Нора Робъртс
Стъкленият остров (6)

5

Нагарчаща сладост. Нали този израз се използваше? — помисли си Дойл, докато се взираше в скицата. Противоположни емоции, които се смесват и преплитат, за да се превърнат в едно разтърсващо чувство.

Чак сега разбра какво е.

Когато с мъка отмести поглед и вдигна очи, видя, че останалите са го наобиколили. Сойер зад гърба му, жените от двете му страни.

Едва овладя инстинкта си да се измъкне.

— Няма да те питам дали си сигурен — каза внимателно Сойер, — ясно е, че си. Саша е нарисувала майка ти от описанието на Арианрод.

Поредната вътрешна битка — да задържи погледа на Райли, да запази самообладание.

— Все едно е позирала мама.

— Има и още рисунки. — Саша заобръща страниците. Арианрод в профил, в анфас, в цял ръст.

Той взе с усилие скицника, запрелиства го, сякаш това не означаваше нищо… лично. Но, господи, дори беглата усмивка в една от рисунките, същата, която казваше „Знам, че си си наумил нещо“, го накара да изтръпне.

Все едно майка му беше оживяла.

— Тя никога не се е обличала толкова… изискано и обикновено носеше косата си сплетена или вдигната на кок, но тук сигурно си я нарисувала като млада.

— А възможно ли е Саша да е проникнала в спомените на Дойл? Не нарочно — добави Сойер бързо. — Просто да ги е почувствала несъзнателно.

— Едва ли. Дойл не беше наблизо, когато рисувах скиците, използвах записките на Райли.

— Имам теория.

Дойл погледна към Райли.

— Естествено.

Преди тя да успее да заговори, влязоха Аника и Бран.

— Обичам да помагам в правенето на магии. Бих искала да… О, здравейте! — Доволната й усмивка угасна, когато видя лицата на приятелите си. — Какво има? Трябва ли да се бием?

— Не, не сега, но е добре, че и шестимата сме тук. Можем да обсъдим всичко това още сега. — Саша подаде ръка на Бран. — Хайде да отидем в хола с камината.

— Готово, стига да има и бира. — Докато вземаше ръката й, Бран погледна към скиците. — Какво е това? Да не си изровила някои стари снимки?

— Какво? Не, аз…

— Това е баба ми — майката на майка ми — едно към едно. Е, когато е била млада. — Докато посягаше към скицника, улови напрегнатия поглед на Дойл. — Какво става?

— Имаме неоспоримо доказателство на теорията ми — осведоми го Райли. — Баба ти, майката на Дойл… — Тя потупа с пръст рисунката. — Арианрод.

— Ясно. — Като кимна бавно, Бран отново се взря в скицата. — Май съм изпуснал доста.

— Толкова е красива! — Аника изви глава, за да вижда по-добре. — Майката на Дойл, бабата на Бран, а също и богиня? Не разбирам как е възможно.

— Възможно е, възможно е. — Сойер плъзна ръка около талията на Аника. — Хайде да ти сипя чаша вино, после ще отидем при останалите.

Когато се настаниха в хола, огрени от припукващия огън и с питиета в ръка, Райли остана права. Тя рядко бе изпълнявала ролята на учителка или лекторка — поне официално — но когато го правеше, знаеше върху какво да наблегне.

— Преди да ви кажа заключенията си, искам да попитам Бран чел ли е дневника на своя предшественик?

— Разбира се. Вярно е, че описанията му са малко сладникави, но той дава полезна информация от първа ръка за новата кралица и какво е правил на острова. Така че дневникът му е поръсен и с малко пикантни подправки.

— Не разбирам.

— Метафора — каза Сойер на Аника. — Ще ти обясня по-късно.

— Тогава знаеш, че той е спал с Арианрод — и през трите нощи, докато е бил на острова.

— Е, дори боговете и магьосниците имат своите нужди, а освен това са празнували. Не виждам какво… О, ясно. Разбира се. — Като се облегна назад и вдигна бирата си, Бран кимна към Дойл. — Тя е искала дете — вълшебно дете.

