз пулс.

Мия седна между Трик, от дясната й страна, и мършавото момче с леденосините очи, от лявата. Срещу нея беше двойката, за която бе предположила, че са брат и сестра. Момичето имаше руса коса, сплетена на бойни плитки и избръсната отстрани. Лицето му беше хубавичко, с трапчинки и тук-там с лунички. Брат му имаше същото кръгловато лице, но той не се усмихваше, затова трапчинки не се виждаха. Косата му беше късо подстригана на озъбени шипове. И двамата имаха очи, сини като пусто небе. По бузите им още личеше засъхналата кръв от церемонията по кръщението.

Мия вече бе получила предупреждение за убийство. Питаше се дали всички чираци в тазгодишния випуск ще й бъдат съперници, или направо врагове.

Момичето посочи бузите на Мия с ножа си.

— Имаш нещо на лицето си.

— Ти също — кимна тя. — Цветът обаче ти подхожда. Така очите ти изпъкват.

Момичето изсумтя, усмихна се накриво.

— Искаш ли да се запознаем, или цяла вечер ще се гледаме кръвнишки? — каза Мия.

— Аз съм Ашлин Ярнхайм. Аш за по-кратко. Това е брат ми, Осрик.

— Мия Корвере. Това е Трик — и кимна към приятеля си.

От своя страна, Трик зяпаше навъсено другия дюимер в края на масата. По-едрото момче имаше същата квадратна челюст и ниското чело на Трик, но беше по-високо, по-широкоплещесто и докато татуировките на Трик бяха надраскани нескопосано, лицето на по-якото момче бе изписано от изящна и майсторска ръка. Наблюдаваше Трик, както бял дракон наблюдава малко тюленче.

— Здравей, Трик — Ашлин му подаде ръка.

Момчето я стисна, без да я поглежда.

— Приятно ми е.

Ашлин, Осрик и Мия се обърнаха в очакване към слабото светло момче отляво на Мия. То се взираше в нощното небе с ококорени очи. Беше свило устни, все едно смуче зъбите си. Мия си помисли, че има приятни черти — е, красив може би беше по-подходящата дума — с високи скули и най-пронизващите сини очи, които бе виждала. Но слаб. Твърде, твърде слаб.

— Аз съм Мия — подаде му тя ръка.

Момчето примигна, обърна поглед към нея. Взе от скута си парче черна дъска, написа нещо отгоре с тебешир и я вдигна, за да може Мия да прочете.

Тих, пишеше на нея.

Мия примигна.

— Така се казваш?

Красивото момче кимна и без звук отново обърна поглед към небето. По време на цялата вечеря не се озърна нито веднъж.

Ашлин, Осрик и Мия разговаряха, докато им сервираха пилешки бульон и овнешко в лимоново масло, запечени зеленчуци и превъзходно айтриянско червено вино. Ашлин пое по-голямата част от задълженията да води разговора, а Осрик повече се интересуваше от залата. Сестрата беше на шестнадесет, а братът — на седемнадесет. И двамата бяха пристигнали преди пет дни. Техният учител (и баща, както се оказа) бил далеч по-благоразположен, отколкото стария Меркурио, и бе им помогнал да открият Църквата и да избегнат страшилищата по пътя си към Тихата планина. Ашлин бе заинтригувана от разказа на Мия за пясъчните кракени. Осрик се впечатли повече от Джесъмин. Червенокосата с лукавите вълчи очи беше седнала три стола по-надолу и Осрик не можеше да откъсне поглед от нея. От своя страна, момичето се интересуваше предимно от айтриянския главорез до нея, шепнеше му нещо и от време на време гледаше сърдито Мия.

Мия усещаше и други потайни погледи, както и погледите, дето се спираха по-дълго, и макар някои да умееха да се прикриват по-добре, всички чираци изучаваха новодошлите си другари. Само Тих се взираше в небето и сърбаше бульона си, все едно беше досадно задължение, без да докосва другата храна.

Между блюдата Мия разглеждаше с любопитство духовниците и отношенията между тях. Солис, слепият Шахид на Песните имаше превъзходство в разговора, но най-остроумен беше Мишелов — Шахид на Джобовете, съдейки по изблиците смях, които от време на време предизвикваше; Паякоубийцата и Аалеа, Шахиди съответно на Истината и на Маските, седяха толкова близо, че телата им се опираха. Всички се отнасяха с голямо уважение към Почитаната майка и беседата замираше, щом тя почнеше да говори.

Насред основното ястие в корема й полази слаб страх. Огледа залата и усети, че Господин Благ се свива в сянката й. Почитаната майка се надигна неочаквано, Учителите около нея побързаха да последват примера й, свели поглед към пода.

Майка Друсила погледна чираците и каза:

— Чираци, моля да станете.

Мия се изправи, леко намръщена. Ашлин се обърна към брат си и прошепна почти трескаво:

— ’Паст и кръв, той е тук.

Тъмнокос мъж стоеше на балкона на Небесния олтар, който гледаше към подвижните пясъци долу, макар че, убийте я, Мия не бе го видяла да влиза в залата. Усети как сянката й потрепна, смали се, а Господин Благ се сви в краката й.

— Лорд Касий — поклони се Друсила. — За нас е чест.

С тънка усмивка мъжът се обърна към Почитаната майка. Беше висок, мускулест, облечен с меки черни кожени дрехи. Дълга черна коса опасваше проницателни очи и челюст, на която човек можеше да си строши пестника. Носеше тежко черно наметало и два еднакви меча на кръста. Напълно обикновени. Напълно смъртоносни. Мъжът проговори с глас, от който Мия настръхна.

— Мир Вам, Почитана майко. — Черните очи обиколиха новите чираци, все така като че нащрек. — Исках да се насладя на гледката. Може ли да вечерям с вас?

— Разбира се, лорд.

Почитаната майка освободи мястото си на челото на масата, а другите Шахиди се сместиха, за да може да седне и тя. Все така усмихнат, мъжът пристъпи към стола на Майката, безшумен като залеза. Движенията му бяха изискани, плавни като вода. Той отметна плаща си и седна. Страхът в корема на Мия се надигна, когато непознатият погледна право към нея. Но щом се настани и вдигна чаша вино, пълната неподвижност, която бе донесъл в залата, бавно се пропука. Ръцете се разбързаха да донесат нови прибори, учителите бавно потънаха на местата си, а чираците последваха примера им. Разговорът пак беше подет, отначало предпазливо, но постепенно глъчката изпълни помещението.

През цялата вечер Мия не свали очи от загадъчния новодошъл, проследи извивката на челюстта, на врата му. Сигурно беше игра на светлината, но й се струваше, че дългата му гарвановочерна коса се движи, а очите му блестяха с някаква вътрешна светлина.

Мия потърси Наев, но жената бе седнала твърде далече при другите ръце.

— Ашлин — прошепна тя накрая. — Кой е този?

Момичето я изгледа. Брат й Осрик вирна вежди.

— Зъбите на Гърлото, Корвере, това е Касий. Черният принц. Господар на остриетата. Водач на цялото паство. Дясната ръка на самата Майка. Убитите от него са повече отколкото труповете в Лийсийския некрополис.

— Какво прави тук? Учител ли е?

— ’Паст, не. — Осрик поклати глава. — Не знаехме, че ще присъства тази вечер.

— Сигурно иска да огледа новата кръв? — прошепна Трик и сви рамене.

— Татко винаги ни е казвал, че Касий страни оттук — обясни Ашлин. — Пази в пълна тайна пристиганията и заминаванията си. Никой последовател на Църквата не знае къде ще бъде, преди да се появи там. Казват, че идва в Планината само на церемонията по посвещаването.

Осрик кимна, огледа новаците наоколо:

— Някои чираци го зърват само веднъж в живота си. В нощта, когато обявява, че са готови за остриета.

Мия не можеше да откъсне очи от мъжа.

Ашлин й показа усмивката си с трапчинките.

— За водач на култ от масови убийци не боде очите, нали?

Мия отмести перчема от миглите си със сърце в гърлото. Ашлин не…

— Продължавай да ме гледаш, koffi — рече дълбок глас, — и ще избода хубавите ти очички.

В настъпилата тишина Мия примигна и се обърна към масата. Едрият дюимер говореше на Трик с презрение в погледа.

Трик стана, стиснал ножа от масата.

— Как ме нарече, кучи син?

— Ти ли ми казваш кучи син? — разсмя се здравенякът. — Аз съм Приливен зов, третороден син на Бягащия в дъжда, Първи от клана на Морското копие. Кой е твоят клан, koffi? Баща ти казал ли е името си на майка ти, когато е избърсал миризмата й от члена си?

Лицето на Трик пребледня, стисна зъби.

— Мъртвец си — изсъска.

Мия понечи да го спре, но Трик се нахвърли върху гърлото на Приливен зов. По-едрото момче прескочи масата, събори чинии, чаши и в бързината си да стигне Трик, блъсна Мия и Тих. Мия падна сред оглушителния шум на посудата и изруга. С рамо бе изкарала дъха на бледото момче, от чиито устни се разхвърчаха пръски.

Приливен зов улови Трик в мечешка прегръдка и двамата се строполиха на пода, потрошавайки стъклените чаши и глинените съдове. Той беше по-тежък от Трик с петдесет килограма и бе най-силният човек в залата. По-масивен дори от Шахида на Песните, който обърна слепите си очи към ръкопашния бой и изрева:

— ДОСТАТЪЧНО, МОМЧЕТА!

Ала момчетата не го чуваха, размахваха крака и юмруци и ревяха. Трик стовари отличен удар в лицето на Приливен зов и размаза устните в зъбите му. Грамадният дюимер обаче го надви с учудваща лекота, преметна го, притисна го с предмишница през гърлото и взе да блъска юмрук след юмрук в ребрата и челюстта на по-дребното момче. Останалите ги наобиколиха, но никой не понечи да ги разтърве. Мия се отдели от Тих и тъкмо се канеше да се намеси, когато Шахид Солис изблъска стола си назад и се приближи.

Макар да бе сляп и очите му да бяха извърнати към небето, мъжът се движеше бързо и уверено. Потупа Приливен зов по рамото и стовари в челюстта му тежък като наковалня удар, който го просна на земята. Трик се опита да стане, но Солис заби ботуша си в корема му и с един ритник изкара въздуха и желанието му да се бие. Шахидът се обърна към Приливен зов, стъпи силно върху орехчетата му и момчето се сви на врещяща топка.

Всичко това отне не повече от секунди. Шахидът бе ги напердашил като непослушни кутрета, обърнал през цялото време бялото на очите си към небето.

— Срам — изкрещя той и хвана стенещите момчета за вратовете. — Ако ще се биете като кучета, ще се храните навън с тях!

Шахидът на Песните завлече Трик и Приливен зов на балкона. Сграбчил всеки от тях за врата, снажният мъж ги блъсна в парапета — зад тях зееше пропастта от хилядата крачки. Двете момчета се давеха, дращеха с нокти по ръцете му. В слепите очи на мъжа нямаше милост и само миг ги делеше да полетят към смъртта в скалите отдолу. Ръката на Мия беше на камата, когато Почитаната майка се обади:

— Достатъчно, Солис.

Мъжът наклони глава, обърна млечнобелите си очи към гласа й.

— Почитана майко.

Приливен зов и Трик се проснаха на земята, мъчейки се да си поемат глътка въздух. Мия също се задъхваше. Потърси лорд Касий и установи, че го няма — празен стол бележеше мястото, където Господарят на остриетата бе седял допреди малко. И тя отново можеше да се закълне, че не бе го видяла да излиза. Майка Друсила тръгна към момчетата, които кашляха и пръскаха слюнки.

— О, аз помня какво е да бъдеш млад. Все нещо трябва да доказваш. А хората казват, че момчетата си остават момчета. — Тя коленичи и докосна окървавената буза на Трик. Приглади солните къдрици на Приливен зов. — Но вие вече не сте момчета. Вие сте слуги на Майката, десятък за нейната Църква. Вие сте убийци. Всички. До един. И аз очаквам от вас да се държите като такива. — Тя погледна насъбраните чираци. — Лош пример беше даден тази вечер.

Майка Друсила помогна на кървящите дюимери да се изправят, а почтената й фасада се изпари и всяко едно от осемдесет и трите й убийства се доловиха в гласа й:

— Така. Следващия път, в който двамата се сбиете като малчугани в глуха уличка, ще се погрижа да си останете момчета до края на живота. Ясно ли е?

Двете високи туловища се свиха и забиха поглед в земята. А когато отговориха в един глас като деца пред мъмрещ ги родител, от гърлата и на двамата излязоха тънки гласчета:

— Да, Почитана майко.

— Добре. — Майчинската усмивка се върна, все едно никога не бе слизала от лицето на Друсила; огледа чираците с топли очи. — Мисля, че приключихме с вечерята за днес. Вървете по стаите си. Уроците ви започват утре.

Групата бавно се пръсна и всички поеха надолу по стълбите. Мия отиде при Трик и докато разглеждаше кървавата цепка над веждата му, улови Джесъмин да я наблюдава с подигравателно извити устни. Приливен зов куцукаше към изхода и все така гледаше кръвнишки. Ашлин й кимна за довиждане и тръгна надолу. Мия погледна за последен път мястото, където бе седял Касий.

През целия път до стаите им мълча, а гневът й все повече растеше. Защо Трик бе избухнал толкова бързо? Къде беше изчезнало мълчаливото момче, което понасяше шеговитите подмятания в бара на „Старият империал“? Беше изгубил самообладание пред лорда на цялото паство. В първата му вечер тук. За това избухване можеха да го убият. Това не беше игра. Това не беше място, на което се прощават грешките.

Най-накрая, точно пред вратата си, даде воля на гнева си.

— Ти да не си изгубил ума си? — изсъска тя съвсем тихо. — Какво, в името на Пропастта, беше това?

— Как е вратът ти, Трик? Видях, как те смазват от бой, но не можех да помогна. О, добре съм, Бледа щерко, моите благодарности за…

— Ти какво очакваше? Първият ни ден между тези стени, а ти вече изкара от нерви Шахид Солис и може би най-страховитият убиец в айтриянската република. Да не забравяме и нашия другар, който е решил да те убие.

— Той ме нарече koffi, Мия. Късмет извади, че не спуках черепа му.

— Какво е koffi?

— Все едно — той измъкна ръката си от нейната. — Забрави.

— Трик…

— Уморен съм. Ще се видим утре.

Момчето си тръгна и остави Мия сама с Наев. Жената я наблюдаваше с черните си, грижовни очи, кръжеше като молец около черен пламък. Мия бе сбърчила вежди пред наполовина решената загадка.

— … Случайно да говориш дюимерски? — попита тя.

— Не. Но Наев е сигурна, че в атенеума има томове речници.

Мия прехапа устни. Представи си леглото, планините от възглавници и меката сива кожа.

— Отворен ли е толкова късно?

— Библиотеката е винаги отворена. Но да влезеш без покана…

— Можеш ли да ме заведеш до там? Моля те?

Черните очи на жената светнаха.

— Както тя желае.

Стълби и сводове. Сводове и стълби. Както й се стори, двете с Наев вървяха километри единствено в компанията на черния камък. Момичето започна да съжалява, че не си легна — пътуването от Последна надежда взе да си казва думата и то бързо отмаляваше. Няколко пъти се обърка — коридорите и стълбите изглеждаха еднакви и се почувства като в лабиринт.

— Как успяваш да не се изгубиш тук?

Жената плъзна пръсти по спиралите, изсечени в стените.

— Наев чете.

Мия докосна хладния камък.

— Това са думи?

— Повече от думи. Това е стих. Песен.

— За какво?

— За намирането на пътя в тъмнината.

— Достатъчно е да намерим библиотеката. Очите ми са на път да си легнат без мен.

— Тъкмо навреме значи. Пристигнахме.

В края на коридора имаше висока двойна врата от черно дърво, изваяно със същите спираловидни мотиви, дето бяха изписани по стените. Нямаше дръжки, а всяко крило сигурно тежеше тон. При все това Наев ги бутна леко и те се отвориха широко почти без шум.

Мия пристъпи вътре и за трети път в този ден усети как остава без дъх. Намираше се върху площадка, която гледаше над гора от черно дърво — гора от разкошно декорирани лавици, разположени като градински лабиринт. На всяка лавица имаше книги. Купища с книги. Планини от книги. Океани и океани от книги. Книги от вехт и нов пергамент. Книги, подвързани в кожа, дърво, листа, заключени книги и прашни книги, книги, дебели колкото кръста й и тънки като юмрука й. Очите на Мия грейнаха, ноктите й се впиха в дървените перила.

— Наев, не ме пускай долу — прошепна тя.

— Защо не?

— Никога повече няма да ме видиш отново…

— По-верни думи не са били изричани — отвърна дрезгав глас. — Зависи по коя пътечка ще тръгнеш.

Мия се извърна към притежателя на гласа и видя един съсухрен лийсиец да се подпира в другия край на перилата. Носеше бричове и неугледна жилетка. На орловия му нос се мъдреха чифт невероятно дебели очила, два кичура бяла коса стърчаха от олисяващата му глава, сякаш не можеха да решат кой е най-добрият път за бягство. Гърбът му бе извит като въпросителна. От устата му висеше пурета, зад ухото му — още една. Изглеждаше на около седем хиляди четиристотин петдесет и две години.

Старецът стоеше до малка дървена количка, натоварена до горе с книги, с надпис: ЗА ВРЪЩАНЕ.

— Това разумно ли е? — попита Мия.

— Кое? — примигна възрастният мъж.

— Това е библиотека. В проклетите библиотеки не се пуши.

— О, плява…

Старецът извади пуретата, погледа я, погледа я, и пак я тикна в устата си.

— Ами ако книгите се подпалят?

— О, пля-я-я-я-я-ява — повтори старият човек и издиша облак, от който езикът на Мия изтръпна.

— Тогава… може ли една?

— Една какво?

— Пурета.

— Ти с всичкия ли си? — мъжът я погледна през невероятните си очила. — Не можеш да пушиш в проклетата библиотека. Ами ако книгите се подпалят?

Мия затъкна палци в колана си, килна глава.

— О, пляяяява?

Старецът свали пуретата от ухото си, запали я със своята и я подаде на момичето. То се усмихна широко, вкуси ягодовия дим, облиза устни и се наслади на подсладената хартия. Наев посочи възрастния мъж.

— Наев представя Летописец Елий, пазител на атенеума.

— Как е? — попита старецът.

— Отлично — кимна Мия.

— Чудесно.

Наев се закашля от гъстия облак дим.

— Летописецо, тя иска да си преведе една дюимерска дума. Търси книга по въпроса. Има ли той речник във владенията си?

— Имам много. Но ако чиракът иска да научи само една дума, аз бих могъл да си спестя търсенето и да му я кажа тук.

— Вие говорите дюимерски? — попита Мия.

— Ако под слънцата има език, който да не разбирам, можеш да избодеш очите ми и да ги използваш за стъклени топчета, девойче.^[45]

— Във всеки друг ден мисълта да се разходя по пътеките би ме примамила, но мекото кожено легло ме зове, добри ми Летописецо. — Мия всмукна дълбоко. — Тъй че, ако ми дадеш значението заедно с тази хубава пурета, ще ти бъда двойно задължена.

— Кажи думата.

— Koffi.

— Уф! — Старецът сви лице. — Кой те е нарекъл така?

— Никой.

— Хубаво… Чакай, нали ти не си я използвала срещу някого другиго?

— Още не.

— Е, недей. Това е най-голямата обида за един дюимер.

— Какво означава?

— Приблизителен превод? Дете от изнасилване. — Старикът дръпна от дима. — Най-злите дюимерски пирати имат навика да… насилват хората, които залавят. Koffi е резултатът от такива дяволии. Полукаста. Копелето на несклонилата майка.

— Зъбите на Гърлото — прошепна Мия. — Нищо чудно, че Трик поиска да го убие…

Елий смачка пуретата на стената, мушна угарката в джоба си.

— Това ли е всичко? Една дума?

— Засега.

— Е, аз ви оставям тогава. Твърде много книги. Твърде малко векове.

— Благодарности, Летописец Елий.

— Успех с уроците по пеене утре.

Мия се намръщи, проследи превития му гръб, докато старецът тътреше крака навътре. Смачка пуретата си и погледна Наев:

— Време е за лягане, ако бъдеш така мила да ни върнеш.

— Разбира се.

Жената поведе Мия обратно през виещия се лабиринт. Кръпки алхимична светлина се разливаха през прозорците от цветно стъкло. Мия можеше да се закълне, че вървят по друг път — или това, или стените се движеха. Мислите й се въртяха като кречетало.

Дали това, което бе казал Приливен зов, беше истина? Нима не бе възможно родителите на Трик да са се обичали, макар да са имали различна кожа? Мия си спомни отчетливо гнева в очите на Трик. Дали щеше да се засегне толкова, ако в обидата нямаше зрънце истина?

Питаше се дали да не поговори за това с него. Не искаше през нивганощите си да се тревожи, че в тъмното го дебне нож, но момчето бе твърдоглаво като фургон мулета. На всичкото отгоре трябваше да се озърта през рамо за Джесъмин. Трик не разполагаше като Мия с не-очи на гърба си, а Приливен зов вече бе доказал, че може да помете пода с него.

Ако не внимаваше, щеше да остане погребан тук.

Можете да си представите учудването й, когато на следващата сутрин Приливен зов бе открит да лежи в сянката на статуята на Ния. Локва кръв изстиваше на камъка край него.

Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо.

10.
Песен

Двадесет и седем чираци стояха в Залата за поклонение.

С един по-малко от предишния ден.

Мия ги разгледа умислена. Джесъмин с очите на ловец. Широкоплещесто смугло момче с едно липсващо ухо и нагризани нокти. Кльощаво момиче с остригана черна коса, което се поклащаше на краката си като змия. Едно грозновато ваанийче с татуировки по ръцете, което вечно си говореше само. Мия все още навързваше лицата с имената. И макар повечето да бяха все още непознати, знаеше по едно нещо за всеки чирак.

Убийци, всичките.

Статуята на Майката на Нощта се извисяваше над тях, взираше се отгоре им с безмилостни очи. Докато вървяха към залата преди закуска, между чираците се носеше мълва. Двама от ръцете бяха коленичили на камъка в краката на Богинята и търкаха с четки от конски косъм. Водата в кофата беше прозрачно червена.

От тялото на Приливен зов нямаше и помен.

Ашлин се примъкна до Мия и каза тихо, като гледаше право напред.

— Научи ли за дюимера?

— Не много.

— Ловко прерязано гърло, говорят.

— И аз така чух.

Трик, който стоеше отдясно на Мия, не обели дума. Тя огледа лицето на приятеля си, търсейки някаква следа от вина. Трик беше убиец, не ще и дума, но това важеше за всички присъстващи. Само защото двамата с Приливен зов бяха се сбили предишната вечер, не означаваше, че той е първият заподозрян. Почитаната майка Друсила трябва да го има за глупак, ако си мисли, че ще убие другия дюимер при толкова очевиден мотив…

— Мислиш ли, че Духовенството ще проведе разследване? — попита Мия.

— Нали чу какво каза Майка Друсила: „Вие сте убийци, всички. До един. И аз очаквам от вас да се държите като такива.“ — Ашлин хвърли поглед на Трик. — Може би някой е разбрал това съвсем буквално.

— Чираци.

Момичетата вдигнаха глави, видяха Почитаната майка Друсила с пусната сива коса, сплела пръсти като каещ се грешник в храм. Беше се появила без шум, сякаш бе се откъснала от самите сенки. Старата жена заговори и гласът й отекна в мрака:

— Преди началото на заниманията, трябва да ви съобщя нещо. Знам, че вече сте чули за убийството на другаря ви вчера вечерта, тук в тази зала. — Друсила погледна мокрото петно на камъните, което ръцете още търкаха покорно. — Дълбоко скърбим за кончината на Приливен зов. Духовенството ще проведе пълно разследване. Ако имате някаква информация, елате в стаята ми до края на деня. Вероятно убийството е било справедливо. Но ние се намираме в Църквата на Девата на Благословеното убийство и животът на другарите ви принадлежи на нея, не на вас. Ако това убийство е било акт на отмъщение, злоба или хладнокръвна пресметливост, извършителят ще получи съответното наказание.

Мия можеше да се закълне, че очите на старата жена се задържаха върху Трик, когато каза „отмъщение“. Погледна приятеля си, но лицето на момчето остана невъзмутимо.

— Докато тече разследването — продължи Друсила, — се забранява излизането от стаите след деветата камбана. Вашите Шахиди ще издават специални разрешения за учене и тренировки, но безцелното шляене по коридорите НЕ се разрешава. Тези, които нарушат забраната, ще бъдат строго наказани.

Майка Друсила спря погледа си върху всеки чирак. Мия се почуди какво ли означава „строго наказание“ в паство от кръвожадни фанатици.

— А сега отидете в Залата на Песните и почакайте Шахид Солис, без да говорите.

Жената изчезна в сенките, а черната й дреха се развя зад нея.

Напред-назад по редицата се понесоха шепоти и не един взор падна върху Трик. Момичето змия се усмихваше мрачно. Момчето със смуглата кожа подръпваше малката бучка плът, където преди е било ухото му, и гледаше дюимера с присвити очи. Трик не им обърна внимание и тръгна след ръцете, които се появиха, за да ги придружат. След уморително изкачване сякаш до самия връх на планината, Мия и другарите й се озоваха в Залата на Песните.

Тя нямаше представа защо се казва така, но подозираше, че името й няма нищо общо с акустиката.^[46] Кръгъл прозорец от писано стъкло на тавана хвърляше ярка златиста светлина в сърцето на помещението. Залата бе огромна, краищата й тънеха в сенки, но Мия забеляза същите увивни мотиви по стените. Надуши миризмата на стара кръв, пот, мас и стомана. В прави линии бяха наредени тренировъчни манекени, мишени за стрелба и фитнес уреди. Подът бе от черен гранит, а в средата бе издълбан кръг, достатъчно широк да побере четиридесет мъже един до друг. Всички чираци се наредиха около него в мълчаливо очакване, според указанията, за първия си урок.

Ашлин застана отляво на Мия и след половин минута започна да шепне:

— Вечерен час в девет. Представяш ли си?

Мия огледа залата и отговори:

— И бездруго тук едва ли има какво да се прави, щом светлината угасне.

Момичето се ухили.

— О, Корвере. Не знаеш какво говориш.

— Тогава защо…

— Получихте указания да чакате в мълчание.

В Залата на Песните прозвуча дълбок глас, отекващ в невидимите стени. Мия не чу стъпки, но Шахид Солис излезе от сенките зад гърба й със сключени отзад ръце. Мина на сантиметри от нея и тя забеляза, че отблизо мъжът е по-внушителен с широките си рамене и призрачно белите си очи. Беше облечен с мека черна дреха, на кръста му висеше същата празна ножница. Но стъпваше с безшумна грациозност, сякаш заслушан в мелодия, която никой друг не чуваше.

— Острието на Майката трябва да бъде безшумно като звездна светлина върху бузата на спящо пеленаче. — Солис пристъпи в центъра на кръга. — Веднъж се скрих за седем дни в Големия атенеум в Елай в очакване да се появи Жертвоприношението и дори книгите не разбраха, че съм там.^[47] — Той се обърна към Мия и Ашлин. — А вие, момичета, не можете да замълчите няколко минути.

— Прошка, Шахид — поклони се Ашлин.

— Три обиколки на стълбището за теб, момиче. Нагоре и надолу. Марш.

Ашлин се подвоуми. Шахидът я изгледа гневно и невиждащите му очи пробиха черепа й.

— Шест обиколки тогава. Броят се удвоява всеки път, когато повтарям.

Ашлин се поклони, смотолеви нещо за извинение, обърна се и излезе от залата. Солис се обърна към Мия. Безцветните му очи гледаха над рамото й. Без да мигат.

— А ти? Имаш ли какво да кажеш?

Мия замълча, стиснала здраво устни.

— Е? — Шахидът приближи, надвеси се над нея. — Отговори ми!

Мия гледаше в земята, гласът й бе равен и спокоен:

— Прошка, Шахид, но при цялото ми уважение каквото и да кажа, ще бъде прието като ново нарушение на мълчанието и това ще удвои наказанието ми.

Устните на едрия мъж се извиха в лека усмивка.

— Умно момиче, а?

— Ако бях умна, нямаше да ме хванете, че говоря, Шахид.

— Жалко. В теб няма друго, което да си струва да се забележи. — Солис посочи стълбището. — Три обиколки. Нагоре и надолу. Марш.

Мия се поклони и напусна коридора мълчешком.

На площадката разтегна краката си и започна да тича, броейки наум стъпалата. Стана й чудно откъде знае Солис дали има нещо забележително в нея, или не — очите му бяха слени като на влюбено момче. Беше готова да заложи живота си на това, но той се държеше така, все едно виждаше толкова добре, колкото и тя. На средата на втората обиколка мислите й за Шахида секнаха и бягането погълна ума й. Стигна върха с омекнали като желе крака и отново благодари негласно на стария си учител за всичките стълбища в Божигроб, по които бе я карал да тича за наказание. Почти й се прииска да се е провинявала по-често.

Ашлин (която Мия бе задминала на последните петдесет крачки) стигна върха плувнала в пот и й смигна, когато спря, за да си поеме дъх.

— Съжалявам, Корвере — изпръхтя тя. — Баща ми ме предупреди за Солис. Трябваше да внимавам повече.

— Няма нищо — усмихна се Мия.

— Почакай да видиш. Имам още три обиколки — усмихна се широко другото момиче. — До после.

Мия тръгна към залата с ръце на кръста. Върна се тъкмо навреме, за да види как придружителят на Джесъмин, издълженият айтриянец с юмруци като ковашки чукове, влиза в кръга с Шахид Солис. Шестима други новобранци, в това число Джесъмин и бледото момче, нарекло се Тих, бяха се проснали на местата си покрай кръга, облени в пот, задъхани и с малки кървящи драскотини по лицата.

Солис стоеше в центъра на ринга. Беше съблякъл черната си наметка, останал по мека златистокафява кожена риза, с голи масивни ръце. Тя зърна редица дребни белези на предмишниците му — общо тридесет и шест. Мъжът още не беше свалил ножницата от кръста си, но сега бе въоръжен с къс двуостър гладиус — отличен меч за ръкопашен бой.

От мрака бяха извадени дузина стойки на колела, а върху тях бяха наредени всякакви оръжия. Мечове и ножове, чукове и боздугани, зъбите на Гърлото — даже и секири. Обикновени, без украса и съвършено, очарователно смъртоносни.

Слепият поглед на Солис бе вторачен в пода.

— Как се казваш, момче?

Айтриянският главорез отвърна с поклон.

— Диамо, Шахид.

— Владееш ли песента на острието, малки ми Диамо?

— Знам една-две мелодии.

— Попей ми тогава.

Мия зае мястото си в кръга, а в това време Диамо взе да разглежда арсенала от оръжия. Избра си дълъг меч, цял метър и половина, а когато замахна, стоманата разсече въздуха със свистене. Мия кимна на себе си. Момчето бе избрало добър противник на късото острие на Солис, значи знаеше поне основните неща. Допълнителната дължина щеше да му остави място да се движи свободно.

Диамо зае защитна позиция пред Солис и пак се поклони. Шахидът стоеше, отпуснал ножа си надолу, вдигнал глава, привидно разсеян.

— Не чувам да пееш, момче.

Диамо вдигна меча си и се впусна в атака. Ударът му беше добър, широка дъга, която щеше да отреже главата на Шахида, ако той не беше го блокирал. Но пред удивените очи на Мия Солис направи крачка и отби атаката. Нахвърли се срещу Диамо, момчето отстъпи в защитна позиция и едва успя да парира стихията, глава, гърло, гърди, долни части. Стомана пееше в стомана, мелодията ехтеше в залата и искри хвърчаха при докосването на остриетата. Лицето на Солис беше спокойно като на спящо дете, невиждащите му очи бяха вперени в пода. Ала свирепостта му бе ужасяваща, бързината му вдъхваше страхопочитание. Атаката продължи още няколко мига, Солис позволи на момчето още пет-шест здрави удара и отблъсна всичките. А накрая, пред слисаните очи на Мия, мечът на Диамо бе изтръгнат от ръцете му и острието на Солис леко докосна потната му хлъзгава буза.

Всичко стана толкова бързо, а мъжът едва бе се поместил.

Диамо трепна, когато ножът го поряза — едва-едва, колкото да запомни загубата. А Солис му обърна гръб и пак свали меча си.

— Слабо представяне.

— Простете, Шахид.

Солис въздъхна, а Диамо зае мястото си в края на кръга.

— Няма ли един човек в тази зала, който знае песента?

— Аз мога да изкарам една мелодия — обади се Трик и Мия се усмихна. Окото му бе посиняло от сбиването с Приливен зов, но явно беше готов за бой, въпреки че Солис едва не го изхвърли от Небесния олтар на вечеря. Той свали робата си, остана по тъмни кожени панталони и кожена риза с къс ръкав. Мия се възхити на очертанията на мускулите по ръцете му, на загорялата, стегната кожа. Спомни си битката им пред планината, преплетените образи на страст и насилие. Облиза пресъхналите си устни.

— Ах! Нашият млад метис — кимна Солис. — Вчера научих всичко, дето ми трябваше да знам за стила ти. Но ела, пале — той махна с ръка, — да те чуя как ръмжиш.

Мия беше доволна — Трик явно бе се поучил от пердаха, който получи, защото сви рамене при обидата, без да трепне. Избра си ятаган от стойките и пристъпи под златната светлина. Солис отново остана неподвижен с отпуснат меч. И макар стилът на дюимера да бе смъртоносен, ударите му бързи и точни, двубоят се оказа повторение на битката с Диамо. Трик бързо се озова обезоръжен, задъхан и кървящ от прясната резка на бузата си.

Шахидът се обърна, клатейки глава.

— Покъртително. По-лош клас не съм имал. На какво са ви учили учителите ви, преди да дойдете тук? На ръкоделие и кулинарство? — Той обиколи със слепия си взор кръга. — Най-добрите остриета удрят веднъж, удрят точно, сетне заглъхват като шепот на вятъра. Най-добрите остриета нямат нужда от стомана. От всеки от вас ще очаквам да може да разцепи светлината на шест, преди да напусне тези стени. — Мъжът въздъхна. — Но се обзалагам, че никой от вас не може да разцепи една проклета ръжена пита.

Той посочи оръжията на стойките.

— Вземете си нож и се наредете пред мен. Започваме от самото начало.

— Шахид — обади се Мия.

— Ах! Приказливата се е върнала. Чудех се какъв е този аромат.

— мия, недей…

— Шахид, вие още не сте ме чули да пея.

— Запази се за урока на Шахид Аалеа, момиче. Знам за теб всичко, което трябва да знам.

Мия влезе в кръга.

— При все това, бих искала да опитам.

Солис наклони глава, додето вратът му звучно изпука. Подсмръкна.

— Побързай тогава.

Мия отиде при стойките и си избра чифт дълги ножове, извити по лийсийския обичай. Макар да бяха обикновени на вид, тежестта им беше отлична, остриетата — съвършенство. Това бяха най-бързите мечове на стойките — леки и гладки. Но бяха по-къси от меча на Солис и вършеха работа само в непосредствена близост. Щом Мия влезе в кръга, Шахидът се засмя.

— Изправяш се срещу противник с гладиус и избираш ками, за да пееш с тях. Сигурна ли си, че знаеш думите, момиче?

Мия замълча, зае поза с левия крак напред и забарабани по дръжките на ножовете. Цветното стъкло отгоре хвърли черно петно в краката й. Господин Благ се сви в него и взе да пие с пълно гърло страха й. И без да дочака нова обида, тя се протегна към сянката на Солис и дръпна.

Макар хиляди пъти да беше използвала мрака, Мия не помнеше да го е чувствала по този начин. Може би защото тук нямаше слънца, но силата й беше по-голяма, а тъмнината много по-лесно се подчиняваше. Вместо да овърже краката на Шахида в своята сянка, тя използва неговата, разви я и я заби в подметките на ботушите му. Ни един човек в залата нямаше представа какво прави Мия. Ни едно движение не смущаваше повърхността на тъмнината в краката на Шахида. И все пак, когато тя го атакува, а той се помъчи да отстъпи, слепецът разбра, че ботушите му са здраво залепнали за пода.

Очите на Солис се разшириха, когато Мия замахна; свистящ, пеещ удар, насочен право в гърлото му. Той вдигна меча си, за да го отблъсне, изби дясната й ръка и ножът политна, въртейки се през стаята. Ала с бързина, на която и драконов молец би завидял, момичето направи пирует, косата му се разлетя, замахна с лявата ръка и остави малка резка на бузата на Шахида.

Насъбраните чираци ахнаха. Капка кръв потече по лицето на Солис. Трик изкрещя триумфално. За миг Мия се ухили до уши, изпълнена със задоволство, че е пуснала кръв на този високомерен кучи син.

Но само за миг.

Солис стисна лявата й китка и я изви назад като в железни клещи. Замахна с меча към ботушите си и прати двете катарами да пеят в мрака. Подметките останаха здраво залепнали за пода, но той излезе от тях и се преметна над главата на Мия. Приземи се на каменния под зад нея, приклещил здраво китката й.

Издърпа назад лявата й ръка и я преви на две. Момичето изпищя. Лакътят я заболя, рамото едва не изскочи от ябълката.

— Умно момиче — рече Солис и изви болезнено ръката й. — Но това е Залата на Песните, малката ми, не Залата на Сенките.

Погледна я отгоре със слепите си, безмилостни очи.

— И аз не исках да чуя как пее сянката ми.

Солис вдигна меча си с побелели кокалчета. Стовари го като гръм от небесата и докато Мия пищеше, той удари

веднъж,

два пъти,

три пъти

и съсече ръката й в лакътя.

11.
Възстановяване

Кръв. Болка. Мрак.

Това беше всичко, което Мия помнеше, след като Шахидът на песните отряза ръката й. Болката бе заслепяваща. Бяла и непоносима, тя се надигаше от стомаха й заедно с повръщнята и писъците й. Беше паднал мрак, приятен, черен, пълен с шепоти и с гласа на Господин Благ някъде от разстояние, смесен с други, непознати.

— дръж се, мия…

— О, Солис, горкият Солис. Ако майка ти бе те обичала повече…

— Какво поражение. Ти сигурен ли си, че тя си струва главоболията?

— Така мисли Друсила. Освен това лицето й ми харесва.

— мия, дръж се за мен…

— Лек за тази болест имам на пръстите си. Сигурен и изпитан.

— Дръж се прилично, сестричке мила, сестричке моя.

— Какъв портрет да нарисувам на такова платно. Какъв ужас да подаря на света.

— не се предавай…

Мия се събуди с писък.

Алхимична светлина в очите й. Беше вързана здраво с кожени ремъци през гърдите и ръцете. Започна да се мята срещу оковите си и усети нежни ръце и топъл глас, който й рече Тихо, тихо, мило дете, и зърна лице, което щеше да я преследва в будните й мисли.

Мъж. Висок, слаб, бледен като труп, чиято кръв е изтекла. Очите му бяха розови, кожата — като от мрамор с едва забележимите сини линийки на вените отдолу. Косата — вчесана назад, бяла като зимен сняг. Отворена копринена роба, под която се виждаха гладки, корави гърди. Беше от онези красавци, дето замъгляваха целия свят. Но студен. Безкръвен. Това бе красотата на прясно самоубийство, поставено в нова кутия от борова дървесина. Красота, която ще се развали след час-два в земята.

— Кротувай, миличка. В безопасност си, отново здрава и цяла.

Мия си спомни острието на Солис, агонията, когато ръката бе отрязана от тялото й. Но щом погледна над кожените каиши и закопчалки около бицепса си, видя лявата си ръка — черна, посиняла, пулсираща от болка — отново прикрепена за лакътя. Преглътна, борейки се с внезапното прилошаване, въздухът бе твърде разреден.

— Ръката ми… — ахна тя. — Той…

— Всичко е наред, милото ми дете, всичко е на мястото. — Мъжът се усмихна с посинелите си устни и освободи ръката й. — Раните не са толкова лоши вече, макар и да не са излекувани докрай. Времето ще довърши останалото.

Мия преглътна болката, сви длан в юмрук. Усети изтръпване във всеки пръст, слабо я заболя в лакътя, където мечът ма Солис бе я разсякъл.

— Как? — прошепна.

— Аз спрях кървенето, но плътта ти бе спасена от ръката на моята Мариел. Тя трябва да получи лъвския пай от благодарностите ти. — Мъжът извика. — Ела, сестричке мила, сестричке моя. Покажи лицето си. Самата истина, боя се, че няма сянка, която ще те скрие от погледа на тази.

Мия чу шаване, извърна глава и заглуши удивлението си. Там, в мрака, зърна жена — прегърбена и уродлива. И тя като мъжа беше албинос, облечена с черна дреха, но малкото, което Мия видя от плътта й, бе недъгаво. Напукана и подута, тя кървеше и капеше, разложена до кокал. Ухаеше на парфюм, но под него Мия надушваше по-черна сладост. Сладкият мирис на разпада. На паднали империи, загниващи в мократа земя.

— Гърлото да ме погълне — изрече с тих шепот Мия.

Полуусмивка цъфна на разложените устни.

— Късно е за това, дете.

— Кои сте вие?

— Аз съм Говорител Адонай — отвърна мъжът. — Любимата ми сестричка, Тъкачката Мариел.

— Говорител? Тъкачката?

— … това са магьосници…

Мариел се обърна към Господин Благ, който бе се материализирал в долната част на леглото на Мия. С килната глава не-котката се взираше в жената и махаше с опашка ту насам, ту натам.

— Ах, най-сетне се показа. Добър ти ден, малки Пътнико.

— това са учители в изкуството на ашкахската магика, мия…

Момичето се намръщи. Спомни си статуите с котешки глави в Шепотната пустош, издълбани и надупчени от времето. Това беше единственото наследство от хората, издигнали империята си в тези земи в отминалите векове. Нищо друго не бе останало освен магьосническите замърсители и изродените страшилища в дълбоката пустиня.

— Но изкуството на ашкахите е мъртво…

— Не всичко, което умира, е мъртво — изфъфли Мариел. Тя застана до леглото и кожата на Мия настръхна. Изпод качулката й се подаваха редки кичури бяла коса, очите й бяха розови като на брат й. Един поглед из стаята й разкри спираловидни рисунки, четири сводести врати. Смътно различими лица по стените.

— Майката запазва само това, което й е нужно — рече Адонай.

— Наев каза същото…

Очите на Мариел светнаха.

— Нейна приятелка ли си?

— Не се вълнувай, сестричке мила, сестричке моя — измърмори Адонай. — Това е момичето, което Наев доведе от пустинята. Милото дете спасило живота й.

Мариел притисна синините по лактите на Мия.

— Питам се тогава защо аз спасих нейния…

— Защото аз те помолих, добра ми Мариел.

Мия погледна към една от вратите, видя Почитаната майка да стои с ръце, мушнати в ръкавите. Старата жена влезе в стаята, дългата й сива коса се вееше свободно край раменете. Тя дари Мия с мила усмивка.

— Добра работа си свършила. Момичето изглежда напълно здраво.

— Малко синини — докладва Адонай. — Костта е разсечена на три места, а сестра ми не притежава дарба в тази област. Но с плътта Мариел е ненадмината. Да я видиш как сплита сухожилията, как споява мускулите, ах…

— Съжалявам, че закъснях. — Почитаната майка сложи ръка на рамото на Мия. — Как се чувстваш, чирак?

— Сякаш съм изгубила разсъдъка си…

Мариел се разсмя, а гнилата плът на долната й устна се разцепи. Тя понечи да изтрие тъмната струя кръв, но Адонай я спря нежно с ръка. Докато Мия наблюдаваше с отвращение, мъжът се наведе и облиза кръвта от брадичката на сестра си.

— Моята най-дълбока признателност — рече Майка Друсила. — И на двама ви. А сега, ако не възразявате, искам да разговарям насаме с чирака.

— Да бъде волята ви — поклони се Адонай. — Ваши гости сме. — Красивият мъж се обърна към уродливата си сестра. — Ела, сестричке мила, сестричке моя. Жаден съм. Можеш да гледаш, ако искаш.

Мариел притисна опакото на ръката му към обезформените си устни, розовите й очи светеха. Като се поклониха на Почитаната майка, братът и сестрата излязоха хванати за ръце от стаята. Тогава Мия погледна Друсила и взе да бърше устни като риба на сухо.

Старата жена се усмихна, приседна на леглото, сивите й къдрици се спускаха около розовите й страни и уморените й очи. Мия отново беше обзета от усещането, че Друсила би трябвало да седи до топло огнище с внуците на коленете си. Усмивката й я караше да се чувства в безопасност. Желана. Обичана. Но Мия знаеше по броя на убийствата и властта й в Църквата, че Друсила беше най-опасната жена между тези стени.

— Извинявам се, ако Адонай и Мариел са нарушили спокойствието ти — рече Майката. — Те често оказват такова влияние върху хората, които не са като тях.

— Като тях?

— магьосници…

Друсила се обърна към Господин Благ.

— Ах, ти си тук. Трябваше да се досетя.

— аз винаги съм тук…

— Искам да разговарям насаме с чирака.

— тя никога няма да бъде сама…

— Не ме изпитвай, малчо. Отдавна си тръгнах от светлината на слънцата с широко отворени обятия и радост в сърцето. Познавам Мрака, както познавам себе си. Когато лорд Касий отсъства, аз съм върховната пратеница на Ния на това място. И следващия път, когато те помоля да излезеш, няма да бъда толкова мила.

— не бива да се боиш от мен…

Друсила се разсмя тихо.

— Човек не обитава сенките през целия си живот, без да научи едно-две неща за онези, дето си ги делят. Ти нямаш власт над мен тук.

— Всичко е наред, Господин Благ — намеси се Мия. — Не се отдалечавай. Ако ми потрябваш, ще те повикам.

Котаракът от сенки се взира дълго и мълчаливо. Опашката му се мяташе насам-натам, не-погледът му все тъй не се откъсваше от старата жена, която на свой ред го гледаше кръвнишки. Но накрая премести очи към Мия, тръсна глава.

— както кажеш…

И без звук изчезна.

— Интересна компания имаш, чирак.

Мия погледна посинялата си ръка и вратата, през която бяха излезли Мариел и Адонай.

— Не повече от вас, Почитана майко.

— Както казах, приеми извиненията ми, ако братът и сестрата са те обезпокоили. Мариел и Адонай живеят от известно време в Тихата планина. В замяна на услугите им, ние им даваме убежище в свят, който не е много гостоприемен към онези, които носят титлата магьосници.

— Мислех, че ашкахското изкуство е умряло заедно с расата им?

— Вярно, расата им е мъртва завинаги. — Друсила сви рамене. — Ала смъртта не знае алчност. Изкуствата им живеят в онези, които имат смелостта да прегърнат страданието, носено от тях.

— Видях Наев да прави кървава магия в пустинята. Стъкленицата, ръкописа. Така ли повика за помощ? Адонай ли я е научил на това?

— Адонай не учи на нищо. Кръвта в стъкленицата е била неговата. Той й въздейства от разстояние. Неговата кръв и на тези, чиято кръв притежава. Такава е дарбата на Говорител Адонай. И неговото проклятие.

— Ами сестра му?

— Тъкачката на плът. Може да създаде несравнима красота от плът или грозота, която не знае граници.

— Но щом Мариел може да оформя плътта според волята си, защо нейната собствена е толкова…

— Владението на ашкахските изкуства си има цена. Тъкачите използват плътта, както грънчарите глината. Но всеки път когато си служат с изкуството си, тяхната собствена плът става все по-грозна. — Друсила поклати глава. — Трябва да им се признае на ашкахите. Не мога да си представя по-изкусно мъчение от това да имаш абсолютна власт над всичко, но не и над себе си.

— Ами Адонай?

— Говорещите с кръвта жадуват това, към което имат влечение. Те не знаят друга прехрана освен тази, която се намира в чуждите вени.

Мия примигна.

— Те пият…

— Да.

— Но кръвта предизвиква повръщане. Ако изпиеш твърде много, ще избълваш фонтани.

— Уроците на Меркурио са били… разностранни.

— Вие познавате Меркурио?

Старата жена се усмихна.

— Доста добре, дете.

Мия сви рамене.

— Веднъж той ме накара да пия конска кръв. Да знам какво да очаквам, в случай че попадна на безводно място.

Друсила й се усмихна широко и поклати глава.

— Вярно е, че вкусиш ли повече от глътка кръв, със сигурност ще я вкусиш втори път. Говорителите не правят изключение. Живот в мъчение, отново, виждаш ли? Пийнеш ли малко, ще познаеш вечния глад. Пийнеш ли прекалено, ще повръщаш вечно.

— Това звучи… ужасно.

— Всяка сила върви с десятък. Всички плащаме цената. Говорителите — със своя глад. Тъкачите — с безсилието над себе си. А тези, които призовават Мрака… — Друсила погледна сянката на Мия… — е, накрая той ги призовава.

Мия отправи поглед към чернотата в краката си.

— Вие знаете какво съм?

— Меркурио ми разказа за дарбите ти. Солис ме уведоми за малкото ти представление в Залата на Песните. Знам, че си белязана от самата Нощ, макар да не знам защо.

— Белязана от Нощта. Меркурио каза същото.

— И за миг не си помисляй, че това ще ти спечели покровителство тук. Може и да си белязана от Майката, но още не си заслужила мястото си. И следващия път, когато прахосаш дарбата си в евтини трикове, за да обидиш своя Шахид, може да изгубиш повече от един крайник.

Мия погледна посинялата си ръка.

— Не исках да го обидя, Почитана майко.

— От години чирак не е порязвал Солис. Учудена съм, че се е задоволил само с ръката ти.

Мия се намръщи.

— И вие нямате нищо против? Учителите да осакатяват новите чираци?

— Ти не си осакатена, чирак. Ако не греша, ръката ти все още е на мястото си. Това не е пансион за млади благородни девици. Шахидите тук са занаятчии на смъртта, които трябва да ви направят достойни служители на Богинята. Някои от вас няма никога да напуснат тези стени.

— Солис иска отрано да даде пример с някой от класа. Но въпреки коравосърдечността, неговата задача е да обучава и той се гордее с нея. Ако отново му дадеш повод да те нарани, ще го стори без угризения. Това е в природата му и точно тя така отлично му служи, за да ви учи как да наранявате другите.

Чудовищността на случилото се започна да се изяснява на Мия. Истината къде е попаднала. Какво прави. Това място беше ковачница, където се точеха остриета, ваеше се смърт. След всичките години под крилото на Меркурио имаше още толкова много да учи и една погрешна стъпка можеше да й струва скъпо. Истината беше, че поиска да се похвали. И макар Солис да бе се държал като пълен кретен, тя беше сгрешила, като се опита да го надвие пред всички. Несправедливо или не, нямаше смисъл да плаче. Взе решение в бъдеще да не оставя гордостта си да взима връх. Време беше да почне да държи езика си зад зъбите и да играе умно.

— Разбирам, Почитана майко.

— Няма да можеш да учиш в Залата на Песните, докато раните ти зараснат. Говорих с Шахид Аалеа и тя прие да започне по-рано с обучението ти.

— Аалеа. Шахид на Маските.

Старата жена се усмихна.

— Няма от какво да се боиш, дете. Скоро ще откриеш, че с нетърпение чакаш уроците й.

Друсила стана, пъхна длани в ръкавите си.

— А сега ме извини, но ме чакат други задължения. Ако имаш нужда от мен или някакви въпроси, потърси ме. Като всички останали и аз съм тук, за да служа.

— Благодаря ви, Почитана майко.

Жената излезе безшумно и се отдалечи в тъмнината. Мия я проследи с поглед, мислейки над думите й. Какво бе казала тя?

Тези, които призовават Мрака… е, накрая той ги призовава.

Меркурио никога не бе напълно спокоен в компанията на Господин Благ, макар никога да не беше обелил дума за това. От своя страна, не-котаръкът бе доволен да отбягва учителя й и да стои настрани, когато той е наблизо. Докато растеше, Мия нямаше с кого да говори за дарбата си. Ни една книга в магазина на Меркурио не се занимаваше с тоя въпрос, а устните предания за здрачините бяха в най-добрия случай противоречиви, а в най-лошия — суеверни дрънканици.^[48] Тя се оправяше как да е сама с растящата си дарба. В годината, когато навърши единадесет, падна пъленмрак и тя забеляза, че връзката й със сенките е станала по-силна. А на пъленмрак, когато навърши четиринадесет…

Не.

Не поглеждай.

— тя изглежда… добре…

Господин Благ се появи в долния край на леглото и донесе усмивка на устните й.

— Добре е точната дума.

— имам и други, не толкова ласкави, но твърде много кръв се проля за един ден…

Мия сгърчи лице, когато раздвижи ръката си напред-назад, а болката прониза костите й чак до рамото. Изруга под нос — тази рана щеше да я извади от Песните за седмици. Да не беше се държала толкова безразсъдно или поне онзи Шахид Солис да не бе си заслужил толкова много пердаха, помисли тя, докато завързваше превръзката през врата си. Гласът на не-котката проряза изпъстрените й с ругатни размисли:

— трябва да се наспиш, ще имаш нужда от сили утре, не се знае какво те очаква в залата на маските…

Мия прехапа устната си. Кимна. Господин Благ имаше право. Меркурио беше заключил устата си за онова, което я очаква в Църквата. Беше я подготвил толкова добре, колкото можеше, но повече от това не бе могъл да й разкрие, без да предаде доверието на паството. След като луминатите бяха дали клетва да изкоренят Църквата, потайността беше девизът отвъд тези стени. Тя нямаше представа как се придвижват последователите на Църквата от град в град, как се управляват местните храмове, нито дори каква е вътрешната йерархия. Солис беше Учител на Песните, което означаваше, че преподава изкуството на меча. Вероятно Шахидът на Джобовете ще ги учи да крадат, да мамят. Ала Мия нямаше представа какво да очаква от уроците на Шахида на Истините и от тези на Шахида на Маските.

— Уморена съм — въздъхна тя и разтри слепоочията си.

— лягай си тогава…

— Добре. Идваш ли?

— винаги…

Момичето пъхна ранената си ръка в превръзката, не-котаракът се плъзна в сянката й и двамата се измъкнаха от стаята.

 

 

Трик я чакаше пред вратата на спалнята й, клекнал, с гръб до стената. Скочи чевръсто, когато Мия наближи, и я погледна с облекчение.

— Слава на Девата — рече тихо. — Добре си.

Мия размърда ръка и сгърчи лице.

— Малко болезнена, но цяла.

— Това копеле Солис — изсъска той. — Искаше ми се да го изкормя. Опитах се, но той ме просна по задник и ме рита, докато припаднах.

Мия огледа пресните синини по лицето на Трик и поклати глава.

— Смелият ми центурион. Втурнал се на коня си да спаси бедната девойка? Подкрепете ме, неустрашими ми сър, боя се, че ми прилошава.

— Я, стига! — намуси се Трик. — Той те нарани.

— Почитаната майка каза, че прави това непрекъснато. Дава тон на часовете си още щом първата достатъчно глупава умница надигне глава.

— Да влезе Мия Корвере, отляво на сцената — усмихна се Трик.

Мия се поклони ниско.

— Солис може да си позволи да бъде жесток, след като Тъкачката Мариел живее тук.

— Наистина ли е закърпила раната с голи ръце?

Мия извади лакътя от превръзката, внимателно повдигна ръкава си. Трик полека завъртя ръката й насам и натам. Мазолестите му ръце бяха невероятно мили. Мия свали ръкава си, преди да се види, че кожата й настръхва.

— Видя ли? Една-две синини, колкото да отбележат деня на първото ми разсичане.

Трик се почеса сконфузено по солните кичури.

— Аз… притеснявах се за теб.

Тя погледна ужасните му татуировки и лешниковите му очи. Питаше се какво ли става в тях.

— Няма нужда да се безпокоиш за мен, Трик. Тук се крият достатъчно опасности да погубят и двама ни. Ако се терзаеш заради мен, ще изпуснеш ножа, прицелен в теб.

— Аз не се терзая — навъси се момчето. — Пазя… гърба ти, само това.

Тя се усмихна. Признателна топлина се разля в тялото й. Мия имаше право — планината не беше кръжок по ръкоделие. Опасностите в тези коридори можеха да убият и двамата. Ала беше утеха да знае, че някой се грижи за нея, че има нещо, на което да опре гръб. И за първи път в живота си то не беше от сенки.

— Ами… моите благодарности, дон Трик. — Направи реверанс с усмивка. Неловката тишина бе прогонена от смеха на момчето.

— Гладна ли си?

— Като вълк — осъзна тя.

— Вероятно Бледата дъщеря ще пожелае да ме придружи до кухните?

Трик подви лакът, предложи й ръката си. Мия го удари така силно, че той извика. И усмихнати, двамата тръгнаха спокойно по коридора да търсят храна.

12.
Въпроси

— някой идва…

Мия се събуди в мрака, примигна, за да прогони съня от очите си. Повдигна се на лакът и изсъска — болката прониза лявата й ръка. Отоците направо светеха в тъмното.

Някой отключваше вратата на стаята й. Не беше Наев; тя щеше да почука. Тогава кой? Друг чирак? Онзи, който е убил Приливен зов? Напълно будна, Мия извади камата, изтърколи се от леглото и изпълзя по плочките в най-тъмния ъгъл. Вдигна ножа, щом вратата се отвори и едно луничаво лице, с руси плитки, надникна вътре.

— Корвере — изсъска глас. — Тук ли си?

— Ашлин?

Мия излезе от скривалището си в сенките и сложи ножа в колана си.

— Зъбите на Гърлото, не бива да се промъкваш така.

— Казах ти. За приятелите ми съм Аш. — Русокосото момиче се пъхна в стаята с луничава усмивка и след миг зърна Мия в мрака. — Освен това, ако се промъквах, нямаше да ме чуеш, докато допра ножа си в гърлото ти, Корвере.

— О, нима? — Мия повдигна вежди и също се усмихна.

— Можеш да заложиш главата си. Как е крилцето? — Ашлин тупна другарски Мия по ръката, а тя избълва парлива ругатня и се преви, стиснала лакът.

— Плява, извинявай — прошепна Ашлин. — Забравих, че си левачка.

— Няма нищо — Мия сгърчи лице и разтри лакътя си. — Не е да нямам резервна. А ти, в името на ’паст, защо отключваш вратата ми? Не може ли да се упражняваш на своята?

— Упражнение, пф-ф. Ако има ключалка тук, дето не мога да склоня да се отключи, още не съм я срещнала. Дойдох да те питам дали си добре, за да излезем навън.

— Навън? — примигна Мия. — Къде? За какво?

— Да огледаме наоколо. Да си намерим белята. Нали знаеш. Навън.

Мия се намръщи.

— Забрави ли, че Почитаната майка ни забрани да излизаме от стаите след деветата камбана?

Луничките грейнаха в усмивка на лицето на момичето.

— Ти винаги ли слушаш това, което ти казва майка ти?

Мия помнеше килията в тъмното. Вонята на гнилоч и смърт гореше в очите й. Треперещи ръце. Шепот, студен и остър като стомана.

Не поглеждай.

— Не.

— Е, добре. Брат ми не е почитател на пакостите, а всяко друго момиче тук или се прави на много важно, или на дете, или и двете. И тъй, оставаме само аз и ти, Корвере.

— Чу Друсила. Спипат ли ни, ще ни ритат задниците, докато от носовете ни рукне кръв.

— Е, тъкмо ще имаме причина да внимаваме, нали?

Усмивката й бе заразителна. Тя грабна Мия и я повлече. И тъй като Господин Благ беше изял почти целия й страх, Мия провеси превръзката с раненото си крило на врата и се ухили широко.

— Първо дамите — Аш се поклони към вратата.

— Не виждам никакви дами тук, а ти?

— О, ще се сработим славно с теб.

Все така усмихнато, момичето се измъкна през вратата и Мия го последва.

 

 

Двете тръгнаха крадешком покрай спалните, надолу по безбройните стъпала и през виещия се мрак. На Мия й се стори, че познава част от коридорите от пътешествието й до атенеума, но не беше сигурна. Можеше да се закълне, че някои от стените са се… тъй де… преместили. Галериите бяха оскъдно украсени с прозорци от цветни стъкла и чудати скулптури от животински кости, които нарушаваха еднообразието. И при все това Ашлин вървеше отпред, безшумна като труп, без за миг да се поколебае. Само от време на време се спираше, за да бележи стената с малко парче червен тебешир.

— Знаеш ли накъде отиваш?

— Н-н-не съвсем.

— Можеш ли да намериш обратния път?

— Ако никой не изтрие тебешира, да.

— Ами ако го изтрият?

— Тогава ще се изгубим и ще умрем от глад в недрата на Планината.

— Да знаеш, че ако се стигне до канибализъм, ще бъдеш изядена първа.

— Така е справедливо.

Господин Благ вървеше напред, скрит в безконечния Мрак. Когато подминаха една особено гротескна статуя от кост — кръстоска между хищна птица и навита змия, Мия усети как сянката й потрепери. Почти познато. Господин Благ се наежи, собствената й сянка се раздвижи неспокойно. За миг страх я прониза в гърдите, студен и остър. Мия сграбчи Аш за ръката, дръпна я зад основата на статуята с пръст на устните. Момичето се намръщи въпросително в тъмното. Мия поклати глава.

Нещо приближаваше.

Ниско ръмжене отекна по коридора. В мрака напред се движеше силует, нещо напълно черно, огряно от мъждивото сияние на прозореца. Мия присви очи в тъмното. Жадуваше да попита Господин Благ какво не е наред. Дъщери, това беше почти немислимо, но за първи път не-котката бе… уплашена.

— Плява — прошепна Ашлин. — Затъмнение.

Мия се намръщи.

— Какво е…

Въпросът застина на гърлото й, щом тъмният силует се появи с дебнеща походка. Над метър висок, голям, загладен и напълно безшумен. Дълги зъби, остри нокти и никакви очи. Беше вълк.

Вълк от сенки.

Съществото спря хода си, вгледа се от другия край на коридора към момичетата. Двете бяха се притиснали в плинта, затаили дъх, по челото на Аш блестеше пот. Господин Благ положително трепереше в краката на Мия. Страхът му беше заразен, надигна се в гърдите й, накара ръцете й да затреперят. Откакто бяха заедно, тя надвиваше страховете си благодарение на него. С него бе по-издръжлива, по-силна, по-смела, отколкото ако беше сама. Нещата, които бяха видели. Местата, които бяха посетили. Сега обаче той се страхуваше повече от нея.

Не-вълкът пак изръмжа и звукът отекна по пода.

— Затъмнение — изрече дълбок, мелодичен глас. — Тихо.

Макар да не дръзваше да си поеме дъх, камо ли да надникне, Мия тозчас разпозна мъжа: лорд Касий. Чу лекия шум на дрехата, тихото докосване на ножа в камък. Господарят на остриетата беше тук, бе сигурна в това. Главата на цялата Червена църква. И се взираше по коридора право в тях — няколко крачки лъскав камък ги деляха от него и разкриването им.

Измина дълъг миг.

Сърцето се блъскаше силно в гърдите й.

Господин Благ трепереше в сянката й.

Четири Дъщери, той е здрачин.

— Затъмнение. Адонай чака. Хайде — каза Касий.

В отговор се обади глух, стържещ глас. С женски нотки. Сякаш идеше изпод земята.

— КАКТО ЖЕЛАЕШ…

Едно последно ниско ръмжене. После стъпки. Тихи като шепот. Отдалечаваха се. Мия пак си пое дъх, притисна ръце до гърдите си — сърцето й биеше до пръсване. Лека-полека Господин Благ спря да трепери и страхът започна да чезне. Аш погледна Мия в тъмното със светнали очи. Усмихна се, засмя се тихо, почти налудничаво.

— Това се казва вълнение!

— Какво, за ’паст, беше това?

— Затъмнение. Спътникът на лорд Касий. — Ашлин погледна сянката й, безформената форма в нея. — Касий е здрачин, нали си чувала за тях?

Мия кимна.

— Имам представа.

— Искаш ли да го проследим?

— Да го проследим? Ти откачи ли?

Аш се усмихна по-широко.

— Малко.

Момичето тръгна крадешком в тъмното по следите на лорд Касий, стъпваше почти безшумно по камъка. Мия докосна сянката си, усети хлад в течния мрак.

— Добре ли си? — прошепна.

— подвеждащ въпрос…

— Какво беше това? Никога досега не си се страхувал…

— усетих го. в ума си. той беше… гладен…

— Гладен за…

— Мия! — изсъска Ашлин от мрака напред. — Не се бави!

— там е опасно, мия…

Тя въздъхна. Намръщи се на мрака в краката си.

— Следва продължение…

И почна да се промъква подир момичето, а с всяка крачка все повече и повече съжаляваше, че излезе от стаята си. Но Касий беше здрачин. Толкова години, толкова мили, а никога не бе срещала друг като себе си. Богиньо, на какви ли тайни можеше да я научи…

За жалост, Господарят на остриетата се оказа неуловим като самия Мрак и някъде към стаите на Тъкачката Мариел напълно изчезна. На една пресечка с четири разклонения в лабиринтения мрак, Ашлин прехапа устни, изруга на ваанийски и накрая сви рамене.

— Изхлузи се като мокра връв този хубавец — прошепна Аш.

— Нали е майстор убиец — изсъска Мия.

Аш сви устни. Въздъхна.

— Сигурно ще излезе навън. Татко каза, че никога не се задържа дълго на едно място.

— Не съжалявам да го чуя.

— Страх ли те е от него? — усмихна се Аш.

— Черна майко, теб не те ли е страх?

— ’Паст и кръв, да. Но най-добре да го превъзмогнеш. Ако завършиш, той ще ръководи церемонията по посвещаването. — Ашлин се огледа наоколо, коридорите се простираха далеч в тъмното. — Ах, добре. Той ще почака. Ела, гладна съм.

Двете момичета се промъкваха в сенките, зарязвайки Господаря на остриетата и делата му. Намериха Залата на Песните — оръжия опасваха стените, миризмата на кръв още витаеше във въздуха. Лакътят я заболя, сякаш си спомни, и Мия усети прилив на гняв. Спомни си лицето на Солис, когато вдигна меча си. Агонията, когато я разсече. Изруга тихо, обърна се и тръгна надолу по извитите стълби. Дълбоко във вътрешността на Планината намериха вратите към атенеума, но решиха, че няма да е добре, ако Летописец Елий ги свари как се шляят след деветата камбана. Накрая, след цяла вечност, ухайният мирис, който се носеше по стълбището, ги отведе в кухните.

В дългите пещи върху жарава от въглища се печеше топъл хляб. Мазетата бяха претъпкани със сирена и свежи плодове. Остатъците от снощната вечеря стояха на дълги подноси. Ръце не се виждаха и тъй двете с Ашлин грабнаха по един поднос и скришом излязоха на празния в този час Небесен олтар. Мия отново беше поразена от чернотата, дето чакаше отвъд площадката. Дългото спускане до Пустошта долу. Пустинята, която отлично отразяваше ашкахските пущинаци, през които пътуваха с Трик и в които властваше вечна нощ.

Отново я облада чувство на святост. Усещаше черния поглед на статуята във фоайето. Богинята, на която бе посветена тази Църква.

Белязана от Майката, беше казала Друсила.

Но защо? С каква цел?

Може би лорд Касий знае?

Аш седна на парапета над пропастта, скръсти крака, отмести разпилените руси коси от очите си и залапа комат хляб и сирене. Мия разкъса една пилешка кълка, като разсеяно се чудеше откъде ли Църквата се снабдява с брашно за хляба и къде ли отглеждат добитъка. Фургоните от Последна надежда съдържаха само алхимични прахове, инструменти и тем подобни. Нищо нетрайно. Нищо живо.

— Как ни изхранват? Откъде взимат продуктите?

Ашлин заговори с пълна уста:

— Твоят Шахид нищо ли не ти е казал за това място?

— Малко — сви рамене Мия. — Но пазеше повечето вълшебства в тайна. Дето трябва да се спечели, а не да се даде даром.

Ашлин сви рамене и натъпка отново устата си.

— Затва штъм ти ас.

— Какво?

Момичето преглътна, облиза устни.

— Казах, че затова ще съм ти аз. Татко ни разказа всичко за това място. Тоест всичко, което знаеше.

— Той е острие?

— Бил е. Години наред е работил в свитата на ваанийския крал.^[49] Но го заловили при едно жертвоприношение в Лийс. Измъчвали го три седмици в Бодливите кули. Избягал, но не преди да му отрежат ръката, с която държи меча, двете топки и преди да му извадят едното око. Така че Църквата го пенсионира.

— Зъбите на Гърлото! — възкликна тихо Мия. — Мариел не е ли могла да оправи раните му?

