Нора Робъртс
Стъкленият остров (19)

18

Докато говореше, земята потрепери. Пред отвора на пещерата се посипаха камъни, паднаха в морето.

— Бих казала, че тя знае. — Райли се помъчи да се обърне с лице към изхода. Лъч от гривната на Аника повали първия прилеп, който влетя вътре.

— Бих казал, че това е предупреждение да изчезваме оттук.

— Но не както влязохме. — Сойер извади компаса си. — Дръжте се.

Преместването ги изстреля в светлината, във вихъра. Райли чу трясък на гръмотевица, видя как нещо блестящо прелетя наблизо. Почувства как пада безпомощно, премята се във въздуха.

Вече не се чуваха гръмотевици, осъзна тя, а вълни, които се разбиваха в скали. И тя падаше право към тях.

Студът, влагата я удариха в лицето. Ръката й потърси ножа. Да отреже въжето, да отреже въжето, преди да е повлякла другарите си със себе си!

Изведнъж въжето се опъна рязко и тялото й се разтресе. Тя отново излетя нагоре, мъчейки се да си поеме дъх, и се приземи като мокра, омекнала купчина върху моравата.

— Аника, приятели? Добре ли сте всички? — Дрезгавият глас на Сойер впи нокти в замаяния й мозък. — Саша… Господи, Райли!

Тя избута ръцете, които се протягаха към нея.

— Добре съм, не съм ранена! Какво стана, Сойер?

— Влизайте вътре! Не можем да рискуваме да се бием със звездата. — Дойл подхвана Райли и я вдигна. — Тичайте! — извика и се втурна към къщата, защото онова, което беше нахлуло в пещерата, сега се изсипваше над морската стена.

Без да обръща внимание — за момента — на унизителния начин, по който Дойл я беше преметнал през рамо, тя посегна за пистолета си и успя да изстреля няколко откоса, преди Дойл да се втурне в къщата.

Смъкна я от рамото си, метна я на кухненския остров, така че се озоваха очи в очи.

— Ранена ли си?

— Не. Мокра съм. — Тя го избута. — Пак те питам, Сойер, какво се случи?

— Тя ни нападна. Това мога да кажа. — Той пъхна обратно пистолета си в кобура. — Разконцентрира ме. За няколко секунди изгубих контрол, така да се каже.

— Аз бях започнала да падам към скалите. — Райли отметна мократа си коса. — Едва не се пребих.

— Щеше — осведоми я Дойл. — Ако не беше въжето да те дърпа назад.

— Не знам с какво ме е замерила — обади се Сойер, — но бас държа, че е чакала да направи точно това. Съжалявам. Изгубих контрол.

— Не е твоя вината, а и си го възвърна. — Вече по-спокойна, Райли погледна през прозореца към плътния мрак, проливния дъжд. — Бурята.

— Не. — Като отметна разрошената си от вятъра коса, Саша поклати глава. — Това е гняв. Тя продължава да го трупа. Но сега Райли се нуждае от сухи дрехи и колкото и да съм благодарна за въжетата, те трябва да си отидат.

Бран просто махна с ръка, запрати ги надалеч.

— Сухите дрехи може да почакат. Искам пак да погледна звездата.

Бран отново махна с ръка. Райли изпусна въздишка, когато дрехите й, косата й, дори ботушите й станаха топли и сухи.

— Благодаря ти!

— Удоволствието е изцяло мое. Ще отнесем звездата горе, при останалите. Ще я скрием на сигурно място.

— Още нямаме такова място — напомни му Сойер.

— Имаме. — Бран плъзна ръка около Саша. — Нашата пророчица рисува почти до два и половина сутринта.

— Не ни казахте — изненада се Аника.

— С Бран обсъдихме това, след като свърших. И двамата решихме, че трябва да се фокусираме върху намирането на звездата. Докато не го направим…

— Какво нарисува? — Райли скочи от плота. — Да идем да видим. И… — Тя се обърна към Дойл и потърка пръсти.

Той извади звездата от джоба си, подаде й я.

— Тегло и топлина без маса. Удивително е. И светлината. Ясна и чиста като арктически лед. Пулсира — промърмори тя, докато се качваха по стълбите. — Като сърце. — Погледна към Дойл, усмихна се широко. — Направихме го!

