Кейти Хан
Задръж звездите още миг (22)

22.

Карис и Рик седят на тъмните скали над тесния залив, издълбан от ледниците, докато Лайка гони не особено въодушевено някаква врана, както правят кучетата, когато знаят, че не могат да хванат плячката си, но често ще бъдат възнаградени от собствениците си за усилието.

— Е — казва Карис, — „Озрик“. Значи името не идва точно от „Хамлет“.

— И да, и не — отвръща Рик. — Да, това е името на герой от „Хамлет“, също както и името на кораба, но означава и „ОС Рик“^[1]. Вероятно щастливо съвпадение. — Той се размърдва. — Светът е свикнал ОС да е съкращение за „операционна система“, така че звучеше подходящо за ИИ.

Карис се засмива.

— Значи ако аз бях специалист по комуникациите, моят корабен компютър щеше да се казва „Оскар“?

— Да. И името на кораба ти вероятно щеше да е поклон към Оскар Уайлд или нещо такова. — Той хвърля един камък във фиорда долу и Лайка се втурва след него, преди да се закове рязко на ръба. Бедното куче е ужасено. — Извинявай, Лайка — казва тихо Рик.

— Не бива да го дразниш. — Разхождат се по този път всеки ден през последните няколко седмици; Карис се е отказала да пита Рик кога ще замине за някоя база на ЕКАВ или за централното Войводство. Той, изглежда, няма къде да ходи, нито желание да го прави, а и честно казано, тя се радва на компанията му. Намира го за странно непринуден като за толкова спретнат и деликатен човек. При запознанството им е взела тези черти за мекота, но той е изненадващо упорит, когато спорят надълго и нашироко за идеология и за Войводствата, и все пак го прави невероятно учтиво.

— Карис, имам една идея, за която искам да поговорим. — Тя повдига вежда, но не казва нищо, така че той продължава предпазливо: — Съжалявам, че повдигам темата, но… Ти си единственият пилот, който е преминал през астероидното поле и е излязъл от другата му страна.

Тя мълчи.

— Аз знам, че си го направила. Ти знаеш, че си го направила. При всякакви други обстоятелства щеше да се гордееш с постижението си — Войводствата щяха да те славят нашир и надлъж. А може би и целият свят. Само че те не знаят, в хаоса на случилото се тогава и след това.

Тя не казва нищо.

— И ти не си им казала — разбирам защо. Но след като „Лаерт“ е загубен завинаги, ти си единствената, която знае как и къде. Опитът ти от първа ръка е безценен — всъщност е жизненоважен. Знам, че не искаш да си спомняш — казва той, — но ако ти помогна…

— О — казва тя с мрачен глас.

— Бих дал всичко, за да не питам.

— Обаче аз съм единственият човек, който може да ни изведе от тази планета.

— Ами, общо взето — казва той. — Да.

Взират се заедно във водата.

— Дали ще можеш да го направиш, ако възпроизведа някои данни или си припомня маневрите, или нещо такова? — пита тя.

— Записите на ЕКАВ показват само дълъг поток от параметри. Ти си единственият човек на Земята, който знае какво си направила — казва той извинително и тя въздъхва. — Помисли си. Ще ти помогна с всичко, което ми е по силите.

 

 

Майка й, която я посещава от време не време, идва с тях на една от разходките им до фиорда с Лайка. Всички се гушат в пухени якета с кожени качулки, за да се предпазят от хапещия вятър. В студения зимен ден, обагрен в същото сиво като скалите около залива, Гуен и Рик спорят за новите мерки на Войводствата в бившите Съединени щати. Карис мълчи: съзнава, че и най-малкото отклонение от темата може да прати разговора в чувствителна територия.

— С цялото ми уважение, Гуен…

— Би трябвало да знаеш, Ричард, че хората, които започват отговора си със „с цялото ми уважение“, обикновено нямат намерение да проявяват никакво уважение.

Той се изчервява.

— Извинявай.

— Започни отново. — Леко очарована, тя си го командва и той й позволява.

