Кейти Хан
Задръж звездите още миг (14)

14.

Трийсет минути

— Дали да не спрем да говорим, за да пестим въздух? — Карис ту включва, ту изключва светлината на фенерчето, насочила лъча към космоса. Накрая натиска бутона с палец прекалено силно и фенерчето изхвръква от ръката й и започва да се отдалечава в чернотата. Тя посяга да го хване, въжето между двамата се изпъва и Макс изпъшква. Пръстите й докосват дръжката, то се завърта и отлита извън обсега й. — По дяволите.

Макс също се опитва да го улови, но не успява и за момент двамата се сблъскват.

— Извинявай.

Гледат как фенерчето се отдалечава и лампичката му проблясва при всяко обръщане към тях, а нажежената жичка се отразява в очите им. Но лъчът се стопява в космоса, светлината изчезва във вакуума.

Макс свива рамене.

— Та какво казваше?

— Чудех се дали да говорим, или не. За да пестим въздух.

— Разбира се, че трябва да говорим — казва той. — Не можем да падаме мълчаливо, за бога.

— „За бога“? Да не ставаш религиозен? — пита Карис.

— Нуждаем се от всяка помощ, която можем да получим. Кари.

— Няма да дойде никаква помощ, Макс. ЕКАВ…

— Нямам предвид тях.

— Кого тогава?

— Ако има бог…

— Не вярваш в това, Макс. Не и ти. Когато става дума за Европия, ти си от другата страна на оградата, не седиш в домовете на вярата да се молиш на Всевишния.

— Сега не сме в Европия.

„Изтъкваш очевидното“, мисли си тя, но не казва нищо.

— Знам само — казва Макс, — че тук трябва да мислим по-разкрепостено. Мисля, че трябва да се опитаме… да имаме вяра.

— Наистина ли?

Той кимва.

— Иска ми се да знам, че не сме сами.

— Но ти мразиш всичко религиозно.

— Не го мразя. Просто не го разбирам. — Макс се размърдва неловко, чуди се как да го обясни. — Като малък ми повтаряха, че религията разделя хората, кара другите да те мразят или да се боят от теб. Намирах за шантаво хората да вярват толкова силно в една приказка, а ако друга секта вярва в малко по-различна версия, това да се смята за нещо скверно. Толкова много войни са започнали по този начин.

— Знам. Вярата може да е странно нещо за хората, които не вярват.

— Но религията е нещо различно от вярата. В Европия е просто — или си от вярата, или не си. И ако бяхме от вярата, в момента щяхме да се молим.

— Мислех, че трябва да продължим да разговаряме един с друг — казва раздразнено тя. — Нали това каза току-що?

— Да. Не очаквам наистина да почнем да се молим.

Докато се носят неспирно през плътния здрач от звезди и скали, над Индийския океан под тях се образуват облаци, прокарвайки бяла ивица по синевата му. Карис въздъхва.

— Добре тогава. Моля те, кажи ми какво да направим, за да покажем тази вяра?

— Трябва да говорим — казва Макс — през оставащите ни минути. Трябва да говорим до самия край. За всички хубави неща, които са ни се случили.

— Ами лошите неща? Или тъжните неща? — Тя се запъва. — За времето, когато теб те нямаше?

— Върнах се.

Тя мълчи. Минават още няколко секунди.

— Имахме ли нужда от това? — казва той.

— От вяра ли?

— От фенерчето. — Той сочи към мястото, където то все още се премята в свободното падане на микрогравитацията.

Тя се засмива.

— О… Не. Не наистина.

— Малко късмет ще ни дойде добре — въздъхва Макс.

— Да не би вече да стигна до криза в новооткритата си вяра?

— Не, но е време за малко божествена намеса — казва Макс. Поглежда към въздухомера й. После поглежда своя и му призлява. — Или пък чудо.

— Макс — започва тя колебливо, — вярваш ли, че… искам да кажа, одеве, докато гледахме падащите звезди, ти спомена Ана.

Той поглежда към нея и изчаква.

— Каза, че тя можело да е тук горе.

— Казах го.

— Значи вярваш, че Ана продължава да съществува по някакъв начин? — Той се замисля върху това, а Карис продължава: — Винаги си бил толкова сигурен, че религията е нещо, което се прави в името на другите, но тук…

— Няма рай и ад, Кари. Знаем това, защото сме идвали тук горе.

— Но когато се стигна дотам, ти каза…

Той кимва.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Това означава ли, че вярваш в живота след смъртта?

