Нора Робъртс
Стъкленият остров (16)

15

В Дойл кипеше хладна ярост, леден гняв, а наоколо бушуваха кръв и лудост. Неговият брат. Млад, невинен, страдащ. Животът изтичаше от него, от смазаното му от болка тяло.

Около него се водеше люта битка.

Битките никога не свършваха.

През зловонния въздух видя как Райли разсича нападател с ножа си, после още един, докато му крещеше нещо, което той не можеше да чуе.

Нима не знае, нима не вижда, че сега той не е част от тях? Беше изолиран, в този момент бе откъснат от приятелите си. Далеч от тях.

Мълниите на Бран не можеха да проникнат в пространството около него, нито стрелите на Саша.

Брат му, помисли си той. Неговата кръв. Неговият провал.

Спаси ме!

Дойл отново погледна към лицето, което го бе преследвало през вековете. Толкова млад, толкова невинен. Толкова изпълнен с болка и страх.

В главата му проблеснаха образи — ту радостни, ту скръбни. Фейлим, който се клатушка неуверено на малките си крачета на облян от слънце бряг. Опитва се да не заплаче, докато Дойл вади треска от палеца му. Как се беше смял, когато яздеше едно набито кафяво пони. Как беше израснал, същински левент, и въпреки това продължаваше да седи с жадни очи край огъня, когато дядо им разказваше приказки.

Но сегашният му образ засенчваше всички останали — Фейлим със смъртнобледо лице, с очи, полудели от болка, и кръв, която се стичаше в краката на Дойл.

Момчето вдигна трепереща ръка към мъжа.

— Моля те само за това, единствено за това, и ще живея. Само ти можеш да ме спасиш.

— Бих дал живота си, за да спася брат си. Ти не си моят брат.

Дойл насочи острието на меча си право в сърцето на лъжата. Тя изпищя — пронизителен, нечовешки писък. Кръвта й потече черна, превърна се в пепел.

Сега мечът беше отмъщение, хладно и безжалостно, докато Дойл сечеше с него всичко живо по пътя си. Ако тварите забиваха нокти или хапеха, той не усещаше нищо. В него се надигаше друг вик, бойният вик на войната, ехтеше в ушите му, ускоряваше пулса му.

В главата му преминаваха като на лента хиляди битки, докато мечът му пронизваше и сечеше. Хиляди бойни полета. Хиляди врагове без лица, също като лудите създания, сътворени от отмъстителен бог.

Никакво отстъпление. Избий ги всичките.

Той видя един от черните кръвожадни зверове да забива нокти в гърба на Сойер. Отскубна го с гола ръка, размаза противната му глава с ботуша си.

Изви се рязко, за да продължи да убива, и видя, че от тях не е останало нищо освен кръв, съсиреци и пепел. Видя как Саша пада на колене, махаше с ръка, и Бран се втурна към нея. Аника прегърна Сойер не само за да го задържи, а и за опора.

Райли го гледаше, с наведен надолу пистолет и нож, от който капеше кръв.

Дъхът му бе учестен, осъзна Дойл, а главата му — пълна с думкащи барабани. Той, който се беше бил в безброй войни, чувстваше, че е на края на силите си.

Обърна се към Бран.

— Пречисти мястото.

— Сойер е ранен.

— Добре съм. — Сойер подхвана Аника за лакътя, стисна я лекичко, докато оглеждаше Дойл. — Добре съм.

— Пречисти мястото — повтори Дойл. — Не е достатъчно да ги унищожим.

— Да. — Бран помогна на Саша да се изправи на крака. — Дай ръка, любов моя. Ти също. Всички. Плът до плътта, кръв до кръвта.

Той събра кръвта от раните им в едната си ръка, протегна другата. Шепата му се напълни с чиста бяла сол.

— Мракът отблъскваме с кръвта. — Той обиколи в кръг другарите си, като ръсеше със смесената им кръв земята. — Със сол благословени, сега оставяме следа — продължи, като мина отново по стъпките си, белият прах се сипеше между пръстите му. — Със светлина срещу злина. — Той задържа ръцете си над земята. — Сега огънят ще изгори нечистата лъжа, ще запламти ярко, за да пречисти мястото.

Огънят лумна, заискри, пръсна се около кръга, който Бран бе оформил. Превърна се в гореща червена светлина, после стана бял и студен, а накрая засия в чисто, успокояващо синьо.

