Джей Кристоф
Нивганощ (8)

6.
Прах

Когато Мия беше на пет, нейната майка й подари кутия пъзел.

Беше дървен куб с местещи се лица, които, щом се наредяха правилно, разкриваха истинската изненада вътре. Най-хубавият подарък за Великия десятък^[1], който помнеше да е получавала.

Ала по онова време той й се стори жесток. Докато всички други реброродени деца си играеха с новите кукли и дървени мечове, тя се мъчеше с проклетата кутия, която просто отказваше да се отвори. Тресна я в стената, но напразно. Оплака се на баща си, че не е честно, а той само се усмихна. А когато отиде при доня Корвере и поиска да знае защо не й е подарила красива панделка за косата или нова рокля вместо това проклето нещо, майка й коленичи и погледна дъщеря си в очите.

— Умът ще ти служи по-добре от всяка дрънкулка под слънцата — каза тя. — Той е оръжие, Мия. И като всяко оръжие, трябва да се упражнява, за да го владееш добре.

— Но, мамо…

— Не, Мия Корвере. Човек се ражда с красотата, но мозъкът трябва да си го заслужиш.

И тъй, Мия взе кутията и седна с нея. Мръщи й се. Гледа я вторачено, докато започна да я сънува. Въртеше я, обръщаше я и я проклинаше с всички ругатни, дето бе чувала от баща си. Но след два месеца на гняв завъртя последното парче и чу прекрасен звук.

Щрак.

Капакът се отвори и вътре намери брошка — врана с мънички кехлибарени очи. Печатът на фамилията. Враната на Корвере. На следващия ден си я забоде на закуска. Майка й се усмихна, без да каже дума. Мия запази кутията. От всички пъзели, които родителите й бяха подарявали на Десятъците по-сетне, този си остана любимият й. След бащината екзекуция и ареста на майка й, тя остави кутията и нещо от момиченцето, което я обичаше.

Но брошката взе със себе си. Нея и дарбата да решава загадки.

Събуди се под купчина смет в самотна уличка, някъде из покрайнините на Божигроб. Докато чистеше съня от очите си, стомахът й изкъркори. Знаеше, че хората на консула още я преследват и ако той научи, че не са успели да я хванат, ще прати още. Без приятели. Без пари. Без храна.

Тялото я болеше, беше самичка, уплашена. Липсваше й майка й. Малкият Йонен, невръстното й братче, също. Мекото й легло, топлите дрешки, котето й. Споменът за прекършеното му телце на пода насълзи очите й. Мисълта за мъжа, който бе го убил, изпълни сърцето й с омраза.

— Горкичкият Капитан Локвичка…

— мяу… — чу се глас.

Момиченцето вдигна глава при този звук, отмествайки мократа коса от влажните си ресници. И там на паважа пред себе си, между бурените, отпадъците и мръсотията, видя коте.

Не нейното коте, със сигурност. О, това беше черно като пъленмрак, точно като добрия Капитан. Но тъпичко като хартия и прозрачно, все едно някой бе изрязал от сенките форма на коте. И въпреки че за разлика отпреди сега то имаше форма, тя пак разпозна приятеля си. Онзи, който й помогна, когато никой друг на света не можа.

— Господин Благ? — попита тя.

— мяу…

Тя понечи да погали създанието, но ръката й мина през него като през струйка дим. Впери поглед в тъмнината му и усети същото, както по-рано — страхът й се оттече като отрова от рана, остави я непоколебима и безстрашна. И тя разбра, че макар да нямаше ни брат, ни майка, ни баща, ни семейство, не беше напълно сама.

— Добре — кимна.

Най-напред храната. Пари нямаше, но камата беше с нея, а брошката й бе закачена за роклята й (която ставаше все по-дрипава). Ножът от гробнакост щеше да струва състояние, но тя не искаше да се раздели с единственото си оръжие. Обаче знаеше, че има хора, които биха й платили за скъпоценното украшение. Парите щяха да й подсигурят храна, както и стая, където да се скрие, за да помисли какво да прави по-нататък. На десет годинки, майка й в окови…

— мяу… — обади се Господин Благ.

— Добре — кимна тя. — Загадка по загадка.

Дори не знаеше в коя част на Божигроб се намира. Целия си живот бе прекарала в Гръбнака. Но баща й държеше карти на града в кабинета си, окачени на стените редом с мечовете и венците си, и тя помнеше приблизително разположението на метрополиса. Най-добре беше да стои далеч от квартала на реброродените, да се спотаи, да изчака, докато се увери, че хората на консула са се отказали от преследването.