Аш поклати глава.

— Лийсийците изхвърлили отрязаните парчета на краставите кучета. Не останало нищо. И тъй, татко се зае да обучава мен и Осрик за негови заместници. — Сви рамене. — Не могъл да отдаде живота си на Богинята, затова приел, че близките му ще сторят това.

Мия кимна, без да се изненадва. По-страхлив мъж би дал клетва да отмъсти на учителя, изпратил го на такава участ. Но докато гледаш в безкрайната черна пустош под олтара, не ти е трудно да си представиш как това място отглежда фанатици. Спомни си погледа на Богинята в Залата за поклонение. Силата в нея. Величието.

Погледна сянката в краката си.

Белязана за какво?

— Баща ти разказвал ли ти е нещо за лорд Касий?

Аш кимна.

— Няма много за разказване. Най-търсеният човек в цялата република. И най-опасният. От години стои начело на Червената църква, но както казах, никога не се застоява дълго на едно място. Десетки години вече луминатите искат да ни унищожат. А след Клането по пъленмрак стана още по-лошо. Мислят си, че ако премахнат овчаря, и стадото ще се пръсне. Затова лорд Касий е на челно място в списъка им със задачи. — Аш отхапа нов залък и измърмори. — На второ място — да открият това място. Сигурно затова твоят учител не е говорил много за Планината.

— Ами за сянката не-вълк?

— Татко ми каза, в името на ’паст, да стоя далеч от Затъмнение. — Ашлин сви рамене. — Чувала съм, че здрачините могат да изкарат дъха ти само с поглед. Плъзва се в сянката ти и те убива в съня. Гърлото само знае какво могат да сторят демоните, дето им служат.

— Уф — изсмя се Мия. — Демони.

— О, специалисти сме значи?

— Не съм специалист, не. Но знам това-онова.

— О, така ли.

— мяу…

Ашлин се изви и посегна към ножа на гърба си. Господин Благ седеше на парапета и я гледаше с килната глава.

— Кажи здравей, Господин Благ.

— здравей, господин благ…

— Зъбите на Гърлото… — отрони Ашлин.

— Всичко е наред. Той не е демон. Не може и муха да убие. А аз не мога да изтръгна дъха на никого. Може би, ако не се къпя седмица — две…

Ашлин повдигна вежди. Кимна бавно.

— Така. Ти си здрачин.

— Знаеше ли?

— Досетих се, че има нещо гнило след случката със Солис. Не съм видяла сенките да се движат, но надуших, че нещо не е наред. — Аш се усмихна срещу присвитите очи на Мия. — Мислиш ли, че те повиках с мен, защото ми се струваш добра компания?

Мия откъсна със зъби от кълката; не отговори. Аш пак седна насреща, бавно и полека. Погледна сянката не-котка. Друг на нейно място сигурно би се опитал да я разпъне на кръст, ако подразбере каква е. Мия се почуди дали суеверието и страхът ще заслепят момичето. Усмивката, която бавно плъзна по устните на Ашлин, взе тези мисли, заведе ги в една тъмна уличка и тихомълком ги удуши.

— Е, как е? — попита русокосата. — Можеш ли да се движиш между сенките? Чувала съм, че ви порастват крила и дишате тъмнина, и…

Мия пусна сянката си на плочките, огъна я в различни форми, грозни, красиви, абстрактни. Обгърна с нея краката на Ашлин, дръпна леко обувките й.

— Черна майко, това е невероятно — прошепна тя. — Какво още можеш да правиш?

— Горе-долу това е всичко.

— Наистина ли?

— Мога да се крия. Загръщам се в сянката като в плащ. Така трудно ме забелязват. Но тогава не виждам на повече от няколко крачки пред мен. — Мия сви рамене. — Нищо особено.

— Въпреки това съм впечатлена — смигна й Ашлин.

— Шахид Солис и Почитаната майка не споделят мнението ти.

Ашлин направи гримаса, изплю парченце сирене.

— Солис е кучи син. Едно подло, жестоко говно. — Момичето се приведе към Мия и заговорнически й довери, макар че наоколо нямаше кой да ги чуе. — Знаеш ли какво означава името му, а?

Мия кимна.

— На ашкахски е. Означава Последният.

— Нали си чувала за Философския камък? Затвора в Божигроб?

Мия преглътна. Кимна бавно.

Не поглеждай.

— Израснах в Божигроб.

— Значи знаеш колко претъпкан беше Камъкът, преди да го унищожат. На всеки няколко години разреждаха броя. Идеята била на консул Скайва. Нарекли я…

— Спускането.

Ашлин кимна, отхапа от сиренето и продължи с пълна уста:

— Изкарваш всички стражи от затвора. Връзваш стълба на най-високата кула, а долу закотвяш гребна лодка. Казваш на затворниците, че ще позволиш на един от тях да гребе до брега и да върне живота си, все едно какво е било престъплението му. Но след като всички други обитатели бъдат убити.

— Солис — прошепна Мия. — Последният…

— Така го нарекли.

— Колко е…

— Много. При това е сляп като новородено кутре.

— Дъщери — отрони Мия. Пак усети как острието му отрязва ръката й. Разкъсването на мускулите. Раздиращата болка. — А аз забих ножа си в лицето му…

— Може пък да те уважава заради това, а?

Мия погледна превръзката около ранената си ръка.

— А може би не.

— Гледай от добрата му страна. Поне няма да те карат да присъстваш в Залата на Песните, докато крилото ти не оздравее. Междувременно може би ще го спечелиш с цветя или нещо подобно.

— Друсила ми каза, че Шахид Аалеа ще ме обучава, докато се оправя.

— О-о-о-о-о — Ашлин се усмихна. — Късметлийка.

— Защо? Тя какво преподава?

— Наистина ли не знаеш? — Ашлин се разсмя. — Зъбите на Гърлото, ще ти хареса.

— Ще изплюеш ли камъчето, или цяла нощ ще крякаш?

— Тя преподава изкуството на нежността, Корвере. Увещание. Прелъстяване. Секс. Такива неща.

Мия едва не се задави с хапката си.

— Преподава секс?

— Е, не основните положения. Предполага се, че всички ги знаем. Тя преподава изкуството на секса. Татко казва, че на света имало два вида мъже. Тези, които са влюбени в Аалеа, и тези, които още не са я срещнали. — Аш повдигна вежди. — Дъщери, ти да не би да си девойка?

— Не! — намръщи се Мия. — Просто…

— Просто какво?

Мия се навъси, опита да прогони руменината от бузите си.

— Просто не съм… имала много.

— Ами Трик?

— Не! — изръмжа Мия. — Дъщери, не!

— Защо не? Снажно момче като него… Вярно, че татуировките са ужасни, но лицето под тях е доста хубаво. — Ашлин сръга Мия в лакътя. — И в тъмното всички изглеждат еднакво.

Мия погледна Господин Благ. В краката й. Натика още пиле в устата си.

— С колко си била, Корвере?

— Защо? Ти с колко си била?

— С четирима — Ашлин потупа устните си. — Добре де, с четирима и половина. Ако трябва да сме точни. Но той беше кретен, затова не се брои.

— Един — призна накрая Мия.

— Ах. Обичаше ли го?

— Дори не го познавах.

— Той как беше?

Мия направи гримаса. Сви рамене.

— Ах, един от онези. И сега умът ти не го побира за какво е целият шум, нито защо ти е да го правиш пак, нали?

Мия хапеше устни. Кимна.

— Шахид Аалеа ще те научи. Става все по-хубаво, Корвере. Ще видиш.

— Хм — Мия се тръшна на масата с брадичка върху юмруците си.

Аш стана. Изтръска от скута си трохите от сиренето.

— Хайде, най-добре да се прибираме. Утре сутринта имаме Джобове. Ако имаш късмет, може да сместиш и един час с Аалеа.

Ашлин започна да издава звуци като от целуване.

— Престани — изръмжа Мия.

Между звуците от целувки се появиха и тихи, гърлени пъшкания.

— Престани!

Момичетата тръгнаха крадешком в мрака, следвани от котката, която не беше котка.

Когато се скриха, от сенките излезе момче. Светлолико. Черни кожени дрехи. Мнозина биха казали, че има приятни черти, макар че красив вероятно бе по-подходящата дума. Имаше високи скули и най-пронизващите сини очи, които сте виждали.

Момче на име Тих.

Държеше нож. Докато гледаше как Мия и Ашлин се отдалечават в мрака, плъзна тънкия си пръст по назъбеното, наточено като бръснач острие.

През цялото време се усмихваше.

13.
Урок

— Както казваше бившата ми жена — усмихна се Шахид Мишелов, — всичко идва от пръстите.

Чираците бяха се събрали в Залата на Джобовете в полукръг около Шахида. Тя беше просторна, слабо осветена в синя светлина от цветния прозорец на тавана. По дължината й бяха наредени дълги маси, отрупани с всякакви дрънкулки и джунджурии, катинари и шперцове. Отвъд светлината Мия видя стойки и още стойки, окичени с дрехи. Всякакви възможни кройки и моди от всички краища на републиката.

Самият Мишелов беше облечен във всекидневно айтриянско облекло — кожени бричове и мъжки жакет с разцепени ръкави, от мрачните му сиви роби нямаше и помен. Все така носеше на кръста си меча от черна стомана с прегърнатите златни фигури с котешки глави. Мия отново се порази от очите му — макар да изглеждаше като човек едва-що прехвърлил тридесетте, дълбоките му кафяви очи издаваха мъдростта на много по-зрял мъж.

— Естествено, първата ми невеста не беше с най-бляскавия ум. Все пак се ожени за мен.

Шахидът тръгна покрай чираците си с ръце на гърба и закима като някой ребророден франт, тръгнал на разходка в нивганощта. Спря внезапно пред брата на Ашлин — Осрик. Подаде му ръка:

— Здравей, момче, как е името ти? — Осрик я пое, а Мишелов му хвърли малък нож с дръжката напред. — Изпусна това.

Осрик погледна празния калъф на китката си. Примигна слисан. Мишелов се обърна към всички и им намигна.

— Всичко идва от сръчността.

Шахидът продължи обиколката си, спря се пред Трик. Синините от юмруците на Приливен зов и ботушите на Солис още личаха по лицето му в лилаво-синьо.

— Как е челюстта, момче?

— Добре е, Шахид, благодаря.

— Изглежда ужасно — Мишелов вдигна ръка, погали леко лицето му. Момчето се отдръпна и я отблъсна. В миг Шахидът му хвърли пръстен, който Мия тозчас позна — три сплетени сребърни морски дракона.

— Изпусна това.

Трик два пъти провери голия си сега пръст. Пръстенът в шепата си.

Мишелов пак погледна чирака.

— Всичко идва от усещанията.

Шахидът продължи по кръга и накрая спря пред Джесъмин. Усмихна се на червенокоската със сребърната си усмивка и пристъпи към нея. Момичето го погледна с ярките си очи на ловец и игрива усмивка, като се мъчеше с все сили да сломи Мишелов. Схватката завърши, когато Шахидът вдигна златна гривна и я завъртя на пръста си.

— Изпусна това — и я подхвърли на момичето.

Обърна се с усмивка към чираците.

— Всичко идва от очите.

Без дума Джесъмин излезе напред и го целуна право по устата. Очите му се разшириха, между новаците настъпи стъписване и оживление. Шахидът отстъпи назад, вдигна ръка да отблъсне момичето и тогава то хвана дръжката на меча от черна стомана и рязко го измъкна. Все така усмихнато, го насочи в сърцето му.

— Всичко идва от устните — рече Джесъмин.

Мишелов спря, погледна собствения си меч, опрян в гърдите му. Мия затаи дъх. Дали гневът му ще вземе същия облик като този на Солис? Ала мъжът се разсмя, дълго и гръмко, и се поклони ниско и вежливо на червенокосото момиче.

— Браво, мидоня, браво!

Джесъмин му върна меча и направи реверанс с въображаемата си рокля.

Ашлин стрелна Мия с поглед, а тя кимна недоволно.

Добра е…

И все пак тази несправедливост я глождеше. Тя бе посрамила един Шахид и затова той отсече ръката й. А Джесъмин получи бурни ръкопляскания…

Мишелов се обърна към групата.

— Както ни показа нашият предприемчив чирак тук, играта на Джобове е игра на манипулации. Театър. Танц, в който вашата мишена по всяко време трябва да е извън ритъм, а вие да бъдете с една стъпка напред. Ухажването на кесиите или изкуството да останете незабелязани може да ви се струва дребна работа в сравнение с „изкуството“ да се налагате с мечовете или с това да убиете човек със собствения му бокал с вино. Но понякога всичко, което ви дели от мишената, е една врата или парола върху хартиено късче в джоба на пазача. Пътеката невинаги е покрита с кръв.

— За беда, предишната любов на живота ми беше близо до целта. Често пъти в тази игра пръстите са вашата прехрана. А единственият начин да ги усъвършенствате е, като ги упражнявате. Точно това ще правим тук. Ще се упражняваме.

Шахидът посочи купчина тънки свитъци на една от масите.

— За мотивация — всеки сезон Шахидите организират състезания. Всеки от вас ще вземе по един от онези списъци на вещи, намиращи се в Тихата планина, с число срещу всяка. Това са точките, които ви се полагат, ако се сдобиете успешно с предмета и ми го донесете, без собственикът му да ви спипа.

Мишелов погледна всички присъстващи в очите.

— Разберете, аз не нося отговорност за последиците, ако ви изненадат, докато задигате тези съкровища. А ако ви хванат да нарушавате забраната на Почитаната майка като кръстосвате коридорите след деветата камбана, Черната майка да ви е на помощ. Това е игра, деца. Но опасна. — Той изви вежди. — Единствената, която си струва да играете. В края на годината чиракът, който е събрал най-много точки, ще завърши на първо място в тази зала. Всички останали Шахиди ще проведат подобни съревнования; Песни, Маски и Истини. Стига да не претърпят някой фатален провал в друга област, първенците във всяка зала фактически ще завършат обучението си в Червената църква като съвършени остриета.

Сред чираците се понесе шепот. Мия погледна Трик в другия край на залата. Ашлин се усмихваше като котка, която бе откраднала сметаната заедно с кравата и доячката. Почти сигурно острие? Зъбите на Гърлото, това беше награда, заради която си струваше да задигне някоя и друга дреболия…

Част от чираците вече взимаха свитъците. Едноухото момче на име Петрус се сборичка с Диамо заради един и същи свитък. Списъкът на Трик бе грабнат от ръцете му от усмихващия се Тих. Мия си проби път през навалицата, за да вземе своя. Счупи восъчния печат и започна да чете изписания на ръка лист:

Кухненски нож — 1 точка

Секира от Залата на Песните — 1 точка

Лична вещ, принадлежаща на някой от другите чираци — 2 точки

Скъпоценност, принадлежаща на някой от другите чираци — точки

Книга от атенеума (открадната, умнико, не заета) — 6 точки

Огледало от Залата на Маските — 7 точки

Очилата на Летописец Елий — 8 точки

Лице от стаите на Тъкачката — 9 точки

Церемониалните ножове на Шахид Паякоубийцата — 20 точки

Нещо за спомен от кабинета на Майка Друсила — 35 точки

Празната ножница на Шахид Солис — 50 точки

И така нататък. Десетки и десетки вещи бяха изредени надолу по страницата, всеки следващ предмет, все по-чудат от предходния. Изглежда, това „състезание“ щеше да сложи началото на напрегната обирджийска война между чираците, което вероятно беше и целта на Мишелов. Всички щяха да бъда нащрек през цялото време. Вечно бдителни да не изпуснат някоя възможност. Очите им — непрекъснато на четири. Непрестанно упражнение.

Умно.

Най-отдолу Мия прочете и последната вещ. Най-трудната и ценната от всички.

Обсидиановият ключ на Почитаната майка — 100 точки

Мия си спомни ключа, който висеше на врата на старата жена. Колко луд трябва да си, та да се опиташ да го откраднеш? Тя вдигна глава към Шахид Мишелов и видя, че я наблюдава със сребърната си усмивка. После плесна с ръце и огледа залата.

— Сега. Упражненията.

Първият урок беше по обикновено джебчийство. Мишелов взе дрънчаща кесия от една от масите и я върза на колана си. После преведе чираците през няколкото метода за задигане на парите, кой от кой с по-необичайно име. Мъртва тяга. Маймуна. Жулиета. Жиголо. С бастун в ръка, той избираше случаен чирак, който трябваше да открадне наградата. Бел, момичето, което се поклащаше като змия и се движеше почти толкова бързо. Едрият Диамо, чиито ръце като ковашки чукове се оказаха по-сръчни, отколкото изглеждаха. Твърде бавните новаци бяха възнаградени с удар по кокалчетата. Прекалено вързан в ръцете? Прас. Прекалено очебиен? Прас. Прекалено тромав?

Прас, прас, прас.

Ашлин изглеждаше сръчна в играта, Джесъмин и Тих й бяха равни. Светлоликото синеоко момче все така отказваше да говори и дори когато учителите го притискаха, използваше парчето тебешир и дъската за всеки въпрос, за който кимването и поклащането на главата не стигаха. Но иначе беше бърз като червей върху труп и убийствено безшумен.

Мишелов смени няколко костюма, а докато преравяше дрехите на закачалките на стената, обясняваше как могат да бръкнат в джоба на всеки от тях. Преоблече се като ребророден аристократ с дълъг, добре скроен редингот и тлъста кесия в него. После като сенатор в официална роба, гарнирана с пурпур и таен джоб за парите.

— А сега — обяви Мишелов и отново взе да рови по закачалките — един вид, за който всички трябва да помним, че се стиска за медниците си като удавник за парче дърво в бурно море. — Шахидът надяна през глава тежка бяла дреха, закопча на врата си златна верига. — Вашият добър, старомоден и богобоязлив свещеник на Аа.

Чираците се засмяха, когато Мишелов вдигна трите си пръста, за да ги благослови.

— Хайде, хайде, смейте се, щом искате, чираци, но облеклото е автентично. Принадлежеше на един свещеник от Божигроб, когото срещнах за кратко на младини. Макар да не се зарадва на срещата ни толкова, колкото аз. — Той огледа лицата на множеството. — Хайде, кого да изпитаме…

Челото на Мишелов се набръчка.

— Добре ли си, чирак?

Всички извърнаха очи към Мия. Момичето стоеше като заковано, вперило поглед в трите слънца, които висяха на врата на Шахида. Прилоша й. Пот изби по челото й. Ръцете — свити в юмруци. Светлината от цветното стъкло на прозорците се пречупваше в трите окръжности от бяло злато. Изгаряше очите й. Господин Благ бе се свил в сянката й, уплашен, разтреперан, обзет от такъв ужас, че не можеше да изпие нейния. Ала нещо повече от обикновен страх бе сграбчил Мия. Това беше истинска физическа болка.

— Аз…

— Ела, дете, това е само една свещеническа одежда.

Мишелов пристъпи напред. Без предупреждение, Мия се препъна назад, падна на колене и повърна закуската си на пода. Другите се отдръпнаха с отвращение. Трите слънца я заслепяваха, изгаряха я, а когато Мишелов направи следваща крачка към нея, устните й, остъргани от зъбите, изсъскаха, сякаш бе попарена, и тя се скри зад една от масите, вдигнала ръка, за да се предпази от ослепителната светлина, която само тя виждаше.

Трик тръгна към нея, ококорил очи загрижено. Джесъмин се подсмихваше, Аш гледаше, слисана, а другите чираци си шепнеха объркани.

— Излезте всички — нареди Мишелов. — За днес уроците свършиха.

Групата се повъртя неуверено, зяпайки ужасеното момиче.

— Вън! — изрева Шахидът. — Незабавно!

Тълпата се изниза от залата, а Трик взе да кръжи над Мия като разтревожена медицинска сестра, но Мишелов му изкрещя да се махне. Когато залата се опразни, той свали одеждите и ги захвърли настрани. Приближи се към Мия като подплашено животно с протегната ръка.

— Добре ли си, дете?

Без Троицата пред погледа си Мия задиша по-леко. Сърцето се успокои в гърдите й, болката и замайването отшумяха. Тя примигна, за да прогони сълзите си. В очите й плуваха черни петна. Господин Благ бе се съвзел и свит в сянката й, пиеше страха й. Но ръцете й още трепереха, а сърцето й се блъскаше бясно…

— Аз… аз съжалявам, Шахид…

Мишелов коленичи до нея.

— Не, аз ти дължа извинение, чирак. Почитаната майка ми разказа за номера, който си погодила на Солис в Залата на Песните. И браво между другото…

Усмивката му изчезна, когато Мия не можа да я сподели.

— Но тя ми каза каква си. Бях небрежен. Прости ми.

Мия поклати глава.

— Не разбирам.

— Троицата. Трябваше да се досетя, че ще те нарани.

Мия се намръщи. Мишелов я потупа по ръката и продължи.

— Преди да прережа гърлото му, мъжът, който носеше трите слънца беше предводител на Духовенството на Аа. Слънцата са били осветени от върховния кардинал. Благословени от Дясната ръка на самия Аа.

— Дуомо?

Мишелов поклати глава.

— Предшественикът му. Но не е мъжът, дете. Нито одеждите му. А вярата му във Всевиждащия. Кардиналът, благословил тези слънца, е бил вярващ. Ти си докосната от Майката, чирак. Белязана, за добро или за зло, не знам. Но Светлината ненавижда невестата си. И почти толкова много онези, които обича.

Мия примигна, още й се повдигаше. Беше усетила омразата точно както усещаше камъка под себе си. Бе погледнала в трите горящи окръжности и бе почувствала ярост. Гняв. Злоба. Това вече бе й се случвало веднъж. Светлина, изгаряща очите й. Кръв по ръцете. Заслепение.

Не поглеждай…

Мишелов я потупа леко по коляното.

— Занапред ще държа Троицата далеч от теб. Още веднъж, извинения.

Шахидът й помогна да стане, почака да види, че може да стои права. Краката й трепереха и главата й беше леко замаяна. Но тя кимна и пое тежестта си, като дишаше дълбоко.

— Виждали ли сте лорд Касий да реагира така на Троицата?

— Не съм чак такъв глупак, та да я нося в негово присъствие — усмихна се Мишелов.

— Бих искала да говоря с него, ако може. Никога не съм срещала…

Шахидът поклати глава и пресече въпроса на устните й.

— Лорд Касий замина, чирак. Ще се завърне за посвещението ви и се съмнявам, че ще ни удостои с присъствието си преди това. Каквито и отговори да дириш, ще трябва сама да ги намериш. Ще ми се да можех да ти кажа повече, но Касий е единственият здрачин, когото познавам, а Господарят на остриетата пази мислите си за себе си.

Мия кимна с благодарност и излезе от Залата на Джобовете. Походката й бе неуверена. Ръцете й още трепереха. Спря пред двойната врата отвън, затвори очи, облегна глава назад и се заслуша в призрачния хор, който пееше в мрака. В чернотата зад клепачите й още плуваха трите горящи кръга, умът й още зашеметен от мисълта, че бе си спечелила омразата на един бог. И не знаеше как. Нито защо. А каквито и да бяха причините, никой в тази Църква нямаше отговор.

Може би…

Тя пое в мрака, все още леко й се гадеше, а горящите кръгове зад очите й бавно избледняваха. Помисли си, че може би има един човек между тези стени, който да й помогне. Но когато стигна до високите врати на атенеума, те бяха здраво залостени. Почука, извика силно Летописец Елий. Посрещна я само тишината.

Мия въздъхна, отпусна се тежко на вратите. Извади тънка сребърна кутия от превръзката си и запали пурета. Изпусна сивия дим.

Трите слънца горяха зад клепачите й.

Въпросите изгаряха ума й.

Явно ще трябва сама да открие истината за себе си.

Сянката се раздвижи в краката й. Тих глас прошепна в мрака.

— никога сама…

14.
Маски

— Залата на Огледалата повече й подхожда — измърмори Мия.

Беше изминал ден от случката в часа на Мишелов. Пресече тревогите на Трик и Ашлин с някакви небивалици, че на закуска е яла развалена херинга, и след няколко многозначителни погледа двамата зарязаха темата. Останалите чираци от паството отново имаха урок в Залата на Песните, но тъй като ръката й още беше черно-синя и превързана за врата, Наев я отведе за първата й среща с Шахид Аалеа в прословутата Зала на Маските.

Стълбища и коридори. Хорове, прозорци, сенки.

Залата се разстла пред нея, във въздуха се долавяше лек парфюм. Навсякъде — алено червено. Дълги червени завеси се повяваха като танцьори в недоловим вятър. Цветни стъкла, червен отблясък. Скулптури, изваяни от рядък червен мрамор стояха прилежно наредени в редици; фигурите бяха голи и красиви, но странно, главите им липсваха. Още по-странно беше, че не се виждаше нито една маска. Но затова пък навсякъде имаше огледала. Стъкло и полирано сребро в позлатени дървени и кристални рамки. Стотици отражения се вглеждаха в нея. Назъбен перчем. Бяла кожа. Хлътнали кръгове около очите й.

Не можеш да избягаш.

Наев се поклони и излезе. Двойните врати безшумно се затвориха след нея.

— Подранила си, мила моя.

Мия потърси гласа сред отраженията. Беше леко дрезгав. Музикален. Зърна движение; бели форми, загърнати във виненочервена роба. И измежду завесите от чиста алена коприна излезе Аалеа, Шахидът на Маските.

Стомахът й се сви, щом зърна жената на обилната светлина. Да се нарече хубава, беше все едно тайфунът да се нарече летен бриз или трите слънца — пламък на свещ. Аалеа беше просто красива — болезнено, зашеметяващо красива. Гъсти къдрици се спускаха в среднощни реки до кръста й. Очертаните със сенки очи преливаха от загадъчност, пълните устни бяха начервени с червеното от кръвта на сърцето, фигурата й — изваяна като пясъчен часовник. Беше от онези жени, за които четем в древните митове, онези, заради които мъжете обсаждали градове, разделяли океани и правели други невъзможно глупави неща, за да ги притежават. В нейно присъствие Мия се почувства като насекомо.

— Извинете, Шахид. Мога да дойда по-късно, ако желаете.

— Не, мила моя, не. — Усмивката на Аалеа приличаше на слънце, което се подава иззад облаците. Тя премина през залата и целуна Мия по бузата. — Остани и бъди добре дошла.

— Моите благодарности, Шахид.

— Ела, седни. Ще пиеш ли? Имам подсладен сироп. Или нещо по-силно?

— Уиски?

Усмивката на Аалеа сякаш бе създадена само за Мия.

— Както желаеш.

Мия се намери седнала на един от диваните с плюшено кадифе, а в ръката й — чашка от най-финото айтриянско златнопиво. Шахид Аалеа се настани отсреща, в лакираните й, заострени пръсти — висока чаша с тънко столче с нещо тъмно в нея. Приличаше на оживял портрет. Богиня, бродеща по света с краката на смъртен, решила, че няма да е зле да прекара малко време с…

— Ти си Мия.

Момичето примигна. Главата й бе се позамаяла леко от парфюма.

— Да, Шахид.

— Много хубаво име. Лийсийско?

Мия кимна. Отпи от чашата си и сгърчи лице, щом гърлото й пламна от питието. Дъщери, умираше да запали…

— Разкажи ми за него — подкани я Аалеа.

Мия примигна.

— За кого?

— За твоето момче. Първият ти. Била си само с един, ако не греша?

Мия се помъчи да не зейне от почуда. Аалеа пак се усмихна, ослепително и ведро, и изпълни гърдите на момичето с топлина, нямаща нищо общо със златнопиво. Имаше нещо в черните й очи, което говореше за близост. За споделени тайни. Като сестри, срещнали се за първи път. Един глас в съзнанието на Мия й прошепна, че Шахид Аалеа е пуснала в действие занаята си и все пак нямаше значение. В това вероятно бе номерът.

— Няма много за разказване.

Аалеа вдигна едната от изящно оформените си вежди.

— Да започнем ли с името му?

— Така и не го научих.

Аалеа наклони глава, остави тишината да зададе въпроса вместо нея.

— Беше момче за наслада — рече накрая Мия. — Платих си.

— Платила си на момче за първия ти път?

Мия погледна жената в очите.

— Точно преди да дойда тук.

— Ще ми позволиш ли да предположа защо?

Мия сви рамене.

— Както желаете.

Аалеа се облегна на дивана, протегна се като котка.

— Майка ти. Обзалагам се, че е била красавица?

Мия примигна. Не каза нищо.

— Знаеш ли, откакто седна, не си се огледала нито веднъж — усмихна се Аалеа. — Накъдето и да се обърне човек в тази зала, вижда отражението си. А ти стоиш тук, взираш се в чашата си и се стараеш да избегнеш собственото си лице. Защо?

Мия погледна Шахид Аалеа. Мъжете винаги са се умилквали около нея. Не знаеше какво е да си безинтересна. Дребничка. Обикновена. В очите на Мия блесна гняв, гласът й стана равен и твърд:

— Не всички сме родени късметлии.

— Ти имаш повече късмет, отколкото си мислиш. Била си родена без онова, за което повечето хора ценят любимите си. Тази нелепа награда на име красота. Ти знаеш какво означава да не те забелязват. И то тъй силно, че си платила на едно момче, за да те обича. Да вкусиш сладостта дори за миг.

— Не беше чак такава сладост, повярвайте ми.

Аалеа се усмихна.

— Ти вече разбираш какво означава да копнееш, мила моя. А скоро ще проумееш каква власт може да донесе внушаването на този копнеж у другите.

Мия примигна.

— Какво точно преподавате тук?

Леко свиване на раменете.

— Нежното докосване. Задържането на погледа. Походката, която кара хората да извръщат глави. Прошепнати празни думи, означаващи всичко. Това са оръжията, които ще ти дам.

— Предпочитам стоманата, ако не възразявате — намръщи се Мия. — По-бърза е и по-честна.

Аалеа се засмя.

— Ами ако ти трябва информация, за да изпълниш жертвоприношението си? Ако мишената ти се укрива, а местонахождението й е известно само на неин доверен слуга? Или трябва да получиш парола, за да бъдеш допусната на пиршество, на което ще присъства и твоят човек? Доверието на жена, която може да те отведе до плячката ти? Как тогава ще ти послужи стоманата?

— Чувала съм, че жаравата върши чудеса в тези случаи.

— Разгорещената плът върши още по-добра работа. И оставя по-малко белези.

Шахид Аалеа се изправи, отиде до дивана на Мия и седна до нея. Момичето надушваше парфюма й, силен и упоителен. Вгледа се в черните езера на очите й. Те я теглеха. В тях имаше магнетизъм, на който не можеше да устои. Вероятно в благовонието й се криеше някаква алхимия?

— Аз ще те науча как да накараш другите да те обичат — измърка Аалеа. — Мъже. Жени. Всеотдайно и пълно. Пък макар и за една нивганощ. Макар и за един миг. — Тя протегна нежните си пръсти, плъзна ги по пламтяща диря на бузата на Мия. — Аз ще те науча как да караш да те желаят. Да се чувстват така, както ти се чувстваш сега. Но най-напред трябва да овладееш лицето в огледалото.

Магията на Аалеа се развали, пеперудите в гърдите на Мия паднаха мъртви една по една. Тя погледна в най-близкото огледало. В неговото отражение. Мършавото, бледо момиче със счупен нос и хлътнали страни, седнало до жена, която спокойно можеше да бъде оживяла статуя от тези в залата. Това беше лудост. Все едно колко упоителен бе парфюмът й, колко прелестни празните думи, дето щеше да нашепва, Мия никога нямаше да бъде красавица. Много отдавна бе се примирила с този факт.

— Взирала съм се в огледалото по-настойчиво от всички други, повярвайте ми. И макар да ценя мнението ви, Шахид, ако сте седнали тук, за да ми кажете, че трябва да се науча да обичам себе си, преди другите да могат да ме обичат, ще повърна това о, тъй чисто уиски върху красивия ви червен килим.

Смях. Ведър и топъл като трите слънца. Аалеа взе ръката на Мия, притисна я до кървавочервените си устни. Въпреки всичко момичето усети как страните му пламват.

— Скъпа моя, не. Не се съмнявам, че познаваш себе си по-добре от всички. Винаги е така с нас, безинтересните. И не искам да кажа, че сега трябва да се научиш да обичаш лицето в огледалото. — Аалеа отново плъзна пръсти по бузата на Мия и предизвика замайващ прилив на топлина. — Исках да кажа, че трябва да овладееш лицето в огледалото на сутринта.

— Защо? — намръщи се Мия. — Какво ще стане тази вечер?

Аалеа се усмихна.

— Ще ти дадем ново, разбира се.

— Ново какво?

— Носът, очите, не — цъкна Аалеа с език. — Твърде запомнящи се. Гърбавият нос ще събуди въпроси как е бил счупен. Синините по хлътналите ти бузи ще накарат мишената да се чуди какво правиш нигванощем вместо да спиш като вярна дъщеря на Аа. А местата, на които скоро ще те пратим… — Шахид Аалеа се усмихна. — Засега ни трябваш хубава, но безлична. Приятна, но незапомняща се. Способна да завъртиш нечия глава, ако решиш, или да се слееш с обстановката, когато стане нужда.

— Аз…

— Няма ли да ти хареса да бъдеш хубава, мила моя?

Мия сви рамене.

— Честно казано, пет пари не давам как изглеждам.

— Но си платила на едно хубаво момче, за да те обича?

Шахид Аалеа се наведе към нея. Мия почувства топлината, която се излъчваше от кожата й. Изневиделица устата й пресъхна. Леко се задъха. От гняв? Обида? Или нещо друго?

— Може би не е правилно, може би не е справедливо. Но това е свят на сенатори, консули и луминати, на републики, култове и институции, построени и поддържани изцяло от мъже. А в него любовта е оръжие. Сексът е оръжие. Очите ти? Тялото ти? Усмивката ти? — Тя сви рамене. — Оръжия. Те ти дават повече сила от хиляда меча. Отварят повече врати от хиляда военни пехотинци. Любовта е събаряла крале, Мия. Унищожавала е империи. Дори е раздирала нашето бедно, почервеняло небе.

Шахид Аалеа протегна ръка и отмести кичур разпиляна коса от лицето на Мия.

— Никой никога няма да забележи ножа в ръката ти, ако се е потопил в очите ти. — Леко свиване на раменете. — Красотата прави всичко по-лесно, любима. По-лесно, отколкото е сега за теб. Може би това е тъжно. Може би е неправилно. Но е вярно.

Гласът на Мия беше напрегнат шепот. Гневът чакаше по крилата.

— А вие какво знаете за това как е сега за мен, Шахид?

— Носих толкова много ликове през годините, че вече не си спомням първия. Но не бях красавица, Мия. — Аалеа се облегна назад и се усмихна. — Приличах много на теб. Познавах копнежа. Болката му. Празнотата му. Познавах ги така добре, както познавах себе си. А когато Мариел ме дари с хубост и се научих да давам на другите този копнеж, нищо не можеше да ме спре.

— Мариел… — пророни Мия.

Тъкачката на плът.

Изведнъж всичко дойде на мястото си. Неземната хубост на Аалеа. Младоликото лице на Мишелов и старите му очи. Дори фасадата от топло добродушие на Почитаната майка. Сега проумя името на стаята. Зала на Маските. Дъщери, това важеше за цялата Планина. Убийците в нея, всичките до един, се криеха зад фасади не от керамика или дърво, а от плът. Красота. Младост. Майчина нежност. Как по-успешно да се поддържа група от анонимни убийци, освен като се преобразяват лицата им, когато стане нужда? Как по-лесно да прелъстиш мишена, да се слееш с тълпата или да бъдеш тозчас забравен, освен като ти изработят лице, подходящо за задачата?

Как по-лесно да ни накарат да забравим кои сме били и да ни превърнат в това, което искат от нас?

Колкото и несъвършено да беше в очите на другите, това си беше нейното лице. Мия не знаеше какво да мисли за хората, които искаха да й го вземат…

Нямаш нищо, беше казал Меркурио. Не знаеш нищо. И си нищо.

Мия си пое дълбоко дъх. Преглътна мъчително.

Защото тогава ще можеш всичко.

— Ела. Тъкачката чака.

Шахид Аалеа стана, подаде й ръка. Мия си спомни уродливото лице на Мариел; олигавените устни, обезформените, осакатени ръце. Господин Благ въздъхна в краката й и момичето се приготви. Сви ръце в юмруци. Това беше цената, която бе избрала да заплати.

Какво друго й оставаше?

Тя пое ръката на Аалеа.

 

 

Първия път не беше забелязала, но за разлика от залата на Аалеа, стените в стаите на Мариел бяха покрити с маски. Керамични и от папиемаше. Стъкло и глина. Карнавални маски и маски на смъртта, детски и древни, съсухрени маски от кости, кожа и животински задници. Стая от лица, красиви, грозни и цялата палитра между тях, но никое тъй ужасно, както лицето на Тъкачката.

И нито едно огледало.

Мариел бе се привела на слабата алхимична светлина. На писалището до нея стоеше статуя на жилава жена с лъвска глава, а лампата стоеше в обърнатата й нагоре длан. Мариел четеше някакъв прашен том, страниците шумоляха, докато ги обръщаше. Когато Шахид Аалеа почука тихо по стената, за да извести присъствието им, Тъкачката не вдигна глава.

— Добра вечер, Шахид. — От устните й потече лига. Жената се намръщи и попи страницата, която бе изцапала. Мия сви устни в погнуса.

— И на теб, велика Тъкачко. — Аалеа се поклони ниско с усмивка. — Надявам се, че си добре?

— Не се оплаквам, благодаря ти.

— Къде е красивият ти брат?

Този път Мариел вдигна глава. Усмихна се толкова широко, че за малко пак да сцепи устната си.

— Храни се.

— О. — Аалеа сложи ръка на кръста й и побутна Мия да влезе. — Извинявам се, че прекъсваме четенето ти. Това е първото ти платно. Вече сте се запознали, доколкото знам.

— За кратко. Можеш да благодариш на милия Солис за това. — Мариел обърса слюнката от устата си и се усмихна криво на Мия. — Добър ден и на теб, малка здрачин.

Похотливият поглед на лицето й глождеше Мия. След като стъписването от първата им среща бе избледняло, тя разбра що за човек е Мариел. Мия бе имала вземане-даване стотици пъти с такива като нея. Жената се усмихваше, за да я предизвика. Тя обичаше мъчението. Обичаше да гледа болката, да я причинява, а също и компанията на всички като нея. Садист.

Но ето, че Шахид Аалеа говореше на жената почтително, свела очи в знак на уважение. Логично, помисли си Мия. Ако Мариел поддържаше външния й вид, съвсем закономерно беше Шахид Аалеа да желае да запази благоразположението на Тъкачката.

— Елате, седнете.

Мариел се надигна с гримаса от писалището и посочи позната маса от черен камък. Кожени ремъци и лъскави закопчалки. Мия си спомни събуждането тук, болката, неувереността, световъртежа и усети кисел вкус в устата си.

— Трябва да се съблечеш, малки здрачин — изфъфли Мариел.

— Защо?

Аалеа я докосна леко по бузата.

— Довери ми се, мила.

Мия изгледа Тъкачката. Господин Благ се сви в сянката под нея и взе да пие страха й толкова бързо, колкото смогваше. С гримаса и без ни една дума, тя извади ръка от превръзката, измъкна ризата и камизолата си през глава. Изрита ботушите и бричовете си и легна гола на масата. Камъкът беше студен. Голата й кожа настръхна.

По заповед на Мариел шепа алхимични глобуси лумнаха над главата на Мия. Тя примигна, заслепена от блясъка им. Два смътни силуета се надвесиха отгоре й. Гласът на Аалеа бе топъл и приятен като подсладен сироп.

— Трябва да те вържем, мила.

Мия стисна зъби. Кимна. Така беше тук, напомни си тя. Затова беше дошла. Закопчалките и ремъците се стегнаха около ръцете и краката й и тя сгърчи лице, когато кожата се впи в ранения й лакът. Кожени подплънки притиснаха от двете страни врата й. Не можеше да завърти главата си.

— Как мислиш? — изфъфли Мариел. — Хубави кости. Мога да я направя рядко красива.

— Засега само малка промяна. Не е хубаво да се гмуркаме твърде надълбоко и твърде бързо.

— Гърдите й май не са на мястото си.

— Направи каквото можеш, Тъкачко. Знам, че както винаги ще бъде изкусно.

— Както желаеш.

Мия чу изпукване на кокалчетата. Сърбане. Примигна към светлината, в която плуваха силуетите. Сърцето й препускаше, Господин Благ не смогваше да поеме надигащия се у нея ужас. Безпомощна. Вързана. Приклещена като парче месо върху дръвника на касапин.

Ти се бори, за да бъдеш тук, каза си тя. Всяка нивганощ и всеки ден в продължение на шест години. Шест шибани години. Спомни си Скайва. Дуомо. Ремус. Мъртви в краката ти. Всяка крачка тук е крачка по-близо до тях. Всяка капка пот. Всяка капка кр…

Нежни ръце погалиха челото й. Аалеа зашепна в ухото й:

— Ще те заболи, миличка. Но имай вяра. Тъкачката разбира от работата си.

— Ще боли? — изрече Мия. — Вие не казахте, че…

Болка. Остра, изгаряща болка. Безформени ръце се наклониха над нея, пръстите се размърдаха, сякаш Тъкачката свиреше симфония, а струните бяха нейната кожа. Усети как лицето й се нагъва, плътта тече като восък на пламък. Стисна зъби, преглътна вика си. Сълзите я заслепиха. Сърцето й се блъскаше тежко. Господин Благ се издуваше, клатушкаше се под нея, сенките в стаята потрепериха. Болката изригна по-силно, маските започнаха да падат от стените, но някъде в тази жарка, болезнена чернота, някой взе ръката й, стисна я силно и й обеща, че всичко ще бъде наред.

— дръж се за мен, мия…

Но болката.

— дръж се, аз те държа…

О, Дъщери, болката…

Тя продължи вечно. Стихваше, колкото Мия да си поеме дъх, с ужас очакваща мига, в който щеше да започне отначало. Ни веднъж през тези безкрайни минути Мариел не я докосна и все пак тя усещаше ръцете й навсякъде. Те разтваряха кожата й и огъваха плътта отдолу, сълзи се стичаха по разтопените бузи. А когато Мариел премести ръцете си по-надолу, над гърдите и корема й, тя не издържа. Викът се изплъзна през зъбите й нагоре, нагоре в горящата тъмнина над главата й, повлече я към милостивия мрак, където не чувстваше нищо. Не знаеше нищо. Беше нищо.

— няма да те изоставя…

Изобщо нищо.

 

 

Не беше красива.

Докато седеше след това в стаята си, Мия разбра, че Тъкачката не бе я дарила с красота. Не беше оживяла статуя или шедьовър, слязъл от платното като Аалеа. Нито жена, заради която армии влизат в бой, герои посичат богове или демони, народи тръгват на война. Но докато се взираше в огледалото на тоалетната маса, Мия остана очарована. Прекара пръсти по бузите, носа и устните с още треперещи ръце.

Господин Благ я наблюдаваше от възглавниците, преситен от угощението със страха й. Гласът му бе я събудил и тя бе го заварила да я наблюдава с не-очите си. От Шахид Аалеа нямаше и помен, макар че Мия надушваше парфюма й.

Когато седна да се разгледа в огледалото, очакваше да види непозната. Ала лицето в полираното сребро беше нейното. Черните очи, сърцевидната форма, очертаните устни, всичко си беше нейно. Но някак беше станала… хубава. Не с онази хубост, граничеща с красивото. А баналната хубост, която подминаваш на всеки ъгъл. Хубостта, дето забелязваш, когато прелита край теб, но я забравяш, щом се скрие от поглед.

Сякаш липсващото парче от пъзела на лицето й най-сетне бе поставено на мястото му. Неуловими промени, променящи всичко. Устните й бяха по-пълни, носът — изправен, кожата — гладка като мляко. Сенките под очите й бяха изчезнали, а те самите изглеждаха малко по-големи. Като стана дума за…

Тя се разгърди, погледна мястото, където гърдите й ги нямаше преди.

— Дъщери — измърмори, — нови са…

— дано си забелязала, че учтиво се въздържах от коментар…

Мия погледна не-котката в рамката на огледалото над нея.

— Възхитително.

— всъщност не мога да измисля нищо остроумно…

— Да благодарим на Гърлото за дребните му щедрости.

— или за очевидно по-големите. в нашия случай…

Мия завъртя очи.

— и двамата знаехме, че беше твърде хубаво, за да продължи…

Момичето се върна към отражението си. Вгледа се в новото си лице. Истината беше, че очакваше да се чувства необичайно. Да бъде ограбена — от идентичността, самоличността, индивидуалността си. Осквернена дори? Но това си беше нейното лице. Нейната плът. Нейното тяло. И щом сви рамене към момичето в огледалото, то също ги сви. Както беше правило винаги. Както винаги щеше да прави.

Трябваше да признае.

Тъкачката разбираше от работата си.

15.
Истина

Когато на сутринта Мия стана, Наев чакаше пред вратата, забулила лика си, както винаги. Щом я погледна и зърна новото й лице, очите на жената се разшириха, макар и за част от секундата. През обезобразените устни просъска тиха въздишка. Момичето се поколеба, без да знае какво да каже. Най-сетне се спря на:

— Добър ден, Наев.

— Наев идва да й каже. Наев заминава.

Мия примигна.

— Заминаваш? Къде?

— Последна надежда. После до град Касина на южния бряг. Наев няма да я има известно време. Тя трябва да се пази, докато Наев се върне. Остани вярна. Бъди силна. И предпазлива.

Мия кимна.

— Добре. Благодаря.

— Ела. Наев ще я заведе на закуска.

Докато двете вървяха по извитите коридори към Небесния олтар, на Мия й хрумна, че не знае нищо за жената до себе си. Наев изглеждаше искрена в кръвния си обет, но доколко ли можеше да й се вярва? Макар Наев да не беше изрекла и дума, призракът на лицето на Мия висеше помежду им като пелена. На устните й напираше въпрос, който настояваше да бъде изречен. Щом стигнаха в Залата за поклонение до високата статуя на Богинята с меч и везни в ръка, тя най-сетне изплю камъчето:

— Как можеш да търпиш това, Наев?

Наев се закова на място. Погледна Мия със студени, черни очи.

— Да търпи какво?

— Разбрах какво искаше да ми кажеш в пустинята. Когато те попитах какво е станало с лицето ти. Любов ми каза ти. Само любов. — Мия се взря в очите на Наев. — Обичала си Адонай.

— Не съм обичала — отвърна Наев. — Обичам.

— И Адонай те обича?

— Може би някога.

— И Мариел е обезобразила лицето ти, защото какво, ревнувала е, че обичаш брат й? — Мия не можеше да повярва. — Как търпиш това? Какво каза Почитаната майка?

— Нищо — Наев сви рамене, продължи напред. — Майка Друсила има нужда от Тъкачката на плът много повече от Наев. Ръцете с лопата да ги ринеш. Магьосниците не са толкова много.

— И тя е затворила очи? — Мия закрачи до нея. — Това е глупаво. Не е справедливо, Наев.

— Тя ще научи, че справедливо и несправедливо не значат нищо тук.

— Не разбирам това място. Един чирак беше убит. Точно под тази статуя. А Духовенството не дава пукната пара да разкрие извършителя.

— Коравосърдечието поражда коравосърдечие. Скоро и тя като тях няма да дава пукната пара.

Беше ред на Мия да се закове на място.

— Какво намекваш?

Жената я изгледа с бездънните си черни очи. Обърна се към надвисналата отгоре им статуя.

— Наев харесва новото й лице. Тъкачката разбира от работата си, нали?

Мия вдигна инстинктивно ръка към бузата си.

— Така е.

— Липсва ли й старият образ? Усеща ли вече промяната в костите си?

— Промениха само външния ми вид. Все още съм човекът, който бях вчера. Отвътре.

— Така започва. Тъкането е първо. Пеперудата помни, че е била гъсеница. Но дали изпитва нещо повече от съжаление към пълзящата в калта твар? Щом веднъж разтвори красивите си крила и се научи да лети?

— Аз не съм пеперуда, Наев.

Жената я улови за ръката.

— Това място дава много. Но взима още повече. Отвън ще я направят красива, но отвътре целят да създадат ужас. Затова, ако в нея има нещо, което наистина е важно, дръж го здраво, Мия Корвере. Стискай силно. Защото когато храним Гърлото с друг, ние го храним и с част от себе си. И скоро не остава нищо.

— Аз знам коя съм. Каква съм. Никога няма да забравя. Никога.

Наев посочи каменната статуя над тях. Безмилостните черни очи. Одеждите, изтъкани от нощ. Меча, стиснат в бялата дясна ръка.

— Тя е богиня, Мия. Независимо от всичко друго сега ти си нейна.

Мия изгледа Наев. Обърна взор към статуята над тях. Към черните стени наоколо, безкрайните стълбища, песента на хора, която сякаш не идваше отникъде. Истината беше, че част от нея още се съмняваше. Богове и богини. Войната между Светлината и Мрака. Вярно, че владееше два-три номера със сенките, но мисълта, че е била избрана от Ния, понякога й се струваше повече от неправдоподобна. Дори на място като това. И като оставим боговете настрани, забуленото лице на Наев й напомняше, че хората са способни на повече жестокост, отколкото Девата на Благословеното убийство може да посее. Имаше доказателство от първа ръка. Случилото се с баща й? Със семейството й? Това не беше дело на безсмъртните.

Колкото и да я променеше това място, никога нямаше да прости. Никога нямаше да забрави.

Никога.

— Късмет в Последна надежда — рече накрая. — Трябва да закуся. Умирам от глад.

Жената се поклони, завъртя се сред шумоленето на сивите си одежди и рижаворусите къдрици. И макар да го изрече едва чуто, Мия долови шепота й:

— Тя също.

 

 

Мия пристигна първа в Небесния олтар, настани се на една от празните маси и прекара пръсти по новото си лице. Кожата й беше леко болезнена, като от изгаряне. Гърдите и коремът я боляха, сякаш бяха я бъхтили с юмруци. Освен това беше изгладняла и изгълта наведнъж овесената каша и сиренето и си напълни купа с пилешки бульон.

Влязоха и други чираци. Кльощавата Бел с късичката си коса и змийска походка. Едноухият Петрус и момчето с татуираните ръце, което вечно мърмореше под нос.^[50] Мишелов й кимна на минаване, Аалеа се усмихна многозначително. Солис я подмина, без да я погледне, но тя можеше да се закълне, че мъжът се подсмихва. Огледа празната ножница на колана му — износена черна кожа, украсена с релефни калейдоскопични шарки от пресечени кръгове. Щеше да й донесе петдесет точки в състезанието на Мишелов. Петдесет точки по-близо до първото място по Джобове. А ако той я хванеше, че я краде, вероятно щеше да я изкорми.

Може би трябва да започна с нещо по-лесно…

Ашлин седна насреща й с пълна уста.

— Гаг е…

Ала тозчас се задави и очите й се ококориха. Преглътна полусдъвканата хапка с измъчена физиономия и се закашля, преди да продължи:

— Шахид Аалеа те е водила при Мариел?

Мия сви рамене, изви устни. Още се чувстваше странно, когато се усмихваше.

— Зъбите на Гърлото, Тъкачката е уцелила право в десетката. Даже е изправила носа ти. Чувала съм, че е добра, но, ’паст, тези устни. — Погледна надолу. — И тези бомби…

— Стига — намръщи се Мия.

Момичето вдигна чаша.

— Истината ти казвам, Корвере, отлични са. Жестоко ти завиждам. Ти беше плоска като дванадесетгодишно момиче пре…

— Добре — изръмжа Мия.

Аш се подсмихна, отхапа от хляба. Още едно момиче мина край тях с купа димящ бульон. Ако се съдеше по вида й — чистокръвна айтриянка; чернокоса и синеока. При кратките им срещи досега бе се държала настрана, но днес се приближи с вдигнати вежди.

— Ще възразиш ли, ако седна, чирак?

Мия дъвчеше бавно. Накрая сви рамене и кимна към стола до нея. Брюнетката пусна тънка усмивка, седна бързо и й подаде ръка.

— Карлота. Карлота Валди.

— Мия Корвере.

— Ашлин Ярнхайм.

Момичето кимна и сниши глас, тъй като и други взеха да прииждат в залата:

— Шахид Аалеа те е завела при Тъкачката?

Мия кимна. Изгледа момичето от глава до пети. Беше гъвкава, със здрави мускули. Ясни очи, мазоли по пръстите. Но се виждаше, че се бои от Мариел. Господин Благ се протегна в сянката й, прозина се, посегна към сянката на Карлота и леко потрепери.

Вперило очи в Мия, момичето не забеляза.

— Какво представлява? Тъкането?

— Не можеш да си представиш колко боли.

— Но си струва, нали?

Мия сви рамене. Погледна гърдите си и по лицето й плъзна усмивка.

— Ти ми кажи.

Ашлин също се ухили, прекара пръсти по пръстите на Мия и скоро трите момичета се кикотеха до сълзи. Влязоха и други чираци и с интерес забелязаха новото и все пак познато лице на Мия. Братът на Аш, Осрик. Хилавият и мълчалив Тих. Дори Джесъмин не откъсваше поглед. За първи път в живота й Мия беше обект на чуждото любопитство.

Забеляза, че спътникът на Джесъмин — Диамо, я зяпа, но червенокоската го сръга в ребрата. Още едно момче се заплесна по нея — красив айтриянец с черни, хубави очи на име Марселус. Докосна лицето си. Думите на Шахид Аалеа отекнаха в главата й. Усети как се надига под кожата й.

Власт, осъзна тя.

Сега имам власт.

— Благородни дами — рече усмихнат глас. Трик се пльосна до Ашлин, без да се церемони. Подносът му бе отрупан с пресен, намазан с масло ръжен хляб и с бульон. Без да поглежда, натопи хляба, вдигна го с лъжицата и се приготви да я налапа. Но когато залъкът приближи устните му, дюимерът спря.

Примигна.

Подуши подозрително чинията си.

— Хм.

Намръщи се на бульона, все едно бе откраднал кесията му или бе нарекъл с неласкаво име майка му. Отмести солните кичури от очите си, поднесе лъжицата към Мия.

— Не ти ли мирише странно? Кълна се…

Най-сетне Трик забеляза новото лице на Мия и устата му зейна широко като ръждясала порта на вятър.

— Затвори устата си, че ще влязат драконовите молци — подсмихна се Ашлин.

Трик не откъсваше очи от Мия.

— Какво е станало с теб?

— Тъкачката — сви рамене тя. — Мариел.

— Взела е лицето ти?

Мия примигна.

— Не го е взела. Просто го… промени.

Трик се взираше строго в нея. Бръчката между веждите му ставаше все по-дълбока. Погледна недокоснатата си закуска, избута бульона. И без дума да каже, стана и си тръгна.

— Какво го прихвана? — попита Карлота.

— Не знам — рече Мия.

— Любовна кавга? — усмихна се Ашлин.

Мия вдигна юмрук, а Ашлин се изкиска.

— О, любими, въ-ъ-ъ-ъ-ърни се — пошегува се момичето.

Мия стана от стола.

— Гледай си работата — изръмжа тя.

— Мека си, Корвере. Трябва да ги караш те да те гонят.

Мия подмина насмешката и тръгна, но Аш я сграбчи за здравата ръка.

— Тази сутрин имаме Истини. Шахид Паякоубийцата не обича закъснелите.

— Да — кимна Карлота. — Чух, че убила един от новите чираци, задето закъснял. Предупредила го веднъж. Предупредила го втори път. След това — сбогом, благородни ми приятели.

— Това е нелепо — изсумтя Мия. — Кой, в името на ’паст, постъпва така?

— Едни хора, които отсичат ръката ти, защото си ги одраскала по бузата.

— Но да го убие?

Аш сви рамене:

— Татко ни предупреди с Осрик, преди да дойдем тук. Последният Шахид, с когото ще искаш да си на нож, е Паякоубийцата.

Мия въздъхна и неохотно седна. Но Аш говореше мъдро. Мия не беше дошла тук, за да си играе на утешителка. Каквото и да измъчваше Трик, можеше да почака до края на часовете. Без да обръща внимание на зяпачите наоколо, довърши мълчаливо закуската си (не можа да надуши нищо необичайно в бульона въпреки твърденията на Трик). А когато свършиха, се помъкна след Аш и Карлота, за да намерят Залата на Истините.

От всички зали в Тихата планина, Мия скоро щеше да установи, тази бе най-лесна за откриване. Докато се влачеше по извитите стълби, тя сбърчи нос от отвращение.

— ’Паст и кръв, какво смърди така?

— Сериозно, Корвере — ухили се Аш. — Няма ли да свикнеш?

Вонята се усилваше, докато вървяха в мрака. Парфюм от изгнили и свежи цветя. Сушени билки и киселини. Окосена трева и ръжда. Чираците пристигнаха пред голяма двойна врата и когато крилата й се разтвориха широко, миризмата ги заля.

Мия си пое дълбоко дъх и прекрачи владенията на Шахид Паякоубийцата.

Ако червеният цвят беше мотивът на залата на Аалеа, тук темата бе зеленият. Цветните прозорци пропускаха изумрудена светлина, а стъклото бе обагрено във всички окраски — от светлозелено до тъмно като нефрит. Дълга скамейка от желязно дърво заемаше по-голямата част от залата. Пред всяко място бяха оставени мастилници и пергаменти. Рафтовете по стените бяха натъпкани с хиляди различни буркани с най-разнообразни съставки. Покрай скамейката бяха сложени стъклени тръби и пипети, фунии и колби. От многобройните реакции в колбите и купите се надигаше нехармонична мелодия от бълбукане и свистене.

В предната част на стаята имаше още една малка маса, а зад нея — резбован стол с висока облегалка. Сред другите приспособления, отгоре й се мъдреше стъклен терариум, опасан със слама. Шест плъха щъкаха в него — охранени, черни и лъскави.

Трик бе я изпреварил и седеше в далечния край на скамейката, без да я поглежда. Мия седна до Аш и почна да разглежда приборите; мензури, стъкленици и врящи гърнета. Всички уреди на алхимичната лаборатория. Тъкмо взе да подозира що за „истина“ преподават тук, когато един меден глас прекъсна мислите й:

— Веднъж убих човек, но изминаха седем нивганощи, преди да умре.

Мия извърна очи напред, изпъна се на мястото си. Иззад завесите излезе фигура — висока и елегантна. Гърбът й — изпънат като меч. Солните й кичури бяха сложно сплетени. Безупречни. Кожата й бе с цвета на тъмния, лъскав орех на дюимерите, лицето — без мастилени украси. Носеше дълга надиплена роба от наситен изумруд със златисто по врата. На кръста й висяха три извити ками. Устните бяха оцветени в черно.

Шахид Паякоубийцата.

— Убих айтриянски сенатор с целувката на съпругата му — продължи жената. — Отнех живота на ваанийски земевладелец с чаша от любимото му златнопиво, при все че не бях пипнала бутилката. Погубих един от най-великите бойци на луминатите, живели някога, с парче кост колкото нокътя ми. — Жената застана пред терариума, а плъховете вътре я наблюдаваха с черните си очи. — Толкова са крехки обвивките, които носим. Нектарът от едно цвете може да ни изтръгне от това тяло по-жестоко от всяко острие. И по-нежно от всяка целувка.

Паякоубийцата вдигна парче муселин с половин дузина бучки сирене в него. Разви парчето и пусна бучките в терариума. С пищене и цвърчене, плъховете награбиха по едно и за секунди ги погълнаха.

— Това е истината, която ви давам — рече жената. — Но отровата е меч без дръжка, о, ученици мои. Тя има само острие. Двойно, наточено като бръснач. Трябва да се държи с най-голяма бдителност, за да не би да причини вашата смърт.

Паякоубийцата забарабани с дългите си нокти по стените на терариума и Мия разбра, че всички плъхове са мъртви.

Шахидът наведе глава и измърмори пламенно:

— Чуй ме, Ния. Чуй ме, Майко. Тази плът е твоето угощение. Тази кръв — твоето вино. Този дар, този живот, тази смърт е моето приношение за теб. Приеми го.

Паякоубийцата отвори очи и изгледа чираците. Гласът й наруши мъртвешката тишина, спуснала се над стаята.

— Така. Кой ще предположи какво причини смъртта при това жертвоприношение?

Цареше мълчание. Жената погледна чираците със свити устни.

— Говорете. Нуждая се по-малко от мишки тук, отколкото от плъхове.

— Пътят на вдовицата — изрече накрая Диамо.

— Пътят на вдовицата причинява коремни спазми и повръщане на кръв, преди да настъпи краят, чирако. Тези жертви умряха, без да издадат и звук на протест. Някой друг?

Мия примигна на изумрудената светлина. Изтри очите си. Може би й се струваше. Може би въздухът тук беше по-спарен. Но едва си поемаше дъх…

— Хайде — подкани ги Паякоубийцата. — Отговорът ще ви е от полза в бъдеще.

— Аспира? — попита Марселус и покри уста, за да се изкашля.

— Не. Атаката беше твърде бърза. Аспирата убива за минути, не за секунди.

— Всепроклятие — чуха се гласове. — Вечна сянка.

— Чернопетниста отрова.

— Злост.

— Не — отвърна тя. — Не. Не. Не.

Мия изтри устни, плувнала в пот. Примигна тежко. Погледна Аш и видя, че тя има същите проблеми с дишането. Очите й бяха кървясали. Гърдите се повдигаха бързо. Огледа стаята и разбра, че същото се случва и с други. Джесъмин. Тих. Петрус.

Всички без…

Усмивката на черните устни на Паякоубийцата се разтягаше все повече.

— Мислете бързо, деца.

Всички без Трик…

— Плява — пророни Мия.

Отместил солните кичури от очите си, той бе поднесъл лъжицата към Мия.

— Не ти ли мирише странно?

Трик гледаше объркано, всички край него се задушаваха. Бел падна на пода, притиснала гърди. Устните на Пип бяха станали морави. Мия скочи, столът падна с трясък на каменния под. Паякоубийцата я погледна, едва повдигнала изваяните си вежди.

— Има ли нещо нередно, чирак?

— Закуската… — Мия огледа другарите си, които до един вече се потяха и дишаха тежко. — Зъбите на Гърлото, тя е отровила закуската ни!

Очите се разшириха. Проклятия и шепоти. Страхът се разнесе между чираците като пожар посред лято. Паякоубийцата скръсти ръце, облегна се на писалището.

— Нали ви казах, че отговорът може да ви е от полза в бъдеще.

Мия хвърли поглед на стаята. Гърдите й се свиваха. Сърцето й биеше лудо. Припомни си всичко за отровите, страниците от „Алхимични истини“, които бе препрочитала отново и отново. Загърби растящата паника наоколо. Безстрашна с Господин Благ до нея. Какво знаеше?

Отровата е погълната. Безвкусна. Почти без мирис.

Симптоми?

Затруднено дишане. Стягане в гърдите. Потене. Без болка. Без делириум.

Огледа се, видя, че Карлота е на крака, взира се в рафтовете наоколо и си мърмори. Устните и ноктите на Ашлин посиняваха.

Хипоксия.

— Дробовете — прошепна тя. — Дихателните пътища.

Погледна Паякоубийцата. Умът й се блъскаше. Пред очите й танцуваха черни петънца.

— Червена далия… — отрони тя.

Мия примигна. Още един шепот бе повторил нейния, изричайки отговора заедно с нея. Двете с брюнетката се спогледаха. Устните й бяха посинели, ококорените очи — кървясали. Но тя знаеше. Разбираше.

— Ти вземи синята сол и калфита — рече Мия. — Аз ще сваря пиперово мляко.

Момичетата се запрепъваха към претъпканите рафтове, започнаха да блъскат подредените по азбучен ред съставки в бурканите. Мия загърби болката, извади ръката от превръзката си, бутна кутия паралитичен корен, събори буркан с изсушен горделив бурен, който се счупи оглушително. Повдигна се на пръсти, сграбчи най-отзад буркан с пиперово мляко, погледна Трик и му посочи един от газовите котлони до масата.

— Трик, запали котлона!

Тих падна на колене полузадушен. Марселус се стовари назад от стола, притиснал гърди. Без да задава въпроси, Трик запали котлона и бързо отстъпи, а задъханата, потяща се Мия сложи колба от дебело стъкло върху пламъка. Изля пиперовото мляко вътре и сивкавата течност почти веднага взе да клокочи. Стаята плуваше пред очите й. Джесъмин беше на четири крака, Диамо тупна като камък. Паякоубийцата мълчаливо наблюдаваше действията им със същата черна усмивка на устните си. Без да вдигне пръст. Без да каже дума.

Най-накрая Карлота намери синята сол, запрепъва се към тях и едва не падна. С треперещи ръце изсипа моравите гранули в колбата и добави шепа яркожълт калфит. Поредица тихи пукания огласиха стъкленицата и от гърлото й започна да се изсипва гъст зеленикав пушек. Вонящата смес напомняше на вряща захар в препълнен клозет, но Мия го пое в гърдите си и те се отпуснаха, а петната пред очите й избледняха. Колбата продължи да бълва пушек, тежък и гъст, който се спусна на пода.

Мия придърпа по-близо изпадналия в несвяст Тих, помогна на Бел и Петрус. Аш и Пип не можеха да се движат. Посинели устни. Кървясали очи. Но след две-три минути сред зловонните изпарения всички дишаха нормално. Треперещи ръце. Неверие върху всяко лице.

В стаята прозвуча бавно ръкопляскане. Пострадалите чираци гледаха с ококорени очи Паякоубийцата, която още стоеше облегната на писалището си и се усмихваше.

— Отлично — каза тя, като местеше поглед между Карлота и Мия. — Радвам се, че поне две от вас притежават някакво познание за Истината.

— Нима така… ни изпробвахте? — ахна Карлота.

— Не одобрявате ли, чирак? — Паякоубийцата наклони глава. — Вие сте тук, за да се превърнете в смъртоносни оръжия на Девата на Благословеното убийство. Да не мислите, че животът в нейна служба ще бъде по-благосклонен в изпитанията?

Мия още се дишаше на пресекулки, но успя да върне гласа си:

— Но Шахид… ами ако никой от нас не знаеше отговора?

Паякоубийцата погледна чираците, които стояха или седяха край вече притихналата колба. Погледна Мия. Усмихна се така, както паякът се усмихва на мухата.

И едва-едва сви рамене.

— Върнете се по местата си.

Все тъй изнемощели, момчетата и момичетата се натръшкаха по столовете. Марселус потупа Мия и Карлота по гърба, когато мина покрай тях. Тих и Петрус кимнаха за благодарност. Бел още трепереше и седеше с глава между краката си. Ашлин хвърли на Мия поглед „Нали ти казах аз“, подсмихна се и момичетата седнаха. Разказът, че Паякоубийцата е светила маслото на закъснелия чирак вече не звучеше толкова невероятно…

— Хубаво зрелище, Корвере — прошепна Аш.

— Зрелище? — изсъска Мия. — Зъбите на Гърлото, можеше всички да умрем!

— Всички, без Трики, разбира се. — Аш се усмихна на дюимера. Трик потупваше Бел по гърба с ококорени очи, но иначе — в пращящо здраве. — Възхитителен нос се крие под тези татуировки. Напомни ми да пропусна следващото ядене, което му замирише странно.

Паякоубийцата се покашля и погледна многозначително Аш. Момичето притихна като мъртвец.

— Така — Шахид Паякоубийцата сключи ръце зад гърба си и бавно закрачи отпред. — Отвъд мечовете. Отвъд лъковете. Дали жертвата ви ще бъде легендарен воин в лъскава броня, или крал на златен трон. Една глътка от точната отрова на точното място ще превърне гарнизона в гробище, републиката — в руини. Това, деца мои, е Истината, която ви поднасям тук.

Шахид Паякоубийцата посочи Мия и Карлота.

— А сега вашите спасители ще обяснят как действа отровата на червената далия^[51].

Карлота пое дълбоко дъх и погледна Мия. Сви рамене.

— Тя атакува дробовете, Шахид — отвърна накрая.

— Свързва се с кръвта и така причинява задушаване — довърши Мия.

— Разбирам, че вие двете сте чели „Алхимични истини“.

— Сто пъти — кимна Карлота.

— Заспивах с нея — обади се Мия.

— Учудвам се, че можеш да четеш… — измърмори някой.

— Моля? — Паякоубийцата се обърна. — Не те чух, чирак Джесъмин?

Червенокосата, не съвсем на себе си от „демонстрацията“ на Шахид Паякоубийцата, все пак сведе очи. Загледа се в пръстите си.

— Не казах нищо, Шахид.

— О, напротив. Канеше се да обясниш как се извлича отровата от семената на далията? Смъртоносната доза за стокилограмов мъж?

Страните на Джесъмин поруменяха, тя стисна здраво устните си.

