Кейти Хан
Задръж звездите още миг (26)

26.

— Какво има в менюто днес — нещо вълнуващо?

Макс вдига поглед от осемте големи казана, между които се мести, за да ги разбърква. Няма черпак, затова импровизира с каквото намери. Мисли си, че може би това е част от изпитанието.

Тренират във Войводство 9 от месец и половина и през това време ги подлагат на повече физически упражнения, отколкото Макс някога е очаквал. Сега разбира, че да се цаниш за готвач на хуманитарните екипи не е много по-различно от това да се цаниш за астронавт. Пак те искат във върхова физическа форма, където и да отидеш. Даже тренировките в космическата агенция бледнеят пред тукашните: тук той прави лицеви опори, подскоци и набирания, плюс маратони по два, пет и десет километра всеки ден, и през цялото време му крещят. ЕКАВ го е вкарвала във форма на хартия с помощта на тренажори, но на него му харесва безмозъчността на старомодните тренировки на открито. Харесва му да може да се изключи и да се съсредоточи върху справянето с настоящия момент. Едно време са го наричали „дзен“. Той чувства „дзен“. Ендорфините са нещо страхотно.

Макс се приготвя за подигравки.

— Яхния.

— Пак ли?

— Чудесна питателна яхния. Ако имаш късмет, може дори да добавя няколко кротона.

— Не се опитвай да пробутваш тези парчета застоял хляб като кротони. Ти и твоите изчанчени приказки — казва мъжът, който се обучава за ръководител на хуманитарния екип, и Макс се усмихва.

— Това е добра подготовка за моментите, когато ще имаме ограничени запаси.

— Не остава много — казва новият ръководител на екипа. — Скоро ще ни пратят на крайбрежието, където е центърът на военната зона.

Макс му подава една купичка.

— О?

— В крайбрежните райони на САЩ е пълен хаос — казва мъжът. — Всички се бият за по-високия терен и за водата.

За миг Макс се зачудва къде ли може да е братът на Карис, но изтласква тази мисъл.

— С какво си се занимавал преди?

— Бях дърводелец. Ами ти?

— Готвач.

— О — казва ръководителят на екипа. — Аз пък си мислех… — Макс го поглежда, но онзи решава да не довърши изречението. — Не забравяй за кротоните ми.

Спят в най-стария университет на Европия, красива сграда от червени и жълти тухли, пълна със стаи от стъкло и стомана. Спалните на горния етаж имат големи стъклени стени без щори, така че на Макс не му се удава да спи много, но това поне означава по-малко кошмари. Неумолимото ежедневие от готвене и тренировки го е отвлякло от обичайните му мисли. Нощем той се предизвиква да я види, като вади изтърканата снимка: Карис сгушена в сгъвката на ръката му, с развените дигитални флагове на Войводските игри зад тях. Различен климат, сякаш в някакъв друг живот.

След като сервира закуската, Макс взима участие в едно упражнение в двора на университета, включващо първа помощ и основно хранене. Автоматично забърква лъжица сол с осем лъжици захар и добавя пет чаши питейна вода, за да направи рехидратиращ разтвор. Инструкторката — Кели — кимва одобрително.

— Разбираш си от работата.

— Тренирал съм в ЕКАВ. Хидратацията е много важна в космоса.

Инструкторката, която е преглеждала историята на Макс, казва меко:

— Да, макар че предполагам, че е по-трудно да се оправяш с водата в безтегловност.

— По-голямата част я вкарват в тялото ти по тръбички. Можеш да се удавиш в собствените си сълзи, ако изпълнят шлема ти по време на някоя разходка в космоса.

За момент инструкторката изглежда шокирана, после се окопитва, потупва Макс по рамото и продължава към следващия обучаем.

— Прекалено много сол — казва тя. — Пациентът ти ще изповръща цялата тази солена вода.

Макс приготвя храната за своя екип — редува се с другите готвачи на закуска, обяд и вечеря. Доброволците са готина групичка, макар че разбираемо умовете им са погълнати от предстоящото местене в бившите Съединени щати. Всяко изречение започва с „когато“, а не с „ако“; има много наперени приказки какво ще правят, когато се изправят срещу бунтовниците. Лагерът се нахвърля жадно на малкото новини от първа ръка, докато слуховете се ширят и докарват новобранците до лудост. Много от тях в свободното си време звънят вкъщи или на любимите си, а СтенРеките огряват стените на общите помещения.