— Злото е прогонено оттук, победено от смелостта, светлината и милосърдието. И шестимата сме свидетели на това. Да бъде!

Огненият кръг пламна, оцвети въздуха в меко синьо и постепенно угасна.

— Направено е.

Дойл кимна, пъхна меча в ножницата.

— Ако звездата е тук, ще почака. Първо трябва да се погрижим за раните си.

— Просто така? — попита Райли, докато той излизаше с твърда стъпка. Канеше се и тя да го последва, когато Бран я спря.

— Ще продължим по-късно. Всички пострадахме. Имам малък санитарен комплект в колата, но… Сойер, ти можеш ли да ни прехвърлиш дотам? По-добре да не ходим в това състояние.

— Той е ранен в гърба и ръката.

— Не е толкова зле — увери той Аника. — Ще се справя с преместването.

Саша закуцука към изхода с помощта на Бран. Райли пренебрегна собствените си рани, макар рамото й да гореше, и пристъпи навън.

Дойл стоеше неподвижно, лицето му приличаше на маска под пръските кръв.

— Ще се прехвърлим където оставихме колата и мотора — каза му Бран. — Трябва да се погрижим за раните.

— Съберете се — подкани ги Сойер. — Така ми е по-лесно.

С ръка, която леко трепереше, той извади компаса си.

Вдиша и издиша, кимна.

Райли почувства леко раздрусване, после се озова до мотора на Дойл. Забеляза, че Сойер не възрази, когато и Аника, и Саша му помогнаха да влезе в колата.

— Аз ще карам — заяви тя на Дойл.

— На никого не давам да кара мотоциклета ми.

— Днес ще направиш изключение. Защо не си погледнеш ръцете? — Тя измъкна избеляла кърпа от задния си джоб, подаде му я. — Увий я около най-лошата рана и не се дръж като магаре.

Тя се качи на мотоциклета и го запали.

— Раните ми ще изчезнат още преди да сме се върнали.

— Качвай се или ще вървиш пеша!

Тъй като Дойл знаеше, че не е толкова сигурен в себе си, колкото му се иска — или трябва да е — скочи на седалката зад нея.

Тя подкара мотора, както караше всичко останало. Безразсъдно бързо. Но той беше в настроение за подобно безразсъдство. Райли се справяше добре, което не го изненада, водеше ги през серпентини и завои, профучаваше край каменни зидове, минаваше на косъм от живи плетове.

Дойл нямаше нищо против размазаните образи, боцкането и паренето в зарастващите рани. Това му помагаше да не мисли за отвратителното преживяване.

Когато моторът изрева пред къщата и Райли го угаси, той прецени, че вече е излекуван и с възвърнато самообладание. Отне му секунди да установи, че за нея не можеше да се каже същото.

— Забрави ли, че в пещерата има още петима души? — не се сдържа тя. — Или просто реши, че ти си единственият, способен да се справи?

— Направих каквото беше необходимо. — Той се отдалечи от нея, а думите му отново извикаха лицето на брат му, острия връх на меча в гърба му.

— Пълни глупости! — Тя тъкмо се канеше да се втурне подире му, когато Саша я спря.

— Райли! Боли го!

— Спря да кърви още по средата на пътя.

— Не говоря за тази болка.

— Ще помогнеш ли на Сойер? — Бран затегли Саша. — Нека първо да излекуваме плътта, после ще се заемем с духа.

— Добре съм. Просто съм малко… — Сойер се олюля в прегръдките на Аника. — … замаян.

Лицето му беше бледо като восък, а зениците му — разширени като панички, и Райли осъзна, че той изобщо не е добре.

— Държа те, приятел.

Благодарен за опората, той преметна ръка през раменете й, усети влагата.

— Това не е моята кръв, Райли. Твоята е.

— Понесох няколко удара. Ани?

— И аз, но можеше да е по-лошо. Сойер гледаше да ги държи далеч от мен и един заби нокти в гърба му. Тогава Дойл…

— Да, видях тази част.

Те се довлякоха вътре и влязоха в кухнята, където Бран вече се грижеше за раните върху крака и ръцете на Саша с помощта на Дойл.

— Искам бира — успя да каже Сойер, докато се отпускаше на един стол.

