Кейти Хан
Задръж звездите още миг (3)

3.

Осемдесет и седем минути

Той развързва въжето и двамата се отделят един от друг; продължават да се носят все по-далеч от кораба.

— Сега е твой ред — казва Макс и я хваща за китката и глезена, — защото първата част от плана е да намерим теча в твоя контейнер.

— О, боже — казва тя, докато гледа как бялото въже плува между тях, и се опитва да потисне надигащия се ужас, който заплашва да я залее отново. Подава на Макс залепващата лента и той започва да търси излитащи молекули, както е направила и тя с него. — Мъничка е — казва Карис. — Може би няма да успееш да я видиш. Обърни ме така, че мракът да е отзад — това е единственият начин да си проличи.

Без да обели и дума, той я извърта, докато погледът му не се насочва навън към слънчевата система, със Земята зад гърба му, така че зад Карис да се простира лилавият Млечен път.

— Знаеш ли — казва тя, за да се разсее, докато Макс търси теча, — че в космоса има повече звезди, отколкото песъчинки на всички плажове на Земята.

— Това е ужасяващо.

— Някои казват, че имало по десет хиляди звезди за всяка песъчинка. Представи си колко по-големи са някои от тях от нашето слънце.

След малко той затиска с пръста си тънка струйка въздух.

— На дъното е.

— И твоята беше там. Можеш ли да я запечаташ?

— Да. — Той залепва лентата и я разтърква силно, за да се увери, че държи здраво, после въздъхва с облекчение. — Това го свършихме. Сега не мърдай — искам да проверя дали ще подейства.

— Кое дали ще подейства?

Макс плъзга опипом ръце по въздушния контейнер на Карис, докато не открива ръчния контрол на различните отделения, а после и тръбичката, водеща от раницата й към шлема. Тя е напъхана дълбоко в един жлеб и той се отчайва — няма да излезе лесно.

— Макс?

— Дай ми секунда. Имам идея, но трябва да я обмисля за минутка.

— Да не си луд? — пита тя. — Не са ни останали толкова много минути.

— Тогава половин. Довери ми се. — Той успява да хване с пръсти тръбичката и я завърта силно. Усеща я как поддава. Продължава да я върти с палец и показалец, развинтва я от дългия нарез, който я държи на мястото й. В основата на раницата на Карис гумената тръбичка се усуква и навива в спирали, докато Макс върти горния й край. Той обаче продължава, въпреки че му е неудобно.

— Как върви?

— Трябва ми дюза — казва той. — Какво можем да използваме?

— Колко голяма?

— Малка. — Той показва, сближавайки пръсти. — Ей толкова тясна.

— Имаме тръбичката от водния резервоар — казва тя тихо. — Но ако я вземем, после няма да можем…

— Остава ни другият резервоар. Той ще ни изкара…

— Ще ни изкара колко — осемдесет и шест минути? Толкова дълго ли се опитваме да оцелеем?

— Не, разбира се, че не. Но ако не направим опит да се спасим сега, няма да има значение, че имаме вода за два дни. Нищо няма да има значение, като ни свърши…

Двамата се споглеждат, без да казват нищо. Той слага ръка върху нейната.

— Моля те.

— Прав си — казва тя и покрива ръката му със своята. — Прав си. Трябва да опитаме.

— Благодаря.

Тя посяга към водния контейнер, отделя бялата прозрачна сламка и му я подава — малък символ на надежда сред обширната бездна на нищото. Той посяга да я вземе — „Направи така, че да си струва“, казва тя — и я хваща внимателно с палец и показалец.

Прищипва сламката, така че да образува фуния, огъвайки пластмасата, за да запази тази си форма.

— Ще ти оставя кислород за една минута и ще ти прекъсна захранването. Пести го колкото можеш повече, става ли?

Тя премигва, после кимва.

— Скоро всичко ще свърши. — Той доразвинтва тръбичката от въздушния контейнер на Карис. — Приготви се.

— За какво? — прошепва тя.

— Не говори. Дишай бавно, или даже въобще не дишай. И не се паникьосвай. — Той откача тръбичката и натиква импровизираната дюза в края й. Същевременно изключва обезопасителните системи на раницата й и през сламката със съскане започва да изтича струя кислород. Импулсът тласка тялото й напред. Тя изминава около сантиметър и той се засмива от облекчение. — Работи! — Пуска ръката й, докато тя напредва още малко, и гледа как съска кислородът.

— Чакай… — Карис размахва ръце, посяга и го сграбчва. Не е в състояние да говори свободно, преди той да свърже отново въздуха й.