— Кръвната линия — обясни Райли. — Дете, което тя да може да изпрати един ден в Ирландия, за да я продължи. Потомците на това дете са се установили тук, други са емигрирали. Твоето семейство е в Слайго.

— Така е, по-голямата му част — съгласи се Бран. — А бабата на баба ми е била от Клеър — вещица от Килти. Не е далеч оттук, на един хвърлей разстояние. Така че всичко пасва много добре. Ти как мислиш? Братко?

Дойл се беше умислил над бирата си.

— Не знам в рода ми да е имало вещици. И не съм се родил безсмъртен.

Ако не се налагаше да го притисне, Райли щеше да съчувства на скръбта му, прокрадваща се през железния щит, който той издигаше около себе си.

— И не сте говорили край огъня за роднина, който е бил ясновидец или лечител, общувал с животните?

Той се размърда, хвърли й раздразнен поглед.

— Винаги се говори за такива неща. Тук е Ирландия, така че…

— Приказките тръгват отнякъде. Както и да е, не би могъл да оспориш фактите. Саша е нарисувала Арианрод, а приликата с майка ти, с бабата на Бран е неоспорима. Ние сме свързани, и шестимата. Саша ни е свързала още докато е била в Щатите, рисувайки и съхранявайки видения, които не е искала да има. Всички се оказахме в Корфу по едно и също време. Събрахме се. Ти и Бран имате едни и същи корени, водещи началото си от вечерта на Трите звезди на Стъкления остров. Това се отнася за всички нас.

— Всички произхождаме от нея? — учуди се Аника.

— Има три богини. Едва ли са сложили всичките си яйца в една кошница, образно казано. Големи празненства, много магьосници, събрани на едно място. И вероятно сред тях е имало предостатъчно мъже, които са отговаряли на нуждите им. Шейпшифтъри, способни да се превърнат в други създания, пътешественици, морски хора.

— Арианрод е дошла при предшественика на Бран в нощта на Трите звезди, същата нощ, когато Нереза ги е проклела — продължи Райли. — Нощта, когато богините са осъзнали, че семената на — нека го наречем „злата съдба“ — са били посети. Затова са предприели стъпки да заченат и да създадат пазители. Шестима. Нас.

— Шестима, в чиито вени тече тяхната кръв — заключи Бран.

— Доста разредена — отбеляза Сойер, — но признавам, че звучи страхотно. Ние притежаваме божествена кръв… леле!

— Значи са ни използвали още тогава? — попита Дойл, докато обидата — неприкрита и силна — изместваше мъката му. — Съдбата ни е била определена? Решено е било брат ми да умре от болезнена смърт, преди още да се е превърнал в мъж, та аз да бъда прокълнат с безсмъртие?

— Не мисля така. — За да изпревари надигащия се в него гняв, Райли заговори бързо: — Не твърдя, че боговете не могат да бъдат жестоки, но също така не вярвам, че са уточнявали подробностите. Ти така или иначе щеше да се сблъскаш със сила, която да те промени. Саша е притежавала дарбата си цял живот, но в един момент се е озовала в Корфу. Същото се отнася и за мен — дори да бях избрала да пиша или преподавам, вместо да работя на терен… Ала ти си прав — каза след малко, — те са ни използвали. Дали са ни нещо от себе си и то ни е накарало да се съберем, да останем заедно, да рискуваме.

— И сигурно мислиш, че това ни е помогнало да победим и Нереза, нали? — Саша срещна погледа на Райли. — Мислиш го, но и аз си го мисля. Съжалявам, Дойл, иска ми се да знаех или да бях почувствала кого рисувам, преди да погледнеш скицата. Щеше ми се да те бях подготвила по някакъв начин.

— Ти нямаш вина. Четох проклетите описания и не успях да събера две и две. — Сега той се питаше как така не бе прозрял нищо, ала нямаше връщане назад. — Не ми харесва идеята, че три богини са поставили началото на рода ми, за да осъществят някакви свои намерения.

— Можеш да им го кажеш, когато намерим острова. — Райли сви рамене. — Възможно е да ги срещнем, все пак са богини. Също така мисля, че ще намерим острова оттук, че е близо до този бряг, точно както е бил за общия праотец на Бран и Дойл.

