Нора Робъртс
Стъкленият остров (20)

19

През целия си живот Райли никога не бе съжалявала за ликанската си кръв. Никога не бе проклинала луната, нито бе мразела промяната. Но когато се озова на Стъкления остров, място на загадки и магии, с неизвестна възраст, невъзможността й да говори я ядоса.

Долови миризмите на цветя и цитруси, море и пясък, хладната зеленина на тревите, дима от факли, наредени покрай пътека, която се виеше нагоре по висок хълм, където се възправяше замък, блеснал като сребро, облян в светлина. Почувства топлия лек ветрец — като балсам върху измръзналото й тяло.

И изпита отчаяната нужда да тича, докато в нея бушуваше първичната енергия на промяната. Това я накара да потрепери, дори когато Дойл клекна до нея и постави нежно ръка върху врата й.

— Не тичай, не още.

В нея се проведе поредната битка между инстинкт и разум. Но очите му, силни и зелени, я задържаха. После тя изопна мускули, приготви се да напада и да се защитава и подуши нещо… друго.

До нея Дойл посегна към меча си.

Те се появиха, влетяха от мрак в светлина — лунните богини от виденията и творбите на Саша. С меч, от който все още капеше кръв, Дойл се изправи. Бран го улови за лакътя.

— Прибери меча си, mo chara. Те идват от светлината. Не го ли усещаш?

— И как да кажа „здравей“ на една богиня? — зачуди се Сойер. — Имам предвид на такава, която не иска да те убие.

Аника разреши проблема, като изтича напред с развята мокра плитка.

— Здравейте! Толкова сме щастливи! Толкова сте красиви! Приличате на мама и на мораи. Като в картините, които нарисува Саша. Ние сме много мокри и… о, по мен има кръв. — Все едно махаше прашинка от ревер, Аника изтри кръвта от ръката си. — Съжалявам, че изглеждаме по този начин.

— И така става — промърмори Сойер.

Луна се усмихна.

— Добре дошли тук, синове и дъщери на Стъкления остров. — Тя докосна Аника по лакътя, излекува порязаното, докато я целуваше по бузата.

— О, благодаря ти! Донесохме ви звездите. При Саша са. И тя кърви малко. И Сойер — той е моят любим. И Бран кърви и има изгаряния. Луната тук е пълна, затова Райли трябваше много бързо да се промени във вълк. А това е Дойл. Той прониза Нереза с меча си и тя падна в морето. Битките вече свършиха и ние сме тук. Аз съм щастие.

— Ти си радост — каза Луна. — А вие сте обичани — обърна се към всички.

— Ти си кураж. — Арианрод пристъпи напред. — А вие сте ценени. Ще вървим — обясни тя на Райли, — но ти трябва да тичаш. Свободна си да го направиш! — След това се обърна към Дойл. — Давам ти дума, че тя ще е в безопасност и ще се върне при теб.

Вълкът обърна глава, погледна към Дойл. После с няколко скока прекоси пясъка и потъна в мрака.

— Райли винаги ще намира пътя към теб, ти към нея — също.

— Ти си сила и доблест. — Селена пристъпи към Бран, целуна го по бузата. — Мощ и светлина. Вие сте уважавани и имате цялата ни благодарност.

— Ние сме ваши деца.

— Кръв от нашата кръв, кости от нашите кости. Сърце — добави Селена и постави длан върху ръката на Бран — от нашите сърца. Дъще — тя се обърна към Саша, — ще ни дадеш ли звездите?

— Да.

Всяка от трите богини протегна ръка. Стъклото около звездите проблясваше все по-слабо, всяка от тях засия в ръката, която я бе създала.

Пулсираха, пулсираха, спряха. Изчезнаха.

— Горе в небето ли са? — Аника погледна натам.

— Не още — отвърна Луна. — Но са в безопасност.

— Не искам да ви се бъркам — поде Сойер, — но не беше ли всичко за това — да се върнат там горе?

— Не сме приключили — обади се Саша. — Не е свършило.

— Не съм я довършил — предположи Дойл, докато изучаваше лицето на Саша. — Още е жива.