— Движиш се, Кари…

Тя му дава трескаво знаци, зелените й очи са овлажнели. Кислородът излита твърде бързо, тя не изминава достатъчно разстояние…

Тя не изминава достатъчно разстояние, а той хаби запасите й въздух. Макс я сграбчва за раницата и — вече паникьосан — непохватно свързва отново тръбичката за въздуха, завива я на обратно. Усуканата долна част на тръбичката отскача и той я улавя, докато се мята и разпръсква още кислород в безвъздушното пространство.

Всяка секунда е важна.

Той придърпва тръбичката, вкарва я в жлеба и я завинтва.

— Макс — изпъшква Карис.

— Добре ли си?

— Да не би да правеше тласкач?

— Да.

— Никога няма да измина достатъчно разстояние така. Газът трябва да се нагрее, за да се получи тяга — казва тя; капки пот плуват покрай лицето й в стъкления шлем.

— Но аз си мислех — казва Макс, — че ще се получи, ако налягането…

— Не. — Карис посяга да избърше очите си, но не може, затова разклаща глава насам-натам да махне течността. Капките се събират в косата й, като ореол около главата й, встрани от лицето. Адреналинът я изпълва и мониторът на сърдечната и дейност започва да бибипка. Тя изключва алармата, но пулсът й продължава да се учестява.

— Съжалявам — казва той.

Алармата й зазвучава отново.

— За тяга е нужно високо налягане.

— Не знаех. Съжалявам. — Той посяга към нея.

— Не мога да повярвам, че щеше да ме пратиш обратно сама, без дори да ми го кажеш.

Ръката на Макс спира по средата, докато посяга към нея.

— Всъщност затова си бясна, нали?

— Колко въздух изгубих?

— Не много. — Очите му се стрелват към показанията отстрани на раницата й. — Ще ти се реванширам — следващия път ще използваме моята раница.

— Следващия път ли? — извиква тя и гласът й пресеква. — Сега имам по-малко въздух от теб, така че вероятно ще си принуден да ме гледаш как умирам. Хубава шега!

— Не издивявай. Опитвах се да помогна.

— Да, ама не помагаш. И сега ми остава по-малко време с теб, за да го измислим.

— Ако се беше получило, щеше да си в безопасност. Можеше да те спасят…

— Боже! — Карис поклаща глава. — Нямам нужда от бял рицар, Макс.

Гласът му звучи жално.

— Просто се опитвам да постъпя правилно.

— Не е твоя работа да ме спасяваш.

 

 

Той си тръгна от вечерното парти след полунощ и тя го изпрати до вратата. Облегна се на касата, пъхнала ръце под жилетката си заради студа.

— Благодаря ти за вечерта — каза той. — Благодаря ти, че покани още един напълно непознат на вечеря.

— Благодаря ти, че помогна на печените ми картофи да изглеждат добре. — И двамата се засмяха. — Какво ще правиш утре?

— Ще работя в магазина. Ами ти?

— Същото. Ще работя.

Той все още се мотаеше.

— Ще учиш ли още гръцки в скоро време?

— О, без съмнение.

— В езиковата лаборатория?

Тя кимна.

— Добре. Значи знам къде да те намеря. — Той изчака. — До скоро, Карис.

Хвърли два-три погледа назад, докато тя стоеше, озарена от оранжевата светлина на уличните лампи, преди накрая да се махне от вратата.

Не му отне дълго да се прибере вкъщи. Чипът на китката му разпозна дома му, когато се приближи, и вратата се отвори с щракване, освобождавайки металното резе. Лампата в коридора се включи автоматично щом влезе, но за разлика от дома на Карис, където вградените рамки по стените бяха пълни със снимки, предавани от чипа й, тези тук бяха празни. По стените на кухнята още висяха снимки на обитателите от миналата Ротация и Макс готвеше под тях, без да обръща внимание на усмихнатите им лица и великолепните залези.

Сети се за нещо, което Карис беше казала одеве на партито: как декорирала дома си още щом се нанесла, свързала се по ОбщУм с новите си съседи и провела разговори с приятелите и семейството си в другите Войводства. Нейният живот беше пълен с хора, с шум и бъркотия.

— Наистина ли искаш цялата тази сган в дома си денонощно? — бе попитал той и бе кимнал към Астрид и Оливие, които се сприятеляваха на дивана. Оливие разплискваше вино от чашата си върху светлия килим на Карис.

— Защо не? — отвърна тя. — По-добре е, отколкото да си вечно сам.

Той не беше сигурен, че е съгласен.

Качи се на горния етаж, като гледаше да избягва скърцащите дъски. Влезе безшумно в банята и чукна по таблото, за да програмира миенето на зъбите си. Подпря се на мивката и се втренчи в отражението си в огледалото. Все още усещаше искриците в погледа й и знаеше, че не иска тази нощ да свършва, не още.