— Че кой не иска? Свали му тениската, Ани. Мога да се обзаложа, че знаеш как.

Аника отправи на Райли бегла усмивка, докато внимателно събличаше скъсаната и окървавена тениска на Сойер.

— Ще ми помогнеш ли… О! О, Бран, много е дълбока!

Райли я огледа, изсумтя.

— И вече е инфектирана.

— Един момент. Изпий това, любов моя.

— Вече ми минава. — Саша отпи. — Честно, по-добре съм. Заеми се със Сойер.

— Аника, помогни на Дойл! Дойл, след това ти й помогни с нейните рани. Сега Саша се нуждае само от балсама, Ани — каза Бран. — Намажи и малките порязвания. Заради отровата.

Той пристъпи към Сойер, погледна мрачно Райли през рамото му. От медицинския си комплект извади нож, шишенце, три свещи. Запали свещите с мисълта си, посегна към малка купа.

— Първо трябва да изтегля отровата.

— Той изпада в шок — притесни се Райли, когато зъбите на Сойер затракаха.

— Дръж го да не мърда, защото това ще боли много. Приготви се, Сойер.

— Добре. Готов съм.

— Погледни ме. — Райли го хвана за двете ръце. — Имам въпрос. Железният човек срещу Хълк. Кой ще спечели?

— Железният човек.

Райли поклати глава.

— Хълк е канара.

— Права си. По-силен е, но няма стратегия. Железният човек е умният, има мозък.

— А Хълк има инстинкти. Първични.

— Това не означава, че… Мамка му! Мамка му!

— Дръж се. — Бран говореше през зъби, докато използваше специално обработения нож, за да източи заразената кръв в купичката.

Аника се откъсна от Саша с ридаене, хвърли се на колене пред Сойер.

Ръцете му се впиха толкова силно в ръцете на Райли, че тя се изплаши да не й счупи костите, но продължи да говори:

— Мозък срещу инстинкт. Трудно е да избереш.

— Така казва… Боли, мамка му!… Така казва жената ликан.

— Да, затова искам да знам. Помисли върху това. Представи си Спок срещу Хълк.

Задъхан и с треперещо тяло, Сойер стисна зъби.

— Смесваш нещата. Братче, не издържам повече!

— Още малко — успокои го Бран. — Раната е почти почистена.

— Хубаво. Хубаво.

Райли видя как Сойер започна да възвръща цвета си, почувства как смазващата му хватка се отпуска.

— Остава само балсамът.

Докато Бран го мажеше с него, Сойер притвори очи, въздъхна шумно.

— О, да, това действа. Не плачи, Ани. — Той измъкна едната си ръка от Райли, прокара я по косата на Аника. — Добре съм. Дай на Саша да се погрижи за твоите рани.

— Всичко е наред, нали? — Аника вдигна глава, изви мокри от сълзи очи към Бран.

— Да — увери я той. — Засега мажи раните с балсама на всеки два-три часа, а аз ще ги погледна преди лягане. Но са чисти и вече заздравяват. Можеше да е по-зле, много по-зле, ако онова копеле беше успяло да впие по-дълбоко ноктите си.

— Благодаря ти. — Сойер кимна на Дойл.

Дойл сви рамене.

— Няма проблем. Бира?

Сойер вдигна палец в знак на съгласие.

— Ти си моето сърце. — Аника се наведе и целуна нежно Сойер. — А вие сте моите герои. Аз нямам много рани, Саша. Райли има повече.

— По дяволите! Тя има една лоша на рамото си! — Сойер се изправи малко неуверено на крака. — Поеми я, приятел!

Райли зае неохотно мястото му, смъкна тениската си и седна по черен потник и джинси, докато Бран изучаваше раната.

— Ще те зарадвам — не е толкова сериозна като тази на Сойер и няма да имам нужда от ножа, за да източа кръвта.

— Хубаво.

— Бира? — попита я Сойер.

— Текила. Двоен шот.

— Имаш го.

Заболя я, при това толкова, че след като пресуши шота, поиска още един.

Докато болката отминаваше, изгълта втория, продължи да седи, за да може Бран да се погрижи за по-малките й рани.

— Добре, а сега е твой ред. — Саша посочи към Бран. — Сядай. Ани, хайде да излекуваме лечителя.

— И аз бих пийнал бира.