— Гуен — казва той. — Несъмнено Европия, Китай и Африка са длъжни да се намесят и да помогнат на нациите, разпокъсани от войната, нали?

— Да — съгласява се тя, — ако единственото, което правехме, е да оказваме помощ. Но не можеш да вярваш на мотивите на никоя нация, която се мисли за по-добра от онази, на която се натрапва.

— Ние сме в най-добро положение да осигурим помощ. Това е нормалната човешка реакция. — Рик хвърля една пръчка за Лайка през камънаците и кучето доволно хуква след нея. — Може би се чувстваш така, защото си възпитала семейството си извън утопията…

— Да не си посмял, господин Империализъм. Няма нужда да съм част от някакъв си клуб, за да анализирам стойността му, много благодаря.

— Удар под кръста — казва Рик и вдига извинително ръка, когато Лайка дотичва с плячката си. — Извинявай.

— Независимо къде са отгледани децата ми, синът ми сега е там и помага.

— Разбира се — казва Рик. — Може би ние тримата сме тези, които са малко извън системата, тук горе.

Гуен изпръхтява.

— Скоро може да останем без система, ако минат всички искания за отмяна.

— Искания ли? — проговаря за първи път от доста време Карис. — Какви искания?

Гуен и Рик се споглеждат.

— Някои жители повдигат въпроси относно някои от правилата. Нищо, за което да се тревожиш — казва спокойно Гуен.

— Нищо, за което да се тревожиш — повтаря Рик. Среща погледа на Карис и й намигва лекичко, което я кара да се усмихне. Тя посяга да разроши козината на Лайка и издърпва пръчката от устата му.

 

 

— Изглеждаш ми по-щастлива. — Майката на Карис мие съдовете, тигани и чинии дрънчат в пълната със сапунена вода мивка.

— По-щастлива? — пита Карис с леко приглушен глас.

— Не толкова опустошена емоционално. — Гуен оставя две чинии на сушилнята. — Малко по-доволна.

— По-доволна.

Майка й прекъсва работата си и я поглежда.

— Да не смяташ да повтаряш последните думи, които казвам, цял ден?

— Цял ден.

Гуен се усмихва снизходително.

— Добре.

— Добре. — Карис спира и този път се засмива. — Извинявай, това последното беше случайно. Не мислех.

Гуен се отпуска на кухненския стол и бутва една чаша чай с лимон към Карис.

— Сериозно, изглеждаш доста по-щастлива. Радвам се. Трябва да продължиш да живееш.

— Залавяй се да живееш или се залавяй да мреш — казва замислено Карис.

— Точно така. Работиш ли пак?

Карис не е имала желание да си го признае, но кимва.

— В известен смисъл. Ще работя. Питаха ме вече.

— Чрез Рик ли? Какво ще ти даде да правиш?

Точно там беше проблемът. Програма, основана на уникалното й преживяване в астероидното поле, а тя знаеше, че не е готова за това. Блокирането на този период бързо се превръщаше в най-лесния начин да продължи напред.

— Да пиша обучаващи програми, да чертая карти.

Гуен кимва.

— Мислиш ли, че някога пак ще отидеш там горе?

— В космоса ли? Не мисля.

— Поне даваш своя принос тук долу. — Гуен избърсва масата с кърпата за миене на чинии и се усмихва на дъщеря си. — Това е, което има значение. Явно всички трябва да дадем своя принос.

* * *

Дните стават по-студени, много по-студени, отколкото някога са си представяли, че може да падне температурата. В най-мразовития следобед досега, с небето притъмняло още в два часа, Рик изследва скалните образувания с Лайка, когато Карис, изостанала назад, казва тихо:

— Ще го направя. Ще напиша летателна симулация за астероидното поле.

Рик се обръща да я погледне, ръцете му си играят с косматата муцуна на Лайка.

— Чудесно.

— Мислиш ли, че мога да получа запис на мисията?

— Да. Информацията е публично достояние.

— Какво? — изненадва се Карис.