— Твоят меч е точен. — С една ръка на дръжката на своя, Арианрод се обърна към Дойл, воин към воин. — Също като теб. Но острието ти не може да я довърши. Докато не настъпи краят й, звездите трябва да почакат.

— Сега тя не може да ги достигне — увери ги Луна.

— Но може да достигне нас, дори тук — каза Саша, докато истината я изпълваше. — Сега яростта лекува раните й, а щом се излекува, лудостта й ще е пълна. Тя ще копнее за смъртта ни като за вино.

— Но не тази вечер. — Селена вдигна високо ръка. — Вижте каквото виждам аз, познайте каквото знам аз. Тази нощ е чиста, а децата на Стъкления остров са добре дошли у дома.

— За да потеглят на ново пътуване. — Очите на Саша потъмняха, когато тя видя и разбра. — Отвън кръга на силата, където Дървото на живота приютява камъка, а камъкът приютява меча. Една ръка ще го изтегли, една ще го държи, за да сложи край на онова, което ще погълне световете.

— Но не тази нощ — повтори Селена. — Тази вечер вие ще ядете и пиете, и отдъхвате. Елате. Ние ще се погрижим за вас.

— Тя е в безопасност. — Арианрод подхвана Дойл за лакътя, когато той се поколеба. — И ще бъде насочена към вас.

Докато той гледаше към хълмовете, към сенките под звездния небосклон, чу вълчия вой. Радостта и ликуването в него го съпровождаха, докато вървеше с другарите си по лъкатушещата, огряна от факли пътека.

Дворецът, възправил се към нощното небе, беше както го бе описала Саша. Уханни градини, музикални фонтани, стаи с феерична светлина.

Никой не ги приближи, докато следваха трите богини нагоре по извитите сребърни стълби, обточени с цветя и бели свещи в човешки ръст. От тавана се спускаха украсени със скъпоценни камъни гирлянди и сипеха светлина, докато всички преминаха от широк коридор в просторна стая.

Богато обзаведена дневна, предположи Дойл, с извити дивани и фотьойли в същите цветове като гирляндите от светлина. Масите бяха отрупани с храна — плата с меса и плодове, хляб и сирена, маслини и фурми. Сладкиши с дебел слой сметана. Вино и кристални чаши.

Той си помисли за постенето на Райли. Какъв лош късмет!

Не попита защо дрехите му, косата и тялото, напълно подгизнали от бурята и морето, сега са сухи и приятно топли.

Този свят не се подчиняваше на логиката.

Огънят припукваше гостоприемно и макар да изглеждаше, че светлината струи от стените, проблясваха свещи.

Отнякъде, тихо като шепот, се разнасяше музика на арфа.

— Вие имате въпроси. Но тялото, умът и духът имат нужда от храна. — Селена наля вино в чашите. — И от почивка. Вашите покои ви очакват когато пожелаете.

— Има бира. — Арианрод я наля от една кехлибарена бутилка, предложи на Дойл. — За вълчицата ще има храна в общите ви покои, когато се събуди.

— А ако отида да я потърся?

— Свободен си да правиш каквото желаеш, тя също. Всички вие. Може ли да погледна меча ти? И ти можеш да погледнеш моя. Ето го — добави тя, когато очите му се присвиха. Изтегли меча си, подаде му го. — Изковах го, когато бях много млада, закалих го с мълния и го охладих в морето. Нарекох го Ceartas.

— Справедливост?

Тя се усмихна.

— Бях много млада.

Той пое меча й, даде й своя.

— Има добър баланс и тегло — отбеляза Арианрод. — Все още е изцапан с кръвта й.

— Явно не достатъчно.

— Моят меч, въпреки името си, не може да се изцапа с кръвта й. Завиждам ти, че твоят може. Бих искала да си опитаме силите.

Дойл вдигна вежда.

— Сега ли?

В очите й прочете нетърпението на воина, преди да ги отмести към мястото, където приятелите му пълнеха чиниите си и се грижеха за раните си.

— Сестрите ми ще възразят, но какво ще кажеш за утре?

— Ти имаш преимущество.

Тя му върна меча, взе своя и го прибра в ножницата.

— Ще се бием като воин с воин, не като богиня с безсмъртен.

— Не, ти приличаш на майка ми.