Щом се изправи, Господин Благ се разля като вода в чернотата около краката й и сянката й потъмня. Вместо да се уплаши от гледката, както бе редно, Мия си пое дълбок дъх, среса косата си с пръсти и излезе от уличката, стъпвайки право в мокра купчина — надяваше се да е кал.^[2]

Изруга по най-неприличен начин, изстърга подметките си на паветата и видя по оживената улица да се блъскат всякакви хора. Светлокоси ваанийци, синеоки айтриянци, източените дюимери с татуировките на левиатани, десетки роби за продан с алхимични знаци, жигосани по бузите им. Ала Мия скоро осъзна, че повечето са лийсийци; със смугла кожа и тъмни коси. Витрините на магазините бяха изписани с магическия символ, който тя позна от уроците си с Брат Крас и литургиите на пъленмрак в големите катедрали — три горящи, преплетени окръжности. Огледало на трите слънца, които кръстосваха небето над главите им. Очите на самия Аа.

Троицата.^[3]

Мия разбра, че се намира в лийсийския квартал — Малкия Лийс, както бе чувала да го наричат. Мизерен и пренаселен, по ронещата се зидария се четеше бедност. Тук водите в канала течаха високо и заливаха приземните етажи на сградите наоколо. Палатите от голи тухли потъмняваха до кафяво досами водата. Над вонята от канала тя надуши миризмата на хляб с подправки и карамфилов дим, чу песни на език, който не разбираше напълно, но почти разпознаваше.

Вля се в потока от хора, които я блъскаха и бутаха. Тълпата можеше да бъде страшна за момиче, отраснало в защитения Гръбнак, но Мия отново откри, че не се бои. Народът я блъскаше напред, докато накрая улицата се изля на широк площад, обграден от всички страни със сергии и магазини. Мия се покатери на една купчина празни щайги и разбра, че се намира на Пазара. Въздухът бе изпълнен с говора на стотици хора, с неумолимия пек на двете горящи слънца на небето и с най-невероятния мирис, който бе надушвала в живота си.

Мия не можеше да го опише като зловоние — макар че в несравнимия парфюм несъмнено бе увито зловоние. Малкият Лийс беше разположен в Югозападен Божигроб, под Хълбоците, в близост до Залива на касапите, и бе обграден от божигробските кланици и няколко изходни канала. Хората сравняваха вонята в залива с пръснал се корем, покрит с конски тор и горяща човешка коса, престоял три дни на жегата по време на пълната светлина.

Тази смрад обаче беше замаскирана от парфюма на самия пазар. Топлата миризма на прясно изпечени хлябове, пайове и захарни курабийки, освежаващият мирис на градините по покривите край площада. Мия откри, че хем лигите й потичат, хем й прилошава — част от нея мечтаеше да изяде всичко пред погледа й, а другата се питаше дали някога пак ще може да вкуси храна.

Тя докосна брошката на гърдите си и се огледа за продавач. Беше пълно със сергии с дрънкулки, но повечето изглеждаха като евтинии за по два медника. В края на пазара обаче забеляза стара сграда, клекнала като просяк на ъгъла между две разкривени улици. Над безрадостна малка врата имаше табела, която се полюшваше и скърцаше на пръчката.

МЕРКУРИО, АНТИКВАР — ПРИЧУДЛИВИ,

РЕДКИ ВЕЩИ & НАЙ-ИЗЯЩНИТЕ АНТИКИ

Табела на вратата я уведоми: „Зяпачи, простаци и религиозни типове не са добре дошли“.

Тя присви очи натам, сведе ги към твърде тъмната сянка в краката си.

— Е? — попита.

— мяу… — отвърна Господин Благ.

— И аз така мисля.

И Мия скочи от щайгите и се запъти към магазина.

 

 

По пода на фургона се лееше кръв, гъста и засъхваща по ръцете на Мия. Прахолякът дращеше очите й, надигаше се на облаци от копитата на камилите. Нямаше нужда да ги шиба; добичетата тичаха и сами. И така, тя напрегна усилията си, за да потисне ужасното главоболие и вече познатото желание да намушка Трик многократно в лицето.

Момчето стоеше в края на фургона и блъскаше по нещо, което би било ксилофон, ако ксилофоните се изработваха от железни тръби и издаваха шум като чифтосващи се магарета в камбанария. Той също бе облян в кръв и прах и стискаше съвършено белите си зъби зад маската в мръсно червено и грозни татуировки.

— Трик, спри тази дандания! — изрева Мия.

— Тя плаши кракените!

— Плаши кракените… — простена Наев в локвата от собствената й кръв.

— Нищо подобно! — изкрещя Мия.

За всеки случай тя хвърли поглед през рамо да не би чудовищната врява да е уплашила страшилищата, дето ги преследваха, но, уви, четирите бразди от разкипяла се земя все така беше по петите им.

