Джей Кристоф
Нивганощ (34)

32.
Кръв

Бяха измили кървищата в баните на Свинекланицата, но още усещаше миризмата по кожата си.

Вървеше бавно по улиците на Божигроб с Меркурио, който накуцваше до нея, без нито единият да проговори. Утешаваше се, че старецът е дошъл да я прибере, че е разговарял с Почитаната майка от нейно име. Няколко дни далеч от Църквата щяха да избистрят главата й, бе казал той. Ще й се отразят добре. Ще помисли за избора, който стои пред нея.

Живот като ръка. Живот на слугиня.

Възпря мислите си навреме, навъси се мрачно. В това нямаше нищо срамно. Наев беше ръка и държеше главата си високо вдигната. Жената носеше тежък товар, какъвто Мия не бе и сънувала, но пак вървеше изправена. Може би нямаше да бъде толкова зле. Да минава през Шепотната пустош, надолу към Южен Ашках. Да открива красота в кътчета на света, които никога не бе виждала.

Но какво ще стане със Скайва? Дуомо? Ремус?

Може ли да изживее живота си, като знае, че родът й ще остане неотмъстен?

Люти ветрове бушуваха откъм залива, мразовити и виещи. Зимата беше връхлетяла Гроба, бурите не спираха да се вихрят на хоризонта, забулваха светлината на Саан в мокра, кална сивота и задушаваха синьото сияние на Сааи, докато слънцето се мъчеше да се надигне от края на света. Но и така тук беше твърде светло. Ослепително, след месеците в почти пълен мрак. Песента на хора бе заменена от глъчката и оживлението по градските улици, виковете на глашатаите и грохотът на катедралните камбани. Това не й харесваше.

Тук вече не се чувствам у дома.

Момичето и старецът се прибраха в магазинчето му и звънчето пропя над вратата. Мия си спомни първия път, когато влезе в него. Денят, след като баща й се залюля мъртъв. Меркурио я доведе тук, взе я под крилото си. Може би тя беше последният му чирак.

Шест години й отдели. А тя как се отплати?

С провал.

Старецът закуца към кухнята, бастунът му тракаше по дъсчения под.

— Съжалявам, Меркурио.

Той се обърна към нея. Видя бликналите в очите й сълзи.

— Разочаровах те. И себе си също. Съжалявам.

Старецът поклати глава. Но не й каза, че това не е вярно.

— Искаш ли чай? — предложи накрая. — Ще го донеса в стаята ти.

— Не. Благодаря.

Той кимна. Изсули палтото си. Запали пурета и влезе в кухнята.

Горе в стаята продължи да го чува как тропа насам-натам. Гневът му ехтеше в мелодията на тракащите гърнета и дрънчащите тигани. Захвърли кожената чанта на старото си легло и се тръшна отгоре му. Преди не бе забелязвала, но вече й беше възмалко. Като тази стая.

Като този живот.

— а сега какво ще правим?

Тя погледна прозрачната тъмнина, кацнала на върха на крива купчина исторически книги.

Ако можех да видя очите му. И там ли щеше да ме посрещне разочарование?

— Не знам — въздъхна Мия. — Ще спя. Ще спя сто години.

Тя разхлаби връзките на кожената чанта и извади старото си оръфано копие на „Теории за Гърлото“. Погали любещо корицата на „Алхимични истини“. После се тръшна с тетрадката на Лоти. Замисли се за Тих и как ли я кара. Аш. Трик. Сигурно се приготвяха за церемонията по посвещението. Вечеря в Небесния олтар с лорд Касий и Духовенството. После долу в Залата за поклонение с безименните гробове на умрелите, за да пият Млякото на Майката и да бъдат приети в редиците на остриетата.

Започна да прелиства страниците на тетрадката на Лоти. Усмихна се при спомена за приятелката си. Но усмивката й посърна, като стигна до мястото, където момичето бе работило, когато са го убили. Посред писаното имаше кръв, попила в листовете отдолу.

Кръв.

Попила…

— Кое да обясня, Почитана майко?

— Това.

Друсила взе чаршафа и го вдигна пред лицето на Мия. Там, попило в тъканта, Мия видя да аленее малко засъхнало петно.

Момичето примигна срещу петното от кръв, бръчката помрачи погледа му.

— Не можеш да кажеш къде си била снощи, а кръвта на жертвата беше открита по твоите постели — факт, който ти самата не можеш да обясниш. Карлота идвала ли е в стаята ти?

— Не, но…

— Не може да бъде — изрече тя.

— кое не може да бъде?