— Е? Чакам отговора ти, чирак.

— Азотна филтрация — помогна Карлота. — Върху слой аспирирана захар и калай. Сварена и кондензирана. Смъртоносната доза за възрастен мъж е половин драм.

Джесъмин изгледа момичето с неприкрита омраза.

— Отлично — кимна Паякоубийцата. — Чирак Джесъмин, вероятно ще последваш примера на Карлота и ще научиш урока си, преди да се обаждаш. Някой ден това може да спаси живота ти. Мислех, че вече си научила това.

Момичето сведе глава.

— Да, Шахид.

Без повече церемонии Паякоубийцата се обърна към дъската и започна да говори за основните свойства на отровите. Поемане. Ефикасност. Бързина. Спокойствието й бе безукорно, речта — стегната. Не беше за вярване, че само преди минути едва не уби двадесет и седем деца. Мия, която най-сетне дишаше нормално, погледна Карлота и кимна.

— Браво — прошепна беззвучно.

Момичето отвърна с усмивка.

— И на теб.

Мия се обърна напред и с крайчеца на окото зърна как Джесъмин надраска нещо на един пергамент и го плъзна към Диамо. Червенокосата изгледа Карлота с присвити очи. Макар че двете с Мия току-що спасиха живота й, изглежда, Джесъмин вече имаше двама неприятели. Въпросът бе дали момичето се кани да направи повече от хвърляне на отровни погледи…

По време на урока стана ясно, че Мия и Карлота превъзхождат останалите чираци в изкуството на отравянето. Корвере се почувства горда. Поражението в ръцете на Шахид Солис я разтърси повече, отколкото бе готова да си признае. Посещението при Шахид Аалеа й показа колко малко знае за някои страни на света. Но от това разбираше. И докато двете с Карлота отговаряха на въпрос след въпрос, тя бавно си спечели неохотната усмивка на уважение от строгата Шахид на Истините; за първи път, откакто бе пристигнала, Мия почувства, че мястото й е тук. И беше щастлива.

Естествено, това не продължи дълго.

С всичко става така.

16.
Разходка

Нещо близко до рутина се установи в Тихата планина за около месец. Времето минаваше и само камбаните отбелязваха часовете в този вечен мрак. Макар че след смъртта на Приливен зов всички чираци бяха разпитани и вечерният час на Майка Друсила остана в сила, изглежда, разследването на Духовенството замря. Мия не се навираше в очи, учеше се прилежно, а свободното си време прекарваше в компанията на книгите. Щом ръката й оздравя и свали превръзката, се оказа, че притежава сръчност над средната, а по отровите бе ненадмината.^[52] Под грижовните напътствия на Шахид Аалеа, тя дори успя да разбере основите на манипулацията и изкуството на прелъстяването.

Ашлин премина през тъкачницата, а след нея Осрик и Марселус, последният от които, честно казано, и преди беше като нарисуван. Изглежда, изработването на нови лица уморяваше Мариел или тя просто беше капризна. Но тъй или иначе, Тъкачката не бързаше. С това темпо щяха да минат месеци, преди всеки от тях да изпита болката под ръцете й.

Предизвикателството на Мишелов към чираците започна тихо с много малко спечелени точки в онези първи седмици. Забраната да излизат след деветата камбана държеше повечето чираци в стаите им и Ашлин и Мия не предприеха нови експедиции след вечерния час. Но скоро по дъската в Залата на Джобовете започнаха да се появяват числа. Отначало малки цифри, по две-три точки за по-лесните вещи от списъка, докато чираците набираха увереност.

Аш рано пое водачеството, но Джесъмин беше близо зад нея и без да е засегнат от почти фаталното отравяне в ръцете на Паякоубийцата, Тих заемаше третото място. От своя страна, Мия набързо задигна някои от по-леките вещи, по-трудните обаче бяха тези, дето щяха да обърнат състезанието, а все още никой не се осмеляваше да открадне ножницата на Солис или ножовете на Паякоубийцата.

Другите Шахиди обявиха подобни борби в своите зали и отново уведомиха чираците, че на тези, които излязат начело във всяка зала, ще бъде гарантирано посвещението в остриета. В Залата на Песните, щеше да се проведе състезание по бойна сила без ограничения и при пълен контакт. Победителят щеше да получи благосклонността на Солис.

Сред изумрудената светлина на Залата на Истините Шахид Паякоубийцата написа на дъската страшно сложна алхимична отрова и уведоми (все още ужасените) чираци, че който й донесе правилната противоотрова, ще стане победител. Чуха се възражения, разбира се; чираците трябваше да изпробват лека, след като погълнат отровата. Ако лекарството подейства, добре. Ако ли не…

А състезанието на Шахид Аалеа?

Всъщност то се оказа най-интересно.

Една вечер, точно преди деветата камбана, момичетата бяха вдигнати и отведени до Залата на Маските. Това беше необичайно. Наближаваше вечерният час, но Шахид Аалеа обикновено водеше уроците си насаме. Нейният фин занаят изискваше лично внимание, а стая, пълна с подрастващи, рядко благоприятстваше уроците в по-деликатното изкуство на прелъстяването. Ала по неизвестна причина всички момичета бяха отведени при Шахида.

Аалеа носеше рокля от чиста бургундска коприна без никакви накити. Наклонила глава, тя ги посрещаше с красива кървавочервена усмивка.

— Дами, нима не сме красиви тази вечер?

Тя прегърна момичетата поред, целуна ги топло. В обятията на Шахид Аалеа Мия отново бе обладана от сигурността, че усмивката й е предназначена само за нея. Жената я целуна по бузата и Мия усети, че поруменява.

— Трябва да поработим върху това, миличка — Аалеа я погали по кожата. — Никога не позволявай на лицето да издаде тайна, която не бива да излиза от устата ти. — Тя се обърна към насъбралите се момичета, общо девет. — Така, дами. Чух, че другите Шахиди са обявили дебелашките си състезанийца. Кражба на дреболии, бой до припадък и какво ли още не. Но Девата на Благословеното убийство има нужда от различни таланти и в интерес на справедливостта всеки Шахид трябва да даде възможност на чираците си да се отличат. И тъй, аз ви давам своята.

Жената ги огледа, усмихвайки им се.

— Преди края на годината всяка от вас трябва да ми донесе по една тайна.

Карлота вдигна вежди. Мия се улови, че разглежда внимателно момичето. Лоти можеше да върши чудеса с веждите си. Да изрази раздразнение. Любопитство. Веселост. Привличане. Само една жена се справяше по-добре — майката на Мия.

— Тайна ли, Шахид? — попита момичето.

— Да — усмихна се Аалеа. — Тайна.

Ашлин примигна. Тъкачката бе сторила чудо и с нейното лице. Закръглеността и луничките бяха изчезнали. Беше красива като поле слънчогледи… тоест, ако слънчогледите връзваха косите си на плитки и крадяха всичко, дето не беше заковано за пода…

— Каква тайна, Шахид?

— От хубавите. От мръсните. От опасните. Тайните са като любовници, мили мои. Едва след като сте вкусили няколко, можете да ги сравните точно.

Аалеа погледна насъбралите се момичета с мрачна усмивка.

— И тъй, донесете ми тайна. Тази от вас, която ми донесе най-хубавата, ще получи благоразположението ми и ще завърши първа в Залата на Маските. — Аалеа изви изрисуваните си пръсти във въздуха. — Детска игра.

— Шахид, къде да търсим? — попита Джесъмин. — В Планината ли?

— Черна майко, не — усмихна се Аалеа. — Аз отдавна съм изцедила всички тайни от тези стени. Не, искам нещо ново, миличка. Нещо, което да ме топли нощем.

— И къде ще открием такива тайни, ако не тук? — обади се Мия.

— В извора на всички тайни, разбира се. Неговото разядено сърце е разтворено широко към небето…

Сърцето на Мия се развълнува. Имаше само едно място, за което Аалеа намекваше. Изворът на всички тайни. Началото на всички интриги в републиката.

Божигроб.

Ала Градът на мостовете и на костите бе отвъд океана. На Мия щяха да й бъдат нужни осем седмици с кораб и още една през пустинята с кракените, за да се добере до него.

Как, в името на Пропастта, ще стигнем там?

 

 

Аалеа поведе момичетата в недрата на Планината, подминаха виещите се тунели, които отвеждаха към Стаята с лицата на Мариел, и влязоха в гранитни коридори, където Мия стъпваше за първи път. Камъкът бе гладък като стъкло, температурата — по-висока, отколкото горе. Въздухът бе влажен и тежък и колкото по-навътре навлизаха, с всеки дъх Мия се уверяваше, че надушва…

Възможно ли е?

Коридорът свърши в огромна зала, осветена от алхимични глобуси. В пода бе издълбан десетметров триъгълен басейн. На всеки връх в камъка бяха гравирани тайнствени символи. А в самия басейн?

— Кръв — отрони Мия.

Колко дълбок беше, не можеше да каже, но повърхността му се надигаше като бурен океан. Мия огледа стените и видя издълбани карти в гранита. Градове. Държави. Цялата република и всичките й столици; замъкът Леш, Елай, Прасило и Божигроб. До тях, между тях, още магически знаци, от които очите я заболяха. Освен медно-лепкавият мирис на кръв във въздуха се усещаше и мазният аромат на магьосничество.

— Чираци — изрече тих глас. — Добре дошли.

Стройната фигура на Говорител Адонай излезе на светлината. В контраст с безцветната му кожа, той носеше черни кожени бричове, спуснати мъчително ниско на кръста му. Голите му ръце и тяло бяха изписани с кървави пиктограми. Бялата коса бе вчесана назад над изваяното чело, розовите очи под него изглеждаха леко кървясали.

Нова мъртвешка красота грееше в мрака долу.

— Велики Говорителю — Аалеа целуна Адонай по бузите, без да я е грижа за кръвта, — готово ли е всичко?

— Градът на мостовете и костите чака. — Очите на Говорител Адонай огледаха насъбралото се множество. — Само доните ли тази вечер?

— Доновете утре.

— Както желаеш.

Аалеа се обърна към момичетата.

— Свалете накитите си, мили мои. Без пръстени и дрънкулки. Без остриета и катарами. Нищо, познало свежестта на живота, не може да мине по този път.

— Ако се свените от голата си плът, загърнете се с коприната. — Говорител Адонай посочи леко към закачалка с рокли до една от стените. — Бъдете сигурни, че не притежавате нищо, което вече да не съм виждал. При все това ще трябва да се премените от другата страна.

От другата страна? Какви, в името на ’паст, ги говори той?

Въпреки неизказаните си опасения и въпросите, които измъчваха ума й, Мия свали ботушите си и колана. Измъкна ризата през главата си и лицето й се сви от внезапната болка в ръката. Но когато извади камата от кожения й калъф на китката си, тя се поколеба. Години бе се трудила, за да си я върне от Меркурио. И да я остави сега тук…

Адонай погледна Мия в очите, дари я с ленива, красива усмивка.

— Острието ти е от гробнакост, нали?^[53]

— Да.

— Тогава го вземи. — Говорител Адонай килна глава. — Но ако желаеш да го оставиш тук, не се бой. Никой сред живите не би имал куража да ограби килията на паяка.

Мия погледна алените знаци по лицето на Адонай, басейна от кръв, който кипеше и се плискаше като яростно червено море, и му повярва. Но все пак остави острието в калъфа на китката си, а останалите си вещи прибра в гранитните ниши за тази цел. Когато се съблече по копринената камизола под кожените си дрехи, тялото й настръхна.

Адонай коленичи на върха на триъгълния басейн с обърнати нагоре длани. Кимна на Аалеа. Тя свали дрехата от раменете си и разкри светлата гладка кожа. Мия не можеше да откъсне очи от нея, поразена от пълната липса на срам у жената. Дългата й коса се разля по млечнобелите извивки на гърба й като река от нощ. Аалеа влезе гола в червеното море. Отначало басейнът изглеждаше дълбок само няколко сантиметра, но скоро жената газеше до кръста, а косата й се стелеше в кръвта зад нея.

Адонай говореше тихо, очите му се обърнаха навътре. В стаята стана горещо, мирисът на мед и желязо се усили. И тогава кръвта се завъртя.

Плискаше по ръба на басейна, вихреше се в кръг по посока на часовниковата стрелка. Нашепванията на Адонай се превърнаха в нежна, умолителна песен, а водовъртежът се извиваше все по-стихийно. Бялото на очите му стана кървавочервено. Устните му се извиха във възторжена усмивка. Мия гледаше с широко отворени очи, езикът й пареше от вкуса на магията.

Аалеа допря ръцете си с дланите нагоре. Затворени очи, лицето — вдигнато и ведро. И тогава, без предупреждение, тя изчезна. Аалеа се остави на водовъртежа да я повлече надолу. Без съпротива. Без звук.

После се успокои. Кръвта отново се разля, люшкаше се на малки разпенени вълни. Тишината увисна в стаята като труп на предател.

— Следващата — изрече Адонай.

Мия погледна Ашлин. Карлота. Джесъмин. Бел. По лицата им се четеше колебание. Никоя не бе виждала такова магьосничество. Дъщери, от хиляда години никой извън тези стени не бе го изпитвал. Но както винаги, в гърдите на Мия нямаше страх даже когато трябваше да има. Сянката й въздъхна, преситена.

Тя влезе безмълвно в басейна с гъстата и топла кръв между пръстите й. Камъкът бе гладък и трябваше да стъпва бавно, за да не се подхлъзне, навътре, в средата, до кръста. Адонай подхвана отново нашепванията си, приливът пак се завихри, по-бързо и по-бързо, с Мия в сърцето му. Усети се замаяна, затвори очи срещу алхимичните светлини, разперила ръце за равновесие. Вонята на кръв изпълваше ноздрите й. Стаята край нея се люшна. И тъкмо когато се канеше да извика, пропадна, бе засмукана надолу, надолу, надолу в гигантско подводно течение.

Червени вълни се разбиваха над главата й, целият свят се въртеше, преобръщаше, кипеше. Остана без дъх. С кръв в устата. Наоколо — околоплодна тъмнина, глух пулс на огромно, далечно сърце, приглушен от топлокръвния мрак, който бе я погълнал. Отроче в непрогледна утроба. Плуваща все нагоре, към светлина, за която не се знаеше дали съществува. Докато накрая…

Накрая…

Изплува.

Мия изхвръкна на светлината. Задави се. Запъхтя се. Нежни ръце я поеха, тихи гласове я утешиха, че всичко е наред. Изчисти гъстото и лепкаво нещо от очите си и видя, че стои в дълбок до кръста басейн със съсирена кръв. Двама мъже с алхимичните обгаряния на бивши роби стояха до нея и я придържаха, за да не падне. Помогнаха й да се изкачи по мраморните стъпала и я подкрепяха, щом се подхлъзнеше или залитнеше. От главата до петите беше в кръв, която капеше по камъка, а косата и камизолата й бяха залепнали за кожата й. Миглите й бяха се слепили.

— Зъбите на Гърлото — изхриптя тя.

Увиха я в мек плат и един от ръцете я отведе в голямо преддверие. Там Шахид Аалеа се къпеше във втората от три триъгълни вани. Плакнеше косите си с черпаци топла, благоуханна вода. Парата бе пропита с аромата на цветя, но под него Мия надуши смърт. Кръв. Карантия и говна.

— Измий се в първата — Аалеа посочи вана с кървави петна във водата. — Насапунисай се във втората. Изплакни се в третата.

Мия кимна безмълвно, свали подгизналата си дреха и влезе в първата вана. Аалеа се киснеше в третата, а Мия влизаше във втората, когато Ашлин пристигна, залитайки в стаята, червена от глава до пети, а ярките й сини очи примигваха сред маската от лепкава кръв.

— Това беше нещо ново — рече тя.

Аалеа се засмя, надигна се от парата и надяна копринена роба. Посочи врата, която водеше към стаята.

— Когато свършите, там ще намерите дрехи, мили мои.

Жената се усмихна и затупурка с боси крака. Ашлин свали долната си дреха и скочи във ваната. Потопи главата си под повърхността и ваната стана тъмночервена. След малко се показа, захвърля пръски и изтри пурпурната вода от очите си.

— Това значи е кървавата пътека — обясни тя.

— Така ли го наричат?

— Да — момичето наклони глава, за да изтръска водата от ушите си. — Татко казва, че по този начин последователите се придвижват из републиката. Във всеки голям град има църква на Майката. Стига да имат вана с кръв, Адонай може да ни преведе до всеки един. До всичките.

— Искаш да кажеш, че учителят ми ме накара да прекося Шепотната пустош напразно?

Аш сви рамене.

— Те не пускат всеки, Корвере. Адонай трябва да ти позволи да прекрачиш прага. Червената църква няма да издаде на кой да е от бъдещите чираци, че могат да използват ашкахски говорител с кръвта. Ако Сенатът научи, няма да се спре пред нищо, за да го спипат. Представи си, ако републиката може да мести армиите си, където поиска по света?

— Но на нас се довериха. А ние сме чираци едва от месец-два.

Аш сви рамене.

— Зъбите на Гърлото, откъде я взимат? — пророни Мия. — Тук сигурно има тонове кръв.

Ашлин изви вежди.

— Скоро ще разбереш.

— Няма да ми хареса, нали?

Ашлин се засмя и потъна под кървавата вода.

 

 

— От Свинекланицата, естествено — рече тихо Мия.

Тя погледна морето от бекон, който се готвеше на бавен огън, и гнусните парченца дойдоха на мястото си.

От детството си под Хълбоците знаеше, че четири кланици обграждат божигробския Залив на касапите — четири планини от карантии и смрад, които бълваха прясно месо в чиниите на богаташите, а остатъците изливаха в залива. В две от тях се колеха говеда, третата беше за екзотични меса, а четвъртата — само за прасета. Известна като Свинекланицата, тя беше сравнително малка и по-добре уредена от другите. Ръководеше се от човек, известен само като Бекона и тримата му синове, Шунката, Пачата и Прасчо, и се славеше сред божигробските реброродени с най-крехката рибица в цяла Айтрия, а сред типовете с по-съмнителен морал — като отлично място, където можеш да се отървеш от нечие тяло, ако се случи да убиеш човек, представляващ интерес за луминатите^[54].

Момичетата носеха прости кожи и наметала, бяха въоръжени с обикновени, но практични ножове от голямата оръжейна на банята. После ги отведоха нагоре по спираловидно стълбище. Вонята на карантии и изпражнения бе се усилила; накрая излязоха на площадката над мястото, където колеха прасетата. Беше късно и касапите бяха се прибрали по домовете си за нивганощта, но куп прасета се въртяха в огромна кошара. По окървавения под отдолу Мия видя улеи, които несъмнено водеха до басейна в подземието. Момичето събра две и две и откри, че намразва математиката.

— Току-що се окъпахме в свинска кръв — рече Карлота с гримаса.

— Може би и човешка — додаде Мия.

— Кажи ми, че се шегуваш.

Мия поклати глава.

— Голяма част от божигробските браави изхвърлят тук труповете си, когато искат да избегнат въпросите.

Карлота я изгледа. Мия сви рамене.

— Гладните прасета ядат почти всичко.

— О, мътните ме взели! — изстена момичето и изцеди косата си.

— Собственикът Бекона и синовете му са ръце на Църквата — обясни Аалеа. — Парите, които изкарват от местните браави, помагат в божигробските операции. И трябва да призная, че иронията е разкошна. Питам се дали градските реброродени ще продължат да обичат крехката рибица на Бекона, ако знаеха какво точно ядат свинете, от които я режат.^[55]

Карлота се намръщи и стисна по-здраво плитката си.

— Кръвта си е кръв, миличка — усмихна се Шахид Аалеа. — Свине. Просяци. Говеда. Крале. За Девата няма значение. Петната са едни и същи. Измиват се по един и същи начин.

Мия надникна в очите на жената. Отвъд чернилото и боите. Отвъд мрачната красота. Не беше трудно да си помисли за нея, че говори така от коравосърдечие. Белегът на десетките убийства изцедили цялата й човечност, както бе предупредила Наев. Ала нещо друго подтикваше Шахида на Маските да служи на Благословеното убийство. Нещо много по-страшно, защото Мия не го споделяше напълно.

Преданост.

Всъщност тя не знаеше дали вярва истински. Дали боговете на Светлината в небето я наблюдават? Дали майките на Нощта броят греховете й? Ако вълните погубят някой моряк, дали е защото Девата на Океаните не е получила подходящо жертвоприношение, или защото Девата на Бурите е била в лошо настроение? Или е било случайност? Съдба? И не беше ли глупаво да мислиш другояче?

Някога вярата й не беше толкова колеблива. Някога Мия вярваше с жарта на свещеник. Молеше се на могъщия Аа, на четирите Дъщери, на всеки, който би я чул. Убождаше пръстите си с игли и гореше малки кичури от косата си като жертвоприношение. Затваряше очи и се молеше Той да върне майка й у дома. Да запази живота на брат й. И някой ден, някой ярък, хубав ден, пак да ги събере. Всяка нивганощ, преди да се покатери в леглото си над магазина на Меркурио, тя се молеше.

Всяка нивганощ до пъленмрак на четиринадесетата година от рождението й.

А оттогава?

Не поглеждай.

— Вървете, милички. Донесете ми тайни. Хубави тайни. Върнете се тук преди края на нивганощта с джобове, пълни с шепоти. И докато сте навън под погледа на Аа, нека нашата Благословена дева бди над вас и ви закриля от проклетата му светлина.

— Дево, закриляй ни — повтори Аш.

— Дево, закриляй ни — изрекоха и другите.

Мия затвори очи. Сведе глава. Престори се, че отново е онова четиринадесетгодишно момиче. Момичето, което вярваше, че молитвите могат да променят нещо, че боговете са загрижени за хората и накрая все някак всичко ще дойде на мястото си.

— Дево — прошепна тя, — закриляй ни.

Всяко момиче щеше да бъде оценявано според тайните, които щеше да донесе, а за съвместна работа награда не се даваше. Ето защо, макар Аш да беше страхотна компания, а Мия бе започнала да харесва и Карлота, при първа възможност момичетата се разделиха. Мия познаваше квартала на пристанището, както тринадесетгодишно момче познава собствената си дясна ръка. Започна да се промъква напред-назад през лъкатушните улички и проходи, докато се увери, че никой от другите не я следи.

Странно беше отново да върви под светлината след месеците вечна тъмнина. Ослепителните лъчи й причиняваха болка и макар сянката й да беше остра, черна и дълбока, тук, за разлика от вътрешността на Тихата планина, усещаше близостта на мрака по-смътно, а контролът й бе по-слаб. Тя бръкна в наметалото си и си сложи чифт очила с лещи от азурит и телени рамки, които бе задигнала от оръжейната.^[56]

— къде отиваме…? — попита шепот от краката й.

— Щом Аалеа иска тайни — усмихна се Мия, — ще й ги занесем.

Вървеше през предградията, по мостове и стълбища. Вонята от залива се усещаше по-слабо. Нивганощ бе известена и улиците пустееха. Патрули от луминати с червени плащове стъпваха тежко нагоре-надолу по ветровитите широки пътища, по ъглите стояха звънари и обявяваха часа над воя на вихрушката, но освен тях повечето граждани бяха се прибрали по домовете си за вечерта. Само със Саан в небето времето ставаше мразовито, а вятърът хапеше остро. Мия премина покрай криволичещите канали с приведени рамене и накрая пристигна в бедняшкия квартал, където бе се спасила. Уличките, опасващи пазара на Малкия Лийс.

Саан стоеше ниско и сенките се издължаваха. Тя се загърна в мрака и започна да се прокрадва от един ъгъл към друг, покрай просяци и момчетии, които се препираха я за открадната плячка, я за игра на зарове. Малко светилище на Девата на Огъня беше поместено в една от стените, а статуята на Тсана бе обградена от покапали свещи. Богиня на воините и войната, нейните храмове бяха пръснати из целия Божигроб; но даже в мирно време се намираха купища маловажни недоволства и конфликти, в които хората молеха Тсана да вземе страна. Ала точно това светилище беше празно.

Мия отгърна плаща си и се огледа дали наоколо е чисто. Щом остана доволна, завъртя статуята на североизток. Зарови пръсти в пепелта, коленичи в основата на светилището и между краката на статуята написа с въглен числото 3 и думата кралица. После пак се уви в сенките и хукна към Пазара.

Закрачи дебнешком през Хълбоците, покрай уличните музиканти и претъпканите вертепи, кимайки по пътя си вежливо на патрулите от луминати. Прекоси Моста на неспазените обещания^[57]. Един старец караше красива гондола по канала и пееше припева на „Mi Aami“ с дълбок, печален глас.

— къде отиваме сега?

— В Ръката с Щита.

— мразя щита…

— Не идвай, ако не искаш.

— … каза свещеникът на прислужника в олтара…

Ръката с Щита се намира в горната източна част на Божигробския архипелаг и се състои от пет основни острова. Както много райони в метрополиса — Хълбоците, Долната земя, Гръбнака — той е кръстен така по една проста причина; ако бяхте дарени с крила, благородни ми приятели, или отгърнете на картата в началото на книгата, ще забележите, че контурите на Града на мостовете и на костите забележително приличат на легнал по гръб безглав мъж.

Щитът приютява административните сгради, удивителен брой катедрали и е вход към огромния акведукт на Божигроб. Островите подслоняват главната квартира на луминатите, Белия палат, заедно с два от десетте божигробски военни пехотинци. Железните гиганти се извисяват над околните сгради, свили пръсти в титанични юмруци.

Мия стигна голямата статуя в сърцето на Щита — Piazza D’Vitrium. Кимна любезно на стражата отвън, подмина Белия палат с набраздените гранитни колони и великолепни сводове и високата статуя на Аа отпред. Всевиждащия бе облечен с бойни одежди, меч и вдигнат щит. Мия си спомни срещата в Залата на Джобовете и извърна очи от Троицата, изрисувана върху нагръдника му.

Приближи се до спретната таверна на края на площада. На табелата над вратата пишеше „Леглото на кралицата“^[58]. След като бавно огледа уличките наоколо, тя влезе и си намери маса в един мрачен ъгъл. Поръча си уиски, когато уморената на вид прислужница дойде да я попита какво желае. Щом седна, близките катедрали биха дванадесет.

— почва се…

— Ш-шт.

— казах ти, че ненавиждам това място…

Честно казано, на Мия й харесваше камбаненият звън. Нотите се преплитаха, блъскаха се една в друга, а спящите гълъби литнаха от камбанариите в небето. Стражите пред Белия палат се смениха, щом удари часът; патрулите луминати с бели брони и червени плащове се залюшкаха като вълни навън и навътре. Спомни си баща си, облечен със същите цветове, хубав и висок до небето. Гаврътна уискито и си поръча ново.

А сетне зачака търпеливо.

Часовете се нижеха. Камбаните удариха един, после два. Отпиваше бавно от чашата, вслушваше се в тихите разговори на малцината посетители, които още не спяха в този час. Чудеше се къде ли са отишли другите момичета и какви ли тайни ще узнаят. Когато камбаните най-сетне удариха три, звънчетата над вратата пропяха и вътре влезе мъж с триъгълна шапка и дълго кожено палто. Щом го зърна, стомахът й се обърна, а устните й се извиха в усмивка. Той огледа таверната и забеляза Мия в ъгъла. Поръча си греяно вино и докуца до масата. Бастунът му тропаше по дъските.

— Здравей, гардже — поздрави я Меркурио.

Прислужницата се появи с виното и Мия си наложи да стои мирно, докато го поднесе. Когато останаха насаме, тя стисна ръката на стареца, вън от себе си от радост, че пак го вижда.

— Шахид — прошепна.

— Лицето ти изглежда… различно. — Той се смръщи. — По-хубаво.

— Да можех да кажа същото за теб — усмихна се тя.

— Все същата умница отвътре — Меркурио подсмръкна. — Няма да те обиждам с въпроса дали са те проследили. Избрала си чудесно местенце за тайна среща.

Тя кимна към Белия палат от другата страна на площада.

— Шансът да налетя на някоя от другите в тази част на града е малък.

— Виждам, че още не са ти светили маслото.

— Не защото не опитаха.

Старецът се усмихна.

— Паякоубийцата, а?

Мия примигна.

— Знаел си какво ще ни причини, така ли? Защо, в името на ’паст, не ме предупреди?

— Не знаех със сигурност. Всяка година променят изпитанието. Но и без това посветените дават клетва да пазят тайна, а ако ти беше се държала така, че все едно знаеш какъв удар се подготвя, те щяха да се досетят. — Старецът подсмръкна. — Пък и явно съм те научил на това, което е трябвало. Нали още си жива.

Мия размърда устни, но така и не намери какво да отговори. Старецът бе казал истината. В края на краищата беше й дал копие на „Алхимични истини“. Слава на Гърлото, че бе чела повече, отколкото другите в групата…

— Вярно — измънка накрая.

— Е, какво те води обратно в Гроба? Аалеа ли?

— Да.

Меркурио кимна.

— Късметлийка си. Всяка година променят града. Тук не можеш да хвърлиш камък, без да уцелиш слух. В моя випуск старият Шахид Телоний ни прати в проклетото Прасило. Представи си да се ровиш за клюки сред стадо жени на дюимерски рибари…

— Никога не ме е бивало много в научаването на тайни.

— Не е ли редно тогава да се упражняваш навън?

— Надявах се да ми заемеш една, та да прекарам времето на чашка с теб.

Меркурио се засмя и сините му очи се сбърчиха. Сърцето на Мия се сгря, че пак го вижда. Макар да бяха минали едва три месеца, откакто замина, трябваше да признае, че чудатият стар кучи син й липсваше. Тя започна тихо да му разказва за Църквата, за Планината, за сблъсъка й със Солис.

— Да, той е таралеж в гащите. Но дяволски добър с меча. Внимавай в уроците му.

— Трудно ми е да науча нещо, след като не мога да присъствам в часовете му. — Тя поднесе ръката си. Лакътят бе добил прекрасен жълто-сивкав оттенък. — Цяла вечност не може да заздравее.

— Глупости — изрече Меркурио. — Дори не е посинял. Още утре се връщаш в залата.

Мия понечи да му възрази, но старецът повиши глас.

— Солис хубаво те е напердашил. Вземи си поука. Понякога слабостта е сила. Недостатъкът е предимство. Ако имаш достатъчно акъл да го използваш.

Мия прехапа устни. Кимна бавно.

— Някаква вест от Скайва, откакто заминах?

— Ами иска да остане единствен консул за четвърти път, но това не бива да учудва никого.

— Все още ли се позовава на властта в извънредни случаи? — Мия поклати глава. — Бунтът на Кралесъздателите бе потушен преди шест години. Топките на това копеле…

— Сигурно не му е било лесно да убеди сената, че кризата не е отминала, но когато убиец се опита да отнеме живота на главата на републиката в катедрала, пълна със свидетели, това улеснява задачата му. Клането по пъленмрак промени играта. Сега ще ти трябва проклета армия, за да стигнеш до него. Не отива да пусне една вода, без отряд луминати да държат гърнето му.

Мия сръбна от уискито с очи, вперени в масата.

— Естествено, кардинал Дуомо още е край него като кърмаче на цицката на майка си — измърмори Меркурио. — А духовниците му проповядват от амвоните, славят нашия „божествен консул“ и неговата „златна ера на мира“. — Старецът се подсмихна. — Повече прилича на златна ера на тиранина. По-близо сме на трона да седне нов задник, отколкото когато Кралесъздателите вдигнаха армията си. Но простолюдието поглъща жадно лъжите. Мирът означава стабилност. А стабилността означава пари. Скайва е почти недосегаем.

— Дай ми време. Аз ще стигна до него. И няма да съм мила.

— О, да, какво ли би могло да се обърка?

— Скайва трябва да умре, Меркурио.

— Ти гледай уроците си — изръмжа старецът. — Близо си до посвещението. Изпитанията на Църквата ще стават по-тежки, а оттук до края има безброй начини да те заровят. Ще се тревожиш за Скайва, когато станеш острие, не и преди това. Защото само едно завършено острие ще може да го убие.

Мия сведе очи. Кимна.

— Ще стана острие. Обещавам.

Меркурио я погледна, очите му, родени да гледат навъсено, се смекчиха в краищата.

— Как върви в Планината?

— Добре — тя сви рамене. — Ако не броим отсичането на ръката.

— Скоро ще започнат да ви карат да правите разни неща. Тъмни неща. За да докажете предаността си.

Усмивката на Мия се стопи.

— Ръцете ми вече са изцапани с кръв.

— Не говоря за убийството на тези, дето заслужават, гардже. Ти отне живота на човека, обесил баща ти. Това би било лесно и за най-крехките от нас. — Старецът въздъхна. Погледна разперените си пръсти. — Понякога се питам дали постъпих правилно. Като те прибрах. Като те научих на всичко това.

— Ти сам го каза — изсъска Мия. — Скайва е долен тиранин. Трябва да умре. Не само заради мен. Заради републиката. Заради хората.

— Заради хората, а?

Тя се пресегна през масата и стисна ръката му.

— Мога да се справя, Меркурио.

— Да — кимна той. Гласът му внезапно бе станал дрезгав. — Знам, момичето ми.

Изглеждаше по-уморен от всякога. Бремето на живота се трупаше ден след ден. Кожата му приличаше на хартия. Очите му бяха кървясали.

Колко остарял изглежда.

Меркурио се покашля, пресуши остатъка от виното.

— Аз ще си тръгна пръв. Дай ми десет минути.

— Да.

Старият убиец се усмихна, повъртя се неуверено. Мия успя да се удържи да не скочи и да го прегърне. Той направи същото, взе си бастуна и й кимна. Обърна се, направи крачка към вратата и внезапно спря.

— ’Паст и кръв, почти забравих.

Бръкна в палтото си и извади малка дървена кутийка, запечатана с лой. Мия позна магическия знак, обгорен в дървото. Спомни си магазинчето, откъдето старецът някога си купуваше пуретите. Спомни си първата вечер, когато й даде да пуши. Седеше на парапетите на бойните кули над форума. Ръцете й трепереха. Пръстите й бяха изцапани с кръв. Четиринадесетгодишна.

Не поглеждай.

— „Черен Дориан“ — усмихна се тя.

— Хартия. Тютюн. Дърво. Ще издържат разходката. Спомням си онзи път, когато се опита да ги спреш. Помислих си, че е по-добре да си имаш за там.

— Да — Мия се усмихна, взе кутийката с парещи очи. — Благодаря ти.

— Пази си гърба. И предницата. — Махна неопределено. — И всичко останало.

— Винаги.

Старецът нахлупи ниско триъгълната си шапка, вдигна яката си. И без повече думи, накуцвайки, излезе на улицата. Мия го проследи, отброявайки наум минутите. С очи към стареца, докато той се отдалечаваше.

Скоро ще започнат да ви карат да правите разни неща. Тъмни неща. За да докажете предаността си.

По улицата приближаваше шумна група мъже с белите брони и червените наметки на луминатите. Смехът им привлече погледа на Мия — млади лица и приятни усмивки. Щом службата им беше толкова близо до Палата, сигурно всичките бяха синове на реброродени. Щяха да изкарат две-три години в Легиона, за да улеснят политическите амбиции на семействата си. Ако обстоятелствата бяха се стекли другояче, тя щеше да е сгодена за някое момче като тези. Щеше да живее в охолство и за миг нямаше да…

— Простете — изрече глас.

Мия се извърна от прозореца и примигна. Един от луминатите стоеше над нея. Ослепителна усмивка и зъби на богаташ.

— Простете ми, мидоня — поклони се младежът. — Забелязах, че сте седнали сама и си помислих, че това е престъпление срещу самата Светлина. Питах се дали ще ми позволите да ви правя компания?

Космите по врата на Мия настръхнаха, пръстите й се свиха конвулсивно. Ала осъзна, че изглежда като реброродено момиче, което пие самотно. Спомни си трудно научените уроци на Аалеа за обаянието, приглади перушината си и показа най-хубавата си усмивка.

— О, звучи прекрасно. За мен е чест, сър, но се боя, че тъкмо си тръгвах.

— Едно питие? — момчето вдигна вежди с надежда. — Не съм ви виждал тук.

— Извинявам се, сър — Мия стана от масата. — Но наистина трябва да тръгвам.

— Стойте — момчето й препречи пътя от сепарето.

Мия се опита да потисне растящия си гняв. Да не повишава глас. Сведе очи.

— Извинете, сър, но сте застанали на пътя ми.

— Аз просто се държа приятелски, момиче.

— Така ли му казвате, сър? — Очите на Мия светнаха и гневът й най-сетне се показа. — Някой друг би казал, че се държите като задник.

Лицето му се покри с петна от гняв — избухливата ярост на момче, свикнало да се налага. Сграбчи Мия за китката и я стисна здраво с ръкавицата си.

Тя можеше да му счупи челюстта. Да го настъпи по пръстите и да забие коляно в топките му. Но това щеше да я бележи като момиче, което знае Песента, а тя се намираше в кръчма с половин дузина от неговите приятели все пак. И тъй Мия реши да извие ръката си, както бе я учил Меркурио, да блъсне момчето и да се отскубне от желязната му хватка.

Копчетата на ръкавелите й изхвръкнаха. Платът се раздра. Калъфът на китката й се изви, кожата се скъса шумно и камата й от гробнакост изтрака на пода.

Тежка ръка удари момчето по тила, гласът на пушач изръмжа:

— Остави момичето намира, Андио. Дошли сме, за да пием, не да гоним гълъбици.

Момчето и Мия погледнаха над рамото му и видяха над младия войник да се извисява по-възрастен мъж с униформата на центурион. Беше едър човек с мрачно, белязано лице.

— Простете ми, центу…

Със звънко дрънчене центурионът изрита напред по-младия мъж, скръсти ръце и го изгледа намръщено, докато момчето се върна при другарите си. Беше широкоплещест, явно ветеран, едното му око бе покрито с парче черна кожа. Доволен, центурионът чукна по ръба на шлема с перото и извинително кимна на Мия.

— Простете нахалството на войника ми, доня. Дано не ви е наранил?

— Не, сър — тя се усмихна, сърцето й се успокои. — Благодарности, центурион.

Мъжът кимна, наведе се и вдигна камата на Мия. С лек поклон поднесе на предмишницата си. Момичето се усмихна по-широко, направи реверанс с невидимите си поли и взе камата. Но докато я пъхаше в ръкава си, очите на мъжа проследиха острието, враната, изваяна на дръжката. Дълбока бръчка пусна корени на челото му.

Лицето на Мия пребледня.

О, Дъщери!

Сега го позна. Бяха минали шест години, но тя не бе го забравила. Беше се подпрял на бурето, в което бяха я натикали, с красивите си сини очи и усмивката на човек, който извива вратленцата на малките кученца за развлечение.

— Зъбите на Гърлото — изрече тихо първият. — Та тя не е на повече от десет.

— Никога няма да стане на единадесет. — Въздишка. — Стой мирно, момичето ми. Няма дълго да боли.

Центурионът вече не се усмихваше.

Мия се завъртя около масата, събори празната си чаша. Направи нов припрян реверанс и опита да изтича до вратата, но също като войника преди това, центурионът препречи пътя й от сепарето. Единственото му синьо око се присви. Пръстите му попипаха коженото парче върху прободеното толкова отдавна око. На лицето му се изписа недоверие.

— Не може да бъде…

— Извинете ме, сър.

Мия се опита да си пробие път със сила, но центурионът хвана ръката й и я стисна здраво. Мия с мъка сдържаше раздразнението си, защото смяташе, че все още ще може да се измъкне с блъф. Офейкаше ли като подплашена сърна, щеше да привлече внимание, а при близостта на Белия палат вниманието означаваше неприятности. Мъжът обаче изви ръката й, погледна камата в калъфа на китката й още веднъж, враната, издялана на дръжката с малките й кехлибарени очи.

— ’Паст и долна кръв — изсъска мъжът.

— Центурион Алберий? — провикна се унизеното от Мия момче. — Всичко наред ли е?

Центурионът впери поглед в нея. Усмивката на удушвача на кутрета най-сетне грейна.

— О, всичко е съвсем наред.

Коляното на Мия се блъсна в слабините му, лакътят — в брадичката му. Центурионът извика, шлемът му изхвърча и той падна назад, а Мия прелетя над тялото му и хукна към вратата. Легионерите видяха как командирът им се просна като циврещ чувал с картофи, но бързо се съвзеха и изтичаха на улицата след побягналото момиче. Мия чу надуването на свирките, гневни викове, бягащи крака.

— От всички възможни кръчми в Божиград — изрече тя задъхано. — Ама че късмет!

— ти избра кръчма точно до палата…

Тя нахлупи качулката си, сви от главната надолу по една крива уличка, прелитайки над боклуци и пияници, захарни момичета и момчета за наслада. Още стъпки зад нея, още свирки, още мъже. Изкорубен калдъръм под ходилата й, стените наоколо я приклещиха. Излезе на малък площад, който нямаше и десет крачки по дължина, а в средата му клокочеше стар фонтан. Отгоре му стоеше богинята Трелена, робата й бе направена от разбиващи се вълни, обградени от свещи и дарове. Мия се свря пред един малък вход, наметна се с плаща от тъмнина и целият свят потъна в мрак и сенки.

Чу се шум от приближаващи стъпки. Тежки ботуши. Десетки. През наметалото си тя зърна неясно как дузина луминати, наизвадили ярката си слънчева стомана, профучаха край нея и излязоха на площадчето. Щом не я видяха никъде, се разделиха на три групи и хукнаха оглушително във всички посоки. Мия остана притихнала, с Господин Благ в краката й — петно на вратата. Почака малко и още една група войници премина край нея с викове и блъскане.

Най-сетне тишина.

Отдели се бавно от вратата, тръгна опипом край стената под наметалото си. В час като този й беше трудно да вини Майката, че я е белязала — ако действително това бе направила. Колкото до магията, способността й да се препъва почти сляпа и почти невидима й се струваше много далеч от магьосничествата на Адонай и Мариел. Но всеки плащаше цената си. Адонай жадуваше онова, дето можеше да контролира. Мариел тъчеше плътта на другите и разрушаваше своята. А Мия ставаше невидима, но през това време не виждаше почти нищо…

Тя вървеше пипнешком през лабиринта от улички и пасажи, но не познаваше така добре Щита, колкото Малкия Лийс. Даже с Господин Благ, който крачеше отпред, с това темпо щеше да й отнеме часове да се върне в Свинекланицата. И тъй, накрая свали сенките, нахлупи ниско качулката и се запъти към най-близкия главен път. Щом излезе там, прекоси три моста до Сърцето, сетне надолу до Долната земя, заобикаляйки отдалеч всеки луминат. Срещата с удушвача на кученца беше я разстроила. Заляха я спомени. Майка й в оковите. Братчето й, което пищи. Денят, в който целият й свят се разпадна. Трябваше да се завърне в Планината, да избяга от тези копелета и слуги на Слънцата.

Спря, колкото да помисли.

Да си поеме дъх.

Ако не търсеше непременно големи групи мъже с лъскава бяла броня, размахващи горящи мечове, сигурно щеше да забележи слабата фигура, облечена в сиво като хоросан, която тръгна по дирите й, още щом влезе в пристанищния квартал. Сигурно щеше да забележи шайката от млади мъже, които вървяха по дъсчената пътека насреща й и кимнаха на фигурата зад гърба й. Сигурно щеше да забележи, че носят войнишки ботуши. Че под наметалата им подозрително изпъква нещо с формата на палки.

Сигурно щеше да забележи всичко това, преди да е станало късно.

Но тогава стана късно.

17.
Стомана

Силен плесник.

Пръски и стенание.

— Събуди се, миличка.

Мия отвори очи и тозчас съжали. Ослепителна болка разряза челото й чак до основата на черепа. Кратки проблясъци в съзнанието й. Група мъже. Тояги. Окови. Тежка борба. Ножът й проблясва. Многократни удари. Ругатни. Кръв в устата й.

После чернило.

Сгърчена от болка, тя се огледа. Каменни стени. Метална врата с решетъчно прозорче. Бяха я сложили на тежък железен стол. Ръцете, оковани зад гърба й. Господин Благ се спотайва в сянката й и поглъща страха й. Не е сама.

Никога сама.

— Събуди се.

Нов плесник през лицето изви главата й настрани. Провиснала и мокра, косата й лепнеше по кожата. Опита се да изрита с крака, но и те се оказаха оковани.

— Будна съм, шибано копеле!

Мия погледна нагоре към мъжа, който бе я зашлевил. Туловище от мускули, метър и осемдесет високо и почти толкова широко. Повече белези по лицето, отколкото здрави места. Зад него стоеше още един мъж — с гладко лице и добре сложен, с мъртви, празни очи. И двамата носеха бели дрехи. Вързани на тежки железни вериги, на вратовете им висяха копия от евангелията на Аа. Капчици кръв по ръкавелите им.

— О, плява — пророни Мия.

Изповедници…^[59]

— Да — обади се мъжът с мъртвите очи.

Белязаният обиколи бавно килията и застана зад Мия. Момичето изви врат и видя дълга, груба маса с наредени инструменти. Клещи. Ножици. Менгеме за палци. Мангал с горящи въглени. Поне пет различни вида чукове.

Без страх в корема. Без неувереност в гласа. Гледаше втория мъж в мъртвите му очи.

— С какво мога да ви помогна, добри братко?

— Ти си Мия Корвере.

Откъде знаят името ми?

— Да.

— Дъщеря на Дарий Корвере, обесен по заповед на Айтриянския сенат преди шест години.

Центурионът… Алберий… как е успял да извести толкова скоро Скайва?

— Да.

Тежки ръце се опряха на раменете й, стиснаха я здраво.

— Издънката на Кралесъздателя — чу се гласът на белязания зад нея. — Убий ме, ако това не е удоволствие, братко Микелето?

Без да откъсва поглед от лицето на Мия, мъжът с мъртвите очи се усмихна.

— О, рядко удоволствие, братко Сантино. Коремът ми пърха от радост.

— Не съм извършила престъпление — каза Мия. — Аз съм богобоязлива дъщеря на Аа, братко.

Нареченият Микелето спря да се усмихва. Плесникът му запали звезди в мрака в главата й. Тя клюмна, глухи звънци зазвъняха в черепа й. Ръмженето на Микелето пресече бученето в ушите й:

— Произнесеш ли пак името му, момиче, ще отрежа безбожния ти език с проклетия нож за масло и ще го сваря в чая си.

Мия дишаше дълбоко. Чакаше болката да отшуми. Умът й се блъскаше. Окована. Превъзхождат я числено. Нямаше представа къде се намира. Отникъде помощ. Била е и по-зле, вярно. Но, Дъщери, този побой здраво тичаше към второто място…

Тя отметна косата от очите си, погледна изповедника, който бе се надвесил над нея.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Да пристигна? — Мия поклати глава. — Братко, аз цял живот съм живяла…

Мия изсъска от болка, когато Сантино я сграбчи за тила и стисна. Усети устните му да докосват ухото й, а когато той заговори — престояло вино и тютюн в дъха му.

— Добрият брат Микелето ти зададе въпрос, миличка. И преди езикът ти да е извъртял още една лъжа, най-добре е да ти кажа, че още надушвам миризмата на кръв в косата ти…

Сърцето на Мия подскочи. Усети как сянката й потрепери, Господин Благ дъвчеше усилено страха й. Възможно ли е да знаят, че принадлежи към Червената църква? Дали подозират как се придвижват чираците от Планината и обратно? Джустикус Ремус отдавна бе дал обет да унищожи убийците. Логично беше да вербува Изповедничеството, за да ги проследи. Но възможно ли е…

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Не съм напускала Божигроб, откакто бях на осе…

Прас. Яркочервен отпечатък от пръсти на лицето й.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Никъде, братко, аз…

Столът й бе издърпан назад, стържещият звук на желязото в камъка отекна в ушите й. В единия ъгъл на стаята Мия видя каца с черна хладка вода. Груби ръце я сграбчиха за косата и потопиха главата й. Тя взе да се мята, да се опъва, но оковите не я пускаха, ръката я държеше здраво. Зарева, от устата й излязоха балончета в солената вода. Вода от пристанището. Вероятно загребана направо от Залива на касапите. Кръв, боклуци и говна.

И те ще ме удавят в нея.

Черни петна плуваха пред очите й. Дробовете й горяха. Ръката издърпа главата й от водата и давейки се, тя пое отчаяна глътка въздух.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Моля ви, спре…

Отново под водата. Болката и чернотата. Сянката й кипеше в краката й, безпомощна и отчаяна. Но тук нямаше наметало от тъмнина, което да я скрие. Нямаше смисъл да закове краката на мъчителите си за пода. Избрана от Майката ли? Отлична работа й свърши това, няма що. Защо кучката не й помогне да диша под водата?

Дробовете й се пръскаха, когато отново я измъкнаха на светло. Гърдите й се повдигаха. Краката й трепереха. Кашляше. Давеше се. Страхът свободно я заля, а Господин Благ не смогваше да го погълне всичкия. И все пак тя го потисна. Изплю се отгоре му. Изрита го в зъбите.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Никъде! — изрева тя.

Пак долу. И горе. Въпросът се повтаряше, отново и отново. Тя плюеше. Ругаеше. Опита се да плаче. Да се моли. Без полза. Всяка молба, всяка сълза, всяка ругатня бе посрещана от същия отговор.

— Кажи ни къде си била по-рано тази вечер. Преди да пристигнеш в Божигроб.

Ала под сълзите и виковете умът на Мия не спираше да се блъска. Ако искаха да я убият, щяха да я убият. Ако знаеха откъде е дошла, вече да са завардили Свинекланицата. И ако Изповедничеството беше в съюз с луминатите, това означаваше, че всеки от тези мерзавци е марионетка на Скайва и Ремус. Хората, които пратиха баща й на бесилото. Хората, които я накараха да поеме по този път преди толкова много години. Червената църква беше най-добрата й възможност да им отмъсти. И тези глупаци очакваха да я предаде от страх, че малко ще я подавят?

Тя се оттегли. Обратно в мрака в главата си. Наблюдаваше мъчението с дистанциран интерес. Часове наред я обработваха, докато гласът й спадна, дробовете й крещяха, а всеки дъх я изгаряше. Давеха я и я биеха. Тя плюеше, те я удряха. Часове наред.

Часове.

А после спряха. Оставиха я, превита на стола, с вързани на гърба ръце. Косата й смърдеше на водата от залива и покриваше лицето й като погребална плащаница. Посинена. Кървяща. Почти удавена.

Почти мъртва.

— Имаме цял ден, миличка — рече Сатино. — И цяла нивганощ.

— И ако водата не развърже езика ти — обади се Микелето, — имаме и други средства.

Едрият мъж взе един железен ръжен от масата с инструментите. Пъхна го в горящия мангал и го остави да се нажежи. Изплю се върху въглищата и стаята се изпълни със съскане и цвърчене.

— Когато желязото се нагорещи до червено, ще се върнем. Мисли дълго и усилено на кого ще дадеш предаността си. Сигурно си мислиш, че твоето ценно стадо еретици заслужава да умреш за него. Но, повярвай ми, има много по-лоши изпитания от смъртта. А ние можем да те запознаем с всичките.

Изповедниците излязоха от стаята и затръшнаха тежката желязна врата. Мия чу превъртането на ключ, резето падна на мястото си. Отдалечаващи се стъпки. Далечни писъци.

— мия…

Момичето отметна косата от очите си. Още се мъчеше да успокои дишането си. Трепереше. Кашляше. Накрая погледна към сянката, сраснала се с нейната в краката й.

— Добре съм, Господин Благ.

— за изповедници, тези двамата изглеждат приятни хора…

— Как, в името на ’паст, са ме проследили?

— меркурио?

— Глупости.

— центурионът? алберий?

— Той не знаеше, че съм с Църквата. Тук има нещо по-голямо. По-дълбоко.

Господин Благ килна глава. Смълчан и замислен.

— загадките по-късно, първо трябва да се измъкнеш оттук… — рече той накрая.

— Радвам се, че си тук, за да ми го кажеш.

Мия хвърли поглед на стаята. Ръженът се нагряваше в мангала. Инструментите лежаха, подредени на масата. Бяха й взели ботушите, оръжието. Кутията пурети от Меркурио. Оковите бяха стегнати здраво. Краката й бяха завързани с верига за стола. Тя опипа железата и установи, че са затворени с тежки болтове вместо с обикновена ключалка.

— По дяволите… — изрече тихо.

— трябва да се освободиш…

— Не мога — изсъска тя и напразно се опита да стигне болтовете. — Що за белезници са това, ако успееш да ги отключиш със собствените си две ръце.

— не използвай ръцете си тогава…

Не-котката погледна сенките край тях.

— Знаеш, че така не става.

— може да стане…

— Не съм достатъчно силна, Господин Благ.

— беше…

Мия преглътна. Пред погледа й се занизаха картини. Затъмнени коридори. Неосветен камък.

Не поглеждай.

— спомни ли си?

— Не.

— те ще те убият, мия. освен ако те пречупят, а тогава пак ще те убият…

Мия стисна зъби. Впери поглед в не-котката, която впери не-очите си в нея.

— опитай…

— Господин Благ, аз…

— опитай…

Тя затвори очи. Чернота и топлина зад миглите й. Усети сенките във влажната тясна килия. Студена. Стара. Слънцата никога не стигаха тук. Мракът беше дълбок. Леден и гладен. Тя ги почувства около себе си като живи същества. Проблясваха слабо на немощната светлина от мангала. Падаха едно върху друго и се смееха беззвучно. Познаваха я. Някакво крехко, бледо, дребно същество, което ги докосваше, както вятърът докосва планините. Но тя се протегна, сви юмруци и те се усмириха.

Чакаха.

— Добре — прошепна Мия.

Огъна ги. Плъзна ги по пода, за да се свият на гърба й. Те започнаха да се тресат около железата на китките й. По нейна заповед се увиха здраво около стоманените болтове, дето стягаха белезниците. И дръпнаха.

Болтовете не се поместиха.

Това бяха само сенки все пак.

Истински като сън.

Твърди като дим.

— Няма смисъл — въздъхна Мия. — Не мога.

— трябва…

— Не мога!

— вече си го правила, ако не го направиш пак, ще умреш тук, мия…

Ръцете й потрепериха. Омразните сълзи напираха в очите й.

— ти нямаш власт над мрака около теб…

Не-котката се приближи, вгледа се толкова напрегнато, колкото можеше безокият.

— ти имаш власт над мрака в теб…

Далечни стъпки.

Приглушени писъци.

— Добре.

Пак затвори очи. Този път не посегна навън. Протегна се навътре. Към местата, които слънцето никога не огряваше. Безформената чернота под кожата й. Зъбите й заскърцаха. Потта лъщеше на челото й. Сенките потръпнаха, раздвижиха се, въздъхнаха. Станаха по-черни. По-твърди. По-остри. Тя стисна болтовете, лицето й се сгърчи, сърцето й заби тежко, задъха се, сякаш тичаше с все сили. Но бавно, много бавно, болтовете се разклатиха. Завъртяха се. Миг след миг. Сантиметър по сантиметър. Вените на шията й се напрегнаха. Слюнки по устните й. Съскане. Молби. Докато накрая чу тих звън. После още един. Железата на китките й падаха на камъка.

И тя беше свободна.

Мия погледна Господин Благ. И макар да нямаше уста, той й се усмихваше.

— ето на̀…

Тя разкопча оковите на краката си, свали ги. Изправи се с подгизнали коси и дрехи, промъкна се крадешком до вратата. Прозорчето бе затворено, но тя се ослуша. Чу слаби викове да отекват по камъка. Коридорът беше дълъг, ако се съдеше по звуците. Метал и стъпки.

Приближаваха се.

Мия грабна един чук от масата, притегли сенките, уви се в мрак и приклекна ниско в ъгъла. Резето изтрака, ключалката щракна. Брат Сантино влезе вътре, видя празния стол, празните окови и очите му се ококориха. Чукът на Мия се стовари в лицето му, коляното й се заби в слабините му. Мъжът се сгромоляса с гъргорещ вой. Брат Микелето, втрещен, застана зад Сантино. Мия го удари, но беше почти сляпа в тъмнината си. Замахът й не уцели, едрият мъж се отдръпна и го блокира с предпазителя на предмишницата си. Той присви очи, видя едно подвижно петно и го нападна. Сграбчи я здраво. Изрева, когато чукът го лизна по челото. Падна тежко и я повлече със себе си.

Двамата се затъркаляха по камъка, удряха се с юмруци, ритаха с крака. Микелето се мъчеше да хване момичето, без да може да го види, а Мия се опитваше да го удари сносно, без да знае накъде замахва. Накрая захвърли плаща от сенки и избра чистата свирепост пред безполезното прикритие. Лакътят й размаза носа му на каша, юмрукът й затанцува по челюстта му.

Подъл кос удар я фрасна отстрани по главата и я зашемети. Друг се стовари и я прати на земята. Сантино бе се изправил на крака, от пихтиестото му лице капеше кръв. Мия се опита да се надигне, но братът я стисна за врата. Сенките изплющяха, извиха се, но ударите по главата бяха я замаяли и тя не можа да ги задържи. Замахна жестоко с крак назад, усети, че изрита нещо меко, чу сподавен стон. Но тогава я тръшнаха на стола, плюеща и проклинаща, сплетената коса премрежваше очите й. Сантино я задържа, а Микелето отново върза китките й. Инструментите на масата потрепериха, сенките в стаята се мятаха като змии. Нещо тежко се стовари на главата й и тя се свлече, окървавена и задъхана, главата й клюмна.

— Малка подла кучка — изсъска Микелето.

Той отиде с куцане до мангала, кръвта сълзеше от носа му. Извади ръжена от въглените. Върхът му светеше в гневно яркооранжево, въздухът затрептя. Мия се мяташе на стола, но Сантино я стисна здраво, а другият Изповедник взе ръжена и го доближи до лицето й. Тя застина. Усети нетърпимата горещина на сантиметър-два от лицето си. Един кичур се опря в нажеженото до червено желязо, изви се и взе да пуши.

— Миличката ми чаровница — изгука Сантино. — След миг вече няма да си толкова чаровна.

Ръцете на главата й я задържаха да не мърда. Тя изсъска през зъби. В душата й имаше само ярост. Ако това е краят й, тя няма да се моли.

Никога не трепвай. Никога не се страхувай. И никога, никога не забравяй.

— Кажи ни къде беше по-рано тази вечер — изръмжа Микелето. — Преди да пристигнеш в Божигроб.

— Върви по дяволите!

— Къде беше преди да пристигнеш в Божигроб? — изкрещя Микелето.

Желязото беше на косъм от кожата й. Вече започваше да я изгаря. Мия погледна нагоре към изповедника. Оголи зъбите си. Прошепна яростно:

 

 

— ВЪРВИ ПО ДЯВОЛИТЕ!

Братът поклати глава.

И с празна усмивка вдигна ръжена до окото й.

— Достатъчно.

Усмивката слезе от лицето му. Ръцете на главата я пуснаха. Двамата изповедници се изпънаха, сякаш застанаха мирно. Брат Микелето отстъпи встрани и зад него на прага се показа фигура в роба.

Мия видя дълги сиви къдрици.

Топла майчинска усмивка.

— Оставете ни — нареди Друсила.

— Почитана майко — отвърнаха Микелето и Сантино.

Мъжете се поклониха дълбоко, кимнаха безмълвно на Мия и бързо излязоха от стаята. В килията влезе Друсила. Застана пред момичето със сключени ръце.

— Браво, чирак.

— Почитана майко?

Мия се огледа. Заля я прозрение. Облекчение. Гняв. Огорчение.

— Изпитание — отрони тя.

— Необходимост. — Старата жена отстрани кичур мокра коса от разбитото лице на Мия. — След като вече знаеш за кървавата пътека. Извън уменията ви с меча, отровата или плътта има едно качество — трябва да сме сигурни, че всеки чирак на Червената църква го притежава в изобилие.

Мия погледна старицата в очите. Ръцете й трепереха.

— Вярност — прошепна тя.

Друсила кимна.

— Червената църква се гордее с репутацията си. Нито един договор, поет от паството, не е останал неизпълнен. Нито един чирак не е разкрил тайната на преследвачите ни. Всяка година вкарваме нови лица в стадото, наточваме ви по-остро от бръсначи. Но колкото и остри да изглеждат, някои остриета са направени от стъкло.

— Стъкло?

— Парче стъкло може да пререже човешко гърло. Да прониже сърцето. Да разреже китките и да оцвети камъка в червено. Ала натиснеш ли го на слабото му място, стъклото се чупи. Желязото не.

Онази мила майчинска усмивка. Онези стари добри очи.

— След проваления опит за убийството на консул Скайва, кардинал Дуомо издаде свещен указ за унищожението на Червената църква. Джустикус Ремус и неговите кучета луминатите ни издирват във всеки ъгъл на републиката. Ако някой от нашите чираци попадне в ръцете им, трябва да сме сигурни, че няма да се пречупи. И тъй…

Друсила обгърна с жест килията. Мия вдигна глава, когато по коридорите отекна далечен вик. Преглътна тежко и се опита да говори:

— Значи изпитанието на Шахид Аалеа беше само уловка?

— О, не. Чиракът, който й подари най-хубавата тайна, ще завърши първи по Маски. И занапред пак ще ви пращаме в града, не се бой. Просто използвам възможността да опипам почвата, тъй да се каже.

— Другите, които дойдоха в Божигроб? И тях ли ги подложихте на изпитанието?

— Подлагаме всички на изпитание.

— Някоя пречупи ли се?

— Винаги някой се пречупва, чирак.

Старата жена погледна изпитателно Мия в очите. Вероятно чакаше укор.

Мия остана безмълвна.

— Всяка смърт, която причиняваме, е молитва — рече накрая Друсила. — Жертвоприношение за Девата на Благословеното убийство. Ние сме убийци, всички до един. Ние сме слуги. Чираци. Ние не се огъваме, не се пречупваме. Никога. Ако това не ти е по душата, чирак, ако смяташ, че си допуснала грешка с идването си при нас, сега е моментът да кажеш.

Мия сгърчи лице, надигна се бавно от стола. Краката й трепереха. Беше й студено. Мокра до кости. Смърдеше на вода от залива и на кръв. Бузите й бяха отекли, очите й — посинели, устата — сцепена. Отмести косата от страните си, погледна в очите старата жена.

Протегна ръка.

— Ще ми върнете ли пуретите?

 

 

Завладя я тъга, но я скри дълбоко в себе си.

Изведоха я от подземната килия. Надолу по ярката дъсчена пътека и обратно в тунелите под Свинекланицата. Дървена кутия, запечатана с лой, стисната в ръцете й. Кама от гробнакост в ръкава й. Ни звук на устните й.

На връщане към Планината кървавата разходка не мина по-леко. Мия свали дрехите си, влезе гола в аления басейн под кланицата (кръвта стигаше до пищялите й). Потъна под прилива с кръв в устата, изкушена за миг да остане там завинаги. Но избута тежестта й, сви ръце в юмруци.

След третата вана една безмълвна ръка я отведе по витите стълби до Небесния олтар, за да закуси, сякаш всичко на света беше наред. От момчетата нямаше и помен — сигурно вече бяха в Божигроб, обградени от хората на Друсила, за да бъдат на свой ред бити и измъчвани. Ашлин седеше на масата с подута устна и сцепена буза. Мия отказа да я погледне в очите. Взе закуската си и седна, без да промълви думичка. Другите момичета бавно се изкачиха по стълбите, усмивките и шегите отпреди бяха само спомен.

До края на закуската на дългата самотна маса седнаха само Ашлин, Джесъмин, Карлота и Мия. Всичките бити. Посинени. С рани. Но поне живи. От деветте момичета, които бяха дошли в стаята на Аалеа вчера вечерта, бяха се завърнали само четири.

Четири, направени от желязо.

Останалите — стъкло.

Спогледаха се. Карлота одобрително. Джесъмин тържествуващо. Тънка бръчка между веждите на Аш — може би при мисълта какво се случва с брат й. Но никоя не обели и дума. Мия гледаше в чинията си, дъвчеше храната хапка по пепелява хапка. Насилваше се да изяде всяка трошичка. Да обере грейвито като кръв от неравен камък. А когато свърши, стана мълчешком, върна се в стаята си и затвори вратата.

Погледна лицето си в огледалото. Посинели, подути очи. Тънки, треперещи устни.

— никога не трепвай, никога не се страхувай…

Мия се обърна към не-котката, свита на кравайче на ръба на леглото.

— И никога, никога не забравяй.

Седна пред огледалото и се втренчи в момичето отсреща. Убийцата. Чудовището. За един краткотраен миг се запита какъв ли живот можеше да й бъде отреден. Опита се да си спомни бащиното си лице. Да забрави майчиното си. Усети паренето на сълзите. Пожела си да изчезнат, докато не остане нищо. Само Мия и момичето със сухите очи, което се взираше в нея.

Меркурио е знаел какво предстои. Знаел е какво е замислило Духовенството. И ако друг на нейно място щеше да се почувства предаден, задето учителят му не го е предупредил, Мия изпитваше гордост. Старецът знаеше какво я чака, но пак дума не отрони. Не защото не я обичаше.

Защото знаеше.

Духовенството нямаше представа. Нямаше представа от какво е направена тя. Но той знаеше.

Желязо или стъкло, бяха попитали те?

Мия стисна зъби. Поклати глава.

Нито едното, нито другото.

Тя беше стомана.

18.
Бич

Крайният брой на оцелелите в изпитанието на Майка Друсила беше седемнадесет. Четири момичета. Тринадесет момчета. Всичките окървавени, разранени и посинени в различна степен. Очите на Тих бяха толкова черни, че три дни не можеше да вижда. Един дългурест като върлина айтриянец на име Лучиано куца седмици наред. Челюстта на Пип бе счупена и той почти цял месец беше само на супа.^[60]

Мия се радваше повече, отколкото трябваше на оцеляването на Трик. А когато той се качи по стълбите и седна мълчаливо да се храни, тя се улови, че му се усмихва. Когато той вдигна глава и срещна погледа й, тя реши да не се крие.

И Трик на свой ред й се усмихна.

Ръката, с която държеше меча, още не беше се възстановила напълно, но тя беше си взела поука от смъмрянето на Меркурио. Четири дни след изпитанието на Друсила, когато паството се възстанови достатъчно, за да започне отново заниманията, Мия реши да отиде на тренировката в Залата на Песните. Вече бе изгубила броя на изпуснатите уроци; още малко и рискуваше да изостане толкова, та да няма шанс в изпитанието на Солис. Тъй или иначе, не залагаше много на успеха си при него, нито на тайните при Аалеа. Най-големият й шанс да завърши първа в някоя от залите беше да изобрети лекарство за Паякоубийцата. Но всяка грешка в това състезание означаваше смърт, освен това трябваше да се отдаде напълно на изпитанието. А ако завършеше като пълно острие, щяха да й бъдат нужни всичките умения с ножа. Четенето по цял ден нямаше да й помогне.

Щом влезе в Залата на Песните, Джесъмин спря да разкъсва пълнежа от тренировъчната кукла и й хвърли усмивка „Върви по дяволите“. Когато Мия зае мястото си в кръга, Солис вдигна вежди, впи в нея ужасните си слепи очи. Раната на лицето му още не беше излекувана от Тъкачката Мариел — нищожният белег, който явно бе решил да задържи, красеше загрубялото му лице.

Шахидът не благоволи да я поздрави с добре дошла, нито отвори дума за чираците, които не се върнаха от Божигроб. Започна направо с урока.

— Най-напред ще си припомним техниките с две ръце на Монтоя. Вярвам, че сте се упражнявали. Чирак Джесъмин, ще бъдеш ли така добра да покажеш на чирак Мия някои от нещата, които е изпуснала, докато отсъстваше?

Нова усмивка.

— С удоволствие, Шахид.

Чираците се разделиха по двойки и започнаха тренировката. Джесъмин отиде до стойките с оръжията, взе чифт извити ками и хвърли още едни на Мия. Тя вдигна ножовете и лакътят й тихо се обади.

— С истинска стомана ли ще се упражняваме, Шахид? — попита Мия.

Той отговори с каменно лице:

— Считай това за поощрение.

Джесъмин вдигна ножовете и без да обяснява, замахна към гърлото на Мия. Тя се отдръпна и едва успя да отбие стихийните удари на червенокосата. Изглежда, в нейно отсъствие класът беше напреднал с бързи темпове и заради непознаването на новите техники и все още слабата й ръка, Мия се оказа безнадеждно задмината. Джесъмин се биеше яростно и умело и на Мия й оставаше само да пази вътрешностите си там, където им беше мястото. Понесе няколко плитки порязвания на предмишницата и една дълбока рана през гърдите. Кръвта покапа по камъка и тя изруга.

Джесъмин се усмихна:

— Искаш ли почивка, Корвере?

— Благодаря ти, душице. Челюстта ти ще ми свърши работа.