— Мога да се гмурна в морето и да огледам. — Аника се сгуши до Сойер. — Сойер каза, че тази нощ ще ме свали долу, така че мога да огледам под водата.

— Можеш, но едва ли ще е толкова лесно.

— А и не му е дошло времето — обади се Саша. — Спокойно, не е видение, просто логика. Няма причина островът да ни се разкрие, докато не намерим и последната звезда.

— И аз съм на същото мнение. — Най-после Райли се отпусна в едно кресло, изтегна се. — Едва ли разполагаме с много време, преди да ни нападне Нереза, затова не бива да го губим.

— Тренировките започват утре, на разсъмване — обяви Дойл.

— Няма измъкване от теб! А аз уредих лодка и оборудване. Познаваш ли тези води, Аника?

— Не много добре, но ще плувам и ще се оглеждам. За пещери.

— Чудесно. — Райли вдигна чашата си в знак на одобрение. — Значи Аника разузнава, аз отговарям за екипировката, Бран работи по допълнителните магии.

— А Дойл и аз ще подготвим стрелбището — вметна Сойер.

— Аз пък ще довърша вечерята и ще порисувам още малко.

— Ще хапна от яхнията ти по-рано — каза й Райли. — Няма да чакам до последния момент преди настъпването на промяната. Бран, има ли начин да направиш нещо на една от вратите, за да мога да се прибирам без ничия помощ?

— Да, трябваше сам да се сетя. Ще направя заклинание на вратата, която води към кухнята, така че трябва само да я доближиш.

— Благодаря ти. Ако няма какво повече да обсъждаме и не се нуждаете от мен, ще отида да потренирам във фитнеса.

— Нали чу, че започваме тренировки на разсъмване?

Райли се усмихна на Саша.

— Аз ще тренирам друго. Хей, защо не дойдеш с мен? Ще повдигаме малко тежести.

— Предпочитам да вдигам черпака.

— Аз ще дойда с теб! — Аника тутакси застана до нея. — Харесват ми огледалата в салона.

— Да, знам. Да вървим тогава.

— Какво ще вдигаме? — попита Аника, докато следваше Райли по петите.

— Бас държа, че ще превърне помпането на мускули в забава. — Сойер се усмихна подире й, понечи да отпие от бирата си, улови погледа на Саша.

— Имам да свърша нещо, Дойл — реши изведнъж. — След малко се връщам за стрелбището.

— Трябва ми нов скицник. — Саша се изправи, излезе заедно с него от стаята. И остави Дойл и Бран сами.

— Баба ми е жива — поде Бран. — Изминава по пет километра всеки ден, в студ и пек, има котка на име Моргана, следи дядо да не пуши пури и всяка вечер си пийва уиски. Ще ми е много мъчно, когато си отиде от този свят.

Той замълча унесено.

— Семейството ми идва тук от време на време, присъстваше и на строежа на къщата. С баба заедно разглеждахме руините преди началото му. Каза ми: „Момче, добър избор си направил. Всички къщи познават любов и скръб, смях и сълзи. Но това място е пропито от тях. Почитай го дори когато вече е твое“.

— Ясновидка ли е?

— Не, не е. Магьосница, да, но не и ясновидка. Тя го е почувствала, почувствала е онова, което е тук, както го почувствах и аз. Кръвта зове. Твоят зов към мен. — Бран се наведе напред към приятеля, към брата. — Ти си изгубил семейството си, Дойл, някои от роднините си заради жестокост, други заради естествения ход на живота. Искам да знаеш, че все още имаш семейство.

— Независимо дали го искам, или не?

Бран само се усмихна.

— Е, това е нещо, което не можем да избираме, нали така?

Дойл трябваше да признае, че се беше сближил с Бран по-бързо и по-лесно, отколкото с когото и да било от близкото си минало, а и от по-далечното. Нещо в него, помисли си сега, просто го бе привлякло.

Повикът на кръвта.