Мия погледна не-котката. Потърси думи. Запъна се над мисълта зад тях. Стана от леглото, прелисти тетрадката на Лоти до края. Обратно към липсващата страница. Взе да търси по писалището си, намери парче въглен, потърка леко по празната страница след липсващата част. И там, в оцветеното в черно поле, видя съвсем лек отпечатък. Почерка на Лоти, нейният личен шифър, алхимични символи.

— какво пра…

— Тихо. Дай ми минутка.

Прегледа намръщено страниците, примигна срещу смътния ръкопис. Знаците едва се четяха. Не можеше да бъде сигурна, но…

— Това ми прилича на рецепта за Несвяст…

— успокоителното?

Тя кимна, докато разгръщаше копието на „Алхимични истини“.

— Но тази доза е твърде голяма… — поклати глава. — Стига за десетина души поне. Защо, в името на ’паст, Лоти ще…

Карлота се усмихна доволно, отиде при Осрик и му заговори на ухо, като размаха тетрадката си. Оз се усмихна, докосна я по ръката. Мия изви вежди към Аш.

— Те са се сдушили. Преди няколко дни ги видях да учат заедно. А по Истини все ги слагат да работят в двойка.

— Но в това няма логика — прошепна тя.

— това чувство бързо ми става познато…

Мия стана от столчето с тетрадката на Лоти в ръка. Тъкмо се канеше да слезе при Меркурио, когато чу нова суматоха в кухнята. По-черна ругатня не бе излизала от устата на стария човек. Нов низ от оглушителни трясъци. Моментът май не беше подходящ да го занимава с безумни теории. Сигурно щеше да откъсне главата й.

Тя пак напъха тетрадката в чантата си. Беше се намръщила толкова силно, че главата я заболя.

Но ако е права…

Сигурно греша.

— Трябва да се върна в Църквата.

— толкова скоро?

— Трябва да говоря с Почитаната майка.

— тя няма ли да е заета с церемонията по посвещението?

Мия вече седеше на парапета на прозореца и вятърът виеше през отвореното стъкло.

— Идваш ли?

Не-котката въздъхна.

— както кажеш…

Мия забърза през пазара на Малкия Лийс, по трескавите улички на Долната земя, пробивайки си път в навалицата към Залива на касапите. Бурята всеки миг щеше да връхлети Божигроб, гръмотевици и светкавици се гонеха по небето, а океанът бе потъмнял като стомана. Миризмата от отпадъците и от канализацията прииждаше заедно със солта от дълбоките води и Мия вървеше с приведени рамене, забола надолу глава. Черният бретон се вееше по лицето й и тя дръпна надолу качулката срещу студа.

В пристанището кипеше оживление.

Повече от нормалното в това мрачно време.

Когато наближи Свинекланицата, забеляза няколко очебийно едри мъже да се въртят пред входа. Не се шегуваха и не приказваха като моряци или търговци. Не хвърляха празни заплахи. Изгледаха я намръщено, но тя им се усмихна миловидно със сведена глава и ги подмина. Огледа ги с крайчеца на окото.

Всичките бяха едри. Облечени като обикновени хора, но добре сложени до последния. И свела очи, тя забеляза, че носят военни ботуши.

’Паст, какво става тук?

Зави зад ъгъла, а умът й препускаше. Наметна върху раменете си плаща от сенки, улови се за отливната тръба отстрани на Свинекланицата и се изкачи по стената, пъргава като маймунка. На покрива освободи две керемиди, като пъхна камата си между тях. Скочи в дупката, изпълзя по гредите и свали наметалото, за да види какво става в кланицата.

От Бекона и синовете му нямаше и следа. Нямаше ги и обичайните касапи, които колеха прасетата. Но всеки изход беше заварден от същите онези широкоплещести господа, както и площадката към кървавия басейн. И там, между тях, със стаен дъх и свито сърце, тя го видя.

Две години бяха минали, откакто се сражава срещу него на стълбището пред Basilica Grande. Шест години, откакто бе го видяла отблизо, в деня, когато отне титлата на баща й и заграби земите на семейството им. Ала пак щеше да го познае навсякъде. Най-едрия мъж, когото бе виждала. Добре поддържана брада опасваше вълчите му черти, а в очите му проблясваше животинска хитрост. Както всички, и той беше облечен като простолюдието. Не се виждаха бялата броня, червеното наметало, нито мечът от слънчева стомана. Но тя го позна. От устата й покапа омраза, когато прошепна:

— Ремус…

Огледа Свинекланицата. Мъже с ръце, създадени за мечове, с крака носещи войнишки ботуши. Отлично разбра кои са.