Джесъмин се засмя и размаха ножовете напред и назад. Мия прояви благоразумие и вместо да потърси намесата на Солис, превърза раните си и се върна в битката. Започна да се учи от техниката на другите, колкото можеше, докато отбягваше остриетата на Джесъмин. След час с ножовете преминаха на къси мечове, а Джесъмин беше не по-малко безпощадна. Утрото мина, докато тя преследваше Мия напред-назад из залата. Урокът свърши с легналата възнак разкървавена и посинена Мия. Джесъмин опря острието в гърлото й точно под артерията. И макар че червенокосата се сдържаше, виждаше се, че би дала всичко да мръдне китката си и да я пререже.

Джесъмин се поклони на Солис, изгледа презрително Мия и върна оръжията си на стойката. Мия стана и осъзна, че с Джес си приличат. Водеше ги една и съща омраза. Един и същи гняв. Макар че сенатът беше виновен за смъртта на бащата на Джесъмин, Мия разбираше защо гледката на кръвта й кара другото момиче да се усмихва.

Ако не можеш да нараниш онзи, който ти е причинил болка, понякога всеки друг върши работа.

Разбира се, това беше нищожно утешение след пълния пердах, който получи. Ами ако Джес реши да задоволи кръвожадността си далеч от погледа на Шахида? Да се опита да отнеме живота й? Мия щеше да свърши като петно на пода.

Не, това няма да помогне.

Мия поклати глава и излезе, куцайки, от залата.

Това изобщо няма да помогне.

 

 

— Как си, дон Трик?

Откри го в Залата за поклонение след часовете, пъхнал пръсти в колана си, вперил очи в статуята на Ния. Той й се усмихна и й показа трапчинките си. Огледа я от глава до пети.

— Зъбите на Гърлото, Джесъмин те е подредила добре.

— Добре че не ме промуши.

— Май си получила няколко драскотини — Трик разгледа раната на ключицата й.

— Ще трябва да отида при Тъкачката. Да се погрижи за нея.

При споменаването на Мариел, Трик се намръщи и пак обърна очи нагоре към статуята. Прекара ръка разсеяно по лицето си, пръстите му проследиха ужасните татуировки. Не за първи път Мия се улови, че разглежда профила му, и в същия миг се упрекна за това. Без рисунките, той щеше да бъде трепач за жените. И тя се радваше, че се е завърнал от изпитанието на Друсила. Но все пак…

Не изпускай наградата от поглед, Корвере.

— Хрумна ми нещо — рече тя.

— О, майчице — измърмори Трик.

Мия направи жеста с кокалчетата. Сянката на Мариел слезе от лицето на момичето и той я дари с широка усмивка. Обърна гръб на статуята и скръсти ръце.

— Изплюй камъчето.

— Както беше така мил да забележиш, малко съм изостанала в Песните.

— Малко? — Трик изсумтя. — Горе има тренировъчни кукли, които ще обършат пода с теб, Бледа щерко.

— Е, много ти благодаря — навъси се Мия. — Ако искаш да отидеш там и да ги изчукаш, аз търпеливо ще те почакам да се върнеш.

Трик вдигна вежди. Мия въздъхна и срита яда си в ъгъла.

— Извинявай — измърмори.

— Няма нужда — усмихна се той. — Учтивостта не ти отива.

— Имам предложение.

— Поласкан съм.

— Не такова предложение, разгонен глупак.

Тя удари момчето по ръката и то се ухили. Но някъде в искрящите лешници, тя зърна частица разочарование. Нещо в стойката и наклонената му глава. Нещо, което след уроците на Аалеа в продължение на месеци, бе започнала да разпознава.

Копнеж.

— Сритаха ми задника в Песните. А теб те бива в часа на Паякоубийцата, колкото покривалото на чатала на евнух. — Мия продължи сред сподавения протест на Трик. — И тъй, ти ще ми помогнеш да наваксам техниките с меч на Солис, за да не ми отреже главата Джесъмин, а аз ще гледам да те науча достатъчно, та да не се отровиш преди посвещаването. Става ли?

Трик се намръщи. Тя видя как копнежът поведе битка със здравия разум.

— Няма място сред остриетата за всички ни, Мия. На практика ние сме конкуренти. Защо да ти помагам?

— Защото казах „моля те“?

— Не си казала „моля те“.

Мия махна с ръка.

— Дребна подробност.

Трик се усмихна и Мия отвърна на усмивката му с ръка на хълбока. Аалеа бе й казала, че мълчанието може да бъде най-добрият отговор на един въпрос, ако човекът, който пита, вече знае отговора. Затова замълча, вперила поглед в тези големи, красиви очи, и остави копнежът да отговори. Част от нея се чувстваше зле, че изпробва изкуството на Аалеа върху приятеля си, но както беше казал самият Трик, на практика той беше конкурент. И както беше казала Шахид Аалеа, няма смисъл да носиш нож, ако не си готов от време на време да промушиш някого с него.

— Добре — съгласи се Трик накрая. — По един час всяка вечер след часовете. Чакай ме в Залата на Песните утре.

Мия направи реверанс.

— Благодарности, дон Трик.

Трик й подаде ръка и тя я стисна, за да скрепят договора си. Останаха така за миг, сплели ръцете си. Душата й се развълнува, кожата й настръхна, когато палецът му нежно погали извивката на китката й. Докато се опомни, Трик я пусна, измърмори нещо в извинение и изчезна. Мия тръгна в обратната посока и когато сянката й проговори, прикри усмивката на устните си.

— макар че нямам лице, повярвай ми, че точно сега така съм се навъсил, че ми иде да ти сваля панталоните и да те ступам…

Мия завъртя очи.

— Да, татко.

— естествено, ти явно се стремиш да останеш без панталони, затова май най-добре да млъкна…

— Да, татко-о-о-о.

— не ми говори с този тон, млада госпожице…

Мия се ухили и игриво подритна с крак, който мина през главата на Господин Благ. Все така усмихнато, момичето и сянката му продължиха към спалните в търсене на легло и сънища.

Едно красиво момче излезе от сенките и ги проследи с ярките си сини очи.

Както винаги, гък не каза.

 

 

Часове по-късно едно силно почукване изтръгна Мия от обятията на книгите й. Тя извади камата от калъфа на китката си и се наметна с робата. Приближи се крадешком към вратата и прошепна на онзи, който чакаше от другата страна:

— Аш?

— Моля отвори вратата, чирак.

Мия стисна ножа по-здраво, завъртя ключа и надникна в тъмния коридор. Видя една ръка да чака пред вратата в дълги черни одежди и качулка, прихлупена над очите. Помисли си за Наев. Почуди се за миг къде ли е жената.

— Почитаната майка Друсила те вика в Залата за поклонение — рече ръката.

— Разбира се — Мия се поклони. — Да бъде волята й.

Тя погледна надолу по коридора, видя други ръце да чукат по вратите на чираците. Ашлин се показа, сънена, на светлината с чорлави от възглавницата бойни плитки. Зад нея зърна брат й Осрик, чиято коса на иглички стърчеше от черепа му на всевъзможни страни. Явно будеха всички, което означаваше, че Мия не е загазила с нещо.

Ура за дребните чудеса!

— Какво става, в името на ’паст? — прошепна Мия, докато групичката се влачеше зад ръцете.

— И аз знам, колкото и ти — Аш се прозина. — Нищо добро, обзалагам се.

— Без облози.

Чираците поеха мудно надолу по спираловидното стълбище, а призрачният хор пееше някъде в мрака. Щом пристигнаха в Залата за поклонение, като всички други и Мия сведе глава, докосна се по челото и устните пред статуята. Цялото Духовенство бе се събрало. Аалеа изглеждаше съвършена като картина с тънката си рокля в бургундско червено, облечената в нефритенозелено Паякоубийцата имаше по-суров вид от обикновено, а Мишелов и Солис с черни кожени облекла се редуваха — единият да се усмихва, другият да гледа заплашително. Друсила бе застанала в сянката на Ния със свити устни. До нея, окован в железните вериги на статуята, Мия видя…

— Тих…

Бяха го съблекли до кръста, с черна превръзка на очите и гръб към залата. Чираците се наредиха в полукръг около основата на статуята, смълчани и нащрек. Ашлин поклати глава, прошепна на Мия:

— Ах, да. Кърваво бичуване.

— Какво?

— Ш-шт. Гледай.

— Благодаря ви, че дойдохте, чираци — подхвана Друсила. — Не са много правилата, дето ръководят живота на острието. Животът ви, в случай че оцелеете, за да служите на Майката, ще премине извън границите на закона и затова ние се стремим да ви даваме колкото се може повече свобода между тези стени. Но шепата правила, които ви налагаме, не могат да се нарушават.

— След убийството на чирак Приливен зов ви предупредихме да не напускате стаите си, след като бие деветият час. Аз обещах, че всеки, който наруши забраната, ще бъде сурово наказан. Но ето че един от вас реши да изпита решителността ми. — Тя посочи с жест Тих. — Сега вижте цената на глупостта.

Почитаната майка слезе от подиума, обърна се към сенките.

— Говорителю? Тъкачке?

Две фигури излязоха на светлината под цветното стъкло. Говорител Адонай беше облечен с кожени бричове, бос, а върху голия си торс небрежно бе наметнал роба от алена коприна. До него сестра му бе загърната от главата до петите в свободно стелеща се черна дреха. Братът и сестрата застанаха зад момчето. Тих обърна глава, щом Мариел започна да пука кокалчетата си. Противното влажно пращене отекна в мрака. Дори с превръзката на очите Тих разпозна звука. Мия видя как той потисна потреперването си, пое си дълбоко дъх и се обърна към камъка.

Майка Друсила проговори с железен глас:

— Започвай.

Мариел вдигна ръка с протегнати пръсти. От мястото си в края на полукръга Мия виждаше лицето на жената, ужасните й устни, разтеглени в кървяща усмивка. Мариел замърмори под нос, присви очи и сви пръсти в юмрук.

Разкъсващ звук раздра въздуха и плътта на гърба на Тих се сцепи като гнил плод. Момчето отметна глава назад и четири грозни рани се отвориха по кожата му, като че невидим камшик бе го ударил. Бликна кръв, мускулите се разкъсаха и Мия сгърчи лице, когато видя лъскавите, розови кости да стърчат от раните.

Ала момчето не издаде звук.

Мариел отново махна с ръка, небрежно, сякаш пъдеше досадна муха. Още четири разкъсвания се появиха на кръста и по задника на Тих. Мускулите в цялото му тяло се сгърчиха, изпъкналите вени по ръцете и врата му се изопнаха, красивото му лице се изкриви в агония. Мия не беше сигурна дали някой друг от чираците вижда, но от своя ъгъл с отвращение зърна, че момчето се е озъбило, оголвайки розовите си празни венци.

Черна майко, той няма зъби…

Мариел отново махна с ръка. Кожата на момчето отново се разкъса. Дълги, неравни рани зейнаха по краката му, гърбът му бе накълцан като месо за наденици. Кръвта се събираше в локва на камъка в нозете му. Кръв от артериите шуртеше от най-дълбоките рани, безумни бликащи шарки лъщяха във въздуха. И макар да агонизираше, момчето пак не издаде и звук. Чираците наблюдаваха ужасени, докато Мариел местеше ръце и сваляше още и още плът от гърба на Тих. И през цялото време той остана безмълвен, като че ли вече беше мъртвец.

Минаха минути. Мокри, разкъсващи звуци. Дъждовни капки. Тих беше кървяща развалина. Главата се люшкаше на раменете му. Тъмночервената лъскава кръв се стичаше в краката му. Нямаше ли да спрат? Мия се обърна към Аш и прошепна:

— Те ще го убият.

Аш поклати глава.

— Гледай.

Мариел продължи зловещото си деяние, а кървавата й усмивка още повече се разтягаше. Тих взе да се мята вяло на веригите, но бе изпаднал почти в несвяст. И когато Мия преброи ребрата под кожата му, когато изглеждаше, че още един невидим удар от ръката на Тъкачката ще го довърши, Почитаната майка вдигна ръка.

— Достатъчно.

Мариел погледна Друсила, усмивката й все така не слизаше от устните й. Но бавно Тъкачката наклони глава и свали ръката си с явна неохота.

— Братко любими, братко мой — изфъфли тя.

Адонай излезе напред, отметна от лицето си лъскавата си бяла коса. Зашепна, тихо и мелодично, сякаш пееше под нос. Думите кънтяха в залата като песента на хора в Basilica Grande. И докато Мия гледаше като хипнотизирана, локвата кръв в краката на Тих се раздвижи.

Отначало потрепери, набразди се от някаква скрита вибрация. Но бавно, мудно аленият поток се отдръпна от камъка в нозете му, докато момчето се мяташе и се тресеше, потече по краката му и се върна в раните, причинени от Мариел. Мия погледна лицето на Говорител Адонай — бледо като на труп. Вместо в обичайното розово очите му бяха кървавочервени. Чертите му — в екстаз.

Мариел вдигна ръце до тези на брат си. Взе да ги извива във въздуха като тъкачка на кървав стан. Тих подскачаше и се люлееше с плувнало в пот лице, а раните една по една се затваряха. Ужасните разкъсвания и прорези. Подгизналата, накълцана плът. Всичките се затвориха; Тих се мяташе и по кожата му не остана и драскотина.

Момчето увисна на веригите, от устните му се проточиха лиги. Беше в съзнание през цялото време. Във всеки миг. Чираците го гледаха с ужас и възхита.

Ръцете откопчаха белезниците му, наметнаха непокътнатите му рамене с роба.

— Отведете го в стаята му — нареди Друсила. — Освобождаваме го от утрешните часове.

Ръцете се подчиниха, вдигнаха Тих и го понесоха навън. Краката му се влачеха по пода. Почитаната майка погледна със сините си очи всеки от насъбралите се чираци. Внушителната фасада бе изчезнала, майчината любов временно бе се изпарила. Това беше истинското лице на убийцата. Същата жена, която Мия бе видяла в мрачната килия в Божигроб. Същата жена, която бе пратила с усмивка единадесет от своите чираци на смърт.

— Вярвам, че няма да има нужда от нови демонстрации. Ако намерим още един чирак извън стаята му след прозвъняването на деветата камбана, ще изпита същото, което видяхте. Макар че следващия път току-виж съм оставила Тъкачката Мариел да се вихри на воля.

Майката пъхна ръце в ръкавите си. Поклони се.

— А сега се връщайте в леглата, деца.

 

 

Сънят беше дошъл късно, но Мия бе се събудила преди камбаните за ставане и се взираше в стената. Решена да върне силата на ръката си, започна да се упражнява; лицеви опори до леглото, набирания на вратата, като особено се стараеше с ръката, с която държеше меча. След няколко минути лакътят й закрещя от болка, но тя продължи упорито, додето в очите й бликнаха сълзи. Накрая се свлече на пода, остана да лежи там, проклинайки копелето Солис, докато дишането й се успокои.

Изниза се в коридора и се запъти към банята. На минаване покрай стаята на един чирак, отвътре се чу трясък и звън на счупено стъкло. Тя спря пред вратата. Отвътре прозвучаха още няколко силни удара и тътен.

— хората, които завират носовете си в чуждите работи, честичко ги губят…

— Наречи ме любопитна.

— нали знаеш какво е станало с любопитната котка…

Мия се наведе, залепи ухо на дървото.

Вратата се отвори рязко и Мия отскочи, сепната, назад. Там в мрака зърна Тих. Със зачервени очи. Светла кожа. Красивото му лице — набраздено от сълзи. Беше гол до кръста и потен от умора. В стаята зад него цареше хаос, чекмеджетата бяха преобърнати, захвърлени в стената, постелите му — раздрани. Мия го изгледа от глава до пети. Жилав и мускулест. Неокосмени гърди. С изключение на няколко синини по китките, по тялото му не се виждаха следи от изтезанието на Мариел и Адонай.

Момчето впи поглед в нея. Стиснало устни. С ярост в очите.

— Извинявай, Тих. Чух шум.

Тих остана безмълвен. Неподвижен.

— Добре ли си?

Мълчание. Само един студен поглед с петна от сълзи. Тя си спомни образа от снощи, отметната назад глава, оголени беззъби венци. Затова ли Тих никога не говореше? Как ли бе загубил всичките си зъби? Дали не беше ги изтръгнал сам, за да бъде приет в Църквата?

Двамата стояха на вратата и никой не се поместваше. Тишината отекваше по-силно от нивганощните камбани в Божигроб.

— Съжалявам — опита Мия. — За това, което ти сториха. Беше жестоко.

Момчето наклони леко глава. Сви едва-едва рамене.

— Ако ти се прииска да поговориш някой път за това…

Тих се усмихна мрачно.

— Исках да кажа… — Мия се запъна. — Да пишеш за случката. Ако поискаш. Аз съм тук.

Той остана там още миг, като само се взираше в очите й. После отстъпи и с леко движение на посинялата си китка, тръшна вратата право в лицето й. Момичето се отдръпна назад и за пореден път се размина на косъм със счупения нос. Пъхна палци в колана си и сви рамене.

— е, мина като по вода…

— Не можеш да виниш едно момиче, че е опитало — каза тя и продължи по коридора, без да бърза.

— това някаква хитрост ли е?

— Какво, толкова ли е невероятно, че съм загрижена?

— не невероятно, просто безсмислено…

— Виж, само защото това не ми носи облаги, не означава, че трябва да ми е безразлично. Те го измъчваха, Господин Благ. Макар да не му остана нито един белег, не означава, че изтезанието не му е оставило отпечатък. Точно както каза Наев. Тук човек се грижи за важните неща.

— важни? това момче не ти е никакво…

— Знам, че трябва да гледам на него като на конкуренция. Знам, че няма места за всички ни сред остриетата. Но тази Църква има за цел да ме превърне в лед. Затова с всеки изминал ден става по-важно да не забравям тази част от мен, която може да изпитва милосърдие.

— милосърдието е слабост, която може да се използва срещу теб. скайва, дуомо и ремус няма да го споделят…

— Значи още една причина да се държа за него?

— хм…

— Пуф-ф.

— гър-р-р…

— Мълчи!

— порасни…

Отекна смях и сенките се усмихнаха.

— Никога.

И момичето и не-котката потънаха в мрака.

19.
Маскарад

Седмиците проблясваха в мрака, отбелязвани само от звъна на камбаните, сервирането на храната и трупащите се един след друг часове в учене. Мия и Трик тренираха всеки ден след уроците — или в Залата на Песните, или в тази на Истините. Не минаваше урок по Песните, в който Мия да не бъде сложена в двойка с Джесъмин или с Диамо и кръвта й да не боядиса пода. И макар компанията на Трик да й ставаше все по-приятна, тя започна да се чуди дали той е наставникът, от когото се нуждае.

Тъкачката продължи работата си и едно по едно лицата на чираците се промениха. Само Трик я отбягваше, мусеше се мрачно всеки път, когато някой нов чирак минаваше през тъкането, и не даваше татуировките си, както свещеник не се разделяше с парите си.

Зимата напредваше, Великият десятък наближаваше, а снегът започваше да облича Божигроб в калнобяла премяна. Нивганощ след нивганощ красиви сенки минаваха по кървавата пътека от стаята на Адонай и изхвърчаха в града в търсенето на тайни, а щом се завърнеха, ги поднасяха в нозете на Аалеа. Шахидът на Маските не издаваше кой ще бъде победител в това състезание.

А в самата Църква новоизтъканите чираци започваха да се възползват от многобройните оръжия на Аалеа — дребни игри на флирт, докосвания, намигвания и погледи избухваха в часовете или след тях. По време на храненията Мия долови ново течение във въздуха. Потайни погледи и скришни усмивки. При цялата кървава пот и целия зор те го заслужаваха. Уроците ставаха все по-изтощителни и почти половината от тях вече бяха мъртъвци. Малко безобидни закачки нямаше да навредят никому.

И тогава дойде маскарадът.

Един по един чираците бяха привикани след вечерята в покоите на Адонай. Без встъпление бяха преведени през кървавата пътека, един по един. Когато се съблече по камизола, Мия почувства гладните очи по тялото си и на свой ред огледа другите. След като излязоха от кървавочервената топлина под Свинекланицата, на чираците им бе наредено да се изкъпят добре и бързо да се облекат. След това седемнадесетината бяха откарани в покрита гондола в божигробския квартал на реброродените. Мия беше отведена заедно с Карлота, Ашлин и Осрик. Тя надничаше през балдахина, докато богатите къщи на най-заможните и влиятелни хора в Божигроб се нижеха покрай тях. Ръцете, които ги возеха, бяха облечени с премяна на слуги — обшити със злато рединготи и копринени чорапи. От кървавочервената светлина на Саан бе останало едно навъсено цупене зад тежкото покривало на пухкавите сиви облаци, но Мия не спираше да присвива очи и да избутва нагоре по носа си чифт азуритни очила. Най-накрая гондолата им акостира на малък пристан пред величествен пететажен дворец.

— ’Паст, какво е това? — прошепна Карлота.

Ашлин и Осрик свиха рамене — явно баща им все пак не беше им казал всичко. Мия провери за четвърти път камата от гробнакост в ръкава си и чак тогава слезе на кея. Ветровете откъм канала бяха ледени, а пристанът под краката й — хлъзгав.

Покорни ръце въведоха чираците в преддверието на двореца. Стените бяха боядисани в червено и украсени с красиви портрети в пищния лийсийски стил — явно на мода този сезон. Отрупани с цветя вази пълнеха въздуха с мек аромат, а в гравираната камина пращеше буен огън. Гондолата на Мия беше пристигнала последна; Трик и останалите чираци вече чакаха. Той сви рамене, когато Мия влезе — очевидно знаеше, колкото и другите.

На върха на голямо вито стълбище стоеше Шахид Аалеа. Макар фразата да е глупава и се среща само в книгите, гледката на жената взе дъха й. Шахидът на Маските носеше дълга, стелеща се рокля, червена като кръвта в сърцето, украсена с дантелени бродерии и перли. Корсет от кост на морски дракон пристягаше кръста й болезнено силно и разкриваше гладката, млечнобяла кожа на раменете й. Очите й бяха опушено черни, устните — почти толкова тъмни, а в ръката си на тънка дръжка от кост държеше домино.

Очите на Лоти бяха се ококорили като тези на Мия.

— Бих убила собствената си майка, за да се намъкна в такава рокля…

— Аз бих убила теб и майка ти, за да се намъкна в такава рокля — прошепна Аш.

— Искаш да танцуваме, така ли, Ярнхайм? — Лоти вдигна вежди. — Лийсийски копринен брокат с изрязан корсет и подходящи ръкавици? — Направо ще те заровя.

Смехът на Мия и Аш секна рязко, когато Аалеа проговори с нежен като дим глас:

— Чираци — усмихна се тя. — Добре дошли и благодаря, че сте тук. Три месеца изтекоха от въвеждането ви в Залите на Червената църква. Разбираме, че уроците стават все по-дълги, часовете — все по-тежки и ето защо от време на време аз убеждавам Духовенството да ви позволи да… му отпуснете края.

Аалеа се усмихна на новаците, тъй както слънцата се усмихват на небето.

— Великият десятък наближава и както е прието, всички подаряват нещо на близките си. И тъй, ние ви подаряваме тази нивганощ. Отсреща се намира дворецът на претор Джузепе Маркони, заможен ребророден млад мъж, който организира едни от най-прелестните угощения, на които съм присъствала. Тази вечер преторът е домакин на традиционното празненство по случай Великия десятък — бал, на който е канен само каймакът на божигробското общество. И ние ви уредихме с… покани.

И сякаш от въздуха на врата на Аалеа се появиха шепа пергаментови листа.

— Разбира се, всеки от вас ще трябва да измисли убедителен претекст защо е бил поканен на такова специално соаре. Но аз съм сигурна, че съм ви подготвила добре. В края на краищата това е маскарад, тъй че сами ще изберете лицето, което ще носите.

Шахид Аалеа посочи една двойна врата.

— Вътре ще намерите подходящи дрехи. Забавлявайте се, мили мои. Смейте се. Обичайте. Помнете какво означава да си жив и забравете, макар и за миг, какво значи да служиш.

Аалеа раздаде поканите — изящен пергамент, позлатен със златен лист — и въведе чираците през двойните врати. Там Мия видя редици и редици дрехи. Най-изисканите кройки. Най-прелестните рокли и рединготи, които бе зървала. Карлота направо се гмурна в стойката с копринени корсети и дори Джесъмин изгуби обичайната си намръщена физиономия.

Мия тръгна с ококорени очи през гора от кожа и велур, дамаска и дантела. Години бяха минали, откакто за последен път бе виждала отблизо такива тъкани. Още повече, откакто бе носила. Като дете присъстваше на най-пищните балове и тържества, обличаше най-разкошните рокли. Помнеше как танцуваше с баща си в балната зала на един или друг сенатор, стъпила върху краката му, докато се носеха из стаята. За миг я връхлетяха спомените от изгубения й живот. Мислите за момичето, в което щеше, но така и не се превърна.

Прекара пръсти по редицата маски, които бе им приготвила Аалеа. Всичките бяха волто — цели лица с овална форма. Перленобяла керамика, поръбена със злато, а под дясното око на всяка — три дребнички кървавочервени сълзи. Изработката им беше великолепна, на допир бяха нежни като кадифе.

— Не е ли малко прекалено, а?

Мия се обърна и откри Трик, който се мръщеше на другите чираци. Осрик и Марселус пробваха различни жилетки и вратовръзки и се кланяха един на друг: „След вас, сър“, „Не, не, след вас, сър“. Ашлин беше се намърдала в рокля от някакъв изумителен плат, който менеше цвета си, щом се завъртеше на място. Тих бе се облякъл от глава до пети в чисто бяло; панталони, жилетка, жакет, бродиран с лъскаво сребро.

— Малко? — повтори Мия.

— От нас се очаква да станем последователи на Майката. А те се държат като проклети дечурлига!

Честно казано, Мия също бе напрегната. Първия път, когато Аалеа ги прати в Божигроб, я заключиха в килия и я биха почти до смърт. Макар че оттогава всички пътуваха многократно до Града на мостовете и костите, тя още не можеше да се отърси от чувството, че всичко е твърде хубаво, за да е истина. Но накрая все пак вдигна рамене.

— Едва ли малко забавление от дъжд на вятър ще ни навреди. Опитай. Може да ти хареса.

— Глупости — изръмжа той. — Не съм дошъл тук, за да се забавлявам.

— Отпусни се, мой мрачни центурионе. — Мия взе една от маските, сложи я на лицето на Трик. — Ако се усмихнеш, никой няма да те види.

Трик въздъхна, огледа стойките с мъжките одежди. Жакети и дублети, чорапи, вратовръзки и ботуши с лъскави токи и жилетки със сияйни копчета.

— Нямам усет за тези работи — призна той. — Аалеа се старае, но истината е, че не знам откъде да започна.

Мия се улови, че се усмихва. Предложи му ръката си.

— Е, добре че имаш мен, дон Трик.

 

 

Накрая Трик се издокара много хубаво. Въпреки че с мъка намериха нещо, което да приляга на широките му рамене, Мия най-сетне му изрови дълъг тъмносив жакет (тъмните цветове явно бяха страстта на аристократите този сезон), украсен със злато. Докато той притеснено шаваше на стола, тя сплете солните му къдрици, за да изглеждат подредени, и му върза бяла копринена вратовръзка. Момчето огледа работата й в огледалото, вдигна вежди и кимна неохотно. Ашлин подсвирна силно от ъгъла.

За себе си Мия избра дръзка рокля от виненочервено кадифе, а на главата си сложи триъгълна шапка от същата материя. Чернило за очите. Бургундско червило за устните. Аалеа предпочиташе червените нюанси и тъй като Мия имаше подобен цвят на кожата, реши, че рискът ще си струва. Сложи си чифт дълги ръкавици и шал от вълча козина, погледна се в огледалото и се усмихна.

Аш пак подсвирна от ъгъла.

По двама, по трима чираците излязоха навън под ослепително алената слънчева светлина. Чакащите ги ръце ги преведоха през канала, а водата проблясваше под строгия взор на Саан. Слязоха на широкия пристан и минаха през портите на двореца Маркони. Гостите пристигаха с гондоли, други — с карети, а конете пръхтяха и тропаха с копита в мразовития ден. Лют вятър духаше откъм водата и от устата на Мия излизаше пара. Тя се загърна във вълчата козина, присви очи срещу бледото слънце зад воала от облаци и си помисли, че не е трябвало да избере рокля с голи рамене. Трик вървеше под ръка с Ашлин, но забеляза, че Мия трепери, и я прегърна със свободната си ръка, за да я стопли.

Мия вече не съжаляваше за избора си на рокля.

Всички чираци носеха своите волто, лицата им бяха скрити зад гладката керамика. Когато наближиха входа, Мия забеляза, че другите гости са облечени по подобен начин, но очите й се ококориха при вида на някои маски. Един благородник носеше мъртвешка глава, издялана от черна кост, а в орбитите на очите горяха алхимични сфери. Видя жена с домино от нещо, което приличаше на захарни влакна, един по-възрастен аристократ — с маска от пера на жар-птица, проблясващи в пламъци, щом светлината на слънцето паднеше под точния ъгъл. Но най-причудливата принадлежеше на девойче в още крехка възраст. Нейната маска представляваше дълъг сноп черна коприна, чиято форма прилягаше на лицето й. Коприната се вееше на вятъра, издуваше се като разпуснато платно, но щом влязоха, продължи да се движи даже без бриза.

Прислужници с робски отпечатъци по бузите и дрехи, които струваха повече, отколкото печелеше средният гражданин за година, ги посрещаха на вратата, проверяваха поканите им, а после ги въвеждаха в просторния приемен салон. Дворецът на претор Маркони тънеше в разкош; мрамор по стените и злато по дръжките. Пеещи полилеи от дюимерски кристал се въртяха над главите им, тиха музика изпълваше въздуха, говор на стотици гласове, смях, шепоти, песни.

— Ето как живеела другата половина — рече Трик.

— Бих могла да изкарам тук известно време — отвърна Аш. — Това някога са били твоите хора, нали, Корвере? Винаги ли е толкова лъскаво?

Мия огледа богатството наоколо. Светът, от който някога бе част.

— Помня, че всички бяха много по-високи — измърмори тя.

Появиха се слуги със златни подноси; чаши от дюимерски кристал, пълни с червено вино, и тънки кристални сламки, за да могат гостите да пият, без да свалят маските си. Захаросани сладкиши и плодове. Пурети и лули, вече натъпкани със съненбурен, игли, заредени с мастило. С чаша в ръка Мия тръгна през салона, залята от гледките, звуците, миризмите, забравяйки Аалеа, подозренията си, тревогата си. С Трик пристигнаха пред голяма двойна врата, която водеше в балната зала. Пред тях прислужник с майсторски ушит костюм и маска на шут сведе глава.

— Мидон. Мидоня. Ще ми дадете ли имената си?

Трик измъкна поканата си, все едно в джоба му изригна пожар.

— Да, много добре — отвърна прислужникът. — Но ми трябва името ви, мидон.

— Защо?

Мия се намеси в неловката тишина, гладка като карамел.

— Това е Даряващия прегръдки, бара на Тридраконовия клан от остров Прасило.

Трик й хвърли тревожен поглед. Прислужникът се поклони.

— Много добре, мидоня. А вие?

— Неговата… придружителка.

— Много добре. — Прислужникът се премести на горния край на стълбището и обяви с висок глас: — Бара Даряващия прегръдки от Тридраконовия клан и неговата придружителка.

Неколцина от над тристата гости в балната зала вдигнаха очи към двойката, но повечето продължиха с разговорите си. Мия хвана Трик под ръка и го поведе надолу по стълбите, кимайки на хората, погледнали към тях. Спря един минаващ слуга, който сложи черна пурета в тънък държач от кост, запали я със златна кремъчна кутия и покорно й я подаде. Мия пъхна костта през устните на маската и изпусна доволна сива въздишка.

— Даряващия прегръдки? — изсъска Трик.

— По-добре, отколкото Свинекрадец.

— ’Паст и кръв, Мия…

— Какво? — тя се подсмихна. — Сигурна съм, че даряваш чудесни прегръдки.

— Майката да ми е на помощ — въздъхна Трик. — Имам нужда от едно проклето питие…

Четиринадесет слуги се появиха като че от въздуха с подноси с всички напитки под слънцето. За миг Трик се сепна, но накрая сви рамене и взе две чаши златнопиво. Слугите се изпариха отново в тълпата.

— Много вежливо от твоя страна — Мия посегна към едната чаша.

— Разкарай се, и двете са за мен. Вземи си сама.

Мия огледа морето от маски, коприна, плът. На балкона свиреше струнен квартет и във въздуха се рееше парфюм от прелестни ноти. В сърцето на залата танцуваха двойки, групички мъже с лъскави ботуши и жени с лъскави рокли говореха и шепнеха, смееха се и се ухажваха. Музика от златни пръстени по кристалните чаши, виненочервени усмивки и скрити лица. Аалеа имаше право; сред всичко това беше лесно да забрави коя е.

Момичето въздъхна. Разтърси глава.

— Гледката си я бива — съгласи се Трик.

— Това някога беше моят свят — рече тя тихо. — Никога не съм мислила, че ще ми липсва.

Острият звън на метал в кристал привлече вниманието на Мия и тя се обърна към балкона. Музиката спря и всички извърнаха очи към усмихнат мъж, чието лице бе скрито наполовина от домино от ковано желязо. Жакетът му беше от коприна, извезана със златни нишки, вратовръзката на врата му — обсипана със скъпоценни камъни, пръстен върху всеки пръст.

Без съмнение нашият домакин, претор Маркони.

— Дами и господа — започна мъжът с плътен и дълбок глас. — Добре дошли в скромния ми дом. Не съм от хората, които говорят дълго и ще ви откъснат от веселбата, но това е сезонът на Великия десятък и би било нехайно от моя страна да не изкажа благодарностите си на всички Вас, но най-вече на нашия славен консул Юлий Скайва.

Мия се хвана, че е стиснала зъби. Огледа тълпата.

— Уви, нашият знатен консул не можа да дойде на празненството ни, но аз ще помоля всеки от Вас да напълни чашата си и да я вдигне в негова чест. Шест години изминаха, откакто Кралесъздателите поискаха отново да ни заробят под игото на монархията. Шест години, откакто консул Скайва спаси републиката и ни въведе в златната ера на мира и благополучието. Без него това нямаше да е възможно.

Младият претор вдигна чаша. Всички в залата го последваха, без Мия. Трик я погледна с ококорени очи. Отказът да вдигне тост за консула щеше да породи въпроси. Скандал. Стиснала зъби тъй здраво, че още малко щяха да се счупят, Мия взе една чаша от близкия поднос и я вдигна с останалите овце.

— Консул Юлий Скайва! — извика Маркони. — Светлината да го благослови!

— Консул Скайва! — чу се ревът на тълпата.

Чашите звъннаха, напитките бяха погълнати, учтиви ръкопляскания се разнесоха из залата. Претор Маркони слезе с поклон и музиката засвири отново. Мия се мръщеше зад маската си. Изведнъж този свят, този живот не й липсваха толкова много, колкото преди ми…

— Танцуваш ли? — попита Трик.

Мия примигна сред дима. Погледна маската му. Лешниковите очи зад нея.

— Какво?

— ТАНЦУВАШ ЛИ? — повтори той.

Мия се засмя:

— Защо? Ти танцуваш ли?

— Шахид Аалеа ме научи. В случай че се наложи да ухажвам нечия реброродена дъщеря или доня от сой.

— Доните от сой имат високи стандарти, бара Даряващия прегръдки.

— Трябва да знаеш, че според нея съм отличен танцьор.

Момчето й поднесе лакътя си. Мия се озърна. Празни усмихнати лица, криещи действителните ликове в себе си. Тези реброродени копелета се къпеха в злато и лъжи. Нима наистина бе се чувствала част от този свят? Бил ли е той нейният?

Тя повдигна маската си и изпразни на един дъх чашата си със златнопиво. Грабна още една от минаващия поднос и я изгълта също толкова бързо.

— Така да е.

Топна горящата пурета в чаша вино и пое ръката на Трик.

Двамата излязоха на дансинга, Трик я улови за ръката и големите му пръсти с мазолите от меча се преплетоха с нейните. А когато сложи ръка под кръста й, в корема й запърхаха пеперуди. Мия можеше да се закълне, че музиката се усили, а разговорите наоколо притихнаха. И там, сред морето от празни усмихнати лица, те започнаха да танцуват, ритмично, завъртяха се по излъскания паркет, а светът край тях се превърна в размазано петно.

Странно беше, но заради маската Мия виждаше само очите му. Вгледана в огромните езера от искрящо лешниковокафяво, тя осъзна, че те не виждаха друго освен нея. При всичките перли и скъпоценности, коприната и блясъка, показния разкош. При красивите донове и дони, окъпани в злато. Той гледаше само нея.

Беше го наблюдавала в Залата на Песните и знаеше, че е грациозен, но, Дъщери, при всичките му други неуспехи в часовете на Аалеа, момчето умееше да танцува. В миг Мия откри, че се носи, сгушена в обятията му, върти се, навежда се, люшка се, докато музиката се усилваше все повече и целият свят отвъд изчезна. За миг тя не беше Мия Корвере, дъщерята на избит род, изгаряща от жаждата за мъст. Нито начинаещ убиец, нито служител на Богиня. Само едно момиче. А той — едно момче. Очите им бяха слепи за всички останали. И гласът на Аалеа, който кънти в ушите й.

Забавлявайте се, мили мои. Смейте се. Обичайте. Помнете какво означава да си жив и забравете, макар и за миг, какво значи да служиш.

— Поканите, моля.

Мия осъзна, че музиката е спряла. Залата бе се смълчала. Тя се обърна и насреща си откри трима легионери на луминатите, накичени с нагръдници от лъскава гробнакост. Водачът им беше огромен, с телосложението на тухлена стена. Студените му сини очи се взираха право в Трик.

— Поканите — повтори той.

Трик погледна Мия. Бръкна в джоба на жакета си.

— Разбира се…

Центурионът щракна с пръсти и посочи Ашлин и Осрик, които стояха накрая на множеството.

— И техните също. Всички с кървавите капки. — Войниците се пръснаха сред учудените гости, отделяйки всеки чирак с маската на Аалеа. Тих. Пип. Джесъмин. Петрус. Карлота…

Трик ровеше в джоба си, но извади само люспи от пепел.

— Сигурен съм, че беше тук преди миг.

Мия бръкна в тайния джоб на корсета си. Но на мястото на грижливо скътаната покана отново имаше само шепа пепел. Сякаш…

Сякаш…

— Както си помислих — обяви центурионът. — Елате с нас, бара Даряващия прегръдки.

Нечии ръце се сключиха около лакътя на Трик. Върху китките на Мия. Осрик пъхна ръка под мишницата си, докато хващаха Ашлин за рамото. Джесъмин посегна за минаваща чаша, докато един войник сграбчи Диамо за ръката. Мия зърна белезници. Гняв и възмущение в очите на гостите наоколо.

И тогава бурята се разрази.

Трик сграбчи ръката, която го стискаше, огъна я назад и я прекърши в лакътя. Мия откъсна камата от гърба на корсета си, заби я в предмишницата на лумината, проряза дълга, кървяща линия с нея. Чу се трясък и задавени викове. Джесъмин бе строшила чашата си в лицето на легионера. А над всичко това — ревът на Осрик.

— Бягайте! Бягайте!

Мия замахна с камата и разпра жестоко дланта на центуриона, който посегна да я улови. Трик вече бе драснал и блъскаше настрани мъжете и жените, препускайки през навалицата. Пътьом хвана един летящ поднос, хвърли го по прозореца и стъклата изтрещяха с грохот, а той се хвърли навън. Мия скочи подире му и извика от болка, когато поряза ръката си на парчетата, останали по рамката. Превъртя се върху тънката ивица трева, която обикаляше двореца, и падна върху Трик, изкарвайки дъха му с едно уф-ф.

— Спрете! — изрева глас. — Спрете, в името на Светлината!

Мия вдигна Трик на крака, но се сви от болка — ръката й беше обляна в кръв. Двамата хукнаха по алеята, чуха шум от счупено стъкло зад тях, викове на страх и болка. Един прозорец на горния етаж се счупи и Мия видя Тих да скача към перваза на двореца отсреща, а оттам да се прехвърля на покрива. Белият му жакет бе опръскан в червено. Тежки ботуши по дирите им. Пронизващ студен вятър по кожата й. Още стискаше камата и докато тичаше, сряза дългата си рокля. Двамата стигнаха високата ограда от ковано желязо, която опасваше земите на двореца. Трик се преметна с един скок и остави Мия от другата страна.

— Хайде! — извика той.

Мия погледна през рамо. Четирима луминати тичаха към нея, извадили блесналите си мечове от слънчева стомана. Но вечерните рокли не бяха най-подходящото облекло за отчаяна гонитба, камо ли за скок над триметрова ограда от ковано желязо. Мия разкъса роклята с камата си на бедрата. Метна се на желязото и взе да се изтегля нагоре точно когато пристигнаха луминатите. Единият хвана глезена й, но тя го изрита в лицето и вдигна крака. В същия миг във въздуха изсвистя дълъг меч и остави разтопена диря в оградата. Ръката на Трик се стрелна през решетките, острието му светеше в червено. Момчето извика от болка. Мия скочи на каменната настилка до него и двамата хукнаха в ледения вятър.

— Накъде? — попита Трик, запъхтян.

— Към Аалеа — отвърна тя, едва дишайки.

Трик кимна, хукна към пристана. Изблъска клетите слуги във водата и взе гондолата. Мия скочи до него и той подкара лодката в канала, блъскайки яростно по водата. Половин дузина луминати се хвърлиха в съда зад тях и се спуснаха подире им. Трик насочи гондолата към двореца, където бе се състояла срещата с Шахид Аалеа. Там нямаше ръце, нито лодки отпред, нито светлина в прозорците. Скочиха на кея, влетяха през вратите и откриха, че преддверието, салонът и дори стаята, където бяха се преоблекли, са съвсем празни. Въздухът бе прашен. Студен. Сякаш от години човешки крак не беше стъпвал тук.

Тежки ботуши. Входните врати се отвориха с трясък. Мия изруга. Сграбчи Трик за ръка и се втурна към задната врата. Оттам изхвърчаха на тясна алея, която вървеше покрай задната част на сградата. Чуха викове отзад, звън на стомана. В канала оттатък — пищене на свирки, викове за още подкрепления, тропащи крака. Трик се мушна във входа за прислугата на друг дворец. Слугите се разпискаха, когато двамата с Мия влетяха в кухнята, оттам в столовата, салона и през входната врата излязоха на оживена улица.

От ръката на Мия шуртеше кръв. Трик дишаше тежко и се стискаше отстрани. Мия зърна обгорено петно на жакета му, надуши изгоряла плът. Някъде вътре бе отнесъл удар от слънчева стомана и жилетката му бе подгизнала от кръв.

— Добре ли си? — попита, задъхана.

— Тичай!

— Как да тичам! — изсъска тя. — Аз съм по корсет!

Момичето се хвърли на стъпалото на една минаваща карета и седна на капрата до учудения кочияш, облечен в ливреята на дребен род.

— Здравейте — поздрави го тя.

— Здра…

Лакътят й уцели мъжа в корема, крошето й го изхвърли от седалката на настилката. Тя спря рязко цвилещите коне, свали своето волто и се обърна с вдигнати вежди към Трик.

— Каретата ви чака, мидон.

Трик скочи на задното стъпало, а Мия шибна гърбовете на конете с каишите и изкрещя: „Дий!“. В това време четворка запъхтени луминати изскочиха на улицата зад тях. Каретата се носеше надолу, като подскачаше и се тресеше над мостове и плочки. Мия изруга — за малко да излети от капрата. Ребророденият легат, комуто принадлежеше екипажът, подаде глава от прозореца, за да види за какво е цялата суматоха, и видя едно момиче по разпран корсет и разкъсана вечерна рокля на мястото на кочияша му. Мъжът тъкмо отвори уста да възрази, когато Мия се обърна, а косата й се развя около окървавеното й лице. На рамото й беше кацнала котка, направена, както по всичко личеше, от сенки.

Мъжът прибра главата си в купето, без да каже дума.

— е, свежо е, нали?…

— Това е думата.

— май си изгубила половината си рокля…

— Мило от твоя страна, че забеляза.

— но като си спомня как танцува с онова момче, сигурно си разочарована, че е само половината…

Мия завъртя очи и шибна по-здраво конете.

Изоставиха каретата на юг от Хълбоците. Мия скочи на каменната улица до Трик и нахлупи триъгълната шапка на слисания собственик. На капрата вятърът хапеше остро и люто; устните й бяха посинели, кожата й бе настръхнала, тялото й трепереше. Тъкмо пак се канеше да се оплаче от избора на рокля, когато Трик свали жакета и без да продума, я наметна. Още топъл от допира на тялото му.

Хукнаха по задните улички и по мостчетата на юг към вонята на Залива на касапите. Щом стигнаха при Свинекланицата, се увериха, че никой не ги следи, после се промъкнаха вътре и изкачиха стълбите до площадката над притихналия в този час приземен етаж.

Беше замаяна от загубата на кръв, ръката й още кървеше и ръкавът на жакета бе подгизнал. Жилетката и бричовете на Трик също бяха се напоили, притискаше дълбоката рана отстрани. Лицата им бяха пребледнели и изтощени, а музиката, танцът, уискито и усмивките вече се превръщаха в дрипав, избледняващ спомен. Бяха се отървали на косъм. Слязоха предпазливо по извитото стълбище, вонята на мед и сол изпълни ноздрите им, надолу, надолу до кървавата стая в подножието.

Шахид Аалеа ги чакаше.

От елегантната, бродирана рокля, корсета от драконова кост и красивото домино нямаше и помен. Тя беше облечена в черно, реките от гарванови коси обрамчваха бледото й сърцевидно лице. Единствено усмивката й бе цветна. Червена като разлято вино. Червена като кръвта, която капеше от ръката на Мия.

— Хареса ли ви да си играете на хора, мили мои? — попита ги тя.

— Вие… — Лицето на все още запъхтяния Трик се изкриви. — Вие…

Шахид Аалеа се приближи. Помести ръката му от раната и цъкна. Целуна окървавените пръсти на Мия.

— Нашият подарък за вас. Напомняне. Разхождайте се между тях. Танцувайте между тях. Живейте, смейте се и обичайте между тях. Но никога, нито за миг не забравяйте кои сте.

Аалеа пусна ръката на Мия.

— И никога не забравяйте какво означава да служиш.

Шахидът на Маските махна към басейна зад тях.

— Честит Велик десятък, деца.

20.
Лица

Само един от тях така и не се завърна жив от Божигроб. Момче на име Тово, с черна коса и с трапчинки. Отслужиха му тиха литургия в Залата за поклонение.

Небелязан камък.

Празна гробница.

Мия никога повече не чу името му.

Докато хорът пееше, а Почитаната майка изричаше думите на молитвата към каменната богиня, надвиснала над тях, тя се опита да открие в себе си тъга и съжаление. Кое беше това момче, защо беше умряло там? Но като разгледа внимателно и другите чираци, студените очи и тънките устни, усети, че й е трудно да не разсъждава като тях.

По-добре той, отколкото аз.

Седмиците се завъртяха, Големият десятък мина неотбелязан, без повече благодарности. Маскарадът уби и последния дъх лекомислие измежду тези стени и сега чираците бяха станали сериозни. Тъкачката продължи работата си, ваеше от лицата им произведения на изкуството, но усмивките и намиганията, ухажванията и докосванията бяха изчезнали. И да не беше така по-рано, вече всички знаеха, че това не е игра.

Денят, след като Диамо бе минал през тъкането^[61], Мия забеляза, че Трик е изпуснал часовете в Залата на Джобовете. След дългия и изтощителен урок на Мишелов върху изкуството на капаните и измъкването от тях, тя бе се качила по витото стълбище и завари дюимера в Залата на Песните. Гол до кръста. Плувнал в пот. С чифт дървени мечове в ръка налагаше една тренировъчна кукла с такава сила, че покритието й направо пищеше.

— Трик. Пропусна Джобовете.

Момчето не я погледна. С широки удари налагаше дървената фигура, а в празната зала отекваше прас, прас, прас. Голото му тяло блестеше, солните му къдрици висяха мокри около лицето му. Половин дузина счупени тренировъчни мечове лежаха на пода до него. Явно целия ден е прекарал тук…

— Трик?

Мия го хвана за ръката. Той се обърна, озъби й се, издърпа ръката си.

— Не ме докосвай!

Мия примигна стреснато от яростта в очите му. Спомни си как същите тези очи я гледаха, докато танцуваха, ръката му — на кръста й, погледът му, впит в нейния…

— Добре ли си?

— Да — Трик прекара ръка през лицето си и си пое дълбоко дъх. — Извинявай. Да започваме.

Двамата застанаха на ринга под златната светлина в залата. И с дървени мечове в ръце започнаха да работят върху Караваджото^[62] на Мия. Ала само след няколко минути стана ясно, че Трик не е в настроение да я учи. Ръмжеше като вълк, когато тя сгрешеше, при всяка неточна стъпка й крещеше, а накрая счупи меча си в ръката й с такава сила, че разцепи кожата й.

— Плява! — Мия пусна меча и стисна китката си. — Заболя ме!

— Ти да не чакаш да те гъделичкам — отвърна Трик. — Свалиш ли гарда така срещу Джесъмин, ще ти пререже гърлото.

— ’Паст, какво ти става?

— Нищо не ми става.

— Виж, ако искаш да ми кажеш защо си ядосан, ще те изслушам. Но ако си търсиш някого, върху когото да си излееш гнева, ще те оставя с тренировъчната кукла.

— Не съм ядосан за нищо, Мия.

— О, нима! — Тя вдигна окървавената си китка.

— Ти ме помоли да те науча и аз те уча.

Мия въздъхна.

— Тази фасада на стоик започва да ме уморява, дон Трик.

— Мътните те взели, Мия! — изрева той и захвърли мечовете. — Казах, че нищо ми няма!

Мечовете изтропаха шумно в тренировъчния ринг и Мия спря рязко. Вгледа се внимателно в очите му. В ужасните мастилени драсканици по кожата му. Белезите под тях. Осъзна, че той е единственият чирак, който все още не е минал през ръцете на Тъкачката.

— Чуй — въздъхна тя. — Не съм най-проницателният човек, когато се налага да прозра чуждите проблеми. Не искам и да си навирам носа. Но ако имаш желание да изплюеш камъчето, аз съм насреща.

Трик се намръщи, вгледа се в празното пространство.

— Ще ми я вземат — рече накрая.

Мия поклати глава.

— Не разбирам.

— Няма нужда да разбираш.

— Сигурно — тя остави меча си. — Но ми се иска да разбера.

Трик въздъхна. Отпусна рамене. Мия седна със скръстени крака и потупа камъка до себе си. Сърдит и нацупен, Трик коленичи там, където си беше, и не помръдна. Мия се премести по-близо, колкото да му покаже, че е там. Мина много време, двамата седяха в мълчание. Абсолютно безмълвни в залата, кръстена така заради своята песен.

Стори й се глупаво. Тук, повече откъдето и да е. Това беше училище за убийци. Всички те постепенно бяха въвеждани в изкуството на смъртта. Чираците мряха като мухи. До утре Трик можеше да бъде труп. А ето че тя се опитваше да го накара да говори за чувствата си…

Дъщери, не е глупаво. Направо е нелепо.

Но може би това бе целта? Може би Наев бе права. В лицето на цялото това коравосърдечие тя трябваше да се държи за нещата, които имаха значение. А като погледна това странно момче и сплъстените му къдрици, които влизаха в обезумелите му очи, Мия разбра, че той има значение…

За нея.

— Не съм убил Приливен зов — каза той накрая.

Мия примигна. Честно казано, с цялата смърт оттогава досега почти бе забравила убийството на дюимера.

— Вярвам ти.

— Исках. Но някой ме изпревари. — Той й хвърли кос поглед. Гласът му беше пълен с ярост. — Той ме нарече koffi, Мия. Знаеш ли какво означава това?

За миг тя загуби дар слово:

— Дете от…

— Изнасилване — изплю Трик. — Дете от изнасилване.

Тя въздъхна вътрешно.

Значи е вярно.

— Баща ти е бил дюимерски пират? Майка ти…

— Майка ми беше дъщерята на бара.

— Какво?

— Принцеса, ако щеш вярвай. — Трик се засмя. Тръсна глава. — Отчасти съм кралска особа.

— Бара? — Мия се намръщи. — Майка ти е била дюимерка?

Мия не разбираше. От всичко, което бе прочела, обикновено дюимерските пиратски лордове и техните екипажи вършеха изнасилвания и грабежи. Но ако майката на Трик е била от Дюим…

— Казваше се Земноходна — въздъхна Трик. — Третородена от нашия бара, Мечотрошач. — Трик изплю името, сякаш беше гранясало. — Била на твоята възраст. Пътувала към Прасило за годишния фестивал. Разразила се буря. Морето я изхвърлило на някакво островче с една прислужница и някакво момче. Трима оцелели от триста. Един айтриянски траулер ги открил. Капитанът ги качил на борда. Нахранил с момчето морските дракони. Изнасилил майка ми и прислужницата й. А когато разбрали коя е, изпратили писмо до дядо ми, че ще си я получи срещу теглото й в злато.

— Зъбите на Гърлото. — Мия стисна ръката му. — Съжалявам, Трик.

Той се усмихна горчиво.

— Ще кажа едно нещо за дядо ми. Той обичаше дъщерите си.

— Платил ли е?

Трик поклати глава.

— Научил къде са се скрили и изгорил селището им до основи. Убил всички мъже, жени и деца. Но си върнал дъщерята. Девет месеца след това се сдобил с внук. И всеки път, когато ме погледнеше, виждаше баща ми.

Мия се вгледа в очите на момчето със свити гърди.

Лешникови, не кафяви.

— Това не си ти, Трик.

Момчето впи очи в нея и разказът заглъхна на устните му. Нещо се раздвижи във въздуха, нещо в погледа му запали огън в корема й. Тези бездънни очи. Драскулките от омразата по кожата му. Сърцето й биеше учестено. Дланите й се потяха в неговите. Потрепери.

— мия…

Потрепери точно като сянката в краката й.

— мия, внимавай…

— Я виж ти.

Магията на тишината се пръсна на парчета, Мия примигна и се обърна към свода отзад. Най-горе на стълбището стоеше Джесъмин, до нея — Диамо. Червенокосата беше облечена за тренировка: черни кожени панталони и туника без ръкави. Едрият й другар се извисяваше до нея и въпреки усилията на Мариел по лицето му, нещо грозно се криеше в погледа му. Но с цялото си туловище момчето се придвижваше като мишка — тя не бе чула ни едно цвърчене, докато са се изкачвали крадешком по стълбите.

Джесъмин затъкна палци в колана си и влезе в залата.

— Чудех се как прекарваш вечерите си, Корвере.

Мия стана и изгледа високомерно момичето.

— Не знаех, че те интересува, Джес.

Червенокосата се озърна; счупени мечове и тренировъчни кукли. Устните й се извиха в презрителна усмивчица.

— Тренираш ли? По-добре започни да се молиш.

— Хм — Мия се навъси. Очите й взеха да кръжат по пода, сякаш търсеха нещо. — Явно съм изпуснала пукнатата пара̀, която се канех да дам за мнението ти…

Джесъмин се хвана за корема и половин секунда се смя гръмко, после усмивката слезе от лицето й и се строши като стъкло в камъка.

— Мислиш си, че си забавна, кучко? — попита Диамо.

— О, кучка — Мия кимна. — Много оригинално. Какво следва? Повлекана? Не, шафрантия, права ли съм?

Диамо примигна. Мия видя как отмята мислено думите от списъка си с обиди и остава с празни ръце. Трик скочи до нея, пристъпи към грамадния айтриянец, но Мия го спря. Джесъмин едва ли щеше да разиграва театри тук, а Мия нямаше нищо против да отбива остроумието им цял ден, ако е нужно. Щеше да прати и двамата, куцащи, у дома.

— Какво искаш, червенке?

— Черепът ти, на стълбището към Сената до този на баща ми — рече момичето.

Мия въздъхна.

— Онези копелета екзекутираха баща ми точно като твоя. Това ни превръща в съюзници, а не във врагове. И двете мразим едни и същ…

— Не ми говори за омраза — изръмжа момичето. — Ти никога не си я вкусвала, Корвере. Цялото ми семейство е мъртво заради проклетия ти баща предател!

— Ако още един път наречеш баща ми предател — изръмжа Мия, — ще видиш семейството си по-скоро, отколкото би искала.

— Знаеш ли, забавно е — Джесъмин подмина заплахата и влезе със спокойна крачка в залата. — Твоето приятелче Ашлин печели състезанието по кражби на Мишелов с голяма преднина. Тя явно притежава ловкостта да се промъква във всяка стая в тази Планина. Човек би си казал, че ще я помолиш да се погрижи и за твоите дела. Но аз влязох в залата на Мишелов преди седмица, и проклета да съм, ако още не беше там…

Мия въздъхна, вдигна нагоре очи.

— Какви ги дрънкаш, в името на Майката?

Усмивката на Джесъмин бе остра като нова стомана. Тя бръкна в яката на туниката си. Извади нещо, което се завъртя и грейна в сумрачната светлина.

— О, нищо важно.

Мия усети как коремът й се сви. Болезнен спазъм. Ослепителна светлина. И докато се препъваше назад, вдигнала ръка, за да предпази очите си, успя да различи три златни окръжности, проблясващи на златна верига.

О, Богиньо…

Троицата на Мишелов. Свещеният медальон, благословен от дясната ръка на Аа.

Джесъмин направи крачка напред с разтегната усмивка и Мия залитна назад. Страхът я заля на студени вълни, Господин Благ се сви в сянката й. И макар че слънцата едва проблясваха на светлината от цветното стъкло отгоре, на Мия й се струваше, че я изгарят. Жарки. Нажежени. Джесъмин продължи да се приближава и тя се свлече на колене, устата й се изпълни с горчилка. Трик грабна тренировъчния си меч и тръгна към червенокосата.

— Прибери проклетото нещо, Джес — изръмжа той.

Момичето се нацупи:

— Ние само се забавляваме, Трики.

— Казах ти да го прибереш!

Момичето направи още една крачка към Мия, слънцата на гърдите й пламтяха. Трик вдигна тренировъчния меч и Диамо излезе да го посрещне. Ковашките му чукове ръце се свиха. Момчетата се сбиха. Трик замахна с дървената сабя със силно прас по ръката на Диамо, а айтриянецът простена от болка и му отвърна с юмрук. Двамата се сборичкаха, кокалчета, лакти, ругатни. През цялото това време Джесъмин приближаваше Мия, която се влачеше назад по пода, сгърчила се срещу светлината, горчилката се надигаше в гърлото й, сърцето й биеше тежко в гърдите.

Беше безпомощна. Ужасена. Страхът на Господин Благ преля в нея. Утрои се. Тя се удари в нещо твърдо отзад и разбра, че е притисната до стената. Затвори очи срещу тази ужасна, изгаряща светлина. Мракът около нея се сгърчи, изгуби силата си, сви се като цветя, престояли твърде дълго на слънцето. Сянката й се удължи по стената, взе да се извива и огъва. А когато Джесъмин направи още една крачка и Мия почувства палещата светлина като физическа тежест, а оглушително блъскащото сърце щеше да изхвръкне от гърдите й, Господин Благ най-сетне се откъсна от сянката.

Откъсна се и побягна.

— Господин Благ!

Сянката хукна през залата, съскайки. По камъните. Надолу по стълбите. Накрая се скри от поглед, а Мия изкрещя и ужасът я заля на студени, смазващи вълни. Тя изрита немощно Джесъмин по краката. Момичето се разсмя и отстъпи встрани. Мия чуваше виковете на Трик. Кръвта бучеше в ушите й. Яростно. Оглушително. Болка. Ужас тъй черен, та си помисли, че ще умре. И точно когато стана непоносимо, точно когато ужасната светлина едва не я ослепи с пламъка си…

— Какво, в името на ’паст, става тук?

Джесъмин се обърна, светлината на врата й се засенчи от тялото й. През гаденето и парещите сълзи Мия видя Шахид Солис да стои на ръба на тренировъчния кръг, скръстил ръце, вперил белите си очи в нищото. Трик и Диамо станаха от пода, Джесъмин мушна огърлицата обратно в туниката. Щом слънцата изчезнаха, болката и прилошаването, измъчващи тялото на Мия, тозчас утихнаха. Но след като Господин Благ бе избягал, страхът остана, пълзящ като кална вълна през нея. Тя се изправи несигурно, сърцето й се блъскаше бясно, огледа се в мрака. Не видя следа от приятеля си.

— Зададох ви въпрос, чираци — изръмжа Солис.

Без да обръща внимание на Шахида на Песните, Мия се прокрадна покрай стената, по-далече от Джесъмин. Слепите очи се обърнаха към стъпките й, но тя стигна до свода и хукна с разтреперани крака по витите стълби. Чу рева на Солис, който настояваше за обяснение. Стъпки зад нея. Трик я гонеше, викаше я, но тя продължи, препъвайки се в тъмното с ококорени, обезумели очи.

— Господин Благ?

Стълбите свършиха, гласът й отекна в мрака.

— Господин Благ!

Нямаше отговор. Не усещаше приятеля си. Само страха, онази отдавна забравена смазваща тежест на страха. Ръцете й трепереха. Устните й трепереха. Беше я изоставил.

Изоставил ме е…

— Господин Благ!

— Мия, спри! — извика Трик и краката му изтропаха зад нея.

Момичето не го чу; хукна надолу по витите коридори сред осветената от цветните стъкла тъмнина, като викаше името на котката сянка.

— Спри! — Трик я хвана за ръката.

— Пусни ме! — изкрещя тя и се дръпна.

— Това е проклет лабиринт. Той може да е навсякъде.

— Точно затова трябва да го намеря! — Тя отново се обърна към мрака и викна: — Господин Благ!

— Уплашил се е, нищо повече. Ще се върне, когато е готов.

— Откъде знаеш! Онези слънца, онази кучка, те го нараниха!

— И какво смяташ да правиш? Да обикаляш в тъмното и да търсиш нещо, направено от тъмнина? Помисли за минута!

Мия примигна с усилие, пое си глътка въздух. Бореше се със страха. Тежестта. Студа. Толкова много, Богиньо, не бе се страхувала от години. Не и от деня, когато той бе я открил, свита в онази каца, и бе й дал камата, спасила живота й. Ала думите на Трик пред Планината бяха прави: като се опираше на котката сянка от толкова време, беше забравила как да се преборва със страховете си. Краката й трепереха. В корема й — студ и хлъзгав лед. Дишаше тежко. Затвори очи и си наложи да се успокои. Страхът отвърна на напора, смеейки се. Твърде голям. Твърде силен.

Беше я изоставил. За първи път, откакто помнеше.

Сама съм…

— О, Богиньо — прошепна. — О, Богиньо, помогни ми…

Остана насред мрака. Не можеше да продължи напред. Твърде уплашена, за да стои неподвижно. Споменът за проклетите слънца гореше очите й, плуваше в тъмнината зад клепките й всеки път, когато примигнеше. Още я усещаше. Тази непоносима омраза. Трите очи на Всевиждащия, изгарящи я до слепота. Какво беше сторила, че да го заслужи? Какво не й беше наред? И какво щеше да прави, ако той не се върнеше?

И тогава усети. Силни ръце я прегърнаха. Стиснаха я здраво. Трик я притисна до гърдите си, скрия я в обятията си. Приглади косата й. Без да я пуска.

— Всичко е наред — прошепна. — Всичко ще бъде наред.

Тя се съсредоточи върху топлината на голата му плът. Звук от биенето на сърцето му. Утешителни думи. Затворени очи. Само дишаше. Сгрята, в безопасност и не чак толкова сама. Отблъсна го. Страха. Бавно. Всеки сантиметър — миля. Но го отблъсна, долу до петите си, стъпка го с всички сили. Опита се да разсъждава. Да разбере какво означава всичко това. Защо слънцата я изгаряха. Какво беше сторила, та да предизвика омразата на един бог. Какво бе изплашило толкова силно едно създание, което се хранеше със страх.

— Твърде много въпроси — прошепна тя. — Недостатъчно отговори.

— Е, какво ще правиш?

Мия подсмръкна, преглътна трудно. Опря ръцете си в гърдите на Трик и събирайки сила, колкото можа, го отблъсна. Погледна в очите му — сърцето още се блъскаше в гърдите й. Устните й — на сантиметри от неговите.

— Мия?

Момичето си пое дълбоко дъх. Опита се да мисли отвъд препускащия пулс във вените й. Погледна сянката си върху каменния под и откри, че е толкова тъмна, колкото и на момчето до нея. Вече не беше черна за двама. И там, в мрака, най-сетне намери отговора на загадката.

— Мисля, че е време да вербувам най-опасния човек в тези зали.

Трик погледна назад към Залата на Песните и Шахида, от когото тъкмо бяха избягали.

— Но ние тъкмо се спасихме от най-опасния човек в тези зали.

Мия се опита да се усмихне.

Реши да поклати глава.

— Явно никога не си бил в компанията на библиотекари, дон Трик.

21.
Думи

Забавиха се, колкото да вземат нова риза за Трик и да проверят в стаята на Мия за следи от котката сянка. Претърсиха мрака под леглото, в ъглите и шкафовете, но като не намериха нищо, двамата хукнаха през спираловидната тъмнина. Камбаните за вечеря звъняха, но Мия и Трик се отдалечаваха от Небесния олтар, запътили се в чернотата, докато пристигнаха пред атенеума. Вратите се въздигаха над Мия, високи над три метра и дебели тридесет сантиметра. Отвориха се безшумно, щом ги бутна с кутрето си.

Познат мирис я върна към по-щастливи дни — сгушена в стаята си над магазина на Меркурио, обградена от планини от най-скъпите си приятели. Тези, които я откъсваха от мъката, ослепителната светлина, мисълта за майка й и брат й, хвърлени в непрогледната тъма в някоя килия.

Книгите.

Мия погледна в нозете си. Сянката й лежеше върху камъка до сянката на Трик, влезе преди нея в стаята. Продължаваше да бъде светла като на дюимера. Без разлика. Празнотата в нея се надигна и оголи зъби и за миг тя се почувства толкова уплашена, че не можа да направи следваща крачка. Но накрая сви ръцете си в юмруци, влезе в атенеума и вдъхна миризмата на мастило, прах, кожа и пергамент. Трик застана до нея и огледа морето от рафтове. Мия вдъхна думите. Стотици, хиляди, милиарди думи.

— Летописец? — извика тя. — Летописец Елий?

Мълчание. Тишината властваше в това царство на мастило и прах.

— Елий? — повика тя отново. — Ехо?

Слезе тихо по стълбите на основния етаж в гората от рафтове. Същото сияние без източник огряваше помещението, но сред книгите светлината бе по-мъждива, сенките — по-дълбоки. Двамата тръгнаха по пътеките и скоро бяха обградени от всички страни. Черни лавици, стигащи до тавана, натъпкани с украсени свитъци и прашни томове, грамадни, дебели албуми и изваяни сборници с ръкописи. На всички теми, за които Мия можеше да си помисли. Гласовете на преписвачи и кралици. Воини и светци. Еретици и богове. Всичките, обезсмъртени.

Влязоха навътре между лавиците и докато викаха Летописец Елий, се изгубиха между сенките. Рафтовете представляваха лабиринт, който се виеше и гънеше на всички посоки. Трик се покашля и проговори, гласът му отекна в мрака:

— Трябва ли да се мотаем тук сами?

Мия огледа рафтовете, сърцето й взе да се блъска в гърдите й.

— Уплаши ли се, мой смели центурионе?

— Знам, че умният театър на принцесата с острия като бръснач език е естественият ти защитен механизъм, но трябва да ти обърна внимание, че съм тук, за да ти помогна.

Мия му хвърли кос поглед.

— Да. Извинявай.

— Какво, в името на ’паст, търсим?

Мия си пое дълбоко дъх. Поклати глава.

— Когато Джесъмин вдигна онези слънца… сякаш някой ме подпали. Не разбирам нищо и ми дойде до гуша. Това е най-голямата библиотека, която съм виждала. Ако на света съществува книга за здрачините, ще е тук. Трябва да разбера какво съм, Трик.

— Твоят Шахид не те ли научи коя си?

— Предполагам, че Меркурио знае толкова малко за здрачините, колкото и всеки друг в Планината. — Мия посочи рафтовете. — Духовенството казва, че съм докосната от Майката, но на никого не му е ясно какво означава това. И лорд Касий не е тук, за да го попитам.