Кучисин препускаше в галоп до колата, вързан с поводите. Жребецът гледаше кръвнишки Мия и от време на време изцвилваше укорително към нея.

— О, я млъквай! — изкрещя тя на коня.

— той наистина не те харесва… — прошепна Господин Благ.

— Не ми помагаш!

— и какво би помогнало?

— Обясни ми как се забъркахме в тази каша!

Котаракът, който беше от сенки, наклони глава, сякаш се замисли. Оглушителният рев от исполините отзад разтърси фургона до болтчетата, но подскачането през дюните изобщо не развълнува Господин Благ. Той огледа хълмистата Шепотна пустош, назъбения хоризонт, който се приближаваше, господарката му над него. И заговори с гласа на някого, който разкриваше грозна, но необходима истина.

— ти си виновна…

 

 

Две седмици бяха минали на върха на наблюдателницата им и Мия и Трик вече губеха вяра в теорията си. Първият ден на Септимус наближаваше бързо и ако не прекрачеха прага на Църквата преди това, нямаше да имат възможност да бъдат приети в тазгодишното паство. Редуваха се да наблюдават, единият се изкатерваше по възвишението, за да отмени другия, спираха се да поговорят малко между смените. Разказваха си истории за времето като чираци или за тайните на занаята. Мия рядко отваряше дума за семейството си. Трик никога не споменаваше своето. И въпреки това той винаги се застояваше — даже и да нямаше какво да каже, просто сядаше и я наблюдаваше, докато тя си четеше.

В края на краищата Кучисин бе проял тревата в подножието на скалата, макар да го правеше с недвусмислено презрение. Мия често го улавяше да я гледа така, все едно искаше нея да изяде.

Около падането на нивганощта на тринадесетия ден може би, тя и Трик седяха на върха на скалата и се взираха над Пустошта. На Мия й бяха останали само последни четиридесет и две пурети и вече й се искаше да беше се запасила с повече.

— Веднъж се опитах да ги спра — рече тя, поглеждайки водния знак на отличните, ръчно свити цигари „Черен Дориан“^[4].

— Много ли ти липсваха?

— Абстинентна криза. Меркурио ме накара да пропуша пак. Каза, че му стигат трите дни в месеца, през които съм като мечка с махмурлук.

— Три дни…

— Ах.

— Не си толкова зле, нали?

— След ден-два ще ми кажеш — засмя се тя.

— Нямах сестри. — Трик започна да връзва отново косата си — навик, на който (Мия бе забелязала) се отдаваше, когато беше неспокоен. — Аз съм неопитен по… — неопределен жест с ръка — отношение на жените.

— Е, тогава те чака награда.

Той спря насред възела и погледна учудено Мия.

— Ти не приличаш на нито едно момиче, което някога съм…

Момчето замълча, свлече се от камъка и приклекна. Извади стар морски далекоглед, гравиран със същите три морски дракона като пръстена му, и го долепи до окото си.

Мия клекна до него и се взря към Последна надежда.

— Виждаш ли нещо?

— Керван.

— Иманяри?

— Мисля, че не — Трик плю върху стъклото на далекогледа и изтри прахоляка. — Два натоварени фургона. Четирима мъже. Водят ги камили, значи са тръгнали навътре.

— Никога не съм яздила камила.

— Нито пък аз. Чувал съм, че смърдят. И плюят.

— Дори така звучи една степен по-добре от Кучисин.

— Бял дракон със седло е една степен по-добре от Кучисин.

В продължение на час наблюдаваха движението на кервана по кървавочервените пясъци, като се чудеха какво ли им предстои, ако хората наистина бяха от Червената църква. И когато колоната се превърна почти в петънце на хоризонта, двамата слязоха от престола си и я последваха през Пустошта.

Отначало се държаха на разстояние, Цветчето и Кучисин се движеха мудно. Мия беше сигурна, че чува странна мелодия във вятъра. Не влудяващите шепоти, с които още не бе свикнала, а нещо като фалшиви камбани, наредени една върху друга, които някой блъскаше с желязна пръчка. Какво ли можеше да е?

Двамата не бяха подготвени за преход навътре в пустинята и когато керванът спря за почивка, решиха да го настигнат. Нямаше как да се приближат скришом — оголените скали и разрушените монументи, които стърчаха в пустинята не бяха достатъчни да ги скрият, а наметалото от сенки на Мия стигаше само за един. Освен това, разсъждаваше тя, ако това бяха слуги на Девата на Благословеното убийство, може би нямаше да приемат добре някой да се промъква зад гърба им, докато са спрели да се облекчат.