— луминати…

— Дошли са тук заради кървавия басейн. — Пое си дъх, като още не вярваше на очите си. — Готвят се да нападнат Църквата.

— адонай никога няма да ги преведе…

— Освен ако се е съюзил с тях — прошепна Мия. — Или някой го принуди.

— като е влязъл небрежно в леговището на най-смъртоносните убийци в републиката? точно тази вечер? самият лорд касий ще бъде там…

— Може би това е целта.

Джустикус Ремус заговори един от центурионите и огледа с присвити очи батареята си.

— Всичко ли е готово? — попита той.

— Да, джустикус. — Високият, здрав мъж отвърна с поздрав — юмрук до гърдите. — Кланицата бе превзета без инциденти. Еретиците, които живееха отдолу, са арестувани или убити.

Джустикусът кимна, обърна се към мъжа до него. Посивял ветеран с превръзка на окото, когото Мия разпозна.

— Центурион Алберий, Втора кохорта ще влезе първа през портала и ще заварди изходната зона. Подгответе хората си. Нападението започва след пет минути.

Убиецът на кутрета удари по гърдите си.

— На Вашите заповеди, джустикус.

Мъжът се обърна към хората си и изрева:

— Втора кохорта, строй се!

Луминатите се построиха в прави редици с военна прецизност, мълчешком и с мрачни лица. Носеха дървени сопи и щитове, няколко меча от гробнакост. Мия беше благодарна, че никой от тях не бе взел слънчевата стомана със себе си — няколкостотин луминати, въоръжени с горящи мечове насреща й, бяха малко по-страшни от няколкостотин с големи тояги.

Но само малко.

Ремус се обърна към секундуса си и каза отмерено:

— Центурион Максис. Трета кохорта ще държи фронта тук, докато се върнем с окованите еретици и техните господари. Първа кохорта ще нахлуе с мен в Небесния олтар.

Стомахът на Мия кипна, щом спомена Небесния олтар. Ремус познаваше Планината. Това означаваше, че познава разположението й, функционирането й. Как другояче един луминат е могъл да научи това, ако сред членовете на Църквата е нямало предател?

Ала Друсила бе подложила на изпитание всички! Всеки чирак в стадото би предпочел да умре, вместо да издаде местоположението на Свинекланицата. Кой би изтърпял мъченията и обещанието за смърт в ръцете на изповедниците на Друсила само за да продаде след това Църквата на луминатите?

Някой, който е знаел, че изповедите на Майката са само тест…

Просветлението изигра ужасна жига в корема на Мия.

Ашлин сви рамене и натъпка отново устата си.

— Затва штъм ти ас.

— какво?

Момичето преглътна, облиза устни.

— Казах, че затова ще съм ти аз. Татко ни разказа всичко за това място. Тоест всичко, което знаеше.

— Бащата на Аш и Оз…

— той какво?

— Аш ми каза, че е отгледал децата си, за да го сменят.

Тя погледна сянката, стаена до нея.

— Ами ако ги е възпитал да отмъстят за него?

— да нападнат лорда здрачин на най-изкусните убийци в царството на вечния мрак? с няколкостотин мъже? късмет, скъпи джустикус…

— Няма да му трябва късмет — прошепна Мия. — Несвяст, не виждаш ли? Дозите в тетрадката на Карлота стигат да приспят дузини. Ако Ашлин и Оз го сипят в ястията за посвещението, Касий ще се тръшне като всички други, здрачин или не.

— но трик ще присъства на угощението. той ще надуши отровата…

Сърцето на Мия прескочи. Стомахът й се вледени.

— ’Паст и кръв…

Тя скочи от гредите, преди Господин Благ да успее да прошепне. Падна на площадката, загърната отново с плаща от сенки; едно черно петно до стените на Свинекланицата. Втората кохорта маршируваше под строй към платформата, зад тях вървеше Ремус и неговия примус. Мъжете слязоха стройно по стълбите до кървавия басейн в колона по двама.

Мия се прокрадна зад тях, скрита под наметалото, а светът наоколо бе мъглив и неясен. Алхимичните лампи осейваха витото стълбище и тя последва светлината им до търбуха на Свинекланицата. Във въздуха тежеше хлъзгавият дъх на кръв. До слуха й стигна плискане, пенене, бълбукане. Придвижи се безшумно, пипнешком покрай стената и редиците чакащи войници пред кървавия басейн. Магическите знаци по камъка бучаха слабо, силата пееше, докато центурион Алберий лаеше заповедите си. Нито един от тях не бе виждал ашкахската кървава магия, но трябва да им се признае — всички луминати нагазиха в басейна на Адонай, както бе им наредено. Затваряха очи, изричаха молитвите си и чрез вълната от ашкахска магия изчезваха един по един.