Макс жадува да поговори с някой, който е познавал Карис. Не някой, който знае за нея, не леля Прия или дори Кент, които знаят какво е означавала тя за него; иска да говори с някой, който е познавал смеха й или амбициите й, който я е докосвал. Уплашен е, че тя ще се превърне в призрак, и отчасти причината да гледа толкова често снимката от Игрите е да поддържа лицето й ясно в паметта си. Минава му през ума да пише на Лиу, но Лиу не се е обаждал от доста време. „Разкажи ми любимия си спомен за Карис“, е казал на помена й и Макс го е фраснал. Лиу се е опитал отново и отново, но на Макс му е било прекалено тежко да мисли за това. Явно Лиу се е оттеглил, за да му даде малко простор.

Веднъж в свободното си време Макс пише на Лиляна по ОбщУм. Изненадана, тя отговаря бързо. „Кралят на десерта“, отвръща тя и думите се появяват в червено върху малка част от стената на общата стая, където Макс седи с неколцина други и разговарят с приятели и роднини на отделни СтенРеки. „Вече не си ли астронавт?“

„Очевидно не — пише в отговор Макс. — Сега съм кралят на яхнията.“

„Е, поне си крал на нещо.“

„Ти как си?“

Пауза. „Тя ми липсва.“

Той затваря очи. „И на мен.“

„Никой не ме нарича Лили, откакто нея я няма.“

„Разбирам какво имаш предвид — пише той. — А на мен никой не ми се обажда.“

Настъпва пауза и той я гледа как пише, и чака текстът да се появи.

„Можеш да ми се обаждаш, ако някога имаш нужда.“

„Благодаря. Ти също — добавя той в последния момент. — Ако вече не съм в каквото е останало от Америка.“

„Лек път — пише тя — и се пази.“

За Макс всяко чувство за опасност се свежда до слухове или неясно, мъгляво бъдеще — докато другарите му говорят с „когато“, а не с „ако“, Макс мисли само в минути. Следващите десет минути са посветени на двукилометров маратон. Следващите двайсет минути са за готвене на вечеря.

Един ден Макс мие шестнайсет тенджери, върти ги под водната струя — девет минути. Старшата инструкторка, която е похвалила рехидратиращата му техника, идва в кухнята. Макс продължава с ножовете и ги точи един след друг, докато тя му излага молбата си.

— Искате да им разкажа за астероидното поле — повтаря той.

— Моля те — казва Кели и му подава следващия нож. — Ти имаш личен опит. Много хора се страхуват.

Макс потърква слепоочието си с една ръка, хванал неподвижно точилото в другата.

— Нали знаете, че се цаних за готвач? Това няма връзка с работата ми в Космическата агенция.

Тя преценява внимателно думите си.

— Макс, работата е там, че с твоето обучение за ЕКАВ и твоя опит ти си най-подготвен от всички ни.

— Не съм.

Кели се усмихва кротко.

— Чувал ли си някога какво е станало с първите астронавти, които видели Земята от Луната?

Той преравя мислите си.

— „Една малка крачка“. Нищо друго не ми идва наум.

— Те погледнали към малката ни планета и видели, че националните граници всъщност не съществуват и конфликтите между хората не са важни, защото всички сме тук заедно. Даже измислили термин за това: Ефектът на погледа отгоре. — Подава му следващия нож. — Хората, които са били в космоса и са гледали надолу към Земята, имат поглед, какъвто другите нямат.

Макс въздъхва.

— И мислите, че аз също го имам.

— А не е ли така?

На него не му се иска да каже, че това е промяна във възприятията, каквато той вероятно никога не би изпитал. Не му се иска да каже, че единствените промени във възприятията му, причинени от космоса, са скръб, чувство на загуба и хроничен умствен хаос, който се опитва да потисне с рутинни действия.

