Джей Кристоф
Нивганощ (21)

19.
Маскарад

Седмиците проблясваха в мрака, отбелязвани само от звъна на камбаните, сервирането на храната и трупащите се един след друг часове в учене. Мия и Трик тренираха всеки ден след уроците — или в Залата на Песните, или в тази на Истините. Не минаваше урок по Песните, в който Мия да не бъде сложена в двойка с Джесъмин или с Диамо и кръвта й да не боядиса пода. И макар компанията на Трик да й ставаше все по-приятна, тя започна да се чуди дали той е наставникът, от когото се нуждае.

Тъкачката продължи работата си и едно по едно лицата на чираците се промениха. Само Трик я отбягваше, мусеше се мрачно всеки път, когато някой нов чирак минаваше през тъкането, и не даваше татуировките си, както свещеник не се разделяше с парите си.

Зимата напредваше, Великият десятък наближаваше, а снегът започваше да облича Божигроб в калнобяла премяна. Нивганощ след нивганощ красиви сенки минаваха по кървавата пътека от стаята на Адонай и изхвърчаха в града в търсенето на тайни, а щом се завърнеха, ги поднасяха в нозете на Аалеа. Шахидът на Маските не издаваше кой ще бъде победител в това състезание.

А в самата Църква новоизтъканите чираци започваха да се възползват от многобройните оръжия на Аалеа — дребни игри на флирт, докосвания, намигвания и погледи избухваха в часовете или след тях. По време на храненията Мия долови ново течение във въздуха. Потайни погледи и скришни усмивки. При цялата кървава пот и целия зор те го заслужаваха. Уроците ставаха все по-изтощителни и почти половината от тях вече бяха мъртъвци. Малко безобидни закачки нямаше да навредят никому.

И тогава дойде маскарадът.

Един по един чираците бяха привикани след вечерята в покоите на Адонай. Без встъпление бяха преведени през кървавата пътека, един по един. Когато се съблече по камизола, Мия почувства гладните очи по тялото си и на свой ред огледа другите. След като излязоха от кървавочервената топлина под Свинекланицата, на чираците им бе наредено да се изкъпят добре и бързо да се облекат. След това седемнадесетината бяха откарани в покрита гондола в божигробския квартал на реброродените. Мия беше отведена заедно с Карлота, Ашлин и Осрик. Тя надничаше през балдахина, докато богатите къщи на най-заможните и влиятелни хора в Божигроб се нижеха покрай тях. Ръцете, които ги возеха, бяха облечени с премяна на слуги — обшити със злато рединготи и копринени чорапи. От кървавочервената светлина на Саан бе останало едно навъсено цупене зад тежкото покривало на пухкавите сиви облаци, но Мия не спираше да присвива очи и да избутва нагоре по носа си чифт азуритни очила. Най-накрая гондолата им акостира на малък пристан пред величествен пететажен дворец.

— ’Паст, какво е това? — прошепна Карлота.

Ашлин и Осрик свиха рамене — явно баща им все пак не беше им казал всичко. Мия провери за четвърти път камата от гробнакост в ръкава си и чак тогава слезе на кея. Ветровете откъм канала бяха ледени, а пристанът под краката й — хлъзгав.

Покорни ръце въведоха чираците в преддверието на двореца. Стените бяха боядисани в червено и украсени с красиви портрети в пищния лийсийски стил — явно на мода този сезон. Отрупани с цветя вази пълнеха въздуха с мек аромат, а в гравираната камина пращеше буен огън. Гондолата на Мия беше пристигнала последна; Трик и останалите чираци вече чакаха. Той сви рамене, когато Мия влезе — очевидно знаеше, колкото и другите.

На върха на голямо вито стълбище стоеше Шахид Аалеа. Макар фразата да е глупава и се среща само в книгите, гледката на жената взе дъха й. Шахидът на Маските носеше дълга, стелеща се рокля, червена като кръвта в сърцето, украсена с дантелени бродерии и перли. Корсет от кост на морски дракон пристягаше кръста й болезнено силно и разкриваше гладката, млечнобяла кожа на раменете й. Очите й бяха опушено черни, устните — почти толкова тъмни, а в ръката си на тънка дръжка от кост държеше домино.

Очите на Лоти бяха се ококорили като тези на Мия.