Нетърпението в погледа й се смени със съчувствие, което той не очакваше.

— Надявам се да дойде време, когато ще намериш покой вместо мъка. Храни се, войнико, храната е хубава.

Сега тя се обърна към Сойер.

— Човекът, когото тя превърна в демон, е мъртъв.

— Да.

Главата на Дойл се завъртя рязко, заедно с тези на приятелите му, които впериха очи в Сойер.

— Малмон е убит?

— Бяхме малко заети за разбор на битката. — Сойер потърка тила си. — Той нападна Райли.

— Белезите върху гърлото й — промълви Дойл.

— Тя стреля по него, мушкаше го с ножа си — все наранявания по тялото. Аз стрелях в главата. — Сойер отпи малко вино, за да си върне самообладанието. Все пак някога Малмон бе човек. — Нужни бяха три изстрела. Вълшебното число.

— Значи вече го няма? — попита тихо Аника.

— Стопи се и се превърна в слуз. — Сойер се усмихна вяло на Бран. — Сигурно ще трябва да я почистиш.

— Заклехме се да не правим злини. — Луна наведе глава, после я вдигна. — Но тя наруши всички клетви. И той се превърна в нейната злина. Тя го превърна в свой слуга, защото видя какъв е. И унищожи всичко човешко в него. Не си го убил ти, Сойер Кинг. Ти си довършил демон.

— За да спасиш приятел, сестра. — Сега Арианрод отново се обърна към Дойл и извади ключ от джоба си. — Това ще те отведе до покоите ти, когато решиш да се оттеглиш в тях.

— Тя как ще ме намери?

Изненада и може би леко разочарование преминаха по лицето на Арианрод.

— Трябва да имаш повече вяра, син на Клиъри, син на Стъкления остров. Докато сърцето ти бие, тя ще те намира.

— Сега имате храна, пиене и удобства — поде Луна. — Ще ви оставим да се уедините. Ако имате нужда от нещо, само трябва да кажете. Яжте и отдъхвайте, и ще се видим утре сутринта.

— Нищо лошо няма да се случи през нощта — увери ги Селена. — Нищо няма да ви безпокои. Чувствайте се като у дома си.

Когато останаха сами, Дойл вдигна бирата, опита я, реши, че в никакъв случай не може да се оплаче от качеството й.

Сойер вдигна ръка.

— Може ли да кажа нещо? Не съм сигурен дали не сънувам, но седим на собствения си личен банкет в замък на прочутия Стъклен остров. Замък, който е направен от стъкло, в случай че не сте забелязали.

— Говориш глупости! — възкликна Дойл.

— Ти също, приятел. Разгледах го хубаво, освен това почуках по него. Стъкло е. Вълшебно стъкло. И като капак една богиня току-що ми наля питие.

— Много са мили. Защото ги направихме щастливи. — Аника хапна от сметановия сладкиш. — Тази храна ми харесва.

— Права е за храната — обърна се Сойер към Дойл.

— Да, става за ядене. — Той тръгна към стъклените врати, отвори ги, за да погледне към хълмовете.

— Райли е добре. Усещам го. — Саша се облегна на Бран, отпи от виното. — Всъщност се чувства прекрасно. Очарована е. Това е свят, който са видели малцина, камо ли изследвали, а във вълка продължава да се спотайва археологът. — Като се изправи, Саша напълни една чиния, отиде при Дойл. — Яж.

— Яж, пий и се весели, така ли?

— А защо не?

Тя се върна при Бран.

Той я погали по косата.

— Намерихме звездите, намерихме острова, върнахме ги на него. Повече от ясно е, че подобни неща вървят по тройки. Което значи, че ни чака още малко работа.

— Сигурно не съм я уцелил в сърцето. — Недоволен от себе си, Дойл седна и се загледа мрачно в храната.

— Не мисля. — Бран докосна с устни слепоочието на Саша.

— Заради меча е — обясни тя. — Можеш да я нараниш и да я омагьосаш, да пролееш кръвта й, но не можеш да я довършиш.

— Някой ще си поиграе на крал Артур — предположи Сойер. — Надявам се да си ти, приятел, защото владееш меча най-добре.

— Предстои ни още една битка.