Той я притисна към стената и докато звездата пулсираше между тях, я целуна като обезумял.

— Видях те да падаш! Беше само на сантиметри от скалите, когато аз… ние успяхме да те издърпаме обратно. Ти се канеше да срежеш въжето. Посягаше за ножа си.

— Разбира се, че щях да срежа въжето. Реших, че ще повлека всички със себе си. И ти щеше да сториш същото.

— Аз не умирам — напомни й той и се отдалечи.

Тя погледна към звездата, въздъхна шумно и пое след него.

— Сега ли намери да се цупиш? Току-що намерихме последната звезда. Притежаваме нещо, което не е имал друг освен боговете. Ние…

— Ще ги сложим в музей с табелка?

Тя потръпна — нещо, което той не я беше виждал да прави, колкото и голяма да бе опасността. В обърнатите й към него очи се четеше болка и това също беше ново.

— Не биваше да го казваш.

— Не, не биваше. Извинявай. Съжалявам. — Той запристъпва от крак на крак. — Много съжалявам. Това беше глупаво и незаслужено.

Тя кимна бавно.

— Всичко е наред.

— Райли. — Той я хвана за лакътя, преди тя да може да се отдалечи. — Видях те как умираш в главата си, видях те как се разбиваш на скалите. В главата си. Затова съм кисел.

— Но съм тук, нали? Затова ела на себе си. Другите ни чакат, звездата също.

— Добре. — Той тръгна с нея мълчаливо към кулата.

Райли завъртя очи, когато разговорът спря и всички се обърнаха.

— Извинявайте за закъснението. Ние просто… мамка му!

Картината сияеше. Райли можеше да се закълне, че пулсира също като звездата чудо в ръката й.

— Това е… невероятно. Саша…

— Не знам доколко заслугата е моя.

— Изцяло — увери я Бран. — Изцяло твоя.

Тя го погали по бузата.

— Тъкмо обяснявах, че вдъхновението ми дойде към полунощ. Бях приготвила платно, за всеки случай, и това се оказа дяволски добра идея, тъй като нуждата да нарисувам тази картина направо ме връхлетя. Не просто я виждах. Бях в нея. Можех да я помириша, да я докосна, да я чуя. Всяко друго видение, което съм имала, бледнее и е неясно в сравнение с това.

— Сега може да го кажа, нали? — Сойер посочи платното с театрален жест. — Ето, това е Стъкленият остров.

Той се носеше — над блеснало индиговосиньо море, под обсипано със звезди небе и огромна бяла луна. Носеше се така, сякаш можеше да се мести според посоката на вятъра. Пясъчните му ивици проблясваха в бяло — диамантен прах, докосващ пенливия край на морето. Хълмовете му се спускаха плавно, приглушено зелени, със смътно загатнатите багри на разцъфнали диви цветя.

На един такъв хълм се издигаше сребрист палат. На друг имаше каменен кръг, сив като мъглата, в която плуваше.

Докато Райли разглеждаше картината, изскачаха още детайли. Меката извивка на поток, високата струя на водопад, градини, сякаш осветени от прелитащи феи, фонтан, в който от устата на един крилат дракон излизаше вода вместо огън.

— Трябва да отидем там. А когато го направим, те трябва да ми позволят да взема образци. Малко камъчета, малко пясък, малко пръст. Сигурно има и фосили. Искам да кажа…

— По-полека, Индиана Джоунс! — Сойер я смушка в ребрата. — Първо звездата.

— Да, първо звездата. — Райли погледна към звездата, после към картината. — Кара те да осъзнаеш защо, нали? Трите звезди трябва да бъдат върнати, да бъдат защитени. Светът се скапва редовно, това му е нещо като навик. Но не и този. Той се държи. Навярно тъкмо затова успяваме да оцелеем.

Тя подаде звездата на Бран.

— Твой ред е, Вълшебнико!

Както бе направил и с първите две, Бран обви звездата в стъкло. Всички образуваха кръга, изпълниха ритуала на пазителите, за да изпратят успешно звездата в картината. Далеч от обсега на Нереза.

— Сега ни остава само да намерим острова, да отидем там — със звездите — да унищожим злата, побъркана богиня и… — Райли сви рамене. — След това аз черпя.