— Бих убила собствената си майка, за да се намъкна в такава рокля…

— Аз бих убила теб и майка ти, за да се намъкна в такава рокля — прошепна Аш.

— Искаш да танцуваме, така ли, Ярнхайм? — Лоти вдигна вежди. — Лийсийски копринен брокат с изрязан корсет и подходящи ръкавици? — Направо ще те заровя.

Смехът на Мия и Аш секна рязко, когато Аалеа проговори с нежен като дим глас:

— Чираци — усмихна се тя. — Добре дошли и благодаря, че сте тук. Три месеца изтекоха от въвеждането ви в Залите на Червената църква. Разбираме, че уроците стават все по-дълги, часовете — все по-тежки и ето защо от време на време аз убеждавам Духовенството да ви позволи да… му отпуснете края.

Аалеа се усмихна на новаците, тъй както слънцата се усмихват на небето.

— Великият десятък наближава и както е прието, всички подаряват нещо на близките си. И тъй, ние ви подаряваме тази нивганощ. Отсреща се намира дворецът на претор Джузепе Маркони, заможен ребророден млад мъж, който организира едни от най-прелестните угощения, на които съм присъствала. Тази вечер преторът е домакин на традиционното празненство по случай Великия десятък — бал, на който е канен само каймакът на божигробското общество. И ние ви уредихме с… покани.

И сякаш от въздуха на врата на Аалеа се появиха шепа пергаментови листа.

— Разбира се, всеки от вас ще трябва да измисли убедителен претекст защо е бил поканен на такова специално соаре. Но аз съм сигурна, че съм ви подготвила добре. В края на краищата това е маскарад, тъй че сами ще изберете лицето, което ще носите.

Шахид Аалеа посочи една двойна врата.

— Вътре ще намерите подходящи дрехи. Забавлявайте се, мили мои. Смейте се. Обичайте. Помнете какво означава да си жив и забравете, макар и за миг, какво значи да служиш.

Аалеа раздаде поканите — изящен пергамент, позлатен със златен лист — и въведе чираците през двойните врати. Там Мия видя редици и редици дрехи. Най-изисканите кройки. Най-прелестните рокли и рединготи, които бе зървала. Карлота направо се гмурна в стойката с копринени корсети и дори Джесъмин изгуби обичайната си намръщена физиономия.

Мия тръгна с ококорени очи през гора от кожа и велур, дамаска и дантела. Години бяха минали, откакто за последен път бе виждала отблизо такива тъкани. Още повече, откакто бе носила. Като дете присъстваше на най-пищните балове и тържества, обличаше най-разкошните рокли. Помнеше как танцуваше с баща си в балната зала на един или друг сенатор, стъпила върху краката му, докато се носеха из стаята. За миг я връхлетяха спомените от изгубения й живот. Мислите за момичето, в което щеше, но така и не се превърна.

Прекара пръсти по редицата маски, които бе им приготвила Аалеа. Всичките бяха волто — цели лица с овална форма. Перленобяла керамика, поръбена със злато, а под дясното око на всяка — три дребнички кървавочервени сълзи. Изработката им беше великолепна, на допир бяха нежни като кадифе.

— Не е ли малко прекалено, а?

Мия се обърна и откри Трик, който се мръщеше на другите чираци. Осрик и Марселус пробваха различни жилетки и вратовръзки и се кланяха един на друг: „След вас, сър“, „Не, не, след вас, сър“. Ашлин беше се намърдала в рокля от някакъв изумителен плат, който менеше цвета си, щом се завъртеше на място. Тих бе се облякъл от глава до пети в чисто бяло; панталони, жилетка, жакет, бродиран с лъскаво сребро.

— Малко? — повтори Мия.

— От нас се очаква да станем последователи на Майката. А те се държат като проклети дечурлига!

Честно казано, Мия също бе напрегната. Първия път, когато Аалеа ги прати в Божигроб, я заключиха в килия и я биха почти до смърт. Макар че оттогава всички пътуваха многократно до Града на мостовете и костите, тя още не можеше да се отърси от чувството, че всичко е твърде хубаво, за да е истина. Но накрая все пак вдигна рамене.

— Едва ли малко забавление от дъжд на вятър ще ни навреди. Опитай. Може да ти хареса.