— Не го казвай, Аника — смъмри я Сойер. — Така предизвикваш съдбата. Да кажем просто, че утре ще се поразходим.

— Обичам да се разхождам.

— Значи ще бъде забавно.

 

 

Говориха до късно през нощта, или поне така им се струваше, но Райли все така не се връщаше. Дойл остави на ключа да го води — просто го теглеше по коридора към широка арковидна врата, която се отвори, когато той я приближи.

Надяваше се да намери Райли вътре да го чака. Но нямаше вълк, сгушен до камината или отпуснат върху огромното легло.

Отново отиде до вратите, отвори ги рязко и вътре нахлу благоуханен, почти тропически бриз, изпълнен с аромата на цитруси и разцъфнал жасмин. В стаята имаше извита кушетка в малка ниша, две кресла до огъня, солидно писалище — това щеше да й хареса — под един прозорец. И масивно легло с огромна табла, върху която бяха гравирани символи. Той разпозна някои — ирландски, гръцки, латински, арамейски, мандарин.

Ако можеше да се вярва на превода му, всички означаваха мир.

Не би имал нищо против малко мир.

Свали меча си, подпря го на един стол. Наля си няколко пръста от уискито, което откри в елегантна бутилка, и седна край огъня да я чака.

Би трябвало да е разтревожен и не разбираше защо не е — или поне не много. Тя трябваше вече да е изразходвала енергията си в тичане и да се е върнала. Но още беше някъде навън и сигурно душеше наоколо — буквално — изучавайки новия свят.

Затова той отпиваше от уискито си, взираше се унесено в огъня и с войнишки ум анализираше всяка стъпка от битката, търсейки грешки.

По-скоро я усети, отколкото чу, и когато извърна глава, я видя да стои точно пред вратите на терасата, оглеждайки стаята с невероятните си очи.

Крайно време беше.

Той стана, отиде до леглото, отметна завивката. Съблече всичките си дрехи и се отпусна в него. Миг по-късно я усети как скача в леглото при него. Сгуши се в него.

И намерил своя мир, той я прегърна и заспа.

 

 

Промяната дойде призори, когато слънцето прониза нощта със светлорозови, червени и златисти тонове. Преминаваше през нея, болка и красота, безпомощност и сила. Тя потрепери, отдаде й се, даде всичко, докато се превръщаше от вълк в човек.

И като въздъхна, отвори очи и видя, че Дойл бе вперил своите в нея.

— Какво?

— Красиво е. Ти си красива.

Все още замаяна, тя премигна.

— Моля?

Той се търколи върху нея, покри я, устата му беше топла, блажено нежна върху устните й. Духът й, тялото й, току-що преминали през невероятна промяна, отново потрепериха, разтърсени от новата атака върху сетивата й.

Ръцете му галеха кожата й, моделираха гърдите й, плъзгаха се по бедрата й. Устата му ги следваше.

Тя полетя, вкопчи се в това невъзможно удоволствие, искаше то да продължи още и още, накрая го остави да си отиде.

Безпомощност и сила, болка и красота.

Усети нова промяна, сякаш двамата се сляха в едно. Претърколиха се от леглото, задъхани, търсещи, намиращи.

Той все още можеше да подуши дивото в нея; сякаш го усещаше да пулсира в тялото й. Когато устните й отново се впиха в неговите, силни и яростни, той се предаде на всичко, което беше тя.

А всичко, което беше тя, му принадлежеше.

Страстта изгаряше. Любовта разтърсваше. Заля го нужда отвъд физическата.

Когато тя го яхна, с очи като разтопено злато, стегнато тяло, проблясващо на първите утринни лъчи, той се предаде.

Тя го пое — бавно, бавно, о, сладко мъчение! После по-силно, по-дълбоко, докато дъхът й премина в стенания, а сърцето й заехтя под ръцете му. Пришпори го бързо, диво, право в сърцето на бурята.

Плъзна се нежно върху него, положи глава върху гърдите му. Притвори очи, когато ръцете му я прегърнаха, както бяха прегърнали вълка, преди двамата да заспят.

Щеше да заспи отново, затоплена и доволна, ако не беше внезапният и отчаян глад. Отправи пламенна молба към Бог да има някаква храна наблизо.