Мия продължи, като викаше Летописец Елий, но не чу отговор. Докато вървеше, четеше заглавията, много от книгите в атенеума бяха написани на езици, които не разбираше. Азбуки, каквито не бе виждала преди. Автори, за които никога не бе чувала. Спря, смръщена, пред лавица с много прашни томове и присви съсредоточено очи в заглавията им. Един том привлече окото й; тежък, масивен, с подвързия от черна кожа и сребърни букви на гърба.

— Но това е невъзможно — пророни тя.

Издърпа с мъка тежката книга. Отиде до малка махагонова поставка за четене и разгърна страниците.

— Не може да бъде…

Трик надзърна над рамото й.

— Да. Това е книга.

— Това е Ефес. „Книга на чудесата“.

— Хубава ли е?

— Не знам. Всички съществуващи екземпляри били изгорени на Ярката светлина. Тази книга… не е редно да съществува. — Мия огледа лавиците. — Виж, тук са „Ересите“ на Боскони. И трактатът на стария Лантимо „За Мрака и Светлината“.

— Мия, започва да ме гложди усещането, че нямаме работа тук…

Страхът му отразяваше нейния. Прокрадваше се и пълзеше с гнусни крака през вътрешностите й. Тя го отблъсна, без подкрепа откъм гърба.

— Истината за това какво съм трябва да е тук някъде. Няма да си тръгна, преди да я открием.

— Тогава скромно ще предложа да започнем от буквата Т.

— Т?

— Т като твърдоглава. Т като тиква. Т като толкова съм хитра.

— Т като ти да мълчиш.

— Видя ли, само така.

Смехът я отпусна. Помогна й да се отърси от студа в корема. Усмивката сгря бузите й. Ала Трик се умълча, усмивката изгасна на устните му и той се загледа, смръщен, в тъмнината.

— Усети ли го?

— Кое?

Мия наклони глава и застина. И както стоеше там в мрака, едва доловима вибрация взе да тътне по пода, нагоре през ботушите й и се настани в основата на гръбнака й.

— Усетих го — прошепна тя.

Отначало промяната бе недоловима, томовете потрепериха по местата си. Скоро обаче лавиците започнаха да се тресат, книгите — да шептят, прахолякът — да се изсипва на пухкави облаци. Мия разглеждаше сенките, а вибрациите се усилиха и подът под тях потрепери. Сърцето й биеше тежко. Нямаше представа колко дълбоко се намират в лабиринта, но изведнъж това й се стори най-неразумното място, където да бъдат. Без Господин Благ в сянката й страхът бързо я завладя. Устата й пресъхна. Пулсът й се ускори.

— ’Паст, какво е това? — попита Трик.

Мия чуваше ритмичен звук на кожа. Сякаш някой влачеше огромно туловище по каменния под. А после нейде в мрака на атенеума проехтя гръмовен рев.

— Да се омитаме оттук, Мия.

— Да — кимна тя. — Хайде.

Звукът от влаченето се усили, когато двамата се втурнаха обратно, както Мия се надяваше, по посоката, от която бяха дошли. Но в мрачината гората от лавици изглеждаше една и съща. Издигаше се край тях в безлики редици — всяка толкова анонимна, колкото и следващата. Нов рев прозвуча от тъмното и двамата ускориха крачка. Трик сграбчи Мия за ръката и хукна.

— Какво е това?

— Не знам. Бягай!

Книгите всеки миг щяха да почнат да падат от лавиците. Завиха зад един ъгъл и Мия разбра, че са стигнали до задънен край. Изругаха, обърнаха се и тръгнаха обратно по стъпките си. Нов рев отекна — този път по-близо. Прекалено близо, за да бъдат спокойни. Като не желаеше и частица от онова, дето щеше да произтече, Мия улови сенките наоколо и ги откъсна, увивайки се в плащ от чернота. И макар да й беше за първи път, обградена от мрак, който не бе докосван от слънцето, с пръсти, изтръпнали от силата на вечнанощ, улови Трик за раменете и загърна и него.

Сгуши го до себе си, опрели гръб плътно до лавиците зад тях. От толкова близо почувства как сърцето му бие бясно и осъзна, че и той е уплашен. Полусляп под покривалото, Трик подуши въздуха и се намръщи.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Не мога да го надуша.

— Никак?

Трик поклати глава.

— Надушвам само книгите. И теб.

— Време за баня?

— Това покана ли е?

— О, я стига…

Нов рев. По-близо. Каквото и да беше, те не виждаха достатъчно добре под наметалото й, за да побегнат — опитаха ли, най-вероятно щяха да забият лица в някой рафт. Затова Мия прегърна Трик и двамата клекнаха, по-ниски от тревата. Страхът се изду в нея, заля мястото, което преди заемаше Господин Благ. Тя се притисна в гърба на момчето и се помъчи да не трепери.

Звукът от влаченето се усили, мокър и скърцащ. Подът под тях потрепери. Зад воала от сенки Мия зърна нещо огромно да се плъзга по пода покрай тях. Видя смътно дълго, змийско туловище, десетки тъпи, хищни глави, опасани със зъби. Движеше се между лавиците като някаква гигантска гъсеница, гърбът му се извиваше нагоре, докато се преместваше напред и душеше въздуха със сумтене. Мия стисна здраво камата си, разтреперана от страх пред гледката. Стисна зъби. Прокле се, че е слаба. Дете.

Трик безмълвно взе ръката й и я стисна.

Минутите се проточиха във вечност насред плувналия в пот мрак. Ала каквото и да беше това нещо, то ги подмина, без да ги забележи, и продължи да пълзи нататък. Мия и Трик се гушеха един в друг с ококорени очи. Ослушваха се, докато гъсеницата изчезна, притихнали като мишлета.

— А сега давай да се омитаме, в името на ’паст! — изсумтя накрая Трик.

— И аз мисля така.

Тя захвърли наметалото от сенки, изправи се и помогна на Трик. Прибра камата в калъфа и потърси най-бързия изход от лабиринта. Покатери се на една лавица и оттам огледа морето от книги. В далечината видя вратите на атенеума и примигна силно срещу играта на светлината. Те изглеждаха на мили далеч от тях…

— Търсиш л’ не-що?

Мия изруга и почти подскочи от страх, когато гласът се обади от сенките. Трик се завъртя на място, солните му кичури се разлетяха, в ръката му — нож.

Мия чу драсването на кремък, видя оранжев пламък, отразен в очила с невероятно дебели стъкла, два кичура щръкнала бяла коса. Във въздуха се разнесе кълбо от канелена пурета и Летописец Елий излезе на светлото, като буташе малка дървена количка, натрупана заплашително високо с най-различни книги. Малка табелка отпред гласеше: ЗА ВРЪЩАНЕ.

— Зъбите на Гърлото, тук всички ли стъпват на пръсти? — попита Трик.

Старецът се ухили с бели зъби и издиша сив дим.

— Лесно се палиш, а?

— А ти какво очакваш? Видя ли това нещо?

Елий примигна.

— А?

— Онова чудовище. Онова нещо! ’Паст, какво беше това?

Старецът сви рамене.

— Книжен червей.

— Книжен…

— … червей — кимна Елий. — Поне аз така ги наричам.

— Тях? — Мия не можеше да повярва.

— О, да. Шепа такива живеят тук. Този беше от малките.

— От малките? — извика Трик.

Старецът присви очи през растящия димен покров.

— О, да. Много лесно се палят.

— Оставил си нещо такова да кръстосва из библиотеката ти?

Елий сви рамене с пурета между зъбите.

— Първо, библиотеката не е моя. Тя принадлежи на Девата на Благословеното убийство. Аз само водя летописите на книгите в нея. И не съм оставил книжните червеи да кръстосват тук, те просто си… кръстосват. — Старецът сви рамене. — Странно древно място е това.

— Странно… — отрони Мия.

— Е, очевидно не е странно, ха-ха.

Елий извади още една пурета иззад ухото си. Запали я от своята и я подаде на момичето с пръсти, целите в мастило.

— Ще дръпнеш ли?

Мия усети, че уплахата й бавно изчезва. Страхът още стоеше свит в корема й, нервите й бяха на парчета. Пуретата сигурно щеше да я успокои. И тъй, докато старецът се усмихваше широко, тя се замъкна от другата страна на пътеката, облегна се на лавицата до него и пое цигарата с разтреперани пръсти. Стояха дълго там, смълчани, Мия се наслаждаваше на подсладената хартия върху устните си, докато най-сетне пулсът й почти се усмири. Духаше облаци дим към Трик и се смееше, когато той бърчеше нос и кашляше.

— Хубави пурети — рече накрая.

— Да.

— Но не разпознавам знака на производителя.

— Той е мъртвец — Елий вдигна пуретата на светлината. — Вече не ги правят, както едно време.

— Като тези книги?

— Ъ?

Мия посочи лавиците наоколо.

— Разпознавам някои от заглавията. Трябва отдавна да са били унищожени. Но като се замисля, има логика. Това е Църква на Богинята на убийството.

Трик примигна и прозрение озари лицето му.

— Значи библиотеката на Ния е пълна с умрели книги?

Елий погледна двамата през гъстия облак дим и бавно кимна.

— Някои — отвърна накрая. — Някои книги са били изгорени. Или забравени преди векове. Някои никога не са получили шанса да живеят. Изоставени, полузабравени или твърде страшни, за да бъдат започнати. Мемоарите на избити тирани. Теоремите на разпънати на кръст еретици. Шедьоврите на гении, намерили смъртта си преждевременно.

Мия огледа рафтовете. Поклати глава. Какви ли чудеса се криеха в тези забравени и неродени страници? Какви ли ужаси?

— Ами… червеите? — изпусна тя дима.

— Не съм сигурен откъде идват, честно казано. — Елий сви рамене. — Може би от някоя книга? Нещата върху тези страници не си стоят там винаги, ако разбираш накъде бия. Обикновено изскачат, ако мислят, че думите са застрашени. Или ако, нали… огладнеят.

— С какво се хранят? — попита Трик.

Старецът впи поглед в момчето.

— Ти как мислиш?

— Тук сме от почти четири месеца — Мия дръпна силно от пуретата. — Нали не мислиш, че Духовенството ще спомене за това от първия ден? „О, между другото, чираци, в библиотеката живеят едни такива гигантски, подобни на червеи неща, затова, в името на Гърлото, връщайте книгите си навреме.“

— Ами ако и други чираци се промъкнат тук сами? — попита Трик. — Всяка открадната книга от атенеума ни носи по шест точки в състезанието на Мишелов.

— Е, Мишелов си пада малко негодяй, нали? — изрече Елий.

— ’Паст, какво ли ще стане, ако някой влезе тук скришом и се опита да задигне някоя книга?

Старецът се усмихна.

— Ти как мислиш?

Трик зяпна.

— Лудост…

— Виж, червеите плашат само хора, които закачат думите. И ако си толкова глупав, та да си губиш времето с книги като тези, ще си го заслужиш. Пък и аз те предупредих. — Елий духна едно кръгче дим в лицето на Мия. — При първата ни среща ти казах, че дали ще се върнеш обратно, зависи по коя пътека ще тръгнеш.

— Добре тогава, да знаем занапред — кои пътеки трябва да избягваме? — попита момичето.

— Променят се. — Старецът сви рамене. — Цялото място се променя от време на време. През ден се появяват нови книги. Други се местят там, където не съм ги оставял. Понякога откривам цели секции, за които не съм подозирал, че съществуват.

— И от теб се очаква да водиш летописа?

Елий кимна.

— Тягостна работа.

— Можеш да си вземеш помощник — предложи Трик.

— Имах четирима, веднъж. Нищо не излезе.

— Защо? Какво ги сполетя?

Старецът погледна косо към момчето. Три гласа отекнаха едновременно в мрака.

— Ти как мислиш?

Мия издиша бледосивия дим в тишината.

— Едва ли се намират книги за здрачините тук.

Летописец Елий погледна сянката й. После пак в очите й.

— Защо?

— Това „не“ ли е?

Елий си пое дълбоко дъх. Въздъхна.

— Това е „защо“. Хубавото на библиотека като тази е, че рано или късно всяка книга, написана или не, ще дойде тук. Проблемът е да намериш проклетиите. Много труд се иска, за да откриеш нещо конкретно. А понякога книгите се сърдят. Особено горените. Понякога не искат да ги намериш.

Мия въздъхна и надеждата в гърдите й посърна. Погледна Трик, който безпомощно сви рамене.

— Но — продължи старият човек и я изгледа от глава до пети. — Имаш вид на човек, който не е чужд на книгата. Имаш думи в душата си.

— Думи в душата? — присмя му се Мия. — Какво — „Да се изгори след четене“?

— Чуй, девойче — подсмръкна Елий. — Книгите, които обичаме, на свой ред ни обичат. И както ние оставяме следи по страниците, страниците оставят своята следа върху нас. Виждам това в теб, както го виждам в себе си. Ти си дъщеря на думите. Момиче със свой разказ.

— Хората не разказват истории за последователите на Червената църква, Летописецо. Никой не пее песни за нас. Нито балади, нито стихове. Тук хората живеят и умират в сенките.

— Ами може би мястото ти не е тук.

Тя го погледна остро. Присвила очи в дима.

— Както и да е. — Старецът се отдръпна от рафтовете, стъпка пуретата под петата си. — Ще се оглеждам. И ако намеря книга за здрачините, която си струва да се прочете, ще ти я дам. Съгласна?

— Съгласна. — Мия се поклони. — Моите благодарности, Летописецо.

— Вие двамата по-добре да тръгвате. А и аз с вас. Твърде много книги. Твърде малко векове.

Старецът придружи Мия и Трик през лабиринта от рафтове, като търкаляше количката си с надпис ЗА ВРЪЩАНЕ и оставяше подсладена диря от дима по целия път до вратите на атенеума. И макар че разстоянието бе се видяло на Мия много дълго, те пристигнаха на изхода след пет-шест минути и гората от хартия и думи остана далече зад тях.

— Със здраве.

Елий им кимна, усмихна се и ги избута навън без звук.

Трик се обърна към нея с крива усмивка.

— Думи в душата ти, а?

— О, я стига.

Момчето разпери ръце и извика в мрака:

— Момиче със свой разказ!

Мия го фрасна по ръката. Момчето се сви, а тя изруга, защото беше използвала ранената си ръка. Трик вдигна юмруци, замахна няколко пъти към главата й, но тя го шляпна през ръцете и го ритна по задните части, щом той се обърна. И заедно тръгнаха в мрака.

Мия устоя на порива пак да стисне ръката му.

Но беше на косъм.

22.
Сила

Тя беше на четиринадесет години последния път, когато слънцата паднаха от небето.

Най-великите ковачи на думи в републиката никога не са успявали да уловят красотата на пълния айтриянски залез. Вонята на кръв, която се носи над улиците в Божигроб, докато свещениците на Аа колят стотици животни и се молят на Бога на Светлината да не се бави много. Кървавочервената светлина на Саан остава на хоризонта, сблъсква се с бледосиньото сияние на Сааи, за да се превърне във враждебно индигово. Три пълни дни минават, докато светлината умре. Три пълни дни на молитви, клане и набъбваща истерия, докато Майката на Нощта за кратко си възвръща владението на небето.

И тогава започва Carnivalé на пъленмрак.

Мия се събуди от веселието по улиците. От непрестанната пукотевица на фойерверките от Железния колегиум, която трябваше да изплаши отново Гърлото зад хоризонта. Тя протегна ръка — сенките се въртяха и танцуваха. Усети как силата, която растеше в нея през последните няколко дни, най-сетне разцъфна. С едно замахване на ръката тъничка сянка хвърли цяла купчина с книги във въздуха и томовете се пръснаха из стаята. По нейна прищявка дузина сенки се протегнаха и върнаха всяка книга на мястото й. Момичето отвори вратата на стаята с поглед. Облече се, без да помръдне пръст.

— браво… — беше казал Господин Благ. — … жалко че нямам ръце, за да ръкопляскам…

Мия се удари по задника.

— Ще остана доволна и от устни, които да ме целунат по сладкото дупе.

— първо ще се наложи да го открия…

— Дупетата са като хубавото вино, Господин Благ. По-добре малко, отколкото в излишък.

— хубавица и философ, но спри, непокорно мое сърце…

Не-котката погледна прозрачните си гърди.

— о, стой…

Момичето метна вързопа си през рамо. Провери ножовете на колана, в ботушите, под ръкава. Мия беше слабичка и дребна, с нащърбен перчем и заострени, хлътнали бузи, пълна с увереността, която носят четиринадесетте години на света. Ослуша се и чу от долния етаж познатото мърморене на стария Меркурио, който разменяше клюки с един от редовните си не-клиенти. Старецът не беше човек на веселието. За разлика от всички останали граждани на Божигроб нейният учител нямаше да излезе на улиците тази вечер. Вече имаше достатъчно очи там.

— значи не си се отказала?

Тя погледна приятеля си. Всяка следа от насмешка се отцеди от лицето й и то остана непреклонно и бледно.

— Това е най-добрият ми шанс. Никога не съм се чувствала толкова силна, колкото по пъленмрак. Ако някога ще се вмъкна там, това ще стане тази вечер.

— трябва да се обадиш на стареца…

— Той ще опита да ме разубеди.

— не се ли питаш защо?

— Тази вечер там няма да има стражи, Господин Благ.

— защото скоро ще започне спускането, стотици затворници ще се изколят за правото да напуснат философския камък. наистина ли искаш да бъдеш с тях вътре?

— Четири години, Господин Благ. Четири години, откакто са затворени в онази дупка. Брат ми е проходил в затворническа килия. Не знам кога за последен път майка ми е видяла слънцата. ’Паст, за какво тренирах през всичките тези години, ако не за това? Трябва да ги измъкна оттам.

— ти си едно четиринадесетгодишно момиче, мия…

— Не — отсече тя троснато. — Това ще приключи тази вечер. Избирай. С мен ли си, или ще ми пречиш?

Не-котката въздъхна.

— знаеш на коя страна съм. винаги…

— Тогава няма какво да обсъждаме.

През прозореца. На улицата. Блъсканицата и веселието. Всички с карнавални маски; красиви домина, страховити voltos и смеещи се пунчинели. Момичето се провря през тълпата с лице на Арлекино върху нейното, качулка на главата. Покрай въздишките на влюбените на Моста на клетвите, търговците на Моста на монетите, долу до насечения бряг. Отметна платното от крадената гондола, протегна ръце и затвори очи. Тъмнината се плъзна като змия от нишите и цепнатините и обви момичето и лодката в нощен покров.

Скрита в мрака, Мия заплава през Залива на касапите, покрай Моста на глупостта, поклащайки се на прилива.^[63] Щом излезе в открито море, свали наметалото, часовете се въртяха бавно, а тя държеше курс право към мрачното каменно острие, което се подаваше от лицето на океана. Дупката, в която майка й и брат й вехнеха четири дълги години по заповед на Сената, безнадеждни и безпомощни.

Повече не.

Акостира на назъбените скали, като преди това се загърна в сенките, за да не я забележат. Тъмнината изтегли гондолата на брега и я пощади от зъбатата целувка на скалите, които обграждаха Камъка. Мия облиза устни, вдъхна соления въздух. Заслуша се в далечния химн на чайките. Насилието вече барабанеше във вътрешностите на Камъка. Господин Благ взе да гълта страха й и я остави безпощадна и безстрашна.

Тя протегна ръце. Наложи си да поеме нагоре. Силата пулсираше във вените й и не приличаше на нищо, което бе изпитвала преди. Черно родство, вливащо се като растящия мрак. Обгърнаха я дълги пипала от тъмнина, излязоха от пръстите й, впиха се в тухлите в основата на камъка. Черни и аморфни, като прозрачните крайници на огромен паяк, те я задърпаха нагоре. С по една черна хватка всеки път момичето започна изкачването.

Нагоре по високата стена с развята коса от усилващия се вятър. Над назъбения парапет на кулите, счупените стъкла и огънатите плетеници от бурени бръсначи върху стените. Сенките я прегърнаха, увиха я като пеленаче и я спуснаха в наситената на мед воня на кръв.

Мия тръгна предпазливо по коридорите от окървавен камък, увита тъй плътно в тъмнината, че едва виждаше. Тела. Навсякъде. Удушени и пронизани мъже. Пребивани до смърт със собствените им вериги, млатени до смърт със собствените им крайници. Наоколо кънтеше звукът на убийства, въздухът бе наситен от зловоние на карантия. Край нея притичваха неясни фигури, валяха се и пищяха по пода. Виковете отекваха някъде далече, някъде, където тъмнината не й позволяваше да чуе.

Тя се мушна във Философския камък като нож между ребра. Затвора. Тази кланица. Надолу покрай отключените килии към по-тихите места, където вратите още стояха плътно запечатани, където затворниците, които не желаеха да опитат късмета си в Спускането, оставаха под ключ, мършави и изгладнели. Сърцераздирателни викове. Трескави стенания. Тя свали наметалото от сенки, за да вижда по-добре, надзърна през решетките към слабите като вейки плашила, към призраците с хлътнали очи. Разбираше защо хората искат да опитат шанса си в зловещия гамбит на Скайва. По-добре да умрат в боя, отколкото да линеят тук в тъмното и да мрат от глад. По-добре да се изправят и да паднат, отколкото да коленичат и да живеят.

Освен, разбира се, ако четиригодишният ти син не е затворен в килията с теб…

Чучелата крещяха по нея, взимаха я за привидение, за някой безогнищник, дошъл да ги измъчва. Тя пробяга килийния блок надлъж и шир с разширени очи. Отчаяние. Страх, въпреки не-котката в сянката й. Къде бяха? Трябва да са тук някъде? Доня Корвере не би завлякла сина си в клането горе, за да избягат от този кошмар.

Или?

— Мамо! — извика Мия със сълзи в очите. — Мамо, аз съм Мия!

Безкрайни коридори. Непрогледен мрак. По-навътре и по-навътре в сенките.

— Мамо?

 

 

— Мамо!

Мия скочи, ококорена, кичури коса бяха полепнали по потната й кожа. Сърцето й биеше в ребрата, очите й се разширяваха, гърдите й се повдигаха. Примигна в мрака, подгизнала от страх, накрая позна стаята си в Тихата планина, светлината без източник, която обливаше всичко в мекото си сияние. Беше в безопасност. Беше тук.

— Само сън — прошепна.

Не сън. Кошмар. Какъвто не бе имала от години. Някога, когато ужасиите на нивганощ се промъкваха към леглото й над магазинчето на Меркурио, когато призраците от миналото се прокрадваха в главата й, докато спеше, Господин Благ винаги беше до нея. Разкъсваше ги на дрипави парчета. Ала сега беше сама. На милостта на сънищата си.

На спомените си.

Дъщери, къде ли може да е той?

Мия се изправи, трепереща. Със сведена глава. Обгърнала тялото си с ръце. Страхът тупкаше в гърдите с нейния пулс. Сенките край нея се поклатиха, огънаха се по стената. Тя сви юмрук. Спомни си как бяха се събрали по нейна заповед последния път, когато слънцата слязоха от небето. Последния път тя…

Не поглеждай.

Помисли си, че ще се оправи. Трик я придружи до стаята й след посещението в библиотеката, увери я, че Господин Благ ще се върне. Когато удари деветият час и кухият месингов звън отекна по коридорите, тя си легна, опита се да се убеди, че всичко ще бъде наред. Но без нейния другар, дето я пазеше, нямаше нищо, което да спре сънищата. Спомените от черния, пропит с кръв ад. И онова, което бе открила в него.

Не поглеждай.

Тя стисна здраво очи.

Не поглеждай.

Празната стая. Празното легло. Самота. Страх. Заливаше я на вълни. От години не бе оставала напълно сама. Никога не бе се изправяла срещу дебнещия ужас на съня, без да има някой до нея. Тя притисна юмруци в очите си, въздъхна.

Деветият час беше ударил. Би било глупаво да излезе навън и да наруши забраната на Почитаната майка, особено след онова, което сториха с Тих. Но и преди излизаха с Ашлин и не ги заловиха. А мястото, където искаше да отиде, беше само няколко врати по-надолу.

Мястото, където искам да бъда?

Безкрайни, безсънни часове се стелеха пред нея.

Растеше страхът й, че Господин Благ никога няма да се завърне.

Увереността се разпъпи в гърдите й.

Мястото, където искам да бъда.

 

 

Притъмнял коридор. Треперещи ръце. Мия натика сенчеста материя в ключалката, за да заглуши звука, но пръстите й трепереха тъй лошо, че се питаше дали ще успее. Ако почукаше, някой друг от съседните стаи можеше да я чуе. Ашлин. Диамо. Джесъмин.

Най-сетне ключалката щракна. Вратата се открехна на приглушените от сянката панти. Тя надникна в потъналата в мрак стая и се вмъкна вътре. Ахна от уплаха, когато някой я сграбчи за ръката и я блъсна с гръб в стената, с нож на гърлото й. Той спря, щом най-сетне я позна в тъмното, свали острието и проговори през стиснати зъби.

— Мия? Какво, в името на ’паст, търсиш тук? — изсъска Трик.

— Изненада?

— Зъбите на Гърлото, можех да прережа гръкляна ти!

Тя се опита да овладее препускащото си сърцебиене, потисна страха толкова, че да отговори шепнешком:

— Не можах да заспя.

— Затова влезе без позволение в стаята ми? Деветият час мина, ами ако те заловят?

— Съжалявам. — Тя облиза пресъхналите си устни. Преглътна.

Той още стоеше, притиснат до нея, толкова близо, та да вдъхне мириса му. Осъзна, че Трик спи гол — гладката му кожа светеше на мъждивата светлина. Огледа дължината на тялото му, твърдите мускули на неокосмените му гърди, изопнатите жили на врата му, по ръцете му. Задъха се малко. Събудилият се у нея страх още бушуваше, но с него се събуди и друго. Нещо по-старо. По-силно.

Искам ли това?

Погледна в дълбоките лешникови очи, които се смекчиха от съжаление. Той не знаеше. Не проумяваше какво означава за нея Господин Благ. Но ето че гневът му се стопи и на негово място се появи нежно разбиране.

— Аз също съжалявам. Изплаши ме, това е всичко.

Трик въздъхна, понечи да се отдръпне. Безмълвно възражение се изплъзна от устните й и тя бавно го погали нагоре по ръцете. Кожата му настръхна. Тя обгърна с ръка твърдата издутина на рамото му. Спря го, преди да се е отдалечил.

Привлече го към себе си.

— Мия…

— Може ли да спя тук тази нощ?

Той се намръщи. Големите му лешникови очи се вглеждаха в нейните.

— Да спиш?

Нали беше гол, тя усети как се притиска в крака й. Сведе брадичка, погледна го през тъмната мъгла на ресниците си. Лека, многозначителна усмивка изви устните й, щом почувства как той се размърдва. Без да бърза, погали със свободната си ръка дължината му, усети как набъбва. Пое го в ръката си и той изпъшка. Докосна го по коприненогладките слабини. Изпълни се с тъмно задоволство — и най-лекото й докосване го разгорещяваше.

Дъщери, как само гореше той. Като желязо, току-що извадено от огнището, което едва не попари дланта й. И разливът от студен страх в корема й започна да се топи, заменен от бавно лумваща жар.

Тя се хвърли, захапа го за устната. Толкова силно, че да му пусне кръв. Сол на езика й. Пламъкът се разгоря, удави страха. Той се опита да се отдръпне, но тя го стисна. Той застина, изстена и затвори очи. Устните й се извиха в усмивка, изпълни я опияняваща топлина. Високата канара от мускули, убиеца, а тя го държеше като подплашена сърна с една ръка.

Беше уплашена. Замаяна. Объркана. Но под всичко това осъзна, че го желае. Копнееше да го изпие. Да го притежава. В този миг нищо нямаше значение — нито страхът и кошмарите, нито местата, на които е била, нито нещата, които бе правила. Нито дългият път от убийства напред, нито този назад. Само мускусът му, мъжествеността и копнежът изпълваха дробовете й. Огънят му в ръката й, гръмовният пулс под кожата му, тя погълна въздишките му, намери устата му, езика му. Той изпъшка, когато го целуна, дълбоко, дълго, топло, ръцете се вплетоха в косите й. Тя го блъсна силно с гръб в стената, мускулите се удариха в камъка.

Устните й се спуснаха на шията му, езикът й погали изгарящата пътека на пулса му, кожата му плувна в нова пот. Едната й ръка милваше гладката издутина на гърдите му, другата — него. Той потрепери и въздъхна. Все още уплашена, с разтреперан дъх, тя се спусна по-надолу, устните й се преместиха от ключицата на гърдите му. Той я спря с нежна ръка, погледна я в очите, кръвта — все така размазана по устата му.

— Мия… не е нужно.

— Аз искам.

Преднамерено бавно тя впи поглед в него и коленичи. Погали с две ръце потръпващата му дължина и се усмихна, когато той отметна глава и изстена. Никога не бе го правила. Нямаше представа как да продължи, въпреки всички уроци на Аалеа по темата. Но жадуваше да го притежава с ярост, която удавяше всичко останало от страха в нея.

Докосна го с език по пламналата кожа и той подскочи. Дъщери, беше толкова твърд. Отвори уста и го облиза от основата до върха; усмихна се, когато изпъшка. Вкуси солената сладост на короната, пареща върху езика й. Целуна го, нагоре и надолу, коленете му почти бяха се подкосили. И като навлажни устни с върха на езика си, тя го напъха в устата си.

Тогава се забрави. Инстинктът я поведе напред. Не вярваше на гладкия му огън. Отначало се суетеше, неуверена под страстта, а той уви пръсти в косата й и нежно я поведе, нагоре и надолу по дължината си, с хлътнали бузи, докато ръката й се движеше в основата му.

Той беше неин. Изцяло. Без остатък. Безпомощен. Дъщери, това едва не я отвя. Чувството на абсолютна власт. Наслаждаваше се на различните стонове и трепети, които предизвикваше, докато въртеше езика си и самата тя стенеше с нарастващ глад. Само за едно нещо копнееше в този миг. Нямаше я разтрепераната девица върху окървавените постели. Нямаше го момичето, което беше заложник на кошмарите си. Нямаше я уплашената девойка.

Той стисна по-силно косата й, пулсът му се усили. Гърдите му потрепериха, въздухът не му достигаше.

— Мия — промълви. — Аз…

И взе да блъска, пулсиращ в устата й. Притегли я по-близо, и още, и още. Гърбът му се изви, краката му потръпнаха. Сетне изрече името й със стенание, мускулите му се изопнаха и я изпълни със струя сладък, солен огън. Тя изпъшка, опиянена от силата си. Продължи да движи ръката си по дължината му, изцеждайки и последната капчица, а той изохка от сладката болка, отдръпна я, поемайки на пресекулки жадни глътки въздух.

Тя стана, дяволита усмивка извиваше лъскавите й устни. Засмя се на погледа в очите му, недоверието, глада и удовлетворението. Той едва се държеше на краката си, пъхтеше, не можеше да проговори. И всичко това тя бе му сторила за няколко минути.

Ето затова говореше Аалеа.

— Добре ли си?

Той примигна с мъка. Поклати глава.

— Дай ми минутка.

Тя се засмя и се тръшна в леглото му. Постелите още не бяха изстинали от кожата му. Миризмата му беше проникнала в козината. Той се свлече до нея гол, макар тя още да беше напълно облечена. Отмести солните кичури от очите си и я погледна.

— Моля те да отбележиш, че не се оплаквам, но, ’паст, какво беше това?

— Трябва ли да има причина?

— Обикновено.

— Харесваш ми — Мия сви рамене. — И исках да видя дали ще мога. Преди Шахид Аалеа да е довела някой мъжествен млад роб от Лийс, за да се упражняваме.

Трик се изсмя кратко.

— Не ми се вярва, че това е цялата истина.

— Аз… не исках да бъда сама. Нещата, които виждам, щом затворя очи…

Тя се намръщи и поклати глава — думите й изневериха. Трик я погали по бузата, по извивката на устните й.

— Аз също си имам моите демони. И те харесвам, наистина. Но се питах… това разумно ли е?

— Кое „това“?

— Ами, това. Ние. — Той обгърна с жест мрака край тях. — Не сме тук за дълго. Дори да приемем, че ни посветят за остриета, ще ни изпратят в различни църкви. Ще станем убийци, Мия. Животът, който ще водим… обикновено не завършва с „и заживели щастливо“.

— Ти това ли мислиш, че искам? Заживели щастливо?

— Това е загадката, нали? — въздъхна Трик. — Не знам какво искаш.

Тя се извъртя и се надвеси над него на лакът. Дългата й черна коса се спусна по кожата му. Вгледа се в бездънните му лешникови очи.

— Не си глупак.

— Вярно е — усмихна се той.

Тя го целуна по устата. Погали го по гърдите, по хълмчетата и браздите на корема, усети как мускулите се стягат в контраст с мекотата на устните му. Със затворени очи. Сами в мрака, без да са сами.

Тя се отдръпна, огледа лицето му. Ужасните драскулки на омразата по кожата му. Белезите. Красивите му, бездънни очи отвъд.

— Дръж сънищата далеч от мен тази нощ. Само това искам. Ще го направиш ли заради мен?

Той се вгледа в очите й. Кимна бавно.

— Това ще мога.

Тя взе ръката му, притегли я. Допря я до гърдите си, спусна я към изпънатия си корем, мушна я в бричовете си. Пръстите му се провряха в окосмението й, продължиха надолу. Дъхът секна в дробовете й.

Усети как нежно разтваря устните й, изстена, когато пръстите му леко се свиха. Пак посегна към пениса му, но той я бутна по гръб, а сръчните ласки на ръката му изпратиха приятни тръпки по бедрата й.

— Мой ред е — прошепна той.

Тя се облегна назад, изстена, когато я целуна по врата, процеждайки поощрения през зъби, докато я хапеше силно, по-силно. Тя уви пръсти в косата му. Той вдигна ризата й нагоре, изпъшка, езикът му описваше кръгове около твърдите й, набъбнали зърна. Пое я в устата си, засмука, а пръстите му продължиха да вършат магията си между краката й. В недрата й бликна плам, бедрата й потрепериха, плувнали от желание. Той скъса връзките на предницата на бричовете й, свали ги до глезените й, където се запънаха в ботушите й. Тя ги изрита, но единият крак не се освободи. Изви гръб на леглото, а той продължи с ласките си в твърди, настойчиви кръгове по най-нежното й място.

— О, Дъщери — пророни тя. — О, да.

Той коленичи между краката й, едната му ръка милваше гърдите й, другата все тъй палеше огньове между бедрата й. С една последна целувка, той се спусна надолу по разтрепераното й тяло. Остави диря от изгарящия допир на устните си по гърдите й, по корема й. Тя знаеше накъде се е запътил и изведнъж отново се уплаши, очите й се разшириха. Стисна косата му, дръпна я нагоре.

Той погледна, въпросът гореше в очите му зад заслепяващия глад.

— Не е нужно — пророни тя.

— Но аз искам.

Той повдигна крака й, целуна нежната кожа зад коляното й. Алхимична тръпка пробяга по гърба й. Погали я по изопнатия й корем. Прекара устни по вътрешната страна на бедрото й, дъхът му остави влажни следи по кожата й. Страстта най-сетне надви страха й, тя сплете пръсти в кичурите му и го притегли надолу. Преднамерено, агонизиращо бавно той се спусна в спирала, приближи, облиза свежата влага, принуди я да стене, тя се задъха на пресекулки. Спря пред устните й, вдъхна я, сякаш тя беше въздухът, а той — удавник. Мия изстена в безмълвна молба. Той разтвори с нежни пръсти гънките й и тя усети първото докосване на езика му.

— О, Богиньо — изпъшка.

Отначало нежно се завъртя около набъбналата й пъпка. Гърбът й се изви, краката се вдигнаха във въздуха с изопнати пръсти. Той си играеше с нея, езикът му се подаваше навън, навътре, охлаждаше я с дъха си между нежните атаки на устата му. Усещанията я заляха, тя се отвори, остана изцяло на неговата милост. Но, Дъщери, как го желаеше. Отдаваше се. Сграбчи косата му в шепи, дръпна го, принуди го да усили натиска, да я поеме, да я вкуси, да разпали огъня й.

Той я пиеше ритмично и Мия взе да се мята на леглото, изопнала мускули, с обезумели очи. Огънят в нея се разгаряше, мъчителен и всепоглъщащ. Въздухът се изпълни с безсловесни молби. Точно когато й се стори, че няма да понесе повече, усети нов натиск, настойчив и жарък. Той разтвори влажните й устни с ръка и бавно проникна с пръст в нея.

Искри в съзнанието й. Ослепителна светлина пред очите й. Мия изстена. Той продължи да я гали и милва, ритъмът в недрата й съответстваше на нарастващото темпо на езика му. Тя започна да трепери по-силно с всеки накъсан дъх, огъна се, когато вълната придойде, притисна се към скрития бент, по-нависоко и по-жарко. Трик продължаваше магията си с пръстите и устата си, с езика и дъха си, звездите се сблъскваха зад очите й, проклятия се изплъзваха от устните й „О, мътните, о, мътните ме взели“, докато бентът се затресе, вълната преля заедно с безсловесния вик от устата й. С извит гръб и отметната назад глава тя тихо извика името му.

Трик спря, отдръпна ръката си, но продължи да описва нежни кръгове по напоените й устни с езика си. И тогава я целуна, нежно, сякаш това бе устата й и той се сбогуваше.

Вдигна глава, Мия изплъзна пръсти от косата му. Хвърли й закачлива усмивка.

— Добре ли си?

— Къде…, в името на ’паст…, си се научил на това?

Усмихнато, момчето се строполи до нея на леглото.

— На същото място, където се научих да танцувам. Шахид Аалеа ми даде две-три указания, в случай че ми се наложи да прелъстя дъщерята на ребророден или човек от сой.

Мия въздъхна. Сърцето й още блъскаше в гърдите й.

— Ще й благодаря следващия път, когато я видя.

Трик се усмихна, наведе се и я целуна. Тя вкуси себе си на устните му, в сплетения му с нейния език. Протегна ръка и видя, че той е все така твърд и горещ като желязо. Това не й стигаше. Но мразовитият страх изгаряше съзнанието й, усилваше се дори когато свали крачола и се метна отгоре му. Разкъса ризата си, той се нахвърли на гърдите й, като я целуваше и хапеше. Тя се огъна назад, хвана горящото му копие и притисна короната в копнеещите си устни. Напред-назад, изкушаваше се да потъне, сантиметър по пулсиращ сантиметър, чак до края.

— Желая те — пророни той. — Майко на Нощта, желая те.

Устните й намериха неговите. Дъхът й до кожата му.

— И аз теб. Но…

— Какво но?

— Не знам дали е безопасно?

Той сграбчи бедрата й с уста на гърдите й, повдигна се към нея, докато тя го движеше по зажаднелите си устни. Върхът му се плъзна в нея — о, свети Дъщери, колко хубаво беше — и тя почти се забрави. Копнееща. Жадуваща. Повече, отколкото бе жадувала и копняла. Но вплете пръсти в косата му и го отдръпна от разранените си зърна. Облегна се назад и му даде още сантиметър от себе си, потъна надолу върху твърдината му и изстена от дълбините си. Сетне спря. Стисна го в хватката си и се надигна. Остана празна. Той въздъхна, но тя се усмихна. Удари го игриво, бутна го на леглото, стана и легна на подгизналата от пот козина до него.

— Не тази вечер, дон Трик — прошепна.

Трик въздъхна, отпусна се на разпилените възглавници и завивки. Напразно се опита да успокои дъха си.

— Ти си студено момиче, Бледа щерко — успя да каже.

Тя взе ръката му и я притисна между краката си.

— А сега?

— Зъбите на Гърлото, сега се държиш като садист.

Тя се засмя. Лежеше на възглавниците и се взираше в тавана. Присви очи и огъна сенките около себе си. Уви ги една в друга и ги видя как се извиха. Страхът бе изчезнал. Погълнат изцяло от мисълта, която гореше в ума й.

В този миг той ще стори всичко, за да ме има. Всичко, което поискам. Ще убие. Ще умре заради мен. Ще окъпе в кръв хиляди, за да издъхне в мен.

Мия изви гръб, промуши ръка между бедрата си. Притисна сладката болка там, затвори очи и въздъхна.

Това е силата, която поваля крале. Погубва империи. Дори раздира небето.

Плъзна влажни пръсти по усмихнатите си устни.

Това е власт.

 

 

Събуди се часове по-късно от блажен сън без кошмари. Протегна се като котка, притисна здраво бедрата си и се наслади на спомените от докосванията му. Погледна момчето до себе си, лицето под мастилото, смекчено от съня, сплетените солни кичури на главата му. Каза си, че всичко е било, за да прогони сънищата.

Предположи, че наближава сутрешната камбана и със спомена за бичуването на Тих, реши, че за всички най-добре би било да се измъкне от стаята на Трик, без някой да я види. Затова се облече безшумно и се измъкна, без да го събуди. Увила раменете си с наметалото от сенки, тя се придвижи опипом покрай стената до стаята си. Отключи вратата с бързо завъртане и се шмугна вътре незабелязано. Въздъхна с облекчение.

— съвършеното престъпление…

— Господин Благ!

Ето го, седнал в долния край на леглото, късче наситена сянка в тъмнината. Тя се хвърли върху козините, изпълнена с желание да го погали, да го гушне и да го стисне. Протегна се към него, той скочи в ръцете й и тя с изненада откри, че усети смътно, кадифено докосване, когато ръцете й минаха през него, студено като лед, нежно като дъх на пеленаче. Той скочи на раменете й, провря се в косата й и дългите кичури се раздвижиха като от лек ветрец. Сълзи на облекчение бликаха в очите й.

— Тревожех се за теб, малка гадино!

— съжалявам…

Тя се облегна върху купа с възглавниците и не-котката се метна на гърдите й, надзърна в очите й. Цяла вечер го нямаше без звук. А това, въпреки облекчението от завръщането на приятеля си, все пак плачеше за въпроса…

— ’Паст, къде беше?

— о, кратка разходка до театъра, бърза серия от ейл и курви, нали знаеш…

— Спри, няма да ти позволя да остроумничиш тази вечер. Часове наред те нямаше.

— струва ми се, че през това време си намерила начин да се забавляваш…

— О, кратка разходка до атенеума, малко четене, нали знаеш.

Не-котката изви глава и погледна по посока на стаята на Трик.

— мисля, че е по-добре да не…

Тя се усмихна широко, прекара пръсти през него и отново почувства смътния хлад, от който косъмчетата по кожата й настръхнаха. Въпросите за уреждането на спането можеха да почакат.

— Е — рече тя.

— е…

— Джесъмин е откраднала Троицата на Мишелов.

— нима, не бях забелязал…

— Предупредих те за остроумието.

— едно слънце предупредило друго, че грее твърде ярко…

— Тя ме мрази в червата, Господин Благ. А сега разполага с оръжие на врата, срещу което не можем да се браним.

— ами кажи на мишелов. на духовенството, нека конфискуват троицата…

— На донасянето пред Духовенство му липсва известен… стил, не мислиш ли?

— значи имаш друг план?

— О, да. Започва с Р и свършва с коленичилата Джесъмин.

— нямаш време за дребнави лудории. не забравяй защо си дошла тук…

— Добре, но ако Джесъмин реши да си отмъсти веднъж завинаги? Вади онази Троица и аз падам на колене, като се опитвам да не изповръщам червата си.

— в случай че не си забелязала, джесъмин мрази почти всички. остави я да си мисли, че те е надвила, и тя ще се отегчи. момичето мрази карлота колкото теб…

— И какво, да легна и да я оставя да ме гази?

— целта ти е посвещението. и никога не вреди да те подценяват…

Мия прехапа устна. На върха на езика й напираше въпрос. Въпрос, който никога не бе й се налагало да задава. Но и Господин Благ никога не беше я изоставял. Всичко видяно, всичко сторено. През годините им заедно котката сянка неизменно беше неин довереник. Звездата, която направляваше пътя й. Господин Благ бе я избавил от хората на Скайва. Беше застанал до нея, когато майка й…

Не. Недей.

Не поглеждай.

Ала Троицата беше му повлияла даже по-зле, отколкото на нея. Слънцата бяха я ужасили, но Господин Благ бе полудял от паника. Какво в погледа на Всевиждащия го наранява толкова? Дали защото е направен от сянка? Или е повече от тъмнина?

— Какво си ти, Господин Благ?

Не-котката се размърда върху ключицата й, погледна в очите й и наклони глава.

— твой приятел…

— Но какво друго? Демон, както се казва във фолклора?

Студен смях като вятър по надгробни камъни увисна във въздуха.

— да, демон. канех се да те накарам да подпишеш този пергамент. с кръв и в три копия, ако обичаш…

— Не съм в настроение за шеги. Защо не искаш да ми кажеш?

— защото не знам, мия. преди да те намеря, бях форма, която чакаше в сенките…

— Какво?

— някой като теб…

— Толкова просто, а?

— кое му е лошото на простите неща…

— Защото нищо никога не е просто.

— твърде млада си, за да бъдеш толкова цинична…

— Защо ме избра? Когато бях малка?

— кой казва, че ти не си ме избрала?

Мия скочи, мина право през Господин Благ и слезе от матрака. Не-котката облиза лапичката и почисти мустаците си, сякаш всичко беше наред.

— Проклет да си тогава! Пази тайните си. Аз ще отида при лорд Касий, когато се върне за посвещението. Него ще попитам какво съм. За здрачините и какво означава да бъдеш от тях. Той ще знае повече от мен. И сигурно ще ми каже повече от теб.

— това не е разумно, мия…

— Защо? Защото може да ми каже истината?

— защото той е опасен. сигурно си го усетила…

— Всичко, което усещам, когато съм близо до него, е твоят страх.

— и мислиш, че аз се боя за себе си?

Мия прекъсна тирадата си, впери очи в не-котката, седнала в долния край на леглото й. Господин Благ винаги бе я закрилял. Той прогонваше кошмарите й, когато беше дете, нивганощните фантоми на удушвача на кученца, които идваха да я удавят. Плашилата и сенките, които бе видяла във Философския камък. Всички отблъснати и съдрани на ивици от ноктите му.

— Тогава ще почакам Летописец Елий. Все трябва да има книга в атенеума, която съдържа истината. Въпрос на време с той да я открие.

— наистина ли вярваш, че ще се научиш да подчиняваш сенките от книга?

— Но, ’паст, какво се очаква да направя? — изкрещя тя.

— хиляди пъти съм ти го казвал, мия…

Тя погледна приятеля си, свит на ръба на леглото. Хладни нокти пробягаха по гърба й. Далечни писъци отекнаха в главата й. Образът на лице с петна от сълзи. Празни, уплашени очи. Кръв.

— за да подчиниш мрака отвън, първо трябва да се изправиш срещу мрака в себе си…

Задъха се. Пот изби по кожата й. Бръкна в бричовете си, извади кутията с пурети. Сложи една между устните си с разтреперани ръце.

— вината не беше твоя, мия…

— Млъкни — прошепна.

— вината не…

— МЛЪКНИ!

Момичето запрати сребърната табакера в стената. Лицето й — сгърчено. Черни снопчета коса, залепнали за кожата й. Не-котката прилепи уши до главата си, сви се и прошепна:

— както кажеш…

Мия въздъхна. Затвори очи и си пое дъх. След дълги, безмълвни минути драсна кремъка и запали пуретата. Всмукна дълбоко и седна на леглото. Проследи как димът се извива в накъсани спирали през мрака. Най-сетне изпусна въздишка.

— Превръщам се в нещо като кучка, нали?

— превръщаш се?

Котаракът се засмя, тя му хвърли кос поглед и изтръска пепелта към него.

— всичко е ново за теб. едва ли ти е лесно…

Тя дръпна силно от пуретата, изпусна дима през ноздрите си.

— Целта не е да бъде лесно. Но мога да се справя, Господин Благ.

— не се съмнявам и съм с теб до края…

— Сериозно.

— сериозно…

Мия остана будна, като наблюдаваше как пуретата бавно догоря. Седеше в тъмното. Смълчана. Умислена. Господин Благ имаше право. Трябваше да се стреми към посвещението. Всичко друго бе глупави безсмислици. Тя не беше майстор по Джобовете като Аш или Джесъмин. А тренировките с Трик не й помагаха да върти меча по-добре. Можеше обаче да се възползва от сегашната си слабост в Залата на Песните, а по отрови само Карлота бе й равна. Както бяха казали Господин Благ и Меркурио, това че я подценяваха, беше оръжие, което можеше да превърне в предимство.

Време е да се застраховам срещу загуба.

Тя се отпусна на леглото с угасналата цигара. Благодарна, че димът е заличил каквото е останало от Трик по кожата й. Загърби го в мислите си. Само този път, рече си. За да се отърва от сънищата. Умората най-сетне надделя, умът й забави ход и сънят я обгърна в нежните си обятия, ресниците потръпнаха до бузите й. И накрая тя заспа.

Котката от сенки седна до нея и зачака идването на кошмарите.

Вечно нащрек.

Вечно гладна.

Не чака дълго.

 

 

Преди закуска Мия се надигна тихо от леглото си и тихомълком излезе от стаята. Подмина стаите на чираците и навлезе в Планината. Помоли възпитано един минаващ черен силует и той я придружи през недрата — навсякъде — черен гранит и мотиви от спирали. Надолу, по виещи се стълбища, въздухът ставаше все по-тежък, към част на Планината, която никога не бе виждала. Миризмата на прах и сено, камили и говна.

Щом излезе в издълбаната в сърцето на Планината голяма пещера, разбра къде се намира.

— Оборите…

Пещерата бе висока поне петдесет стъпки, а в големите дървени кошари имаше две дузини хъркащи, ръмжащи плюещи машини. Ръцете разтоварваха току-що пристигналия от пустинята керван и пояха зверовете. Фургоните бяха натоварени догоре със стоки от Последна надежда и оттатък. И там, сред прашните одежди на ръцете, Мия зърна едно забулено в коприна лице. Рижаворуси къдрици. Черни, искрящи очи.

— Наев!

Ръката се обърна с усмихнати очи.

— Приятелко Мия.

Мия я прегърна и на свой ред получи топла прегръдка. Надуши миризмата на пот по кожата на жената, мръсотията и прахоляка от дългия път.

— Извинявай, че идвам тук. Знам, че сигурно си уморена. Когато попитах за теб, дори не бях сигурна, че си се завърнала от Последна надежда.

— Току-що пристигам — каза жената. — Всичко ли е наред?

— Да, наред е — кимна Мия. — Заета ли си?

— Малко. Но Наев може да отдели време за нея.

Жената я отведе в една сенчеста ниша встрани. Почака с любопитство, докато наоколо се чуваха викове и ревът на камилите. Мия разбра, че Наев бърза и че въпреки първото златно правило на Шахид Аалеа в този случай най-добре е да прескочи прелюдията.

— Когато кръстосахме мечове в Шепотната пустош — поде Мия, — преди да повикам Мрака… ти беше ме преценила правилно. Ако бях се била честно, щеше да ме надвиеш.

Наев кимна. В гласа й нямаше надменност, а обикновен прагматизъм.

— Тя се бие в стила Орлани. Малко Караваджо. Достатъчно умела. Но борбата с мечовете има много лица, а тя познава само едно.

— А ти познаваш много.

Очите на жената светнаха.

— Наев ги познава всичките.

— Тогава може би ще ми помогнеш.

— Какво й трябва?

— Зависи.

— От?

Мия се усмихна.

— Дали можеш да пазиш тайна.

23.
Смяна

Седмиците се заредиха в притихналия мрак.

Залата на Песните звънеше от мелодията на стомана в стомана. Остро свистене на тетивите и тъп звук от хвърлените по люлеещите си мишени ножове. Макар да се оказа отличен стрелец с арбалета, Мия продължаваше да отнася боя през час. Забеляза, че след предишния им сблъсък Джесъмин започна да носи Троицата под туниката си, а златната верижка проблясваше на врата й. Заплахата й висеше помежду им като нож. И при все че момичето не пропускаше случай да натрие носа й в праха, Мия следваше съвета на Господин Благ и държеше гнева си под ключ. Тренираше. Остави дребнавостта на дребнавите. Явно отегчена от хилавия гръб на Мия, Джесъмин постепенно насочи вниманието си към Карлота, която даваше всичко от себе си.

Ала Карлота не беше единствената, която забеляза.

Сутрешният урок беше по Истини, но когато, без да бърза, Мия влезе в залата с Аш и Лоти, видя, че е пренаредена. Големите чинове от желязно дърво бяха избутани до далечната стена, а повечето от алхимичното оборудване бе прибрано. Паякоубийцата стоеше в средата с няколко кесии с различен цвят в ръцете си.

— Чираци — кимна Шахидът на Истините. — Моля съберете се зад мен.

Групата се подчини и образува полукръг зад гърба й.

— През последните месеци се учихме как да правим различни алхимични отрови, а после и как да ги използваме. Но алхимията не е просто изкуство на отровите и може да ви помага в призванието ви като нещо повече от инструмент за убийство.

Паякоубийцата бръкна в черната кожена кесия и извади малко кълбо, не по-голямо от нокътя на палец. Беше съвършено гладко и много лъскаво.

— Орисно стъкло — обясни тя. — Алхимични пари, държани в твърдо състояние чрез процес, мое изобретение. Остър физически удар нарушава процеса и възстановява съединението в газообразната му форма, но за разлика от грубите оръжия, създадени от парата, орисното стъкло не оставя следи. Няма парченца. Няма белег, че сте били там. Самото стъкло е съединението.

Шахид Паякоубийцата пусна топчето покрай насъбралите се чираци. Беше по-тежко, отколкото Мия очакваше, хладно на допир.

— Разработих доста варианти — изрече Паякоубийцата. — Първият е черен.

Тя се обърна и хвърли шепа черни топчета на пода. Чуха се дузина леки, почти беззвучни пуквания и след миг гъст облак виещ се дим се надигна от каменния под. Беше мазен, тежък като мъгла и черен като небето отвън.

— Върши работа за отвличане на вниманието, за прикритие и извършване на защитни маневри.

Паякоубийцата бръкна в друга кесия и измъкна три бели топчета от орисно стъкло. Хвърли ги колкото може по-надалеч и те избухнаха тихо в отсрещната стена. Топчетата отново се превърнаха в тежък пушек, който се спусна на пода на гъсти талази. На Мия не й се вярваше, че толкова пара може да се побере в нещо тъй дребно.

— Бяло за отровите. Най-честно успокоителни като Несвяст, макар че аз съм изработила по-смъртоносни видове от аспира. И накрая — Шахидът извади едно-единствено топче от червено орисно стъкло и пусна нетипична усмивка. — Любимото ми.

Тя го хвърли по другата стена и с пращящ гърмеж върху камъка цъфна кълбо от яркобял огън. Чираците трепнаха и с облещени очи зяпнаха как изчезна парче от гранита колкото юмрук.

— Може да пробива плочките на броните и да причинява тежки рани.

Паякоубийцата раздаде на чираците шепа черни топчета и посочи далечната стена.

— Сега опитайте вие.

Чираците се спогледаха, усмихнати, заеха места и почнаха да мятат орисното стъкло по камъка. Дузина остри пукания отекнаха в залата, черен гъст облак дим се надигна в другия й край. Паякоубийцата даде по едно червено топче на Тих и Трик и черните й устни се извиха, когато ярките експлозии разкъсаха въздуха. Щом се проясни и новаците си получиха забавлението, чираците седнаха по местата си. Паякоубийцата се обърна към черната дъска и се зае да обяснява основните свойства на орисното стъкло.

Мия си водеше усърдно записки, когато Аш прошепна в ухото й:

— Така. Въпрос.

— Нали не е онзи откъде идват бебетата? — измърмори Мия. — Защото мисля, че приятелството ни не е готово за него.

— Защо търпиш гадостите на Джес?

Мия спря и вдигна глава от бележките си.

— Не търпя ничии гадости — прошепна.

— Тя те пердаши като тренировъчна кукла по време на Песните. Вчера едва не те събори на земята в Небесния олтар, а когато взе да мляска насреща ти, ти само се извърна настрани.

Мия погледна в другия край към Джесъмин, която работеше до Диамо. Червенокосата вдигна очи и й хвърли усмивка, по-отровна от всичко, дето Паякоубийцата бе приготвяла.

— Това не е в стила ти, Корвере.

— Нищо не е станало.

— Глупости.

Мия погледна Паякоубийцата, която още пишеше по дъската.

— Тя…

Мия взе да гризе устни. Извърна се към Ашлин. Не обичаше да моли за помощ. Не обичаше да има нужда от друг човек. Но Аш беше свястна, въпреки навика й да задига всичко, дето не беше заковано за пода, а и нямаше да го изпее пред Духовенството…

— Откраднала е Троицата.

Аш примигна объркано.

— От залата на Мишелов — изсумтя Мия. — Нали знаеш. Медальонът, от който изповръщах червата си онзи ден, когато Шахид се преоблече като свещеник.

Аш вдигна вежди.

— Ти ми каза, че херингата е развалена, Корвере.

— Да, ами беше мило да се престориш, че ми вярваш.

Русокосото момиче хвърли поглед към Джесъмин. Намръщи се.

— Значи Троицата те разтърси така? — прошепна тя.

Мия кимна и сниши още повече глас:

— Не знам защо. Според мен има нещо общо с това, че съм здрачин. Мишелов ми каза, че е осветена от върховен кардинал. Вярващ. Но Джесъмин я е откраднала. Извади я срещу мен в Залата на Песните. Имах чувството, че ще хвърля топа.

Аш присви очи, забеляза златната верижка около врата на Джес, почти скрита под ризата й.

— Тази подла малка…

Едно топче от черно орисно стъкло прелетя от предния край на стаята и избухна на чина пред тях. Гъст облак дим погълна двете момичета и Аш падна от стола. Останалите чираци избухнаха в смях, момичетата се закашляха, разхвърчаха се пръски и те почнаха да махат, за да разсеят облака. Когато той се разнесе, Мия се намери срещу ядния поглед на Паякоубийцата.

— Чирак Ашлин. Чирак Мия. Имате ли да кажете нещо по урока?

— Не, Шахид — измрънка Мия.

— Аха, разбирам — кимна жената. — Значи си мислите, че като кудкудякате като две кокошки, ми помагате да го предам?

— Не, Шахид — рече Аш с най-гузното си изражение^[64].

— Тогава ще ви бъда благодарна, ако слушате мълчаливо. Следващото топче ще бъде с друг цвят.

Паякоубийцата вдигна торбичката с червени орисни стъкла и огледа чираците. Всички се върнаха към записките си с плам, който би посрамил и най-благочестивите железни преписвачи. През остатъка от утрото цареше тишина. Но в края на урока Аш изгледа неумолимо Джесъмин.

Изпука пръсти.

И смигна на Мия.

 

 

Два часа по-късно, малко след вечерята, Мия работеше върху една от формулите на Паякоубийцата. Всяка вечер залягаше над бележките си и опитваше да разплете загадката й. Струваше й се невъзможно: всяка противоотрова за една част от отровата усилваше ефекта на другите. Но това беше най-добрата й възможност да завърши първа в залата, а и останеше ли си в стаята, нямаше как да налети на Джесъмин. Тъкмо проклинаше, посиняла от яд и сериозно обмисляше да хвърли записките си по стената, когато чу шперца в ключалката.

— Зъбите на Гърлото, толкова ли не може да почука?

Момичето стана от разпиляната купчина книги по отрови, изтопурка до вратата. Отвори я внезапно и откри Ашлин, наведена отпред.

— Да не би да те болят кокалчетата? — попита Мия.

Аш показа на Мия кокалчетата и ги раздруса пред лицето й.

— Много смешно — усмихна се Мия. — Какво искаш?

— Не какво искам — Аш се изправи и й смигна. — Ами какво ще ти дам.

— И какво е то?

— Троицата на Джесъмин.

Аш изскимтя, когато Мия я сграбчи за яката, вкара я вътре и затръшна вратата.

— Зъбите на Гърлото, отдъхни си, Корвере.

— Открадна ли я? — изсъска Мия.

— Още не. — Аш огледа купчината листове и книги, пръснати по леглото на Мия. — Но се каня да го сторя, ако си готова да използваш времето си за нещо полезно.

— Как ще я откраднеш? Тя никога не я сваля, Аш. Виждала съм да я носи даже в банята.

— Като стана дума, нямаше как да не забележа преди няколко дни следите от ухапвания отвътре по бедрата ти…

Мия повдигна вежди.

— Оглеждала си бедрата ми в банята?

— Не пречи — Аш сви рамене.

— Присъда?

— Ъ. Виждала съм и по-добри.

Мия навря кокалчетата в лицето на приятелката си.

— О, виж, моите също го могат.

— Да, да, много добре — Аш завъртя очи. — Работата е, че все пак я сваля. Налага се, когато минава по кървавата пътека, защото Троицата е направена от… помогни ми тук…

— Злато — отрони Мия.

— Ура! Тя схвана!

— Гледай си работата!

— Справедливо предупреждение — не ме бива много по хапанията…

— Аш, кълна се в Майката…

— Все едно — прекъсна я Аш. — Научих, че Джесъмин и неколцина други тъкмо са тръгнали пак към Божигроб, за да изцеждат тайните му. Тъй че, точно в този момент всичките им дрешки, пантофки и джунджурии си седят спретнато в нишите край басейна на Адонай.

Лицето на Мия доби онази сериозност, която обикновено пазеше за изповедниците и техните гости.

— Искаш да откраднем от стаята на Говорител Адонай?

Ашлин само се ухили.

— Джесъмин ще разбере, че е изчезнала, веднага щом се върне. И трябва да е особено глупава, за да не се досети, че съм била аз. Ако каже на Адонай…

Ашлин бръкна в бричовете си и измъкна парче злато на лъскава верижка.

— Джесъмин няма да разбере, Корвере.

Мия зяпна медальона, който се въртеше и проблясваше на края на верижката. Още една Троица. Изглеждаше съвсем обикновена — който и да е бил предишният й собственик явно никога не бе я давал за освещение на някого от истинските вярващи в Аа. И все пак, като я гледаше…

— Откъде я взе?

— От костюмите на Мишелов. Той има необичайна страст към свещеническите одежди. Намерих и женски долни дрехи в колекцията му. — Аш сви рамене и натика Троицата в панталоните си. — Така. Идваш ли да вършим пакости, или имаш среща с Трики с надеждата да ти остави още няколко белега от ухапвания?

Мия отвори уста да отрече. Вдигнатите вежди на Ашлин я предупредиха да не си прави труда. И с въздишка тя отвори вратата и махна към коридора отвън.

— Само така — усмихна се Аш широко.

Тя последва безмълвно момичето.

 

 

Миризмата на кръв се усили, въздухът натежа, когато двете приятелки навлязоха в дълбините на Планината. Както винаги, Господин Благ вършеше отлична работа и поглъщаше страха й, но всеки две-три минути разумната част от мозъка на Мия продължаваше да й напомня, че идеята е поразително глупава.

— Идеята ти беше поразително глупава, Аш.

— Вече го каза. Двайсетина пъти досега.

— Помниш ли какво направи Мариел с Тих?

— Зъбите на Гърлото, Корвере. Когато измъчвали баща ми в Бодливите кули в Елай, онези му отрязали топките с нажежен до червено нож и ги хвърлили на краставите кучета. Твоето извинение какво е?

Мия примигна.

— За кое?

— Ъ, като нямаш топки?

Мия изгледа Аш и посочи гърдите си.

— Ъ, тези нали ги виждаш?

— Добре, добре — изръмжа Аш. — Неподходящо сравнение.

Стигнаха нивото на залата на Адонай. Мия хвана Аш за ръка и точно както бе постъпила с Трик в атенеума, протегна пръсти в тъмнина. Тъмнина, която не беше познала слънчево докосване. Нощ, дълбока като пъленмрак. Почувства силата й. Силата в себе си. И като раздвижи пръсти в мрака, загърна и двете в плаща от сенки, уви себе си и Аш в чернота. Приглушената светлина почти изчезна и момичетата се изгубиха от поглед като дим на бриза.

— Нищо не виждам под тая проклетия — запротестира Аш.

— Нали ти казах, че не е кой знае какво да си здрачин. Стой до мен.

Двете се запромъкваха по коридора, а единствените им водачи бяха мъждивите точки алхимична светлина. Но накрая, привлечени от тежката воня на мед, стигнаха стаята на Адонай, спряха на прага и огледаха вътре. Той бе коленичил пред басейна, взираше се в кръвта. Кожата му бе украсена с алени символични знаци. Говорител Адонай бдеше, докато чираците се завърнат от Гроба.

Аалеа бе обяснила, че няколко капки от кръвта на Адонай се капват в басейните в Свинекланицата и другите храмове на Червената църква. Чрез тази кръв лекторът усещаше, когато някой влезе в кръвта, и ако желаеше, му позволяваше да извърви Пътеката. Беше като паяк насред огромна алена мрежа, а ашкахското магьосничество и собствената му същност служеха като нишки към всеки. Мия и сега продължаваше да се учудва на това — до Адонай нейните фокуси приличаха на немощна магия. Ако Скайва и луминатите научеха, че Църквата разполага с такава сила…

— Добре — прошепна Аш. — Ето какъв е планът. Ти влизаш и отвличаш вниманието му. И докато го заслепяваш, аз се пъхвам в нишите и задигам Троицата.

— Заслепявам го? — възнегодува Мия. — И как по-точно?

— Не знам, ти си по-обаятелната от нас. Използвай хитрините си, жено.

Мия я зяпна изумена и за миг загуби дар слово.

— Зъбите на Гърлото, Аш. Да използвам хитрините си? Това ли е планът ти?

— Ами и аз не знам. Ти най-отдавна от всички ни посещаваш часовете на Аалеа. Използвай онази прелъстителна походка, която толкова много харесваш. Покажи си женския чар или нещо такова.

— Да си покажа…

Слисана, Мия се плесна по устните.

— Използвай думите си — въздъхна Аш.

— Ето ти на тебе едни думи — успя да каже накрая. — Защо ти не отвлечеш вниманието на Адонай, а аз — момичето, което, да не забравяме, точно в този миг ни прави невидими — ще вляза и ще открадна Троицата?

— И как ще я докоснеш, без да избълваш фонтани, о, невидима?

Мия отвори уста да отговори. Пак я затвори. Въздъхна.

— Имаш право.

Аш кимна. Чакаше.

— Е, хайде, давай де.

Мия завъртя очи. Свали наметалото от сенки.

— Добре.

Изправи се, почука на стената и влезе в залата на Адонай.

— Говорителю?

Адонай не отвори очи и проговори като човек в съня си:

— Добър вечер, чирак. Към града ли си се запътила? Шахид Аалеа не ни е пратила известие.

— Не. Извинете. — Мия влезе навътре и отчаяно се опита да измисли някаква хитрост. — Аз… исках да поговоря с вас.

— Но за какво, кажи ми, моля те?

Мия огледа стените. Издълбаните градове на републиката. Раздробените острови на Божигроб. Голямата крепост на замъка Леш. Пристанище Прасило. Между резбите бяха изписани символните знаци, които се местеха и губеха очертанията си, ако се взреше твърде дълго в тях. Оттук Червената църква можеше да стигне всеки град в републиката.

Погледът й се спря на карта, която не разпозна — почти скрита в местещите се сенки върху далечната стена. Голям, просторен метрополис, по-величествен от Божигроб, чиито контури и улици не приличаха на нищо, което бе виждала.

— Къде е този град? За първи път го зървам.

— И не ще го видиш.

Мия погледна Говорител Адонай въпросително. Остави тишината да говори, както беше я учила Аалеа. Но Адонай продължаваше да не отваря очи, устните му бяха извити в онази негова красива, ленива усмивка. Явно изкуството на Аалеа не беше чуждо и на Говорител Адонай.

— Ще ми кажете ли защо? — проговори Мия накрая.

— Изчезнал е.

— Как се казва?

— Ур Шуум.

— Това е на ашкахски. Означава Първият град.

Адонай въздъхна. Изглеждаше отегчен.

— Не си дошла тук заради урока по география, малка здрачин. Кажи какво те води и си върви, преди гладът ми да е надвил търпението ми.

Мия не се осмели да надзърне през рамо, за да провери дали Ашлин е още в залата. Тя се приближи до Говорител Адонай, за да скрие изгледа към нишите, в случай че все пак отвори очи. От това разстояние успя да види вените под бледата му кожа, подчертани в небесносиньо. Мия се почуди дали се е родил с тази красота, или сестра му я е изтъкала. И в този миг й хрумна темата, която можеше да го отвлече…

— Искам да говоря с вас за Наев.

Адонай отвори очи. Бялото им бе покрито с тънък лъскав слой кръв, ирисите бяха яркорозови. Съвсем бавно Говорител Адонай обърна глава и спря погледа си върху Мия. Оловната му тежест притисна раменете й. Прободе я като муха в пурпурна мрежа.

— Наев — повтори Адонай.