— В случай на катастрофа в космоса… — Те се взират към мястото, където Лайка се опитва да изрови каменна плоча, която няма никакъв шанс да премести. — Опасявам се, че смъртта на Макс направи нещата за ЕКАВ доста публични.

— О.

Той подръпва Лайка, хвърля му един камък и кучето хуква след него.

— Какво те накара да се решиш?

— Нещо, което каза майка ми: че всеки трябвало да даде своя принос. — Карис се взира във водопада в далечината, където дантелени струи от белите бързеи политат към ледниковите води долу. След малко добавя: — Ще изградя основната структура на симулацията. Но не мога да се насиля да си припомня всички индивидуални маневри.

— Аз ще ти помогна.

Карис издава неопределен звук.

— Искаш ли да поговорим за това?

Тя изчопля буца кал с върха на ботуша си.

— Не особено.

— Добре. Ще се надбягваме ли до водопада? — Той се затичва и тя неволно се засмива на недодяланата му преднина и се втурва да го настигне. Замръзналата кал се пука под нозете им.

 

 

— Време е — казва Гуен при следващото си гостуване, когато двете с Карис седят един ден пред камината.

— Ще се прибираш у дома ли? — пита Карис.

— Време е — повтаря Гуен. — Трябва да помислиш за задомяване.

Карис прави измъчена физиономия.

— Правилата казват, че трябва да почакам.

— Забрави правилата. Мен никога не са ме интересували! Ти си на подходящата възраст, каквото и да казват те.

— Определено първо трябва да срещна някого. — Майка й повдига вежда. — Какво?

— О, нищо.

— Живея насред нищото. Освен това…

— Да?

— Няма никой, който… искам да кажа, не мога, защото…

— Макс.

Карис подскача от тази прямота. Повечето хора още внимават да не споменават името му.

— Моля те, не говори за него.

— Защо не? — казва Гуен. — Той изигра голяма роля в живота ти. Не е неуважително да изричаме името му.

— Мамо, не мога.

— Разбирам защо поискахте промяна на правилото, Карис. Знам какво е да обичаш някого повече, отколкото е приемливо. В моя случай това бяха децата ми. Не можех да ви отделя от себе си.

Карис не казва нищо, няма желание да води този разговор.

— Можеше да поговориш с мен за решението ви да поискате отмяна.

— Той ме изненада с него — казва Карис. — Нямаше време.

Гуен претегля тази нова информация.

— Значи не е било по твой избор?

„Опитах без нея и не се получи. Така че ще продължим да сме заедно.“

Тя се отърсва от спомена.

— Не наистина. Искам да кажа, вероятно щях… — Млъква, не може да говори за…

— Говори за него, Кари. Ти все още обичаш Макс.

— Разбира се, че го обичам.

— Разбира се. Макс беше първата ти любов.

— Макс е първата ми любов — поправя я деликатно Карис — и не мисля, че ще го преодолея някога.

— О, ще го преодолееш.

Карис е възмутена.

— Не мисля.

— Твое право е да имаш партньор и семейство и да бъдеш обичана в настоящето. — Гуен става и я целува по главата, после излиза от стаята. — Не се превръщай в затворничка на миналото.

 

 

Карис започва с главните неща. Симулацията е трудна и основните маневри й отнемат по-дълго от строго необходимото, защото припомнянето им извиква в съзнанието й откъслеци от разговори и частици време, които болят като порязвания с хартия: коварно в началото, с продължителна болка. Рик й помага, както е обещал, работи със записите, търси дните, от които тя има нужда, но понякога задава прекалено много въпроси и на нея й се иска да избяга с Лайка и да се скрие някъде.

— Ана? — повтаря въпросително той.

Тя поклаща глава. Не. Името е изскочило в главата й неканено и устата й оформя едно изненадано „О“, а Рик я поглежда — тя не е искала да го произнася на глас.

— Извинявай — казва Карис. — Не знам къде ми е умът днес.

— Не се тревожи. Справяш се чудесно.