 

 

Докосна по рамото мъжа на вратата на клуба и той веднага го пусна — Карис не беше единствената, възползвала се от помощта на Макс по ОбщУм. Вече беше почти един след полунощ, но „Капандурата“ бе доста оживена като за четвъртък. Групи нови приятели, на новите си Ротации, разпускаха още преди уикенда в бара долу и на стъкления дансинг над главата му. Той вдигна очи и се възхити на ярките шарки, създавани от стъпките на танцуващите: при всяко тяхно движение чувствителното към допир стъкло грейваше в пъстри багри под нозете им. Ефектът беше завладяващ и бе единствената украса, от която се нуждаеше някогашната църква. След като Европия беше обединила всички религиозни системи във Вяра (а неверниците в Не-Вяра), много от старите религиозни сгради бяха сменили предназначението си и поразителната им архитектура се бе превърнала в култова обстановка за нощния живот на Войводствата.

— Макс! Насам — извика Лиу от вехтите канапета край бара-олтар долу. Изтъкнат китайски дисидент, Лиу винаги привличаше големи тълпи с невероятните си истории. Беше заобиколен от няколко момичета, които явно още не се чувстваха удобно в новата си компания. Макс се приближи, като приглаждаше носената цял ден тениска, и отметна косата от лицето си.

— Здрасти — каза той. Отвърна му хор от „здрасти“, произнесени с различен тон, и той се усмихна сърдечно.

— Не мислех, че ще излизаш тази вечер — каза Лиу и стана, за да сложи ръце на раменете на Макс в популярния поздрав на Войводствата. — Мислех, че си приключил за днес.

Макс поклати глава и едно момиче с червена рокля с цепки скочи.

— Чували сме за теб. Прочутият Макс.

— О?

— Няма нужда да се правиш на срамежлив. — Тя облиза солта от китката си и гаврътна текилата. Макс забеляза, че устните й са в същия оттенък като роклята. — Всички сме чували, че си астронавт, който ще спаси света…

Макс изглеждаше разтревожен.

— Лиу, ела да ми помогнеш да донесем нещо за пиене.

Двамата отидоха до бара и опряха лакти на старото дърво, докато пред тях разливаха шотове текила.

— Какво става тук, друже? — попита Макс.

— О, ами знаеш, обичайното — каза Лиу с вида на Чеширския котарак. — Тия ще ги взимаш ли? — И посочи наредените на бара питиета.

— Не мога да си ги позволя с моята не астронавтска заплата.

Лиу се усмихна още по-широко.

— Подгрях ги за теб.

— Ти дори не знаеше, че ще дойда.

Лиу се засмя и го тупна по гърба.

— Значи имам голям късмет, че си тук, защото аз не мога да се справя с тези жени, нали?

Макс го сръга в ребрата.

— Идиот такъв.

— Просто се надявах, че ще се появиш както обикновено, а ако ли не, поне щях да си създам нови приятели, заслепени от моето великолепие и копнеещи да се запознаят с моя прочут приятел астронавт.

— Опасна игра играеш — каза Макс. — Утре сигурно ще обслужа половината от тях в магазина.

— Някоя от тях да ти прилича на човек, който си приготвя храната сам? — Лиу направи скептична физиономия. — Сериозно?

— Не.

— Точно така. Нашата малка митология не е особено застрашена.

— Твоята митология — поправи го Макс и Лиу пак се засмя. — Тази вечер се запознах с едно момиче. Тоест днес. В магазина.

— Санди от магазина? Русата Санди? И как мина?

— Не е тя. Друга е.

Лиу кимна мъдро.

— Жените са като автобуси.

— Стига, човече — каза Макс, — говориш сякаш…

— Не се тревожи, аз съм изцяло за равенството на половете, така че овеществявам мъжете по абсолютно същия начин.

Макс гаврътна един от шотовете и трепна.

— Не се и съмнявам.

— Хайде, тогава — каза Лиу. — Разкажи ми за новото си момиче.

Отекна познат ритъм и групата на канапето запищя и се юрна вкупом нагоре по стълбите към стъкления дансинг. Макс постоя, гледайки ги над себе си, после каза:

— Тя е… мога да разговарям с нея. За истински неща.

— Неща?

— Неща. Така, както си приказвам с теб. Не за свалки, разбира се. — Обърна се и се облегна на бара. — Но за разлика от тази пасмина тук…

— И Санди — каза Лиу.

— За разлика от тази пасмина тук и Санди — поправи се Макс, — го чувствах по-съдържателно, ако ми схващаш мисълта. Всичко друго ми се струва толкова… преходно.

— Ротацията е преходна, Макс — каза Лиу.

