Кейти Хан
Задръж звездите още миг (13)

13.

В една мразовита есенна утрин Карис беше изтръгната от съня от алармата, която оповестяваше, че е закъсняла, и то доста. Хвана трамвая на бегом, почувства силно замайване и се подпря тежко на вратата.

Беше закъсняла.

Насили се да продължи, като се съсредоточи върху втория си полет до термосферата. Дълбоко в себе си знаеше, че не някоя част от тялото й я кара да се чувства така; беше нещо чуждо, което й съобщаваше за присъствието си с отвратително гадене. Но тя изкара някак си деня.

Същата вечер, разсеяна, си направи кръвен анализ вкъщи. Той потвърди онова, което подозираше цял ден, макар че би трябвало да е невъзможно: цикълът й закъсняваше.

Но да мислиш, че може да си бременна, и да знаеш, че си бременна, са две съвсем различни неща. Нищо не може да те подготви за пороя от чувства, който те връхлита, щом узнаеш категорично, че носиш бебе. Карис седна. Дишаше тежко и се чудеше дали не трябва да се хване за корема, както правят по филмите. Вместо това каза:

— О, боже.

* * *

— Не разбирам — ти нямаш ли три-А? — Лицето на Лиляна върху СтенРеките изглеждаше по-голямо от реалните си размери и на Карис за първи път й се прииска все още да използваха малки екрани — телевизори и таблети, вместо цели стени.

Тъмните очи на Лиляна се взираха загрижено надолу към Карис, която се беше свила в тръстиков стол с широка облегалка.

— Имам.

— Не мислех, че те дават грешки.

— Не дават. Контрацептивът е съвършен — каза мрачно Карис. — Никога не грешат. Това не би трябвало да се случи.

— О, боже. Мога ли да попитам чие е?

— Мое.

— Имам предвид, кой е бащата? — каза Лиляна.

Карис въздъхна.

— Не ми се иска да казвам.

Лиляна прецени ситуацията, после попита спокойно:

— Макс ли е?

Карис вдигна изненадано поглед към СтенРеките.

— Не си много добра актриса — каза Лиляна. — Подозирах, че сте още заедно.

— Съжалявам.

— Виж, това си е твоят живот.

— Знам, но ти си също толкова страстна защитница на Европия като него. — Карис го каза малко извинително.

— Не се радвам особено за станалото, всъщност изобщо не се радвам. Ако се разчуе… Не. — Лиляна направи знака на вярата. — Но сега няма нужда да мислим за това. Чула ли си се с него?

Карис не отговори.

— Казала ли си му?

Тя мълчеше.

— Предполагам, че ще е трудно да му кажеш, след като не можеш да го задържиш.

Главата на Карис се вдигна рязко.

— Не мога ли?

Лицето на Лиляна беше добродушно.

— Ти си толкова млада. Сигурно ще си най-младата майка в Европия.

— На двайсет и пет? — Карис изсумтя. — Не ми пука за това.

— Тогава какво?

— Не знам. Не знам как се чувствам. Всичко е… странно. — Сведе поглед към корема си: „Не мога да те задържа“.

— Трябва да пиеш зелен чай. Казват, че помагало. — Виждаше се как китката на Лиляна потрепва, докато тя пише с флекса, търсейки факти за бременността. — Или може би лайков. Мисля, че в зеления чай има кофеин. Трябва да се въздържаш от твърде много кофеин.

— Добре.

— Направо ме убиваш, като се държиш така. Сърцето ти разбито ли е?

— Не. — Карис живна и се изправи. — Не знам. — Закрачи насам-натам по килима. — От една страна, съм бясна, уплашена и вцепенена. Искам да кажа, би трябвало такива грешки да са изключени, за бога. От друга страна, съм малко любопитна. Това е като да знаеш, че се е случило нещо ужасно важно, но не разбираш какво е.

— Мислиш да го задържиш ли, Кари? — каза Лиляна. — Него или нея?

„Ана“. Но не го каза на глас.

— О, боже, вероятно е момче — продължи Лиляна. — Все говорим за момчета. Кога изобщо сме говорили за времето?

— Проваляме се на това изпитание.

— Някой ден трябва да поговорим само за работата си — продължи тихо Лиляна.

— Какво — сега ли?

— Ами всъщност да. Какво ще стане с работата ти, Кари?

— Още не съм стигнала дотам, Лили. Засега се опитвам да свикна с мисълта, че съм бременна. Още не мисля за детето, което ще се пръкне и ще се развие в личност. Ще порасне и ще има нужда от любов, грижи и зъболекари. Това е нещо съвсем различно, мисля.

— Европия ще ти помогне. — Гласът на Лиляна беше тих. — Няма да те оставят да се оправяш сама.

