Кейти Хан
Задръж звездите още миг (10)

10.

Това беше толкова прост въпрос, че Карис дори не се беше сетила да го зададе. Двамата бяха щастливи, прекарваха доста време заедно на работа и тайно се срещаха интимно, когато половината Войводство започна да се подготвя за следващата Ротация.

Всичко започна с дреболии, които постепенно придобиваха все по-голямо значение: първо дойде почти незабележимото, учтиво социално отчуждаване, когато някои европейци неизбежно осъзнаваха, че времето им като съседи изтича. В ОбщУм имаше рязко покачване на онлайн разговорите, шантаво гадаене и проучване на евентуалните бъдещи Войводства, макар че те нямаше да бъдат обявени още известно време. След това дойде лавината от записвания в езиковата лаборатория, когато хората, чиито умения бяха поотслабнали през последните три години, решиха, че не искат да са изолирани и самотни в следващото си Войводство. Накрая дойдоха късните вечери и мътните сутрини, когато във Войводството се възцари атмосфера на безкрайно прощално парти. Хората от Първия жребий скоро щяха да се местят за следващата си Ротация.

В един от онези редки съвършени дни Карис и Макс отидоха да посетят мястото на първия спомен на Карис в най-затънтените хълмове на Войводство 3. Тъй като поради преходността на детските спомени никой в обществото им не можеше да каже откъде е и къде всъщност е израснал, много от жителите на Европия избираха да се връщат на мястото на първия си спомен като ритуал за съзряване.

Макар че върхът на най-високата планина в региона, Сноудън, обикновено беше забулен в облаци и покрит със сняг, в този ден беше заобиколен от прекрасно синьо небе, нарушавано само от малки облачета бял дим: кислород, изхвърлен от хибридните влакове, пълзящи по склоновете му.

Макс се събуди пръв и се измъкна от леглото да направи закуска. После внимателно остави таблата до Карис.

— Вече ме обгрижваш, а? Ама вярно хубаво съм те обучила.

Той подскочи. Беше рядкост за Карис да се шегува преди десет, камо ли пък преди кафето.

— Добре ли спа?

— Развълнувана съм, че се връщам там горе. — Тя посочи към върховете на националния парк, виждащи се през прозореца. Сръбна от врялото кафе и посегна към препечената филийка, която Макс бе оставил до леглото. Светлокафявата й коса беше вързана зад главата на голям кок, който някак си се бе разхлабил през нощта и бе паднал над челото й. — Да се обличаме и да тръгваме, а?

— Мамка му. Добре ли се чувстваш? — Той я погледна, загубена в огромното легло, облечена в неговата тениска на ЕКАВ с навити ръкави, и тя улови погледа му. Държеше чашата в две ръце, за да ги стопли. Усмихна му се широко и изведнъж му се стори много млада и той се засмя. — Хайде тогава. Ще трябва да се измъкнем тихомълком — не се предполагаше да използвам кухнята. Онази бабичка ще ме пребие с точилката.

— С кое?

— Няма значение.

Наблъскаха провизии в раниците и се изнизаха от пансиона — стара къща, укрепена със стоманени подпори и греди, които стърчаха от външните стени, но не намаляваха силната влага и гаснещото чувство за величие — сгушен край пътя в началото на долината. Слънцето огряваше ярко всичко, но толкова рано сутринта топлината му бе далечна. Около тях всичко зеленееше. Яркозелени лишеи растяха по сивите скали, по тревистите склонове, буйна папрат гъделичкаше пътеките с широките си листа. Карис си вдигна яката, за да се предпази от хапещия въздух.

— Какъв прекрасен ден.

— Така е — съгласи се Макс.

— Хайде да си изключим чиповете и да не използваме флексовете.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Мога да живея няколко часа без технология — подразни го тя. — А ти?

Той демонстративно изключи чипа си.

— Ето, готово. Къде ще отидем най-напред?

— Защо не се качим до старата електроцентрала?

— Добре. Знаеш ли пътя?

— Горе-долу. Нагоре по планината. — Тя сбърчи лице. — Оттук нататък всичко е нагоре по планината.

— Хубаво — каза той. — Води, водачо.

Покрай тях профучаха няколко хибридни коли, които ги накараха да излязат от пътя и да се наврат в папратта. Карис загуби равновесие и тупна по задник.

— Какво правят тези тук горе? — попита тя, задъхана, но развеселена.