За жалост, хората от кервана продължиха напред съвсем спокойно, тъй да се каже. Двоицата стопяваха разстоянието, но след цели два дни на седлото и с Кучисин, който я хапеше по краката и сегиз-тогиз се опитваше да я хвърли в прахоляка, Мия повече не издържа. Спря жребеца до един кръг от разрушени от времето статуи и не толкова, че бе се ядосала, колкото да се поразтъпче по пясъка.

— Спри, спри — изрече ядно тя. — Мътните го взели. Право в ухото.

Трик вдигна вежди.

— Какво?

— От толкова отоци в панталоните ми не остана дупе. Трябва ми почивка.

— На алитерация ли ще си играем или…

— Гледай си работата. Трябва да си отдъхна.

Трик се намръщи към хоризонта.

— Ще ги изгубим.

— Най-отпред вървят камили, Трик. Едно безносо куче ще проследи тази миризлива диря посред пъленмрак. Дори ако внезапно хукнат по-бързо от четиридесетгодишен пушач, гушнал пияни проститутки, мисля, че пак ще ги намерим.

— Какво общо имат пияните простит…

— Не искам масаж на ходилата. Не искам разтривка по гърба. Искам само да поседя час върху нещо неподвижно. — Мия слезе от седлото с разкривена физиономия и размаха камата си пред Кучисин. — И ако ме ухапеш още веднъж, кълна се в Гърлото, ще те скопя.

Кучисин изпръхтя, а Мия седна с въздишка на един гладък камък. Допря ръка до корема си и разтри задните си части с другата.

— Мога да ти помогна — предложи Трик. — Ако искаш.

Мия му показа кокалчетата и момчето се ухили. След като завърза конете, той седна срещу нея, а тя извади една пурета от табакерата си, драсна кутията с кремъка и всмукна дълбоко.

— Твоят Шахид е бил мъдър човек.

— Какво те кара да мислиш така?

— Три дни на месец са предостатъчни.

Момичето се изсмя, ритна насреща му пясък, а той се превъртя, заливайки се от смях. Тя нахлупи триъгълната шапка над очите си и облегна глава на скалата с пурета, увиснала от устните й. Трик я огледа, търсейки някакъв знак от Господин Благ. Нищо не откри.

Огледа каменните останки наоколо. Статуите си приличаха; смътно хуманоидни фигури с кучешки глави, камъкът бе поразен от ветровете и времето. Той се покачи на голите скали и погледна през далекогледа. Керванът с камили продължаваше да пъпли през пустинята. Мия имаше право — даже след неколкочасова почивка, пак щяха да ги настигнат. Трик не беше толкова зелен ездач като нея, но след три дни, без да слиза от седлото, го болеше на няколко неприятни места. И тъй, като поседна за малко на сянка, той се постара да не я гледа, докато спи.

Затвори очи само за секунда.

 

 

— Наев го съветва да мълчи.

Неясен шепот в ухото му, остър като ножа на гърлото му. Трик отвори очи, надуши кожа, нещо смрадливо, което вероятно беше камила. Женски глас, лепкав от слюнка, произношение, дето не можа да определи. Зад гърба му.

Трик гък не каза.

— Защо той следва Наев?

Трик се огледа. Видя, че Кучисин и Цветчето още са вързани. Отпечатъци от стъпки в праха. Ни следа от Мия. Ножът се заби по-силно в гърлото му.

— Говори.

— Ти ми каза да мълча — прошепна Трик.

— Умно момче — усмивка зад думите. — Твърде умно?

Трик бръкна в колана си и трепна, когато острието мръдна. Полека-полека извади малка дървена кутия, разклати я тихо — слабо тракане на зъби в нея.

— Десятъкът ми. За Гърлото.

Кутията бе изтръгната от ръката му.

— Гърлото е мъртва.

— О, Богиньо, пак ли…

— Тя си играе с теб, дон Трик.

Трик се усмихна, щом чу гласа й, и се ухили, когато жената с ножа изсъска от изненада.

— Но аз предлагам по-хубава игра — рече бодро Мия. — Казва се хвърлете ножа и пуснете момчето, преди да ви отрежа ръцете.

— Наев ще му пререже гърлото.

— Тогава главата ви ще падне на пясъка при пръстите ви, госпожо.

Трик се почуди дали Мия блъфира. Питаше се какво ли е да усетиш как острието изсвистява от едното ухо до другото. Да умре, преди дори да е започнал. Натискът на врата му се отхлаби и той сви лице, когато нещо дребно и остро го поряза по кожата.

— Ох!