— Знам. Но това никога досега не ме е тревожело. Винаги ми е харесвало да живея сам — да правя каквото искам, когато искам. А после да продължа нататък, като започне да ми доскучава.

— Това определено е странен начин да опишеш идеала на Индивидуализма — каза Лиу.

— Всичко в свое собствено име, така гласят правилата. Без национална идентичност, без религиозно деление, без разсейвания или сериозни връзки, докато не се утвърдим. Само че…

— Не мога да повярвам. Максимилиан да говори против Ротацията?

Макс сви рамене.

— О, успокой се, няма да започвам революция. Казвам само, че преходността може би е глупост.

— Предполагам — каза замислено Лиу, — че точно тя ни кара да се впускаме в секс с красиви хора, защото след няколко години ще живеем другаде. И мен това ме устройва идеално.

— Да. В следващото море пак ще има предостатъчно рибки.

— Да оставим настрани изтърканите метафори, Макс…

— О, знаеш какво имам предвид, не се преструвай. Това момиче, Карис — тя е различна.

Сега беше ред на Лиу да изглежда разтревожен.

— Различна ли? Максимилиан, нали не мислиш да…? Не и на двайсет и седем години. Не и тук. — Макс мълчеше. — И не с момиче на име Гари.

— Кари, идиот такъв. Карис. Името е уелско. — Макс се засмя. — Знам, знам.

— Прекарал си целия си живот в Европия, нали? Аз може да познавам обичаите й сравнително отскоро, но Правилото за двойките, изглежда, наистина работи. В чие име правим всичко?

Макс се разшава неловко, преди да отговори с думите на обета:

— Нито за бог, нито за крал, нито за държава.

— В чие име? В свое собствено — довърши Лиу, преди Макс да успее да отговори. — Не в името на приятелката ти, приятеля ти, семейството ти или дори децата ти. Обществото е по-добро, ако всеки може да даде всичко от себе си. Затова всички даваме своя принос за утопията като индивиди до момента, когато можем да започнем да мислим за установяване и създаване на семейство.

— А в момента Правилото за двойките определя възрастта за това да е минимум трийсет и пет години. — Той гаврътна питието си. — Индивидуализмът означава свобода, когато си млад, и семейство, когато си стар. Какво повече можеш да искаш? Идеално е.

— Знам — въздъхна Макс.

— Не й се обаждай — посъветва го Лиу. — Това ще ти създаде повече главоболия, отколкото си струва. Нищо няма да излезе от тази работа.

Момичетата се върнаха от дансинга, вече видимо по-сплотени като група. Едното изчезна към тоалетната, докато онова с червената рокля се плъзна към Макс и се приведе над бара, за да смукне продължително от сламката му, без да откъсва очи от лицето му.

— Наблизо ли живееш? — попита.

— Достатъчно близо.

Луи се усмихна и се отдалечи, а момичето протегна ръка. Ноктите му бяха лакирани в яркочервено, в тон с премяната.

— Аз съм Лиза. Харесва ли ти роклята ми? — Изпъна тялото си в неестествена поза и Макс я огледа продължително и оценяващо.

— Определено си я бива.

Тя се приведе към него.

— Хайде да вървим у вас.

— Не мога. Не и тази вечер.

Тя се нацупи.

— Ако утре светът загине от метеори, няма ли да ти се иска да си бил с мен тази нощ? Ела у нас, не е далеч.

— Винаги ли си толкова директна?

— Само когато искам нещо. — Лиза уви ръце около врата му.

— И върши ли работа обикновено?

— Всеки път.

Макс сведе очи към нея.

— Хубаво, тогава. По-добре да… — Млъкна, когато тя долепи уста към неговата, и не каза нищо, когато го поведе за ръка към изхода.

 

 

Думите й увисват в космоса между тях и свадата им се охлажда също толкова бързо, колкото се е разгоряла.

— Трябва да се опитам да те спася тук горе, Кари. Трябва да те поставям на първо място. — Той я поглежда с отчаяна физиономия.

— Защо?

— Защото никога не съм го правил там долу.

— Какво имаш предвид?

— Всичко, което мразиш, всичко, което си мислеше, че не съм… Аз никога не съм те заслужавал, от самото начало. — Той поклаща глава. — Даже в нощта, когато се запознахме, се прибрах с друга. И предишната също. — Тя не казва нищо, а Макс изглежда така, сякаш му се иска да си върне признанието. — Изобщо не биваше да… но предполагам, че сега не му е времето.

— Не — казва тя. — Точно сега му е времето. Аз…

Той опипва свързващото ги въже.

— Съжалявам.

— Знам.

— Все избирам неподходящия момент.

Карис се замисля как да обясни какво е направила, след като се запознаха.

— Не, Макс. Искам да кажа, наистина знам!