Макс й подаде ръка да й помогне да се изправи. Когато тя я хвана, той се подхлъзна на калния терен и тупна до нея.

— Мамка му. — Двамата се отпуснаха със смях и останаха да лежат така известно време. Всеки път, като се споглеждаха, се засмиваха още по-силно. Шегата отдавна беше престанала да е смешна, но инерцията на смеха ги докара до сълзи.

Един възрастен човек, облечен като за туризъм, с непромокаема куртка и панталони и с куче зайчар, топуркащо покорно по петите му, се намръщи подозрително срещу тях.

— Добър ден — извика Макс от земята и мъжът зацъка с език, когато двамата пак се засмяха.

— Какво мислиш, че правят тук? — попита замислено Карис, докато Макс я отупваше от пръстта.

— Местни са, скъпа. Старецът и кучето му сигурно живеят тук.

— Не те, глупако. Войводските хибриди. — Тя посочи джинсите на Макс, омазани в гадно кафяво.

— О, това е добре. Изглеждам все едно съм претърпял злополука. Мисля, че подготвят В-3 за Ротация.

Карис кимна.

— Аха. Все забравям, че другата половина скоро ще се мести.

Макс се огледа, но не каза нищо. Продължиха по склона.

Спряха в центъра за пешеходци да пийнат по едно бързо, преди пътят да се разшири и да се изравни пред едно голямо езеро. Преди години то бе водохранилище, но детайлите, създадени от човешка ръка, отдавна бяха изчезнали. Сега водата се простираше, отразявайки небето и околните хълмове — идеален образец за Майката природа въпреки изкуствения си произход.

Карис се стрелна напред и грабна едно камъче, за да направи „жабки“ по водата. То подскочи по повърхността един, два, три пъти.

— Не е зле. Не е зле — отбеляза Макс, оглеждайки се за подходящ камък. Намери един и успя да направи четири подскока. — Виж ме мене обаче!

— Хмм. — Карис потърка с палец плоската повърхност на едно овално камъче и го претегли в ръка. Изнесе го назад, но не го хвърли. Раздвижи бавно китката си, упражнявайки движението.

— Давай де!

— Гледай и се учи, Максимилиан. — Тя замахна и присви колене, докато хвърляше камъчето, после загледа удовлетворено как то заподскача по права линия върху водата — девет, десет, единайсет пъти, преди да потъне с тихичко „пльок“.

Макс стоеше със зяпнала уста.

— Как го направи?

— Чалъмът е — каза тя и се извърна от водата, криейки усмивката си, — да създадеш едновременно въртящ момент и линейна скорост.

— Науката в хвърлянето на „жабки“. — Макс все още се взираше в мястото, където беше потънало камъчето, на седем-осем метра от брега. — Моята мъничка жабка — каза той, притегли я в прегръдка и зашепна до шията й. — Говориш за науката в хвърлянето на „жабки“. Не мога да повярвам.

— Като малка бях петкратна шампионка на Танъгришай — каза Карис и гласът й придоби по-напевен акцент, докато говореше за детството си. — Последната част от уравнението е ъгълът, под който камъкът среща водата. Петнайсет градуса е най-добрата стойност.

— Стига бе. Петкратна шампионка. — Макс пусна камъка, който държеше. — Не мога да се меря с това.

— За щастие — каза Карис и се изправи на пръсти, за да се озове почти очи в очи с него, — не ти се налага. Аз съм достатъчно добра и за двама ни.

Той избухна в смях, но отстъпи. Наоколо имаше хора.

— О, я се отпусни — въздъхна Карис. — Не мисля, че трябва да поддържаме преструвките тук горе.

— Навсякъде, Кари. Има си причина правилата да са такива.

— Мислех, че те са по-скоро нещо като насоки. Как да водиш щастлив живот… Да останеш независим и да родиш деца късно. — Направи физиономия.

— Нещо такова — каза той. — Макар че зад всичко това има психология и наука, знаеш го. — Погледна пак към хората, които вървяха от другата страна на езерото. — Вероятно трябва да продължаваме.

— Не живеем в полицейска държава, Максимилиан. Тези непознати няма да поискат да напуснем Войводствата. Или се притесняваш, че те осъждат, задето не подкрепяш идеала? — Знаеше, че е права — и той също го знаеше.

Макс си пое дълбоко дъх, хвана я за ръка и двамата се заизкачваха по стръмния каменист склон към старата електростанция.