— Бях престанал да го искам. Да искам семейство — поясни Дойл. — Нарича се „оцеляване“. Въпреки цялата ти сила, Бран, ти не знаеш какво е да си виждал безброй изгреви и да си наясно, че за теб те ще продължат вечно, но няма да е така за хората, които имат значение за теб. Ако позволиш да имат значение.

— Не знам — съгласи се Бран. — Но знам какво има значение сега. Ние сме една кръв и преди да го узнаем, бяхме приятели. Поверих ти живота си и този на жената, която обичам. И отново ще ти се доверя. Няма по-силна връзка от тази.

Горчилката не се бе отмила.

— Те ме върнаха тук, боговете, съдбата.

— Но не си сам.

Като кимна бавно, Дойл срещна тъмните очи на Бран.

— Не, братко, не съм сам. За мен всичко започна тук. Може би пак тук ще го довършим.

 

 

Вечерта наближаваше и Райли си взе една купичка със супа в стаята. Изяде я, докато правеше още проучвания. През годините бе идвала много пъти на разкопки в Ирландия, и то тъкмо в тази част. Посещавала я бе и с родителите си като дете, по време на техните експедиции.

Знаеше, че има пещери — на сушата, в морето — и руини и каменни кръгове. Преди да прочете дневника, смяташе, че звездата е в Клеър или около него — но не изключваше и вероятността да е паднала в друга част на Ирландия.

Сега обаче бе сигурна, че звездата се намира в Клеър.

Огнената звезда беше в пещера под водата. Част от скала в подземна пещера. Тя бе призовала Саша.

Водната звезда — отново във водата, но този път от водата, чакаща Аника да открие статуята на богинята и да я разпознае по синия й блясък.

Възможно бе моделът да се повтори и сега. Пещера в студените крайбрежни води на Атлантическия океан. Лед, студ. И това се връзваше.

Дали Ледената звезда щеше да пее или да ги призове като останалите звезди? Кой щеше да я чуе? Засега тя залагаше на Дойл. Бран също би могъл да е избраният, но Дойл имаше по-дълбоки корени тук.

Тя щеше да го наглежда, за всеки случай.

Аника щеше да разузнае в морето — както може да го направи само една русалка. А през това време тя ще се порови по своя начин — в книгите, интернет, картите.

В най-лошия случай така ще започнат елиминирането. Ако Саша получи видение, което да им даде някаква насока, трохички, които да следват — толкова по-добре, но според Райли нищо не бе в състояние да замени проучванията и произхождащите от тях действия.

Тя се загуби в тях, но този път — за да не се съблича в последния момент преди промяната — нагласи алармата на телефона си да звъни десет минути преди залез.

Когато тя я предупреди, Райли изключи лаптопа си, затвори книгите си, отвори вратата на терасата.

Не видя нищо и никого. Когато можеше да избира, винаги предпочиташе да претърпи промяната в уединение. Не просто от скромност — макар че и това имаше значение — а защото тя беше нещо лично.

Нейно рождено право, нейната дарба. Сега Райли знаеше, че тя има връзка с трите богини. Би могла да напише научно изследване по темата, помисли си, докато се събличаше, и да го изпрати на съвета. Възможно бе някой да има повече информация по темата. Информация, която да помогне на мисията им.

Вече гола, тя седна на пода пред огъня, докато слънцето се скриваше на запад, над това студено атлантическо море.

Райли почувства как в нея се натрупват напрежението, задъхването, неизбежността. Приливи на сила, първите намеци за болка. Сама, на сигурно място, тя им се отдаде, погълна ги, прие ги.

Костите започнаха да се разместват, да се разтягат. Болка, напрежение и особен вид радост.

Гръбнакът й се изви, тя застана на четири крака, докато тъмната кожа покриваше плътта й.

Подуши нощта, огъня, дима, собствената си пот.

И с нощта дойде неудържимият триумф.

Вълк съм!

Звярът в жената тържествуваше.

Дива и свободна, тя се втурна през отворената врата, скочи над перилата в хладния нощен въздух, в проблясващия мрак.