— Не мисля, че мога да го направя сама — казва тя, благодарна за компанията му, макар понякога да е прекалено любопитен. Рик се размърдва неловко и в нея се надига ужас. — Какво има?

— Трябва да се върна на континента за няколко месеца — казва той. — В Космическата агенция предстои голямо изстрелване.

— О — казва тя.

— Ще дойда пак напролет.

— Ясно.

— Трябва да отида — казва той. — Съжалявам.

— Няма нищо.

— Може ли да ме погледнеш? — пита Рик и повдига брадичката й.

Карис трепва при докосването.

— Трябва да отида, но не искам.

— Защо?

— Защото се тревожа, че Лайка ще тъгува по мен — казва Рик и оставя ръката си да падне от лицето й. На лицето му се изписва нещо като смущение.

— Ще се оправи — казва тя. — Ще го разсейвам с храна. Не знам обаче какво ще прави майка ми без теб.

— Ами ти? Ще продължиш ли с летателния план? Ще излизаш ли на разходки всеки ден? — Тя кимва. — И ще ми съобщаваш, когато се съмне?

— Да.

— Ще поливаш ли кокичето ми, като пристигне?

Тя се усмихва.

— Имаш наистина неоправдана вяра в градинарските ми умения.

— Сигурен съм, че докато се върна, ще е цъфнало. Може би пролетта ще е ново начало за всички ни. — Докато го казва, сърцето й се изпълва с вина, която заплашва да прелее и да учетвори мраза на зимата във Войводство 18.

 

 

Карис продължава да очертава основните рамки на астероидния пояс — работи по записите на мисията, получени от ЕКАВ. За щастие Рик е премахнал всичко лично, оставил е само системи от координати, взети от архива на „Лаерт“. Тя пише редове симулационен код и множество практически съвети за пилотите.

Гуен продължава да й идва често на гости. Прави й спагети, които са отвратителни, така че започват пак да поръчват от ресторанта.

Лайка става все по-едър — особено след като излапа цяла чиния изхвърлени спагети.

— Защо продължаваш да ми идваш на гости, мамо? — пита Карис един ден. — Искам да кажа, харесва ми, но със сигурност предпочиташ да си стоиш вкъщи?

Гуен — седи на пода и бърше с парцал прагчетата на акустичната китара, а до нея лежат купчина резервни струни — преценява отговора си.

— Реших, че не бива да оставаш за дълго сама в годината след това изпитание.

— Ами татко?

— О, той е добре. Говорим си по ОбщУм, докато съм тук.

— Хубаво. — Карис прави пауза. — Мамо, работата е там, че вече мина една година.

— А ти по-добре ли си? Още си сама. Ще продължа да ти гостувам, докато се върне Рик, а после може би…

— Мамо — казва Карис, — не мисля, че Рик ще се върне.

— Разбира се, че ще се върне. Нали ти остави кокичето да се грижиш за него. Ще се върне.

— Гуен, чуй ме. Не мисля, че Рик ще се върне.

— Не ми викай „Гуен“. — Майка й оставя китарата, докато преценява отново как да отговори, обмисляйки думите си, така че да засегнат Карис минимално, но да окажат максимален ефект. — Хрумвало ли ти е, скъпа, че той може би иска да го помолиш да се върне?

— Не мога… той не би… — Тя млъква. — Той не е такъв манипулатор.

— Вярно е, че този мъж няма никакви планове. Той е светец, безгранично верен. И може би е време ти също да му отвърнеш с вярност.

Карис е ужасена.

— Нещата между нас не са такива.

— Защо не?

— Не чувствам… — Изречението й няма завършек. — Да, точно това е. Нямам други думи. Не чувствам.

 

 

Как би могла някога да почувства нещо отново? Тази мисъл й е чужда. Карис размишлява над предложението на майка си и извода, че може да има чувства от страна на Рик, а после се намразва, когато след известно време открива, че е любопитна. По дяволите. Мислила е, че се е изолирала от всичко това.

