Кейти Хан
Задръж звездите още миг (4)

4.

Осемдесет минути

Карис знае, че при оставащи им само осемдесет минути въздух е лукс да говорят повече, но не може да устои на възможността да обсъди нещо, което не са засягали досега. Хваща края на въжето, от което Макс я е развързал, за да я прати обратно на „Лаерт“, и започва да връзва здрав моряшки възел, за да не се разделят повече. Корабът им може да е повреден, но връщането им на него е най-добрата им надежда за оцеляване в необятния космос и Карис иска да е сигурна, че Макс няма да може да я прати обратно без себе си. Където и да отиват, тя иска да отидат заедно.

— След като се запознахме, Макс, след като между нас се получи онази спойка — каква ужасна дума — мислех, че пак ще те видя. Но после ти не се обади. — Тя вдига поглед към него, говори бързо, изрича припряно думите, докато връзва въжето. — Мисля, че го знаеш. Аз работех от езиковата лаборатория, където ти знаеше, че ще бъда, зададох много готварски въпроси по ОбщУм — нищо. — Докосва замислено кукичките отстрани на раницата му, после прави примка от въжето и пъха края му през образуваната дупка.

— Това, което не знаеш, е, че даже дойдох в супермаркета, където една блондинка с табелка с името си ми каза, че в този ден почиваш. — Карис не спомена как Санди беше завъртяла очи, когато тя попита за Макс, и подметна шеговито: „Още една!“, когато Карис добави, малко ненужно, че Макс й е помогнал по ОбщУм, а после е дошъл на партито й. „И ти, и аз, миличка. Той все помага на хубавелките.“

— Съжалявам — прошепва той.

Тя свива рамене в скафандъра, после промушва края на въжето обратно през примката във форма на осморка.

— Няколко седмици след това отидох на рождения ден на Лиляна в един клуб, разположен в бивша църква, със светлинен дансинг. Аз седях на бара, където някакъв тип сваляше практически всяка жена наоколо. Погледах го известно време. Явно беше гей, но жените бяха толкова поласкани от вниманието, че сякаш не забелязваха. Беше ми трудно да не подслушвам. Той всъщност изнасяше представление.

— „А сега — Карис си докарва плътен глас, докато закачва примката към куката отстрани на раницата на Макс, — ето го и самия него, най-великия жив и все още неумрял астронавт — продължава тя като конферансие пред публика. — Максимилиан!“ И се появи ти.

Макс я зяпа.

— Защо не каза нищо?

— Е… Чувствата ми бяха наранени — ти изобщо не се обади.

— Аз…

— Знам. Разбирам. Обърнах се към бара, за да не ме видиш, и след като тръгна нанякъде, си побъбрих с конферансието.

— Лиу?

— Да.

— Говорила си с Лиу? Той никога не го е споменавал.

Карис свива рамене и хвърля нервни погледи към сините показания за кислорода.

— Наистина нямаме време за това — казва тя.

— Знам. Кажи ми набързо какво каза Лиу. После ще се върнем към това. — Той посочва „Лаерт“, който лежи в чернотата над тях, а в корпуса му личи пробойна. Около дупката се носят отломки, подобно на вода в банята, която се оттича в канала.

Тя прави същата примка от своята страна на въжето и затяга възела здраво, за да издържи на силно дръпване, ако е нужно.

— Казах на Лиу, че е странно един астронавт да подрежда рафтовете на магазин край Паседж. — Той имаше благоприличието да се изчерви — с усмивката на човек, който е продал сестра си на цирка.

— Естествено. Този човек е порочен.

— Попитах го за какво е тази измама и той изведнъж стана много сериозен. Каза, че имал нужда от номер — нещо, с което да забавлява хората. Тъй като астероидното поле вечно присъствало в новините, нездравата мания на Европия към космоса го правела идеалния гамбит. Това очевидно са негови думи, не мои.

— Очевидно — казва Макс. — Ти никога не би нарекла космоса „нездрава мания“.

— Този човек е роден актьор. Не знам защо още няма собствен канал.

— Може вече да има, особено ако светът там долу знае ролята, която е изиграл за нашето събиране. Макар че не разбирам и за секунда защо сме заедно, след като си знаела всичко това още когато се запознахме.

Тя връзва въжето около раниците им, преди да го пристегне за по-сигурно с възел от двете страни.

— Ти ми хареса — беше ми интересно да си говоря с теб и ме караше да се чувствам желана. Бях достатъчно неуверена, за да се полаская, и нямам проблеми с това. Но така и не разбрах за какво ти е този номер с астронавта.