 

 

Гледката от Лин Стулан беше смайваща. Гигантска язовирна стена с каменни арки, проснала се от край до край между планините. По върха й минаваше път: от едната му страна обширното езеро с тъмна вода; от другата — планинска бездна. Макс и Карис вървяха по пътя, местейки поглед между водата и скалистите чукари, и внимателно прекрачваха всяка зеленина, показала се от пролуките в сивия бетон. Над тях облачетата се носеха през бледосиньото небе, тласкани от лек, но мразовит ветрец.

— Някога тук имало каменен парапет, но се е разпаднал преди цяла вечност — каза Карис, възхищавайки се на планинския пейзаж. — Сега е малко по-опасно. А преди стотици години е имало парна железница.

— Парна? Значи са били по-близо, отколкото са подозирали.

Тя сви рамене.

— Само че с въглища, не с кислород.

— Ех, да бяха обърнали малко повече внимание на кислорода. — Макс приседна на каменния ръб на язовирната стена, където някога се бе намирал парапетът, и краката му увиснаха застрашително на трийсетина метра над водата. — Как мина денят ти?

— О, ами знаеш, идеално.

— Моят също. — Той се усмихна. — И това ли е първият ти спомен?

— Почти. — Карис седна до него. Той извади от раницата си пилешки сандвич и й го подаде.

— На колко години беше?

Тя се поколеба.

— Макс…

— Предполагам, че си била на пет, като всички други. — Той се замисли за момент. — Но пък тогава не би могла да помниш толкова много за това място, като например как да се ориентираш. Пък и не би могла да си била петкратна шампионка по правене на „жабки“. — Погледна я. — Карис?

— Родителите ми… Уелс беше независим, нали разбираш, така че те отначало не приеха Ротацията. Останаха тук, в планините. Ние бяхме едни от последните, които си тръгнаха.

Макс се втренчи смаяно в нея.

— Израснала си без Ротации?

— Живях тук, докато станах на осемнайсет.

— Без Ротации до осемнайсетгодишна възраст?! Божичко, не казвай на родителите ми, ако някога ги срещнеш — те със сигурност няма да го одобрят. — Отхапа от сандвича и поклати глава. — Нищо чудно, че…

— Нищо чудно, че какво?

— Че намираш Европия — и всичко в нея — за малко неудобно.

Тя остави сандвича.

— А ти не, така ли?

— Не наистина. Искам да кажа, неудобно е сега, когато те срещнах и ще трябва да се местя след два месеца.

Устата й оформи едно „О“, но от нея не излезе никакъв звук.

— Кари?

— Значи се местиш?

Той имаше благоприличието да сведе поглед.

— Аз съм в Първия жребий, Кари.

— Дори не съм те питала в кой си — каза тя. Въпросът беше толкова простичък, че и през ум не й бе минало да го зададе. — Просто предполагах.

— Чаках подходящия момент.

— И избра сегашния? — В гласа й се прокрадна нотка на истерия, но тя не бе в състояние да я спре.

— Мислех си… мислех си да изчакам, докато прекараме идеалния ден.

Тя се замисли, после каза:

— Смятал си, че най-хубавият начин да завършим един идеален ден е да ми кажеш, че се местиш след два месеца?

— Да — каза той, но тя го гледаше цинично. — Не. Може би. Да.

— Само че когато се срещнахме — каза тя, — ти се грижеше за супермаркета заради семейството си. Току-що беше започнал да го правиш.

— Не, Кари. — Гласът му беше тих. — Изкарах там известно време. Затова не ме свърташе. Виж, никога не съм очаквал да срещна някоя като теб и между нас да се зароди нещо дългосрочно — не трябваше да стане така, не още.

Тя потърка лицето си, взираше се в мъха по скалите, докато мислеше какво да прави и какво да каже. Накрая рече:

— И сега какво? Това ли е краят?

— Не искам да е. — Макс говореше тихо. — Не искам да те загубя.

— По странен начин се опитваш да ме задържиш, Макс.

— Не знам какво да кажа. Може би като поотраснем още… — Гласът му заглъхна и той инстинктивно разбра, че не бива да вдига поглед.

— Това ли е краят? — повтори Карис.

— Просто не мога. Не мога. Как да го оправдаем? Никой от приятелите ми не е преживявал такова нещо. Никой. — Тя промърмори нещо и Макс каза: — Моля те, не ми пробутвай тия приказки за поколенията. Не става дума за това. Но начинът, по който съм отгледан…

— Какво има, Макс?