— Гледаше ме, докато се променях — каза му тя.

— Не ми е за първи път. — Той я погали по косата. — Великолепно. — Странно възбуждащо.

Райли изви устни в усмивка, после вдигна рязко глава, подушвайки въздуха.

— Храна!

— Има нещо като дневна, в която…

— Не, тук. — Тя се претърколи, скочи от леглото.

Върху една маса бяха наредени плата — които не бяха там преди — яйца, печено на грил месо, хляб, сладкиши с лъскава глазура.

Той се подпря на лакът.

— Кажи ми, че това е кафе.

Тя подуши един чайник, докато тъпчеше бекон в устата си.

— Чай, но е силен. Умирам от глад.

Дойл я гледаше как се храни, все още гола, все още зачервена от секса, с разрошена коса, посягаща алчно към платата.

— Влюбен съм в теб.

Тя му хвърли бърз поглед.

— Божичко, ама ти го изрече на глас!

— Влюбен съм в теб, по дяволите!

— Е, това вече е в твой стил. По-добре си вдигни задника, ако искаш да хапнеш нещо.

— Бях женен. Два пъти.

Райли спря да се храни, бавно си наля чай.

— Не е изненадващо за три века живот.

— Първият път беше четиридесет години след… след… Тя беше млада и много сладка. Не биваше да я докосвам, но го направих, повече от веднъж, и тя… тя забременя. Не можех да я съсипя. Бях я съсипал.

— Затова се ожени за нея. Каза ли й?

— Не, не й казах. Не се наложи, защото и тя, и бебето умряха при раждането.

— Съжалявам. — Тя почувства мъката му като своя. Притъпена и дълбока. — Много съжалявам.

— Не беше необичайно в онези дни. Заклех се, че повече няма да докосна невинно момиче. И не го направих. След повече от сто години се ожених отново. Тя беше малко по-възрастна и не беше невинна. Вдовица. Безплодна. Беше ни приятно заедно. На нея й казах, но не ми повярва. Стана по-късно, когато тя остаря, а аз — не. И това й тежеше. Имах войнишки задължения, но винаги се връщах при нея. Един ден се върнах твърде късно. Беше се обесила, остави ми писмо. В него ме проклинаше.

Райли кимна, отпи от чая.

— Съжалявам. Неприятна работа. За първото, ако забременея, сега сме двайсет и първи век. Силна съм и съм здрава. За второто, не съм суетна и не съм глупава. Освен това нямам нужда от брак.

— Но аз имам. С теб.

Тя се задави с чая си.

— Моля?

— Глупаво е. Грешка е. И двамата ще съжаляваме.

Беше му достатъчно да я погледне, само да я погледне, за да разбере, че не му пука.

— Искам да се вречем един на друг. За ден, седмица, петдесет години или ако живееш до сто и четири.

— Сериозно ли говориш? Молиш ме да се омъжа за теб?

— Нали точно това казах! — Той се претърколи от леглото, отиде при нея. — Сипи ми от проклетия чай.

— Но аз се разтреперих от думите ти.

Той й отправи потъмнял от гняв поглед.

— Не ги обичах. Бях се привързал към тях, и към двете, и им се бях врекъл. Спазвах клетвата си без любов, защото мислех, че тя не е необходима. Или възможна. Обичам те и с удоволствие ще произнеса клетвата пред олтара.

— Бих могла да кажа „не“.

— Няма да го направиш. — Той остави шумно чая на масата. Затвори очи за миг. Отвори ги и в тях тя видя сърцето му. — Недей. Не казвай „не“. Направи ми този единствен подарък.

Тя обхвана лицето му с длани.

— Знаеш, че аз нямам нужда от това, за да остана с теб, да те обичам, да приема, че ще продължиш да живееш и след мен.

— Да. И аз нямам нужда от това, за да остана с теб или да те обичам. Но го искам, защото ще бъда с теб и ще те обичам. Искам го, защото след три века и половина ти си единствената жена, която съм обичал.

— Добре.

— Добре? Просто… добре? Това ли е отговорът ти?

— Да, добре. Съгласна съм.

Той поклати глава, склони чело към нейното.

— Каква двойка сме само!

— Влюбена.