— Глупости — изръмжа той. — Не съм дошъл тук, за да се забавлявам.

— Отпусни се, мой мрачни центурионе. — Мия взе една от маските, сложи я на лицето на Трик. — Ако се усмихнеш, никой няма да те види.

Трик въздъхна, огледа стойките с мъжките одежди. Жакети и дублети, чорапи, вратовръзки и ботуши с лъскави токи и жилетки със сияйни копчета.

— Нямам усет за тези работи — призна той. — Аалеа се старае, но истината е, че не знам откъде да започна.

Мия се улови, че се усмихва. Предложи му ръката си.

— Е, добре че имаш мен, дон Трик.

 

 

Накрая Трик се издокара много хубаво. Въпреки че с мъка намериха нещо, което да приляга на широките му рамене, Мия най-сетне му изрови дълъг тъмносив жакет (тъмните цветове явно бяха страстта на аристократите този сезон), украсен със злато. Докато той притеснено шаваше на стола, тя сплете солните му къдрици, за да изглеждат подредени, и му върза бяла копринена вратовръзка. Момчето огледа работата й в огледалото, вдигна вежди и кимна неохотно. Ашлин подсвирна силно от ъгъла.

За себе си Мия избра дръзка рокля от виненочервено кадифе, а на главата си сложи триъгълна шапка от същата материя. Чернило за очите. Бургундско червило за устните. Аалеа предпочиташе червените нюанси и тъй като Мия имаше подобен цвят на кожата, реши, че рискът ще си струва. Сложи си чифт дълги ръкавици и шал от вълча козина, погледна се в огледалото и се усмихна.

Аш пак подсвирна от ъгъла.

По двама, по трима чираците излязоха навън под ослепително алената слънчева светлина. Чакащите ги ръце ги преведоха през канала, а водата проблясваше под строгия взор на Саан. Слязоха на широкия пристан и минаха през портите на двореца Маркони. Гостите пристигаха с гондоли, други — с карети, а конете пръхтяха и тропаха с копита в мразовития ден. Лют вятър духаше откъм водата и от устата на Мия излизаше пара. Тя се загърна във вълчата козина, присви очи срещу бледото слънце зад воала от облаци и си помисли, че не е трябвало да избере рокля с голи рамене. Трик вървеше под ръка с Ашлин, но забеляза, че Мия трепери, и я прегърна със свободната си ръка, за да я стопли.

Мия вече не съжаляваше за избора си на рокля.

Всички чираци носеха своите волто, лицата им бяха скрити зад гладката керамика. Когато наближиха входа, Мия забеляза, че другите гости са облечени по подобен начин, но очите й се ококориха при вида на някои маски. Един благородник носеше мъртвешка глава, издялана от черна кост, а в орбитите на очите горяха алхимични сфери. Видя жена с домино от нещо, което приличаше на захарни влакна, един по-възрастен аристократ — с маска от пера на жар-птица, проблясващи в пламъци, щом светлината на слънцето паднеше под точния ъгъл. Но най-причудливата принадлежеше на девойче в още крехка възраст. Нейната маска представляваше дълъг сноп черна коприна, чиято форма прилягаше на лицето й. Коприната се вееше на вятъра, издуваше се като разпуснато платно, но щом влязоха, продължи да се движи даже без бриза.

Прислужници с робски отпечатъци по бузите и дрехи, които струваха повече, отколкото печелеше средният гражданин за година, ги посрещаха на вратата, проверяваха поканите им, а после ги въвеждаха в просторния приемен салон. Дворецът на претор Маркони тънеше в разкош; мрамор по стените и злато по дръжките. Пеещи полилеи от дюимерски кристал се въртяха над главите им, тиха музика изпълваше въздуха, говор на стотици гласове, смях, шепоти, песни.

— Ето как живеела другата половина — рече Трик.

— Бих могла да изкарам тук известно време — отвърна Аш. — Това някога са били твоите хора, нали, Корвере? Винаги ли е толкова лъскаво?

Мия огледа богатството наоколо. Светът, от който някога бе част.

— Помня, че всички бяха много по-високи — измърмори тя.