Черни звезди се сблъскаха в очите му, вкус на прашни цветя — по езика му. Той се превъртя настрани, примигна — смътно усещаше борбата зад себе си. Свистящи ножове разсичаха въздуха, крака се местеха по кървавочервения пясък. През замъглени очи зърна нападателката им — дребничка, жилава жена, с покривало на лицето, облечена с дрехи с цвета на пустинния пясък. С два извити, двуостри ножа, тя танцуваше като човек, който знае стъпките.

Трик опипа драскотината по врата си, пръстите му се намокриха. Опита се да скочи на крака, но не можа. Втренчи се в ръката си, докато мозъкът му се опитваше да схване. Умът му си беше на мястото, но тялото…

— Отровила ме е… — отрони той.

Мия и непознатата се въртяха в кръг, стиснали ножовете в ловките си ръце. Движеха се като непокварени любовници — колебливо отначало, приближиха се, и накрая паднаха в ръцете си, юмруци, лакти, колене, блокаж, париране и нападение. Въздишката на стоманата във въздуха. Влажният сблъсък на плът и кости. Трик никога не беше виждал Мия да се бори срещу друг човек и бавно осъзна, че няма равна с ножа — гъвкава и, както изглеждаше, безстрашна. Биеше се с лявата ръка. Стилът й бе необичаен. Движеше се бързо. Но въпреки сръчността й, кльощавата жена й беше равна и отблъскваше всеки неин удар. Парираше всяко настъпление.

След като позяпа няколко минути, усещането започна да се връща в краката му. Мия дишаше тежко от напрежение, черната коса бе залепнала за кожата й като бурен. Непознатата не нападаше, само се отбраняваше мълчешком. Мия се въртеше, мъчеше се да остави слънцето зад гърба си, но неприятелката й бе твърде умна, та да пази очите си от светлината на Саан. И тъй, накрая с тиха въздишка, сякаш се признава за победена, Мия премести сянката си и непознатата затъна до глезен в нея.

Жената изсъска тревожно, опита се да излезе, но сенките се движеха с мълниеносна бързина. Трик видя как тя застина, като че ли краката й са залепнали на място. Мия се приближи и преряза гърлото на жената. Острието изсвистя. Но вместо да умре, непознатата изви ръката й, отскубна ножа й и я тръшна на подутите й задни части.

Камата й потрепери в пясъка между краката на Трик на пет сантиметра от възможния злощастен инцидент. Момчето примигна срещу ножа от гробнакост, като се мъчеше да се съсредоточи. Почувства, че трябва да го върне на Мия — това му се стори важно, — но топлината във врата му го застави да си поседи още малко.

Мия се извъртя на крака, с почервеняло от гняв лице. Грабна ножа от пясъка, обърна се пак към жената и изръмжа с оголени зъби.

— Да опитаме пак, става ли? — изхриптя тя.

— Здрачин — изрече непознатата, съвсем леко задъхана. — Глупава здрачин.

— Какво?

— Тя вика Здрача тук? Насред Пустошта?

— Коя си ти?

— Наев — отвърна неясно тя. — Просто Наев.

— Това е ашкахска дума. Означава Нищо.

— Учена глупачка значи.

Мия посочи Трик:

— Какво направи с приятеля ми?

— Мастило — жената показа пръстен с шипове. — Малка доза.^[5]

— Защо ни нападна?

— Ако Наев бе я нападнала, пясъците щяха да са по-червени. Наев попита защо я следят. И сега Наев знае. Наев се учудва на уменията на момичето. И сега Наев вижда. — Жената с покривалото погледна ту единия, ту другия и млясна. — Вижда двама глупаци.

Трик се надигна на разтрепераните си нозе, подпря се на камъка зад гърба си. Главата му се проясняваше и гневът измести замъглението. Измъкна ятагана и с наранена до кръв гордост изгледа свирепо размазаните образи на трите дребнички жени пред себе си.

— Ти кого наричаш глупак, дребосъчке?

Жената го погледна.

— Момчето, чието гърло Наев можеше да пререже.

— Промъкна се крадешком, докато спях.

— Момчето, което спи, когато трябва да си отваря очите на четири.

— Искаш ли да отвориш своите, докато аз ти…

— Трик — прекъсна го Мия. — Успокой се.

— Мия, тази кльощавела беше опряла нож в гърлото ми.

— Тя те изпитва. Мен също. Всичко, което казва и което прави. Погледни я.

Наев все така удържаше погледа на Мия, очите й горяха като черни лампи в черепа й. Мия бе виждала този поглед и преди — погледа на жена, която бе срещала лицето на смъртта толкова много пъти, че я имаше за свой приятел. Старият Меркурио имаше същия поглед. И най-сетне разбра що за човек е непознатата.