Седи с Лайка в скута и с летателната симулация на компютъра и се пита дали наистина ще го направи. Накрая вдига ръка да включи СтенРеките. Тъкмо се кани да пише по флекса на Рик, когато…

„Помощ, тук е Карис Фокс, искам помощ. Озрик, чуваш ли ме?“

Карис. Има много смущения и излизаш от обхвата.

Мисълта начупва съзнанието й, умствените й блокировки падат като камъни. Жлъчка се надига в гърлото й, докато стената изчезва и се появява лицето на Рик, по-голямо от живота, със загриженост, отпечатана в ъгълчетата на очите.

— Добре ли си? — пита той.

— Аз ли ти се обадих? — Тя е сепната, все още неокопитила се от спомена. — Смятах да ти пиша, но…

— Кога?

— Ей сега. — На заден план може да види редиците сини работни станции, всичките празни, с маси и столове, простиращи се в далечината. Вдишва, за да се успокои. — Исках да ти кажа здрасти.

— О. — Той се обляга. — Здрасти.

— Можеш ли да говориш?

— Разбира се — казва той. — Тук е пусто като в призрачен град.

— Изглеждаш добре — казва тя, съвземайки се, макар че не е вярно: блед и изпит, с провиснал рус перчем, той изглежда сякаш е спал на бюрото си.

— Лъжкиня.

— Веднъж някой ми каза, че е учтиво да си учтив.

Той се усмихва.

— Докато ти, от друга страна, наистина изглеждаш доста добре. Как е кучето?

Карис посяга за Лайка и го издърпва в кадър. В отговор той се отпуска, обърнал пълното си коремче към камерата.

— Здрасти, приятел — казва Рик. — Ама колко е пораснал!

Тя кимва.

— Имам напредък със симулацията.

— Така ли?

— Всъщност мисля, че успях.

Лицето му грейва и тя усеща как щастието му я сгрява.

— Ти ще си спасителката на Европия.

— Не аз, а ние. Двамата… Добре ще ми дойде малко помощ, ако си на разположение — казва тя.

— Кари, за теб винаги съм на разположение.

 

 

Рик разбира през какво е минала и как се чувства. Самият той е съкрушен от загубата на Макс и никога не засяга спомените й или присъствието на Макс в живота й. Той разбира. В някаква степен загубата на Карис е загуба и за Рик. Да оставя Макс неприкосновен е неговият знак на уважение и движен от това уважение, Рик решава да не казва на Карис как е препрограмирал сателитните дронове да се върнат за тях, в нарушение на всякакви протоколи на ЕКАВ за изкуствения интелект. Не й казва как му се е наложило да прикрива промените в кода, нито защо сега работи от разстояние, за да стои далеч от всевиждащия взор на ИИ програмата. Ако си припише заслугите за спасяването й и гибелта на Макс, ще си присвои нещо, което тя смята за категорично и сърцераздирателно свое.

Също така в дъното на подсъзнанието си той се страхува от укори и обвинения: успял е да спаси единия, но не и другия.

 

 

Рик никога не би казал на Карис нещо, което ще я нарани, но Гуен чувства, че това е неин майчински дълг. Тя си поема дълбоко дъх и потупва по пода до себе си — сега търка с шкурка дъските: да го правиш сам отнема много време и тя работи върху апартамента на Карис при всяко свое гостуване през зимата.

Карис покорно се отпуска до майка си и започва да си играе с парче шкурка. Двете седят така, големите прозорци, протягащи се от пода до тавана, се издигат над тях, а по другите стени стоят празните рамки на Карис.

— Кари, искам да поговорим за Макс.

Това й се струва познато. Женски глас, мек, витаещ някъде над нея. „Не е нужно да говориш за Макс.“

— Карис. — Гуен изглежда загрижена.

Карис се връща духом в стаята.

— Смяташ пак да ми говориш, че трябва да продължа ли? Защото чувам какво ми казваш, наистина. Но какво да правя, ако все още не ми се иска?