— Казана дума — хвърлен камък — ухили се Сойер.

Райли се намръщи, когато навън отекна гръм.

— Сигурни ли сте, че това е само истеричен пристъп?

— Сигурна съм — успокои я Саша.

— Тогава ще продължа да работя върху следващата стъпка. Ще намеря острова. Точно това ще направя.

 

 

Лошото време продължи, затова да седиш в библиотеката, заобиколена от книги до пукащия огън, не беше мъчение. Райли разбираше, че трябва търпеливо да пресява различни пластове, но безсилието сковаваше плешките й.

Те се бяха били, проливали кръв, търсили и намерили звездите. Но нищо от това нямаше да има значение, ако островът останеше недостижим.

Тя се облегна назад, разкърши рамене, за да освободи напрежението, огледа стените с книги. Толкова са много, помисли си, с толкова много възможности. Всяка от тях можеше да съдържа отговора или поне указание. Ала колко време щеше да е нужно, за да се открие този отговор? С колко време разполагаха те?

Тя погледна набързо към прозореца, когато отекна гръм. И колко дълго могат шестима души да лагеруват в една къща — пък била тя и невероятна — преди да започнат да си лазят по нервите?

Имаха нужда от действие, от движение, от напредък.

Райли стана, отиде до лавиците, посегна напосоки за книга.

Дойл влезе в стаята.

— Не откривам нищо — оплака се тя. — Нищо, което не знаех и преди два часа. Всъщност преди два дни, ако трябва да съм точна. Ако искаш и ти да се пробваш, заповядай. Може би трябва да основем читателски клуб — и всички да вземат по една книга всеки ден.

Тя замълча, намръщи се.

— Всъщност това не е лоша идея.

— Имаме звездите.

— Да, но нямаме острова. — Райли посочи към прозореца с книгата, която държеше. — Нереза със сигурност ще продължи с тези пристъпи на гняв, а да се бием сега с нея, без план за изход, е безсмислено.

— Ще се бием, когато има нужда да се бием.

— Не споря, но тактически ще имаме преимущество, ако намерим пътя към острова, преди да се захванем с нея. Какво? — Райли докосна с ръка лицето си, сякаш отпъждаше мушица. — Защо ме гледаш така?

— Не те разбирам.

— Не си първият. — Тя остави книгата настрана. — Наистина ли искаш да се заемеш с търсенето на острова? Не е точно в твой стил.

— Имаме звездите — повтори той. — Но още не сме приключили. Трябва да работим заедно, да се бием заедно, да планираме заедно.

— Е, не виждам проблем. — Тя вдигна вежди. — Ако ти имаш такъв, това си е твоя работа. Моите чувства са си мои. Фактът, че ги извадих на показ, не променя нищо. И както казва Богарт в „Казабланка“, отношенията между двама души не означават кой знае какво на фона на по-голямата картина.

— Това е много свободна интерпретация.

— Но вярна. — Райли въздъхна, седна на страничната облегалка на един диван. — Не всеки получава каквото или когото иска. Такава е реалността. Може да си имаме работа с богове и вълшебни острови, и със звезди, но всеки един от нас е наясно с реалността. Приличам ли на жена, която ще провали нещо толкова важно — или още по-зле, ще бие отбой — само защото някакъв тип от седемнайсети век не споделя чувствата й?

— Не.

— Добре, защото не съм такава. Проумей го. Аз знам каква съм, коя съм, какво чувствам. Достатъчно ясна ли съм?

— Да. Не съм без чувства.

Докато той се обръщаше да си върви, тя се изправи на крака — бавно.

— Почакай малко. Почакай малко! Какво каза?

— Казах, че ми е ясно.

— Не! — Сърцето й заби учестено, когато тръгна към него. — Каза: „Не съм без чувства“.

— Все тая.

— Не! — Тя реши да рискува, свали гарда си достатъчно, за да го погледне, наистина да го погледне. И видя. — Ти, кучи сине! — Късият й прав го улучи право в гърдите. — Ти, идиот такъв! Значи си имал чувства и когато бях почти припаднала, кървяща и натрошена и ти ме изнесе от гората. Каза ми: „Държа те, ma faol“. Държа те, вълчице моя. Твоя? — Тя отново го удари, блъсна го и с рамо.