Мигът по нищо не приличаше на онова, дето беше упражнявала пред огледалото. Но почувства облекчение, когато извади кесията със зъби от колана си и я хвърли на слабата жена. Шестте години се вдигнаха от плещите й.

— Десятъкът ми. За Гърлото.

Жената взе кесията.

— Наев няма нужда от това.

— Но ти си от Червената църква…

— За Наев е чест да служи на Църквата на Девата на Благословеното убийство, да. В оставащите няколко минути поне.

— Няколко минути? Какво…

Земята под тях потрепери. Отначало лек трус, който усети ниско в гърба си. Усилващ се с всяка секунда.

— Дали това е, дето си мисля, че е? — попита Трик.

— Кракен — въздъхна Наев. — Те чуват, когато тя вика Мрака. Глупачка, както казах.

Мия и Трик се спогледаха и заговориха в един глас:

— О, мътните…

— Ти не знаеше ли? — попита той.

— Четири Дъщери, откъде можех да знам? Никога не съм била в Ашках!

— Кракенът, който ни нападна, откачи, когато направи онова нещо с наметалото си!

— Онова нещо? Да не би да си на пет?

— Е, както и да се нарича, трябва да го спреш? — Трик посочи сенките в краката на Наев. — Преди да е довлякло още.

Сянката на Мия се плъзна обратно по пясъка и отново зае обичайната си форма. Тя продължи да държи зорко Наев под око, но жената само прибра ножа в калъфа си, килнала глава.

— Два са — изрече. — Много големи.

— Какво да правим? — попита Мия.

— Да бягаме? — Наев сви рамене. — Да умрем?

— Бягството ми се струва отлично. Трик?

Трик вече беше на гърба на Цветчето, а конят бе се изправил нетърпеливо на задни крака.

— Сега чакам вас.

Мия скочи на седлото и подаде ръка на слабата жена.

— Качи се при мен.

Наев се поколеба за миг, наклони глава и забоде в Мия онзи черен поглед.

— Виж, добре дошла си да останеш тук, щом искаш…

Наев се приближи и земята се разтресе. Кучисин се вдигна на задни крака и взе да рита във въздуха. Мия хвърли поглед назад и видя как следата от кипнала земя се приближава — все едно под пясъка плуваше нещо огромно. Беше се насочило право към тях.

Щом жребецът свали копита на земята, тя отново повика сенките и го задържа на място, колкото Наев да се качи зад нея. Изпод земята се чу гърмящ рев, сякаш тварите също отвръщаха на зова й. Когато Наев я обгърна през кръста, тя долови дъх на подправки и дим. Нещо гнило отдолу.

— Тя ги кара да огладняват — обясни жената.

— Да тръгваме! — изкрещя Трик.

Мия освободи копитата на Кучисин, смушка го силно и жребецът полетя в галоп. Земята отзад избухна. От пясъка изскочиха пипала и заплющяха като биволски камшици с куки. Мия чу разтапящ вътрешностите рев, зърна човка, която можеше да погълне Кучисин цял. Видя втора бразда да боботи към тях от запад. Кънтящи копита и викове изпълниха слуха й.

— Два са, точно както каза! — изкрещя Мия.

Жената с покривалото посочи на север.

— Препускай към фургоните. Ние имаме желязнапесен, за да държим кракените на разстояние.

— Какво е желязнапесен?

— Препускай!

И те препуснаха. В див галоп над океан от кървавочервен пясък. Като хвърли поглед назад, Мия видя, че двете бразди се сливат и бързо прииждат. Чудно как ли я проследяваха зверовете? Как са разбрали, че точно тя е повикала Мрака? Едно пипало разкъса повърхността, два етажа високо, с куки от почерняла кост. Гневни ревове изпълниха въздуха, щом удари по земята.

Пясъкът я шибна в очите. Под нея Кучисин изпръхтя, в гърдите й кънтяха ударите на копитата. Мия стискаше здраво поводите и яздеше още по-здраво, благодарна, че макар жребецът да я мразеше като отрова, мисълта да го изядат му беше още по-омразна.

— Внимавай! — изкрещя Трик.

Мия погледна напред и видя, че още една бразда приближава от север. По-голяма и по-бърза, разтърси земята под нея. Цветчето изцвили уплашено.

— Явно са три — рече Наев. — Извинения…

От земята изригнаха пипала, разгънаха се като смъртоносно цвете. Мия погледна в пастта на звяра с тракащия му клюн и кукести кости. Щом Цветчето драсна на изток, за да избегне исполинското чудовище, Кучисин най-сетне проумя, че ще тича много по-бързо без двете ездачки на гърба си. И започна да хвърля къчове.