— Да се грижа за дете? Докато съм в началото на кариерата си, с шанс за космическа мисия, след като си получих разрешителното? Да се грижа за дете години наред?

— Разбирам какво имаш предвид.

— Не искам те да разберат за това, не още — каза Карис. — Не и докато не взема решение.

Лиляна беше твърда.

— Тогава ме запиши като връзка за спешни случаи. За да не звънят на ЕКАВ.

— Добре.

— Какво ще правиш?

„Не мога да те задържа.“

— Мисля — каза Карис, — че е време да се обадя на Макс.

 

 

— Добре ли си? — Лиляна се приведе напред с угрижено лице и контрастът на СтенРеките се повиши рязко, за да очертае черната й физиономия, когато тя излезе на светло.

Очите на Карис бяха леко изцъклени, а лицето й — бледо. Като цяло изглеждаше разстроена.

— Малко съм бясна.

— Защо? Какво стана?

— Той не отговори. — Карис се отпусна назад в стола си и Лиляна моментално омекна. — Тоя мръсник не отговори.

— Може да е извън обхват — каза Лиляна. — Или да работи. Или да спи. Къде всъщност е той?

Кари пребледня.

— Войводство 13.

— Времева разлика?

— Не е голяма.

— Карис. Той вероятно спи. Дай му малко време.

— Ти ли го казваш? Каква ирония. — Карис чоплеше тръстиковия подлакътник. — Ти определено не си тарторът на неговия фенклуб.

— О, я млъквай — сопна се Лиляна. — Може да не разбирам какво е имало между вас двамата и знам, че определено съм раздразнена, задето не се отказа от тая работа, но той е добро момче. Обича Европия. И може да готви.

Карис мълчеше.

— Кари? — попита Лиляна. — Какво има?

— Звъня му, а той не отговаря… Предполагам, това ме накара да осъзная, че искам да долети и да оправи нещата. Но той вероятно е продължил напред. — Карис въздъхна. — Мисля, че съм сама.

— Само че не си — прошепна Лиляна и кимна лекичко към корема й.

Карис усети как отново й призлява.

 

 

Във вторник проведе поверителна консултация с Медицинската служба.

— Имате положителен резултат? — Докторът беше хладнокръвен; един таблет и стенен екран светеха, докато вървеше диагностиката.

— Да.

— И имате „асфали апо астохия“?

— Какво?

— Три-А. Това е „подсигурителна система“ на гръцки.

— Аха. Да. — Тя трепна при тази интимна подробност.

— Не би трябвало да допуска грешки.

— Не и при такова название — каза Карис, — но това е положението.

— Млада сте.

— Да.

— Здрава.

— Да.

— И все пак млада.

— Знам. Не мога да направя нищо по въпроса.

— Моля, изчакайте. — Докторът въведе някакви данни в таблета и прочете резултатите, щом системата избибипка. Карис седеше в оранжевия полипропиленов стол и шаваше нервно с крака. — Може да възникне някакъв проблем.

Карис се сепна.

— Какъв?

— Три-А-то не би трябвало да откаже, защото сте млада.

— Ама сериозно, трябва да спрете да го повтаряте.

— Това е важно — каза лекарят. — Колкото по-млада сте, толкова по-силен е хормонът. Възможно е хормонът от устройството да въздейства на зародиша.

— Възможно е?

— Тоест, сигурно е.

— О.

Пауза.

— Освен това има шанс зародишът да бъде физически свързан с три-А устройството.

Карис седеше замаяна и слушаше, докато той й обясняваше, че може да е прекалено късно, че може вредата вече да е нанесена.

Още една пауза.

— Някои хормонални нива обикновено се удвояват на всеки четирийсет и осем часа през първото тримесечие. Ще изследваме кръвта ви всеки ден през тази седмица, за да видим дали бременността се развива според очакванията, което ще стане очевидно, ако нивото на хормона се повиши.

— Ами ако спадне?

Компютърът избибипка пронизително. Нямаше начин една машина да поднесе такава новина с човешки нюанс.

— Значи го няма вече.

 

 

Да разбере, че изборът може би вече й е отнет, беше дълбоко смущаващо. Карис твърдо бе решила: не можеше да стане майка. Но дали хормоналното ниво щеше да се повиши, или да спадне?

В сряда се повиши. Тя следеше чувствата си — това не беше ли зрънце облекчение? — с равнодушно любопитство. Опита да се свърже пак с Макс, безрезултатно, и отбеляза това с бурно, ядосано любопитство. Къде беше той?

В четвъртък тестът показа, че хормоналното ниво в кръвта й отново се е повишило. Бебето беше боец, помисли си тя, и се запъна на думата. Грешно ли беше да мисли за него като за бебе? Изглежда, всички го наричаха „зародиш“, свеждайки до минимум риска от лична привързаност. Карис не искаше да се привързва, не и когато това можеше да промени завинаги живота й и да изложи на риск шанса й да получи мисия.