— Влюбена — съгласи се той. — Сигурно ще искаш пръстен.

— Treweth — англосаксонският корен на „сгоден“. Означава „истина“. Пръстенът е символ на вричането. Аз ценя символите.

— Ще намеря нещо. — Той я притегли към себе си. Беше намерил нея, нали?

— Ще бъде хубаво да останем тук. — Тяло до тяло, сърце до сърце. — Но… — Тя се отдръпна неохотно. — … имам някои въпроси и първият е: къде са проклетите звезди?

— Увериха ни, че са на безопасно място. Ще ти разкажа всичко. Трябва да се облечем, да намерим останалите.

— Страхотно. Къде са ми дрехите?

— Нямам представа.

Веждите й се сбърчиха.

— Ти не ги ли взе?

— Предвид ситуацията, не се сетих да ги прибера.

— Мамка му! — Тя се огледа безпомощно из стаята, после отиде до красиво гравиран гардероб. Огледа съдържанието му.

— Виж ти!

Дойл също го огледа, усмихна се. Вътре висяха чифт бричове от телешка кожа, обикновена риза, късо кожено яке и собственият му шлифер и ботуши.

И рокля с цвят на старо злато, със сребристи дантели и ширити, и ботушки от ярешка кожа.

— Не мога да повярвам! Значи ти вземаш готините кожени панталони, а аз получавам рокля на селска мома.

— Иначе оставаш гола.

— Дай ми време да помисля.

Тя облече роклята и се намръщи на отражението си в огледалото.

— И къде ще прибера пистолета и ножа? Къде са ми пистолетът и ножът?

— Ще ги намерим. — Дойл окачи меча си. — Изглеждаш красива в нея.

— Изглеждам все едно отивам на селски събор. — Тя придърпа безпомощно бюстието. — Много е широко. Защо трябва да си показвам гърдите?

— Ще ти обясня по-късно — ухили се той и отиде да отвори вратата, на която някой почука.

— Добро утро. О, Райли! — Аника влетя вътре. — Красива си. О, колко е хубаво! Харесва ли ти роклята ми? Не е ли прекрасна?

Тя се завъртя в кръг, полите й се развяха, морскозелени и копринени.

— Сойер каза, че е като очите ми, а твоята е като твоите. И на Саша е много красива и синя. Всички са в дневната. Трябва да почакаме, докато дойдат да ни вземат. Ще се запознаем с кралицата. — Тя си пое дъх, вгледа се в лицето на Дойл. — Ти си щастлив! Виждам го! Ти си с Райли! — Тя го прегърна. — Сега трябва да намериш пръстен за нея.

— Ще имам грижата.

— Може ли да бъда шаферка на сватбата ви? — обърна се тя към Райли.

Райли прихна, вече не се чувстваше неловко в роклята си.

— Иска ли питане!

— Хайде, идвайте! Има още храна. И кафе.

— Кафе? Как се сдобихте с него?

— Саша помоли. — Аника улови Райли за ръката и я задърпа. — Трябва само да поискаме.

— Това съм го пропуснала.

Приятелите им седяха в дневната: Саша във феерична синя кадифена рокля, Бран в достолепното черно на магьосник, Сойер в кафяви панталони и дълго до бедрата кожено яке, под което се подаваше кремава риза.

— Хубава тъкан — каза той на Райли.

— От средните векове. — Тя го огледа, докато се насочваше към кафето. — В тези дрехи приличаш на Хан Соло.

— Знам.

— Съжалявам, че снощи трябваше да се променя и да ви оставя, но Дойл ми разказа всичко. Нереза е като котка с девет живота, а звездите няма да се издигнат на небето, докато не й видим сметката. — Тя изгълта кафето. — Така че ни чака поклонение до камъка с меча и измъкването му оттам а ла крал Артур. И най-сетне ще му се види краят.

— Да, това е в общи линии — съгласи се Бран. — Макар че едва ли е толкова просто.

— Искам си оръжията — промърмори Райли и се извърна, когато един млад мъж в карирани панталони и жакет със средновековна кройка се появи на вратата.

— Госпожи, господа, кралица Егле ще се радва да ви приеме.