Той остави недоядения си сандвич.

— Разказах ти за моето семейство. Те са дали живота си, за да основат утопията. Моите баби и дядовци и техните братя и сестри са били първото поколение. Аз съм от семейство на основатели, Карис. Какво от това не схващаш?

Тя не каза нищо.

— Такива има много, вярно е. Но моето… Ние ходехме на езиково училище по шест дни в седмицата. Първият ми хладилник беше изрисуван със златните звезди на син фон на Европия. Боже, вероятно дори първите ми думи са били клетвата. — Тя се усмихна на това. — Баба ми и дядо ми по бащина линия дошли в утопията от Индия и Испания, а тези по майчина линия — от Швейцария и Италия. Баба ми по бащина линия беше лекар по детска генетика — и майка ми също е такава.

Карис седеше неподвижно, смазана от тежестта на семейното му наследство, но очарована да чуе подробностите, за които толкова отдавна копнееше, но се страхуваше да попита.

— Баба ми е била в ядрото на екипа, който взел остарялата статистика за плодовитостта, датираща от Франция през осемнайсети век, която още се цитирала, и поръчал ново изследване. Като учени те изследвали границите на плодовитостта, развили нови методи и техники, заложили нови препоръки за родителството. Накрая семейството ми успяло да пребори обществената стигма от раждането на деца по-късно в живота.

— Така че хората трябвало да престанат да повтарят „тик-так“ и да ни казват да не го оставяме за прекалено късно — замислено каза Карис.

— Точно така. Което на свой ред довело до въвеждането на Правилото за двойките.

Поседяха мълчаливо, докато Карис осмисляше всичко.

— Значи когато те подразних, че наистина вярваш…

— Знаеш ли колко е трудно да вървиш срещу нещо, което са ти повтаряли цял живот?

— Предполагам.

— Боли. — Гласът му бе умоляващ. — Ако се бяхме срещнали мъничко по-късно…

— Почти десетина години.

Суровата истина причиняваше болка и на двамата. На Макс му се искаше да я утеши, но не знаеше как, затова просто седяха и гледаха облаците пара от хибридите в долината под тях.

— Къде се местиш? — попита тя.

— В друга база на ЕКАВ. Говорех сериозно, когато казах, че не искам да те загубя.

— Но ти си жив пример за Правилото за двойките.

— Разбираш, нали?

Тя кимна.

— Мисля, че да.

Той помълча за малко, докато студенината на камъка се просмукваше през дрехите им.

— Ще ми липсват видеообажданията ти по СтенРеките, за да ми покажеш всяко нещо, което би могла да облечеш за среща.

Карис направи физиономия.

— Това беше само веднъж.

— И ще ми липсва начинът, по който пъхаш ледените си стъпала между краката ми насън.

— Или начинът, по който обърквам програмите ти за миене на зъби, така че да опръскват с вода стъкления под на банята ти.

— Това определено няма да ми липсва.

— Защо просто не използваш четка? Това искам да знам…

— Толкова си старомодна. — Той внимателно мушна ръка между нейните. Седяха високо над националния парк, зелените планини се бяха проснали около тях под синьото пролетно небе, а краката им висяха от язовирната стена над езерото. Той понечи да каже нещо, но се спря.

След секунда Карис каза:

— Продължавай.

— Не очаквах да се случи това.

Тя го хвана за ръката, облегна се на него и поседяха така известно време.

— Можем да си ходим на гости. Има уикенди…

Тя го погледна.

— Не е редно, ти сам го каза.

— Знам. — Той изглеждаше разкъсван от противоречия; не му харесваше тази странна размяна на ролите. — Но аз ходя на гости на приятелите си в другите Войводства. Ти също. — Макс поумува над тази мисъл. — Това би било съвсем нормално. Пък и няма да е честно да те пусна сама по света, без да си се научила да се оправяш с програмите за миене на зъби. — Тя се усмихна. — Това ще е услуга към обществото.

Карис облегна глава на рамото му, увила ръка около неговата.

— Недей да ме мразиш — каза Макс. — Но все още не мога да се откажа съвсем.

— Та как бих могла да те мразя?

Той прибра обвивките от сандвичите в раницата си и понечи да стане.

— Може би — прошепна Карис и гласът й се разнесе по вятъра — някои правила са създадени, за да бъдат отхвърлени.