Всички очи бяха вперени във водовъртежа. В грозните знаци, надраскани с кървища по стените. Мия си помисли да изчака, докато Втората кохорта премине оттатък. Все щеше да й се отвори възможност да убие Ремус. Но си спомни Трик. Отровата. Пира. Ако Ашлин и Осрик бяха предали Църквата, имаха всички основания да го убият и тази мисъл я изпълни със страх, който дори Господин Благ не можеше да погълне.

Черна майко, толкова сляпа съм била…

Кръвта се въртеше и надигаше. Повличаше в потока войник след войник. Мия не можеше да си представи Адонай да се обърне срещу Църквата; принудили са го насила. Тъй или иначе, тя трябваше да узнае какво става. Ремус можеше да почака. Отмъщението можеше да почака.

Хората, които обичаше, бяха по-важни.

Тя се прокрадна покрай стената на кървавата стая, влезе до кръста в противната топлина. Нямаше представа дали двама души могат едновременно да минат Пътеката, но знаеше, че кръвта на Адонай е смесена с тази тук и той ще я почувства заедно с войника, който нагази до нея.

Дали Адонай ще познае, че тя е приятел? Дали изобщо ще може да…

Кръвта се надигна. Подът под краката й пропадна. Течението я засмука надолу, надолу с кръв в устата, завъртя я, обръщаше я. Гигантското сърце туптеше в мрака. Ужасното течение заплашваше да я тегли вечно надолу. Изплува нагоре към светлината. Гърдите й щяха да се пръснат. Сърцето й тупкаше тежко. И накрая, накрая…

Усети камъка под нозете си. Изправи се бавно, подаде глава над повърхността, от очите й капеше кръв. Легионерът на луминатите изскочи от струята до нея, взе да плюе и да кашля, а другарите му го издърпаха и го сложиха на крака. Мъжете в стаята бяха оцветени от глава до пети в алено, а на всяко лице се четеше тих ужас. Лесно бе да се разбере защо щяха да вземат Църквата за ерес. А Скайва и Дуомо лесно щяха да ги продадат като врагове.

Отвън аз щях да си помисля същото за нас.

Мия примигна, обърса кръвта от очите си.

За нас.

Все тъй загърната с наметалото от сенки, тя остана под повърхността, като вдигаше главата си само колкото да диша. Както винаги, Адонай бе коленичил в началото на басейна. До него стояха дузина подгизнали в кръв луминати със сопи в ръце. Сърцето на Мия затупка, когато зърна фигура с изваяна усмивка и руса коса на иглички, облечена с черни кожени дрехи.

Осрик…

Момчето бе коленичило на камъка с дълъг, злобно назъбен нож в ръка. В краката му имаше още една фигура, гола, без традиционните черни одежди. Сгърчена и жалка, с цепната и гнила кожа, вързана като свиня пред заколение. Ръцете й бяха стегнати с въже, пръстите й — счупени до един, розовите очи — затворени. Но ритмичното повдигане на грубите й гърди подсказваше, че Тъкачката не е мъртва. Заплахата от острието на Осрик на гърлото на Мариел караше Адонай да върши тази лудост, не предателството.

Той е с нас. Това поне е нещо…

Мислите на Мия бушуваха, за да наместят пъзела в главата й.

Макар вината да я разяждаше, да я гризеше с болката на безкрайните ами ако, нямаше смисъл да тича нагоре по стълбите — каквото и да бе се разиграло в Небесния олтар, вече беше късно. Добре че отровата, която използваха, беше Несвяст — никой нямаше да умре на място. Луминатите явно искаха пленници. Мъчения. Разпити. Публични екзекуции. По този път щеше да мине цялата йерархия на Червената църква. В този миг обаче лорд Касий и Духовенството бяха далеч от смъртта.

Адонай напяваше над кипналия басейн. Можеше да го убие, осъзна тя. Да му пререже гърлото на място, да отреже войниците в планината, да остави другите отвън. Но това щеше да затвори и нея тук и да сложи край на най-ценното преимущество в арсенала на Червената църква. Без кървавия път, Църквата щеше да бъде унищожена, а параклисите й — изолирани.

Но трябва ли това да я възпира?

Нима животът на Трик и Наев не струва такава загуба?

Под кръвта тя бръкна в ръкава си и извади камата от гробнакост. Адонай застина, погледна към нея.

Той знае, че съм тук.

Мъжът извърна пак очи към басейна и продължи да напява и да превежда нови и нови плюещи, ужасени луминати. Ала Мия можеше да се закълне, че го видя как поклаща глава. И с невидим жест на безсловесния, Говорител Адонай й показа какво мисли.