И се приземи в градината, тялото й потръпваше от изключителната енергия. Отметна назад глава и нададе вой към небето, полетя към гъстите сенки на гората.

Би могла да тича в продължение на километри и често го правеше през първия час. Надушваше елени, зайци, катерици, всеки мирис се открояваше и беше ясен като фотография.

Дори когато прегладнееше, не ловуваше, не се хранеше. Вълкът постеше.

Тя гледаше да е близо до дърветата, като инстинктивно сменяше посоката, щом уловеше мириса на хора и изгорели газове, чуеше ръмженето на кола на пътя. Нищо че всички щяха да видят само един вълк — а мнозина биха го сметнали за голямо куче.

Ликаните не бяха като излезли от филми на ужасите, не се разхождаха наоколо с космати крака, стряскащи муцуни и луди очи, готови да разкъсат гърлата на нахалните човеци.

Харесваше попкултурата, но повечето филми и книги за върколаци я караха да побеснява.

Каквито и да бяха корените на този фолклор, ликаните отдавна се бяха цивилизовали и следваха строги правила. Всеки, който нарушеше свещения им кодекс, подлежеше на наказание.

Най-после тя забави ход, неистовата енергия бе изразходвана от скоростта, и сега можеше да се наслаждава на нощта. Докато вървеше, изучаваше района. Може би гората криеше тайни или следи.

Обади се бухал, ниско и продължително, другар за през нощта. Докато гледаше нагоре, тя видя как очите му проблясват към нея. Над дърветата луната се носеше пълна и бяла по небето.

Тя можеше да тича и да разглежда гората с часове, но се съмваше рано, а й беше нужна почивка преди това. Помисли си за семейството си, за глутницата си, толкова далеч оттук, и усети голяма празнина. Миризмите им, звуците им, съкровената връзка помежду им.

През дърветата зърна проблясващи светлини, улови миризмата на дим от торф, на рози. Всички вече би трябвало да спят, помисли си, и все пак бяха оставили осветлението включено заради нея. Не беше необходимо, разбира се, но й стана драго.

Тя хвърли поглед назад, изкушавайки се да потича още малко, да види как бухалът се спуска над пътеката, разперва широко криле на лунната светлина. Това я теглеше, също като нощта. За малко да се обърне и да се втурне назад, но улови някакъв мирис.

Той също я затегли.

Затова тя пое по края на гората и погледна през сенките към мястото, където Дойл стоеше в семейното си гробище.

Вятърът подухваше само колкото да развее дългия му шлифер, докато той стоеше, неподвижен като статуя, в просмукващата се синя лунна светлина. Косата му, тъмна като нощта, се спускаше нехайно около лицето, грапаво заради наболата неколкодневна брада.

Във вълчата си форма, с изострените си сетива, тя почувства силното влечение, което иначе успяваше да потуши. Представи си ръцете му върху себе си, нейните върху него, плетеница от пламнали тела, отдаващи се на животинска страст, просто на дива животинска страст, за да задоволят нуждите си.

Докато си го мислеше, усети как тези нужди впиват нокти в нея.

Потрепери леко, шокирана, ядосана на силата им, на своята неспособност да ги пропъди.

Все пак щеше да потича още, реши тя, но преди да помръдне, той се извърна рязко, мечът на гърба му се озова в ръката му с бързо проблясване на метала.

Очите му срещнаха нейните. Нейните, напрегнати, уловиха смущението му, а после и раздразнението, преди той да успее да се овладее.

— Имаш късмет, че не нося арбалета! Можех да ти изпратя една стрела! — Той свали меча, но не го върна в ножницата. — Мислех, че вече си се прибрала. Един след полунощ е.

Сякаш имаха вечерен час.

— Бран направи магия на вратата, така че можеш да влизаш без чужда помощ. А понеже ти не се сети сама, Саша отвори вратата на спалнята ти и затвори вратите към балкона.

Дойл искаше тя да си върви — Райли го виждаше ясно — и тя би предпочела да му даде каквото иска, тъй като и тя желаеше същото. Но той изглеждаше непоносимо сам, с този проблясващ меч в ръката и семейство, заровено под краката му.