Появиха се слуги със златни подноси; чаши от дюимерски кристал, пълни с червено вино, и тънки кристални сламки, за да могат гостите да пият, без да свалят маските си. Захаросани сладкиши и плодове. Пурети и лули, вече натъпкани със съненбурен, игли, заредени с мастило. С чаша в ръка Мия тръгна през салона, залята от гледките, звуците, миризмите, забравяйки Аалеа, подозренията си, тревогата си. С Трик пристигнаха пред голяма двойна врата, която водеше в балната зала. Пред тях прислужник с майсторски ушит костюм и маска на шут сведе глава.

— Мидон. Мидоня. Ще ми дадете ли имената си?

Трик измъкна поканата си, все едно в джоба му изригна пожар.

— Да, много добре — отвърна прислужникът. — Но ми трябва името ви, мидон.

— Защо?

Мия се намеси в неловката тишина, гладка като карамел.

— Това е Даряващия прегръдки, бара на Тридраконовия клан от остров Прасило.

Трик й хвърли тревожен поглед. Прислужникът се поклони.

— Много добре, мидоня. А вие?

— Неговата… придружителка.

— Много добре. — Прислужникът се премести на горния край на стълбището и обяви с висок глас: — Бара Даряващия прегръдки от Тридраконовия клан и неговата придружителка.

Неколцина от над тристата гости в балната зала вдигнаха очи към двойката, но повечето продължиха с разговорите си. Мия хвана Трик под ръка и го поведе надолу по стълбите, кимайки на хората, погледнали към тях. Спря един минаващ слуга, който сложи черна пурета в тънък държач от кост, запали я със златна кремъчна кутия и покорно й я подаде. Мия пъхна костта през устните на маската и изпусна доволна сива въздишка.

— Даряващия прегръдки? — изсъска Трик.

— По-добре, отколкото Свинекрадец.

— ’Паст и кръв, Мия…

— Какво? — тя се подсмихна. — Сигурна съм, че даряваш чудесни прегръдки.

— Майката да ми е на помощ — въздъхна Трик. — Имам нужда от едно проклето питие…

Четиринадесет слуги се появиха като че от въздуха с подноси с всички напитки под слънцето. За миг Трик се сепна, но накрая сви рамене и взе две чаши златнопиво. Слугите се изпариха отново в тълпата.

— Много вежливо от твоя страна — Мия посегна към едната чаша.

— Разкарай се, и двете са за мен. Вземи си сама.

Мия огледа морето от маски, коприна, плът. На балкона свиреше струнен квартет и във въздуха се рееше парфюм от прелестни ноти. В сърцето на залата танцуваха двойки, групички мъже с лъскави ботуши и жени с лъскави рокли говореха и шепнеха, смееха се и се ухажваха. Музика от златни пръстени по кристалните чаши, виненочервени усмивки и скрити лица. Аалеа имаше право; сред всичко това беше лесно да забрави коя е.

Момичето въздъхна. Разтърси глава.

— Гледката си я бива — съгласи се Трик.

— Това някога беше моят свят — рече тя тихо. — Никога не съм мислила, че ще ми липсва.

Острият звън на метал в кристал привлече вниманието на Мия и тя се обърна към балкона. Музиката спря и всички извърнаха очи към усмихнат мъж, чието лице бе скрито наполовина от домино от ковано желязо. Жакетът му беше от коприна, извезана със златни нишки, вратовръзката на врата му — обсипана със скъпоценни камъни, пръстен върху всеки пръст.

Без съмнение нашият домакин, претор Маркони.

— Дами и господа — започна мъжът с плътен и дълбок глас. — Добре дошли в скромния ми дом. Не съм от хората, които говорят дълго и ще ви откъснат от веселбата, но това е сезонът на Великия десятък и би било нехайно от моя страна да не изкажа благодарностите си на всички Вас, но най-вече на нашия славен консул Юлий Скайва.

Мия се хвана, че е стиснала зъби. Огледа тълпата.

— Уви, нашият знатен консул не можа да дойде на празненството ни, но аз ще помоля всеки от Вас да напълни чашата си и да я вдигне в негова чест. Шест години изминаха, откакто Кралесъздателите поискаха отново да ни заробят под игото на монархията. Шест години, откакто консул Скайва спаси републиката и ни въведе в златната ера на мира и благополучието. Без него това нямаше да е възможно.