Въздухът в помещението натежа, вълните в кървавия басейн закипяха малко по-силно. За първи път Мия забеляза, че Адонай не примигва.

— Аз спасих живота й в Шепотната пустош.

— Знам, чирак.

— Видях лицето й. Онова, което й е сторила Мариел. Това не е правилно, Адонай.

— Ти ли между всичките хора ще говориш за правилно и неправилно, малка убийце.

— Простете?

— Не за моята прошка трябва да молиш, обзалагам се — усмихна се Адонай. — Не съм аз трупът, който осакати, за да изкупиш мястото си в този олтар, нали?

Мия стисна зъби. Обзе я гняв.

— Мъжът, когото убих, за да дойда тук, беше убиец. Стотици хора. Хиляди дори. Той обеси баща ми. Заслужи си го. Всеки сантиметър от ножа.

— Ами другите?

Мия примигна.

— Другите?

Адонай стана, вяло и лениво. Приближи толкова, та Мия да почувства огъня по кожата му. Наведе се, белият му като кост перчем облиза челото му. Устните му — на сантиметри от нейните, влажни от кръв. За миг се замая при мисълта, че се кани да я целуне. Той обаче вдъхна дълбоко, клепките му се притвориха и когато проговори, се усмихна:

— Надушвам кръвта им по теб, малка здрачин.

Мия напрегна волята си да не трепне. Да не отстъпи.

— Вие имате благосклонността на сестра си. Тя ви обича, Адонай.

— И аз нея. Както Светлината обича Мрака.

— Но Наев също ви обича. Тя не заслужава да страда.

Говорител Адонай сложи палец на брадичката й. Едва-едва наклони главата й.

— Никога не съм вкусвал жена от вашите…

Устните му се извиха в медено сладка усмивка. Ала Мия осъзна, че зад тях няма нищо. За него това беше само игра, а тя — моментно развлечение. Красотата му бе повърхностна, суета, която се просмукваше в костите му, толкова уродлив и гнил бе отвътре, колкото сестра му бе отвън. И макар Наев да бе го обичала — нищо че Мия не виждаше как е възможно някоя жена да изпитва любов към него — тя знаеше, че освен Мариел, Адонай обича единствено себе си.

Много внимателно тя отмести ръката му.

— Ще ви бъда благодарна, ако не ме докосвате, Говорител.

Адонай се усмихна по-широко.

— Но дали щеше да ми благодариш, ако го направех?

Кръвта в басейна се раздвижи и сенките в краката на Мия потрепериха. Очите й се присвиха, зъбите скръцнаха. И точно когато жегата стана нетърпима, когато кръвта започна да се разбива и плиска извън басейна, Мия чу гласа на Ашлин:

— Зъбите на Гърлото, ето къде си била.

Мия отмести очи от Говорител Адонай, видя Ашлин на прага.

— Навсякъде те търсих, Корвере. Трябва да учим за Паякоубийцата. — Аш влезе в залата, поклони се ниско. — Извинете, Говорител. Може ли да отведа моята учена колега? Тя би си забравила проклетите цицки, ако не бяха залепени за гърдите й.

Усмивката на Адонай отлетя като зимни листа.

— Свободна е да отиде, където пожелае. — Въздишка. — Не ме интересува.

Адонай коленичи отново, изви очи към басейна. Отпрати Мия без дума дори. Аш я улови за ръката и я издърпа от стаята. Надолу по коридора. Спря чак когато Говорител Адонай не можеше нито да ги види, нито да ги чуе.

— ’Паст и кръв — пророни тя. — Помислих си, че ще те целуне.

— Ти нали ме посъветва да отвлека вниманието му. Сега ми кажи, че не е било напразно.

Ашлин се усмихна широко, бръкна в бричовете си и извади дълга златна верижка. Мия зърна огнената светлина, сгърчи се, сякаш бе се изгорила, засенчи очи. Повдигна й се. Изсъска със слюнка по устните:

— Зъбите на Гърлото, прибери я в панталоните си.

— Оставяш вратата отворена за мен, нали?

Аш скъта медальона в бричовете си, потупа Мия по рамото. Момичето отвори предпазливо очи и се отпусна, щом разбра, че Троицата не се вижда.

— Размени я с другата ли?

Аш кимна.

— Малката Джес няма да се досети. Тоест, до следващия път, в който я извади. Това ще е знак за теб да я изриташ в задника. — Аш потупа издутината в кожените си панталони. — Аз ще се погрижа за това. Ще я скрия някъде, където никой да не може да я намери.

— Съвършеното престъпление — усмихна се Мия.

— Ако беше съвършено, накрая щях да получа торта. И пиячка.

— Още не е ударила деветата камбана — Мия поднесе ръката си. — Кухнята още е отворена?

— Ето че имало защо да те харесвам, Корвере.

Ръка за ръка момичетата поеха в мрака.

24.
Сблъсък

Дните се нижеха.

Без изненади Аш продължаваше да държи първенството си в състезанието на Мишелов, макар че Тих я следваше отблизо макар и на второ място. Дързостта на чираците растеше и вече крадяха по-труднодостъпни предмети от списъка вместо обикновените дрънкулки. И все пак, ако Мия си падаше по хазарта, щеше да заложи цялото си състояние на Аш, че ще завърши първа по Джобове.

Но ако имаше състояние, досега Аш щеше да й го е задигнала…

Часовете на Мишелов ставаха все по-разностранни и ексцентрични като самия него. Шахидът отделяше по няколко часа седмично, за да ги учи на това, което наричаше безсловесен език^[65], и настояваше разговорите в залата да се провеждат на този език. Друг път внесе на количка стъклен аквариум, пълен с мръсна вода и шепа шперцове, пръснати по тъмното дъно. После върза на ръцете и краката на чираците оловни окови и един по един ги натика в аквариума.

Трябва да му се признае — Шахидът остана доста доволен, че няма удавници.

Уроците в Залата на Маските бяха по-изтънчени и честно казано, много по-приятни. Аалеа редовно пращаше чираците в Божигроб и Мия изкара дузина нивганощи, стаена в различни таверни, където упражняваше словесността си и тъпчеше народа с уиски и красиви усмивки. Държеше на конци двама млади и доста привлекателни членове от администратии, а в един бордей на пристанището дочу пикантен слух за жесток преврат сред местните браави. Аалеа прие новите й тайни с усмивка и целувка по бузите. И ако бе забелязала промяна у нея след вечерта в леглото на Трик, Шахид Аалеа любезно отказа да изкаже мнение.

В дните след онази нощ Мия бе устояла на порива да се усмихва на момчето на закуска и да го зяпа дълго в часовете. За да запази дистанция, бе му казала, че няма нужда от повече уроци с меча. Щеше да е глупаво да остави нещо повече да разцъфне между тях, а от своя страна Трик поне си даваше вид, че разбира. Но понякога с крайчеца на окото си го хващаше, че я гледа. Нощем, когато беше сама в стаята си, пъхаше ръка между краката си и се мъчеше да не си представя лицето му. Понякога успяваше.

С напредване на времето и застрашителното наближаване на посвещението, изпитите в Планината зачестиха. Всеки чирак знаеше какъв е залогът. Още двама бяха убити след маскарада на Великия десятък; Максиний, чийто врат бе прекършен от случаен удар в Залата на Песните и удушен, преди да успеят да повикат Мариел, и Танит, който, без да иска, погълна чернопетниста отрова в Залата на Истината.

От двадесет и деветимата чираци в началото останаха само четиринадесет. И тогава стана инцидентът, наричан по-сетне „синьото утро“.

Започна като всички предишни кризи; с вече познатия шепот на Господин Благ:

— внимавай…

Мия отвори очи, измъкна камата от калъфа на китката си, мигом напълно будна. Чу слаб съскащ звук. Вдигна глава и видя, че единият от камъните на тавана над леглото й е преместен и тънка струйка дим се просмуква в стаята й. Тя танцуваше във въздуха като пушека от пурета, бавно и със синкав оттенък.

Мия се изтърколи от леглото, приклекна ниско. Изпълзя до вратата и завъртя ключа, но откри, че ключалката не помръдва. Крайно внимателна след иглите с отрова на Мишелов и Паякоубийцата, надяна тежка кожена ръкавица и разтърси дръжката. Тя отказа да помръдне.

— По дяволите!

— мия…

Момичето погледна през рамо — синкавата пара продължаваше да се процежда. Струята ставаше по-гъста, въздухът — замъглен. На гърба на езика си Мия почувства нещо киселинно. Очите й пареха. Симптомите поне знаеше наизуст.

— Аспира… — изрече тя.

— ново изпитание…

— А аз планирах да си поспя.

Взе една риза от пода, потопи я във водата на нощната масичка и уви с нея лицето си. Аспирата причиняваше парализа и смърт чрез бавно задушаване. Беше малко по-тежка от въздуха и незапалима в газообразно състояние. Мия отлично знаеше коя е противоотровата, но нямаше нито една от съставките подръка. Все пак мокрият парцал на устата й щеше да задържи парата поне няколко минути; колкото да обмисли как да се измъкне.

Очите й пребродиха стаята, умът й препускаше.

Ключалката бе здраво залостена. Ключът не помръдваше, а ударът с рамо по вратата завърши само с натъртване. Пантите бяха скрепени за дървото с железни пирони; можеше да ги извади с малко пот, но това щеше да отнеме време, а ако останеше повече от пет-шест минути на аспирата, щеше да свърши с мълчалива служба в Залата за поклонение и небелязан гроб.

Тя притисна буза в пода и надникна през процепа под вратата. Чу кашляне. Звук от тежки предмети, които се блъскаха в дърво. Слаби викове. Ведно с растящите панически крясъци, през цепнатината проникваше хладен, свеж въздух. Ако чираците не успееха да избягат от стаите си, всички до един щяха да умрат.

— Зъбите на Гърлото, това вече не е игра — изсъска тя.

— налягането до посвещението само ще расте…

Мия си пое дъх.

Погледна процепа под вратата. Дупката в тавана.

— Налягане — прошепна.

Грабна бутилката с уиски от нощната масичка, изля го върху плюшената сива козина, постлана на леглото й. Взе пуретите, драсна кремъка, допря го до леглото и се отдръпна. С глух звук пропилото козината златнопиво лумна в пламъци и в средата на леглото се заизвиваха ярки огнени езици. Мия се сви до вратата. Огънят се разпростря и скоро леглото й гореше весело.

— тук някъде се крие метафора…

Температурата в стаята растеше, горещият въздух, димът и парата от аспира се сгряха на буйния пламък и бяха засмукани през дупката в тавана. Мия грабна един от дузината ножове, разхвърляни по пода — тежък, двуостър, изработен от нагъната айтриянска стомана — и го заби в първия пирон, дето държеше пантите на вратата.

В това време леглото бе се превърнало в ярка, пращяща огнена топка. Таванът издърпваше дима заедно с аспирата, но очите на Мия още сълзяха, гърлото й пареше. Един по един тя извади пироните и ги пусна на пода с тъп метален звън. Накрая измъкна достатъчно и с няколко последователни ритника вратата се откърти и излетя в коридора.

Измъкна се навън, кашляйки и мигайки, за да прогони сълзите от очите си. Паякоубийцата и Мишелов стояха в края на коридора. Шахидът на Джобовете отбелязваше имена в бележник с кожена подвързия. Фанатичният Шахид на Истините възнагради Мия с усмивка.

— Закуската ще бъде сервирана след петнадесет минути в Небесния олтар, чирак — рече тя.

Мия си пое дъх и направи място на двама от ръцете, които влязоха в стаята й, за да угасят леглото. Видя, че стаята на Карлота е отворена — ключалката бе счупена като стъкло. Вратата на Осрик бе изгоряла. Дълга тръба от пергамент се подаваше изпод вратата на Тих и от устата му се носеше звукът на устойчиво дишане. Пред очите й привидно заялата ключалка на вратата на Ашлин някак щракна, момичето излезе спокойно в коридора и с намигване пъхна шперцовете в джоба си.

— Добро утро, Корвере — усмихна се широко.

Мия хвърли поглед към вратата на Трик и си отдъхнаха — тя вече зееше. Без да обръщат внимание на вонята на аспира, двете с Аш се запътиха към Небесния олтар и завариха Трик и Осрик, седнали на масата с Карлота. Трик дебнеше стълбището и видимо се оживи, когато видя Мия. Лоти бе се привела над книга с кожена подвързия, пишеше нещо по страниците й и от време на време задаваше въпроси на Осрик. Момчето бе се навело към нея, устните му бяха извити в усмивка.

Аш и Мия взеха закуската си и седнаха при тримцата. Един бегъл поглед и Мия разбра, че Карлота работи върху някаква отрова, но странно, това не беше формулата на Паякоубийцата. Бележките й бяха шифровани — някакъв вариант на поредицата на Елбърти, смесени с неин личен код.

Умно.

— Е, не се учудвам, че Лоти е била първа тук. Отрова ли е, тя я знае. — Аш хвърли поглед на Трик. — Но, ’паст, ти как се измъкна толкова бързо, Трики?

— О, защо тъй ми нямаш вяра.

— Чакай да отгатна. Разби вратата с глава?

— Наложи се — Трик вдигна вежди. — Надуших аспирата, преди да успеят да залостят ключалките. Подадох глава в коридора да видя какво става, Мишелов ме наруга грубо на безсловесен език и ме прати тук.

Ашлин се усмихна.

— Голяма работа е носът ти, Трики.

Трик сви рамене, погледна Мия.

— Ти как се измъкна?

Мия наблюдаваше стълбището. Нови чираци се точеха по един в Небесния олтар. Джесъмин, Тих, Диамо, Марселус… но половин дузина още липсваха. Осрик и другите вече се шегуваха за изпитанието, но долу някои дори в тази минута умираха. Хора, които познаваха. Хора, които…

Даде си сметка, че четиримата й приятели я гледат с очакване да научат подробностите за бягството й.

— Диференциал в налягането. Горещата пара се издига през дупката в тавана. Течението под вратата внася свеж въздух. Прост пренос, описан от Микадес още през четиринадесети…

Гласът на Мия затихна пред трите объркани взора.

— Подпалила е леглото си — обясни накрая Карлота, вдигайки глава от записките си.

Аш погледна между Мия и Трик. Понечи да каже нещо, но Мия я изпревари:

— Нито. Една. Проклета. Дума.

С многозначителна усмивка Аш сведе очи към закуската си.

 

 

Три дни след случката Мия седеше на чисто новото си легло. Миризмата на пушек от старото още се долавяше смътно във въздуха. Отново бе се обградила с купчина бележки и работеше върху формулата на Паякоубийцата. Тикнала пурета в уста, тя четеше съсредоточено с присвити през дима очи копие от „Алхимичните истини“ и томовете, които Шахидът на Истините бе дала на учениците си, и от време на време хвърляше по едно око на трудната задача. Трябваше да признае красотата й. Да се опиташ да я решиш, беше все едно да намериш стръкче сено в огромна купчина игли с отрова. Питаше се дали някой изобщо ще свърши първи по Истините.

Господин Благ усърдно миеше лапичките си и не й обръщаше внимание. Мия пишеше върху сноповете пергамент, потънала в алхимичните символи и в деликатния баланс между разтворите. Часовете се нижеха и въпреки трудността, тя се наслаждаваше на загадката. Също като малкото момиченце на неговата кутия с пъзел. Гласът на майка й отекваше в главата й:

Човек се ражда с красотата, но мозъкът трябва да си го заслужиш.

Не поглеждай.

— ще изпуснеш вечерята, мия…

— Да, татко.

— трябва да се храниш. стомахът ти ръмжи на някакъв забравен ашкахски диалект…

Тя вдигна глава от записките си, формулите още танцуваха пред очите й. Сложи ръка на къркорещия си корем. Отговорът беше тук. Но все така мъчително недостижим.

— Добре. Това ще почака.

Тръгнаха през осветения от цветните стъкла мрак, придружени от призрачния хор. За пореден път Мия се почуди откъде ли идва. Какво се криеше в онази част от Планината, където чираците нямаха право да стъпват? Какви магии, нови или отдавна забравени, биеха в сърцето на това място. Кой беше го направил и защо?

Небесният олтар бе пълен с чираци, от суматохата в кухните се носеше апетитна миризма. Шахидите ги нямаше — сигурно бяха на преподавателски съвет, за да обсъдят напредъка на новаците, но ръцете с черни роби се суетяха наоколо, сервираха вино и отнасяха съдовете.

Мия си напълни чиния с печено агнешко и зеленчуци с мед, тръшна се до Аш и Карлота и взе да нагъва. Карлота пишеше в бележника си. Аш разказваше за някакво сбиване в бар, когато отишли с момичетата в Божигроб на лов за тайни. Няколко бунтари говорили против консул Скайва и неговата „извънредна власт“ и били нападнати от половин дузина млади разбойници, явно повече от доволни от управлението на консула.

— Градът изглежда размирен — заяви Аш с пълна с агнешко уста.

Мия кимна:

— По улиците има повече луминати, отколкото изобщо съм виждала.

— И са по-хубави от войниците, с които съм свикнала в замъка Леш.

— Само за едно мислиш, Ярнхайм.

Момичето се ухили и изви вежди, а брат й умишлено не й обърна внимание. Мия погледна Карлота, която не спираше да пише.

— Как върви?

— Бавно — измърмори Карлота и отпи от виното си. — Тъкмо като си помисля, че съм хванала мръсника за опашката, той се извръща и ме захапва. Толкова дълго се вторачвам в задачата, та ми се привижда насън. Обаче съм близо. — Момичето кимна, очите й шареха по страницата. — Много близо, струва ми се.

Стомахът на Мия се преобърна. Ако Карлота я изпревареше в състезанието на Паякоубийцата…

— Мислиш ли, че е разумно да носиш бележките на вечеря? — попита Осрик.

— А по-добре ли е да ги оставя в стаята си, за да ги задигне госпожица Сръчнопръста?

Карлота хвърли закачлива усмивка на Аш. Момичето беше натрупало десетки точки в играта на Мишелов, задигайки предмети и дребни скъпоценности от другите чираци. Мия знаеше, че в това няма нищо лично, но когато можеше, гледаше да стои по-далеч от Аш. Дори Осрик сядаше на удивително голямо разстояние от нея на вечеря.

— Сръчнопръста? — възрази Аш. — Пак ли си надничала през ключалката ми? Аз съм млада, това е съвсем естествено.

— Ла-ла-ла — запя Осрик и запуши ушите си.

— Както казах — Карлота се обърна пак към Мия, — по-сигурно е да ги държа бли…

— Внимавай!

Ръката, която вървеше между масите, залитна и с ругатня се стовари върху Карлота и Мия, а пълният поднос падна с трясък. Полупълната кана и мръсните чинии се счупиха в масата и опръскаха чираците с огризки и вино. Карлота изруга, грабна бележките си, но те бяха се намокрили от разлетия алкохол и мастилото потече и се размаза. Тя се отдръпна от ужасения прислужник, полуподгизнала, стиснала в ръка смачканите мокри страници. И докато ръката й искаше прошка, тя се изправи и изгледа кръвнишки високия айтриянец, който беше блъснал прислужника в масата и предизвикал изсипването на подноса.

Диамо.

— Ужасно съжалявам — рече той и помогна на ръката да стане. — Аз съм виновен.

— Ах, ти, мерзавецо — изсъска Карлота, а бележките капеха от юмрука й. — Нарочно го направи!

— Случайност, мидоня, уверявам те.

— Записките ми са подгизнали!

— Дано не са били важни.

Мия чу приглушен смях и се обърна. Джесъмин наблюдаваше случващото се с широка усмивка. Карлота също чу присмеха й и я изгледа мрачно, а тя вдигна чашата си за наздравица.

— Не вярвам да си толкова глупава да носиш бумагите по отрови на масата, нали?

Мия хвана момичето за ръка:

— Лоти, не…

Ала нищо не можеше да я спре. Карлота извади дълга, тънка кама от ръкава си, хвърли я на пода и прелетя през масата. Удари Джесъмин в гърдите и двете паднаха назад във вихър от крайници, ругатни и счупена посуда. Карлота стовари яростен ляв удар върху челюстта на Джесъмин, друг — по носа й. Мокрото хрущене накара Мия да се отдръпне.

Добре че хрущялите не затрудняват Мариел, както костите…

Нямаше Шахиди, нямаше кой да спре сбиването. Изглежда, Диамо стигна до същото заключение като Мия и се намеси в свадата. Мия и Аш се присъединиха към него и разтърваха Карлота и Джесъмин. Лоти риташе, плюеше и проклинаше така злостно, че и най-закоравелият моряк би се отказал от играта, за да стане железен свещеник. А Джесъмин виеше с разкривено лице, от счупения й нос шуртеше кръв и обливаше устните и брадичката й. Тя взе да дращи с нокти във въздуха и да подскача в ръцете на Диамо, без да отделя очи от Карлота.

— Мъртва си, кучко! — изрева тя. — Чу ли ме? Мъртва!

— Пусни я! — викна Карлота на Диамо. — Пусни я!

— Ще те накарам да изядеш собственото си сърце! Ще те…

— ДОСТАТЪЧНО!

Викът накара разбунената група чираци да застине и всички очи се извърнаха. Мия видя брата на Аш Осрик да стои върху масата с гневни петна по бузите.

— Какво, в името на Гърлото, ви става на вас двете? Ние сме ученици на Ния, не проклети браави! Намираме се в дома на Богиня. Покажете малко уважение!

Тирадата му потуши яростта на Карлота. Мия и Аш бавно отпуснаха ръцете й. Бесът на Джесъмин се охлади и Диамо я освободи. С един последен отровен поглед тя изтри кръвта от брадичката си, седна на масата и продължи да се храни, все едно нищо не се е случило. Студена и твърда като буре с лед.

Мия и Аш помогнаха на Карлота да събере разпилените си бележки. Трите бяха коленичили над останките и Карлота се мъчеше да внесе ред в страниците. Работата й бе станала на каша, на места писаното бе напълно заличено. Раменете й бяха отпуснати, в очите й гореше гняв. Седмици старание, унищожено за миг. Мия изпита съжаление. Карлота имаше ум бръснач и беше интересна компания. Най-близката приятелка след Аш между тези стени.

Мия стисна ръката й. Диамо ги наблюдаваше.

— Пазя записките си в стаята — рече тя на Карлота. — Не съм толкова напреднала, но ще ти ги дам назаем, ако искаш.

— Аз ще се оправя. — Намусената й физиономия се разведри и тя се почука по челото. — Всичко е тук. Ще поискам разрешение от Паякоубийцата да работя до късно в залата. Ще успея да наваксам, ако спя по-малко. Благодаря ти за предложението, но все пак ще сритам задника ти, Корвере.

— Внимавай, Лоти — предупреди я Аш. — Има хора, дето искат да сритат още по-силно твоя.

Карлота погледна през рамо Джесъмин. Тя бършеше окървавения си нос и се държеше, сякаш това й се случваше през ден. Мия й призна — момиче от камък.

— Нека да опита — закани се Карлота. — Следващия път ще хвърля ножа си по нея.

— Тя също — предупреди Мия. — Повярвай.

Карлота огледа през рамо Осрик от глава до пети. След тирадата момчето бе седнало на мястото си и се мръщеше на неразборията от свадата.

— Знаеш ли, брат ти си го бива, когато се разгорещи, Аш.

— О, Черна майко, затваряй си устата, преди да съм повърнала.

— Не се майтапя. О, млъкнете, мои треперещи слабини.

Аш изду бузи, издаде тих звук, сякаш повръща. Карлота се усмихна доволно, отиде при Осрик и му заговори на ухо, като размаха тетрадката си. Той се усмихна, докосна ръката й. Мия изви вежди към Аш.

— Те са се сдушили. Преди няколко дни ги видях да учат заедно. А по Истини все ги слагат да работят в двойка.

Аш отново изду бузи и се престори, че повръща под масата.

Мия се засмя, но вътрешно бе все така повече от неспокойна. Посвещението наближаваше. Търканията растяха. Вадеха се ножове. Мисълта, че не всички ще станат остриета, витаеше във въздуха, а мисълта, че другите чираци са конкуренция, нажежаваше всеки миг. Така беше по-лесно да свикнат. Да живеят със смъртта. Да виждат как другарите им отпадат от пътя един по един. Всяка кончина втвърдяваше по малко сърцата им. Изпитанията на Църквата ставаха все по-опасни, отношението на Духовенството към живота на поверените им ученици — все по-пренебрежително и Мия знаеше, че е глупост да се тревожи за другиго освен за себе си.

Това е целта, предположи тя. Точно това искаха те. Какво бе казала Наев?

Това място дава много. Но взима още повече.

Изхвърли емпатията. Милостта. Къс по къс. Смърт по смърт.

И какво ще остане накрая?

Мия огледа Небесния олтар. Лицата. Кървавите петна. Сенките.

Остриета, осъзна тя.

Остриета.

25.
Кожа

След две седмици всичко започна да се променя.

Както обикновено, паството се събра на закуска. Главата на Мия бе замаяна от дългите часове работа над формулата на Паякоубийцата. През цялото време Карлота не вдигна глава от задачата на Шахида в тетрадката си и не обели дума. Оставаше до късно в Залата на Истините, за да възстанови унищожените си записки, очите й бяха кървясали и с кръгове под тях. Аш запълваше паузите с разказ за някакъв нов красавец, когото бе открила при последното си пътуване до Божигроб; реброродения син на сенатор, който говорил насън за делата на баща си.

Докато чираците се изнизваха от Небесния олтар, Мия видя, че Шахид Аалеа дръпна Трик настрани и взе да му шепне нещо. Под мастилото на татуировките лицето на момчето видимо пребледня. За миг сякаш бе готов да спори, но Аалеа преряза протестите му през колената с усмивка, остра като гробнакост. Превил рамене, той кимна и се обърна.

В този ден имаха час в Залата на Песните. Последните няколко пъти Солис ги учеше да боравят с оръжия от разстояние. Няколко тежки сламени кукли висяха от тавана на смазани железни вериги. Шахидът настани един чирак в кръга; раздаде на всички арбалети и ножове за хвърляне с указанието да атакуват другарите си в гърба и главата с мишените. Бяха толкова тежки, та да те проснат, ако те уцелят, и желанието да избегнеш ударите им се оказа солидна мотивация.

Мия се прояви като доста сръчна, но не защото беше по-добър стрелец или по-пъргава от другите. Преди три дни бе открила, че притежава предимство, каквото останалите нямаха.

Озарението я споходи, след като зае мястото си в кръга с ножове за хвърляне между зъбите. Докато тя сплиташе дългата си коса, Диамо се възползва от възможността да я изненада и безшумно прати мишената си по открития й гръб. Но макар да не можеше да види сламената кукла, която летеше към нея, тя усети атаката. Отстъпи встрани, промуши мишената с три ножа и изгледа Диамо със смразяващ поглед.

Момчето бе й пратило целувка.

Но все едно колко мишени летяха към нея, тя успяваше да избегне всички. Това сигурно се дължеше на мрака тук, който никога не бе виждал слънчева светлина. Или защото Планината вечно беше забулена в нощ. Ала Мия разбра, че дори да не ги вижда, може да ги усети.

Долавяше сенките им.

И от този ден насетне съумяваше да избегне всяко нападение. Благодарна, че има поне едно нещо в Залата на Песните, в което да превъзхожда останалите, и двойно по-благодарна, че имаше почивка от двубоите, през които неизбежно служеше като тренировъчна кукла на Джесъмин. Три дни по-късно, когато един по един чираците се точеха в Залата на Песните и се приготвяха за поредното упражнение със сламените кукли, Марселус изпусна арбалета си в краката на Трик.

Марко му отправи усмивка (доста изкусурена от Тъкачката, помисли си Мия) и се поклони:

— Извинения, Трик. Ама че съм непохватен.

— Защо не гледаш какво правиш? — изръмжа Трик.

Красивата усмивка на Марко бавно посърна.

— Извиних ти се.

— Проклети айтриянци! Ръцете вечно ви пречат!

Марко се намръщи.

— Ти си наполовина айтриянец, глупако!

Сърцето на Мия потъна. Очите на Трик се разшириха. И тогава се започна. Юмруци и ругатни, лакти и оголени зъби, момчетата се блъснаха в стойките с арбалетите и се строполиха един върху друг на пода. Трик сцепи веждата на Марко, разкървави устната му. Скоро Солис се намеси и взе да ги налага с колана си като деца, докато престанаха. Вдигна Марко на крака и му заповяда да отиде при Мариел, за да оправи раните му.

— А ти — изръмжа Шахидът на Трик — десет обиколки на стълбището. Нагоре и надолу. Марш!

Трик изгледа кръвнишки слепеца в очите и Мия се почуди дали се кани да му се разкрещи. Но с мрачна физиономия той се подчини и излезе с отчетливи стъпки от залата. Солис изрева на останалите чираци да се хващат за работа. Тих влезе в кръга и мишените се залюляха безшумно от тавана. Трик така и не се върна в залата след последната обиколка.

Когато урокът свърши, Мия отиде да го потърси, провери в стаята му, в Небесния олтар, в атенеума. Накрая го намери в Залата за поклонение с пръсти в колана си, вперил поглед в статуята на Ния. Безименни гробници опасваха стените. С телата на техните другари.

— Как върви, дон Трик?

Той й хвърли мигновен поглед. Кимна бавно.

Тя се усмихна, приближи полека, скръстила ръце на гърба. Дюимерът пак бе се обърнал към лицето на статуята. Очите на Ния имаха смущаващата способност да гледат право в теб, все едно къде си застанал в залата. Лицето й изразяваше жестокост. Към какво или кого е гледала богинята във въображението на скулптора, докато е ваел изражението й? За първи път осъзна, че Ния държи везни в дясната си ръка. В другата стискаше здраво меч.

— Тя е левачка. Като мен.

— Няма нищо общо с теб — отвърна троснато Трик. — Тя е алчна кучка.

— Сигурен ли си, че е разумно да я наричаш кучка в собствения й дом?

Трик я изгледа косо.

— Ти нали не вярваше в божества?

Момичето сви рамене.

— Трудно е, когато Богът на Светлината явно те мрази в червата.

— Да го вземат мътните. И нея също. Какво добро са сторили за нас? Дали са ни само едно нещо. Живот. Окаян и тежък. А след това. Взимат. Молитвите ти. Младостта ти. — Той махна към безименните гробове наоколо. — Дори живота, който са ти дали.

Трик поклати глава.

— Нищо друго не правят, само взимат.

— Добре ли си?

Трик въздъхна. Отпусна рамене.

— Шахид Аалеа ми заповяда.

Мия почака търпеливо. Момчето посочи рисунките по бузите си.

— До последния момент отлагах. След вечеря. Мой ред е при Тъкачката.

— Ах!

Тя го хвана неловко за ръката. Не знаеше какво да каже.

— Защо отлагаше? Заради болката?

Трик поклати глава. Мия остави тишината да говори вместо нея. Момчето се бореше със себе си. Господин Благ в сянката й се навърташе около страха му като мухи на мърша. Трик искаше да й каже. Нямаше с кого другиго да сподели. Тя трябваше само да му даде…

— Аз ти разказах за майка си. За… баща си.

Мия кимна и едва не й прилоша от мъка. Пак го докосна по ръката.

— Било е ужасно. Случилото се с нея. Но както казах, това не си ти.

Трик въздъхна, забил поглед в нозете си. Думите напираха зад зъбите му. Мия стоеше до него, държеше го за ръката. Чакаше го да запълни тишината.

— Когато се срещнахме, ти ме попита за името — рече накрая. — Каза ми, че дюимерите имат имена като Вълкояд и Гърботрошач. — Мимолетна усмивка. — Даряващия прегръдки.

Мия на свой ред се усмихна безмълвно.

— И отсече, че не е възможно да се казвам Трик.

— Да.

Момчето погледна статуята. Лешниковите очи бяха потъмнели и мрачни.

— Когато се роди дюимер, завеждат бебето при висшата суфи на остров Прасило. Храмът на Трелена. Суфи повдига новороденото към океана, поглежда в очите му и предрича пътя, който го очаква. А с първите й думи назовават детето. Земноходна за пътешествениците. Драконов убиец за воините. Вълногълтач за удавниците. И тъй, както би сторила една добра дъщеря на бара, майка ми ме отнесла на Прасило, когато съм бил на три дни. — Горчива усмивка. — Запъртък съм бил. Дюимерите са едър народ. Нашите предци се раждали великани. Но аз нося само наполовина тяхната кръв. Бил съм една шепа. Метнал съм се на баща си, предполагам. Акушерката се шегувала, че съм толкова дребен, та майка ми не усетила кога съм се пръкнал на света.

Трик поклати глава. Усмивката посърна на устните му.

— Знаеш ли какво изрекла суфи, когато ме вдигнала?

Мия поклати глава. Няма и натъжена.

— Казала: ta rek ishha che.

Мия свърза първите букви в изречението в една дума.

— Не говоря дюимерски — измърмори.

Тогава Трик я погледна. В очите му бушуваха ярост и болка:

— Къде е останалата част от него?

Гласът му се сниши до потрепващ шепот.

— Това били първите й думи. Ето така ме кръстила. Къде е останалата част от него.

Мия затвори очи.

— О, Трик…

— Суфи ме подала на майка ми и й казала да ме хвърли на вълните. Казала, че Девата на Океаните ще ме приеме, защото народът ми няма. — Горчив смях. — Народът ми.

Той седна на плинта в краката на Майката и се втренчи в мрака.

Мия го последва и се загледа в него.

— Майка ти е казала на жрицата да върви в Пропастта?

— Така е — Трик се усмихна. — Майка ми беше пламенна жена. Дядо ми настоявал да ме удави, затова тя ме отвела далече от Прасило. Далече от него. Умря от проклетата чума, когато бях на десет. Но ми даде това. — Той й показа трите сребърни дракона вечно увити около пръста му. — Духовете на Тридраконовия клан. И ми каза как да докажа, че струвам толкова, колкото тя знае.

Трик се приведе напред, с лакти на коленете си.

— Когато навършат пълнолетие, дюимерските воини преминават през ритуал, в края на който лицата им се татуират, тъй че всички срещнати хора да знаят, че са преминали през изпитанията и са доказали достойнствата си. За воините от моя клан изпитанието беше сурово. Да навлезеш храбро в дълбоки води и да посечеш един от големите морски дракони, които са три вида: дракон буря, дракон сабя и бял дякон.

Мечтаех за това, откакто чух разказа на майка си. Живеехме на остров на изток от Прасило. Пристанище на име Утешение. След нейната смърт един стар морски вълк ме научи да майсторя лодки. Платна. Харпуни. Сам отсякох железните дървета за лодката ми. Отне ми година, за да я направя. А когато навърших четиринадесет, обърнах гръб на Утешение и поех към дълбоките води.

— Виж, драконите буря са огромни, но глупави. Сабите са по-умни, но по-дребни. Белият дракон обаче… той е владетелят на дълбините. Огромен, жесток и умен. И тъй, тръгнах на север към ледените води, където се въдят тюлените. Исках да вляза в пристанището на Прасило с някой шестметров гигант. Да се изправя пред дядо си и да го чуя как казва, че е грешал за мен. Молих се на Девата на Океаните да ми изпрати звяр, достоен за един мъж. И тя отговори на молитвите ми.

Трик запръхтя през стиснати зъби със светнали очи.

— Майко на Нощта, беше огромен, Мия. Трябваше да го видиш. Когато дръпна въдицата ми, едва не разцепи лодката ми на две. Ала беше глътнал куката надълбоко, а лодката ми издържа. Неведнъж се опита да ме блъсне, но след като вкуси харпуните ми, разбра, че не бива да се приближава. Вълните се стоварваха отгоре ни и аз нито се хранех, нито спях. Само се борех. Цели пет пълни дни един срещу друг с окървавени ръце. Представях си лицето на дядо си, когато вкарах чудовището в залива на Прасило. Не можеше да се потопи долу. Носеше се по повърхността и плуваше все по-бавно и по-бавно. И тъй, аз гребях до него и взех най-добрия и най-острия харпун. Харпунът, който бях оставил за накрая.

Трик погледна Мия през завесата на кичурите си.

— Някога надзървала ли си в окото на дракон?

Момичето поклати глава. Не посмя да отговори. Не искаше да наруши мъртвешкия му шепот. Когато Трик проговори отново, едва доловимо, дори статуята на Майката сякаш се заслуша.

— Черни очи имат. Очи на трупове. Поглеждаш в тая чернота и виждаш само себе си. И аз се видях. Себе си. Онзи ужасен копелдак с детското си копие и очите на баща си. И го пронизах с харпуна. Право в сърцето на малкото момченце. Убих го заедно със звяра. И си помислих, че съм мъж. Влязох в залива на Прасило, а главата му бях вързал на планшира. Зъбите му бяха големи, колкото юмрука ми. Край мен се събраха около стотина души, докато ги изтръгвах от венците му. Нанизах ги на врата си и тръгнах към дома на дядо. Всички се питаха кой съм. Това кокалесто момче не прилича на тяхната кръв. Твърде светлолико и дребно, за да бъде един от тях, но все пак познаващ обичаите им. Влязох в къщата на дядо си, коленичих пред него и му казах кой съм. Синът на дъщеря му. И му показах зъбите на врата си, посочих главата на брега и го помолих да ме провъзгласи за мъж.

Трик сви ръце в юмруци. Вените изпъкнаха под кожата му, набраздиха мускулите му. Трепереше, осъзна Мия. От скръб или ярост и тя не знаеше.

Сложи ръката си върху неговата. Каза с нежен глас:

— Не е нужно да ми разказваш, Трик…

На името се запъна, хвана я страх да не го обиди. Не знаеше какво да стори, какво да му каже. Чувстваше се безпомощна и глупава. След всичките уроци на Аалеа. И всичко, което бе научила.

Безсилна.

Трик поклати глава. Гласът му преливаше от гняв:

— Той ми се…

За миг гласът му му изневери, накъса се. Прокашля се.

— Той ми се изсмя, Мия. Нарече ме копеле. Син на шафрантия. Koffi. Каза ми, че след като дъщеря му го опозорила, вече не била негова дъщеря. Каза ми, че аз не съм негов внук.

„Но ти си мъж, малки koffi. Ела, ще получиш мастилените си дракони, за да могат хората да знаят що за човек си.“ И хората му ме сграбчиха, а той откъсна драконовите зъби от врата ми. Взе да ме удря с тях по лицето, а аз пищях. Изля мастилото върху раните и ме би, докато чернотата ме пое.

Мия усети как сълзите й се стичат по бузите. Сърцето я болеше, ноктите се забиваха в дланите й. Тя прегърна момчето с цялата си сила и зарови лице в косата му.

— Трик, толкова съжалявам.

Той продължи разказа си, без да забелязва ласката й. Сякаш бяха срязали рана и отровата се лееше в поток, не можеше да спре. Колко години таеше това в себе си?

— Вързаха ме за мачта пред дома на дядо ми. Децата идваха и ме замеряха с камъни. Жените ме плюеха. Мъжете ме проклинаха. Раните се възпалиха. Очите ми се подуха и не виждах нищо. — Той поклати глава. — Това беше най-лошото. Да чакам в мрака следващия камък. Следващия шамар. Следващата храчка. Копеле. Син на уличница. Koffi.

— Дъщери — пророни Мия. — Ето защо не искаше да сложиш превръзката на очите си.

Трик кимна. Захапа устна.

— Молих се на Девата на Океаните да ме освободи. Да накаже мъчителите ми. Най-много дядо ми. И на третата нивганощ, когато се надигнаха ветровете и смъртта бе на косъм и усещах мразовитата й близост, чух шепот в ухото. Жена. Ледени думи.

— Девата на Океаните не може да ти помогне, момче.

— Не заслужавам да умра така — казах аз. И чух смеха й.

— Заслугите нямат вземане-даване със смъртта. Тя взима всички ни. Както зли, така и справедливи.

— Тогава се моля да вземе бара бавно — изрекох аз. — Моля се той да крещи, докато умира.

— Какво би дал, за да се изпълни желанието ти?

— Всичко. Каквото и да е.

— Тя ме освободи. Отведе ме от онова място. Името й беше Адийра. И стана моя Шахид. Излекува гнойните ми рани и ми посочи пътя. Каза ми, че Майката на Нощта ме е избрала. И ще направи от мен оръжие. Свой инструмент на земята. И един ден ще го видя как умира. Дядо ми. — Трик скръцна със зъби, простена. — С писъци на уста.

— Аз дадох същия обет. Дуомо. Скайва. Марило.

— Една от причините, поради която те харесвам, Бледа щерко. — Трик се усмихна. — Ние сме като две капки вода.

Момчето опипа лицето си. Мастилените белези, които разказваха историята на мъченията му.

— Всеки ден се будех и се взирах в тези неща в огледалото. Припомнях си какво ми причини дядо ми. Даже когато Адийра беше на път да ме пречупи. Гледах се в огледалото и си спомнях как се смееше. Не мога да си спомня как съм изглеждал преди. Татуираните белези… това съм аз. — Той се обърна към Мия. Към вече безукорните й страни и красивите очи. — Мариел ще премахне следите. Адийра ме предупреди. С тях лицето ми лесно се запомня. Но в какво ще се превърна, когато изчезнат? Те са моята същност.

— Небивалици!

Трик примигна, сепнат. Навъси се още повече.

— Какво?

— Ето това е твоята същност — Тя го удари по плочката мускули над сърцето. — Това. — Шляпна го по главата. — Тези двете. — Взе ръцете му, коленичи пред него и го погледна в очите. — Външният вид не променя личността в теб. Все едно какво ще ти вземат, нея няма да могат, ако ти не им позволиш. Това е истинската сила, Трик. Това е истинската власт.

Тя стисна тъй силно ръцете му, че пръстите я заболяха.

— Пази я, чуваш ли ме? Представи си, че стоиш на гроба на онзи подлец. И плюеш върху земята, която го е приютила. Ще го постигнеш, Трик. Един ден ще си отмъстиш. Обещавам. Богинята да ми е на помощ, кълна се.

Момчето погледна ръцете, които държаха неговите.

— Вървим по черен път, Мия.

— Тогава да го извървим заедно. Аз ще пазя гърба ти. Ти — моя. А ако падна преди края, ти ще убиеш Скайва заради мен. Ще накараш онзи злодей да пищи. Кълна се, че ще сторя същото за теб.

Момчето я погледна. Бездънните му лешникови очи. Следите на омраза по кожата му. Сърцето в гърдите й се разтупка. Плам в погледа й, пот по дланите й.

— Ще боли ли?

— Зависи.

— От какво?

— Дали искаш да те излъжа, или не.

Трик се засмя и развали магията, която бе се спуснала над залата. Усмивката на Мия потъмня, когато надзърна в очите му. Доближи се малко. Но не достатъчно.

— После — чу се да казва. — Ако не искаш да бъдеш сам…

— Разумно ли е?

— След деветата камбана? Сигурно не е.

Той се приближи до нея. Наведе се и солните кичури докоснаха бузите й.

— Тогава сигурно не трябва.

Устните й докоснаха неговите и тя прошепна:

— Сигурно не трябва.

Останаха така за миг. Мия усети вълнение в корема и кожата й настръхна, когато я погали нежно нагоре по ръката. Погледът й — сключен с неговия. Знаеше отлично какво е желанието му. И искаше същото. Ала тя висеше между тях — мисълта какво предстои да излезе изпод огъващите се ръце на Тъкачката. И забави мига, докато го уби. И тъй, накрая той стана. Вгледа се в тъмното и пое дълбоко дъх. Дари я с усмивка.

— Моите благодарности, Бледа щерко.

— На вашите услуги, дон Трик.

Тя се усмихна и той си тръгна. Отсъствието му й донесе празнота. Тя остана да седи в мрака в краката на Богинята и сянката й прошепна:

— мисля, че е най-добре да отидеш при тъкачката, след като свърши с трик, мия…

— И защо?

— явно мозъкът и яйчниците ти са сменили местата си…

— О, престани. Страх ме е, че ще прихна в смях.

Прибра се в стаята си, зарови се в купчината с бележки и формули и отново потъна в загадката. Едната й ръка плетеше лениви кръгове във въздуха и сенките в стаята се гънеха, а Господин Благ подскачаше напред-назад сред тях като истинска котка, погнала мишки.

Когато удариха звънците за вечеря, тя остана при задачата, но умът й се понесе към Трик. Питаше се как ли се справя в стаята с маските на Тъкачката. Между чираците се надигаха чувства. С наближаването на посвещението и усилената надпревара помежду им, другите чувства също се разгаряха. Светът ставаше все по-оглушителен и всяко нещо имаше повече значение. Тя не знаеше какво ще й донесе следващият ден. Но го обичаше. Любовта беше глупава. Безумна. За нея нямаше място между тези стени, нито в нейния свят.

Но част от нея се надяваше, че тази вечер няма да бъде сама…

Часове на чакане в мрака. Пеперуди, пърхащи в корема й. Дали е добре? Как ли ще изглежда без белезите на омразата по лицето? Как ли ще се чувства, когато премине болката? Какъв човек ще се окаже накрая?

Чакаше почукването на вратата. Час след час.

— сигурна ли си?…

— Да.

— чудех се дали…

— Знам какво правя.

Но сънят дойде преди момчето.

 

 

Мия се събуди по някое време в тъмното на вечнанощ и очите й се отвориха след отдиха без сънища. Колко ли дълго е спала? Колко ли е час…

Ето пак. Тихо, но настойчиво. Звукът, разбуждащ пеперудите.

Чук, чук.

Стана от леглото, наметна копринения халат над долната си риза. Сърцето блъскаше в гърдите й. Студен камък под голите й нозе. Стигна вратата, завъртя ключа с несигурни ръце и я открехна. И там го видя — силует в мрака, солните кичури, опасали скритите контури на лицето му.

С пресъхнали устни отстъпи встрани, без дума да пророни. Той огледа коридора в двете посоки, постоя още миг на прага. Уловяха ли го след деветата камбана извън стаята му, означаваше мъчения в ръцете на Тъкачката. Но той знаеше какво ще се случи, ако влезе. И двамата знаеха. Миг, който трая вечност — тя го наблюдаваше през спуснатите си клепки. Най-сетне влезе — безшумен като въздишка.

Момичето докосна алхимичната лампа на масата, почака топлината на ръката й да запали светлината в нея. Тя припламна и в стъклото засия топла сепия. Той беше зад нея, усещаше го. Чувстваше страха му, задето е дошъл. Глада му. И като затаи дъх, обърна се и погледна лицето му.

Красив, както си знаеше. Мастилото бе изчезнало, белезите от драконовите зъби също — отдолу — гладък и безукорен загар. Бузите — по-изразени, кръговете около очите му — запълнени. От онази хубост, заради която всяко момиче би вдигнало армиите си, би посякло бог или демон.

Поне това момиче.

— Тъкачката си знае работата.

Трик заби поглед в краката си. Свенливостта му я развесели.

— Как се чувстваш?

— Не толкова зле. Боля като огън и желязо, но накрая не беше толкова зле. — Сви рамене. — Очаквах да бъда по-малко себе си. Но тя ми позволи да го запазя.

Момчето посочи едно шишенце на кожена връв около врата си. Мия видя, че е пълно с черна лъскава течност.

— Това?

Той кимна.

— Всичко, което остана от делото на дядо ми.

Мия посегна да го докосне, прекара пръст по разтворената яка на ризата му до кожата под нея. Пулсът на врата му се ускори. Тя се извърна, за да скрие усмивката си.

— Нещо за пиене?

Трик кимна безмълвно. Тя взе глинените чаши и бутилката, която бе задигнала при предишните си набези за дрънкулки от списъка на Мишелов. Въпреки че уискито нямаше да й донесе никакви точки в състезанието на Шахида, Меркурио бе я научил да разпознава добрия етикет, щом го види.

Тя наля, обърна се и подаде едната чаша на Трик. Той я чукна в нейната и я глътна на един дъх. Мия наля по още една и на двамата.

— Ще седнеш ли?

Момчето огледа стаята, видя столчето, тикнато под тоалетната й масичка.

— Тук има само един стол — каза той.

Мия се обърна с гръб, бавно свали халата от раменете си. Остави го да падне на купчина на пода, качи се в леглото, като се наслаждаваше на това как очите му докосват тялото й. Остави бутилката на нощната масичка, облегна се сред възглавниците, протегна се с уиски в ръка. Чакаше.

Той отиде до леглото с безшумни стъпки по камъка. Придвижваше се като вълк, с приведена глава, вдишвайки я. Вероятно можеше да надуши миризмата на желанието й. Сърцето й биеше като чук в ребрата й. Устата й пресъхна като пустинята отвъд стените. Пак отпи от златнопивото, вкуси с наслада дългия опушен огън в гърлото си. Трик седна на ръба на леглото, без да откъсва очи от нея. Въздухът между тях запращя от напрежение, изви крайчетата на устните й. Тя усети как то тупти в пръстите й. Пулсира под кожата й. Желанието. Нейното за него. Неговото за нея. Нищо и никой между тях.

Той гаврътна уискито и сгърчи лице. Светлината танцуваше на устните му, докато преглъщаше, тя видя дълбоките падини на гърлото му, силната, безупречна линия на челюстта.

— Още едно?

Той кимна. Безмълвен. Гледаше я. Тя се надигна бавно, усети как презрамката се плъзна от рамото й. Седна със скръстени крака и коприната се надипли около бедрата й. Изпълни я мрачно доволство, когато очите му пробягаха по тялото й, надолу към сянката между краката й. Надигна се на ръце и колене и бавно взе да пълзи по кожите, без да сваля очи от неговите. Протегна се към чашата в ръката му, погали с пръсти ръба й, докосна го по китката. Нагоре по гладката издутина на ръката му. Видя как кожата му настръхна, чу как дъхът му секна. Лицето й беше на сантиметри от неговото.

Не знаеше кой направи първото движение. Тя или той. Но двамата се впиха един в друг, очите й бяха затворени, устата й намери неговата, сякаш винаги бе знаела пътя. Топла кожа и още по-топли устни. Силни ръце и здрави мускули. Пръстите му се увиха в косата й. Ноктите й одраха кожата му. Устата му се вкопчи в нейната, тя вдъхна въздишките му, вкуси уискито по езика му. Свали ризата му, разкопча непохватно колана му, пъхна ръка в бричовете му. Той сграбчи ризата й и я раздра, сякаш тя никога вече нямаше да се нуждае от нея.

Блъсна го по гръб, вдигна се на ръце и колене, прекрачи го през лицето. Копнееше да го вкуси, докато той вкусва нея. Устата му остави горяща диря по вътрешната част на бедрата й, ръцете му бродеха по тялото й, караха я да трепери. Тя изпъшка, успя да свали бричовете до коленете му, усети как пръстите му разтвориха гънките й и той я пое в устата й. Тя изстена с дължината му в уста, почувства ласките на езика му, шепнейки молби, изгубена в сенките над главата й. Пръстите му, о, Дъщери, гладката, огнена жар върху езика й. Устата му — върху набъбналата й пъпка, тя стенеше, докато движеше ръката си, извиваше език около короната му, надолу чак до дръжката на меча му. Искаше още. Искаше всичко.

Надигна се, обърна се на място и когато той се спусна след нея с жадно блеснали очи, го блъсна пак да легне. Качи се отгоре му, взе го в ръка, опиянена от копнежа. Погали го силно — той изстена, притисна го в себе си. Той се надигна, целуваше гърдите й с ръце на бедрата й, за да я притегли на долу. Но тя го отблъсна, застинала върху него в един безкраен миг. Вперила поглед в него. Далече на сантиметър и вечност от спускането.

Ала накрая, полека потъна надолу, надолу, надзъртайки дълбоко в очите му, болката и насладата се сплетоха, дъхът не й достигна, едва смогваше да изпъшка. Богиньо, колко твърд беше само. Главата й се отпусна назад, клепките изпърхаха, юмрукът му, стиснал дългите й плитки, докато езикът му се местеше от едната гърда върху другата. Бавно заклати бедрата си, извила гръб, ноктите й дращеха гърба му. Движеха се като един, зъбите му бяха върху гърлото й. Шептеше. Умоляваше.

Той плъзна ръката си между тях, долу между краката й. Нежно завъртя върховете на пръстите си, огънят в нея се разгоря по-силно, по-ярко, по-ожесточен и накрая остана само ослепителният пламък зад очите й, мускулите й се напрегнаха и тя извика тихо в косата му. Той гореше в нея, очите му се разшириха и цялото му тяло потрепери, докато тя се клатеше напред-назад отгоре му. Погледна в очите му, разбра, че е застанал на ръба и я умолява да го пусне да полети. И в частицата време преди края тя се отдръпна от него, довърши го с ръката си, изпъшка тежко, когато той се разля по корема и гърдите й, нашепвайки името й.

Изтощени и останали без дъх, те се стовариха в потна камара на леглото.

В треперещия мрак се възцари тишина. Сенките в стаята се люшкаха и увиваха след края. От рафтовете бяха нападали книги и засипваха пода, разперили криле като орли, с подвити ъгли. Вратите на шкафа зееха, столчето бе се прекатурило, стаята беше в безпорядък. Но Трик я взе в обятията си, притисна устните си в челото й и за един кратичък миг Мия се отпусна. Затвори очи и забрави. Заслуша се в сърцето му, докато топлото зарево избледняваше, на устните й се появи усмивка.

Лежа тъй цяла вечност. Притисната в плътта му, буза до буза. Косата й го покриваше като завивка, ефирно черна като сенките край тях. И там в притихналия мрак тя прошепна:

— Платих на момчето за наслади твърде скъпо.

Чакаше отговора му. Миговете прераснаха в минути. Накрая вдигна глава и видя, че той вече спи, мъртъв за света, между разтворените му устни се промъкваше нежният му дъх.

Мия се усмихна, поклати глава. Наведе се и го целуна дълго и гальовно. Прегърна го, затвори очи и като въздъхна доволно, най-сетне потъна в съня.

И докато тя се отдалечаваше, сенките пак се раздвижиха.

Отначало полека.

Нагънаха се.

Заизвиваха се.

Накрая се сляха в тънка ивица, която се настани в долната част на леглото.

Една не-котка гледаше момичето с не-очите си. И както винаги, чакаше търпеливо. Идването на сънищата. Възможността да къса и раздира, да поглъща страховете, които преследваха Мия всяка нивганощ, откакто Господин Благ бе чул зова й. Оттогава всяка нивганощ, докато тя спеше, той сядаше до нея. И с всяка хапка силата му растеше.

Нещото, наречено Господин Благ, чакаше. С търпение, научено в продължение на еони. Гробна тишина. Малко оставаше. Всеки миг щеше да започне да хленчи. Да го вика с шепот. Какво ли ще сънува тази нощ? Мъжете, които дойдоха да я удавят? Ритащите крака на баща си, посиняващото му лице, гър-гър-гър? Философския камък и ужасите, които бе открила там на четиринадесет години, изгубена в мрака?

Без значение.

Всички те имаха един и същи вкус.

Кошмарите всеки миг щяха да започнат.

Всеки.

Миг.

Ала за първи път от цяла вечност кошмарите не дойдоха.

Момичето не се страхуваше.

И там в пустия мрак не-котката килна глава.

Присви не-очите си.

И не остана доволна.

 

 

Мия отвори очи. Седна в леглото. Усмихна се, когато видя, че Трик още спи до нея, гол и прекрасен в алхимичния мрак, с разпилени по възглавницата солни кичури.

Ето пак. Звукът, който бе я събудил.

Чук, чук.

Трик се размърда, намръщи се в съня си. Мия го погали по бузата и той отвори очи. Най-сетне се опомни къде е, седна, изпънат като струна, и промълви едва чуто.

— ’Паст и кръв, заспал ли съм?

— Ш-шт. Има някой на вратата.

Мия изпълзя от леглото. Потърси в бъркотията халата си, усмихна се, когато почувства очите на Трик по кожата си. Наметна черната коприна върху раменете си и крадешком пристъпи към прага. В този миг отекна ново почукване.

— Корвере — изсъска нечий глас.

— Аш? — Мия завъртя ключа, открехна вратата и подаде глава навън. Почуди се защо Аш не е отключила с шперца, както правеше винаги. Видя момичето да я чака, ококорило сините си очи в тъмното. — Колко е часът?

— Почти е време за сутрешните камбани. — Момичето мина край Мия и влезе в стаята, челото й бе навъсено като черни буреносни облаци. — Един от ръцете току-що ми каза. Проклетата Джесъмин, тази лигава малка…

Едва сега забеляза безредието. Дрехите и книгите по пода. И, о, да, голия дюимер, седнал в леглото на Мия.

— Ах!

Трик й махна за поздрав.

Аш погледна Мия, леко смутена.

— Извинявай, Корвере.

Мия затвори вратата, за да не може някой случайно минаващ по коридора да зърне Трик в леглото й. Ако някой подшушнеше на Почитаната майка, че е бил извън стаята си след деветата камбана…

— ’Паст, ще ми кажеш ли какво става?

Ашлин замълча. С разтворени уста, търсейки думите.

— Какво? — Мия погледна в очите й. — Какво е станало?

— Мия…

— Какво има, Аш?

Момичето поклати глава.

Въздъхна тихо.

— Лоти е мъртва.

26.
Сто

В онова утро в Залата на Истините миришеше различно. Между гнилите и свежите цветя. Изсушените билки и киселините. Нов мирис, тежък и ръждив, покриваше познатото ухание.

Кръв.

Мия си проби път край струпалите се ръце. Аш и Трик я следваха по петите. Слугите се опитаха да я спрат, но тя изруга, взе да ги блъска и удря с лакти и накрая един глас извика отвътре:

— Пуснете ги.

И Мия се намери в зелената светлина на залата с разширени от ярост очи.

Карлота бе паднала на чина си, студената й ръка стискаше перо. Локва съсирена кръв, покриваща масата, бе потекла под стола й.

Почитаната майка и Паякоубийцата стояха до тялото и говореха с приглушен тон със Солис. От обичайната усмивка на Майка Друсила нямаше и помен, а Паякоубийцата изглеждаше по-сериозна от всякога. Устните й бяха лишени от обичайното черно червило. Солис се вторачи в празното пространство над дясното рамо на Мия с лице, мрачно като кланица.

— Часовете няма да започнат скоро, чираци — обяви Паякоубийцата. — Вървете по стаите си.

— Тя е наша приятелка — каза Мия и посочи тялото на Карлота.

Шахидът на Истините поклати глава:

— Вече не.

— Как е умряла? — попита Трик.

— Не е умряла — изплю Аш. — Била е убита.

— Прерязано гърло — отвърна Паякоубийцата. — Много бързо. Почти безболезнено.

— Откъм гърба?

Шахидът кимна.

— Джесъмин — изсъска Мия. — Или Диамо. Може би двамата.

— Проклети страхливци — прошепна Аш.

Майка Друсила вдигна вежди.

— Знаете ли нещо по въпроса, чираци?

Мия погледна Ашлин и Трик и кимна бавно.

— Преди няколко дни Карлота и Джесъмин се скараха на вечеря, Почитана майко. Карлота бе на път да разгадае формулата на Паякоубийцата, но Диамо унищожи записките й. Лоти счупи носа на Джесъмин, а Джес обеща да я убие за това. Питайте, когото искате. Всички я чухме.

— Разбирам.

— Лоти каза пред всички, че ще помоли Шахид Паякоубийцата да й разреши да работи до късно, за да възстанови бележките си. Джесъмин и Диамо са знаели, че ще я открият тук.

— От думите ви става ясно, че това важи за всички, които са били на вечеря.

— Но Джесъмин обеща да я убие. Пред всички ни.

— И това какво доказва? — изръмжа Солис. — Спомням си как неотдавна чирак Трик заплаши да убие друг чирак по време на вечерята. И на следващото утро момчето беше мъртво. — Солис се обърна към Трик. — Ще направиш ли признания, чирак?

— Нямам нищо общо със смъртта на Приливен зов, Шахид. Кълна се.

Едрият мъж се обърна към Мия и й се присмя:

— Напразните заплахи не убиват.

— Дори не ви интересува, нали? Пукната пара̀ не давате, че Лоти е мъртва.

— Напротив, чирак, това ни интересува дълбоко — отвърна Майка Друсила. — Ето защо разследваме смъртта обстойно вместо да си направим прибързани и очевидни изводи. Джесъмин е хладнокръвна, вярно. Но мислите ли, че е такава глупачка, та да убие момиче, което открито е заплашила пред пълна с народ зала само преди няколко вечери?

— Може би си е помислила, че на никого от Вас няма да направи впечатление — ядно повиши глас Мия. — Не може да се каже, че преобърнахте всеки камък в Планината, за да намерите следи от онзи, дето преряза гърлото на Приливен зов. Оттогава повече от половината от нас измряха, но нито една сълза не бе пролята за тях.

Солис изръмжа, слепите му очи присветнаха.

— Ще те посъветвам да смениш тона си, когато говориш с учителите си, момиче. Твоята неприязън към Джесъмин е добре известна. Боят, който ти хвърля в Залата на Песните, е достатъчна причина да сееш лъжи за нея. И ако има някой в това паство, който ще спечели от смъртта на Карлота, това си ти.

Мия примигна. Потресена.

— Какво?

— Сама каза, че Карлота е била близо до решаването на задачата на Шахид Паякоубийцата. Ако тя бе успяла да забърка противоотровата, ти щеше да изгубиш възможността да станеш първа в Залата, нали? Защото шансовете ти да излезеш победител в Залата на Песните са колкото на слънчев лъч да проникне тук.

— Ти, жалък…

— Мия — предупреди я Трик и я хвана за ръката.

— зъл…

— Корвере — измърмори Аш.

— проклет…

— мия…

— ЗЛОДЕЙ! — изрева Мия. — Тя беше моя приятелка! Ти за кого се мислиш?

Солис тресна с юмрук по чина и изкрещя:

— Аз съм Шахид на Червената църква! Избраник на Майката, нейно острие на тази земя. Тридесет и шест осветени убийства в нейно име! И кълна се, ти ще бъдеш тридесет и седмото, ако още веднъж дръзнеш така да се обърнеш към мен!

Мия направи безстрашна крачка напред, а сянката й се издуваше и закръгляше. Солис стисна юмрук, оголи зъби. Трик и Аш хванаха Мия за ръцете и я спряха. Но не друг, а гласът на Почитаната майка най-сетне накара залата да притихне:

— Къде беше снощи, чирак?

Друсила наклони глава и погледна тялото на Карлота.

— Някъде около третата камбана?

Слюнка по устните на Мия. Очите — присвити. Челюстта — стегната.

— В леглото, естествено.

— Значи никой не може да потвърди.

— Не.

Почитаната майка отправи към нея хладния си син поглед.

— Интересно.

— Защо?

— На младини съм прерязвала не едно и две гърла. — Друсила посочи трупа на Карлота. — По вида на раната бих казала, че убиецът е бил левак.

Над стаята се спусна мълчание. Ашлин и Трик си размениха неспокойни погледи, а потта по кожата на Мия изстина. Майката гледаше право в нея.

— Джесъмин си служи еднакво добре и с двете ръце — рече Мия.

— А ти коя предпочиташ, чирак?

Мия все така гледаше кръвнишки Солис, а слепецът се взираше във въздуха над рамото й.

— Лявата, Майко Друсила.

Старицата посочи писалището. Мия забеляза смътни очертания в червената локва, сякаш някакъв четвъртит предмет бе лежал пред Лоти, закривайки отчасти чина от шурналата кръв.

— Карлота явно е работила върху нещо, когато е била убита. Изглежда, то е било с формата на книга. Бележник може би. Дали не знаеш нещо за това, чирак?

— Карлота пазеше бележките си за противоотровата ето там. Това беше известно на всички.

Почитаната майка наклони глава.

— Интересно.

Мия срещна погледа й, без да мига. Гласът на Паякоубийцата наруши мълчанието:

— Чираци, чака ни работа. Вървете на закуска. Ще се видим пак тук за Истините, когато стане време за часа.

Аш хвана Мия за ръката и я поведе навън. Тримата хапнаха вяло закуската в Небесния олтар, а през цялото време Мия не изпускаше Диамо от поглед. Големият айтриянец я наблюдаваше с хладни, мъртви очи, предизвикваше я. Джесъмин не се виждаше никаква.

Мия скръцна със зъби. Храната приличаше на пръст и смърт в устата й, не чуваше шепота на Аш. Кръвта бучеше в ушите й. Трик настоя да й помогне, да потвърди, че е прекарал нощта в леглото й. И тя не би могла да убие Карлота. Но работата на Тъкачката с него бе свършила доста след деветата камбана и той бе получил разрешение да се прибере в стаята си, а не да се разхожда до стаята на Мия. И тъй, накрая тя го измоли да си мълчи. Нямаше смисъл да рискуват да бъде измъчван, преди да се разбере колко гореща е водата, в която плуваше Мия.

Когато се върнаха в Залата на Истините, момичето не можа да откъсне поглед от празния стол на Карлота. От бледото кърваво петно, което дори алхимията на Паякоубийцата не бе могла да избели докрай от желязното дърво. Представи си последните й мигове. Приведена над тетрадката. Нечия бърза ръка дръпва главата й назад. Кратък миг на ужас между времето, в което усеща острието, и времето, когато чернотата я поглъща. Ножът проблясва в мрака.

Мия погледна Джесъмин, която влезе в стаята секунди преди началото на часа. Мълчалива клетва отекна в главата й.

Мъртва си, кучко…

— Мия Корвере.

Мия примигна. Вдигна глава от лицето на Джесъмин. Отпред стоеше Почитаната майка Друсила, обкръжена от половин дузина ръце.

— Да, Майко Друсила?

— Ела с нас незабавно.

Двама от ръцете с черни роби я хванаха за ръцете. Момичето запротестира възмутено, когато я вдигнаха от стола и доста грубо я поведоха към вратата. Поиска да знае какво става, но ръцете мълчаха. Чу протеста на Трик, сбиване, заповедния вик на Почитаната майка. Обърна се — старицата вървеше след тях, заобиколена от злокобните черни фигури. Погледът й беше хладен, леденосин.

— Майко Друсила, къде ме водите?

— В покоите ми.

— Защо?

— На разпит.

— За какво?

— За убийството на Карлота Валди.

 

 

Друсила сложи смачкано парче лен в скута на Мия и скръсти ръце:

— Обясни ми това.

Покоите на Майката бяха сгушени високо в Планината, на върха на безкрайно стълбище. Вътре светеше мъждива светлина в алхимично скулптурно стъкло, което висеше от тавана. Украсено с дърворезба писалище с високи купчини от пергамент заемаше по-голямата част от стаята, бял килим на пода, бяла боя по стените. Отдясно и отляво стаята бе опасана с претъпкана с книги библиотека, но зад писалището в стената бяха издълбани безброй ниши. В тях се виждаха най-различни чудатости. Центурионска кама. Красива роза от ковано злато. Окървавено копие от Евангелието на Аа. Чифт счупени очила. Пръстен със сапфири. А в средата — вратичка от обсидиан, поставена в стената и изписана с необичайни, местещи се знаци.

— Кое да обясня, Почитана майко?

— Това.

Друсила взе чаршафа и го вдигна пред лицето на Мия. Там, попило в тъканта, Мия видя да аленее малко засъхнало петно.

— Прилича на кръв.

— Кръвта на Карлота, чирак. Говорител Адонай го потвърди.

Мия погледна албиноса, който се възхищаваше прав на колекцията от антикварни вещи на Майката. Беше босоног, както винаги, гладките му, белокожи гърди се показваха през отворената яка на копринената роба. Въпреки разговора им край кървавия басейн, както обикновено, Адонай изглеждаше странно отегчен.

— Това е виното на убитата — кимна Говорител Адонай и погали с пръсти челото на голия, ухилен череп. — Без съмнение.

— Не разбирам. Това е кръвта на Карлота. Тя какво общо има с мен?

Друсила сгъна прилежно чаршафа, сложи го пак в скута на Мия.

— Това парче е било откъснато от твоето легло тази сутрин.

Мия се намръщи. Умът й взе да се блъска. Пулсът й се ускори.

— В това няма логика.

— Можеш ли да обясниш как кръвта на Карлота е попаднала в леглото ти, чирак?

Мия преглътна, очите й пребродиха стаята. Пое дъх през стиснатите си зъби. Спомни си Диамо, който седеше сам на закуска. Джесъмин, която едва не закъсня за часа на Паякоубийцата.

— Джесъмин — изплю Мия. — Нямаше я в Небесния олтар тази сутрин. Сигурно тя го е сложила.

— Тази сутрин Джесъмин беше в моята стая, чирак — въздъхна Друсила. — Разпитвах я по същия въпрос.

— Почитана майко, нямам нищо общо със смъртта на Лоти. Тя беше моя приятелка!

— Тук няма приятели, чирак. Ние сме убийци, всички до един. И макар че в прав текст ви казахме, че убийството на ваш другар е престъпление, което заслужава строго наказание, ако си признаеш, че имаш пръст в смъртта на Карлота, Духовенството няма да те съди толкова сурово.