Не всеки ден се срещаш с кралица, помисли си Райли, докато следваха пажа по широкото стълбище. Нито пък всеки има късмета да се срещне с кралицата на вълшебен остров, управляван от нея повече от хилядолетие.

Тя беше очаквала огромните двойни врати, но предполагаше, че ще са пазени. Вместо това от двете им страни имаше стъклени саксии с цветя.

Беше очаквала нещо като тронна зала и размерът отговаряше на представите й, но не и огромният стъклен под. Обзавеждането обаче я порази с простотата си — цветя, свещи, пъстри тъкани и един трон, стъклен като пода — повече приличащ на елегантен стол, отколкото на кралски престол.

Но пък стол от злато и скъпоценни камъни би простеел пред жената, удостоила го с честта да седне на него.

Тя беше сияйна!

Увенчана с диадема от скъпоценно стъкло, тицианска коса, разпиляна богато върху раменете на бяла тога. Миниатюрните прозрачни камъни, пръснати по нея, искряха като диаманти. Може и да бяха. Красотата й беше изумителна. Изваяна уста, живи зелени очи, високи, ясно очертани скули.

Райли би могла да се закълне, че от усмивката й струеше светлина.

Трите богини стояха от дясната й страна. Отляво стоеше едър бял вълк с лъскави златисти очи.

Аника се поклони грациозно.

— Майко на магиите, кралице на световете, Егле, име, което означава „сияние“, ние сме твои слуги.

— Добре дошли, деца на Стъкления остров. Добре дошли, пазители на светлината!

Тя стана, слезе плавно по трите стъпала на трона, приближи ги с протегнати ръце. Пое дланта на Аника, целуна я по бузите.

— Чудо на морето, имаш нашата любов и благодарност. Пътнико във времето и пространството. — Тя целуна Сойер. — Имаш нашата любов и благодарност. Дете на луната — обърна се към Райли. — Имаш нашата любов и благодарност. Безсмъртни боецо, имаш нашата любов и благодарност.

Мина от Дойл към Бран.

— Сине на силата, имаш нашата любов и благодарност. — Накрая се обърна към Саша. — Дъще на виденията, имаш нашата любов и благодарност. Бих ви дала повече от това, но пътуването ви още не е приключило. Ще го довършите ли?

Саша отговори, докато ръцете на Егле все още държаха нейните, думите изведнъж се надигнаха в нея:

— Пътеката на боговете ще ни отведе до кръга на силата и отвън, до Дървото на живота, камъка и сабята. Ще се бием в последната битка, светлина срещу мрак… Не виждам кой размахва меча и дали успява да порази врага. Не виждам края на Нереза, нито нашия.

— Не виждаш, но ще предприемете ли това пътуване?

— Заклели сме се — отвърна Бран.

— Клетвата си е клетва — каза твърдо Аника и погледна към Сойер.

— Всички сме се заклели. — Той я целуна по слепоочието. — Да, Ваше Величество.

— Бихме могли да останем тук. — Райли привлече вниманието на Егле. — Пазителите са на Стъкления остров, звездите също, а е във вашата власт да преместите острова на друго място, дори в друго измерение. Бихме могли да останем, а Нереза да ни напада няколко века. Така поне прочетох в няколко източника.

— Ти си учен и откривател и което казваш, е истина. Това ли би искала?

— Не, просто се нуждаех от потвърждение. Дано не го приемете като неуважение.

— Бих ти дала време да научиш повече за нас, повече за този свят. Да се разровиш.

— Благодаря. Но сега не е времето, не тук и сега.

— Не тук и сега.

— Тогава ще довършим пътуването си. — Райли погледна към Дойл. — Нали така казват всички?

— Ще го довършим. Жена ми се нуждае от оръжията си.

Веждите на Райли се изстреляха нагоре — не само заради „жена ми“, но защото той го каза на ирландски.

— Ще ги намерите в покоите, които споделяте, също и подходящи дрехи за онова, което ви предстои. — Егле подхвана Дойл за лакътя. — Трябва само да поискате. Заслужили сте моята любов и благодарност. Само поискайте.

Кралицата отстъпи назад.

— Силно се надяваме, че ще се върнете тук като победители, и заедно с целия Стъклен остров ще гледаме как светят звездите.