Макс слага ръка върху въжето.

— Това караше хората да си мислят, че съм някой.

— Аз мислех, че си някой.

— Работех в магазин.

— Е, и? — Тя е раздразнена.

— Повечето хора в Европия могат да правят каквото им е приятно — казва той, — но не и аз.

— Ти искаше да бъдеш готвач. Защо не се представяше за готвач?

Той се усмихва със съжаление.

— Не е много възвишено, нали?

— А пътуването в космоса е обвито в бляскав ореол? — Карис се оглежда.

Той прави същото, готов да пусне някоя шега, но сега не му е времето, така че я преглъща. Двамата падат през безкрайния мрак, вързани един за друг през кръста.

Тя перва въжето с китка и то се извива между тях като кардиограма.

— Добре — казва Карис: изпитва моментно задоволство от тази проба за издръжливост. — Сега вече няма да се разделим. Ще е нужно нещо много остро, за да среже това.

— Като например микрометеороид? — пита Макс. — Защото под нас има много такива. Какво ще правим?

— Мисля — казва тя. Откакто са запушили течовете, премятането им е станало по-плавно, тъй като слабото изтичане на молекули от резервоарите им е правило падането хаотично. Макс беше направил дюза и бе използвал кислород. Ами ако…

— Не можех да ти се обадя, Кари.

Мамка му! Тя се намръщва.

— Когато се запознахме… Знаеш в какво вярвам. В какво вярвах.

— Да.

— Ти беше — си — истински пилот, а аз бях управител на магазин.

— Но накрая получи работа там, където работех и аз.

— Ти каза само, че пилотираш совалки. Мислех, че може да работиш за някоя въздушна линия. Не знаех, че си там, когато се свързаха с мен.

— Ти не си подавал молба за ЕКАВ? — Тя го казва непринудено, сякаш обсъждат връзката си на някоя пейка в парка.

— Не — казва Макс. — Те ме намериха.

 

 

Когато се появиха, беше работил в магазина девет дни без почивка. Беше му се искало да се обади на Карис, но смътно съзнаваше, че да харесваш някого — наистина да го харесваш — може да ти обърка живота, и част от него не искаше да се излага на този риск. Родителите му се бяха събрали след трийсет и пет годишна възраст, според правилата, и той разполагаше с близо десетилетие, за да си намери някоя Карис, с която да подаде молба за установяване, ако го иска. Но все пак… Макс се чудеше. Ами ако…? Нямаше правило против кратките сексуални връзки — във Войводствата те процъфтяваха. Целта на Ротацията беше да запази индивидуалността на човек, свободата му от национална идентичност или общ социален натиск — но това не означаваше, че трябва да е самотен. Може би щеше да изфабрикува някоя среща. Войводството беше малко, вече се бяха срещнали веднъж… Колко трудно би могло да бъде?

Колата им се плъзна по Паседж дел Борн като мъгла по пладне, кислородните двигатели свистяха върху паважа. Макс дръпна мънистената завеса на входа на магазина, за да гледа. От колата излязоха трима мъже: възрастен господин с бастунче и двуреден раиран костюм, ограден от двама телохранители със слънчеви очила. Макс ги гледаше изненадано, докато вървяха към магазина му, наведоха се да влязат, спряха и си свалиха очилата, та очите им да свикнат с осветлението вътре.

— Търсим Макс Фокс — каза единият телохранител.

— Аха — рече Макс. — Може ли да попитам защо?

Мъжът с костюма пристъпи напред.

— Поверително е. Но няма повод за притеснение, така че ако… — той се подпря на бастунчето и се втренчи в Макс — случайно знаете къде е Макс в момента, бихте могли да промените живота му.

Макс преглътна.

— Е, това е предложение, което не мога да отхвърля. Здрасти, аз съм Макс. — Вдигна ръка в традиционния Войводски поздрав и мъжът му отговори, както се полага, слагайки длан на рамото му. Копчетата на ръкавелите му проблеснаха на луминесцентното осветление.

— Радвам се да се запознаем. Съжалявам, че съм толкова официален, но може ли да покажете чипа си на моя уважаван колега… Идеално. Благодаря.

— Казвам се Олдъс — продължи той. — Оглавявам службата за набиране на кадри на ЕКАВ. Търсим таланти от Войводствата, които да се включат в нашата космическа програма. Чували сме много за вашите знания и бихме искали да ви поканим да се присъедините към нас като техник специалист.