— Няма да призная нещо, което не съм сторила!

— Всички доказателства говорят за противното, чирак. — Друсила седна на края на писалището и се наведе към Мия. Ключът от обсидиан на врата й проблесна на замъглената светлина. — Ти си единствената левичарка в това паство. Не можеш да кажеш къде си била снощи, а кръвта на жертвата беше открита по твоите постели — факт, който не можеш да обясниш. Карлота идвала ли е в стаята ти?

— Не, но…

— Била ли е ранена в свадата с Джесъмин в Небесния олтар, например? Възможно ли е по някакъв начин да си изцапала дрехите си с кръвта й?

За миг Мия си помисли да излъже, но знаеше, че Друсила ще зададе същите въпроси на всички свидетели на боя между двете момичета. Лоти беше надвила другото момиче и нямаше дори драскотина. А да я хванат в лъжа сега…

— Не, Лоти не беше ранена — намръщи се Мия. — А вие какво сте правили в стаята ми?

— Търсихме липсващата тетрадка на Карлота, естествено.

— Наистина ли мислехте, че ще я намерите? Трябва да съм глупачка, за да я оставя в стаята си, след като съм прерязала гърлото й, нали?

— Но ако някой иска да те натопи за убийството, както твърдиш, няма ли да е по-изгодно за извършителя да остави тетрадката вместо следи от кръв?

— Ако я бяхте открили, щеше ли това да докаже, че съм невинна, или не?

Друсила смръщи чело, скръсти ръце.

— Няма ли кой да потвърди къде си била, чирак?

Ноктите на Мия се забиха в дланта й. Естествено, имаше кой. Но ако Трик признаеше, че е дошъл в стаята й, това означаваше да признае, че е излязъл след деветата камбана. И щяха да го бичуват. Сигурно по-жестоко и от Тих.

— има кой да потвърди къде е била…

Стомахът на Мия се преобърна. Господин Благ бе се материализирал върху писалището на Почитаната майка и се взираше в старата жена с килната главица. Друсила се обърна към съществото с неприкрито недоверие. Но Мия знаеше, че той не е привързан към Трик. Не му е предан. И би продал момчето за секунда, ако можеше да й спести миг от унижението.

— О, нима? Да се осмеля ли да попитам?

— не знам. ще се осмелиш ли?…

— Господин Благ, недей — предупреди го Мия.

— и защо не?…

— Защото това не е твоя работа. Защото аз те моля.

При тези думи Друсила се извърна рязко и изгледа Мия с присвити очи.

— Чирак, едва ли има нужда да обяснявам сериозността на престъплението. Ако те признаем за виновна за убийството на Карлота, бичуването е най-лекото наказание, което ще получиш. Духовенство, най-вероятно, ще гласува за допълнително наказание. Може би дори смърт. Ако има кой да ти осигури алиби за вчера вечерта…

Мия гледаше втренчено не-котката. Умолително.

— някога ми вярваше повече…

— Моля те, недей.

— какво се промени, мия?…

— Достатъчно — отсече Друсила. — Аз съм Господарката на тези зали. Не говори с нея, говори с мен. В името на Девата, заповядвам ти.

Щом чу това, Господин Благ обърна глава и бездънният му поглед се спря на Друсила.

— всъщност е очевидно…

— Господин Благ, недей.

Не-котката взе да мята опашка. Огледа жената от горе до долу.

— аз бях с нея…

В последвалата тишина Мия можеше да се закълне, че чу Адонай да се смее. Не-котката се обърна към нея и поклати глава, сякаш за да каже че е трябвало да се досети.

— аз никога не я оставям сама. бдя над нея, докато спи. знам отлично какво е правила снощи…

— Ти за глупачка ли ме взимаш, малки Пътнико?

— между тези стени има глупаци, почитана майко, но вие с нея не сте между тях…

Господин Благ кимна към Мия.

— тя не би сторила това, а и не би могла…

Друсила изсумтя, стана и се премести на креслото зад писалището си. Адонай вървеше край нишите и все така се възхищаваше на чудатите й вещи. Старата жена допря върховете на пръстите си под брадичката си.

— Чирак Мия Корвере. Ще останеш в стаята си до следващо нареждане. Ще ти носим храната заедно с материалите, които ще са ти необходими, за да продължиш със заниманията си. Забраняваме ти да контактуваш с хора отвън, а пред вратата ти ще сложим един от ръцете на стража, докато решим въпроса. Тази вечер Духовенството ще се събере и ще обсъди съдбата ти.

Двама от ръцете се материализираха до стола на Мия. Беше безсмислено да предизвиква повече гнева на Майката, затова се надигна бавно, поклони се дълбоко и излезе. Ръцете я придружиха по витите стълби чак до спалнята й. Вкараха я вътре, поклониха се кратко и затвориха вратата. Бърз поглед през ключалката показа, че качулатите фигури са останали на пост в коридора точно отпред.

Стаята й бе преобърната с краката нагоре, чекмеджетата бяха извадени, постелите на леглото — свалени. Мия се тръшна на голия матрак, запали пурета и се втренчи в тавана.

— Плява!

Господин Благ се появи на рамката на леглото и надникна в очите й.

— предпочитам да получа писмено извинение, макар че и някоя особено красноречива дума ще стигне…

— Да — рече Мия и се покашля. — Извинявай.

— това сигурно е някаква нова порода красноречие, която ми е неизвестна…

— ’Паст и кръв, ще ти напиша едно хубаво извинение върху позлатен пергамент и ще го подпиша от върха на Планината по-късно. Сега ни чакат по-неотложни дела, нали?

— дори да те признаят за виновна, няма да те убият…

— Защо си толкова сигурен? Може да ме дадат за пример.

— в това няма логика. убиецът е бил достатъчно ловък, за да се измъкне от стаята си след деветата камбана, да се прокрадне от спалните до Залата на Истината, да пререже гърлото на момичето от ухо до ухо, да се измие от кръвта и да се върне крадешком в леглото, без никой да го види…

Мия издуха дима в лицето на не-котката.

— Тя се казваше Карлота, Господин Благ.

— независимо от това, убиецът показва значителни умения именно в изкуствата, които преподават тук…

— О, да, току-виж ми закичили цицките с панделка.

— едва ли. но също така се съмнявам, че учителите в училище, където се обучават изкусни убийци, ще се разстроят особено, ако някой от учениците се окаже изкусен убиец…

Момичето всмука силно от пуретата, издиша сива ругатня.

— джесъмин е очевидният избор, върху чиято глава да стовариш обвиненията си. но не непременно действителният извършител…

— Кой друг тогава?

— кой е третият най-способен ученик по отрови?

— Тих може би? Но Осрик и Марселус също не са за подценяване.

— и всеки от тях е придобил необходимата потайност, за да извърши убийството…

Мия пое дима, мислите препускаха в главата й. Джесъмин трябваше да изчезне. Но ако с Диамо ги откриеха мъртви, Духовенството незабавно щеше да заподозре Мия. А след отсъждането им по случая с Лоти, тя и бездруго щеше да е стъпила върху тънък лед.

Но така или иначе, всичко зависеше от обстоятелствата. Нямаше смисъл да мисли за Джесъмин и Диамо, преди да узнае присъдата си. Проблемите й значително щяха да намалеят, ако Духовенството й пререже гърлото…

Вместо да се страхува излишно, Мия отново се зае да работи по формулата на Паякоубийцата. Наведе се над жалките останки на леглото си и взе да драска мислите си в тетрадката с кожена подвързия. Часовете се нижеха в мрака, а Господин Благ й помагаше с каквото можеше. Загадката отвлече ума й от Духовенството и вероятността всичките й добре скроени замисли да се сгромолясат само след няколко часа. Какво ли щеше да каже Меркурио, ако нищо не излезеше накрая?

Съсредоточи се върху това, което можеш да промениш, щеше да я посъветва той. Останалото само ще се нареди.

Мия въздъхна.

По един или друг начин.

 

 

Часове по-късно почукване по вратата изтръгна Мия от алхимичния танц в главата й към опушената светлина. Без да усети кога, бе изпушила половината от пуретите си и чашата до леглото й преливаше от пепел и угарки. Гърлото я дразнеше, главата й беше замаяна. Смачка с гримаса каквото бе останало от пуретата.

— Зъбите на Гърлото, трябва да ги намаля.

— наоколо има по-опасни неща, които да пъхнеш в устата си…

Господин Благ я погледна през гъстия облак дим.

— дюимера, да речем…

— О, браво! Не ти ли омръзнаха тези шеги.

— едва от вчера е…

— Добре прекарваш времето си.

— по-добре, отколкото да стоя тук, подложен на гледки с разпърхали се гърди и тупкащи члено…

— Добре, добре. Достатъчно. Последното нещо, което искам да чуя преди екзекуцията, е как ме критикуваш в избора ми на пениси.

— смешни неща. ако човек търси доказателство за злобата на създателя, достатъчно е да погледне между краката на един обикновен юноша…

Чук-чук-чук.

— Чирак. Призовават те в Залата за поклонение.

Мия показа юмрук на Господин Благ и стана от леглото. Без страх в корема. Сърцето й биеше спокойно. Скри дузина остриета по себе си, решена, че ако ще мре, няма да се даде без бой. Какво ли я очаква под погледа на статуята?

Шестима от ръцете стояха пред вратата, нахлупили качулки ниско над очите си. Макар че на пръв поглед изглеждаха невъоръжени, Шахид Мишелов ги придружаваше, затъкнал в колана си меча от черна стомана. От познатата му сребърна усмивка нямаше и помен.

— Шахид — кимна Мия.

— Ела с нас, чирак.

И я поведоха по коридора към Залата за поклонение. Господин Благ пиеше страха й толкова бързо, колкото можеше. И все пак, паниката започна да се просмуква. Пот по дланите. Лекота в корема й. Тя нямаше да загине на колене като някое подсмърчащо дете. Но толкова упорито бе се трудила. Толкова далече бе стигнала. Да се препъне сега в това убийство и да падне?

Мракът наоколо се сгъсти и я притисна от всички страни. Реагираше на растящия й гняв. На напиращата тревога. Той беше неин, ако поискаше да го подчини. Чакаше на върха на пръстите й. Само да притежаваше волята да протегне ръка и да го сграбчи. Беше го правила и преди. Не толкова отдавна. На четиринадесет. Каменни стени. Писъци във въздуха. Кръв по ръцете й.

Не поглеждай.

Духовенството беше се сбрало под гранитния поглед на Ния. Чираците също. С един по-малко от последния път. Трик я гледаше с агонизиращо лице. Тя срещна погледа му, поклати глава и стисна устни. Мълчаливо го предупреди да стори същото.

По пода се разливаше цветната светлина от стъклописите — кървавочервена и призрачно бяла, хорът пееше монотонно и безкрайно на заден план. Отведоха я до празното място пред Духовенството. Лицата на събралите се Шахиди бяха мрачни, а най-злокобно от всичките бе това на Почитаната майка.

— Мия Корвере. Духовенството дълго се съвещава за смъртта на чирак Карлота. Макар да липсва убедително доказателство за вината ти, кръвта, открита в стаята ти при убийството не може да бъде пренебрегната. Освен това мотивът ти е безспорен. След смъртта на чирак Карлота имаш най-голям шанс да излезеш начело в залата на Паякоубийцата. Освен думите от тази сутрин, имаш ли да кажеш още нещо в своя защита?

Мия огледа лицата на събралите се учители. Слепия поглед на Солис. Красивата маска на Аалеа. Бяха взели своето решение. А тя не беше от хората, които щяха да се молят.

— Не, Почитана майко.

— Много добре. В светлината на уликите и без убедителни доказателства за противното, потвърждаваме вината ти. Поради характера на обучението тук и сръчността, с която е извършено убийството, ще бъдеш пощадена от екзекуция. Дори сме длъжни да те похвалим за умелостта ти. Но след като изрично ви предупредихме, че ви забраняваме да убивате другарите си, ще трябва да получиш наказание. Ще изтърпиш кървавото бичуване. Петдесет удара.

Мия стисна зъби срещу внезапния прилив на страх. Господин Благ се изду в сянката й. Зъбите на Гърлото, петдесет удара. Тих бе получил половината, а бичуването едва не го погуби. Тя се обърна към синеокото момче там, в края на полукръга. Можеше да се закълне, че той й кимна леко. Гласът на майка й отекна в главата й.

Никога не трепвай. Никога не се страхувай. И никога, никога не забравяй.

Взря се в очите на Трик и пак поклати глава. Нямаше смисъл да поеме наказанието върху себе си. Въпреки всичките им приказки за правила, това си беше училище за убийци и престъплението, в което я обвиняваха, поне имаше някакъв престиж в очите на Духовенството. Не като очебийното нарушаване на заповедта на Майката заради една открадната, обречена целувка?

Жив ще го одерат. Буквално.

— Освен това — продължи Друсила, — след като престъплението ти е било мотивирано от желанието да спечелиш предимство по Истини, те отстраняваме от съревнованието и няма да се състезаваш за първото място в тази зала.

Мия се сви, дъхът в дробовете й секна, все едно Майката бе я ударила в корема. Първенството по Истини беше най-добрият й шанс да получи посвещение и това бе известно на всички. Без състезанието на Паякоубийцата никога нямаше да бъде произведена в острие. Какво ще стане с нея? Ще я пратят да прави курсове до Последна надежда с Наев или да се грижи за кървавия басейн в някоя дупка като замъка Леш или Елай? Каква надежда има да отмъсти на Скайва и другите, когато я провъзгласят за прислужница?

Мия огледа лицата край себе си. Солис се усмихваше. Джесъмин бе се ухилила, сякаш всичките й Велики десятъци бяха дошли наведнъж. На Диамо направо му потекоха лигите в очакване. Майка Друсила кимна на ръцете и те я хванаха. Тя можа само да се отдръпне назад. Мракът наоколо потрепери, сенките се размърдаха. Стисна зъби, притисна език и се остави да я отведат до железните халки в основата на статуята. С единия край на окото си улови движение, зърна Мариел и Адонай в сенките. Лицето на Говорител Адонай беше безизразно, но кървящите устни на Тъкачката бяха се разцепили в усмивка.

Жената изпука кокалчетата си.

Ръцете взеха ризата й и Мия се изопна, когато се приготвиха да я свалят от гърба й. Погледна Богинята отгоре, празните й очи, които я следваха навсякъде.

Дай ми сили…

— Спрете.

Мия въздъхна. Едновременно от облекчение и гняв.

Проклет глупак.

Обърна се. Всички очи бяха насочени към Трик. Момчето бе излязло напред и се взираше в събралите се Шахиди:

— Майко Друсила, спрете това.

— Върни се на мястото си, чирак. Присъдата е взета. Сега ще бъде изпълнена.

— Трик, недей — извика Мия.

— Присъдата е несправедлива. Мия не е могла да убие Карлота.

— Не ме интересува оценката на нрава й, чирак.

— Не говоря за проклетия й нрав — изръмжа Трик. — Мия не е могла да убие Карлота снощи, без аз да разбера.

— Как по-точно?

— Трик, спри!

Трик не обърна внимание на молбата й, но спря поглед на Тъкачката. С пресъхнали устни. И макар да знаеше какво предстои, пак проговори:

— Защото бях при нея в стаята й.

Духовниците се спогледаха, с изключение на Солис, който се взираше мрачно в тавана. Друсила погледна Мариел и брат й и отново Трик.

— Признаваш, че не си бил в стаята си след деветата камбана?

— Не бях в стаята си през цялата нощ. Аш може да го потвърди. Тази сутрин ме видя в леглото на Мия.

Друсила се обърна към Ашлин.

— Вярно ли е, чирак?

Ашлин прехапа устни. Кимна с неохота.

— Да, Почитана майко.

— И тъй, Мия не е могла да убие Лоти — продължи Трик. — Въпреки Вашите „доказателства“. Аз бях в леглото с нея през цялата нощ.

— И защо не ни уведомихте за това по-рано?

— Защото аз го помолих да не го прави — обади се Мия.

— Защото е страхливец — изръмжа Солис, вперил слепия си взор в момчето. — Защото си нарушил правилата и си се опитал да избегнеш справедливото наказание.

— И всичко за едното нищо — Друсила се обърна към ръцете, които държаха Мия. — Вържете го.

Фигурите с робите го наобиколиха и го завлякоха до основата на статуята. През цялото време Друсила нареждаше:

— Чирак Трик, изглежда, наказанието на чирак Тих не е било достатъчно да спре неподчинението. Може би твоето наказание ще предотврати бъдещото непокорство.

Тя се обърна към Мариел.

— Сто удара.

По редицата чираци премина шепот. Лицето на Трик пребледня. Дори Адонай да спреше кървенето, дори Мариел да не го оставеше да умре, агонията от стоте камшика със сигурност щеше да го убие. След всичко, през което бе минал, всичко, което бе изстрадал, щеше да свърши тук в недрата на черната Планина, крещейки до лудост и молейки за смърт.

Не.

Не, не по този начин.

— Почитана майко — обади се Мия, — почакайте.

Хладен син поглед се обърна към нея.

— Чирак?

— Аз помолих Трик да дойде в стаята ми. Вината е моя.

Солис завъртя слепите си очи, а Майката каза:

— Колкото и да не се съмнявам, че под нежното ръководство на Шахид Аалеа обаянието ти е пораснало, чирак, момчето не е твой роб. И при все че е било взето от по-малката от двете му глави, решението му да напусне стаята си остава само негово.

— Майко, моля ви. Поне половината от вината е моя. Аз трябва да понеса половината от наказанието.

Всички в залата затаиха дъх. Почитаната майка огледа редицата с Шахиди, попита мълчаливо всеки поред. Мишелов сви рамене. Солис поклати глава — явно залагаше на това, че Мия ще страда по-жестоко, докато наблюдава как свалят кожата на Трик с камшика, отколкото ако сама изтърпи наказанието. Но Аалеа кимна и Паякоубийцата също не възрази, вперила черните си очи в Мия. Друсила допря пръсти до устните си и челото й се набръчка умислено.

— Много добре — рече накрая. — Вържете и двамата.

Ръцете придружиха Трик до статуята, вързаха китките му. Мия през цялото време го гледаше гневно и клатеше глава. Момчето също я гледаше с изопнато, пребледняло лице.

— Ти, проклет глупак! — прошепна тя и в същото време го чу да казва същото.

Раздраха ризата й. Притиснаха я в студения камък, голата й плът настръхна. Погледна през рамо и видя Адонай и Мариел да заемат позиция зад нея. Страхът й започна да надвива апетита на Господин Благ. Изби я лека пот. Пулсът й се ускори.

А Трик как ли се чувства?

Момчето се задъхваше, поглъщаше въздуха през стиснатите си зъби. Ококорил очи, вперил ги в черния камък, за който беше вързан. Мия протегна с всички сили пръсти през оковите и стисна здраво неговите.

— Дръж се за мен — прошепна му.

Трик примигна, за да прогони потта от очите си. Кимна. И тогава ръцете прекрачиха зад гърбовете им и завързаха очите им, скривайки светлината.

Трик стисна силно пръстите й, едва не ги смаза. Мия знаеше точно къде се е озовал. Едно четиринадесетгодишно момче, вързано за дървото пред дома на дядо му. Очакваше да го уцели следващият камък. Следващият шамар. Следващото заплюване.

Копеле. Син на мръсница. Koffi.

— Господин Благ — прошепна тя.

— не, мия…

— Помогни му.

— ако помогна на него, кой ще помага на теб?…

Нечии ръце провериха белезниците на китките й. Чу отдалечаващите се стъпки. Трик стискаше толкова здраво пръстите й, че я заболя.

— Ти ми каза, че за да подчиня тъмнината отвън, първо трябва да се изправя срещу мрака вътре…

— не тук. не по този начин…

— Ако не тук, тогава къде?

Усети как сянката й потрепери. Страхът в нея се надигна.

— Мога да се справя — изрече тя.

Кокалчетата на Тъкачката Мариел изпукаха.

Гласът на Майка Друсила отекна в черния мрак под превръзката.

— Започвай.

Миг на пустота и безкрайност.

— както кажеш…

Тъмнината се раздвижи в краката й — едно кратко последно сбогуване. А след него Господин Благ изчезна, плъзна се по черния камък в сянката на Трик. Момчето си пое малко по-леко дъх и отпусна желязната хватка на пръстите й още щом не-котката се нахвърли върху страха му. И там, притисната в ледения черен камък и въпреки предстоящата болка, Мия усети, че се усмихва. Тишината отекна в залата, дълбока като вековете. Светът затаи дъх.

Тогава Тъкачката сви юмруци.

Ударът беше като нагорещен до бяло пламък и ръждясали бръсначи. Счупено стъкло и прогарящи киселини. Лимон и сол, втрити в прясна и кървяща рана, одрана в четири нащърбени ивици по гърба й. Устата й в безмълвен крясък.

Всички мускули в тялото й се изопнаха. Гърбът й се разкъса като хартия. Взе да се блъска в камъка, стисна по-силно пръстите на Трик, когато страхът нахлу в празнината след отшумяването на камшичния удар. Огромни, смразяващи вълни се стовариха върху главата й и я повлякоха надолу. Всяка секунда кървеше към вечността. Всеки миг, в който очакваше да се стовари следващия удар, беше агония. Хвана се, че почти се моли за него, за да сложи край на очакването. И тогава той падна, разкъса гърба й на четири линии от съвършена болка.

Тя отметна глава назад. Отвори уста, но не изпищя. Нямаше да им достави това удоволствие. Усещаше погледите им. Долавяше усмивките им. А в това време кръвта се стичаше по гърба й, събираше се в празната сянка в краката й. Тъкачката удари пак, звукът от невидимите камшици изплющя във въздуха, болката пламна до бяло. Но тя продължи да стиска ръката на Трик, вкопчена в тази единствена, изгаряща мисъл; все едно колко болеше

(храс)

все едно колко много искаше

(храс)

тя никога нямаше

(храс)

да им позволи

(храс)

да я чуят

(храс)

как вика.

Но до десетия удар бе изтървала ръката на Трик. До дванадесетия изтърва контрола над ужаса и викът се изля от устните й — дълъг, пронизителен и треперещ. Трик опита да стигне ръката й, но тя сви пръсти в юмрук. Наведе брадичка и притисна чело в камъка. Без патерици. Без спътници. Без никой до нея. Никой в нея. Само тя (храс) и болката (храс) и страха (храс). Събрани в едно.

Беше замаяна вече. Унасяше се, но още беше будна. Магьосниците и техните магии я държаха нейде между съзнанието и забравата. Кратък отдих изгря след двадесетия камшик, топлината потече обратно по краката й, проникна в разкъсаните й вени и разсечените артерии, сложи край на зимата, която заплашваше да я надвие. Чу нейде отдалече шепота на Трик,

— Мия, вземи я обратно…

разтърка чело в камъка с кръв в очите.

— Мия, моля те…

Мракът се надигна пред нея. Кошмарът, който дебнеше зад тънката стена на съня. И когато Тъкачката удари пак, агонията се разрази отново и от гърлото й се откъсна кървав, безсловесен вой, а стените започнаха да се сриват. Нямаше го будното съзнание, за да ги задържи да не паднат, тук на ръба на забравата. Нямаше я кацналата над леглото й не-котка, за да следи с не-очите си идването на кошмарите. Само тя. Малката Мия Корвере. Сама, препъваше се в мрака, а той ставаше все по-дълбок, страхът й прииждаше все по-бързо, лудостта напираше все по-наблизо. И там, в изтънелия като хартия мрак не остана нищо между тях и нея, нея и тях, и тя най-накрая видя с будните си очи образите, които я преследваха в съня й през всичките тези години.

(храс)

Не призраци.

(храс)

Не кошмари.

(храс)

(храс)

(храс)

Спомени.

27.
Пъленмрак

Не поглеждай.

Мия тръгна предпазливо по коридорите от окървавен камък, увита тъй плътно в тъмнината, че едва виждаше. Тела. Навсякъде. Удушени и пронизани мъже. Пребивани до смърт със собствените им вериги, млатени до смърт със собствените им крайници. Наоколо кънтеше звукът на убийства, въздухът беше наситен от зловонието на карантия. Край нея притичваха неясни фигури, валяха се и пищяха по пода. Виковете отекваха някъде далече, някъде, където тъмнината не й позволяваше да чуе.

Тя се пъхна във Философския камък като нож между ребра. Затвора. Тази кланица. Надолу покрай отключените килии към по-тихите места, където вратите още бяха плътно запечатани, където затворниците, които не желаеха да опитат късмета си в Спускането, оставаха под ключ, мършави и изгладнели. Сърцераздирателни викове. Трескави стенания. Тя свали наметалото от сенки, за да вижда по-добре, надзърна през решетките към слабите като вейки плашила и призраците с хлътнали очи. Разбираше защо хората искат да опитат късмета си в зловещия гамбит на Скайва. По-добре да умрат в боя, отколкото да линеят тук в тъмното и да мрат от глад. По-добре да се изправят и да паднат, отколкото да коленичат и да живеят.

Освен ако, разбира се, четиригодишният ти син не е затворен в килията с теб…

Тя пробяга килийния блок надлъж и шир с разширени от ужас очи. Отчаяние. Страх, въпреки не-котката в сянката й. Трябва да са тук някъде. Доня Корвере не би завлякла сина си в клането горе, за да избягат от този кошмар.

Или?

— Мамо! — извика Мия със сълзи в очите. — Мамо, аз съм Мия!

Безкрайни коридори. Непрогледен мрак. По-навътре и по-навътре в сенките.

— Мамо?

— ще претърся другите коридори. така ще стане по-бързо…

— Не се отдалечавай!

— никога не се страхувай…

Мия усети хлад. Сянката й потрепери, Господин Благ се понесе надолу по коридора. Мракът се затвори над нея, тя издърпа един разтекъл се факел. Сенките затанцуваха. Студен страх пропълзя в корема й, но тя стисна зъби и го потисна. Задъха се. Сърцето й тупкаше тежко, тя обикаляше коридор след коридор и викаше толкова силно, колкото се осмеляваше:

— Мамо?

Надолу, по-навътре в Камъка.

— Мамо!

Докато стигна дъното. Най-тъмната дупка. Където светлината никога не проникваше.

Не поглеждай.

— Красиво цвете.

Момичето примигна в мрака. Сърцето му се сви при звука на гласа й.

— Мамо?

— Красиво цвете — дойде шепотът. — Красиво, красиво.

Мия пристъпи на светлината на капещия факел, надникна между решетките на мръсна килия. Мокри камъни. Изгнила слама. Воня от мухи, лайна и разложение. И там, свита в ъгъла, тънка като вейка и загърната в парцали и мокрите израстъци на собствените си сплетени коси, я видя.

— Мамо!

Макар че вдигна ръка срещу светлината и сгърчи лице, усмивката на доня Корвере беше жълта, крехка и твърде, твърде широка.

— Красавица — прошепна тя. — Красавица. Но тук няма цветя, не. Тук нищо не расте. Какво е тя? — Разширените очи оглеждаха мрака, спираха се навсякъде само не и върху лицето на Мия. — Какво е тя?

— Мамо? — Мия доближи решетките с несигурни стъпки.

— Няма цветя, не.

Доня Корвере започна да се клати напред-назад и затвори очи, за да спре светлината.

— Всичко изчезна.

Момичето остави факлата на земята, коленичи до решетките. Взря се в треперещия скелет оттатък, сърцето й се разби на милиарди лъскави парченца. Твърде дълго. Беше чакала твърде дълго.

— Мамо, не ме ли позна?

— Няма ме — прошепна тя. — Няма я. Не. Не.

Жената взе да дращи по стените с окървавени пръсти. Мия видя безбройни сухи алени следи от счупени нокти по камъните. Шарки на лудостта, изваяни от голите ръце на доня Корвере. Летопис на безмерното време, в което бе гнила тук.

Четири дълги години бяха изминали, откакто Мия не беше я виждала, но не чак толкова много, та да не помни каква красавица бе майка й. Ум, който сечеше по-остро от меч. Нрав, под който земята се тресеше. Къде бе изчезнала сега тази жена? Жената, която бе държала Мия до полите си, за да не извръща поглед? Която бе я принудила да гледа как баща й се мята и гъне на въжето? Докато небето изплакваше сълзите си?

Мия чу гласа на Скайва в съзнанието си, ехото от деня на бащината смърт.

— И докато губите зрението си в мрака, доброто време ще отнеме красотата, волята и анемичното ви убеждение, че сте нещо повече от лийсийска глупачка, нагиздена в айтриянска коприна.

Доня Корвере поклати глава с ръце на очите. Започна да дъвче сплетените кичури на косата си. Някога гарвановочерната й свила беше блестяла със скъпоценни камъни и злато, а сега гъмжеше от бълхи и от нея стърчаха разложени сламки сено. Мия протегна ръка през решетките. Докъдето стигаше.

— Мамо, аз съм Мия.

Очите й се напълниха със сълзи. Долната й устна потрепери.

— Моля те, мамо, обичам те.

При тези думи доня Корвере трепна. Надзърна през окървавените си пръсти. В разбитите дълбини на зениците й грейна проблясък. Някакъв остатък от някогашната жена издрапа с нокти на повърхността. Жената, от която се бояха всички сенатори. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти си мъртва — пророни тя. — Аз съм мъртва с теб?

— Не, мамо, това съм аз.

— Удавиха те. Хубавото ми момиченце. Чедото ми.

— Мамо, моля те — умоляваше я Мия. — Дойдох да те спася.

— О, да — прошепна жената. — Отведи ме до огнището. Сложи ме да седна и ме остави да заспя. Заслужих почивката си, Дъщерите го знаят.

Мия въздъхна. С разбито сърце. Сълзи в очите. Но не. Нямаше нито миг за губене. Щеше да има достатъчно време да лекува раните на майка си, когато бяха далеч оттук. Достатъчно време, когато бяха…

… те…

Мия примигна в мрака. Очите й претърсиха килията.

— Мамо, къде е Йонен?

— Не — прошепна тя. — Няма цветя. Тук нищо не расте. Нищо.

— Къде е брат ми?

Жената изрече беззвучно неясни думи. Устните й се отваряха. Тя взе да дере кожата си, заби ръце в сплъстената си коса. Скърцаше със зъби, клатеше глава. Светлината я заслепяваше, тя пак затвори очи и сълзите се разляха по страните й.

— Замина — отрони. — С баща си. Замина.

— Не — Мия поклати глава, хвана се за болката в гърдите си. — О, не.

— О, Дъщери, простете ми!

Трябваше да впрегне цялата си сила. Всяка частица от себе си. Но избута скръбта. Смачка я под петите си. Отпрати сълзите с няколко примигвания. Опита се да не си спомня нощите, в които бе гушкала братчето си и бе му пяла, за да успокои плача му. Без да обръща внимание на трескавите вопли на майка си, тя разгледа внимателно ключалката на вратата. Извади шперц от колана си и се залови за работа, както беше я учил Меркурио. Съсредоточи се върху задачата. Отдушника на рутината. Тъмнината около нея потрепери. Виковете от далечните убийства се усилиха. Приближиха?

Не поглеждай.

Ръката на майка й изпълзя от сенките. Сключи се около китката й. Момичето трепна, но доня Корвере стисна здраво дъщеря си. През зъбите й се процеди гнил дъх:

— Как мога да те пипна, щом си мъртва?

— Мамо, аз не съм мъртва. — Тя взе другата й ръка, притисна я до лицето си. Сърцето в гърдите й затуптя лудо. — Виждаш ли? Жива съм. Като теб. Жива съм.

Доня Корвере стисна китката й толкова силно, че я заболя.

— О, боже — промълви жената. — О, не. Няма цветя…

— Тихо. Сега ще те измъкна оттук.

— Момченцето ми, чедото ми — заплака тя. — Мъничкият ми Йонен. Замина. Замина.

Сълзите потекоха по мръсните й бузи. Прошепна, тихо като сняг:

— Моята Мия също е мъртва.

— Не, тук съм — Мия целуна кървящите й, раздрани пръсти. — Това съм аз, мамо.

— мия, пътят е чист, трябва да побързаме…

Господин Благ се появи на пода до нея и шепотът му прониза мрака. Доня Корвере хвърли поглед на котката от сенки и извика, сякаш беше се изгорила. Отстъпи назад, сви се в най-далечния ъгъл и озъби.

— Мамо, всичко е наред! Той е мой приятел.

— Черни очи. Бели ръце. О, боже, не…

— мия, трябва да тръгваме…

— Той е в теб — прошепна доня Корвере. — О, Дъщери, той е в теб.

Ръцете на Мия трепереха. Ключалката не помръдваше. Ръждясала и покрита с мръсотия. Доня Корвере клечеше в ъгъла, вдигнала три пръста срещу Господин Благ; защитния знак на Аа срещу злото. Отгоре се чуваше безпорядъкът, виковете на умиращите, във въздуха — зловоние на кръв. Тогава мъченията, които бяха прекършили майка й, я изпълниха с гняв. Слънцата бяха далеч под хоризонта, силата на пълнемрак отвън набъбваше в костите й. Без да мисли, тя вдигна и двете си ръце със сгърчено лице и сенките потръпнаха. Течният мрак се уви като змия около решетките и тя дръпна здраво. Желязото нададе писък и беше изтръгнато от мястото му, килията се отвори, а железата се пречупиха като сухи клонки. Мия влезе през дупката и й подаде ръка.

— Ти си негова — изсъска майка й, — ти си негова.

— мия, трябва да тръгваме…

— Мамо, ела с мен.

Доня Корвере поклати глава. Очите й бяха пълни с ужас.

— Ти не си моето момиче.

Мия сграбчи ръката й. Жената изпищя, опита се да се измъкне, но Мия я стисна силно. Върза ръцете й с ивици мрак, изправи я на крака и я изведе от килията. Алин Корвере вече не разпознаваше дъщеря си и се гънеше и виеше в ръцете й. Но Мия не я пусна, а я повлече по коридора и нагоре по стълбите към бойните кули. Миризмата от сечта се усили, песента на убийството се издигна пронизително. И когато започнаха да се препъват през телата, вайканията на доня Корвере прераснаха в писъци. Кървясалите й очи замижаха на ярката светлина. Устата й — зина.

Пищеше.

— тя трябва да мълчи!

— Мамо, спри, ще ни чуят!

— Пусни ме! ПУСНИ МЕ!

— мия!

В тъмнината напред се появи мъж, стиснал в юмрука си чифт окървавени окови. Щом ги зърна, той изрева и хукна към тях. Мия се обърна към него, врътна китката си. Сенките се разгънаха, вдигнаха мъжа и го запокитиха в стената. Той се свлече на колене, замаян и в рани, а в това време още двама затворници се появиха иззад ъгъла — две момчета, не повече от юноши, с окървавени лица. По волята на Мия мракът се раздвижи и взе да ги премята, сякаш бяха направени от слама. Но докато се разправяше с момчетата, беше отпуснала хватката върху майка си и доня Корвере се отскубна и хукна по коридора.

— Мамо!

Мъжът, когото бе повалила в стената, се надигна на треперещите си крака и й се нахвърли. Мия пак го запрати в камъните, този път по-силно, и със стенание той се смъкна на земята и остана да лежи там. Момичето се втурна след доня Корвере и й изкрещя да спре.

Всички сенки се спуснаха напред, потоци от тъмнина, решени да заловят майка й. Но ето че заприиждаха още затворници — писъците на Алин ги привличаха като дракони към кървава вода. Мия ги блъскаше настрани, а камъните се изкорубваха под тях.

— Мамо, спри! Моля те!

Алин продължи да бяга нагоре по каменното стълбище към двора навън. Едната ръка прикриваше очите й от факлите по стените, които ги изгаряха след години абсолютен мрак. Жената хвърли поглед през рамо и изстена — дъщеря й я настигаше със сенките, а те се мятаха и гърчеха като живи. Демон до нея. В нея.

— Не-е-е-е!

— Мамо, спри!

— Стой далеч от мен!

Мъжът се появи от мрака пред тях; някакъв полумъртъв от глад бездомник с парче нащърбена стомана в ръка. По-уплашен и от Алин. Но в страха си, в уплахата си той замахна, острието се оцвети в червено. Доня Корвере се препъна. Хвана се за гърдите. А зад нея дъщеря й изкрещя:

— НЕ!

Сенките се протегнаха почти по своя воля, сграбчиха момчето и кървавия нож и го блъснаха с все сила в стената. Мия спря до майка си — тя бе се превила до камъка, гърдите й плуваха в кръв.

— Мамо, не, не, не!

Притисна с ръка раната, опита се да спре кръвотечението. Тъмната почти колкото сенките наоколо кръв бликаше през пръстите й. Доня Корвере погледна в очите на дъщеря си. Светлината в нейните угасна.

— Не и… дъщеря ми…

Тя стисна с лепкавата си алена ръка дланта на Мия.

Отблъсна я.

— Само… сянката й…

Главата на Алин увисна, светлината в очите й бавно угасна. Момичето бе коленичило на камъните, а сенките край нея се въртяха и гънеха. Самата постройка потрепери. Зидарията се пропука. От тавана падаха камъни. Устните й оголиха зъбите. Кръв по ръцете й. Кипящите наоколо убийства отекваха в съзнанието й, кръвта се стичаше в мрака, сгушен между каменните плочи.

Не поглеждай.

Момичето се изправи, гарвановочерната му коса се развя като че от невидим вятър. Ръцете в юмруци. Стотици сенки пълзяха като змии във въздуха около него. Стените се разцепиха, напукаха се. Таванът се огъваше. И тъкмо когато тонове камъни заличиха витото стълбище и всичко в него, момичето пристъпи в един от гънещите се ластари тъмнина

и излезе от сянката

пет нива

отгоре.

Намираше се на горните нива. Спускането бе в разгара си. Убийци и жертви. Хаос и кръв. Мъжете биваха размазвани в останките от тяхната касапница, стиснали в ръцете си груби оръжия или откъснати крайници. Един я видя, пристъпи към нея с усмивката на череп. Тя погледна към него и мракът го разкъса. Като дете, което подхвърля счупена играчка. Стените наоколо се разцепиха и поддадоха. Камъните се превърнаха в прах. Надойдоха още хора, мъже и жени, подгизнали в убийство, раздрани като прогнили черги. Момичето тръгна по кулите, зад него камъните се ронеха, валяха като град от стрит хоросан и надробени отломки, надолу-надолу в морето.

Философският камък започна да се накланя, цели части от централната кула рухнаха, а сенките се промъкваха между всеки камък, пораждайки буря от мрак, вихреща се около плачещото момиче. Сълзите се лееха по страните му. Лицето му бе сгърчено от мъка. Очите му — черни като кехлибар. Твърде тежка беше болката. Твърде непоносима.

— мия!

Една котка от сенки се появи до Мия и заглуши грохота от изтерзания камък, умиращите хора, виещата тъмнина. Кулата се разцепи по най-външната стена, крепостните валове паднаха в океана долу. Крадците и разбойниците спряха борбите си, свиха се по ъглите или побягнаха обратно към килиите си, от които бяха поискали да се спасят. Камъните под краката й пропаднаха и тя остана да виси в мрежа от увиващ се мрак.

— мия, спри това нещо!

Цялото тяло на момичето сега бе обвито в сенки. Черни като мастило ластари никнеха от гърба му като крила:, от всеки пръст изскачаха ивици остър като бръснач мрак. Черните очи бяха вперени оттатък Залива, към Ребрата, които се издигаха над Града на мостовете и костите, дома на сената на Айтрия и неговите реброродени благородници, управлявани от злорадстващия консул, който бе унищожил семейството му. Убил баща му. Братчето му. А сега и майка му.

Момичето поклати глава. Изръмжа.

— Това ще спре, когато той спре.

И като сви пръсти в разтреперани юмруци, Мия изчезна.

 

 

Стъпка.

Намираше се на дъното на Камъка сред сенките на назъбени скали.

Стъпка.

Беше оттатък Залива в движещата се чернота на брега.

Стъпка.

Стоеше на булевард Касапски залив и наблюдаваше множеството на Carnivalé с усмихнати маски. Господин Благ вече не беше до нея, на негово място крачеше гневът и кипеше там, където страхът се опитваше да пусне корени. Тя се прехвърли от една сянка на следващата като дете, скачащо по камъни през наводнена пътека. Хората потръпваха, когато минаваше край тях. Градът наоколо бе с размити, неразличими очертания; неясни силуети на фона на наситен мрак. Но небето отгоре блестеше като слънце. Звездите — разхвърляни като диаманти по погребална плащаница. Сенките й пееха. Държаха я здраво и бършеха сълзите й. Коремчетата ги боляха. Езиците им копнееха.

Гладен, осъзна тя.

Мракът беше гладен.

Мия огледа небосвода, спря поглед на Ребрата, които стърчаха над далечните покриви. Стъпка. И стъпка. И стъпка. Докато стигна пред Basilica Grande. Те щяха да дойдат за литургията на пъленмрак. Всички, по ред. Консул Скайва. Кардинал Дуомо. Джустикус Ремус. Фалшиво благочестие и красиви одежди. Сведени глави. Подгизнали в кръв, сключени ръце, очи обърнати към небето и молещи за слънцата, които никога вече нямаше да видят.

Тя излезе от дългите сенки на триумфалната арка, огледа базиликата пред себе си. Просторен кръгъл двор, опасан от всички страни с мраморни колони. В центъра се издигаше статуя на всемогъщия Аа с изваден меч и три огромни алхимични глобуса в обърнатата му длан. Високата сграда зад нея — цялата в стъклописи и величествени широки куполи. Сводовете и заострените кули се осветяваха от хиляди глобуси в напразен опит да прогонят Гладния мрак.

Дворът беше изпълнен с народ, не толкова богат и с добро потекло, та да бъде допуснат вътре в черна нощ като тази. Но до всяка колона стояха мъже с лъскави бели брони, с алени наметала и пера в шлемовете. Легионери на луминатите бяха струпани, за да бранят сенаторите, преторите, проконсулите и кардиналите в пустите зали на базиликата. Гледката им й напомни за баща й в дните, преди да умре. Как я носеше на рамене по улиците на града. Гъделичкането на наболата му брада, докато я целуваше.

Лицето моравее.

Краката ритат.

Гър-гър-гър.

Тя вдигна очи към статуята на Аа. Разхвърча се омраза.

— Отправях молитви. Умолявах те да ги върнеш у дома. Не беше ли достатъчно всевиждащ, за да видиш страданията им? Или не даваше пукната пара̀?

Тя се протегна към Бога на Светлината и глобусите му и ги уви в ивици чернота. Тълпата наоколо се разпищя, ужасена, а тя стисна юмруци, скръцна със зъби. Мускулите й се изопнаха. Вените изпъкнаха на врата й. С писъка на измъчен камък, статуята се олюля върху основата си. Вярващите се развикаха, уплашени, пръснаха се на кресливи вълни, в същото време могъщата статуя силно се разлюля, стовари се най-сетне напред и с оглушителен трясък се разби върху каменната настилка.

Сенките се преместиха към най-близкия луминат, увиха се около главата и хълбоците му и го разкъсаха на части. По полирания мрамор плисна кръв. Хората врещяха. Легионерите зареваха тревожно, извадиха мечовете си. Дори тук под спускащата се нощ те блестяха така, сякаш пълната светлина танцуваше по ръбовете им. Огнените езици пълзяха по слънчевата стомана и караха мрака да танцува. Мия стъпи в сенките в краката си и оттам — зад най-едрия и як легионер, когото видя. Мракът се уви около врата му, като че по своя воля, гърбът на мъжа се пречупи като овлажнели фойерверки. Миг след това го пусна мъртъв върху камъните.

— Демон! — чу се вик. — Убиец!

Тревогата отекна през обширния двор. Преданият народ побягна панически от руините на разрушения си бог. Войниците нападнаха от всички страни. Мракът започна да й пее, изпълни главата й. Изтика съзнателните мисли в студените и пусти места, оставяйки само яростта. Глада. Черни филизи се развихриха в тъмното. Кости и кръв. Ярка, ослепителна светлина, която изгори очите й. Толкова много мечове. Толкова много мъже. Газеше посред тях, прехвърляше се от сянка на сянка. Подхвърляше ги като играчки, острите като мечове сенки разрязваха бялата стомана и показваха червените части отвътре.

Примъкваше се от колона до колона. Към грохналата статуя на Аа и разбитите тройни слънца в протегнатата му длан. Отскочи встрани от един удар, който едва не откъсна главата от раменете й. Още един човек погина. Вече беше на стълбите. Внушителните двойни врати, украсени с ковано злато, отразяваха огъня на стотиците мечове, извадени зад гърба й. Мия вдигна ръце, блъсна вратите широко и изрева името му:

— СКАЙВА!

Зад вратата я чакаха войници. Викът й се превърна в писък, когато вдигнаха пиките си. Кардинал Дуомо и свещенослужителите му, облечени празнично с най-изящните си облекла. Годините след екзекуцията на баща й почти не бяха променили кардинала; той все така приличаше повече на разбойник, задигнал одеждите на светец, отколкото на човек, на когото те принадлежат. Той прекрачи напред, обграден от духовниците си. Черната му брада — настръхнала, устата — отворена за вик:

— В името на Светлината, скверност, изчезни!

Ослепителен блясък от Троицата на края на жезъла му. По-ярък и от трите слънца. Мия изпищя, отстъпи назад. Светлината беше тъй силна, тъй изгаряща. Тя вдигна ръце пред очите си, примижа пред убийственото сияние. И там, в края на главния корпус на църквата, обкръжен от две дузини легионери в снежнобяло и кървавочервено, тя го видя. Красивият консул с черните си очи, пурпурната одежда и златния венец на челото… Онзи, който при смъртта на баща й бе се усмихнал. Обрекъл бе майка й на лудост. Убил братчето й.

— СКАЙВА! — изрева тя.

— Това е свещеният дом на Аа! — извика Дуомо. — Ти нямаш сили тук, демоне!

Мия сви юмруци, заслепена от светлината пред себе си. Вятърът виеше в ушите й. Огънят се сипеше отгоре й като от трите слънца. Стомахът й се надигна, горчилка в устата й. Нямаше пред себе си сенки, които да сграбчи. Беше прекалено силно. Прекалено ярко. Извърна глава от свещения пламък със сълзи в очите. Видя огромен мъж с бели брони, вълчото му лице — почервеняло от ярост.

— Заловете я! — изкрещя джустикус Ремус. — В името на Светлината!

Мия се завъртя и в същия миг луминатите се втурнаха нагоре по стъпалата към нея. Светлината зад гърба й бе тъй яростна, че сенките които хвърляше на камъка, бяха дълги като при залеза на слънцата. Нещо остро и горещо се удари отзад в черепа й и тя залитна. Легионерите приближаваха вече с дузини. Джустикус Ремус я нападна с блеснал меч. Гневът пламтеше ярко. Тъмнината в нея се размъти. И поиска да поглъща. Да се отвори широко и да ги изпие. Да се удави в кръвта, която щеше да пролее. Момичето усещаше Мрака. Навсякъде край себе си. Усещаше как се просмуква през цепнатините на Божигроб. Агонията. Яростта. Чистата и заслепяваща ненавист, сгушена в костите на града.

Ала в студените и пусти места остана малка частица от Мия. Частица, която не беше нито ярост, нито омраза, нито глад. Само едно четиринадесетгодишно момиче, което не искаше да умре.

Джустикусът се хвърли тромаво между редиците на свещенослужителите, замахна с меча с цялата си мощ. Троицата на ефеса му гореше по-ярко от самото острие. Мия залитна назад, мечът сряза ръката й, кръвта шурна кипнала. Ремус замахна отново, отново, луминатите я обградиха, ярки и заслепителни. И с дрезгав вик тя падна в сянката в краката си и от там изчезна далече на стотици стъпки.

Арбалетите запяха. Пламъците танцуваха по лъскавата стомана. Ремус изрева. Хората се разпищяха. Но тя беше далеч. Стъпваше между сенките; малкото момиченце отново скачаше от камък на камък. Кръв по тила, почти сляпо от изгарящата светлина на кардинала. А под раните и яростта, свито в студените и пусти места — най-пустото чувство от всички.

Провалът.

Озова се на бойните кули над форума. Над мястото, където загина баща й. Площадът се осветяваше от яркочервена алхимична светлина. Гуляйджии и пияници танцуваха по плочките. Чуваше виковете, отекващи в града. Убиец! Демон! Скверност!

Преви се до хладната гробнакост. Омазаните й с кръв ръце трепереха. Мракът край нея шепнеше, умоляваше. Точно като този в нея. А тя — едно дете посред него. Малко момиче в един толкова студен и пуст свят, че сенките наоколо не можеха да го утешат.

Нямаше представа колко дълго стоя там. Кръвта засъхна в тънка коричка по ръцете й. Градът тънеше в хаос. Тълпите се стичаха към южния бряг, за да зяпат разрушението на килналия се Философски камък, чиито кули се отцепваха и падаха в морето. Патрули от луминати крачеха по улиците на града и се опитваха да въдворят ред сред надигащата се паника и пиянския безпорядък. Юмручни схватки и счупени стъкла.

Потрепване в сянката й.

— мия…

Тънка нишка на камъка до нея.

— Каза ми, че ще те намеря тук.

Старият Меркурио коленичи до нея, костите му изпукаха. Мия не го погледна, очите й бяха впити в хоризонта. Ребрата се издигаха над тях. Военните пехотинци стояха в безмълвно бдение. Оттатък — яркото сияние на Basilica Grande.

— Тежка нощ, а, гардже?

Сълзите се търкулнаха по бузите на Мия. Гърдите й се разтресоха. Риданията дращеха гърлото й, напираха да излязат. Тя прехапа устни, за да не изскочат и да утежнят провала й. Вкуси кръв.

Меркурио извади сребърна табакера от палтото си. Момичето сви личице, когато той драсна кутията с кремъка — моментният блясък й напомни за светлината в ръцете на Дуомо, за огъня по меча на Ремус. Мирисът на изгорял карамфил обагри нощта.

— Вземи.

Тя погледна стареца. Подаваше й пурета.

— Успокоява нервите.

Мия примигна в тъмното. Протегна окървавените си ръце. Мушна цигарата между устните си, вкуси захарта. Топлина, за да прогони мраза. Димът, който погълна, задуши риданията, спря треперенето й. Тя се закашля. Сиви пръски. Сгърчи лице.

— Има ужасен вкус.

— Утре ще ти хареса повече.

Тя извърна очи към примигващите светлини на града. Горящото сърце на Божигроб се разстилаше пред нея. Сви се, когато си спомни убитите от нея хора и онези, с които бе се била. Те бяха толкова много, а тя — съвсем сама. Слънцата горяха в ръцете им. По стоманата им. В очите им.

— Беше толкова светло — прошепна тя. — Твърде светло.

— Никога не се страхувай.

Старецът се усмихна. Потупа я по ръката.

— Колкото по-ярка е светлината, толкова по-дълбока е сянката.

28.
Отрова

Часове по-късно Мия се събуди в мрака. Тъпа, смътна болка по гърба й, където бяха се стоварвали ударите на Тъкачката. Изтезанието още отекваше в костите й. Погледна нагоре, където трябваше да има чифт очи. Господин Благ я наблюдаваше от таблата, докато спи.

— добре ли си?…

— Може да се каже.

— ти ме отпрати да се погрижа за момчето. не можах да спра кошмара…

— Той винаги е бил там — тя въздъхна. — Винаги.

Мия седна в леглото, наведе глава и косата й се провеси край лицето. Мускулите я боляха от ударите на Тъкачката, устата й беше пресъхнала от спомените, които бе заключила. Беше отказала да поглежда. Майка й. Течащата във вените й сила на нощта. Тя, не друг, бе разрушила Философския камък. Тя беше предизвикала Клането по пъленмрак, избивайки десетки мъже на стълбището на Basilica Grande. И още толкова в самия Камък. Бащи. Братя. Синове.

Беше опитала да убие Скайва.

И бе се провалила.

Толкова кръв по ръцете й. Толкова много сила в пръстите й.

А дори не бе успяла да се приближи до успеха.

— Чака ни работа.

 

 

И тъй, започна се.

Времето течеше под небето на вечнанощ, а посвещението наближаваше все повече. Рутинно ежедневие и церемонии. Хранене, изтощителни упражнения и сън.

Изтърпяването на петдесетте камшика от ръката на Тъкачката си беше подвиг и след бичуването повечето чираци започнаха да се отнасят към Мия с ново уважение. Трик пък бе понесъл цялото изпитание без никакво хленчене и сега другарите му го гледаха със страхопочитание. Дори Шахид Солис го похвали за все по-добрата му техника в Залата на Песните. В редките мигове, които успяваха да откраднат преди деветата камбана (вече никой чирак не смееше да пристъпи пред стаите им), Трик бе прошепнал на Мия, че това е нелепо и че тя е била смелата, не той. Но Мия предпочиташе да остави славата на него. По-лесно беше да остане незабелязана в мрака.

А към Мия Солис продължи да показва жестокост. Тя все така удряше слабовато с ръката, с която държеше меча, а защитата й се пречупваше, щом я притиснеха по-силно. Макар че сам й беше причинил нараняването, Шахидът я пращаше да тича по стълбите и при най-малкия неуспех. Тя понасяше мълчаливо оскърблението и успяваше да спаси гърдите си от пронизване, когато я слагаха в двойка с Джесъмин или Диамо, а това се случваше по-често, отколкото диктуваха законите на шанса.

След Песните тя често се отбиваше при Тъкачката, която поправяше нараняванията й. От своя страна, Мариел не отронваше и дума за кървавото бичуване и се отнасяше към Мия все по същия начин. Но Мия не забравяше. Не прощаваше.

Адонай показваше още по-малко загриженост за момичето и от сестра си. Все тъй надменен, той контролираше редовните кървави разходки, с които пращаше чираците до Божигроб в търсене на тайни за Аалеа. Понякога в смесени групи. Понякога всички момчета и момичета заедно. Понякога я пращаха сама да се спотайва в таверната, да говори сладки приказки с момчетата войници, да плува в слухове. Слаба врява бе се вдигнала в Сената, когато Скайва официално бе въвел седемгодишния си син Луций в Легиона на луминатите; осемнадесет беше долния праг за възрастта на Този, който светеше. Чу мълвата, че джустикус Ремус заченал копелето на щерката на някакъв сенатор. Говореше се, че Скайва тихомълком е агитирал да бъде провъзгласен за император — титла, която щеше да му даде властта над айтриянските легиони чак до смъртта му. Всичко това Мия донасяше на Шахид Аалеа с надеждата да спечели благоразположението й. Жената се усмихваше в знак на благодарност, целуваше я по бузата и с нищо не издаваше кое място заема в състезанието й.

Беше влудяващо.

Още по-влудяваща беше загадката на Паякоубийцата. Във всеки свободен миг Мия работеше над нея, но противоотровата все така й се изплъзваше. Започна да носи тетрадката си в Небесния олтар, макар вечно да беше нащрек за летящи подноси с напитки. Пишеше и ругаеше. Наблюдаваше как алхимичните символи се сблъскват в окото на съзнанието й, докато започнаха да й се явяват на сън.

С Трик бавно се въртяха един край друг, приближавайки към поредния сблъсък. Многозначителни погледи. Тайно докосване, когато се разминаваха по коридорите. Но преживяната агония продължаваше да крещи по-силно от копнежа да бъдат заедно. Между часовете нямаше време, след деветата камбана нямаше къде, а в това да се сврат в някой тъмен ъгъл като крадци, нямаше удовлетворение. Заслужаваха повече. И тъй, чакаха мига, в който другият няма да издържи. Докато мечтаеше сама за това в леглото си, ръцете й се спускаха все по-надолу и тя безмълвно крещеше името му.

А в минутите на покой, в сенките, се срещаше с Наев.

Потеше се точно толкова.

Но изобщо не крещеше.

 

 

— ’Паст и кръв, това ще е краят ми.

Мия беше се привела над записките си на масата за закуска с парче въглен в ръка. Отсреща седяха Осрик и Ашлин, до нея — Трик. Разговорите между чираците се носеха на вълни сред звъна и тракането на съдовете. Пип както винаги мърмореше на ножа си, а от дъжд на вятър от масата на Шахидите избухваше смях, след като Мишелов гощаваше учителите с някое ново остроумие.

Някой почука с вилица по стъклена чаша и всички очи се обърнаха към главната маса. Почитаната майка Друсила стоеше права с обичайната си усмивка. Тя огледа насъбралите се лица и кимна доволно на себе си.

— Чираци, това е последният ден на официалните ви занимания като новаци в Червената църква. От тази вечер до посвещението ви след две седмици можете да използвате времето си както сами намерите за добре. Състезанията на Шахид Мишелов и Шахид Аалеа ще продължат още седем дни; тайни и откраднати вещи ще се приемат до края на седмицата. Шахид Паякоубийцата също ще приема решения на задачата си в следващите седем дни. Първият, който успешно забърка противоотрова за нейната формула, ще стане победител по Истини. Ще отбележа, че до този ден още няма участници, и ще подчертая, че никой чирак не бива да се разкайва, ако не реши загадката на Шахида на Истините. Надявам се, че Паякоубийцата съвсем ясно ви е обяснила какво ще бъде наказанието за провала ви.

Мрачната жена наклони глава, черните й устни се извиха в мълчалива усмивка.

— Утре започва състезанието на Шахид Солис в Залата на Песните. Предварителните битки ще се проведат сутринта, а финалните — след обяда. Говорител Адонай и Тъкачката Мариел ще бъдат подръка, за да се погрижат за раните ви, но помнете, че тя няма дарба да поправя счупени кости. Щом всяка зала излъчи победител, Духовенството ще подложи на серия последни изпитания тези, които заслужават да станат остриета. Отлично представилите се ще бъдат посветени от ръката на самия лорд Касий.

Мия преглътна мъчително. Всичко, за което бе се трудила. Всичко, което бе жадувала.

Още пет-шест дни и щеше да разбере дали си е струвало.

— Предлагам ви добре да си отдъхнете след часовете. Утре започват последните изпитания.

Жената седна отново на масата и учителите се разприказваха помежду си. Лека-полека разговорите между чираците отново набраха сила, а тежестта на предстоящото увисна над главите им. Ала скоро тревогата бе заровена под купища храна. През последните няколко дни в кухнята по всякакъв начин се стараеха и чиниите бяха пълни догоре с вкусни сладкиши, пресни яйца, пареща шунка и хубаво отлежало сирене.

На Мия не й се ядеше. Тя се върна към бележките си и се намръщи. Формулите се гънеха и виеха пред очите й, главоболието се спусна в основата на черепа и я стисна в клещите си. Взе да проклина на всички езици, които владееше, а Ашлин я поглеждаше между залъците и се смееше на все по-цветистите ругатни.

— Потини ши мако!

Мия вдигна поглед от тетрадката си.

— Какво?

Аш се помъчи да произнесе по-ясно думите, разтваряйки пълната си уста пред Мия.

— Потини. Ши. Мако.

— Черна майко, не говори с пълна уста, Аш — измърмори Осрик.

Аш глътна малко вода и изгледа смръщено брат си.

— Странно. Казах съвсем същото на едно войниче последния път, когато бях в Божигроб.

Брат й запуши ушите си.

— Ла-ла-ла-ла-ла-а-а-а-а.

— Пееше като хорист, да. По време на и след това. Луминатите получават всичкия сок.

— Струва ми се, че казах ла-ла-ла — изръмжа Осрик.

Ашлин го замери по главата с едно кръгло хлебче.

Осрик вдигна лъжица с каша.

— Сега ще умреш…

Мия се намеси, преди войната да е избухнала с пълна сила.

— Какво казваше, Аш?

Момичето остави второто хлебче и вдигна предупредително пръст към брат си.

— Казах, че трябва да си починеш малко. Нищо друго не забелязваш от тази алхимия. Само работа и никакво забавление не е добре за теб. Ела с мен следващия път, когато ходим до Гроба. Ще те заведа в някои от кръчмите на луминатите. Пусни малко косата си.

— Косата ми е пусната.

— Мъже в униформа, Корвере.

— Само за това мислиш, Ярнхайм.

— Те поне знаят какво значи гребен.

Аш се усмихна косо на Трик в очакване на реакцията му. За негова чест дюимерът запази каменното си изражение. Спокойно взе едно хлебче и го хвърли по главата й.

— За някои вече всичко е вързано в кърпа — измърмори Мия и погледна към масата на Духовенството. — Ти водиш в състезанието на Мишелов с почти седемдесет точки. Със сигурност ще свършиш първа по Джобове.

Аш скръсти ръце на главата си, облегна се назад и въздъхна.

— Какво да се прави, имам природна дарба. Мога да открадна пържола от зъбите на куче пазач. Като самата нощ. Трябваше да ме видиш, когато задигнах ножовете на Паякоубийцата. Чиста магия си беше.

— Видях лицето й, след като осъзна, че ти си ги отмъкнала — обади се Трик. — По-смела си от мен, Аш.

— В любовта и кражбите всичко е позволено — сви рамене момичето.

— Две седмици до посвещението — промърмори Мия. — Състезанието на Солис в Залата на Песните започва утре. Ако скоро не открия противоотровата, никога няма да успея. Никой не знае кой печели състезанието на Аалеа, а аз нямам никакъв шанс да спечеля в другите зали, освен ако не измъкна някак си ключа от врата на Почитаната майка.

— Зъбите на Гърлото, даже на мен не ми стига смелост да опитам — потрепери Аш и хвърли поглед към старата жена. — Би те убила два пъти само защото си си го помислила.

— Така — Мия започна да пише отново. — Да видим докъде стигнахме.

— Не те ли е страх, че записваш всичко в тетрадката? — Аш повдигна вежди.

— Защо, да не смяташ да откраднеш и нея?

— Проклети да са алчните ти очички, жено! Та аз откраднах една въшлива кама за юмручен бой и ти се извиних след това. Човек ще си рече, че съм задигнала хубавеца ти.

— Очите ми не са алчни.

— Внимавай къде оставяш бележките си — предупреди я момичето. — Работата ни с червенокосата и момчето й още не е приключила. Не забравяй какво сториха с Лоти.

Мия погледна към Джесъмин и Диамо — както винаги, неразделни. Макар да бе скроила дузина планове да отмъсти за убийството на Карлота, тя знаеше, че би било чиста глупост да ги приведе в действие. На всички им беше известно, че с Лоти бяха приятелки, а между нея и Джесъмин имаше търкания. Ако беда сполетеше момичето или Диамо, десет секунди след това Духовенството щеше да почука на вратата й, а когато я бичуваха, ясно дадоха да се разбере, че животът на другите чираци е неприкосновен. Учителите продължаваха да разпитват новаците и ръцете за смъртта на Лоти. Но отговори… нямаха.

 

 

Докато похапваше, Диамо наблюдаваше Мия, а Джес шепнеше в ухото му. Мия се почуди за миг дали двамата спят заедно. Никога не показваха открито привързаността си, но и не беше в стила на Джесъмин да излага на показ слабостите си. Тя беше достатъчно умна, та да изиграе добре и скришом картите си. И въпреки че смъртта на Лоти лежеше между тях, въпреки че двете никога не са били приятелки, Мия се улавяше, че мисли за баща й. За луминатите, които бе избила пред Basilica Grande. Колко още деца бяха останали сираци в онзи пъленмрак? Колко още като Джесъмин?

Дали синовете и дъщерите на убитите ще я гледат така, както тя гледаше Скайва?

Не изпускай наградата от поглед, Корвере.

Мия сложи край на неприятните си мисли, обърна се към Аш и промърмори:

— Нека първо да намеря решението, пък после ще се тревожим, нали?

— Докъде си?

Мия сви рамене. Въздъхна.

— Близо. И не съвсем.

Аш кимна към червенокосата в другия край на масата.

— Ако разгадаеш формулата, мълчи си. Щом това е единствената ти възможност да излезеш първа в някоя от залите, бъди сигурна, че червенокосата ще забележи. Разбираш ли?

Мия погледна Ашлин. Мисълта й се избистри. Устата й бавно се отвори.

— Я пак повтори?

— Кое да повторя?

— Червенокосата ще забележи…

— Какво?

— Червена далия — пророни Мия и очите й се разшириха. — Чернопетниста отрова.

— Ъ?

Мия взе да прелиства страниците, докато намери една, изписана от горе до долу с разкривен почерк, и прекара пръст по бележките си. Аш отвори уста да каже нещо, но Мия вдигна ръка за тишина. Надраска набързо няколко формули. Разгърна напред-назад между новите и старите записки. Накрая погледна момичето и се ухили до уши.

— Ашлин, ще те разцелувам…

— А аз си мислех, че никога няма да ме помолиш.

— Ти си гений! — извика Мия.

Аш се обърна към брат си и се подсмихна:

— Видя ли. Нали ти казвах…

Мия стана, вдигна я за ушите и й залепи шумна целувка право по устните. Трик изръкопляска непринудено. Ашлин вдигна и двете си ръце в знак на протест, но Мия вече събираше записките си и хукна към изхода. Джесъмин и Диамо я проследиха с поглед. Трик и Аш видяха как изчезва по стълбището, а Осрик се върна към закуската, клатейки глава.

— Съвсем се е побъркала.

— Но знае как да целува — подсмихна се Аш. — Разбирам защо си лапнал по нея, Трики.

Дюимерът запази каменното си изражение.

Спокойно взе още едно кръгло хлебче.

 

 

Изпотена и останала без дъх, Мия пристигна в Залата на Джобовете десет минути след камбаните. Шахид Мишелов беше навлязъл в урока и преговаряше някои от техниките за отключване на катинари за напреднали и препитваше чираците, когато момичето влетя в стаята и измърмори нещо за извинение. От сребърната усмивка на Шахида нямаше следа.

— Обикновено не закъсняваш, чирак. Вярвам, че обяснението ти е образцово. Смърт в семейството? Пясъчен кракен е изял записките ти? Позорните „женски проблеми“, до които твърде често прибягвате?

— Мисля, че имам… — задъха се Мия.

— Все едно, Корвере — присмя й се Джесъмин. — Ще го наложиш с компрес.

Мишелов щракна с пръсти, за да прекъсне смеха и посочи Джесъмин.

— Достатъчно.

— Извинения, Шахид — подсмихна се момичето.

— Шахид, може ли да ме извините от часа? Трябва да говоря с Паякоубийцата.

Мишелов огледа момичето от главата до петите. Беше притиснала тетрадката с кожена подвързия до гърдите си. В очите й — вълнение. Престъпяше от крак на крак. Накрая той кимна.

— Да. Върви, момиче.

— Моите благодарности, Шахид.

Мия хукна към Залата на Истините, за да се посъветва с Шахида на Истините и остатъка от деня прекара в стаята си, приведена над пергамента с въглен между пръстите. Разстла бележките си на леглото и отново и отново прегледа сместа. Вечерната камбана удари, но тя не помръдна — пушеше, за да убие глада. Не-очите на Господин Благ шареха по решението й, страница след страница, и през цялото време мъркаше.

— умно…

Мия всмукна дълбоко.

— Ако стане.

— а ако не стане?…

— Ще си търсиш нов приятел.

— аз си имам приятел и сега…

Момичето изтръска пепелта в лицето на не-котката. Чу звъна на деветата камбана и тихите стъпки на чираците, които бързаха към стаите си. Сенки преминаха през светлината от пролуката, която се процеждаше от коридора. А до тях — навит пергамент, промушен под вратата.

Мия скочи от леглото, открехна вратата и надникна. Никой не се виждаше. Взе пергамента, разгъна го и прочете думите върху него.

Желая те.

Т.

Сърцето на Мия заби по-бързо, окаяните пеперуди пак надигнаха крилца в корема й. С пурета, увиснала от устните й, тя погледна Господин Благ. Не-котката седеше на леглото, насред море от записки. Без да отрони дума.

— Трябва да съм кръгъл идиот, за да се измъкна отново след деветата камбана.

— особено вечерта преди състезанието на солис…

— Трябва да се наспя.

— любовта превръща всички ни в глупци…

— Аз не съм влюбена в него, Господин Благ.

— значи е добре, че всички наоколо си мислят точно това…

Мия събра пръснатите по леглото страници, пъхна ги в тетрадката си и я завърза здраво. Премести тежкото махагоново писалище, мушна тетрадката под най-долното чекмедже и после върна писалището на мястото му. Около крачетата му натрупа стари книги и мръсни парцали.

— Ще ми пазиш ли гърба?

— винаги…

Господин Благ се пъхна под вратата и провери дали коридорът е чист. Мия притегли сенките и изчезна в мрака. Шмугна се след не-котката и тръгна опипом по коридора. Меките й ботуши не издаваха ни най-малък звук по камъка. Неясната и тъмна фигура на една ръка пресече коридора напред и тя застина, притисната до стената. Облеченият с роба силует премина, без да извърне поглед, натоварен с изпрани чаршафи. Мия изчака да се отдалечи и чак тогава тръгна отново. Накрая стигна пред вратата на Трик.