— Може никога повече да не усетиш пърхането на пеперудите, но ще получиш стабилност. Или пък може да усетиш пърхането, но не и осакатяващата несигурност къде е той или как изглеждаш.

— Искаш да кажеш да се примиря с по-малко?

— Да се примириш — казва насмешливо Гуен. — Всички се „примиряваме“. Няма човек на този свят, който да отговаря на всяка частица от нашата жадувана фантазия. Всеки, който е във връзка с някого, се е „примирил“. От теб зависи на какви компромиси си готова.

— Казваш ми да се задоволя с някой, когото не обичам толкова.

— Не, не ти казвам това — възразява Гуен, — но както казах, повечето хора не изпитват повторно огъня на първата любов. Не жертвай щастието си, за да го търсиш.

„Виждаш ли? Спасих те, когато се запознахме, и сега пак те спасявам.“

Карис захвърля шкурката и става.

— Знам за какво говориш, мамо. Имаш предвид Рик.

— Помисли си. Опитай. Той е добър човек, Кари, и няма нищо срамно да обичаш добър приятел.

 

 

— Трябва да ти призная нещо ужасно. — Карис посяга зад стола си и изважда една саксия, напукана от лед.

— О, не. Какво си направила? — Рик се привежда напред от СтенРеките, присвил очи. — Това лед ли е?

— Убих го. Ужасно съжалявам.

Докато той гледа как Карис държи кокичето му, лицето му се разлива в топла усмивка.

— Кари, зиме кокичетата разцъфват, като пробиват леда с втвърдените си листенца.

Тя се запъва.

— Значи не е мъртво?

— В никакъв случай. Чувства се отлично под суровата си външност.

— Не съм го убила с недодяланите си грижи?

— Дай му още няколко дена и вероятно ще пробие замръзналата почва. Скоро ще цъфне отново.

— От всички метафори… — промърморва тя, но той не я чува. — Ще приключваш ли скоро там долу?

Той прави пауза.

— Бих могъл.

— Наистина ли?

— Мога да пристигна другата седмица, ако искаш — казва Рик. И макар че тя обикновено ръси банални възражения, този път кимва със спотаено в сърцето чувство за вина.

— Той ще се върне — казва на Гуен, хванала заледената саксия, и се разплаква.

— О, Кари. — Майка й взима кокичето и я слага да седне, а Лайка се стрелва през стаята, за да се свие в скута на Карис, и лизва една солена сълза, капнала от брадичката й. — Това сълзи на щастие ли са, или на тъга?

— Не знам — казва Карис. — Не знам какво да чувствам. Макс веднъж ми каза, че животът след смъртта е онова, което оставяме у другите. Но ако у мен е останала единствено тъга, тогава какво?

— Не е. — Гуен я погалва по косата.

— Не ми е останало нищо, мамо. Нямам какво да дам.

Гуен се опитва да намери правилните думи.

— Вече над година си мисля как да обсъдя това с теб. Трябва да гледаш на Макс позитивно, скъпа. Не позволявай да бъдеш погубена от чувствата си към човек, с когото не можеш да продължиш напред.

Карис трепери, докато сълзите й пресъхват.

— Ако първата ти любов свърши зле, тогава самочувствието и увереността ти, начинът, по който се доверяваш и обичаш — всички тези неща в бъдеще са повлияни от сянката на това как си обичала или си била обичана в миналото. Първият никога не се превъзмогва, Карис. Тялото ти не знае как. Но ако го превърнеш в нещо позитивно, можеш да използваш чувствата и опита, за да израснеш и в известен смисъл да направиш следващата глава от живота си още по-добра. — Карис не казва нищо, така че Гуен продължава. — Проблемът с първата любов, Кари, е, че тя те разчупва. Променя всичко в теб за следващия човек.

— Там е работата, мамо. Аз съм счупена. — Карис заплаква пак. Знае, че се намира на кръстопът, когато трябва да поеме или назад, или напред в живота си и във времето. Стояла е замръзнала на едно място от онзи момент в космоса, когато…