Мисия. Шанс да излезе в космоса, да пилотира совалки до астероидния пояс горе. Опит да спаси света, в известен смисъл. Не можеше да рискува това заради нещо, което дори не е сигурно, че ще протече по естествения си път. Нямаше друг избор, освен цяла седмица да се преструва, че всичко е нормално, пилотирайки в симулации заедно с колегите си, преди да отиде за кръвните си изследвания всяка вечер. Тя знаеше какво иска и никога не си позволяваше да сложи ръце на корема си, нито дори да си представи какво би могло да е бебето. Дали щеше да прилича на Макс? Тя тръсна глава, за да прогони тази мисъл, и от движението й се догади. Тези чувства нямаше да й липсват.

В петък хормоналното ниво пак се повиши.

Може би щеше да е момиченце със собствен еклектичен вкус към музиката. Момиченце, което ще разбира математическите дроби и чийто любим цвят ще е лилавото. Момиченце с гарвановочерни коси, което ще се казва Ана.

„Ана“.

Тя гледаше децата, играещи си в парка — палави, пищящи деца — и решимостта й укрепна: не можеше да го направи. Но по-късно същата вечер една квартална котка се сгуши до нея на дивана, притиснала малкото си телце до бедрото й, и тя зарови пръсти в дългата й топла козина и се замисли върху тази съвсем човешка нужда, какво е чувството да си желан, особено от собственото си семейство. След тази случка усети как решимостта й рухва.

В събота хормоналното ниво пак се повиши. О, боже. Къде, по дяволите, беше Макс? А и имаше ли изобщо значение? Винаги бе имало сума ти самотни майки, особено пък преди въвеждането на пълното равенство. Със сигурност би могла да отгледа Ана сама, с помощта на познати от Войводството. Семейството й без съмнение също щеше да й помогне — особено майка й… Щяха да се местят заедно из Войводствата, преди дъщеря й Ана да поеме на собствени Ротации, да се отдели от семейството. Това не изглеждаше съвсем непостижимо…

В неделя Карис започна да кърви.

Не се събуди посред нощ, сгърчена от болка, нито пък се свлече на земята в локва от кръв. Помятането се прокрадна към нея леко и топло, някак незабележимо, подронвайки жестоко значението си. Тя седеше вцепенена върху тоалетната и гледаше как Ана си отива като тъкан във водата.

 

 

Карис винаги бе изпитвала нужда от други хора. Растеше от енергията им, процъфтяваше от любовта им и се представяше по-добре под взора на тяхното внимание. Ето защо беше истинско нещастие, че в единствения случай, когато търсеше пълна независимост, повече от всякога се нуждаеше от другите. В понеделник, на път за работа, след като беше казала на Лиляна, че е добре и че е било „само малко кръв“, Карис се преви одве. Трамваят беше претъпкан с пътници, с лица скрити зад непромокаеми тъмни палта, шапки и якета, които да ги пазят от проливния дъжд навън. Прозорците бяха замъглени от кондензирана влага, а дъждът биеше по външното стъкло като ножове. Карис посегна към ръката на най-близкия човек, който промърмори извинително при докосването й и се дръпна, погълнат от нещо, което четеше през чипа си.

Проряза я пак, когато три-А устройството се раздвижи в нея, и Карис си запуши устата с ръка, за да не извика. „Шанс за мисия.“ Мнозина нейни колеги пътуваха по същия маршрут и тя трябваше да си трае. Протегна ръка към прозореца, избърса едно малко кръгче и надникна навън да прецени къде е. Гледаше безизразно магазините и дърветата, когато релсите се приближаваха до сградите толкова, че почти ги докосваха и обърсваха вратите, и разбра със сигурност, че следващата спирка е тъкмо след старата къща на Макс.

Надеждата беше слаба, но това бе място, което познаваше и където би могла да се съвземе. Тя притисна ръка към корема си и слезе от пълния трамвай на улицата. Приведе глава срещу шибания от вятъра дъжд и си вдигна качулката. Броеше къщите по цветовете на вратите им: черна, червена, черна, жълта. Когато се приближи до къщата на Макс, с лющеща се сива боя и величествена, макар и очукана фасада, вратата прещрака и се отвори на сантиметър. Тя пристъпи под портика и надникна: дървото беше подуто от влага, но резето определено се беше отдръпнало, още разпознаваше чипа й.

Тя бутна силно. Изкривената врата застърга по пода и Карис се озова във вестибюла.

— Ехо? — извика тя несигурно.

Беше тихо и тъмно, с онзи влажен студ, който показва, че хибридните радиатори отдавна не са работили. Лампата във вестибюла липсваше, но по стените все още имаше рамки. Типично за Макс, той дори не ги беше нулирал както трябва при заминаването си. Тя изстена, когато една нажежена маша прониза корема й.