Опита дръжката и откри, че е заключено. Приклекна и надникна през ключалката. Трик беше в леглото и четеше на светлината на алхимичната лампа. Глобусът хвърляше дълги сенки по пода и тя се протегна към тях. Спомни си какво е пак да е на четиринадесет години. Силата на нощта — в ръцете й. Вече не се страхуваше коя е и какво е.

Затвори очи,
                           стъпи
           в сенките
                            в краката си
и от тях се прехвърли
                                   в стаята му.

Трик зяпна, щом тя се появи от мрака с развята коса като че от невидим ветрец. Ножът се измъкна из ръкава му, но застина, когато я разпозна. Момчето погледна към заключената врата, в очите му плуваше въпрос.

Тя изрита ботушите от краката си.

— Мия?

Свали ризата през главата си.

— Ш-шт — прошепна.

И въпросите в очите на Трик се стопиха.

29.
Разлъка

Събуди се в обятията му.

За миг забрави къде се намира и какво я очаква. Трик още спеше, гърдите му се повдигаха бавно, солните кичури бяха се сплели по възглавниците. Дълго и мълчаливо го наблюдава със свити устни и мрачни очи.

— това не бива да се случва отново, мия…

— Знам — измърмори тя.

— няма бъдеще…

— Знам.

Тя погледна Господин Благ, сгушен на таблата над главата й.

— Всичко наред ли е?

— всичко е наред…

Тя въздъхна. Кимна. Сутрешната камбана заби.

Трик седна с изпънат гръб и пребледняло лице. Заслуша се в броя на ударите. В очите му — паника.

— Това…

— Успали сме се — рече Мия.

Трик я зяпна, отмести солните кичури от лицето си.

— О, плява! Изпитанието!

Време за закуска нямаше и тя едва смогна да навлече дрехите си. Кожата й още миришеше на потта му. Надзърна през вратата да види дали всичко е чисто, кимна и двамата с Трик хукнаха по коридора и нагоре по витото стълбище. Камбаните за началото на часовете удариха, звънът още висеше във въздуха, докато тичаха, и точно когато последната нота заглъхна, двамата заеха местата си в кръга.

Другите чираци вече бяха се събрали, отпочинали и нахранени. Мия и Трик не бяха свършили нито едното, нито другото. Четирима от ръцете в черни роби стояха в средата на кръга. Единият държеше човешки череп, чиято корона бе отрязана с трион. Шахид Солис стърчеше до тях, обърнал слепите си очи към Мия и Трик.

— Колко любезно от ваша страна да се присъедините към нас, чираци — рече той.

— Радваме се… че сме тук… — задъхана, отвърна Мия.

— Не за дълго, боя се.

Солис се обърна към другите чираци и посочи ръцете до себе си.

— Започва изпитанието на Песните. Ще обясня правилата веднъж, само веднъж, затова, ако имате желание да победите — той обърна глава към Мия и се подсмихна, — съветвам ви да отваряте ушите си.

— Изпитанието ще започне с елиминационния кръг. Всеки от вас ще участва в пет битки срещу петима противници измежду другарите ви. Всяка битка ще продължи, докато единият се предаде или получи смъртоносен удар. Говорител Адонай и Тъкачката Мариел благосклонно се съгласиха да ни бъдат подръка за празненството. — Солис посочи двете фигури, които стояха до стойките с мечовете. — Те ще поправят всяка рана, която ви е извадила от строя или заради която сте изпаднали в несвяст, с най-голяма бързина. Може да поискате помощта им по всяко време на турнира, но това ще доведе до загуба. Ако стъпите или сте принудени да излезете от кръга по време на състезанието, това също ще доведе до загуба. В края на елиминационния рунд четиримата чираци, натрупали най-много победи, ще стигнат до финалите. Всяка загуба на финала ще доведе до отпадане. Чиракът, спечелил последната битка, ще завърши първи в залата.

Бездушният поглед на Солис преброди присъстващите.

— Въпроси?

— Ние сме тринадесет, Шахид — обади се Аш. — Броят е нечетен.

— Само дванадесет от вас ще се състезават. Чирак Диамо избра да не участва в изпитанието.

Мия погледна в другия край на кръга към Диамо — скръстил ръце, той се усмихваше право към нея. Ашлин, която изглеждаше така, сякаш не беше спала повече от Мия, прошепна на брат си.

— Аз водя Джобовете с голяма преднина и пак ще се състезавам в Песента. Диамо не е майстор с меча като Джесъмин, но всяка възможност е по-добра от никаква, нали?

Осрик поклати глава.

— Ако не беше стояла в Божигроб до никое време, щеше да знаеш какво става тук.

— Зъбите на Гърлото, Оз, няма ли да изплюеш камъчето, или ще ме караш да гадая?

— Носи се мълвата, че тази сутрин Диамо е решил формулата на Паякоубийцата.

Мия усети как стомахът й се надигна.

— Диамо? — изсъска Аш. — Той разбира от отрови колкото тая проклета стена…

Осрик сви рамене.

— Казвам само това, което чух. Отишъл при Паякоубийцата преди закуската. С голяма тетрадка с бележки в ръце. Тя заключила вратите на залата, но Диамо излязъл малко след това жив и здрав. Дошъл право при Солис и се отказал от играта.

Аш погледна ококорено Мия.

— Тетрадка със записки…

Мия преглътна мъчително. Погледна Трик. После Паякоубийцата, която седеше до Почитаната майка. Двете бяха потънали в разговор и от време на време хвърляха по едно око на Диамо. И на Мия.

— Ти къде скри бележките си, Корвере? — попита Аш.

— В стаята си.

— О! На сигурно значи.

Трик погледна Мия.

— Освен ако снощи не си излизала…

Ашлин погледна ту единия, ту другия.

— О, не, кажи ми, че не си?

Мия не отговори, оглеждайки Диамо от глава до пети. С крайчеца на окото си забеляза усмивката на Джесъмин, която казваше проклета да си. Блясък в змийски зелените й очи. Черен, искрящ поглед на Паякоубийцата.

— Зъбите на Гърлото, Корвере — пророни Аш. — Зарязала си записките си за едното въргаляне в леглото? Малкият Трики не може да е толкова добър…

Трик се обиди, отвори уста да…

— ’Паст и кръв, внимавайте — прошепна Осрик. — Ще започнат.

Аш се обърна към Солис и асистентите му и заключи уста. Ръката с човешкия череп бе го подала на друга жена зад нея. От кухата корона извадиха черно камъче с изписано име отгоре и го вдигнаха високо, за да го видят чираците.

— Марселус Домициан.

Красивият айтриянец вдигна глава, щом чу името си.

— Да.

— Излез напред, чирак — заповяда Солис.

Марко кимна и пристъпи в средата на кръга. Изви глава, докато вратът му изпука, протегна ръце и докосна пръстите на краката си. Ръката взе камък, доближи го и прочете името.

— Мия Корвере.

Мия видя как Марселус се усмихна на себе си, а Диамо и Джесъмин се спогледаха самодоволно. Марко бе изкусен фехтовач и имаше чудесна възможност да се помести в първата четворка. Момчето беше пердашило Мия яко във всеки мач помежду им и това бе известно на всички тук.

Мия взе да кръжи по кръга, запъхтя се. Веждите на Солис бавно се вдигнаха.

— Чирак?

Мия си пое дълбоко дъх и влезе в кръга безшумно като котка. Спокойна крачка. Равномерно дишане. Зае мястото си в средата. Само Солис и няколко крачки деляха противниците. Чираците се изгледаха високомерно и устните на Марко се извиха в крайчетата.

— Не се бойте, мидоня — рече той. — Ще бъда внимателен с Вас.

Мия го изгледа смразяващо. Марко се ухили. Един от ръцете поднесе сребърен свещеник върху отворената си длан. Показа и двете страни на монетата, за да няма измама. От едната страна — три преплетени слънца. От другата, релефно изображение на сградата на Сената в Божигроб, а зад нея — надигащите се в небето Ребра.

— Чирак Мия, коя страна избираш?

— Троицата.

Чиракът взе монетата и я завъртя. Солис стрелна ръката си като змия и я улови във въздуха. Слепият като червей поглед на Шахида се впери в Мия.

— Едва ли си забравила последния урок при мен, чирак. Но ще ти напомня още веднъж, че това е Залата на Песните, а не на Сенките. Ако аз или някой друг от учениците надуши, че се биеш с нещо повече от остриетата в тези мачове, няма да ти отрежа само ръката, с която държиш меча. Ясно ли е?

Мия погледна в празните му очи. Отвърна с шепот:

— Ясно е, Шахид.

Едрият мъж пусна монетата. Тя блесна на светлината от цветните стъкла и падна със звън на камъка.

— Сенатът е отгоре — доложи ръката.

— Избери си оръжието, чирак Мия — подкани я Солис.

Мия отиде до стойките с оръжия, мина покрай безкрайните редици наострена стомана. Погледна Джесъмин и извади рапира и кама. Червенокосата й се изсмя. Трик бе много загрижен, а в кръга се надигна любопитен шепот. Мия никога не беше блестяла с Караваджо или Делфини — традиционните стилове с две ръце. В часовете Солис редовно я хокаше, че ръката й е твърде слаба, а и не беше се справила много по-добре, когато Трик се опита да я научи на по-фините движения. Тя видя въпроса в очите на момчето.

’Паст, какво правиш?

При всичките си съмнения, Трик все пак й се усмихна окуражително. Но зад него, стаена в сенките по края на залата сред другите ръце, Мия зърна Наев. Жената бе се загърнала с наметалото си, червено-русите къдрици обрамчваха забуленото й лице. И не на момчето, а на жената прати усмивката си Мия.

Марселус заложи на тежък дълъг меч и щит в противовес на Мия, разчитайки на по-голямата си сила да спечели бързо състезанието. Тя го наблюдаваше през перчема си, докато двамата заемаха позиции. Усмивката на хубавото лице на Марко бе се изпарила. Всички знаеха какъв е залогът. Първенец на Залата. Една крачка по-близо до завършеното острие. Марселус кимна на Мия хладно и уверено. Както всички присъстващи, и той знаеше, че ще я надвие.

В сумрака прозвуча гонг. Марко пристъпи напред, започна да разсича въздуха с безмилостни, широки удари, като очакваше Мия да отстъпи и да залегне. И през ум не му минаваше, че момичето има други планове. Планове, които бе кроила с Наев в часовете преди закуска. Когато остриетата им свиреха в мрака. Болката и труда. Седмиците и месеците, в които се преструваше на слаба в часовете на Солис, оставяше се да я порязват, промушват и все да я побеждават: Джесъмин, Диамо, Пип, Петрус и всички останали. Само и само да изгради илюзията, че е слаба. Пепелянка, която се преструваше на кротка.

Стана, както бе казал Меркурио.

Понякога слабостта е сила. Недостатъкът е предимство.

Ако си достатъчно умна, за да го използваш.

Мия посрещна третия удар на Марко с камата, изви ръката му настрани и той загуби увереност. Вдигна щита си да се предпази, готов да отбие слабия ответен удар на Мия, както бе правил стотици пъти. Но със скорост, заучена в безбройните часове с Наев, със сила, която бе пазила скрита по време на безкрайните загубени битки под безмилостните очи на Солис, тя замахна с рапирата във въздуха и отвори дълбока рана в рамото на Марко.

Объркано, момчето се олюля.

Мия отстъпи назад, подскочи на пръсти и преряза въздуха с окървавеното си острие.

— Още ли искаш да бъдеш внимателен с мен, Марко? — усмихна се тя.

Момчето се намуси и се впусна в нова атака. Ударите косяха въздуха край главата на Мия, докато момичето отскачаше под тях. То се движеше, въртеше се като танцьорка и схватката завърши с още една дълбока рана за Марко, този път по ръката с меча. По камъка плисна кръв. Сянката на Мия потрепери, приближи сянката на момчето. И когато Марселус най-сетне започна да проумява в какви дълбоки води е нагазил, Мия се хвърли към него, удар, удар, финт, удар, сряза го дълбоко на лакътя, измъкна меча от ръката му и най-накрая допря острието си над гръмовно разтуптяното му сърце.

— Предай се — настоя тя.

Той я погледна в лицето. Надолу към камата. Гърдите му се повдигаха. Плувнал в пот.

— Предавам се — изрече накрая.

— Точка! — извика Солис и някой удари гонга.

Мия направи реверанс без поли и се върна на мястото си в кръга.

Удивени, другите чираци си шушукаха.

Воалът на Наев скри усмивката й.

Джесъмин изобщо не се усмихваше.

 

 

Турнирите продължиха цялата сутрин, подът лъщеше от кръв и пот. Осрик едва не изкорми Пип, а Джесъмин преряза гърлото на Марко от ухо до ухо с бърз като мълния удар на рапирата, но Говорител Адонай и Тъкачката Мариел бързо се намесиха, за да поправят сериозните рани. Никой от останалите чираци не изгуби повече от няколко капчици от скъпоценната си кръв в кръга.

Напук на очакванията и под неприкрития навъсен поглед на Солис, Мия спечели три от четирите оставащи битки. Истината беше, че благодарение на Меркурио тя никога не бе слаба с меча, а под напътствията на Наев уменията й достигнаха съвършенство. Освен това мисълта, че всички в залата очакват от нея да се провали, я караше още по-здраво да натрие носовете им в праха. Натупа Ашлин в мача им (предвид първото си място в състезанието на Мишелов Аш не беше твърде разтревожена, но все пак не се сдържа да размаха кокалчета) и здравата опердаши Петрус, като го обезоръжи с отличен контраудар и заби камата си в гърдите му.

След като предварителните битки свършиха, четиримата най-добри чираци останаха по края на кръга, а другите се оттеглиха на пейките наоколо. Джесъмин и Осрик нямаха нито една загуба и съответно заемаха първото и второто място. Трик бе се класирал трети, изгубвайки само от Джес. А на четвърто място, въпреки буреносните облаци, които видимо се трупаха над челото на Шахида на Песните, седеше нашата Мия Корвере.

— Започват финалните елиминации — обяви Солис. — Изберете противниците.

Ръцете до него се поклониха. Едната подаде човешкия череп, втората бръкна и извади отвътре единия от четирите камъка с имената. Мия наблюдаваше внимателно с присвити очи. Усети как сенките се сгушиха в кухата корона. Върху гладкия черен камък бе гравирано името на всеки от участниците. Сви пръсти зад гърба си.

— Чирак Осрик… — Втори камък. — … се изправя срещу чирак Трик.

Мия погледна отсреща. Посрещна я ледената усмивка на Джесъмин.

— Чирак Мия среща чирак Джесъмин.

Солис кимна, обърна се към двете момчета.

— Чираци, заемете местата си.

Мия погледна Трик, усмихна му се. Непобеденият Осрик влезе в кръга, яките му ръце лъщяха от пот. Момчетата застанаха едно срещу друго. Трик върза отново солните си кичури, Оз избра страна на монетата и спечели.

Трик избра любимия си ятаган и щит, Осрик — два къси меча. Гонгът в мрака звънна, остриетата им се кръстосаха и те се хвърлиха един срещу друг като вълни и камъни по обрулен от стихиите бряг. Мия наблюдаваше мълчаливо, хапеше устни. И безмълвно се молеше.

Богинята, изглежда, слушаше.

След дълга и кървава битка пред възхитените погледи на Мия и останалите чираци Трик постигна невъзможното. Осрик се сражава смело, беше в отлична форма, но Трик може би имаше повече да спечели и много повече да изгуби. Мачът завърши с разпорения от слабините до ребрата корем на Осрик, а вонята на черва и кръв увисна тежко във въздуха сред напяванията на Адонай. Солис обяви високо „Точка!“ под аплодисментите на другите Шахиди и на чираците. Мия пляскаше най-силно от всички.

Трик се оттегли на пейките, подгизнал от пот и задъхан. Но щом зърна погледа на Мия, се усмихна.

— Чирак Мия — извика Солис. — Чирак Джесъмин. Заемете местата си.

Мия огледа залата. Забеляза Диамо, който седеше на пейките при другите. Той също й се усмихваше, криво и самодоволно.

— Гладна съм, Шахид — каза Мия. — Колко е часът?

— Почти обяд — отвърна Солис. — Но ще се нахраним чак след като свършат предварителните битки. Заеми мястото си в кръга.

Мия се изправи бавно, протегна ръце, докосна пръстите на краката си. Мускулите й бяха се схванали и въпреки всичките упражнения, които бе правила, за да заздрави лявата си ръка, тя я болеше. Прекара пръсти през косата си, пристегна плитката си, Джесъмин крачеше напред-назад на мястото си, впила зелените си очи в противника си. Хитрост на ловец, съчетана с животинска ярост.

— Зъбите на Гърлото, размърдай се, Корвере.

Мия погледна Трик. Момчето кимна окуражително и й смигна. Най-накрая тя зае мястото си, а сенките потрепериха в краката й.

Солис изръмжа, обърна се към ръката до него.

— Чирак Джесъмин, какво избираш?

— Троицата.

Монетата се завъртя във въздуха. Падна и се преобърна.

— Сенатът е отгоре — обяви ръката.

— Чирак Джесъмин, избери си оръжието.

Червенокосата отиде до стойките. Хвърли поглед през рамо към Мия с обичайната усмивка. Мина нагоре и надолу покрай мечовете и ножовете, сякаш се колебае, притиснала пръст до устните си като девойка на пазара, тръгнала за нова рокля. Но накрая се спря там, където Мия си знаеше, че ще спре — рапирата и камата, които всички бойци в стил Караваджо предпочитаха. Оръжията бяха остри като игли и изсвириха весела мелодия, когато Джесъмин ги завъртя във въздуха над себе си. Момичето се върна в кръга и кимна с глава на Мия.

— Жалко че на стойките няма арбалет, а? Можеше и да успееш с четиридесет метра и една здрава стрела между нас, момиче.

Мия пренебрегна влудяващата насмешка и отиде до чакащите оръжия. Извади два гладиуса и разряза въздуха с няколко пробни замахвания. Гладиусът беше по-къс, но по-тежък от рапирата. Почти толкова бърз и създаден да поема повече удари. Един силен удар лесно можеше да счупи рапирата, а Наев бе показала на Мия, че в ръцете на умел боец чифт такива ножове може да изгради стена от остриета, която боецът в стил Караваджо няма да успее да пробие. Въпросът беше дали Мия изобщо ще има възможност да нападне Джесъмин…

Джесъмин погледна Диамо, който седеше при другите чираци. Той я наблюдаваше внимателно, все така усмихнат с ококорени, грейнали очи.

Мия му прати целувка.

— Спри да протакаш, Корвере — въздъхна Джесъмин. — Да свършваме с това.

— Ами, да — отвърна Мия. — Време е.

Шахид Солис и неговите помощници се оттеглиха и оставиха момичетата сами. Светлината без източник грееше отгоре и осветяваше ринга в мъждиво сияние. Мия погледна Тъкачката Мариел, усмивката на грозните й устни. Говорител Адонай бе се подпрял на стената до нея и разглеждаше ноктите си. Почитаната майка, Аалеа, Мишелов и Паякоубийцата бяха се събрали да проследят последния тур, седнали на каменните пейки между чираците. Алхимично течение танцуваше във въздуха. Кожата на Мия настръхна, когато сянката й прошепна.

— не се бой…

Ашлин направи фуния с ръце и извика от пейките:

— Сритай мършавия й задник, Корвере!

— Достатъчно! — изкрещя Солис.

Мия си пое дъх.

Джесъмин зае позиция.

Гонгът отекна в тъмното.

Червенокосата нападна с бърза стъпка по камъка и се прицели в гърлото на Мия. Мия отстъпи, отблъсна светкавичния удар с дясната си ръка, а замахът й профуча покрай челюстта на Джесъмин. Остриетата пееха, бялата светлина се отразяваше в лъскавата стомана. Отначало двете съпернички бяха предпазливи — Мия от уважение към способностите на Джесъмин, а Джесъмин от респект към остриетата в ръцете на Мия. Скоро обаче червенокосата възвърна увереността си и избута Мия до ръба на кръга с впечатляващи движения на краката, а ударите й се сипеха като град.

Удар, финт, промушване — вървеше куплетът. Париране, контраудар — отговаряше припевът. Момичетата танцуваха в кръга с този ритъм, а потта пареше в присвитите очи. Мия бе изцяло в отбрана и пристъпваше назад-напред по ръба на ринга. Но след три-четири минути гладиусите започнаха да й натежават. Макар че нанесе няколко похвални удара, вече се задъхваше. Недоспиването казваше думата си. Празният й стомах също с нищо не помагаше. И тя като всички в залата знаеше — постоянният огън на Джесъмин с по-леки, по-бързи оръжия означаваше, че краят й ще е мъчително дълъг.

Мия отблъсна бавно атаката и Джесъмин й пусна кръв веднъж, после втори път. Тънка червена резка се отвори по лявата й предмишница, дълбок жлеб се обели от рамото й. Вече едва си поемаше дъх, по устните й имаше слюнки. Кръвта предаде здравата й хватка. Дробовете й горяха. Джесъмин се усмихна, без да забавя темпото финт удар, удар финт. Не даваше на Мия миг покой. Малко по малко пясъкът изтичаше от часовника. Нямаше смисъл да рискува да получи някой солиден удар от гладиусите, когато загубата на кръв и умората щяха да свършат работата вместо нея.

— Уплаши ли се от мен, Джес? — Мия нападна и опита да я притисне.

— Разтреперих се — отвърна червенокосата, измъкна се и клъцна ново парче от ръката на Мия.

Двете се завъртяха в кръг една около друга с вдигнати оръжия. Мокрият перчем влизаше в очите на Мия.

Пръстите й лепнеха по дръжката.

Дишаше тежко.

— Значи Диамо успя да намери противоотрова, а?

Джесъмин се усмихна, червена и отровна.

— И аз така чух.

— Този кретен не би разпознал отрова, дори тя да танцува по топките му на лийсийски токчета.

— Шахид Паякоубийцата не смята така.

Финт, париране, атака.

Мия обърса потта от челото в ръкава си.

— Надявам се, че когато довечера се прибера в стаята си, всичко ще си бъде на мястото.

— Надявай се, че ще стигнеш до стаята си, момиченце.

Джесъмин пристъпи напред и удари по лицето, гърдите, корема. Мия залитна назад и нанесе отчаян удар, за да я отблъсне. Червенокосата отстъпи, остриетата се завъртяха с бързо и уверено движение. Още се усмихваше.

— Големите касапски сатъри май вече ти натежават, а?

— Мислиш, че времето е на твоя страна, нали?

Джесъмин само се ухили. Но Мия се усмихна още по-широко.

Камбаните за обед забиха и екливата месингова песен изпълни залата.

— Ами Диамо? Мислиш ли, че времето е на негова страна?

Джесъмин хвърли поглед на момчето, което се усмихваше, докато наблюдаваше зрелището.

— ’Паст, Корвере, за какво говориш?

Мия се усмихна още по-широко.

— Питах се дали ще бъдете такива глупаци. Мислех си, че май попрекалих. Вие никога не сте били най-умните остриета сред нас. Но бележката от Трик беше добро хрумване. Какво друго освен един снажен дюимер може да примами момиче извън стаята му, нали?

Джесъмин спря танца си, гледаше Мия с ококорени очи.

— Питах се дали Диамо ще предложи записките ми на теб. Добре че си по-добрият фехтовач. И че рицарството е мъртво като него.

— Говориш безсмислици — подигра й се червенокосата.

Мия наклони глава.

— Така ли.

— Дж-джес…

Червенокосата погледна Диамо, а лицето й пребледня още повече. Момчето стана, залитайки. Хвана се за корема. Тънка кървава струйка потече от устните му. Той сгърчи лице, зъбите му бяха се оцветили в червено, изпъшка. Докато чираците край него се отдръпваха погнусени, момчето напълни гащите, плюейки кръв навсякъде по пода.

— О, Богиньо… Ди?

Той падна на колене и цветът се отцеди от лицето на Джесъмин. По-бърза от живак, Мия направи крачка и счупи рапирата в безчувствените й пръсти. Момичето се обърна към неприятеля си, опита да се защити прилично. Но Мия изби камата и с безформен яростен вик заби меча дълбоко в корема на Джесъмин.

Червенокосата се хвана за раната с разширени очи. Мия извади гладиуса сред потоци от кръв, изрита я яростно в гърдите и я прати да се пързаля по излъскания под. Солис извика „Точка!“. Гонгът в мрака удари. Но край ринга се разрази странна бъркотия. Адонай и Мариел коленичиха на пода до Джесъмин. Говорител Адонай започна да напява песента, кръвта потече обратно в тялото на момичето. Пръстите на Тъкачката взеха да танцуват над противната рана и я затвориха, сплитайки плътта. Но Джес не откъсваше очи от Диамо.

Момчето бе на четири крака сред пейките. И пак повръщаше съсирена кръв на пода. Чираците се отдръпнаха от страх да не се заразят, смърдеше на изпразнени черва, но Трик изтича до него и коленичи, без да знае какво да прави.

— Някой да донесе вода! — извика той. — Помогнете ни!

— Нищо подобно — обади се Паякоубийцата.

В Залата на Песните се възцари тишина, нарушавана само от дългите, окаяни стенания на Диамо. Паякоубийцата стана от мястото си до Почитаната майка. Докато вървеше, солните й кичури се извиваха — гнездо от змии на челото й. Черните й очи бяха впити в Диамо, той протегна ръка към нея. Беше се проснал по гръб, задъхваше се, опитваше се да каже нещо, а кръвта бълбукаше на устните му.

— Шахид, моля ви — простена Джесъмин и се надигна на лакът, докато Тъкачката работеше. — Моля ви, спасете го.

Паякоубийцата примигна.

— Всички знаехте правилата на изпитанието ми. Тези, които опитат и се провалят, умират. Без милост. Без изключение.

— Аз… — гъргореше Диамо в краката й, стискаше ръба на роклята й. — Съъъ… жалявам.

— О, да — кимна Паякоубийцата. — Не се и съмнявам.

Момчето се закашля, розова пяна излезе от гърлото му. Сгърчи се, навсякъде пръснаха кървави слюнки. Конвулсиите се засилиха и Трик се отдръпна. Диамо притисна корема си и изпищя. Кръвта избълбука нагоре по гърлото му. Мяташе се по мокрия камък. В очите му бликнаха сълзи. Пръстите му деряха кожата. И след няколко минутни агонизиращи вопли с един последен гъргорещ вик той застина.

Мия стоеше в центъра на кръга.

С окървавения гладиус в ръка.

— Това беше за Лоти, мерзавецо — прошепна тя.

— Ти, кучко… — Джесъмин беше на крака, кръвта засъхваше по туниката и устните й. Стискаше се на мястото, където Мия бе я пробола и което вече бе напълно изцелено. — Ти го уби…

— Аз ли? Как? Не съм виновна, че сам се отрови. Освен ако… — Мия наклони глава. — Освен ако е имало нещо нередно в записките, които е използвал.

Джесъмин грабна падналата си рапира, озъбеното й лице се изкриви.

— Достатъчно! — извика Солис. — Чирак Джесъмин, турнирът свърши. Долу оръжията. Точка за чирак Мия. Върнете се по местата си, всички!

Джесъмин забарабани по дръжката на меча. Измери Шахида с преценяващ поглед. Не откри милост във взора му и захвърли настрани оръжието. Ръцете се разбързаха да изнесат тялото на Диамо и да почистят кръвта след него. Говорител Адонай облиза пръстите си до блясък и с грейнали очи проследи всичко.

Джесъмин седна на пейките. С каменно лице. Мия седна извън кръга срещу насъбралите се чираци. Аш я погледна, кимна одобрително.

Добра работа, изрече тя беззвучно.

Мия сви рамене, сякаш не разбираше. Обърна поглед към Джесъмин. Червенокосата не откъсваше очи от нея. Пръстите й докосваха златната верижка около врата й. Джесъмин кимна обещаващо.

Мия й отвърна с усмивка. И й изпрати целувка.

 

 

Солис разпусна чираците, за да обядват в Небесния олтар, и им напомни да се върнат след час. Финалът щеше да се състои пред всички, а победителят щеше да получи знакът на признание от Солис. Чиракът, който завършеше първи в залата, щеше да бъде обявен за първенец до края на деня.

Мия и Трик седяха един срещу друг на обяда, препълнили чиниите си догоре. Мия нагъваше ястията ненаситно заради пропуснатата вечеря и закуска и се мъчеше да отбягва погледа му. Момчето не беше гладно, побутваше храната, отпиваше от виното и когато не гледаше в нея, се взираше в празното пространство.

Смъртта на Диамо означаваше, че загадката на Паякоубийцата още не е решена — Мия можеше да завърши първа по Истини, ако дръзнеше да приеме предизвикателството. Но ако спечелеше изпитанието на Солис, нямаше да се страхува, че може да се отрови сама, и, зъбите на Гърлото, след всичките наказания, които Шахидът беше й наложил, щеше да бъде блаженство да види как снизходителният кучи син я признава за победител.

От друга страна, тя се съмняваше, че Трик има шанс да спечели първото място в друга зала. Той не беше майстор по отровите, нито в кражбите, макар сигурно да бе посъбрал някоя и друга тайна от Гроба. И все пак, ако го изхвърлеше от състезанието на Солис, тя значително орязваше възможностите му да стане острие.

Усещаше погледа му между залъците. Сбръчканото чело. Свитите устни.

Дали и той мисли същото? И се питаше до какво ли ще доведе всичко това? Какво лежи между тях? Рано или късно, единият от двамата трябваше да загуби. Напрежението бе тъй плътно, че можеше да го вкуси на езика си.

— Ти ли го направи? — попита накрая той.

— Кое? — Мия примигна.

Трик огледа масата в двете посоки и сниши глас, за да не го чуят другите.

— Бележките. Ти ли ги остави, за да ги открадне Диамо? С лъжливата противоотрова?

Мия погледна в големите му лешникови очи. За миг в тях проблесна нежност. Същата, която показваше в леглото. Когато я държеше в прегръдките си и приглаждаше назад косата й.

Проблемът беше, че тук нямаше място за чувства.

Мия остави паницата. Присви очи.

— И какво, ако съм била аз, дон Трик?

— Когато снощи дойде при мен… искаше да бъдеш с мен или искаше да излезеш от стаята?

— Не може ли и двете?

— Виж, знам, че Диамо и Джесъмин убиха Лоти. Те си го заслужиха. Но… той умря мъчително, това е. — Трик я гледаше настойчиво. — Може би по-тежко, отколкото трябваше?

Мия хвърли кос поглед на чираците до нея. Всички си даваха вид, че се хранят усърдно, но тя долавяше, че ги слушат. Усещаше очите им. Взираха се в тази сянка на Мия Корвере, която никога не бяха виждали. Лъжкинята. Змията. Лисицата.

— Добре — рече накрая.

— Добре?

— Да, Трик. Добре. Радвам се, че проклетникът умря в мъки. Ако той е откраднал бележките ми и е погълнал отровата, глупакът си го е заслужил. Човек, който е толкова глупав, няма да оцелее и месец в истинска църква. Аз му сторих добро.

— Добро? — Трик се намръщи. — Той се задави до смърт със собствената си кръв, Мия.

Погледът на Мия се плъзна към Джесъмин в другия край на пейката, после се върна към Трик.

— Искаш да кажеш като Лоти?

Джесъмин удари по масата, стисна здраво в юмрук ножа. Хвърли поглед на Шахидите, страхувайки се да не привлече вниманието им. Впи очи в Мия, гласът й бе тих и премерен:

— Ние не сме пипнали Карлота с пръст.

— Врели-некипели — измърмори Аш с пълна уста. — Всички тук чуха, че заплашваш да я убиеш, пачавро!

— ’Паст и кръв, и щях да го направя, ако имах възможност — изсъска Джесъмин. — Но после щях да си призная, Корвере. Поне пред теб. Щях да се радвам да видя физиономията ти. — Червенокосата разклати глава, извила насмешливо устни. — Но също щях да искам да надникна в очите на Карлота. Затова щях да я убия, като я гледам право в тях. За да може да види лицето ми, когато й тегля ножа.

Мия се взря втренчено в Джесъмин, черните й очи светнаха като излъскан кремък.

— Тогава и ти си глупачка.

— Мия… — предупреди я Трик.

— Какво? — сопна се тя. — Чуй, само защото съм готова да омокря постелята с теб, не значи, че ще ти позволя да съдиш мен и действията ми. Това не е детска градина. Зъбите на Гърлото, ние сме бъдещи убийци, Трик. Може би трябва да започнеш да се държиш като такъв. ’Паст, спомни си защо дойде тук. Спомни си кой си бил някога, нищо че огледалото е забравило. — Тя изгледа шишенцето с мастило, което висеше на врата му, остатъка от омразата на дядо му.

Трик вдигна ръка към огърлицата, очите му се разшириха. От гняв и болка поравно.

Мия пренебрегна и двете. Избута паницата настрани.

— Ще се видим в кръга.

И без нито една дума повече стана и излезе.

 

 

Мия погледна дюимера в очите. Не видя и следа от нежността. Не беше останало нищо от гальовността, с която я прегръщаше в леглото и приглаждаше косите й. Ни следа и от болката. Нея бе оставил в Небесния олтар.

Не, сега виждаше само ярост.

Чираците бяха се насъбрали около кръга. Солис и неговите ръце чакаха със сребърна монета в дланта му. Почитаната майка, Паякоубийцата, Аалеа, Мишелов, Тъкачката и Говорител Адонай. Мия и Трик се гледаха от десет крачки излъскан гранит, петната от края на Диамо вече не личаха.

— Чирак Мия, избери една страна.

— Сенатът.

Среброто проблесна в мрака. Ведър звън отекна в камъка.

— Сенатът.

Трик отиде до стойките, издърпа един жесток ятаган и разсече въздуха. На другата си ръка върза малък щит и се върна в кръга. Очите му гледаха студено. Челюстта беше стисната.

Бесен е. Жегнах го остро.

Мия отиде след него, избра кама и рапира.

Добре.

Отекна гонгът. Трик вдигна оръжието и замахна право в главата на Мия. Двата ножа му отвърнаха, стоманата срещна стомана, бързината и сръчността срещу силата и свирепостта. Вече за никого от чираците не беше тайна, че Мия и Трик делят едно легло. Може би всички очакваха да се бият внимателно. Да оставят другия да спечели.

Така щеше да е романтично, нали?

Десет секунди след като отшумя гонгът, тази мисъл остана да лежи мъртва в кръга. Трик искаше кръв. Лицето му беше изкривено. Зъбите — стиснати. Солните му кичури се развяваха, докато той сипеше удар след удар по гърдите и главата на Мия. Момичето беше бързо, но придвижването на едрия дюимер бе безупречно. Той я притисна до ръба на кръга, където скоростта й нямаше никакво значение. Изненадата вече не беше на нейна страна; всички знаеха, че лявата й ръка не е толкова слаба, колкото бе показвала, а и не беше така неопитна, както се преструваше. И тъй, Трик беше нащрек, вардеше се, не се протягаше и не се оставяше открит за рапирата й.

Ятаганът му свиреше във въздуха, лъчистите ноти отекваха в залата, когато ударите им се срещаха. Мия сключи меч с неговия, остриетата се преплетоха и тя се наведе към него, а той напъна насреща й с цялата си мощ. Изпотена. Лицето — зачервено. Ухилена.

— Ядосан ми се виждаш, дон Трик.

Той я изпсува.

— Не и тази вечер, любовнико.

Момичето отправи удар с коляно и чираците изкрещяха, когато то се заби в слабините му. Момчето се сви, Мия се измъкна, завъртя се и пак се върна в центъра на кръга.

Трик се изправи, обърна се с лице към нея. Кичурите му се развяха. Едната му ръка още придържаше наранените му скъпоценности.

— Искаш ли да ги цункам, та да минат? — викна му Мия.

Трик нададе разярен вик и се втурна. Чиста ярост. Споменът за нея в обятията му бе забравен. Мия взе да танцува заднешком, сряза предмишницата му с рапирата. Нов удар прониза туниката и разтвори дълбока кървяща рана в корема му. През цялото време се усмихваше широко и гледаше как гневът на Трик расте. Чираците край тях се наслаждаваха на зрелището. Почитаната майка Друсила гледаше съсредоточено, Тъкачката — също. Дори Говорител Адонай бе седнал на ръба на стола си. Лицето на Солис бе пребледняло, докато слушаше с наклонена глава. Стиснал зъби. И юмруци.

С един бърз ляв удар Мия изби ятагана на Трик и го прати да се търкаля по пода. Залегна, щом той я нападна с щита и отстъпи встрани, когато пак замахна. И като падна мигом в краката му, заби рапирата в корема му.

Чираците възкликнаха шумно. Аш нададе радостен вик.

Мия погледна към пронизаните му от болка очи.

Гледаше го, без да трепва.

Усмихната.

— Koffi — прошепна тя.

Лицето му пребледня. Той стисна зъби. Присви красивите си лешникови очи. Пресегна се към ръката, с която Мия държеше рапирата и я стисна силно. И с побелели кокалчета, изкривено лице и лееща се кръв от устата му, дюимерът се наниза още по-навътре на острието. Вдигна Мия от пода, докато дръжката се притисна в кървящия му корем.

Замахна с щита. Размаза с него лицето на Мия. Момичето падна назад, от сцепените й устни потече кръв. Олюля се, хвърли се напред и заби камата си в гърдите му. Но той не трепна и пак я удари по лицето. Щитът срещна бузата й, в очите й избухнаха звезди, главата й клюмна и тъмнина се спусна в погледа й. Един удар в гърдите я прати на пода, ноктите й дращеха по камъка, докато се мъчеше да се надигне. Един ботуш я изрита в ребрата. Още един. И още един. Погледна през червената мъгла — Трик измъкна рапирата от корема си, вдигна острието над нея с две ръце и се приготви да го забие в гърдите й.

— Предавам се — прошепна Мия, а кръвта образува балончета по устните й.

Целият свят притихна.

— Предавам се — повтори тя и падна на пода.

Гърдите на Трик се надигаха. Ръцете му трепереха. Гледаше я с неподвижни очи.

Момичето се усмихна с кървави устни.

И му намигна.

— Точка! — извика Солис. — Победител е чирак Трик!

Трик не помръдна. Яростта още бушуваше в гладкия му лешников поглед. Част от Мия се чудеше колко ли силно желае той да я види мъртва в този миг. Въпросът вече не беше ако. Но накрая свали рапирата. Захвърли я настрани и падна на колене, изкашля кръв с ръка, притисната в новата дупка, която тя му подари. Чираците бяха станали на крака, надаваха радостни възгласи и очите им светеха кръвожадно.

Тъкачката и Говорител Адонай влязоха в кръга и се заеха да лекуват раните, които Мия и Трик бяха си нанесли.

Ами тези от думите им?

Мия погледна в очите му и разбра, че не знае отговора.

 

 

В остатъка от деня чираците бяха освободени. С излекувани от Тъкачката рани, но с все още наболваща я челюст Мия стоеше в стаята си с ръце на хълбок.

Диамо и Джесъмин бяха прикрили отлично следите си; едва две-три улики издаваха, че някой е влизал тук. Но както подозираше, записките й ги нямаше в тайника под писалището, несъмнено задигнати някъде в ранните часове, докато е била в леглото на Трик. Пет часа, бе изчислила, плюс-минус. Моментът бе изчислен до съвършенство.

— чувстваш ли се доволна от себе си?…

Господин Благ я погледна от шкафа.

— Да, доста.

— сега джесъмин ще се опита да те убие…

— Важната дума е „ще се опита“.

— и въпреки театъра в небесния олтар, все още не си решила загадката на паякоубийцата…

— Още малко ми остава.

— диамо открадна записките ти…

— Помня повечето от тях. Близо съм, Господин Благ.

— шест дни остават до края на състезанието на паякоубийцата, мия…

— Радвам се, че си тук, за да ми го кажеш.

— сега трябваше да си спечелила предимство при солис и да си забравила…

— Тогава Трик нямаше да стане острие.

— по-добре той, отколкото ти…

Мия се тръшна на леглото и впери очи в тавана. Мълчеше. Мислите се гонеха в главата й. Господин Благ казваше истината. Тук бяха заложени по-големи неща от нея и Трик. Скайва. Дуомо. Ремус. Всичко, за което бе се трудила. Само обучен от Червената църква убиец щеше да сложи край на тези мерзавци — нападението й на миналия пъленмрак го доказа. Ако не завършеше първа в залата, кой знае дали щеше изобщо да стане острие. Защо, в името на Дъщерите, не беше…

— оставяш чувствата към момчето да засенчат разсъдъка ти…

— Нямам никакви чувства към момчето.

— о, нима…

— О, да.

— тогава защо месеци наред тренираш тайно с наев, а накрая…

На вратата се почука. Мия стана, изтопурка през стаята. Трик чакаше от другата страна, а солните кичури висяха край лицето му. Щом го зърна, сърцето на Мия затупка по-бързо. Проклетите пеперуди се върнаха в корема й. Тя стисна зъби, хвана ги и оскуба крилата им. Уби ги една по една.

— Добър ти ден, дон Трик.

— И на теб, Бледа щерко.

Тя погледна ризата му. Момчето носеше проста игла на гърдите си — музикален ключ, изваян от полирано желязно дърво. Беше получил брошката като награда в края на турнира от самия Солис — доказателство, че е завършил първи в залата на Шахида.

— Поздравления.

Момчето кимна. Взе да хапе устната си.

— Може ли да вляза?

Мия огледа коридора в двете посоки, не видя други чираци и се отмести от вратата. За безкрили насекоми, пеперудите предизвикаха доста смут.

— Уиски? — попита тя и се обърна към краденото златнопиво.

— Не. Няма да стоя дълго.

Тя чу странната нотка в гласа му. Обърна се. Той гледаше право към нея, лешниковите му очи — твърди като камък. Раменете — изпънати като на човек, който се кани да напада.

— Ти ме остави да спечеля.

— Не съм — Мия поклати глава. — Борих се яростно.

— Но ме предизвика да се боря още по-яростно.

Тя сви рамене.

— Знаех, че иначе ще ме щадиш.

— Познаваш ме добре значи?

— Знам какво изпитваш към мен.

— О, нима. И какво е то?

Мия сведе поглед. Прекара ръка през косата си. Огледа сенките в краката си. Истината лежеше, оголена, там. Вдигна очи към Трик. Не можа да пророни дума. Дано все пак да беше я чул.

Дюимерът поклати глава. Гледаше все така твърдо. Гласът му бе още по-твърд:

— Ти знаеше какво ще ми причини тази дума. Знаеш какво означава.

— Съжалявам — въздъхна тя. — Познаваш ме достатъчно добре — не съм искала да те обидя. Но ти щеше да ме оставиш да победя. Все още мога да завърша първа по Истини. Нямаше нужда да печеля в Песните.

— Не ми е нужно проклетото ти съжаление, Мия.

— Зъбите на Гърлото, тук не става дума за съжаление! Има място и за двама ни в списъка. Завършваш първи в някоя от залите и със сигурност ставаш острие. Това е крачка, по-близо до гроба на дядо ти, помниш ли? Искам най-доброто за теб, нима не го разбираш?

— Затова свириш на мен като на лира, а? Огъваш ме отвътре и ме заслепяваш. — Трик поклати глава. — Аалеа ли те учи на тези неща? Малката Мия Корвере. Вълк в перушина от врана. Всички ни измами. Мен, Диамо, Джесъмин. Кой още играе по свирката ти и дори не го проумява? Кого още ще убиеш, за да стане твойта?

— Четири Дъщери, Трик, това да не ти е проклета…

— Проклета детска градина! Знам! Каза ми го стотици пъти, Мия.

— И колко още трябва да ти го кажа, преди да го осъзнаеш?

— Никога вече.

Думите я удариха като щит в челюстта. Макар че по-късно щеше да го отрече пред себе си, тя трепна, когато ги чу.

— Чуваш ли ме, Мия? — Трик посочи нея. Себе си. — Ти и аз? Никога. Вече.

— Трик, аз…

На излизане тръшна вратата.

Мия се загледа в празните си шепи. Заканите на Трик се блъскаха в черепа й.

Представи си лицето на Диамо. Агонията в очите му, докато се молеше за живота си. Виковете му отекваха в съзнанието й, преплетени с тези на мъжете, които бе убила на стъпалата на Basilica Grande. Пръснати като раздрани и подгизнали парцали в търбуха на Философския камък.

Оркестър от писъци, а тя — аленият маестро. Кървавите длани се залюляха във въздуха.

Крачките на Трик заглъхнаха в коридора.

Мия остана да стои в мрака.

Приведени рамене.

Сведена глава.

Сама.

— така е най-добре, мия…

И никога сама.

— така е най-добре…

30.
Доброжелателства

Пет дни, преди да е станало твърде късно да реши загадката на Паякоубийцата.

Преди най-добрата й възможност за посвещение да се разнесе като дим.

Преди всичко, за което бе се трудила, да се разпадне на прах.

Само.

Пет.

Дни.

Мия почти не мигваше. Не се хранеше. Взираше се съсредоточено в записките си, сякаш някакъв отговор се криеше между редовете изписан текст. Гмуркаше се в старите уроци от Залата на Истините с надеждата, че е пропуснала нещо важно, чрез което парченцата от пъзела ще се наредят. Заравяше нос в книга след книга, усещаше, че отговорът е близо — само да протегнеше ръка и щеше да го пипне, но щом понечеше да го хване, той се превръщаше в пепел.

Безпощадна обирджийска война бе се разразила, тъй като чираците се мъчеха да свалят Аш от водачеството в стълбицата на Мишелов. Точките сега се водеха в Небесния олтар вместо в Залата на Джобовете, за да може всички да знаят резултата.

Тих заемаше второто място на цели осемдесет точки отзад. Джесъмин беше на двадесет точки зад него. Водачеството на Аш изглеждаше непреодолимо — факт, който момичето гласовито напомняше на всички в столовата, за да не би някой да вземе да се надуе. Разбиваха се стаи, пребъркваха се джобове и всяко наглед безобидно сблъскване водеше до това, че четири-пет предмета сменяха собственика си. Летописец Елий подаде официално оплакване до Почитаната майка, след като Ашлин открадна очилата на стареца направо от главата му, докато той дремеше на писалището си^[66], а предмет №5 от списъка на Шахид Мишелов:

Книга от атенеума (открадната, умнико, не заета) — 6 точки

бе премахнат заради протест от самия него. Пип, изглежда, беше организирал нападение в ранни зори над атенеума, за да свие няколко тома от количката с надпис ЗА ВРЪЩАНЕ, но той и любимият му нож бяха погълнати от един от по-киселите книжни червеи.

— И сега всички останали са ядосани, че те не са се нахранили! — бе се разкрещял Елий. — Искам да знам кой ще разчисти кървавата неразбория!

Тъй като официалните занимания бяха приключили, чираците получиха разрешение да пътуват до Божигроб, когато си пожелаят. Говорител Адонай седеше до басейна си ден и нивганощ и изпращаше отново и отново новоизлюпените убийци в Града на мостовете и костите. Шахид Аалеа не издаваше пред никого кой води в нейното състезание, но с количеството тайни, с което я заливаха от Гроба, Мия си мислеше, че жената сигурно знае повече от тайните агенти на проклетите Obfuscatii.

Сама в стаята си или приведена над чина в Залата на Истините (винаги с лице към вратата), Мия не спираше да се блъска над формулата на Паякоубийцата. Беше изоставила мисълта да се върне в Гроба. Състезанието на Аалеа бе изстрел в тъмното. По-добре да работи върху нещо, което може да види. Да докосне. Да вкуси.

Беше приготвила серия стъкленици; мензури и купи, цилиндри и шишета и безкрайни спирали от тръбички. Различни разтвори бълбукаха, топяха се или се втвърдяваха в сложните устройства и повече от сто черни плъха се избавиха от терзанията и нищетата на живота, докато Мия продължаваше проучванията си. Паякоубийцата често я навестяваше, за да работи на своето писалище или да прави експерименти, но не я заговаряше. Мия знаеше, че жената няма да й помогне. Ако искаше да завърши първа в Истините, трябваше да си го заслужи.

Но ето че в деня след изпитанието на Солис, Паякоубийцата реши да я заговори:

— Срам за Диамо…

Мия вдигна поглед от работата си. Шахид Паякоубийцата бавно се приближи към последната скулптура на момичето, прекарвайки дългия си нокът по стъклото. Ръцете й бяха почернели от отровите. Устните — почернели от червилото. Но най-черен беше взорът й.

— Искате да кажете, че е срамота, че не е изпробвал антиотровата, преди да я използва?

— Ах, не е там работата. Макар че не успя да неутрализира напълно отровата ми, разтворът на Диамо все пак забави действието й. Тъй че, ако беше я изпробвал върху плъховете предишната вечер, те щяха да са живи на другата сутрин, когато дойде да ми я донесе.

— М-м-м — Мия се върна към работата си. — Наистина е срам.

Шахидът на Истините я потупа по рамото и излезе от залата без повече приказки. Същия следобед Диамо бе погребан в небелязана гробница в Залата за поклонение.

Паякоубийцата никога повече не отвори дума за него.

Ако не друго, безкрайните часове, през които се потеше над загадката, й помагаха да избягва Трик. Мия съсредоточи ума си върху задачата и избягваше да мисли за него. Ядеше в необичайни часове, за да не го среща. И ако момчето спохождаше сънищата й през малкото часове, в които спеше, Господин Благ го поглъщаше, преди да са я обезпокоили.

Два дни преди края на състезанието Мия бе се привела над кипяща колба в Залата на Истините. Отново бе получила разрешение от Паякоубийцата да остане навън след вечерния час. Деветата камбана беше ударила, но смарагдовата светлина, която се процеждаше през прозорците на залата изобщо не бе избледняла. Във въздуха се долавяше парфюмът на изгоряло благоухание и мъртъв плъх. Беше се вплел в косите й. Замъгляваше очите й.

Мия чу, че вратата се отваря.

Вдигна очи. Очакваше да види Паякоубийцата, но вместо суровата преподавателка по Истини, зърна яркосини очи. Светла кожа и изпъкнали скули. Момче повече красиво, отколкото просто хубаво.

Големите двойни врати се затвориха безшумно зад него.

Мия посегна към камата в ръкава си.

— Здравей, Тих.

Момчето, естествено, не каза нищо. Прекоси мълчешком залата и застана пред Мия и бълбукащото й приспособление. Наблюдаваше я през стъклениците, стиснал здраво устни.

Ръцете бяха зад гърба му.

Мия беше напрегната като мекверкска пружина. В тази стая бе убита Лоти. Господин Благ бе я предупредил, че Джесъмин и Диамо не са виновниците, макар да бяха очевидните заподозрени. Тих беше заловен да броди след деветата камбана, но никой така и не обясни какво точно е правел, когато са го открили. А и никой така и не бе узнал какво се случи с Приливен зов…

Мълчанието на момчето беше пълно; не само устните му, но цялото му същество. Той не издаваше шум, когато вървеше. Когато дишаше. Когато се движеше, дори тъканите на дрехите му бяха смълчани. А проклетите му ръце още се криеха зад гърба му.

— Не бива да си тук след вечерния час.

Тих само се усмихна.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Момчето наклони глава.

Бавно я разклати.

Господин Благ се сля с него зад гърба му, като внимателно го наблюдаваше. Всички мускули в тялото на Мия бяха се изопнали. Щом пръстите й потръпнаха, сенките около нея се размърдаха. Собствената й сянка започна да се огъва, изпълзя по пода, удължи се, почерня повече, отколкото трябваше. Тогава Тих измъкна ръце иззад гърба си и показа, че са празни.

Мия си отдъхна. Пусна ножа. Тих заговори на безсловесния език, на който бе ги научил Мишелов, а пръстите му показваха знаците толкова бързо, че тя не смогваше да ги проследи.

— помогна.

Мия се намръщи. Направи знаците на безсловесния малко по-неумело от момчето.

— с какво да ми помогнеш?

Момчето посочи бълбукащите смеси, шишенцата, охладителите и бурканите. Пак се усмихна. Мия си спомни гледката, когато го бичуваха. Беззъбите му венци, докато пищеше беззвучно. Ръцете й се раздвижиха по-бързо, очите й за миг не се отделяха от неговите.

— защо?

Тих се позабави. Лека бръчка загрози съвършеното му чело.

— наблюдавах, мястото ти не е тук.

Ред беше на Мия да се намръщи.

— какво означава това?

Ръцете на момчето се разклатиха във въздуха, а сръчните му пръсти извайваха думи от мълчанието.

— след бичуването само ти ме попита дали съм добре.

— никой друг не даваше пукната пара̀.

Тих поклати глава.

— мястото ти не е тук.

Мия погледна навъсено.

— а на теб?

Момчето кимна.

— грозен като всички останали.

Мия се обърка. Тръгна покрай кулите от бълбукащи стъкла и сладникавия мирис на смърт. Спря пред момчето, взе ръцете му и прошепна:

— Тих, за какво говориш? Ти изобщо не си грозен.

Той се засмя. Това беше първият звук, който го чуваше да издава. Неизползваните му гласни струни бяха атрофирали и смехът излезе повече като писукане. Той затисна уста с ръка и се сгърчи, но тя пак зърна за миг беззъбите венци зад добре оформените устни. Слабостта в очите му.

— ’Паст, какво се е случило с теб? — отрони тя.

Погледът му беше тревожен. Очите — като прегоряло небе.

— роб.

— Но ти нямаш белези. — Тя посочи лицето му. — Нямаше алхимични изгаряния и когато пристигна, сигурна съм.

Момчето поклати глава.

— те не ни загрозяваха.

— Те?

— развлекателен дом.

Стомахът на Мия изстина, докато момчето правеше знаците. Устата й се смрази. Веднага разбра за какво говори. Откъде идваше. Кой е бил притежателят му преди това и защо са избили всичките му зъби.

— О, Богиньо — изрече тя. — Толкова съжалявам, Тих.

— виждаш ли.

Устните на момчето се извиха в нещо, което навярно бе усмивка.

— мястото ти не е тук.

Той огледа стаята, врящата течност и мъртвите плъхове, плесента и ръждата във въздуха.

— но добротата ще пожъне доброта, дори в това поле.

Момчето бръкна в бричовете си и за миг Мия отново посегна към ръкава си. Мракът около тях потрепери. Но вместо някое скрито ножче, той извади оръфана тетрадка с черна кожена подвързия. Отвори на случайна страница. Мия видя бележки, написани с код — вариант на поредицата на Елбърти, смесена с лични изобретения. Разпозна почерка. Самия код.

— Това е тетрадката на Карлота — отрони тя.

Момчето кимна.

— Откъде я взе?

Момчето наклони глава.

— казах ти, наблюдавах.

Сърцето на Мия взе да бие по-бързо. Прелисти страниците, видя, че доста са опръскани със засъхнала кръв. Един от листовете към края беше напълно откъснат. Бавна ярост кипна под кожата й, но тя усети как я възпира. Нямаше смисъл да избухва без причина. Тих й предлагаше помощ. Сигурно е взел бележките на Карлота, без да я убива — той се придвижваше дебнешком из Църквата, откакто бе пристигнал. Може би е намерил тялото на Лоти преди Шахида. И все пак, най-простият отговор обикновено беше и верният.

— Тих… — прошепна тя бавно и предпазливо, — ти ли уби Лоти?

Момчето погледна надолу към сянката й. Нагоре към очите й.

— какво значение има?

Ръце — в юмруци. Червена мъгла пред очите й. Ледена стомана до кожата й.

— Има значение, защото тя беше моя приятелка! — изсъска Мия.

Момчето поклати глава. Тих изглеждаше почти натъжен.

— ти имаш един приятел в тези зали. не карлота. нито трик или ашлин. не съм и аз.

Тих се взираше в нея, без да мига. Той не й беше съюзник, осъзна тя. Това не беше знак на уважение или символ на неохотното другарство от това, о, тъй странно момче. Изплатен дълг. Доброта за добротата. Дори в поле като това. И макар че пръстите на Тих не бяха се поместили, думите ясно изплуваха пред очите й.

Вземи го или го остави.

Мия взе тетрадката от ръцете му. Тих наведе глава в поклон, едва забележимо и перчемът падна в безумните му сини очи. После се завъртя на пети и излезе от залата безшумно като слънчев лъч върху студения каменен под. Стигна двойните врати, бутна ги с ръка, но гласът на Мия го спря насред крачката му.

— Тих.

Момчето се обърна. В очакване.

— Защо не използваш записките? Не искаш ли да излезеш първи в залата?

Тих наклони глава. Усмихна й се многозначително.

И без шепот излезе.

 

 

Трябваха й часове, за да разбие кода на Карлота. Още толкова — да сглоби парченцата от написаното. Липсващата страница беше загадка, но накрая се оказа, че не е от значение. Хрумна й, че Тих й пробутва същата хитрост, която тя бе устроила на Диамо. Но беше близо до отговора и го усещаше, и сред подредено изписаните мисли на Карлота, откри липсващото парче — ключът, който беше й убягвал.

Беше сигурна.

Мия дестилира разтвора в три стъклени шишенца. Две от тях даде на два тлъсти черни плъха, а третото запази за себе си. Десет часа след това косматите й другарчета похъркваха в клетките си, когато Паякоубийцата влезе и я завари да седи сред палатите от лъскави стъкълца.

— Дошла си рано, чирак — рече Шахид Паякоубийцата. — Или пък късно?

В отговор момичето вдигна шишенцето, пълно с мътна течност. Паякоубийцата прекоси стаята, а нефритенозелените й поли изшумоляха. Тя отметна солните кичури от раменете си, погледна стъклото в ръката на Мия. Черните й, слепени от червилото устни се извиха в любопитна усмивка.

— Какво е това?

— Отговор на невъзможното.

— Сигурна ли си?

Мия погледна в краката си. Господин Благ се спотайваше в сянката й. Без капка съмнение знаеше, че дори той да не е до нея в този момент, тя пак няма да се страхува.

Погледна я и се усмихна.

— Има само един начин да се уверим, Шахид.

 

 

Обявлението беше направено на закуската. Типично за Паякоубийцата, фанфари нямаше, нямаше и похвали. Тя изчака, докато Духовенството и чираците се съберат, отиде тихо при Мия и закачи брошката на гърдите й. Беше малка, изработена от желязно дърво и излъскана до черен блясък.

Вълкопаяк.

Сред чираците се надигна шепот. Паякоубийцата се наведе и остави черен отпечатък от устните си върху челото й.

— Благословията ми.

И това беше всичко.

Аш се ухили, протегна пръстите си към Мия, а тя ги докосна с усмивка. Но тозчас осъзна, че е било глупаво да се остави да я пипне и демонстративно започна да проверява всичките си джобове, уверявайки се, че брошката на Паякоубийцата още стои на гърдите й. Ашлин завъртя очи, засмя се и без да каже нищо, се върна към закуската си. Мия погледна надолу по масата и видя, че Джесъмин я зяпа с неприкрита омраза.

— Така — Шахид Мишелов се надигна от масата на Духовенството. — Щом Паякоубийцата е решила да връчи даровете си, защо и ние да не сторим същото? — Той се обърна към Аалеа с обичайната си самоуверена усмивка. — Красотата е с предимство пред възрастта, Шахид.

Аалеа отказа с леко поклащане на главата.

— Чираците имат още една вечер, в която да надават ухо в Гроба. Ще дам наградата си утре.

— Както желаеш — Мишелов се поклони. — Чувствам увереност, че в моето състезание няма чирак, който да изпревари водача в изкуството на Джобовете. Ако няма възражения сред участниците.

Ашлин се облегна на стола си и се усмихна като лисица, откраднала ключовете за кокошарника на фермера и в добавка целомъдрения пояс на дъщеря му. Другите чираци се намръщиха над закуската, но Мишелов казваше истината. От един поглед към таблото се виждаше, че Аш води Тих с деветдесет точки, а друг наблизо нямаше. Състезанието бе приключило.

— Чирак Ашлин — подхвана Мишелов. — Приеми поздравленията ми за най-дръзките кражби в тези зали, откакто бях взет да чиракувам в…

Гласът на Шахида замлъкна, когато Тих се надигна от мястото си.

— Чирак? — Мишелов се намръщи.

Тих прекоси безмълвно Небесния олтар. Спря пред Шахида, бръкна в джоба си и с лек поклон поднесе отворената си длан към мъжа. Мия и другите се надигнаха от местата си и протегнаха шии да видят какво държи момчето. Мия зърна нещо черно и лъскаво. Сребърна верижка.

— Зъбите на Гърлото — отрони тя, щом позна предмета в ръката му.

— Не може да бъде… — изсъска Аш.

Тих държеше обсидиановия ключ на Почитаната майка.

Как, в името на Гърлото, бе го откраднал, без тя да разбере?

Мия погледна към масата на Духовенството. Очите на Друсила бяха се разширили при гледката на ключа в дланта на Тих и тя вдигна ръка към гърдите си. Опипа между гънките на робата си. Но след миг устните й се извиха в усмивка.

— Драги Мишелов, боя се, че ви лъжат. Лисица в момчешки одежди, а?

Почитаната майка вдигна ръка. Между показалеца и палеца й увисна лъскав обсидианов ключ, който се завъртя на сребърната си верижка.

— Знаех си — въздъхна Аш. — Няма как да откраднеш това нещо…

— Аха — Мишелов се поклони с усмивка на Тих. — Хитра уловка, чирак. Но боя се, че тук не даваме точки за измами. Мишелов приема само оригиналните предмети и нищо друго.

Тих се усмихна. Сложи ключа в ръката на Мишелов и безшумно отиде до масата на Духовниците. Устните на Аалеа се бяха извили в потайна усмивка, дори Солис и Паякоубийцата изглеждаха развеселени. Светлокожото момче спря пред Майка Друсила, протегна едната си ръка, а с другата направи знак на безсловесния.

— може ли?

Друсила леко се намръщи, но склони и му подаде ключа. Без да се церемони, Тих го пусна в краката си и го стъпка с ботуша. Вдигна тока си и посочи пода като някой уличен мошеник, който играе на тука има, тука няма. Мия видя, че ключът е стрит на прах.

— Син на пачавра — прошепна Аш.

— Глина… — изрече Мия.

Учудване по лицето на Майката. По това на Мишелов. По лицата на всички чираци. Не стига, че Тих бе откраднал ключа на Друсила от врата й, ами го беше заменил с толкова съвършен фалшификат, че старицата не бе забелязала.

Тишината увисна в залата като мъгла. Момчето коленичи, вдигна сребърната верижка от пода и я постави в ръката на Друсила. Обърна се към Аш, усмихна се, сложи ръка на гърдите си и се поклони. Мия погледна към нея, почти очаквайки момичето да измъкне нож и да пререже гърлото му. Ала тя приличаше на човек, комуто бяха разпорили корема с касапска кука. Сви се на стола с тревога в очите и погледна брат си. Осрик, който, откакто изгуби Песните от Трик, бродеше из планината като призрак, я погледна също толкова съсипан.

Останалите чираци бяха изпълнени със страхопочитание пред демонстрацията на Тих. Мишелов започна да ръкопляска, после Шахид Аалеа и Паякоубийцата. Солис и дори Почитаната майка. Мишелов отиде до таблото, добави още сто точки към тези на момчето и го сложи на първото място. И като погледна Аш и сви рамене — момичето беше тъй бледо, че Мия се уплаши да не припадне, — Шахидът закачи знака за неговото покровителство на ризата на Тих. Малка брошка от желязно дърво, нещо свито на кравайче, което гледаше с лъскави черни очи.

Мишка.

— Пръв в Джобовете, чирак — обяви Мишелов. — Браво!

Ето защо не са му трябвали бележките на Лоти. Вече е притежавал ключа на Друсила.

Мия вдигна ръце и също започна да ръкопляска. Но щом погледна Ашлин, ръцете й застинаха. Посвещението в редиците на остриетата бе толкова важно за момичето, колкото и за нея. Баща им от години бе обучавал Аш и брат й. Някогашно острие на Църквата, той бе желал единствено децата му да го заместят, след като е бил осакатен в името на Майката. Представи си трудностите им. Представи си желанието им саможертвата на баща им — ръката, държаща меча, окото му, Богиньо, дори мъжеството му — да не е отишла напразно.

А сега, никой от тях нямаше шансове изобщо да бъде посветен.

 

 

— Този див козел, проклето магаре, гадна свиня — проклинаше Аш.

Момичето крачеше напред-назад в стаята на Мия, а тя самата бе се сгушила между възглавниците. Една от последните цигари стоеше на устните й, накъсани спирали пушек с карамфилов аромат се виеха нагоре. Последното от краденото златнопиво стоеше недокоснато в две чаши на нощната й масичка.

— ’Паст, как е успял? — попита Аш.

— Не знам — Мия сви рамене. — Той е умен. По-умен, отколкото всички си мислят. Чудя се дали не се е оставил нарочно да го заловят след деветата камбана.

Аш се обърна да погледне момичето в леглото.

— Мислиш, че нарочно се е оставил да го бичуват?

— Може би. За да си помислим, че е наивник.

— Е, успял е.

Мия издиша сивия дим от дробовете си.

— Така е.

— А сега с мен е свършено. — Аш се намръщи и пак закрачи. — Изпитанието на Мишелов ми беше вързано в кърпа. А ето че го загубих! Лорд Касий ще се върне след два дни за посвещението. Ти ще пиеш млякото на Майката на банкета с другите остриета, а мен ще ме тикнат с останалата плява при ръцете. Стига преди това да не ме скъсат окончателно и да ме поднесат в дар на Майката.

Мия дръпна от пуретата си, присви очи срещу дима.

— Тогава най-добре е цяла вечер да оплакваш участта си.

Аш се извърна със смразяващ поглед.

— Приемам искрено съчувствието ти, Корвере. Моите благодарности.

— По дяволите съчувствието — усмихна се Мия. — Идваш при мен, получаваш решения.

Аш размаха ръце във въздуха.

— Ами решавай тогава.

— Аалеа все още не е дала своята благословия, Аш.

— И какъв шанс имам там?

— Ако продължаваш да търкаш пода, никакъв. Ако отидеш в Гроба и научиш нещо особено сочно…

— Игла в купа сено.

— По-добре да търсиш игла, отколкото да седиш тук и да отправяш молитви, нали?

Аш тикна в устата си върха на една от бойните си плитки и взе да го дъвче замислена.

— Аз ще дойда с теб — предложи Мия.

Ашлин вдигна очи.

— Гледаш да избягаш от Трики, нали?

— Това няма нищо общо с Трик.

— Сигурна съм.

Мия направи знака с кокалчетата. Гаврътна наведнъж уискито.

— Хайде, да тръгваме.

Аш направи физиономия и поклати глава.

— Мисля, че е най-добре да отида сама.

— Два чифта уши са по-добри от един.

— Да — сви рамене Аш. — И ти благодаря и прочие. Само че… не е редно. Ако не успея сама, може би изобщо не заслужавам да бъда тук.

Мия кимна. Колкото и да го криеше зад шеги и усмивки, приятелката й имаше достойнство. Гордееше се с уменията си. С баща си и с наследството му. И затова не искаше да бъде посветена с помощта на друг. И тъй, тя се надигна от леглото и прегърна здраво Аш.

— Богинята да бъде с теб! Пази се.

Аш я стисна толкова силно за гърба, че Мия сгърчи лице.

— След онзи номер с Диамо народът тук реши, че си безмилостна кучка. Но аз знам, че не си. Отвътре си добър човек, Корвере.

Мия целуна Аш по бузата и се усмихна.

— Не казвай на никого. Трябва да поддържам репутацията си.

— Говоря сериозно. Понякога се чудя какво, в името на ’паст, търсиш на това място, Мия.

— Ти откога се обръщаш към мен с „Мия“?

— Не се шегувам. Трябва да бъдеш сигурна.

— За кое?

Аш се вгледа в очите й. От усмивката й нямаше следа.

— Дали наистина искаш да бъдеш тук утре вечер.

— Че къде другаде да бъда?

Аш се канеше да каже още нещо, но погледът й се втвърди и тя се възпря. Забави се още миг с ръце върху кръста на Мия. Но сетне я пусна, измъкна се през вратата и изчезна надолу по коридора, за да открие Говорител Адонай. Мия затвори след нея и отново си легна. Постепенно цигарата догоря в ръката й.

За какво беше намекнала Аш? Нали за това бе се трудила. Това беше искала. През всичките години, разстояния, борби. Нещата, които бе сторила, за да се добере дотук, животите, които бе отнела по кървавия си път. От ръцете й капеше кръв. А сега само крачка я делеше от посвещението.

Една крачка по-близо до гърлото на Ремус.

Сърцето на Дуомо.

Главата на Скайва.

Те щяха да оправдаят всичко, нали?

Нали?

Черна фигура се примъкна в краката й. Прошепна като вятъра през зимните дървета.

-утре…

Мия кимна.

Утре.