— Ти беше ранена — поде той.

— Точно така, точно така. — Сега тя заби пръст в гърдите му, завъртя го. — А когато Бран ме лекуваше, ти ме държеше. — Изведнъж всичко се върна в главата й, през спомена за болката. — Каза ми да бъда силна, да не ви оставям. Да не оставям теб. На ирландски. Teacht ar ais chugam, ma faol. Страхливец такъв!

Думата преливаше от презрение.

— Изрече тези неща, когато си мислеше, че съм в безсъзнание, но не можеш да ги кажеш в лицето ми?

Той улови юмрука й с ръка, преди да достигне гърдите му.

— Удари ме още веднъж и ще видим кой е страхливец!

— Влюбен си в мен, а не можеш да ми кажеш, когато съм в съзнание, защото те е страх. Това е жалко! Ти си жалък!

Той я подхвана под мишниците, така че сега пръстите на краката й едва докосваха пода. Виждаше се, че едва се сдържа да не избухне.

— Мери си думите!

— Майната ти! Аз казах какво чувствам, помниш ли? Ти си този, който ме лъже.

— Не съм те лъгал.

— Хайде да видим тогава. Влюбен ли си в мен?

Той я пусна на пода.

— Няма да навлизам в подробности.

— Да или не. Просто е. Ако ти стиска.

— Няма значение какво…

— Да или не, Дойл! Избери едно от двете.

— Да! — Думата изплющя като гръм. — Но това не…

— „Да“ ми е достатъчно — прекъсна го тя. — До скоро. — Отвори вратата, направи му знак с ръка, че е свободен да си върви.

— Това няма да ни отведе доникъде.

— О, за бога, вече ни е отвело! И ако пак ще ми обясняваш, че си безсмъртен, не се хаби. Да, аз ще умра. Може да се случи още днес. — Тя махна с ръката към бурята отвън. — Може да е след петдесет години. Може да е следващата седмица или може да живея до сто и четири. Петима от нас шестимата трябва да приемат това, но то в никакъв случай не пречи на Бран и Саша или на Сойер и Аника да се радват на онова, което имат, докато го имат.

— Никой от тях няма да стои и да гледа как другият умира.

— Напротив.

— Не е същото, изобщо.

— Мъката си е мъка, но ти я използваш както ти отърва. Не те моля, нито очаквам от теб да си до мен, когато стана на сто и четири. Просто исках истината.

— Бракът е…

— Кой говори за брак? — извика тя. — Не ми трябват клетви, пръстени и бели рокли. Просто искам истината. Сега вече я знам и сме квит. Това ми е достатъчно.

Тя въздъхна и този път докосна с длан сърцето му.

— Това ми е достатъчно, Дойл. Дай ми истината и бъди с мен, докато искаш — това ми е достатъчно.

Той положи ръка върху нейната.

— Заклех се, че повече няма да обичам.

— Било е преди да ме срещнеш.

— Така е. Няма друга като теб. Очите ти ме омагьосаха, умът ти ме очарова, тялото ти… ми пасва идеално.

Тя се позасмя.

— Забравяш светлия ми характер.

— Не е светъл. Предпочитам остротата пред светлината.

— Значи си късметлия.

Тя се притисна към него, привдигна се на пръсти, постави ръцете му върху бедрата си. И чу как някой тича по извитите стълби.

— По-добре елате! — Аника плесна с ръце. — На върха. Трябва да извикам Сойер. По-добре елате!

Без да й задават въпроси, те се втурнаха нагоре.

Бран стоеше до Саша, с ръка на рамото й, докато тя се взираше през влажното стъкло на вратата към терасата.

— Видение? — попита Райли.

Бран поклати глава, а Саша каза:

— Не точно. Това е… Там има нещо, но не мога да го видя или чуя. Просто знам, че е там.

— Нереза? — Райли приближи и застана от другата страна на Саша.

— Тя е близко — много близко, но не е това. В морето, през бурята или отвъд нея. Не мога да кажа точно.

— Има и още нещо. — Бран се обърна към трите картини на полицата над камината.