Конденз покриваше вътрешната стъклена кутия пред нея, но в стария вестибюл беше мразовито. Тя намери опипом пътя до старата кухня на Макс и една идея започна да пуска корени в нея. Дръпна дръжката на шкафа под стълбите, но той също се бе подул и изкривил.

— Не — тя стисна решително дръжката, — ще се отвориш!

Дръпна с цялото си тяло и вратата зейна рязко, а Карис се блъсна в стената зад себе си. Къщата изскърца недоволно.

Джакпот: шкафът беше пълен със стари провизии от супермаркета, консерви и кутии с храна, а също и — тя търсеше именно това — болкоуспокоителни хапчета с отдавна изтекъл срок на годност. Карис глътна две без вода, после още две. Легнала край стената на коридора, отброи петнайсет минути, като се молеше лекарствата да подействат. Беше сюрреалистично да се намира отново тук, след като той си е заминал. Петнайсет минути по-късно все още я болеше и Карис глътна още две хапчета.

Тишина. Болката я прорязваше и Карис се зачуди колко ли болкоуспокоителни ще са й нужни. Мисълта беше отрезвяваща. Тя повика парамедик по чипа си и се отпусна до стената. За да остане будна, се зае да брои орнаментите и отливките по старото дървено стълбище, водещо нагоре към спалнята на Макс. Помисли си как се бяха будили заедно в онази стая и той я викаше отдолу на закуска…

— Карис?

Гласът се донесе откъм входната врата. Някой заудря по дървото и натисна силно, вратата застърга по пода; Карис не беше заключила след себе си.

— Здрасти.

— Повикали сте помощ?

— Да. Благодаря.

Парамедикът й помогна да пресече опасните трамвайни релси пред вратата и да се качи в чакащия хибрид. Тя отпусна глава на облегалката и впери поглед в къщата на Макс, сивата светлина на дъждовното небе беше прекалено ярка за зениците й и тя започна да губи съзнание. Къде беше той? Медикът се приведе над нея да я закопчае, закривайки за момент светлината, и тя се върна към реалността. Той я попита за самолечение и Карис отговори замаяно.

— Опитайте се да останете будна — каза той и тя направи точно обратното.

 

 

Дойде на себе си с лице, притиснато в ъгъла на мъничка бяла стая, а болката беше толкова остра, че тя за миг се зачуди дали не се намира в ада.

— Толкова е млада.

Карис се обърна към собственика на гласа, който сякаш произнасяше адската европейска присъда, но той изчезна, когато от друга стая се надигна вой. Тя се сви в зародишна поза и стисна очи.

Усети как на вратата се появи фигура, но остана да лежи където си беше, наранена и уплашена. Болката се усилваше. Когато отвори очи, човекът изчезна, а малко по-късно се върна с друга фигура в бяла престилка. Слава богу.

Лекарят я прегледа, премери й пулса и сложи ръка на челото й да провери температурата.

— Карис? Чуваш ли ме?

Тя кимна, стиснала отново очи.

— Карис, тялото ти изхвърля три-А-то и то е заседнало.

Тя кимна пак и открехна леко очи.

— Точно това предизвиква контракциите, които изпитваш в резултат на помятането.

С крайчеца на зрението си тя видя как някой зад лекаря се сепна при тази дума.

— Добре.

— Трябва да го махнем. — Карис вдигна очи към лекаря. Той се зае да подготвя стаята, да подрежда стерилно оборудване, а после я обърна по гръб. Някой се приближи с колебливи стъпки, после се качи леко на леглото и придърпа главата на Карис в скута си.

Карис трепна.

— Ти си тук?

— Тук съм. — Макс й се усмихна отгоре и тя даде знак на лекаря.

— Докторе… свръхдоза… халюцинации…

— Тук съм! — натърти Макс. — Лиляна ми каза да дойда. — Разтърси я нов ужасен спазъм и тя изхлипа. Макс я прегърна, оформяйки около нея нещо като защитна пещера. — Шшт, тук съм.

— Вероятно не си.

— Но съм.

— Готова ли си, Карис? — Лекарят кимна на Макс, че ще започва, и Макс хвана ръцете й в своите, засланяйки я, доколкото може.

— Бъди смела.

Тя го усещаше как изгаря корема й, все едно някой плетеше с вътрешностите й. Лицето й се изкриви от болка, вътрешна и външна, студена и гореща.

— О, боже.

Едно последно дръпване и лекарят отстъпи; беше свършил. Макс вдигна очи, докато мъжът оставяше вътреутробното три-А устройство в сива картонена купа, където то остана да лежи в локва кръв. Лицето на Макс стана пепеляво и той погледна пак надолу към Карис с малко неуверена усмивка.