Дойл извади една за Бран. Неговото проклятие го излекува, помисли си той. Останалите? Те се излекуваха един друг. Той стоеше, също толкова откъснат от тях, колкото и по време на ужаса в пещерата. Обърна се и се упъти към вратата.

— Никой няма да излиза — спря го Райли.

— Имам нужда от въздух.

— Ще почакаш малко.

— Не можеш да ми нареждаш, Райли.

— Тогава аз ще го направя. — С хладен глас, докато се грижеше за раните на Бран, Саша погледна към Дойл. — Никой няма да излиза, докато не поговорим за онова, което се случи.

— Какво се случи? — Той искаше да се отърси от спомена, както искаше да свали кървавата превръзка на ръката си. — Влязохме в битка, не неочаквана, и отново победихме.

— Това изобщо не е всичко. Тя те откъсна от нас — настоя Бран. — Използва мястото и спомените ти срещу теб.

— Проникна в ума ти, приятел. Или се опита — заключи Сойер. — И ние не можехме да стигнем до теб. Беше като стена или проклето силово поле. Ние от едната страна, ти от другата с…

— Вие сте го видели?

Райли реши да изпие още един шот.

— Мъж — или по-скоро момче. Младо, кървящо. Не чувахме, но виждахме, че ти говориш. Сякаш беше в транс. Тварите на Нереза кръжаха наоколо, но не те закачаха. Ти беше…

— … в капан — довърши Саша. — Мисля, че причината да бъдем вкарани там, беше да те раздели, да те откъсне от нас. Да те върне назад във времето.

— Помниш ли, попитах те: ако можеш да се върнеш и да го спасиш, ще го направиш ли?

Дойл поклати глава към Бран.

— Не беше той. — Най-сетне се предаде, седна. — Приличаше на него, гласът му беше като неговия. И отначало… Сякаш всичко се връщаше назад, сякаш имаше шанс да променя миналото. Не ви чувах и дори когато видях да се биете, това ми се струваше далечно и маловажно. Исках на всяка цена да спася брат си, да го върна у дома.

— Защо не го направи тогава? — попита остро Райли.

— Той каза, че за да го спася, трябва да ви избия. Вашата кръв за неговата — и щял да бъде пощаден. Бил съм се провалил преди, но съм можел да го спася сега. Само трябвало да ви избия. Под меча ми са минали мнозина. Какво са още петима за живота на брат, който съм се клел да защитавам?

— Значи е поискал да извършиш зло — заключи Аника.

— Точно така. И тогава разбрах. Това не беше Фейлим. Никога не би поискал подобно нещо. Никога. Той беше самата доброта и човечност. Името му означава „винаги добър“ и той беше точно такъв. Той… той беше като вас — осъзна Дойл. — Затова направих каквото е необходимо.

— Какво? — Райли остави шумно чашата от шота. — В един момент стоиш в транс, в следващия се втурваш в битката като луд.

— Пронизах сърцето на брат си с меча.

— Сърцето на създанието — поправи го Саша. — Не на брат ти.

— Да. Сърцето на създанието. Което беше с лицето на брат ми. — Той се надигна. — Затова сега се нуждая от малко въздух, по дяволите!

Саша остави балсама, целуна Бран по темето.

— Ако не го последваш, Райли, ще ме разочароваш.

— Той иска да е сам.

— Това, което иска и от което се нуждае, са две различни неща.

— Не знам как да…

— Тогава измисли нещо, но иди при него.

— Добре де. — Райли взе съсипаната си тениска, навлече я, докато излизаше.

— Ти си умна и мила, пророчице моя. — Бран допря ръката на Саша до устните си.

— Знам какво е да се чувстваш изолиран. И знам какво е да обичаш, когато любовта изглежда невъзможна.

Райли не беше настроена особено любовно. На мястото на Дойл щеше да рита и удря всеки, който й се изпречи. Напомни си, че може да понесе един удар, пъхна ръце в джобовете си и прекоси моравата към мястото край морската стена, където стоеше той.

— Казах каквото имаше за казване. Не искам да разговарям с теб или с когото и да било.

Прав е, помисли си тя и не каза нищо.

— Остави ме на мира!

Това щеше да е лесният начин, призна Райли. Но реши да избере трудния, седна и го загледа мълчаливо.