Те излъчваха пулсираща светлина. Наситеночервено — пейзажът на пътеката през гората на Бран; чисто богато синьо — картината на къщата; прекрасно искрящо бяло — рисунката на Стъкления остров.

— Това е… мисля, че е сърцето им — промълви Саша. — Сърцето на звездите бие. И навън има нещо, което ние не виждаме. В сърцето на бурята.

— Почакайте. — Райли притисна пръсти към слепоочията си, докато Сойер и Аника влизаха забързано. — В бележките ми… Нека да помисля. Имам отпратки. Сърцето на звездите, сърцето на морето, сърцето на бурята.

— Ще ти донеса записките.

— Просто… — Тя вдигна ръка да задържи Дойл. — Отпратки към повторната поява на звездите — падането и издигането им. Безмълвен дъх, дрън-дрън-дрън, туптящи сърца. Пулсираха, когато ги намерихме, затова си го записах, но има отпратки към сърцето, което зове сърце, връща звездите у дома. И… ъъъ… когато те се разбудят напълно, се надига буря. Яхни сърцето на бурята и там чака сърцето на морето, сърцето на световете.

— Стъкленият остров? — Сойер се приближи до един от прозорците, надникна навън.

— Това е теория. А и Саша говореше за бурята, че трябва да се яхне. В момента си имаме буря.

— Да я яхнем докъде? — зачуди се Сойер. — Няма видимост.

— Няма да сме първите, които ще последват звезда. А ние имаме цели три. — Бран огледа лицата на приятелите си. — Вярваме ли в съдбата, в звездите?

— Ако ще яхаме това чудо, трябва да сме и шестимата, плюс тях. — Дойл погледна към картините. — Съдбата е сурова, но съм с вас.

— И аз. — Аника хвана Сойер за ръката. — Ако сме всички заедно.

— Да опитаме — съгласи се Сойер.

— Да. — Саша се извърна от прозореца. — Да. Райли?

— Нека първо съставя план и ще го направим.

 

 

В гъстия здрач, докато бурята фучеше, Саша и Аника излязоха навън и се насочиха към морската стена. Изглеждаше така, сякаш патрулират, а черните дъждобрани ги превръщаха в движещи се сенки.

Саша хвана Аника за ръката, стисна я здраво. После, сваляйки рязко арбалета от гърба си, изстреля една стрела високо във въздуха. Тя експлодира като фойерверк, освети рояците, които се носеха безшумно по почернялото небе.

От двете кули изригна картечна стрелба. На терасата Бран мяташе светкавици.

Гъвкава и бърза, Аника изтича да постави шишенцата със светлина, където я бе инструктирал Бран, като подскачаше, за да избегне острите криле и злобните клюнове. Дойл нападаше с меча си, за да й разчиства пътя.

И земята се разтресе.

От позицията си на бойницата Райли презареди, не спираше да стреля. Въздъхна шумно, когато черна светкавица повали едно дърво в края на гората и то експлодира. Докато се сипеха шрапнели, земята се отвори, за да го погълне.

Проклета да е, ако Нереза разруши това място, помисли си Райли. Проклета да е, ако й позволи. С гневни очи очисти рояк от летяща черна смърт.

С крайчеца на окото улови някакво движение вляво, обърна се рязко. Насреща й се хилеше онова, което бе останало от Малмон. Продължи да се хили дори когато тя стреля в него.

По гърдите му потече гъста зелена течност.

— Тя ме направи по-силен! Даде те на мен!

Следващият й изстрел не го улучи, той сякаш се материализираше от едно място на друго. Преди тя да успее да стреля отново, той я сграбчи за гърлото, задави я, отне й въздуха.

— Тя е Нереза! Тя е моята кралица! Тя е всичко! Дай ми звездите за моята кралица и може и да останеш жива.

Райли успя да изграчи „Майната ти“, когато той отпусна за малко хватката си.

Малмон я стисна по-силно, вдигна я от земята, така че петите й заритаха във въздуха.

— Тя ми позволи да си избирам. Аз избрах теб. — Змийските му очи почти не мигнаха, когато тя заби ножа си в корема му. — Мога да те взема с мен, да се храня с теб. Гладен съм.

Гнусният му език се стрелна навън, плъзна се по бузата й.

— Другите ще умрат тук, а безсмъртният…

— Ей, копеле!