— Виждала съм те да надбягваш и най-добрите тук. Ти можеш да импровизираш. Приспособяваш се. От всички тях — Кели обхваща с жест стаята, макар че са сами в нея, — ти си най-подходящ да ръководиш екипа. Би трябвало ти да си ръководителят.

Макс се забавя за минутка, плъзгайки кухненския нож по стоманения прът на точилото, докато мисли как да формулира отговора си.

— Виж, Кели, работата е там, че… нали мога да ти викам Кели? Работата е там, че аз не съм войник. И със сигурност не съм герой. — Повечето геройски дела не включват печени картофи, признава той пред себе си.

— Няма да се налага да се биеш.

Той си поема дълбоко дъх.

— Не мисля, че хуманитарните екипи трябва да бъдат въоръжени.

— Това е единствено за самозащита.

— Самозащитата не би трябвало да изисква сила. Да използваш сила в името на Европия с нищо не е по-хубаво от воденето на война.

— А ти кой мислиш, че спечели войната? — пита тя.

— Кой спечели ли? — повтаря Макс. — Ами, никой. Не можеш да си победител, след като си опустошил цял един континент.

— Именно, Макс. Именно. А си мислиш, че не притежаваш Ефекта на погледа отгоре. — Тя поклаща глава и се засмива тихичко. — Защо тази вечер не дойдеш на събранието на ръководителите и не видиш как ще се почувстваш?

— Ще си помисля.

Кели отстъпва назад.

— И ще поговориш за астероидите?

— Ще си помисля.

— Добре. Ела в квадранта в осем.

 

 

— В чие име правите всичко? — извиква Кели и ръководителите на екипи млъкват и се обръщат към нея.

— Не за бог, не за крал, не за държава — извикват в отговор.

— В чие име?

— В свое собствено.

Любопитен, Макс излиза от кухнята, развързва готварската престилка и се подпира на тухлената стена отзад. Кели извърта китката си и включва външните СтенРеки от четирите страни на двора и стените на университета трепват и оживяват.

— Време е да видите малко повече от света, който ще посетите. Предпочитам да разберете истинската ситуация от мен, отколкото да продължите да се побърквате от разни слухове.

По четирите стени тръгва живо предаване и хората, подготвяни за ръководители на екипи, се оказват заобиколени от прожекцията. Започват да се оглеждат във всички посоки.

— Не е нещо, с което да не можете да се справите — казва Кели, — но искам да сте готови.

Голяма табела на университета на Южна Джорджия, подпухнала и лющеща се, лежи захвърлена на пътя. Белите дървени сгради отдавна са изгнили, но градините и рушащата се часовникова кула още ги има. Камерата се задържа неподвижно на този кадър — дава възможност на очите им да се приспособят, преди картината да се завърти, за да разкрие останалата част от пейзажа.

Всички ахват.

— Какво, за бога, се е случило? — пита ужасено някой.

— Хора — казва тихо Макс с разтуптяно сърце.

Земята е осеяна с дупки и кратери, с черни ями на мястото на сградите и градовете — тучната зеленина на Джорджия отдавна вече я няма. Те виждат съсипани лица там, където ги няма, защото тук липсва всякакъв признак на живот. Пепел покрива всичко като сив прах, разнасян от вятъра на височината на глезените, прахът се вихри от движението на камерата. Отнема им време да осъзнаят, че се вихри над човешки останки.

— Шест бомби — казва инструкторката. Нейният глас също е тих. — Шест ядрени бомби, разположени достатъчно близо една до друга, за да предизвикат верижна реакция. — Тя оглежда поред всеки от тях, докато те протягат шии да видят опустошението върху четирите стени. — Ето как са го направили хората. Ето какво са си причинили едни на други.

Кадърът се задържа върху останките от череп и Макс усеща, че му се гади, сърцето му блъска в гръдния му кош. Камерата избутва черепа и той се търкулва към тях и от него се развива кафява коса. Макс потреперва.

— Боже.

— Защо са го направили — за петрол ли? — пита някой.

— За петрол — отвръща мъжът, който се е задявал с Макс за кротоните, — за пари, за власт, за надмощие.

— Мамка му — казва един доброволец. — Европия е светлината.