— Съжалявам. Това някакъв номер ли е? — Макс остави консервата от ананас, която държеше.

— В никакъв случай.

— Лиу ли ви праща? Ще го убия.

— Кой е Лиу? — На Олдъс и окото му не трепна. — Макс, надяваме се, че както каза, това е предложение, което не можеш да отхвърлиш. — Той си нагласи маншета. — Ти съвсем сам си отговорил на повечето хранителни запитвания по ОбщУм в това Войводство от началото на Ротацията преди пет месеца и ни беше препоръчан директно.

— Така ли?

— Така. Обичаш ли да готвиш?

— Учил съм при Ван дер Камп в Париж — каза Макс с гордост.

Олдъс кимна одобрително.

— Искаш ли да дойдеш с нас?

Макс прокара ръка през косата си.

— Работата е там, че този магазин е на семейството ми. Трябва да го управлявам през цялата Ротация и във всяко Войводство има по един такъв. Не мога да го зарежа заради интервю или за да участвам в процеса на кандидатстване — обвързан съм за неопределено време.

— Ще ти осигурим управител на пълно работно време, който да се грижи за супермаркета на баща ти вместо теб и да ти подава ежедневни и ежеседмични доклади. Това задоволително ли е?

Макс зяпна.

— Докато кандидатствам?

— За постоянно. Макс, ние набираме хората си въз основа на препоръки за дадена роля. Разбираш ли какво означава това? — Макс започна да кима, но по средата го промени на клатене на глава. — Означава, че наемаме само хора, за които изрично ни е казано от собствените ни служители, че са подходящи за работата. Това е заявлението ти, ако щеш. Няма друг начин да се присъединиш към нас. Няма обяви за тази работа. Не можеш да кандидатстваш по-късно. Така че, опасявам се, ще имаме нужда от отговор сега.

Те стояха мълчаливо, прекъснати за момент от русата глава на Санди, подала се над един рафт със зърнени закуски, който се разклати застрашително.

— Звучи ми почти прекалено хубаво, за да е истина — каза Макс. — Трябват ви кулинари за космическия ви екип?

Олдъс повдигна вежда.

— Дори космонавтите трябва да ядат.

Макс се залюля на пети, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, преценяваше вариантите.

— Добре — каза бавно. — Бройте ме.

— Ще дойдат да те вземат утре. Приготви си нещата за девет нула-нула. — А после странно елегантният Олдъс докосна периферията на шапката си и тримата излязоха, като оставиха Макс да се взира след тях.

 

 

Карис извръща поглед и гледа мрака, който пада върху част от Земята, докато слънцето залязва там долу, макар и не тук горе.

— Това е наистина удивително. Получил си комбинация от работата, която искаш, и онази, която се преструваш, че имаш, за да вкарваш жени в леглото си.

Той трепва, но пренебрегва заяждането.

— Казаха, че било заради броя кулинарни запитвания по ОбщУм, на които съм отговорил.

— Препоръка за ролята. — Тя кимва.

— Мислех, че повторната ни среща е чиста случайност — казва той.

— На обяда ли? Да.

— Не можех да повярвам, като те видях отново. Животът ми се преобръщаше и имах възможност да се занимавам с изумителни неща. Най-после можех да кажа, че съм астронавт, повече или по-малко…

— Бас държа, че момичетата са били във възторг от това…

— И се бях уредил на наистина добро място, когато се появи ти — една жена, която глупаво бях позволил да ми се изплъзне. — Той млъква. — Кари. Преди две минути каза, че винаги си знаела какъв съм.

За да избегне повторението на спора, което е характерно за всички двойки, след като са преодолели гнева си и са се сдобрили само за да започнат отначало след една остра забележка, Карис казва просто:

— Извинявай. — После не успява да се сдържи. — Но ти току-що ме нарече „една жена, която ми се изплъзна“.

— Е, и?

— „Една“ намеква за много.

— Не е вярно. — Макс въздъхва. — Намеква, че знаех, че съм пропуснал възможност с теб. Ти си оставаше в ума ми, но не ни беше позволено да сме заедно по този начин — не още — и аз не бях в състояние да направя нищо по въпроса. — Очите им се срещат. Той слага ръка върху нейната на въжето и я поглежда право в шлема. — Защо се съсредоточаваме върху това?

— Прав си — казва тя и поглежда надолу към синьото сияние на Земята в мрака под тях. — Имаме работа. Сега не мърдай.