Мия имаше предимството на стремето. Поводите. Седлото. Но Наев яздеше върху задните му части и се държеше само за кръста на Мия. Кучисин ритна още веднъж и ги подхвърли като парцалени кукли. И без гък Наев полетя от гърба на коня.

Мия сви на изток след Трик и изкрещя, надвиквайки хаоса:

— Изгубихме Наев!

Дюимерът хвърли поглед през рамо.

— Може би ще спрат, за да я изядат?

— Трябва да се върнем!

— Откога стана алтруист? Самоубийство е да се върнеш там!

— Не е само алтруизъм, кокал такъв, нали й дадох десятъка си!

— О, гадост! — Трик опипа кръста си. — Тя взе и моя!

— Ти доведи Наев — реши Мия. — Аз ще отвлека вниманието им!

— мия… — каза не-котката в сянката й. — това е глупаво…

— Трябва да я спасим!

— жребецът на момчето няма да се върне там…

— Защото е уплашен! А ти можеш да поправиш това!

— ако изпия него, няма да мога да изпия теб…

— Аз ще се оправя с моя страх! Ти се оправи със страха на Цветчето!

Глуха въздишка.

— както кажеш…

Разкъсана и ранена, червената земя се тресеше под тях. Пясък в очите й. Сърцето в гърлото й. Усети как Господин Благ пробяга по пясъка и се сви в сянката на Цветчето, нагости се със страха на жребеца. Нейният се надигна като придошла река — леденостудена вълна в корема, тъй отдавна забравена, та едва не я помете. Много години бяха минали, откакто не бе се изправяла срещу страха си. Години наред Господин Благ поглъщаше всяка капчица, за да може винаги да бъде смела.

Страх.

Мия дръпна поводите и Кучисин спря. Жребецът изпръхтя, но се подчини на желязото в муцуната си, като тъпчеше и хвърляше пръски. Мия го завъртя и видя, че Наев е на крака и стиска ребрата си, бягайки по движещия се пясък.

— Трик, тръгвай! — изрева Мия. — Ще се срещнем при фургона!

Трик все още изглеждаше леко замаян от мастилото. Но кимна и хукна към падналата жена и приближаващия кракен. Цветчето летеше към страшилището бърз като вятъра, напълно безстрашен с безоката котка, впита в сянката му.

Първият кракен изригна зад Наев с големи като дракари пипала, които разсичаха въздуха. Кльощавата жена се завъртя, приклекна, изплъзна се от половин дузина удари. За жалост, седмият я докопа и куките раздраха гърдите и корема й. Но дори в тази страховита схватка, жената не извика, измъкна ножа си и насече пипалото.

Ужасът изпълни вените на Мия, пръстите й изтръпнаха, очите й се разшириха. Усещането й беше тъй непознато, че едва не потъна в него. И все пак страхът от провала бе по-силен от мисълта да умре в прегръдката на кракена, а споменът за майчините й думи в деня на обесването на баща й бяха издълбани в костите й. И тъй, тя събра цялата смелост в душата си и стори това, което трябваше.

Загърна се в сянката си и изчезна от погледа върху гърба на жребеца. Кракенът, заловил Наев, спря, тялото му потрепери по дължината. И с вой, от който костите й затрепериха, звярът пусна плячката си и се насочи към Мия с двамата си братовчеди, които плуваха бързо зад него.

Мия се обърна и с все сили препусна в галоп.

Стиснала зъби, хвърли поглед през рамо. Огромните туловища пробиваха земята, а после се гмуркаха обратно като морски дракони на лов. Отвъд страшилищата Трик препусна в галоп, грабна ранената жена и я сложи над лъка на седлото. Наев беше подгизнала от кръв, но Мия видя, че още мърда. Още е жива.

Тя обърна Кучисин на север към кервана. Служителите на Църквата не бяха глупаци — керванът камили вече бягаше през пустинята. Кракените не изоставаха от Кучисин, единият заблъска по пясъка само на петнадесетина метра зад тях. Земята потрепери и жребецът се уплаши. Страшен рев и свистенето на пронизващи земята тела изпълниха слуха й. Като се чудеше как успяват да я надушат, Мия галопираше към парче скалиста пустош и се молеше земята там да е по-твърда.

По лицето на пустинята се надигаха около четиридесет разрушени каменни чукари; малка скалиста градина насред безкрайното нищо. Тя свали наметалото и навлезе между тях, а гневният вой остана зад гърба й. Набра малка преднина и докато кракените заобикаляха, излезе от другия край. Плувнала в пот. С разтуптяно сърце. Вече наближаваше кервана, сантиметър по сантиметър, крачка по крачка. Трик беше стигнал и единият от хората във фургона поемаше окървавеното тяло на Наев, а друг стреляше с арбалет на стойка, зареден със стрели колкото дръжките на метли.