Главата на Малмон се завъртя върху шията му, отпред назад. Премигна, ноктестите му пръсти се отпуснаха малко и Райли успя да си поеме дъх.

Сойер го застреля между очите.

— Това е за Мароко!

Все още давейки се, Райли вдигна пистолета си, видя, че няма нужда.

— И за Райли! — Докато Малмон се клатушкаше назад, с премрежени очи и потракващи нокти, Сойер се прицели още веднъж. — А това, кучи сине, е за Аника! — Последният изстрел просто отнесе лицето на онуй, в което се бе превърнал мъжът.

Сойер улови Райли за рамото, докато тя си поемаше въздух с усилие. Лицето му беше каменно, сивите му очи — твърди като кремък. Но гласът му беше ласкав.

— Така се убиват зомбита. Друг път да знаеш.

— Да, благодаря.

Малмон не се превърна в пепел, но сякаш се разтвори — люспи, кръв, кости — просто се стопи в петно върху камъка.

Райли преглътна, премигна.

— Леле!

— Да, голям номер. Добре ли си? — попита Сойер.

След като си пое дълбоко дъх, Райли кимна. После вдигна очи.

— По дяволите, задава се тежката артилерия!

Нереза се носеше по небето върху триглавия си звяр. Косата й, осеяна със сиви нишки, се развяваше на ревящия вятър. Въоръжена с меч и щит, тя сечеше въздуха с черни мълнии, които се превръщаха в огнен дъжд. Бран мяташе своите, докато Райли и Сойер тичаха надолу към другарите си.

Около къщата вреше и кипеше, градините избухнаха в пламъци. Под краката им тресящата се земя се разцепи, появиха се пукнатини, които бълваха огън.

— Продължавай, Бран! — провикна се Райли, докато избягваше огнените езици и стреляше с оръжията на колана си. — Трябва да я прогоним оттук! Саша! — Тя скочи, улови Саша за лакътя, избута я встрани, когато земята под тях се разцепи.

Над главите им засия гербът им. Синьо, бяло, червено — пламъци, които имитираха звездите. Огненият дъжд се разби в този своеобразен щит, зацвъртя и угасна.

— Това е сигналът. Време е да тръгваме.

Саша поклати глава, гледаше как Бран стои на терасата и предизвиква гнева на Нереза.

— Бран.

— Той ще се справи. Довери му се. — Райли хвана Саша за ръката, кимна на Сойер. — Действай!

Райли продължи да държи Саша за ръката по време на преместването. Вече познаваше любовта и страховете, които идват с нея. Щом се озоваха в лодката, Дойл веднага отиде при кормилото. Отвсякъде ги брулеха вятър и дъжд. Ревът на бурята заглушаваше рева на мотора, докато Дойл насочваше лодката навътре в морето.

— Той ще се справи — повтори Райли. — Просто я държи далеч от нас, докато успеем да…

Бран се спусна леко в лодката, в ръцете си държеше защитените от стъкло звезди.

— Ранен ли си? Бран?

— Имам само леки изгаряния. Вземи звездите, любов моя. Ако ще ни водят, трябва да са в твоите ръце.

Носът на лодката се изправи върху една висока вълна, стовари се във водата. Вятърът ги брулеше, морето кипеше.

— Мога да плувам, ако се наложи — извика Аника. — Но…

— Дръжте се! — Сойер я хвана, защото следващата вълна заплашваше да потопи лодката.

Райли успя да стигне до рубката, където стоеше Дойл, вкопал крака в пода на лодката, с изопнати мускули.

— Върни се при другите и се хвани за нещо, по дяволите!

— Оставам до теб!

Той й хвърли бърз поглед, видя пресните белези по шията й.

— За бога, какво…

— По-късно. — Райли се опитваше да запази равновесие, докато морето ги подхвърляше като парцалени кукли.

— Тя идва! — извика Саша. — А звездите…

Вече не пулсират, осъзна Райли, когато я заля следващата вълна. Сега изпращаха напред лъчи светлина, като фарове.

За да им сочат пътя. Но правейки го, щяха да покажат на Нереза точно къде се намират.

— Десет градуса отдясно на борд — каза тя на Дойл.