— Нямам какво да ти кажа! — Гневът му изригна, нарани повече него, отколкото нея. — Няма да се оправдавам пред теб, пред когото и да било!

Когато тя продължи да мълчи, той се вбеси още повече. Сграбчи я за тениската, смъкна я от стената.

— Направих каквото трябваше! Това е всичко! Не искам нищо от теб!

Той още не бе отмил кръвта от себе си — но и тя не я беше отмила. Лицето му беше грубо и скрито под неколкодневна брада. Очите му гледаха измъчено.

Райли се поколеба дали да послуша инстинкта или разума си. Избра инстинкта. Дойл я избута, когато обви ръце около него, но тя не се отказа. Когато усети болка в раненото си рамо, стисна зъби, прегърна го по-силно.

Инстинктът се оказа правилният избор, защото той се укроти и отпусна глава върху нейната.

— Не се нуждая от съчувствието ти.

— Но ще трябва да го приемеш. А също и уважението, което върви с него.

— Уважение, друг път! — Той се откъсна от обятията й, отстъпи назад.

— Искам да ти кажа нещо и ще ти се наложи да ме изслушаш.

— Не и ако ти запуша устата.

Тя зае войнствена стойка, повдигна брадичка.

— Само опитай, и ще пострадаш! Нереза е използвала мъката ти — върнала те е към онзи момент, когато си страдал най-силно, и ти е предложила лъжа. Лъжата й промени ситуацията и дойде под формата на човек, когото си обичал и изгубил. Тя те измами, Дойл — както измами и мен в гората, както се добра до Саша в онази първа пещера в Корфу — но в твоя случай не с насилие, а с жестокост.

— Знам какво направи. Бях там.

— Не се дръж като магаре. Особено когато имам да ти кажа нещо важно, което не осъзнаваш, защото си твърде ядосан. Ти беше по-силен от нея. Направи каквото трябваше, да, но го направи, защото си по-силен.

— Не беше брат ми — започна той и тя го приближи, тупна го леко с юмрук в гърдите.

— Глупости! Създанието приличаше на него, притежаваше неговия глас, кървеше и умираше в същата пещера, където си го изгубил. Ти имаше избор и не ми казвай — да не си посмял — че за един кратък миг не си се изкушил да направиш каквото иска тя. Да разрушиш проклятието. Не ми казвай, че изборът, който направи днес, не е бил най-трудният в живота ти.

— Бих си прерязал гърлото, стига това да можеше да го спаси. Но дори предложението да беше истинско и създанието да беше брат ми, пак не бих ви жертвал — теб или някой друг в тази къща.

— Знам.

Той нямаше думи да изрази колко важно е това за него.

— Когато тя ме изолира от вас, можех да ви погледна отстрани и да се запитам: какъв смисъл има всичко това? Вие ще живеете, ще умрете, а аз просто ще продължа. Различни сме.

— Три нощи в месеца и аз самата съм доста различна.

— Не е същото.

— Е, да! „Аз съм този, който трябва да живее вечно и да се мъчи.“ — Райли притисна драматично ръка към сърцето си. — „Трябва да живея вечно, млад и секси, и силен, и да се мъча.“ Вземи се в ръце, старче!

— Ти нямаш представа какво…

— Дрън-дрън! Защо за малко не забравиш, че си прокълнат? Разполагаш с предостатъчно време за това.

— Господи, не си поплюваш!

— Или искаш потупване по рамото, утешителни целувки? Ще отида да доведа Саша или Аника.

Тя понечи да се обърне и се усмихна, когато той я улови за лакътя и рязко я обърна. Срещна гневния му поглед с подигравателна усмивка и се наслади — при това много — на начина, по който той я изтри от лицето й.

Начинът, по който той притисна устните си към нейните, твърди и топли. Начинът, по който ръцете му я обгръщаха, моделираха, притежаваха.

Нещо в нея потрепери, когато тази уста, тези ръце изведнъж станаха гальовни. Когато за един сладостен миг почувства истинска нежност.

Стисна плътно очи, когато той я прегърна, когато плъзна леко и свойски ръце по гърба й.

— Не мога да ти опиша колко го обичах!

— Знам. Всички го виждаме.

— Когато проходи, ме следваше навсякъде като паленце. Изпълнен със светлина и… жизнерадост. Чувствах се като негодник, когато не му обръщах достатъчно внимание. Приличаше на Аника. Сега си мисля, че това е причината да имам слабост към нея от самото начало.