Не опитвай.

Това сложи точка. Нямаше как да се промъкне зад жертвата, а ако Адонай бе решен да се бори срещу нея, можеше да я издаде в мига, в който тръгнеше към него. Верен на нрава си, Говорител Адонай ценеше своята кожа и тази на сестра си повече от всичко друго между тези стени.

Добре тогава. Това отпада.

Мия клекна в кръвта и пред очите й още десетки легионери преминаха по пътеката. Когато Втората кохорта се събра, общо сто човека, центурион Алберий им нареди да се пръснат по цялото ниво. Да завардят стълбищата, вратите, коридорите. Щом хората му се раздвижиха, центурионът се обърна към един по-младите си войници.

— Докладвай на джустикуса, че всичко е обезопасено.

Под засъхващата кръв Мия видя как младежът пребледня при мисълта да влезе отново в противния басейн. Но въпреки това нагази в него и изчезна по течението. Мия обърна поглед към Адонай. Все още стискаше камата от гробнакост. Това беше последният й шанс да отреже плацдарма. Ако Говорител Адонай умре преди Първата кохорта да е преминала…

Кръвта наоколо й се надигна, подводното течение засмука петите й. Тя залитна, хвана се за хлъзгавия мрамор по ръба на басейна. Адонай пак поклати глава, едва-едва.

Не опитвай.

Мия скръцна със зъби. Въздъхна. Първата кохорта премина пътя до Планината, изплува в басейна с ококорени очи и останали без дъх. Човек след човек, минута след минута, те кашляха и плюеха, а другарите им ги издърпваха от кръвта. А накрая оттам излезе мъжът, когото Мия шест дълги години бе мечтала да убие. Той махна с ръка на войниците, които поискаха да му помогнат, излезе от басейна и от него върху камъка рукна обилна кръв. Тъмночервена, съсирена в брадата му, тя се стичаше по гърба му. Рамене, широки като самата планина. Ръце в юмруци.

Джустикусът на Айтриянския сенат се извиси над Говорител Адонай, извил уста с отвращение.

— Безбожие — изръмжа той. — Безбожие и ерес.

Адонай замълча и погледна в очите джустикуса, без да трепне. С лека усмивка на красивите си устни. Ремус избърса кръвта от лицето си, обърна се към втория след него, докато адютантът му върза хубавата броня от гробнакост.

— Центурион, докладвай.

— Нивото е наше, джустикус. Първа и Втора кохорта са налице.

— Добре. — Той посочи Адонай. — Вържи този изменник здраво.

Войниците излязоха напред с въже, напоено с кръв. Те блъснаха Адонай на пода и вързаха ръцете и краката му като теле, което чака да го заколят. В устата му натикаха парцал, с друг вързаха очите му. Един от войниците го изрита с ботуша си за всеки случай, но Ремус го спря с вдигната ръка.

Джустикусът погледна Осрик и с груб тон рече:

— Какво става с Духовенството?

— Ашлин си знае работата. Когато пристигнете в Небесния олтар, ще бъдат вързани като свине за Великия десятък. Не се бойте.

— Стой тук, докато се върнем с прословутия Господар на остриетата и безбожното му стадо. — Той посочи Адонай. — Ако еретикът само шавне, тъй че да те разсърди, започни да режеш части от сестра му, докато се поправи.

Осрик кимна. Говорител Адонай се изопна при заплахата, но остана неподвижен.

Напълно въоръжен, Ремус огледа хората си, мрачен и подгизнал от кръв. От кръста си извади дълъг и красиво резбован меч от гробнакост. Мия присви очи и го позна — беше висял на стената в кабинета на баща й заедно с колекцията му от карти.

Колко още може да отнеме от мен този човек?

— Праведни братя, тази вечер ще нанесем удар срещу едно светотатство, което от много години петни славната ни република. Духовниците от безбожната църква трябва да бъдат върнати живи за разпита в Божигроб. Но всички други проклети поклонници на Нощта, които срещнете между тези стени, да бъдат избити безмилостно. Ние сме дясната ръка на Аа и тази вечер ще накараме този дом на ереста да коленичи.

Джустикусът вдигна до челото крадения си меч и сведе глава. Стоте легионери в помещението направиха същото, а устните им се раздвижиха едновременно:

— Чуй ме, Аа. Чуй ме, Отче. Твоят пламък — моето сърце. Светлината ти — моята душа. В твое име, за твоята прослава и твоята справедливост вървя. Сияй над мен.

Ремус вдигна глава. Погледна хората си. Кимна.

— Тръгваме.