— Господи! Успяваш ли да видиш какво има там?

Изви се воден циклон, черно срещу черно. А дъждът отново се превърна в пламъци. Огнени стрели осветяваха въздуха и съскаха в морето като змии.

Докато Бран вдигаше ръце, за да създаде щита, Нереза ги връхлетя от небето.

Мълнията се удари в тази на Бран, мощта й отекна в бурята.

— Хвани руля! — нареди Дойл на Райли, когато изстрелът на Сойер не улучи, защото лодката се наклони. Издърпа Саша и звездите в рубката. — Отведи ни където трябва. Аз отивам на помощ. — Целуна Райли настойчиво и бързо. — Не изпускай кормилото! — добави и движейки се с усилие, застана до другарите си.

— Сърце до сърце, светлина до светлина. — Саша се опитваше да не падне, докато видението нахлуваше в главата й. — Този момент от всички моменти във всички светове. Рискувай в бурята, яхни бурята, разтвори завесата.

— Старая се! — Стиснала зъби, Райли въртеше руля, правеше всичко възможно да яхне бясната извивка на следващата вълна. И със сърцето си, с вярата си пое курс към водния циклон.

Приличаше на неконтролируемо преместване, скок от висока скала. Водният вихър ги сграбчи, усука ги. Райли изпусна руля и почти излетя в морето, но успя отново да увие пръстите на едната си ръка около кормилото.

Погледна бързо към Саша — опряла гръб в стената на лодката, прегърнала звездите като бебета, с лице, огряно от светлината им.

— Пазителите яхат бурята, водени от звездите. Завесата се разтваря, бурята утихва. Мечът поразява. И е сторено.

— Дано боговете те чуват — провикна се Райли. — Защото няма да издържа още дълго.

— Погледни, дъще на Стъкления остров, и виж!

Макар да бе замаяна и да й се гадеше, Райли се взря през водната стена, през връхлитащия вятър.

Той проблясваше. С чиста светлина, притихнал под лунните лъчи. Врата към друг свят.

Когато носът на лодката се вдигна рязко, Райли се прилепи към руля, погледна назад.

Дойл стоеше във вода почти до коленете. Сойер почти седеше в нея, опрял крака в една от пейките, и стреляше срещу Цербер.

— Не мога да я улуча — извика, докато Бран изпращаше мълнии срещу щита й, а Аника атакуваше звяра.

— Аз мога. — Дойл скочи на пейката, въпреки разлюляното море. Замахна към Цербер и почти отсече средната му глава.

Мечът му срещна този на Нереза и ударът на метал в метал разтърси въздуха.

Разтърси световете.

Една от главите се насочи към него и срещна мълнията на Бран. Дойл престана да забелязва бушуващото море, стрелбата, отприщената мощ.

Очите му, мислите му, всичко в него се съсредоточи върху Нереза и вековната му нужда да я унищожи.

Той имитира уплаха, видя триумфа в очите й, когато острието й успя да пробие гарда му и поряза рамото му.

И докато злото тържествуваше, той заби меча си в сърцето й.

Лудите й очи се завъртяха от шока. Острият й писък се сля с рева от третата глава, когато следващият куршум на Сойер попадна право в целта.

Нереза се помъчи да излети нагоре, да избяга, но заедно със звяра се стовари в черното, кипнало море и то я погълна.

С падането й бурята утихна. Замаяна и задъхана, Райли насочи лодката през вратата, зад която се носеше Стъкленият остров — като спокоен сън.

След което се свлече в лодката.

— Райли!

Когато Саша извика, Дойл се извъртя рязко, с вдигнат окървавен меч.

— Не, не, заради луната е. Променила се е. И аз се променям. Мамка му, мамка му!

— Държа я. Някой да започне да изтребва водата или ще потънем, преди да стигнем до брега. — Дойл се отпусна на колене, помогна на Райли да свали дъждобрана, пуловера си.

— Държа те. — Притисна устни към слепоочието й, когато тя започна да се променя. — Държа те, вълчице моя.

Тя се остави на промяната, остави го да я вдигне над наводнената палуба. А когато се плъзнаха към брега, сякаш се движеха по спокойно езеро, го остави да я отнесе на пясъчната ивица, където направи първите си стъпки на острова като вълк.