Младият претор вдигна чаша. Всички в залата го последваха, без Мия. Трик я погледна с ококорени очи. Отказът да вдигне тост за консула щеше да породи въпроси. Скандал. Стиснала зъби тъй здраво, че още малко щяха да се счупят, Мия взе една чаша от близкия поднос и я вдигна с останалите овце.

— Консул Юлий Скайва! — извика Маркони. — Светлината да го благослови!

— Консул Скайва! — чу се ревът на тълпата.

Чашите звъннаха, напитките бяха погълнати, учтиви ръкопляскания се разнесоха из залата. Претор Маркони слезе с поклон и музиката засвири отново. Мия се мръщеше зад маската си. Изведнъж този свят, този живот не й липсваха толкова много, колкото преди ми…

— Танцуваш ли? — попита Трик.

Мия примигна сред дима. Погледна маската му. Лешниковите очи зад нея.

— Какво?

— ТАНЦУВАШ ЛИ? — повтори той.

Мия се засмя:

— Защо? Ти танцуваш ли?

— Шахид Аалеа ме научи. В случай че се наложи да ухажвам нечия реброродена дъщеря или доня от сой.

— Доните от сой имат високи стандарти, бара Даряващия прегръдки.

— Трябва да знаеш, че според нея съм отличен танцьор.

Момчето й поднесе лакътя си. Мия се озърна. Празни усмихнати лица, криещи действителните ликове в себе си. Тези реброродени копелета се къпеха в злато и лъжи. Нима наистина бе се чувствала част от този свят? Бил ли е той нейният?

Тя повдигна маската си и изпразни на един дъх чашата си със златнопиво. Грабна още една от минаващия поднос и я изгълта също толкова бързо.

— Така да е.

Топна горящата пурета в чаша вино и пое ръката на Трик.

Двамата излязоха на дансинга, Трик я улови за ръката и големите му пръсти с мазолите от меча се преплетоха с нейните. А когато сложи ръка под кръста й, в корема й запърхаха пеперуди. Мия можеше да се закълне, че музиката се усили, а разговорите наоколо притихнаха. И там, сред морето от празни усмихнати лица, те започнаха да танцуват, ритмично, завъртяха се по излъскания паркет, а светът край тях се превърна в размазано петно.

Странно беше, но заради маската Мия виждаше само очите му. Вгледана в огромните езера от искрящо лешниковокафяво, тя осъзна, че те не виждаха друго освен нея. При всичките перли и скъпоценности, коприната и блясъка, показния разкош. При красивите донове и дони, окъпани в злато. Той гледаше само нея.

Беше го наблюдавала в Залата на Песните и знаеше, че е грациозен, но, Дъщери, при всичките му други неуспехи в часовете на Аалеа, момчето умееше да танцува. В миг Мия откри, че се носи, сгушена в обятията му, върти се, навежда се, люшка се, докато музиката се усилваше все повече и целият свят отвъд изчезна. За миг тя не беше Мия Корвере, дъщерята на избит род, изгаряща от жаждата за мъст. Нито начинаещ убиец, нито служител на Богиня. Само едно момиче. А той — едно момче. Очите им бяха слепи за всички останали. И гласът на Аалеа, който кънти в ушите й.

Забавлявайте се, мили мои. Смейте се. Обичайте. Помнете какво означава да си жив и забравете, макар и за миг, какво значи да служиш.

— Поканите, моля.

Мия осъзна, че музиката е спряла. Залата бе се смълчала. Тя се обърна и насреща си откри трима легионери на луминатите, накичени с нагръдници от лъскава гробнакост. Водачът им беше огромен, с телосложението на тухлена стена. Студените му сини очи се взираха право в Трик.

— Поканите — повтори той.

Трик погледна Мия. Бръкна в джоба на жакета си.

— Разбира се…

Центурионът щракна с пръсти и посочи Ашлин и Осрик, които стояха накрая на множеството.

— И техните също. Всички с кървавите капки. — Войниците се пръснаха сред учудените гости, отделяйки всеки чирак с маската на Аалеа. Тих. Пип. Джесъмин. Петрус. Карлота…

Трик ровеше в джоба си, но извади само люспи от пепел.

— Сигурен съм, че беше тук преди миг.