— И няма нищо общо с невероятния й сексапил?

— Това е бонус. Не ви чувах и в тази мъгла, през тази стена, сякаш бяхте много далеч. Но знаех кои сте. — Той разхлаби прегръдката си, взря се в лицето й. — Нереза не успя да ме заблуди докрай.

— Защото не ни познава достатъчно. Затова и ще я победим. А и сме по-умни от нея. Поне аз съм много по-умна.

— Сега кой прекалява?

— Казвам истината. Стига ли ти толкова чист въздух?

— Бих пийнал още една бира.

— А аз искам да хапна нещо. Мой ред е да се погрижа за обяда, затова ще ядем сандвичи. Можеш да ми помогнеш да ги приготвя.

— Аз съм дежурен по кухня довечера.

— Значи ще ти помогна да купиш пицата.

Той погледна към къщата, после пак към Райли и почувства как се отпуска.

— Дадено.

 

 

В покоите си под земята Нереза беснееше. Тварите, които бе създала, се пръснаха и изпокриха. Само Малмон остана, готов — дори доволен — да поеме гнева й.

— Безсмъртният трябваше да ги изколи като пилета! Трябваше да изпълни заповедите ми! Каква е тази човешка любов? Каква е тази човешка мъка? Тя е слаба, слаба и фалшива!

Нереза откъсна главата на един прилеп, запрати пърхащото му тяло в стената.

— Ще се преумориш, кралице моя! — опита се да я успокои Малмон.

Тя му се нахвърли, свила пръсти, готова да го разкъса с нокти. Спря само на сантиметри от бледожълтите му очи. Ръката й се отпусна, погали го по студената грапава буза.

— Отново съм силна. Ти се грижеше добре за мен.

— Ти си моята кралица. Ти си моята любов.

— Да, да — промърмори тя с досада, закрачи из залата.

Виждаше се отразена във фасетираните огледала по стените, отново и отново. Косата й сега бе повече черна, отколкото бяла, и почти толкова копринена, както преди. Да, Малмон се беше грижил добре за нея. Щеше да си възвърне напълно младостта и красотата, и още нещо. Щеше да има всичко.

— Вино! — нареди на Малмон. — Само вино. Имам нужда да се успокоя.

Седнала на обсипания си с драгоценни камъни трон, тя се заигра да сменя цвета на полите си от черен в червен и обратно. Елементарен трик, но след падането не беше способна да прави дори това.

Сега, помисли си, докато отпиваше от виното, сега бе достатъчно силна.

— Позволих на желанието за мъст да замъгли здравия ми разум. Ще ги избия, разбира се. Ще ги избия всичките и ще отпразнувам смъртта им. Безсмъртният? Просто играчка, която ще мога да измъчвам вечно. Но първо — звездите. Изгубих им следите.

— Ти беше много болна.

— Но вече не е така. Един ден ще те възнаградя, скъпи мой. Ще отидем при тях. Аз укрепнах, но още ми е трудно да изпращам сила на разстояние. Трябва да сме по-близо до тях, когато намерят Ледената звезда.

— Пътуването ще те умори.

— Тяхната смърт, веднъж щом звездите са в ръцете ми, ще ме подмлади. Имам планове, скъпи мой. Прекрасни планове! Скоро, много скоро световете ще закрещят в мрака. Скоро звездите ще светят само за мен. Ще се върна на Стъкления остров, ще изпия кръвта на богините, на фалшивите сестри, които ме прокудиха. Ще властвам над всичко оттам!

Нереза вдигна Кристалната топка, усмихна се в нея.

— Виждаш ли как мъглата се вдига от мен, как вътре нахлува мракът. Ще се подготвим добре и ще ударим със сила, която ще разтърси земята и ще разцепи небето!

Тя се обърна със зловещата си усмивка към Малмон.

— Приготви се!

— Кралице моя? Ще ме вземеш ли с теб на Стъкления остров? Ще седя ли до теб?

— Разбира се, скъпи мой. — Тя го отпъди с махване на ръката.

Докато повече не се нуждая от теб, помисли си, или по-лошо — докато не ме отегчиш. Но когато този ден настъпи, тя щеше да възнагради лоялността му, като го дари с бърза, безболезнена смърт.