— Чел съм някъде — казва той, — че животът след смъртта е онова, което оставяме у другите.

Карис се замисля, извъртайки се от Земята, за да погледне през астероидното поле навън към звездите, тези точици светлина, които образуват гигантска паяжина, простираща се докъдето поглед стига.

— Ана изобщо не живя — казва тя. — Нямаше възможност да остави нещо след себе си. Нямаше дори тяло. Може би нямаше дори мозък.

Гласът му е тих.

— Ти и аз, тук навън, говорим за нея. За краткото си съществувание тя промени цялото ни бъдеще. Тя остава в нас.

 

 

Макс беше направил морковена торта специално за случая, но когато натисна звънеца на апартамента на крайморския булевард, знаеше, че този жест е слаба работа. Щом вратата се отвори, гласът му стана официален, а маниерите — сковани. Карис седеше на тръстиковия си стол с висока облегалка, с гръб към стаята. Седеше неподвижно и се взираше през прозореца на балкона към морето.

— Здрасти.

— Здравей. — Тя не се обърна да го погледне.

— Донесох ти торта — каза той, знаейки, че това не са правилните думи. — Добре ли си?

Тя извъртя глава.

— Ти се върна.

— Да.

— В моето Войводство.

Той се замисли какво да каже и как да го каже.

— Радвам се, че Лиляна се обади. Бих искал да знам.

— Аз също се опитвах да ти се обадя — отвърна тя остро.

— Съжалявам. Пропуснал съм го.

— Седни — каза просто тя.

Макс влезе, сервира две парчета от морковената торта и се настани внимателно на дивана в тъмната част на стаята. Карис извъртя тръстиковия стол от морето и си взе чинийката с тортата.

— Искам да изясним нещо — каза тя, като отхапа от мекия блат със сметана. — Аз бях също толкова изненадана като теб да разбера, че съм бременна.

— Да — каза той внимателно.

— И не съм искала бебе, не и наистина. Само съм малко травматизирана от процеса.

— Мога да си представя. А ти…?

— Така че тъгувам, но е някак странна тъга.

Макс се приведе напред.

— Какво имаш предвид?

— В това има наука: промяна на хормоналните нива, връщане на тялото ми към нормалното му функциониране. Но има и друго — загубих нещо, което не мислех, че желая, ако ти звучи смислено.

Той претегли думите си, мъчейки се отчаяно да не сбърка.

— Сигурен съм, че през живота си ще имаш шанс да го направиш пак, Кари. В правилното време.

— Може би. Един ден. — Тя остави чинийката на коляното си. — Когато ти кажат, че не можеш да имаш нещо, мисля, че е съвсем човешко да започнеш да го искаш.

 

 

— Ето защо намирам вярата за объркваща — казва Макс; отчаяно търси начин да почеше някакъв сърбеж в скафандъра си, но без успех. — Прекарваш толкова време в чакане и молитви. Чакаш чудо.

— Вярващите са много търпеливи.

— Толкова е неудовлетворително. Не мисля, че бих могъл да прекарам остатъка от живота си така, в очакване на доказателство.

— Всичките двайсет и пет минути или по-малко?

Макс затваря очи.

— Вероятно.

— Значи сега си агностик? — пита скептично Карис.

— Предполагам.

— Не продължи дълго.

— Аз не казвам конкретно, че вярвам или не. — Макс подръпва ръкава на скафандъра си, опитвайки се да извърти китката вътре, да достигне някак си до плътта над нея. Тъканта се разтегля от дърпането, много по-тънка и гъвкава от старите, твърди версии на космическите скафандри. Той не може да стигне до сърбежа, затова почва да се чеше през податливата материя, наподобяваща водолазен костюм. — Просто имам нужда от някакво доказателство. Но не искам да го чакам през остатъка от живота си. Не мисля, че някога съм притежавал кой знае какво търпение. — След като е почесал сърбящото го място, издиша доволно. — Освен когато идвах да те видя всеки ден, опитвайки се да те убедя да се съберем отново — тогава бях доста търпелив.

— Хмм — казва Карис.

* * *

Седяха в същата стая, на същите тръстиков стол и диван, и през дебелото стъкло на балконския прозорец се чуваше тихото бучене на океана.

— Мислих за това — каза тя — и не те взимам обратно.

— Какво?

— Няма да се съберем пак.

— Защо?