Мия бръкна в тайния джоб на корсета си. Но на мястото на грижливо скътаната покана отново имаше само шепа пепел. Сякаш…

Сякаш…

— Както си помислих — обяви центурионът. — Елате с нас, бара Даряващия прегръдки.

Нечии ръце се сключиха около лакътя на Трик. Върху китките на Мия. Осрик пъхна ръка под мишницата си, докато хващаха Ашлин за рамото. Джесъмин посегна за минаваща чаша, докато един войник сграбчи Диамо за ръката. Мия зърна белезници. Гняв и възмущение в очите на гостите наоколо.

И тогава бурята се разрази.

Трик сграбчи ръката, която го стискаше, огъна я назад и я прекърши в лакътя. Мия откъсна камата от гърба на корсета си, заби я в предмишницата на лумината, проряза дълга, кървяща линия с нея. Чу се трясък и задавени викове. Джесъмин бе строшила чашата си в лицето на легионера. А над всичко това — ревът на Осрик.

— Бягайте! Бягайте!

Мия замахна с камата и разпра жестоко дланта на центуриона, който посегна да я улови. Трик вече бе драснал и блъскаше настрани мъжете и жените, препускайки през навалицата. Пътьом хвана един летящ поднос, хвърли го по прозореца и стъклата изтрещяха с грохот, а той се хвърли навън. Мия скочи подире му и извика от болка, когато поряза ръката си на парчетата, останали по рамката. Превъртя се върху тънката ивица трева, която обикаляше двореца, и падна върху Трик, изкарвайки дъха му с едно уф-ф.

— Спрете! — изрева глас. — Спрете, в името на Светлината!

Мия вдигна Трик на крака, но се сви от болка — ръката й беше обляна в кръв. Двамата хукнаха по алеята, чуха шум от счупено стъкло зад тях, викове на страх и болка. Един прозорец на горния етаж се счупи и Мия видя Тих да скача към перваза на двореца отсреща, а оттам да се прехвърля на покрива. Белият му жакет бе опръскан в червено. Тежки ботуши по дирите им. Пронизващ студен вятър по кожата й. Още стискаше камата и докато тичаше, сряза дългата си рокля. Двамата стигнаха високата ограда от ковано желязо, която опасваше земите на двореца. Трик се преметна с един скок и остави Мия от другата страна.

— Хайде! — извика той.

Мия погледна през рамо. Четирима луминати тичаха към нея, извадили блесналите си мечове от слънчева стомана. Но вечерните рокли не бяха най-подходящото облекло за отчаяна гонитба, камо ли за скок над триметрова ограда от ковано желязо. Мия разкъса роклята с камата си на бедрата. Метна се на желязото и взе да се изтегля нагоре точно когато пристигнаха луминатите. Единият хвана глезена й, но тя го изрита в лицето и вдигна крака. В същия миг във въздуха изсвистя дълъг меч и остави разтопена диря в оградата. Ръката на Трик се стрелна през решетките, острието му светеше в червено. Момчето извика от болка. Мия скочи на каменната настилка до него и двамата хукнаха в ледения вятър.

— Накъде? — попита Трик, запъхтян.

— Към Аалеа — отвърна тя, едва дишайки.

Трик кимна, хукна към пристана. Изблъска клетите слуги във водата и взе гондолата. Мия скочи до него и той подкара лодката в канала, блъскайки яростно по водата. Половин дузина луминати се хвърлиха в съда зад тях и се спуснаха подире им. Трик насочи гондолата към двореца, където бе се състояла срещата с Шахид Аалеа. Там нямаше ръце, нито лодки отпред, нито светлина в прозорците. Скочиха на кея, влетяха през вратите и откриха, че преддверието, салонът и дори стаята, където бяха се преоблекли, са съвсем празни. Въздухът бе прашен. Студен. Сякаш от години човешки крак не беше стъпвал тук.

Тежки ботуши. Входните врати се отвориха с трясък. Мия изруга. Сграбчи Трик за ръка и се втурна към задната врата. Оттам изхвърчаха на тясна алея, която вървеше покрай задната част на сградата. Чуха викове отзад, звън на стомана. В канала оттатък — пищене на свирки, викове за още подкрепления, тропащи крака. Трик се мушна във входа за прислугата на друг дворец. Слугите се разпискаха, когато двамата с Мия влетяха в кухнята, оттам в столовата, салона и през входната врата излязоха на оживена улица.