Тя приближи към него през надгробните плочи, по неравната трева.

— Не си търся компания — промърмори той, но тя просто застана до него и се загледа в гроба. Надгробният камък беше обрасъл в лишеи, красиви като цветята под него.

Аоифе Мак Клейрич

— Майка ми — каза Дойл, когато тя седна до него. — Върнах се и останах, докато тя почина. Баща ми, който сега лежи до нея, почина две години преди нея. Но аз не бях тук, когато тя го загуби.

Той отново потъна в мълчание, най-сетне пъхна меча си обратно в ножницата.

— Добре че в момента не можеш да спориш с мен. — Дойл повдигна вежди, когато тя извърна глава, изгледа го хладно. — Винаги го правиш, при всяка възможност. Нали виждаш, беше на шейсет и три, когато почина. Добра възраст за онова време за жена, която е родила седем деца. Надживя три от тях, а всяко, което напусна този свят преди нея, остави празнота в сърцето й. Но тя беше силна, моята майка. Силна жена… И красива — добави след малко. — Ти сама видя от рисунката на Саша. Но не този неин образ нося в сърцето си през цялото това време, а друг — на възрастна и болна жена, готова да се пресели в отвъдното. Не знам дали е добре, че той е заменил образа й като млада, жизнена и красива. Какво значение има всъщност?

Тя се облегна леко на него в знак на съчувствие. Без да мисли, той постави ръка върху главата й. И тя му позволи.

— Вярвам, че има и друг живот. След всичко, което съм видял, нямам друг избор, освен да го вярвам. И за мен е същински ад да знам, че не мога да го достигна. Но това, че те са го достигнали, ми помага донякъде. Или понякога. По̀ ми е лесно да не мисля за тези неща, но днес…

Той замълча за миг, въздъхна.

— Забелязваш ли как Аника е подредила цветята и камъчетата върху всеки гроб. На маминия ги е оформила като сърце. Голям щастливец е Сойер! Цял живот ще се радва на нейната нежност и доброта. Аника дойде тук, за да изрази уважението си, да покаже, че роднините ми не са забравени. Как бих могъл да не дойда и аз и да застана тук, макар да знам, че тях ги няма?

Дойл сведе очи, взря се за миг в ръката си, после бързо я вдигна от главата й, пъхна я в джоба си.

— Трябва да поспим. Утре сутринта ви чака яка тренировка. — Когато тя изсумтя, той й се усмихна едва-едва. — Ще го приема като предизвикателство.

Тръгна си с нея, прибраха се заедно в къщата, изключиха осветлението в кухнята, докато минаваха през нея.

Той пое по задните стълби безшумно като вълка.

Тя зави към стаята си, хвърли му последен поглед, преди да бутне вратата, за да я затвори.

Дойл влезе в своята стая, чудейки се защо бе казал толкова много, защо се бе чувствал длъжен да го каже. И защо сега му беше по-леко на сърцето.

В стаята си отвори вратите към нощния мрак, запали огъня повече заради удоволствието да има такъв, отколкото за да се сгрее. Подпря меча си до леглото, за да му е подръка, а до него постави арбалета и колчана със стрели.

Не очакваше проблеми тази нощ, но вярваше непоклатимо в необходимостта винаги да е подготвен за неочакваното.

Съблече се, угаси осветлението. На светлината от луната и огъня легна в леглото, позволи на мислите си да закръжат в главата му. Но тъй като те се насочиха към вълка и жената в него, той ги пропъди, както се гаси лампа. И по войнишки си нареди да заспи.

Често сънуваше. Понякога сънищата му го връщаха назад към детството, понякога към войни или — което беше по-приятно — жени. Но виденията, които се прокрадваха в съня му, го изгаряха. Бърлогата на вещицата, кръвта на брат му, ужасната болка от проклятието, което сякаш бе прогорило вътрешностите му.

Бойни полета, осеяни с мъртъвци, доста от тях покосени от собствената му ръка. Вонята на война, винаги една и съща, независимо от века, оръжията, мястото. Воня на кръв, смърт и страх.