— Не искам да се измъкваш всеки път, като стане трудно.

— Няма — каза той възмутено.

Карис повдигна вежда.

— Възникнаха трудности и ти изчезна. При първия признак за беда.

— Но се върнах в минутата, щом до мен стигна и най-слабият намек, че си в беда. Това все трябва да се брои за нещо.

Тя разклати кафето в чашата си и допря топлия порцелан до брадичката си, докато накрая усещаше единствено миризмата на костарикански зърна, а парата забули лицето й като маска.

— Не. Съжалявам. Това е мил жест, също като морковената торта, но не.

Онази шибана морковена торта.

— Тогава какво?

— Възгледите ни са прекалено различни, Макс — каза тя. — Може би дори противоположни. Когато ти сложи край, каза: „Може би така е по-добре“. Беше облекчен.

Той кимна бавно.

— Все още мислиш, че сме прекалено млади. Все още мислиш, че връзките се получават само когато хората са по-възрастни.

Той кимна пак.

— Мислиш, че от двойките излизат по-добри родители, когато са по-възрастни.

Той се поколеба, после кимна за трети път.

— Ти вярваш изцяло в индивидуализма — заключи тя и направи физиономия.

— Така съм възпитан, Кари — рече отчаяно Макс. — В това са ме научили да вярвам.

— Но не и мен. Знам какво изпитвам към теб и бях готова да го кажа на всички. А ти дори не можеш да се насилиш да кажеш за мен на родителите си.

— Те няма да разберат.

— Добре — каза тя простичко. — Аз определено не разбирам. А ти изрази много ясно своята позиция на рождения си ден.

Лицето му изглеждаше съкрушено.

— Но… аз не искам да не съм с теб. Искам да съм с теб.

Изглеждаше толкова разстроен, че Карис пропусна да се заяде, че е трябвало да помисли първо за това, обаче продължи да настоява твърдо на своето.

— Не, Макс. Както и да е, що за жена щях да съм, ако те оставех да се върнеш веднага след като си ме зарязал?

— Щастлива? — подхвърли той с надежда, но тя поклати печално глава.

— Я стига. Не искам връзка от разстояние, която прави и двама ни нещастни и същевременно противоречи на принципите ти.

— Чакай. Ти каза „що за жена щях да съм, ако те оставех да се върнеш веднага“. Това означава ли, че може да ме оставиш да се върна в бъдеще?

— Така ли казах? Не съм имала предвид това…

— Игрички ли играеш? Опитваш се да ме накараш да се почувствам гузен? Защото, повярвай ми, аз вече се чувствам гузен, Карис. Да се върна и да те видя потънала в болка…

— Не са игрички — прошепна тя. — Но не вярвам, че ще тръгнеш срещу това, в което вярваш, в дългосрочен план, само за да бъдеш с мен.

— Какво да направя, за да събудя вярата ти?

Тя се замисли.

— Не знам. Нещо голямо.

 

 

— Вече не виждам фенерчето — казва Карис. — Изчезна.

— Вероятно го е ударил някой микрометеороид и го е разпарчетосал.

— Тук има толкова много останки, отвратително е.

— Да не споменаваме ега ти огромното астероидно поле. Спомняш ли си каква паника предизвика, когато се появи?

— Да. Погледни нататък — казва тя и той обръща глава в посоката, накъдето сочи.

— Сатурн — казва изненадано.

— С невъоръжено око.

— Не би трябвало да го виждаме така поне още трийсетина години — казва тъжно Макс.

— Пръстените му. Съсредоточи се върху пръстените.

Той й хвърля кратка, изпълнена със съжаление усмивка.

— Значи искаш да прекараме оставащите ни двайсет минути в приказки? — казва тя.

Той я поглежда.

— Да. Опитахме всичко възможно. Сега чакаме чудо.

— И не бихме искали никой от нас да се отчайва и да се предава.

— Точно така.

— Знаеш, че ще е по-бързо и безболезнено — казва тя, — ако си свалим шлемовете още сега. Спираме да дишаме и слагаме край, по свой избор.

Макс я поглежда с ужас.

— Не говори така — говориш като мен.

— Само че е вярно.

— Стига. Престани. Ти не говориш така. Използвай въздуха ни мъдро, с по-позитивни думи.

Тя го поглежда с очакване.

— Значи ще си говорим.

— Няма по-добър начин да прекараш последните минути от живота си — казва той — от това да говориш с най-хубавия човек, когото познаваш.