От ръката на Мия шуртеше кръв. Трик дишаше тежко и се стискаше отстрани. Мия зърна обгорено петно на жакета му, надуши изгоряла плът. Някъде вътре бе отнесъл удар от слънчева стомана и жилетката му бе подгизнала от кръв.

— Добре ли си? — попита, задъхана.

— Тичай!

— Как да тичам! — изсъска тя. — Аз съм по корсет!

Момичето се хвърли на стъпалото на една минаваща карета и седна на капрата до учудения кочияш, облечен в ливреята на дребен род.

— Здравейте — поздрави го тя.

— Здра…

Лакътят й уцели мъжа в корема, крошето й го изхвърли от седалката на настилката. Тя спря рязко цвилещите коне, свали своето волто и се обърна с вдигнати вежди към Трик.

— Каретата ви чака, мидон.

Трик скочи на задното стъпало, а Мия шибна гърбовете на конете с каишите и изкрещя: „Дий!“. В това време четворка запъхтени луминати изскочиха на улицата зад тях. Каретата се носеше надолу, като подскачаше и се тресеше над мостове и плочки. Мия изруга — за малко да излети от капрата. Ребророденият легат, комуто принадлежеше екипажът, подаде глава от прозореца, за да види за какво е цялата суматоха, и видя едно момиче по разпран корсет и разкъсана вечерна рокля на мястото на кочияша му. Мъжът тъкмо отвори уста да възрази, когато Мия се обърна, а косата й се развя около окървавеното й лице. На рамото й беше кацнала котка, направена, както по всичко личеше, от сенки.

Мъжът прибра главата си в купето, без да каже дума.

— е, свежо е, нали?…

— Това е думата.

— май си изгубила половината си рокля…

— Мило от твоя страна, че забеляза.

— но като си спомня как танцува с онова момче, сигурно си разочарована, че е само половината…

Мия завъртя очи и шибна по-здраво конете.

Изоставиха каретата на юг от Хълбоците. Мия скочи на каменната улица до Трик и нахлупи триъгълната шапка на слисания собственик. На капрата вятърът хапеше остро и люто; устните й бяха посинели, кожата й бе настръхнала, тялото й трепереше. Тъкмо пак се канеше да се оплаче от избора на рокля, когато Трик свали жакета и без да продума, я наметна. Още топъл от допира на тялото му.

Хукнаха по задните улички и по мостчетата на юг към вонята на Залива на касапите. Щом стигнаха при Свинекланицата, се увериха, че никой не ги следи, после се промъкнаха вътре и изкачиха стълбите до площадката над притихналия в този час приземен етаж.

Беше замаяна от загубата на кръв, ръката й още кървеше и ръкавът на жакета бе подгизнал. Жилетката и бричовете на Трик също бяха се напоили, притискаше дълбоката рана отстрани. Лицата им бяха пребледнели и изтощени, а музиката, танцът, уискито и усмивките вече се превръщаха в дрипав, избледняващ спомен. Бяха се отървали на косъм. Слязоха предпазливо по извитото стълбище, вонята на мед и сол изпълни ноздрите им, надолу, надолу до кървавата стая в подножието.

Шахид Аалеа ги чакаше.

От елегантната, бродирана рокля, корсета от драконова кост и красивото домино нямаше и помен. Тя беше облечена в черно, реките от гарванови коси обрамчваха бледото й сърцевидно лице. Единствено усмивката й бе цветна. Червена като разлято вино. Червена като кръвта, която капеше от ръката на Мия.

— Хареса ли ви да си играете на хора, мили мои? — попита ги тя.

— Вие… — Лицето на все още запъхтяния Трик се изкриви. — Вие…

Шахид Аалеа се приближи. Помести ръката му от раната и цъкна. Целуна окървавените пръсти на Мия.

— Нашият подарък за вас. Напомняне. Разхождайте се между тях. Танцувайте между тях. Живейте, смейте се и обичайте между тях. Но никога, нито за миг не забравяйте кои сте.

Аалеа пусна ръката на Мия.

— И никога не забравяйте какво означава да служиш.

Шахидът на Маските махна към басейна зад тях.

— Честит Велик десятък, деца.