Във вятъра се чуваше същата металическа песен и Мия осъзна, че някакво странно приспособление е завързано на последния фургон до арбалета. Приличаше на голям ксилофон от железни тръби. Единият от хората във фургона го биеше, все едно инструментът бе обидил майка му, и огласяше въздуха с врява.

Желязнапесен, досети се Мия.

Ала сред какофонията тя чу кракените отзад, а земята се раздираше от страшилищата с големината на къщи. Бедрата я боляха, мускулите й стенеха, но тя яздеше с всички сили. Страхът се надигаше у нея — живо, дишащо нещо, което дращеше с нокти душата й, замъгляваше мислите и зрението й. Треперещи ръце, треперещи устни, моля те, Майко, махни ги…

Най-сетне настигна последния фургон и сгърчи лице от глъчката. Трик крещеше, протегнал ръка. Сърцето биеше оглушително в гърдите й. Зъбите тракаха в черепа й. И с поводите на Кучисин в юмрук, тя се надигна на разтрепераните си крака и скочи към него.

Момчето я улови, дръпна я към твърдите си като махагон и подгизнали от кръв гърди. Разтреперана в прегръдката му, тя погледна в лешниковите му очи, забеляза как се взира в нея — с облекчение, възхищение и още нещо. Нещо…

Господин Благ се плъзна обратно в сянката й и за миг се смути от страха във вените й. А сетне го изпи и въздъхна. И от него не остана нищо освен избледняващия спомен. Дойде на себе си. Пак беше силна. Без да има нужда от никого. От нищо.

Тя измърмори „Благодаря!“, отдръпна се от ръцете на Трик и се надвеси, за да завърже Кучисин за фургона. Трик коленичи до кървящото тяло на Наев да провери дали още е жива. Църковният служител на капрата погледна през рамо и изрева над ксилофона:

— Черна майко, какво…

Пипалото изхвръкна от земята пред тях и изсвистя. Разполови кочияша и един от другарите му през средата, вътрешностите и кръвта шурнаха, а таванът на фургона се разкъса като хартия. Мия се хвърли на пода, куките прелетяха на сантиметри от главата й. Фургонът се завъртя настрани. Трик ревеше, Кучисин цвилеше, а новопристигналият кракен виеше яростно. Арбалетът и стрелецът бяха изметени от колата и запратени в прахоляка. Камилите кривнаха панически и фургонът се вдигна нагоре. Мия се спусна към изоставените поводи и с трясък свали фургона на земята. Покатери се на капрата, изруга и погледна през рамо четирите звяра, които ги преследваха сега. Сред бъркотията изкрещя на Господин Благ:

— Напомни ми втори път никога да не викам Мрака в тази пустиня!

— за това не се бой…

Човекът от Църквата, дето биеше ксилофона, бе съборен от удара на кракена и сега виеше, докато едно от чудовищата го влачеше към смъртта му. Трик грабна падналия кривак и започна да блъска по инструмента, а в това време Мия извика на Наев:

— Накъде е Червената църква?

Жената простена в отговор и притисна разкъсаните рани по гърдите и корема си. В най-дълбоката Мия видя да блестят вътрешностите й. Дрехите на Наев бяха подгизнали от съсирената кръв.

— ’Паст и кръв, накъде?

— Север — изгъргори жената. — Планините.

— Кои планини? Те са десетки!

— Ни най-високата… нито най-ниската. Нито намръщеното лице, нито тъжния старец, нито неравната стена. — Накъсана, с гъста слюнка въздишка. — Най-обикновената планина.

Жената изохка, сви се на топка. Желязнапесен беше оглушителна и главоболието на Мия подскачаше из черепа й в радостна забрава.

— Трик, спри тази дандания! — изрева тя.

— Тя плаши кракените!

— Плаши кракените… — простена Наев в локвата от собствената й кръв.

— Нищо подобно! — изкрещя Мия.

За всеки случай хвърли поглед през рамо да не би чудовищната врява да е уплашила страшилищата, които ги преследваха, но, уви, те все така бяха по петите им.

Кучисин препускаше в галоп отстрани, гледаше свирепо Мия и от време на време изцвилваше укорително.

— О, я млъквай! — изкрещя тя на коня.

— той наистина не те харесва… — прошепна Господин Благ.

— Не ми помагаш!

— и какво би помогнало?

— Обясни ми как се забъркахме в тази каша!

Котаракът, който беше от сенки, наклони глава, сякаш се замисли. Огледа хълмистата Шепотна пустош, назъбения хоризонт, дето приближаваше, господарката отгоре му. И заговори с гласа на някого, който разкриваше грозна, но необходима истина.

— ти си виновна…