Макс усеща как кожата му настръхва и това чувство плъзва от гръбнака към слепоочията му. Обзема го остро безпокойство. Надига се одобрително мърморене, но тонът е приглушен, докато обучаемите продължават да гледат опустошената земя.

— Помнете — казва Кели. — Единствената ни работа е да помагаме на хората.

Макс се отдалечава от групата. Въздухът в дробовете му започва да пламти от паника.

Не трябва да е така, мисли си той. Това преживяване трябва да е безсъдържателно повтаряне на рутинен режим. Макс е дошъл при хуманитарните екипи като засмукан от вакуум — на място с прости задачи и ясни умения. Не като космоса.

— Не можах да те спася — прошепва той. Вижда отново черепа зад клепачите си, вижда как дългата кафява коса пада към него и в бавен каданс се слива с образа на Карис, вижда как нейната кестенява коса пада над него в нощта, когато си легнаха заедно след Игрите — „Никога през живота си не съм искала нещо по-силно“ — и една сълза се търкулва по бузата му. Не трябва да е така, мисли си той. Войната не трябва да е такава.

„Лиляна“, пише той отчаяно по флекса.

„Какво има?“

Отговорът идва бързо и той издишва с облекчение.

„Не можах да я спася.“

„Напротив. Спаси я, когато се запознахте. Тя беше наистина самотна.“

„Аз не оправдах доверието й — пише Макс, споделяйки най-искрения си страх. — И продължавам да не го оправдавам.“

Лиляна включва на гласово предаване и звуковият сигнал го кара да подскочи.

— Ало? — казва той изненадано.

— Не е нужно да оправдаваш нищо — казва тя. — Просто трябва да живееш. Погледни се — помагаш на хората, готвиш за нуждаещите се. Вдъхваш вяра на хора като мен.

— Ти вече имаш вяра. — Той се обляга на червено-жълтите тухли. По гърба и челото му е избила пот. — Идването тук не е каквото си го представях. Мислех, че ме обучават да храня оцелели, да се грижа за тях. Но тук е… като в армията.

Тя изчаква.

— Те искат от мен да бъда войник. — Гласът му натежава. — Мислят ме за герой.

— Макс, ти си човек, който оцелява. Карис те мислеше за герой.

В топлата вечер на Войводство 9 той върви през древните арки на университета и излиза в една градина с павирани алеи.

— Карис мислеше много неща за мен.

— Не смяташ ли, че трябва да се поотпуснеш малко? Струва ми се, че не разбираш съвсем. Тя имаше високо мнение за теб и ти се издигна, за да отговориш на очакванията й. Тя пък направи същото за теб. Не разбираш ли? Когато бяхте заедно, вие бяхте най-добрите версии на себе си. Тя те направи по-мек и по-амбициозен. И на свой ред беше по-силна и по-щастлива с теб.

— Може би — казва той. Продължава да усеща туптенето на пулса в шията си, остатък от пристъпа на паника.

— Така че може да си загубен без нея, но тя щеше да е също толкова загубена без теб.

— Аз не съм войник, Лиляна. — Гласът му изневерява за миг. — Не искам никога да държа два живота на кантара и да решавам кой заслужава да живее.

— Разбирам — казва тя. — Не искаш животът отново да направи този избор в твоя полза.

— Иска ми се да можех да променя нещата — казва той и към първата сълза бързо се присъединява още една, докато сърцето му се къса.

— Едно време хората са вярвали — казва Лиляна, — че получаваме шанс да изживеем отново живота си. Изживяваме го пак и пак, и единственият начин да продължим напред е да вземем различно решение, което да доведе до различен резултат. Едва тогава се издигаме на по-високо ниво. Така че онзи ужасен момент, през който си минал, е момент, който можеш да изживяваш отново, всеки път с различен резултат, докато не стигнеш до правилния.

Млъква за миг, после казва:

— Когато този момент настъпи пак, ще направиш избор. Единственият възможен избор.

— Бих го върнал, ако можех — казва отчаяно Макс и докато си мисли за два живота, поставени на кантара, умът му се понася назад, лентата се развива и ролката се откача…