Първата жена, която си бе позволил да обикне, умираща в ръцете му, и мъртвороденото дете, заради което си беше отишла. Втората жена, с която бе рискувал век по-късно, остаряваща и огорчена, че той е все така млад.

Умирането, болката от него. Възкръсването, болката от него.

Нереза, преследването й около света, през времето. Участието в битки с петимата, на които бе започнал да се доверява. Още кръв, още страх. Голям кураж.

Съскането на меча, мъртвешката песен на стрелите, свистенето на куршумите. Писъкът на създанията, изровени от ада на зъл бог.

Вълкът, невъзможно красив, с очи като горещо уиски.

Жената, блестяща и смела, с остър ум и бързи реакции.

Тези нейни очи — караха го да се чуди.

Вълкът се сгуши до него, другар в нощта. Топъл, мек, накара го да изпита странен покой. Зората изгря в кървавочервено и златисто и засенчи луната с цветове и светлина. Вълкът нададе кратък вой.

И се промени. Плът и крайници, гърди и устни. Превърна се в жена, стегнатото й дисциплинирано тяло се притискаше голо към неговото. Долови уханието на гора върху кожата й, копнеж в очите й.

Когато се претърколи, за да легне отгоре й, тя се засмя. Когато впи устни в нейните, тя изръмжа, заби нокти в гърба му. Той загали гърдите й, твърди и съвършени, гладки като коприна под грапавите му длани. Усети вкуса на гора, на диво животно в устата си.

Тя изви тяло подканящо, силните й крака го обгърнаха. И той го направи, проникна мощно, бързо, дълбоко в стегнатата мокрота, докато тези нейни очи — на вълк, на жена — го гледаха.

Докара и нея, и себе си почти до лудост. Обладаваше я безмилостно, докато…

Събуди се в тъмното, твърд като желязо и сам.

Изруга, нейният аромат — на диво животно и гора — продължи да го преследва още известно време.

Последното, от което се нуждаеше, бе секс с жена, която през повечето време го вбесява. До приключването на тази мисия той трябваше да се съсредоточи изцяло върху звездите, върху унищожаването на Нереза, върху оцеляването на петимата, които се биеха редом до него.

Щом това бъде направено, той ще намери жена за неусложнен, неангажиращ секс, която охотно да преспи с него. А след това…

Не му трябваше да мисли толкова надалеч.

Неспокоен, раздразнен — нямаше да я сънува, ако не беше дошла при него на гробището — той се претърколи от леглото.

Подушваше зората, видя я как приближава в изсветляващия мрак. Гол отиде до отворената врата и излезе на терасата, за да подиша свеж влажен въздух.

Съвсем лекият шум го накара да се завърти рязко, готов да скочи за меча си. На своята тераса и с лице към морето стоеше Саша до триножника си, облякла една от ризите на Бран върху тънката си нощница. Бран, само по джинси, стоеше зад нея, а светлината от стаята им ги осветяваше.

На нея Дойл видя напрегнатото изражение върху лицето на Саша, докато тя рисуваше с въглен в скицника.

Бран погледна към него, изви глава.

— По-добре си сложи панталони — провикна се. — Май ще започнем деня с видения.

— Ще събудя останалите.

Дойл се облече бързо и след леко колебание взе меча си, преди да излезе. Почука отсечено на вратата на Райли, спомни си, че слънцето всеки момент ще изгрее — и просто бутна вратата.

Вълкът стоеше пред почти угасналия огън в камината и трепереше. Нададе ниско, предупредително ръмжене.

— Спести си го! — сопна й се Дойл. — Заради Саша е. Не, добре е — добави, когато вълкът се приготви да изхвърчи от стаята. — Рисува. Бран е с нея. Тя…

Той спря, когато вълкът отметна назад глава и нададе протяжен вой. Очите му останаха свирепи, впити в неговите, мятащи гневни искри. Но отдолу прозираше безпомощност, която го накара да отстъпи. Макар да му се искаше да присъства на впечатляващата й трансформация, той затвори вратата, прояви такт.

Чу виенето, болката и триумфа, докато се отдалечаваше бързо, за да събуди останалите.